Фани Попова-Мутафова
Последният Асеновец (5) (Боянският майстор)

5

Между река Видима и Росита се издигаха две градища, които бяха във владение на великия батошовски боляр. След като изографиса първом параклиса на калето в Градница, майстор Добрил получи голямото одобрение на богатите велможи и поде работата си в твърдината на Батошово.

Между Великден и Възкресение в Батошово ставаше сбор, на който се стичаха люде от цялата околност. Добрил бързаше да довърши стенописите на параклиса, та да бъде готов по време на тържествата: за да могат великите боляри да присъствуват в него на голямата възнесенска служба. А след това щеше да стане и сватбата на художника с Януда.

Облечен в широка сива туника, запретнал ръкави над лакти, майсторът работеше с горещо усърдие в малката църквица, която бе издигната близо до Росита, в подножието на самото кале. Построена върху основите на древен римски кастел, болярската кула се обграждаше от две страни с дълбоки урви, от трета с ров и подвижен мост, а от четвърта с широкия, пръстеновиден завой на реката. Между Росита и калето се намираше тясна лъка, която се спущаше на няколко тераси стръмно надолу. Там бяха градините на болярина. А отвъд реката беше разположено самото селище. Връз североизточния склон на Хема, наречен Разлатец, растеше буйна и честа гора, в която велможата ходеше на лов.

— Да бъде както параклисите на Трапезица… — бе заповядала великата болярка, която често пътуваше до царския град, за да спохожда дъщеря си, която бе другарка в игрите на княгиня Тамара и малолетния цар Калиман.

И Добрил съумя наистина да сътвори параклис, който далече надминаваше хубостта на църквите в Търновград. Народът от селището се трупаше цял ден край вратите на църквицата и надничаше в пламенно любопитство. По стените грееха златни нимби на светци. Войни с меч в ръка и сложен при нозете щит, гледаха благо и величествено изправени или седнали в горда стойка: свети Димитър, свети Георги, свети арахангел Михаил. Отляво, до входа, бяха изписани високите ктитори: батошовските боляри, със скъпа празнична премяна.

Ала най-лесно и най-усърдно той работеше, когато край него седеше Януда, скръстила ръце в замечтан и благоговеен унес. Тогава той усещаше как силите му бликат в неудържима мощ, изпод трескаво работещите пръсти образите се творяха с чудна леснина. Сред дебелите зидове на църквицата хладината не допущаше мазилката бързо да съхне и майсторът довършваше рисунката си често, без да става нужда втори път да прекарва основа.

Януда свикна да му помага. Тя внимателно разбъркваше варта с пясъка. Първо слагаше три четвърти пясък и четвърт вар за основната мазилка. После разбъркваше вар и пясък по наполовина. Третият пласт бе само гасена вар, която трябваше да бъде дълго отлежала.

Като гледаха хубавата мома да прекарва варта през цедилката, цялата заруменяла, с щастливо усмихнати очи да бърка боите и да подава четките на шаръчията, батошовчани почнаха да й викат „майсторицата“. И с топло благоволение отправяха към сгодените пъстроречиви благословии и напътствия.

Често надвечер, когато планинският ветрец подухнеше откъм високите върхове, Добрил и Януда отиваха да се разходят към Разлатец или към лъката под калето. Тогава в тия тихи здрачни часове, когато небето пламваше в безброй багри, художникът разтваряше сърцето си и Януда слушаше унесена дръзките му блянове, огромните му видения, широките полети на въображението му.

Те сядаха на тревата, заслушани в ромона на Росита, загледани в хубостта на залеза, който гореше зад тъмните ръбове на планината.

— Как мечтая… — често повтаряше майсторът — да имам за изписване по-голяма църква, оставена само на мене, без поръчки от господарите: как да изглежда и какво да наподобава… Бленувам за знатен велможа, който да отбира от работата ми, сам да бъде със сърце на художник и да цени желанието ми да сътворя нещо ново, нещо невиждано… А тук, както и другаде, все искат подражания… От суетност, от лекомислие… Да имат това, което притежават и другите. Да не паднат по-долу от най-знатните. Копия искат, еднакви, неизменни… Ако не творя според волята им, няма да имам работа… А мен ми трябват много пари… Трябва много да печеля…

— Защо? — дръзваше да попита момата. — Нима не сме имотни? И твоят баща има, и моят…

Добрил се усмихваше.

— Искам пари, за да имам свобода… Не ми трябват имоти, а злато, което човек носи със себе си… Нима баща ми ще ми даде златици, за да тръгна да странствувам по света. Никога. А аз копнея да видя света… Цариград… Дубровник… Родос… Атина… Антиохия… Багдад… Каракорум…

Той се възпламеняваше. Описваше хубостите на тия градове и земи, слушани в песните на трувери и менестрели, в разказите на кръстоносци и пилигрими. Виждаше ги. Сякаш е бил и пребил там…

Януда се увличаше. Слушаше прехласната. Радваше се като дете. И плахо запитваше:

— А мене ще вземеш ли?

Тогава той бистро се изсмиваше, вземаше между дланите си хубавото й лице, поглеждаше дълбоко в преданите, влюбени очи и пошъпваше:

— Бих ли могъл да живея един миг без тебе?

Или пък забравяше да отвърне, загледан, омагьосан в приказните и разточителни велелепия на чезнещия ден, несмогващ да откъсне взор от яркото зелено на небето, от царственото тъмносиньо на планината, от горящото злато на облаците, от кървавия рубин на слънчевия кръг.