Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Превод от испански
, (Пълни авторски права)
Форма
Приказка
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 23 гласа)
Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
zara_new (2011)

Издание:

Хорхе Букай. Приказки за размисъл. Избрани творби

ИК „Хермес“, Пловдив, 2009 г.

Ева Младенова Тофтисова, преводач, 2009

Художествено оформление на корицата и илюстрации: Георги Атанасов Станков

ISBN 978-954-26-0726-7

 

Jorge Bucay, 1999, Cuentos para Pensar, Barselona 2002


Адвокат Хоакин Мария Аянак

Ул. „Гуалегуайчу“ 431

Буенос Айрес Без клеймо

 

Уважаеми господине,

 

Преди всичко трябва да ви кажа, че не ме познавате. Поне не в баналния смисъл на думата. Сиреч, както аз ви познавам.

Имам предвид, че аз разполагам с името и адреса ви. Знам на колко години сте, познавам вкусовете ви, знам къде ходите на почивка, марката на колата, която карате. Знам името на съпругата, децата и дори на кучето ви — порода кокер (Понго, нали така?). Спирам дотук с мисълта, че може би всички тези сведения ще ви поразтревожат.

Както всички, които преминават през коридорите на властта, и на вас параноята не ви е чужда. Представям си как се питате: „Откъде знае тези неща за мен? Къде е получил тези сведения?“.

За да не се измъчвате повече от тези въпроси, бързам да ви отговоря, че няма сведение, което да е толкова тайно, че да не може да се придобие с малко пари и много време… Истината е, че на мен не ми липсва нито едното, нито другото. (Понякога ми се струва, че Бог е всемогъщ не заради силата си, а заради безкрайното търпение, което дава безсмъртието. За разлика от Него, ние, човеците, се измъчваме от постоянното бързане, към което ни тласка насилственото осъзнаване, че сме смъртни.)

Няма спор, че за да се проведе сериозно разследване, е необходимо към търпението да се прибави доза интелигентност и както е видно, известно количество интерес към обекта, пропорционален на трудността. (Тъй като без интерес няма как да бъде изострена интелигентността…)

Може би ще е справедливо първо да ви разкажа кога се появи интересът ми към вас.

Много е вероятно да не си спомняте, понеже са минали доста години. Става дума за един определен ден — по-конкретно 23 юли 1991, четвъртък, малко след два следобед (два и четвърт, за да сме съвсем точни), — когато със сивото си БМВ минахте по улица „Авелянеда“ в квартал Флорес. Цял следобед беше валяло и както става винаги, улиците бяха осеяни с локви. Като стигнахте до ъгъла с „Артигас“, завихте с пълна скорост наляво и се отправихте към „Гаона“, като оставихте задницата на колата леко да поднесе, както обичате да завивате. Точно там, на няколко метра от „Авелянеда“, на шосето има дупка. Дупката ви беше известна, знаехте за нея, защото завихте надясно, за да я заобиколите (помните ли?)… Завивайки, естествено, изпръскахте стареца, който се опитваше да пресече, докато светофарът отрязваше движението по „Артигас“. Изпръскахте го от глава до пети, от коленете до шапката.

Видяхте го. Знам, че го видяхте.

Незнайно защо, напук на всички очаквания, не спряхте, господин адвокат. И не само че не спряхте, ами (и това беше най-забележителното) направихте гримаса… Гримаса, която сигурно продължи не повече от три-четири секунди… Гримаса на презрение, физиономия на досада, с устни, извити на няколко милиметра… Последва я леко, съвсем леко свиване на раменете, което изразяваше ясно и кратко мнението ви за станалото.

В този ден си казах: „Ама че лош човек!“.

Необходимо е да ви изясня нещо за мен самия. Нямам предразсъдъци. Нямам нищо против вносните коли, нито техните собственици. Също така смятам, че съм доброжелателен и толерантен. Така че след станалото помислих, че може би съм се объркал и поведението ви не е било такова. Или че това ваше поведение е било изключение.

Изключение от правилото, което иначе ръководи живота ви, лош момент, грешка, невъзпитание… Дано ме разбирате, господин адвокат. За човек като мен, който не признава недомлъвките и нюансите, нещата или са, или не са. И единственият начин да установя дали сте, или не сте кучи син, бе да ви разследвам, да ви изследвам сериозно…

Така и направих!

Посветих последните пет години на това да ви изучавам, за да мога да потвърдя или да опровергая ужасното първо впечатление, което поведението ви остави у мен.

И ето ме тук, адвокат Аянак. Разследването приключи — по-точно, откритията са повече от достатъчни, за да бъде направено заключение: вие сте още по-достоен за презрение, отколкото ми се стори през 1991-а.

На 24 юли, ден след инцидента, в един и половина следобед, застанах на същия ъгъл между „Артигас“ и „Авелянеда“ и зачаках да минете, като ме крепеше предположението, че вие, както и аз, не променяте ежедневния си маршрут (винаги ме е изненадвала противната мания, която имаме ние, хората, да затвърждаваме поведението си в навици: винаги ядем по едно и също време, обличаме се в един и същ цвят, летуваме в един и същи град, пушим същата марка цигари и разбира се, минаваме по едни и същи улици, за да идем от едно място на друго).

Вие не сте изключение. И така в два часа и четиринайсет минути отново завихте с БМВ-то си по „Артигас“ към „Гаона“ и заобиколихте дупката, доближавайки се към десния тротоар.

Този ден нямаше вода, нито пресичащ старец. Нямаше гримаса или нещо, което да отклони вниманието ми и да ми попречи да си запиша регистрационния ви номер: B-2153412.

Следващия понеделник реших да не ходя на работа и да посветя целия ден на разследването. Така че се качих в колата си, паркирах на „Артигас“ и отново зачаках да минете. В неизменния час сивата вносна кола се появи на завоя и аз я последвах: „Хуан В. Бусто“, „Уорнс“, „Серано“, „Санта Фе“, „Гуручага“. Признавам, че малко се подразних, като видях да паркирате на едно от местата, запазени за полицейския участък, на ъгъла между „Санта Фе“ и „Гуручага“. За момент помислих, че сте полицай или нещо подобно. Но не, вие дори не влязохте в участъка. Минахте покрай входа и пазачът ви кимна за поздрав. От колата си ви видях да вървите по „Санта Фе“ към „Канинг“ — около двайсет-трийсет метра, и да влизате в някаква сграда. В този момент пазачът изсвири и ми направи знак да се придвижа напред.

Защо, господин адвокат, вие можете да паркирате колата си на място, отредено за полицията, а аз трябваше да обикалям и търся къде да паркирам, което между другото е доста трудно в онзи район? Защо, господин адвокат, сме се превърнали в титуляри на задкулисни отстъпки или присвоени привилегии, от които се облагодетелстват единици за сметка на всички останали?

Как така фактът, че някой заема поста на полицейски началник или заместник-началник, му позволява да присвои парче от града, за да държи там колата си и на всичкото отгоре да прехвърля това право на други?

Защото вие, господин адвокат, не работите в полицията. Вие сте „приятел на полицейския началник“. Това дава ли ви право на няколко квадратни метра от обществената улица? Колко струва този подарък, господин адвокат? Един „дребен жест“? Едно „подкупче“? Някоя ответна услуга „под масата“?

Докато ругаех под сурдинка вас, полицията, общината и системата, паркирах и извървях двете пресечки обратно до „Санта Фе“.

Късно следобед вече знаех всичко, което ми беше необходимо, за да започна разследването си. Знаех името ви, адреса на кантората ви, професията (адвокат по наказателни дела) и приемните ви часове: всеки понеделник, сряда, четвъртък и петък между два и шест следобед.

Признавам, че до момента, в който влязох в кабинета ви, все още се отнасях със съмнение към подозренията си. Случката в квартал Флорес и „привилегията“ на паркинга срещу полицията ми се виждаха недостатъчни… Но когато секретарката ви Мирта (русата, която има две деца и живее в Линиерс) ми даде приемен час за следващия понеделник в два следобед, осъзнах, че вие никак не уважавате околните. Защото секретарката ви, господин адвокат, следва вашите напътствия и както вие, така и аз знаем, че няма как да пристигнете в два, след като в два и четвърт… завивате по улица „Артигас“ във Флорес!

Когато човек има час в два, а вие пристигате в три без четвърт, какво според вас прави този човек, докато ви чака? Какво прави с правния си проблем, с нетърпението и тревогата си? Не знаете какво прави, нали, господин адвокат? Не знаете и пет пари не давате… Да чака. Другите нека чакат.

Признавам, че мнението ми за наказателните адвокати никога не е било особено високо. Винаги съм мислил, че хората би трябвало да имат определена представа за себе си, свързана с професията, която по-късно избират. Не може да е случайност, че почти всички лекари са хипохондрици, почти всички икономисти са мошеници и че не съществуват адвокати, на които може да се вярва. Отделих много от месеците, които отне това разследване, да изучавам психология, тъй като се опитвах да ви разбера и да проумея мисленето ви. Главата ми не можеше да побере как човек, който се е посветил на правосъдието, може да има толкова изкривена представа за морал и справедливост. Тогава се запознах с така нареченото „формиране на реакция“ (механизъм, според който човек следва определено положително поведение, целящо да компенсира някое възмутително негово желание…)

Психологията би била много по-великодушна към вас, отколкото аз, господин адвокат. За науката вие „сублимирате импулсите си“ чрез професията, което, казано по този начин, звучи дори похвално. Не, господин адвокат. Няма формиране на реакция, което да оправдае например това, че благодарение на вас клиентът ви Фуентес Орбиде е на свобода, след като натопи своя съдружник и шурей. Вие знаехте, че другият е невинен. Знаехте, че в резултат на вашата реч и на начина, по който бяхте — изградили защитата си, на мястото на клиента ви в затвора ще попадне неговата жертва. И въпреки това, го направихте. Вие не защитавахте правосъдието, господин адвокат. Нито клиента си.

Вие защитавахте джоба си, репутацията си, професионалния си интерес. Две седмици след като арестуваха горкия съдружник на вашия клиент, някой заговори за случая във ваше присъствие в един от коридорите на съда. Коментарът беше своеобразен упрек за това, че „сте го изпратили в затвора“… Помните ли отговора си, господин адвокат? Думите ви отекват в главата ми, все едно че съм бил там и съм ги чул с ушите си. Казахте: „Ами като не може да си позволи добър адвокат, майната му!“. Няма смисъл от психологически оправдания за вас, господин адвокат. Толкова долни действия не могат да бъдат обяснени със сублимиране.

Импулсите ви ли да обвиняваме за тази противна ценностна система, която ръководи вашите отношения с хората? Като „фобия от бедността“ ли да тълкуваме поведението ви в ресторанта на улица „Алвеар“ в онзи септемврийски ден по обяд?…

Нека ви помогна да си спомните…

Беше горе-долу преди две години. Обядвахте с Мария-Елена, любовницата ви, в ресторанта на „Алвеар“. Така че вероятно е било вторник (много време ми отне да разбера, че вторниците са дните, посветени на любовницата ви). Наблюдавах ви, седнал на една неособено отдалечена маса, както много пъти дотогава. В този ден, докато обядвахме, влезе момче на около десет години, което продаваше рози по масите. Никой не го беше видял — нито келнерите, нито Мария-Елена, нито аз… И изведнъж вие извикахте: „Келнер!“. И келнерът, който винаги ви обслужва (и който се страхува от вас толкова, колкото ви и мрази), бързо се приближи. Тогава го накарахте да изблъска момченцето на улицата.

Психологията сигурно разполага с много обяснения за тези мерзавщини, но аз имам само едно. Вие сте подлец, господин адвокат. Такъв подлец, че не заслужавате да живеете. Сигурно си мислите: „Че какво го интересува този?“. Интересува ме, господин адвокат, много ме интересува. Интересува ме, защото аз съм онзи старец, когото преди пет години изпръскахте с кал между „Артигас“ и „Гаона“. Интересува ме, защото съм и този, който всеки ден трябва да върви две пресечки, понеже не може да паркира на „Гуручага“ и „Санта Фе“.

Интересува ме, защото аз съм вашата съпруга, господин адвокат, която би искала понякога да обядва с вас, и защото, по някакъв начин, съм и любовницата ви, която би искала да не обядва с вас някои вторници. Интересува ме, защото съм невинният затворник, който плаща в килията за нещо, което не е направил. Интересува ме, защото, по един или друг начин, съм момченцето, което се опитва да продава цветя в ресторанта на улица „Алвеар“…

От психолозите научих много неща за механизмите на съзнанието. Така че най-после трябва да призная, въпреки да ме боли, че проявявам интерес към вас, защото сигурно съм толкова голям мерзавец, колкото и вие, господин адвокат. Аз съм толкова продажен, толкова надменен, толкова агресивен, толкова користен, толкова себичен, толкова долен, толкова властен и толкова презрян, колкото и вие. През последните години, господин адвокат, стигнах дотам понякога да си мисля, че вие не сте нищо друго, освен част от мен. Ужасна моя част с независим живот, която с всяко действие показва най-лошите ми черти. Мисля, че въз основа на всички онези идеи за „въплъщенията“, „идентифицирането“ и „раздвоението на личността“ си дадох сметка, че вие не само не заслужавате да живеете, но и че трябва да умрете.

Да. Да умрете! Но как?

Кой знае…

Коя смърт би била най-справедлива? Злополука? Инфаркт? Самоубийство? Не знам…

Без съмнение най-честната би била чисто и просто да бъдете убит. Тоест, най-накрая някой да реши да убие това, което тъй архетипно онагледявате за нас, околните.

Разбирате ли причината за писмото ми, господин адвокат?

Не ви пиша, за да се разкаете…

Пиша ви, за да ви уведомя (защото смятам, че ви засяга) за решението ми да ви убия.

Разбира се — и аз го знам, — ще се погрижите да вземете предпазни мерки: охрана, оръжие, телохранители, алармена система, пазачи на къщата, разследване на целия ви персонал и т.н.

Но колко дълго може да продължи всичко това?

Трябваха ми пет години, за да събера информацията, която ми позволява да издам справедлива присъда срещу вас! Мога да чакам пет, десет или двайсет, преди да я изпълня… Все някога бдителността отслабва, предпазливостта бива забравена, подробностите се пренебрегват… И в този момент, господин Аянак, аз ще ви чакам.

Може някой да се усъмни (вероятно вие самият), че това предупреждение за убийство е истинско…

Че аз самият съм истински…

Как да знаете например, че това не е своего рода несъзнателен акт на виновност от ваша страна? Някой привърженик на примитивния психологизъм може да се запита дали вие сам не сте изпратили това писмо до себе си, за да се упрекнете за недостойните си постъпки.

На този аргумент противопоставям собствената си идея, че вие сте напълно неспособен да изпитвате вина.

Смятам ви за човек без морал в буквалния смисъл на думата.

Въпреки това, съществува едно тревожно обстоятелство в подкрепа на горната версия. Както ще успее да установи полицията, това писмо е написано на вашата пишеща машина, която се намира върху бюрото в дома ви в квартал Флорес. Хартията е същата, която използвате вие, и е взета от чекмеджето на писалището. Ако изчислим времето, необходимо за напечатването на това писмо, ще стигнем до заключението, че единственият човек, който може да го е написал, без да събуди подозрения… сте самият вие, господин адвокат.

Тази малка финална загадка, прибавена към нашата история, ми допада много, защото я приближава до любимите ми криминални романи. Ще запазя за себе си тайната как го направих, за да мога да ви пиша отново, ако се появи още нещо, което трябва да ви кажа.

Засега се разделям с вас, но преди това ще си позволя да ви отправя една молба.

Пазете се, адвокат Аянак, пазете се! Не бих искал някаква глупава небрежност да причини истинска злополука, която да обезсмисли целия ми труд.

Х.М.А.

Край
Читателите на „Писмо от един самопризнал си убиец“ са прочели и: