Хорхе Букай
Писма до Клаудия (52)

Писмо 48.

Клаудия,

Днес умря Сара.

Сара беше на петдесет и две години.

Беше болна от рак.

Запознахме се преди година. Тя дойде в кабинета ми със симптоми на депресия. Разказа ми, че няколко години по-рано е била оперирана от рак на гърдата, че туморът е бил доброкачествен, но че са й предписали профилактично лечение.

Сара беше невероятно сърдечен човек. Разговаряхме надълго и нашироко за живота й и за отношенията с децата й. Към края на разговора ми каза, че ще бъде един от провалите ми. Отговорих, че не разбирам какво има предвид. Обясни, че преди това с нея са се занимавали и други терапевти и че не е имало никакъв резултат. Стигнала до заключението, че проблемът е в нея. Казах й, че няма начин да се превърне в мой провал, тъй като провалът предполага предварително очакване, а аз не хранех такова; че ще й дам всичко, което имам, а тя да го използва, както намери за добре: за да израства, да затъва, да убива времето си или да се самоубие — решението щеше да е нейно, не мое.

Сара беше много изненадана. Разбрахме се да продължим сеансите.

Прекарахме следващия месец в разговори за живота й. Установих, че Сара имаше много жизнена и устойчива структура на личността.

Бях изненадан, че физическото й състояние се влошаваше. Донесе ми клиничните си изследвания, които показваха нормални стойности. По моя молба няколко дни по-късно се срещнах с големия й син.

* * *

Оказа се, че я излъгали. Туморът беше злокачествен, с костни метастази в таза, гръбначния стълб и черепа; имаше вероятност метастазите да са проникнали в мозъка. Шансовете за оцеляване на Сара бяха нулеви.

Казах на сина й, че според мен тя има право да знае какво се случва, че става дума за живота й и не е честно да крият истината от нея. Отговори ми, че такова е било решението на семейството и че то няма да се промени, и ме помоли да обещая, че няма да разкрия истината на Сара.

Отговорих, че работата ми не включва да лъжа и да заблуждавам и че не смятам да убеждавам Сара, че е здрава, при условие че — в това бях сигурен — тя също знаеше, че е болна. Казах му, че дълбоко в себе си пациентите винаги са наясно с болестта си — дори външно да я отричат.

Сара престана да идва — предположих, че върху това нейно решение бяха повлияли децата и съпругът й. От време на време ми се обаждаше по телефона и бъбрехме по няколко минути.

Минаха няколко месеца.

Преди три седмици ми се обади от болницата. Беше приета за „изследвания“, както и предишните пъти. Помоли ме да ида да я видя и аз отидох. Сара беше много зле, бледа, отслабнала и трепереща. Приближих се до леглото й, взех ръцете й в моите и усетих как тя притиска силно пръстите ми. Погледна ме и каза:

— Бяхте прав, докторе. Когато човек няма очаквания, провалът не съществува. Това важи както във вашата работа, така и в живота. — Усмихна се и продължи: — Не се сърдете, докторе. Исках само да ви видя и да ви кажа това, но сега съм уморена и ми се спи.

Приближих се, целунах я и си тръгнах.

Днес Сара почина.

Днес смъртта ти ме натъжава, Сара.

Днес се радвам, че те познавах.

Днес ти благодаря за обаждането преди три седмици.

Днес, Сара, се сбогувам завинаги с теб.