Хорхе Букай
Писма до Клаудия (21)

Писмо 17.

Да! Звучи егоцентрично.

И е точно така. Така е!

Но в какъв свят живеем?

Нима живеем в свят, състоящ се от външни неща? Свят, изграден от това, което възприемат от него сетивата ми?

На пръв поглед е така. Въпреки това, ако умра днес, какво ще стане с тези външни неща, с нещата от света?

Очевидно е, че няма да продължат да бъдат „същите неща“: обувките ми вече няма да бъдат моите обувки, тялото ми вече няма да е моето тяло, тези писма ще добият друго значение, децата ми ще са различни… Накратко: ако аз изчезна, моят свят също ще изчезне.

Внимание! Не светът, а моят свят.

И така, връщам се към въпроса си: Дали живея в света на външните неща, или живея в ограничения и изключителен свят на моите неща, в моя свят?

Как да не се чувствам център на вселената, в която живея, след като цялото й съществуване зависи от мен? И как иначе, след като всички линии минават през мен самия? Как иначе, след като по някакъв начин участвам във всичко, което се случва?

Нека обаче не се заблуждаваме. Това не означава да се изживяваме като центрове на вселената. И за двама ни ще е ужасно, ако при срещата ни аз си мисля, че съм център на твоя свят или — още по-лошо — ти позволя да се превърнеш в център на моя… В никакъв случай!

Когато ти и аз се срещнем,

ще сме два свята, които се срещат,

ще бъдем две приятелски вселени.

Ти си твоята вселена с твоя център,

а аз — моята вселена с моя център.

Чудесно ще е,

когато ти и аз се срещнем!…