Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Cartas para Claudia, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 36 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
vesi_libra (2011)

Издание:

Хорхе Букай. Писма до Клаудия

ИК „Хермес“, 2009

Отговорен редактор: Вера Янчелова

Редактор: Валя Груева

Компютърна обработка: Костадин Чаушев

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN 954–26–0791–1

 

© 1987 Хорхе Букай

© 2009 Ева Тофтисова, превод от испански

История

  1. — Добавяне

Писмо 41.

Клодет,

 

Единственото, което ме изненадва в самоубийството на Г., е твоята изненада.

Съдейки по това, което ми разказваш, Г. не е правил нищо друго, освен да се подчинява на заповедите, които е получил от родителите си в първите години на своя живот.

Темата за родителските заповеди и разрешения е една от най-изследваните променливи в съвременната психология.

Тези заповеди (които са чиста проба обуславящи норми) стигат до детето по различни начини. В повечето случаи са имплицитни и се предават под формата на невербални послания.

Ерик Берн, за когото Азът е съставен от три състояния (Родител, Зрял индивид и Детето във вас), казва, че тези съпровождащи възпитанието ни повели остават закодирани в нашия вътрешен Родител (който не е нищо друго, освен интроекция на фигурите на бащата и майката) и че те моделират поведението ни в определени ситуации.

Берн предлага списък на тринайсетте „основни“ заповеди, от които произтичат всички останали. Заповедите на Берн са следните:

 

1. Не бъди. Тази заповед се издава, когато детето се роди в „неподходящ момент“. Родителите му са пред раздяла или са твърде възрастни, твърде млади, твърде бедни, твърде необвързани. Невинаги детето е плод на нежелана бременност — по-скоро е резултат от нежелано раждане.

Това уточнение е изключително важно. Напоследък с ужас виждам етикета „нежелано дете“ в медицинските документи, в които би трябвало най-много да присъства фразата „непланирана бременност“, чието значение е съвсем различно.

 

2. Не бъди това, което си. В този случай родителите са искали дете с различен пол, с различен цвят на кожата, дете, което е напълно здраво, или — както често се случва — са искали дете, което да заеме мястото на друг човек (неговия баща, неговата майка или братче, което наскоро е починало).

 

3. Не се приближавай твърде много. Това послание е свързано със способността или неспособността на родителите да се справят със собствената си болка. Когато детето има насреща си неспирно кървяща рана, причинена от семейна загуба, за него няма нищо по-нормално от това да си изгради съответното поведение. Има случаи, в които тази заповед е израз на затруднението, което самите родители изпитват при физически контакт. (Сесилия ми разказа за едно нейно пътуване до Германия, когато с ужас видяла как пред една детска градина родителите посрещали децата си с официално ръкостискане.)

 

4. Стой настрана. Това послание е донякъде свързано с предишното. Възможно е да е продиктувано от подсъзнателния защитен механизъм на родителите срещу страха от загуба, но нерядко детето го интерпретира в контекста на социалната изолация на семейството. Родителите нямат приятели, не посещават роднини, не принадлежат към никаква група, клуб или политическо ядро. Се-мейството представлява единица, която е изолирана от заобикалящата я среда.

 

5. Не пораствай. Тази заповед се дава от родители, които имат нужда от някого, за когото да се грижат — с други думи, искат дете, върху което да проектират собствената си нужда от грижа и защита. Понякога се наблюдава при родители, които се ужасяват например от мисълта как ще се справят с кипящата сексуалност на подрастващото си дете. Най-общо казано, родителите, които дават такава заповед, използват детето си, за да внесат смисъл в собствения си живот.

 

6. Не бъди дете. Тази заповед е противоположна на предишната (двете не са непременно несъвместими и съвкупността им се изразява в повелята не съществувай). Тази заповед се дава от родители, неприемащи отговорността да имат дете, което се нуждае от тях. Понякога целта е да принудят детето да поеме грижата за по-малките си братчета или сестрички, или дори за родителите си, които се държат като деца.

 

7. Не умееш. Тук родителите подценяват постиженията на децата си, като неспирно ги сравняват с тези на други деца, с постиженията на възрастните и понякога дори с постигнатото от самите тях. С този механизъм те омаловажават егото на детето.

 

8. Бъди нещастен. Тази заповед се дава от родители, които обръщат внимание на децата си само когато децата имат проблеми или са болни. От съвсем ранна възраст децата биват възпитавани, че когато не са добре, това може да им донесе странични ползи.

 

9. Не! Това нареждане най-често се дава от родители, които са твърде плашливи. Детето се научава, че животът е опасен и че всичко, което прави, носи риск за него (особено нещата, които му доставят удоволствие).

 

10. Ти не си важен. Тази заповед идва от родители, които „нямат време“ да се занимават с училището на децата си, с приятелчетата им, с нуждите им. Тези отговорности са прехвърлени върху домашни помощници, баби или просто биват пренебрегвани. Понякога тази заповед се проявява в изключване на детето от семейната действителност („…трябва да говорим за нещо важно, ти върви да си играеш“).

 

11. Бъди съвършен. Тази заповед е последица от суетността на родителите. Те изискват от децата си високи оценки, успехи в спорта или артистичен талант, за да се гордеят „със самите себе си“ за това, че детето им е толкова добро, способно или интелигентно. В образованието на децата си обръщат внимание или само на отличните бележки, или само на двойките. Първите се награждават, последните се наказват. Всички останали оценки са напълно пренебрегвани. „Какво означава ’много добър’? Голяма работа, ’много добър’ могат да пишат на всеки…“

 

12. Не мисли. Възможно е тази заповед да е разновидност на „не пораствай“. Тук скритата заплаха е свързана с това детето да има собствени идеи. Различните убеждения са опасни, да се мисли за „определени неща“ (секс, наркотици, свобода) е зловредно. Тази заповед има няколко нива: като се започне от „не мисли за онова, за което мислиш, а за това, което би трябвало да мислиш“, и се стигне до „не мисли за нищо“.

 

13. Не чувствай. Родителите дават тази заповед, когато се страхуват от собствените си чувства или когато определено чувство е изкоренено от емоционалния им регистър: често това са тъгата или болката, понякога е радостта.

Тази заповед също има разновидности:

„Не чувствай нищо“.

„Не чувствай болка“.

„Не чувствай онова, което чувстваш, а което аз ти кажа да чувстваш“.

Намирам тази последна заповед — дали заради професионална деформация, или защото се среща най-често — за най-непоносима. Боря се срещу нея всеки ден в кабинета.

Сигурен съм, че този списък е непълен и че зверствата, които сме в състояние да причиним на децата, са безгранични; въпреки това, ще дам само един пример, за да онагледя мнението си за възможните сценарии.

 

 

Както ти казах, тези заповеди се „програмират“ в децата по начин, който е малко или много неуловим — посредством жестове, движения на тялото, чрез актовете на поощрение или отхвърляне, които упражняваме още преди раждането на детето и които със сигурност материализираме в първата заповед, свързана с избора на името на новороденото.

Всички тези заповеди са причина детето да излезе от детството си (на осемгодишна възраст) с ясна идея за това какво се очаква от него. Детето (и зрелият човек) има нужда да се харесва, да се чувства обичано и приемано. Ето защо чувства, че е най-добре приемано от родителите си, когато изпълнява тези заповеди.

Въз основата на тези заповеди и на собствения си опит детето изгражда сценарий и сюжет за живота си, представляващ неговия собствен отговор на първите години от живота му.

Тези сценарии, разбира се, биват най-различни по продължителност, детайли, жанр, дълбочина и прочее.

Някои сценарии са драматични — с чудовища, преследвания и убийства.

Други са стандартни — със сватба, добра работа, две деца (момче и момиче) и спокойна смърт.

Има и трагични сценарии — със страдание, болка, крушение, лудост и самоубийство (в отговор на заповедта не съществувай).

И така, излизам от детството си с готов сюжет, запознат с всички необходими подробности, след което се захващам да търся останалите герои, необходими за сценария (спомняш ли си за психологическите игри?).

 

 

Но нима сме толкова могъщи, че сме в състояние да определим нещата, които ще ни се случат?

Разбира се, че не!

Въпреки това съм сигурен, че наличието на готов сценарий може да зададе определена тенденция. Това, което задейства сюжета, е механизмът на съзидателното предсказание.

Какво представлява съзидателното предсказание?

* * *

Една сутрин Хуан се събужда и застава до прозореца, гледащ към улицата. Отсреща се намира модерната сграда на банка „Рога и копита“, където Хуан има сметка. С изненада забелязва някакво петно върху стъклената фасада и мигом си казва: „Тази банка ще фалира“.

Обезпокоен, излиза от дома си, прекосява улицата и застава пред входа на банката в очакване да отворят, за да изтегли парите си.

Минава Пепе, който работи в близката бакалия.

— Как си, Хуан?

— Добре, при теб как е?

— Какво правиш тук?

— Чакам да отворят банката.

— Данъци ли ще плащаш?

— Не, ще си закривам сметката.

— Защо?

— Как да ти кажа, няма конкретна причина, но имам едно предчувствие заради мръсното стъкло, нали разбираш. И си казах: за какво ми е да рискувам?

Пепе, който също има сметка в „Рога и копита“, си мисли: „Прав е. Кому е нужно да се поемат рискове?“. След което застава зад Хуан и също зачаква да отворят банката.

Минава доня Мария.

— Какво става, дон Пепе, как сте?

— Нали виждате, доня Мария… Чакам да отворят банката.

— Че защо толкова рано?

— Хуан и аз смятаме да си изтеглим парите. Рискът е твърде голям, нали разбирате. Заради петното.

Доня Мария дори не пита за какво петно става дума. Чула е само думата „риск“. На опашката вече стоят трима души.

Няма нужда да продължавам. В десет сутринта, когато отварят банката, опашката се извива две пресечки по-надолу. Всички жители на квартала чакат да закрият сметките си.

Банката естествено не разполага с необходимите средства в наличност, за да удовлетвори молбата на всички. В дванайсет часа директорът излиза на улицата и казва:

— Ще се наложи да почакаме до два следобед, защото поръчах да донесат още пари от централното управление. Моля, успокойте се.

Хората чуват: „…почакаме, да донесат още пари, успокойте се…“ Тогава започват да протестират. Искат парите си веднага, отказват да чакат. Идват репортери от телевизията, фотографи. Правят снимки на „горките старци“, които не могат да изтеглят спестяванията си.

На следващия ден новината е публикувана, излъчена и разпространена: „Скандал пред вратите на банка «Рога и копита»“. Медиите предават фактите с необходимата доза сензационност. Пред всички клонове на банката се образуват дълги опашки от възмутени хора, които настояват да получат парите си „веднага!“.

Последиците са неизбежни…

Минали са два дни. Хуан се събужда и прочита във вестника: „Наложен е запор върху «Рога и копита». Има опасения, че банката е пред фалит“. Хуан оставя вестника, усмихва се и си казва: „Знаех си аз…“

Ето това е съзидателното предсказание — пророкуване, което моделира обстоятелствата така, че да се сбъднат. В резултат на това цял куп необясними факти добиват значение. Някаква астроложка ме предупреждава, че русокос мъж ще ми стори някаква злина. Аз излизам на улицата, въоръжен с това предсказание, и търся русия мъж, който ми мисли злото. И ще го намеря, със сигурност ще го намеря. Ако случайно мине известно време, а аз още не съм го открил, ще започна да преследвам всички руси мъже, които познавам, докато един от тях не ми каже:

— Омръзна ми от теб. Защо не се разкараш?

— Аха! Ето го русия!

Съзидателното предсказание работи в две насоки. Нищо не ми дава по-големи шансове да постигна това, което вярвам, че е възможно. Нищо не ми ограбва повече шансовете от убеждението, че никога няма да го постигна.

Да се върнем на сценариите.

Разрешението се състои в това да осъзная собствените си сценарии: да ги потърся и открия; да видя кои постъпки от всекидневието ми не са в действителност резултат от моя избор, а принадлежат на сюжет, който се опитвам да сбъдна.

Тази е първата крачка.

Втората е да унищожа сценария, да се откажа от него от начало до край. След това, ако все още искам да имам сюжет (нека го наречем проект), мога да напиша нов, който ще се основава на моята действителност, моите вкусове и желания тук и сега.

Ако е възможно, бих го написал с молив, за да мога да трия каквото искам и когато поискам.

И най-вече, нека винаги да съм готов да отхвърля сюжета и да го заменя с друг, който да отговаря по-добре на живота ми, на личността ми, на това, което чувствам днес.