Фани Попова-Мутафова
Последният Асеновец (28) (Боянският майстор)

28

Църквицата „Свети Никола“ бе построена още в XI век, по времето, когато храбри мъже бяха бранили бащинията си от завоеванията на Василий Българоубиеца. Строена за нуждите на войводската кула Батил, която бранеше друма между Люлин и Витоша, тя бе проживяла дните на ромейското иго като дребен, ала ярко блещукащ факел в мрака на робията. Там, между тия дебели зидове, бе останало да мъждука съзнанието, че Симеоновата държава трябва да възкръсне в предишната си мощ. И когато в празник селяните от Бояна идвали да запалят свещ пред иконата на Чудотвореца Никола, в паметта им възкръсвали разказите на деди и прадеди за времената, когато Самуиловият брат свети цар Давид бе провъзгласил Средец за столица на новата държава, когато Кракра бе пазил с дръзновено мъжество витошките крепости, когато Петър Делян в Ниш, а именитият мъж Ботко в Бояна бяха едновременно вдигнали през 1040 година бунт за освобождение на българите от гърците…

Най-сетне бе отзвъннал часът на свободата. Храбрите братя Асеновци бяха развели бунтовен пряпорец от кулите на Търновската крепост. И след век и половина робство по гордите бойници на Средец и Бояна отново заплющяха български знамена. Петдесет години Асеновци бяха строили своята мощна държава. Ала нито цар Калоян, нито севастократор Александър, като управители на Средецката област, бяха имали време да се погрижат за възобновяването и украсата на старинната крепостна църквица. Премного заети със зидане на крепости, с укрепване на бойници и строеж на друмове. Вечно разделени между задълженията си в Търнов и Средец. Най-сетне племенникът на великия Калоян, едноименникът му севастократор, бе пожелал да спре внимание и на този старинен параклис.

И сега, когато Бояна бе станала любимото му обиталище, средище на малката, независима област, църквата „Свети Никола“ трябваше да се разшири и украси като семейна църква-гробница на севастократорското семейство.

Залепени към западната стена на старата църква, сега бързо се издигаха стените на новата, посветена на свети Пантелеймона, която за разлика от първата бе двукатна и напомняше много крепостната църква на Асеновград.

Горният кат бе отреден за божестена служба, а долният бе предназначен за гробница. За горния кат се отиваше по дървена стълба, долепена към южния зид, където се намираше врата, както на западната стена.

От прозорците на двореца, който се издигаше точно срещу южната страна на църквата, ден и нощ севастократор Калоян съзерцаваше постройката, обзет от благочестива радост. Наскоро новото кубе се издигна съседно на старото, извисявайки високо в прозрачния планински въздух Христовия знак.

Полека падаше здрач над Бояна. Севастократорът и приятелите му бяха насядали край водопада, който плискаше бистри струи по скалите. Все повече редееха слънчевите петна между листа и камъни, победени от разстилащата се влажна сянка. Всички бяха дълбоко замислени.

— Ако Теодор Ласкарис нападне хемските крепости, ще трябва да тичаме на помощ на Михаила… — каза тихо Калоян.

— На гъркинята… — се обади буйно забягналият от Търново държавен златар Божил. — Как не! Нека се спасява сама… Кой ги кара да вършат такива безумия, да нападат никейците… Мъжът на Елена излезе храбър момък… Макар и наглед слаб и нехвелит…

— Все пак отначалото нашите имаха успехи… Българите в Долна земя и Родопско ги посрещнали като освободители, отваряйки им градските порти… А в това време гръцките стражи се предавали или бягали, без да пролеят капка кръв… — поклати глава Калоян, който винаги бе справедлив. — Та какво, в ръцете на гърците бяха останали само Сер и Мелник…

— Успехи! — извика Стефан и челото му цяло почервеня. — Та всеки знае да има успехи, когато нахлува в свои земи, в незащитени крепости. Сега да ги видя… Севастократор Петър избягал от стана си край Хебъра още преди да влезе в бой с гърците, та Ласкарис трябвало да го гони чак до Боруй…

— Да, но после при Цепина Алекси Стратегопул и Константин Торник яли грозен бой от нашите… Щом чули приближаването на българските барабани и тръби, които разтърсвали въздуха, хукнали назад, та чак до Сер…

Мъжете дружно се изсмяха.

— Хубава война е била тая… — каза гончията Райчин, който се смяташе за най-бързия в цялата страна. — Едните бягали и другите бягали, едните бягали и другите бягали… Достойни противници са били.

— Работата не свършва там… — се закиска високо Стефан и плесна весело с ръце. — След като избягали чак в Сер, гърците се окопитили и се върнали назад. За да спасят Мелник от обсадата на Драгота. Оня доброненавистник сега пък се отметнал от гърците и отишъл на страната на Михаила. Както едно време Иванко. Та като минавали долината на Рупел на път за Мелник, гърците срещнали съпротивата на Михаиловите войски, които преградили прохода с дървени препятствия. Но понеже войводите на Ирина са много отракани в бран и победи, не знаели, че войската на врага може да се изкачи тайно по билото на планината и да ги нападне от височината. Така и станало. Теодор Ласкарис отделил половината си рат, за да обгради българите, докато с другата половина уж нападнал затворения проход. Станало каквото станало. Почти никой от нашите не се спасил… Едва отървали Михаила жив… А Драгота, който му отишъл на помощ, бил стъпкан от конете… По-добре щеше да бъде, ако бе станало обратното…

— Не злорадствувай — каза строго Калоян. — Техните неуспехи са и наши. Ако Ласкарис продължи да напредва, ще срещне и нашето оръжие.

Мъжете замлъкнаха. Майстор Добрил подхвърли като на шега:

— И тогава пак няма да мога да изпиша севастократорската църква!

Калоян го изгледа мрачно:

— Може би прокобяваш…

Тежко мълчание слезе над замислените им чела. Плясъкът на водите стана по-ясен и настойчив.

Почнаха да слизат към селището. Дърветата горяха в жълти и червени багри. От бойниците на кулата прозвуча звук от рог. В палата, който бе построен извън калето, на полегатата поляна, наречена Царево педало, трепнаха светлинки. Долу в равнината се белееха стените на Средец, със своите 70 000 бойници и 1500 кули. Хем чезнеше в далечината сред синкави мъгли. Вечерницата се яви чиста и лъскава в ясноморавото небе. Спряха пред строящата се църква и дълго разглеждаха стройните й форми, които се открояваха в светлия хладен въздух.

Изведнъж вниманието им се устреми към едрата снага на Константин Тих (както го наричаха за по-кратко вместо Тихов), който се качваше нагоре към палата. На мощните му плещи се вееше синя мантия. Той свали по пътя шлема си и изтри потта, която силният ход бе избил по челото му. Като зърна севастократора, той махна широко с ръка.

Какво имаше да каже Тих? Всички се отправиха към него със свито сърце. Не можаха да разберат движението му. За радост, за тревога ли беше? Последните стъпки, които го отделяха от наближаващите, Константин премина бежешката.

— Ласкарис се върнал назад. Татарите нападнали в Азия селджуците, които почнали да притискат никейските граници…

Дълбока въздишка на облекчение, ала в същото време и на разочарование.

— Слава богу… — се прекръсти Калоян.

— Сега не ще може се проговори пред Ирина и Петра — въздъхна Стефан. — Случайността, че Ласкарис е бил едновременно нападнат и от тях, и от татарите, те ще разгласят като нечувана победа…

— Добре е станало, защото тъй ни се спести неприятността да се видим рамо до рамо с тях в обща бран… — настоя севастократорът и влезе в църквата.

Майстор Добрил го последва, докато другите останаха навън, гласно и високо изразявайки чувствата си.

В долния кат имаше засводени ниши на северната и южната страна. Калоян дълго ги наблюдава, потънал в тиха скръб.

— Тук ще бъдат двете гробници. Моята и… на тази, която ще бъде моя съпруга… — каза замислено той. — Ала боя се, че едната ще остане празна завинаги… Петър и Ирина ми предложиха да ми дадат Десислава. Но при едно условие: да присъединя Средецката област към българското царство и да им предам всички забягнали бунтовници… — Той въздъхна и добави едва чуто: — Никога Десислава няма да бъде моя жена…

Добрил затвори за миг очи. Усети как гореща кръв обля лицето му, извърна се към сянката, за да не забележи някой червенината му.

Десислава…

По-добре, хиляди пъти по-добре, че беше далеч. Би ли могъл той, бедният художник, да скрие огненото чувство, което го изгаряше? Нима трябваше тогава да напусне Бояна, Средец и да избяга на края на света, там, където свършваше, някъде край Болгар, населената от човеци земя и започваше 40-дневно царство на мрака…

Десислава…

Насън ли някога той бе видял онова Богородично лице, ония бадемовидни тъмни очи, които бяха събудили сърцето му към живот. А живота си би дал, да може само веднъж да ги зърне. Да чуе оня кадифен, дълбок глас, който гали по-вълнуващо от влюбена длан…

Двамата мъже мълчаха, обзети от спомени, погълнати от един и същи образ, еднакво далечен и непостижим. Пръв се опомни майсторът. Той се изтръгна от чара на мечтанието и заговори, пламнал от творческия възторг, който преизпълняше жилите му:

— Гробницата смятам да изрисувам с подходящи стенописи. Ето тук, в южния пезул, ще изпиша разговора на Христа с мъдреците в храма. В средата ще бъде Исус, седнал на мраморна полукръгла пейка, с киворий на главата… Вдясно на Христа ще наредя седем-осем книжници евреи, беловласи, с книги в ръка. Отляво ще стоят Йосиф и Мария. Хитонът на Христа ще бъде светложълт… И химатият му ще бъде златист, като нимбата. Целият да грее… Другите лица ще бъдат повече в синьо и малиново. Тук в източния склон на пезула ще сложа Свети Йоан Рилски. А тук, в западния, ще бъде свети Пахомий. И двамата прави, в цял ръст… На източната стена над входа ще изпиша Света Богородица с младенеца, над нея Божията ръка, а от двете страни свети Йоаким и света Ана. Детето ще бъде пак в светложълто, а другите образи ще изпиша в синьо и мораво…

Художникът продължи да говори, увлечен от виденията, които виждаше да израстват пред него. Светци и светици покриваха сред блясък от нимби и богати багри още голите и неизмазани стени: облечени в скъпи далматики или монашески дрехи, в дълги хитони или разкошни мантии: свети Арсений, свети Антоний, света Марина, света Параскева, свети Сава благославяха с милостив взор, притиснали до гърди бледите си постнически ръце или държейки свитък, изпъстрен с букви; двете девственици Варвара и Неделя протягаха ръце към небето в гореща молитва, ангели трепкаха огнени криле…

Севастократор Калоян слушаше унесен, изпълнен с благочестива радост.

Той обичаше и покровителствуваше изкуствата, които му бяха необходими като въздуха и хляба. Той сам съчиняваше стихове и прелистяше книгите на древните. Шаръчии, певци и мъдреци винаги го ограждаха, бяха най-скъпи гости и приятели на двора му, получаваха всичко, което им бе нужно, за да творят на воля. Дворецът му в Средец бе препълнен със скъпоценни килими, сребърни съдове и ковчежета от слонова кост, старинни пергаменти, цитри и арфи.

— А тук, на северната страна, до образа на свети Пантелеймона, ще изпиша ктиторите на църквата… — продължаваше увлечен от виденията си Добрил — твое господство ще държи в ръцете си образа на божия дом, сякаш го поднася на светията. Зелената севастократорска мантия ще изпъква сред тъмната основа заедно с блясъка на големия смарагд, който сияе по средата на диадемата. А ктиторицата…

Художникът млъкна. Севастократорът полека бе приближил до посоченото място, сякаш виждаше връз влажния хоросан и тухлите да оживява тънката красота на Десислава. Той опря чело до стената. Хълцания разтърсиха раменете му. Никога, никога обожаваният лик нямаше да изникне сред магията на багрите редом с неговия. Петър знаеше добре цената на залога, който държеше във властта си. Ден и нощ стражи бдяха край килията, в която живееше младата болярка, в далечния манастир, край Евксинското море. За да получи любимата си, Калоян не можеше да си послужи нито със сила, нито с измама. Трябваше да приеме условията на Търнов. А това бе невъзможно. Отдавна вече той не бе получавал вест от тая, която обичаше. Нито едно писмо не достигаше до ръцете й, нито една дума от момата не сполучваше да дойде до ухото му. Какво ставаше с нея? Вярно ли бе, че ще приеме монашески образ? Или пък по-верен бе слухът, че наскоро вече ще я омъжат за знатен чуждоземец. Хърватин, латинец, унгарец?

Добрил наблюдаваше развълнуван дълбоката скръб на господаря си. Би дал всичко, за да го утеши, за да му помогне. През ума му прелитаха решения, едно от друго по-дръзки, по-чудновати. Да съберат войски от Средецката прония и да преминат по море пътя до манастира? Да убият Петра и Михаила в Търнов? Да вдигнат бунт против Ирина?…

Калоян полека се извърна. Черните му очи бяха сухи. Пълни с тъжен блясък.

Той каза тихо:

— Твоето име ще остане безсмъртно, Добриле. Усещам, разбирам, че картините, които ще изпишеш, далече ще надминат всичко това, което е правено досега. Твоята дарба е извънредна. Благославям бога, че ми даде възможност да ти помогна в начинанията…

Майсторът наведе скромно чело:

— Моето име няма значение. Важно е творбата да стане тъй, както я искам.

Когато излязоха навън, приятелите на севастократора се бяха вече прибрали в палата, за да чакат господаря край трапезата. Слуги внасяха непрестанно ястията. Беше пости и затова на господарската маса можеха да се слагат само най-скромните гозби: ориз с праз лук, боб, ряпа, маслини.

Севастократорица Зорка бе заела вече мястото си вдясно от празния стол на Калояна. Никой не смееше да посегне към хляба, докато не седне домакинът. Ала ястията студенееха. Топлият хляб напразно издаваше примамлива пара.

На прага се появи Добрил. Като лице, което не принадлежи на знатен род, той сядаше на края на трапезата. Всички го погледнаха въпросително.

Майсторът се отправи към придворния певец, който бе винаги негов сътрапезник отляво. Поклони се на Калояновата майка. Седна. Прекръсти се.

— Къде остана господство му? — попита тихо и скръбно Зорка.

Добрил се поклони още веднъж. Разпери безпомощно ръце.

— Господство му каза, че няма да дойде за вечеря, да го не чакаме. Нямал охота да се храни…

Спогледаха се. Въздъхнаха. Посегнаха без желание към ястията.

* * *

Всяка нощ Калоян се разхождаше безсънен из своята планина, без да намери ответ на безбройните грижи, които го разяждаха като безмилостен яд. Той чувствуваше да тежи на съвестта му някакъв неясен, неизречен грях, който го измъчваше с немия си укор.

Помни Калимана…

Думите на баща му звучаха непрестанно в ухото му. Той знаеше, че трябва да отмъсти, да закрепи загиващото дело на прадедите си, да поеме с мъжка десница наследството на Асеновци. Бездарни приемници рушеха сътвореното с половин век усилия. А ето, че той губеше тук скъпо време и ценни сили, за да строи църкви, да слуша песни, да води спорове с мъдреци. Душата му копнееше красота и правда, жадна за даровете на живота… Смиреното му сърце бе готово да прости и разбере, да приеме с любов подадената с омраза десница, да помогне на врага, да обича всичко…

Друг човек бе нужен, за да поеме задълженията му. Напразно той носеше името на славния си прачичо Калоян. Мъж с яка десница, с безмилостно сърце трябваше да подеме борбата. Мъж, който бе приятел на копията и лъковете, на бойния вик и тропота на конските копита. А не другар на художници, певци и мъдреци…

Калоян стенеше в сърцето си, отчаян от себе си и съдбата, която го бе избрала за изпълнител на един завет, по-суров от слабите му човешки сили… Наследството на прадедите му го смазваше с огромната си и неумолима тежест.

А копнежът по Десислава го изгаряше като невярна болест, нашъпвайки му коварни и отровни мисли… Да приеме предложението на Петра и Ирина? Да се помири, да се откаже от задълженията, които надеждите на цял народ слагаха върху него… И тук, сред своята любима Витоша, заедно с Десислава да прекара дните си в кръга на приятелите, на духовните князе, които си бе избрал, в блянове по красота и по-добро бъдеще за човеците…

Никога. Никога. Той беше длъжен да поеме бремето на съдбата си. Да се бори, да мрази, да заплашва. Той, който обичаше и най-дребното цветенце в полето, който ходеше на лов само за да слуша веселите призиви на роговете и буйния смях на младите моми и момци, той, който не можеше дори към страхливия заек да пусне стрела, а камо ли да се прицели в горд рогач или стройна сърна…

И Калоян се луташе сам и злочест между едрите черни скали, които изглеждаха още по-тъмни сред бялата светлина на месеца. Билките дъхаха остри и силни ухания. Гората шушнеше тихо и неспирно и сред това светло, опияняващо мълчание далечният плясък на водопада подсилваше чувството на безбрежна тишина и самотност.

Той седна връз един мъхест камък, улови чело между дланите си. Пратеникът на Ирина щеше да чака до утре за отговор. И този ответ щеше да реши цялата му съдба, да отсъди целия му живот. Някъде из гората се зачуха проточени викове. Стражите го диреха, изплашени от дългото му отсъствие. Защото всеки знаеше, че не веднъж и дваж изпратена от Търнов кама или стрела по чудо не бе успявала да улучи мъжа, който бе упованието на цял един народ.

Той стана, спусна се по една тясна, стръмна пътека надолу към селището.

Към края на гората го посрещнаха трима блюстители. Бяха разтревожени и едва поемаха дъх от вълнение.

— Един момък иска веднага да говори с тебе, господство ти… От два часа чака пред крепостните порти на селото и моли да го пуснем. Имал нещо важно да ти казва. Но чуло ли се е досега гост да се приема по тая доба?

Севастократорът се сепна. Нещо прободе сърцето му. Важна вест? От кого?

— Откъде иде тоя момък? — попита бързо и пресекнато, като последва с припрени крачки стражите.

— Не казва… — отвърна страторът — ала изглежда, че иде много отдалеч. Капнал е от умора. Едва говори.

Калоян ускори стъпките си, почна да тича, следван от войскарите. Но изведнъж те спряха. По ливадата към тях се зададе дружина стражи, които водеха някакъв момък, обвит с тъмна плащаница, преметната през лявото рамо, с ниско спуснат шлем. Стройната му снага с мъка следваше бързите крачки на войскарите: личеше, че само някаква огромна воля крепеше това изтощено тяло в желанието му по-скоро да види севастократора. Блюстителите с недоверие се заглеждаха в слабото и бледо, ала красиво лице на непознатия, който бе настоял толкова упорито, че трябва веднага да бъде приет от господаря им. Пресен бе споменът с опита за отвличане, който бе устроила Ирина.

На връщане от лов край Истъра, когато севастократорът бе останал последен да преброди буйната река заедно с четирима свои най-верни приятели, внезапно ловджиите, които бяха вече преминали на другия бряг, нададоха отчаяни викове. Четиримата верни другари, преследваните от Ирина и избягалите от Търнов бунтовници: гончията Райчин, златарят Божил, търговецът Силян и войводата Желязко, внезапно бяха обградили, коня на севастократора и го бяха подкарали в светкавично бягство по посока към Хема.

В кратката борба те бяха успели да обезоръжат и да вържат ръцете на Калояна с пояс. Райчин бе скокнал зад него на седлото, Силян бе уловил юздите на коня му, другите двама ги бяха заградили с насочени към севастократора мечове. Ловджиите почнали отново да газят обратно Истъра, не изпущайки от очи бегълците. Ала неколцина стрелци се спуснали покрай брега, дорде намерили по-лесен брод, и оттам почнали гонитбата. Настигнали ги чак към един от хемските проходи. Точно прицелени стрели бяха улучили двамата от измамниците. Другите двама се предали, молейки пощада.

Затова сега блюстителите оглеждаха тъй подозрително младежа, който възмутено бе отказал да го претърсят за оръжие, настоявайки, че е приятел и стар познат на Калояна.

— Имам само два думи да му кажа. Водете ме веднага.

Калоян се загледа внимателно в тъмния силует, който се движеше към него, някакво смътно чувство го клъцна. Нещо много познато лъхаше от тия стъпки, от това леко люлеене на тялото при хода. Нима бе възможно. Безумие ли го обхващаше? Той почна цял да трепери. Нито дума не можеше да излезе от скованите му челюсти. Месецът се подаде зад облак, огря лицата. Женски вик накара стражите да се сепнат смаяни. Непознатият хвърли мантията си. Затече се към севастократора. Падна в ръцете, които се спуснаха да поемат скъпото тяло.

Калоян полека смъкна припадналата към земята, подпря главата й на коляното си, приближи към себе си бледото студено чело. Изтощена от дългия път, от преживените вълнения, от глада и радостта на свиждането, за миг Десислава бе загубила свяст. Страторът подаде шлема си, набързо напълнен с вода от близкия поток. Напръскаха лицето й. Полека отвори очи. Подири с плаха тревога лицето на севастократора, сведено над нейното.

— Ти ли си?… В Бояна ли съм?… — пошъпнаха белите устни, връз които бързо изплува щастлива усмивка. — Сън ли е?

Калоян я притисна силно към буйните удари на сърцето си. След това погледна в хубавите големи очи.

— Сън е…

Като в приказен сън се издигаха огромните скали, обградени с танцуващи светулки. През посребрената ливада блестеше тънката струя на потока. Небето се издигаше прозирно и чисто като синьо стъкло.

* * *

Етър замръзна още преди Водици. Весели деца се плъзгаха с шейни по ледените му равнини. Закипя трескаво очакване.

Щом свършиха коледните пости, търновчани почнаха да се готвят за сватбата на младия цар Михаил Асена с единадесетгодишната дъщеря на мачванския бан — княз Ростислав Михайлович, който бе син на мъченически убития от монголите черниговски княз Михаил Всеволодович и зет на унгарския крал Бела IV. За да обърнат очи за съюз и родство с мощния васал на унгарския крал, Ирина и Петър бяха принудени от неочакваната и стремителна сила на никейската войска.

Това, което бяха мислили като лека шега, бе станало горчива действителност. Под водителството на храбрия Теодор Ласкарис гърците показваха необикновена издръжливост, докато несломимите асеновски войски под заповедите на недостойни войводи не можеха да нанесат решителния удар.

За да се спасят от растящото недоволство на народа озлобен от безсмислената, безкрайна война, Ирина и Петър бяха решили да си осигурят гърба откъм вечно враждебните маджари, като получат техния съюз и помощ. Също така те се бяха осигурили и с помощта на куманите.

Без радост и възторг българите очакваха новата царица-дете. Спомените за Анна, благочестивата и велика съпруга на Йоан Асена, не можеха още да се изличат от паметта им. Като не обичаха Ирина и сина й, тъй те не можеха да изпитат привързаност и към младата невяста, която идваше в царския дом.

Ирина чувствуваше това. И все по-стръвна ненавист я обладаваше към народа, който я усещаше чужда и нежелана. Но колко по̀ се мъчеше с добро или зло да привлече тоя народ, да го покори под властта си, толкова повече той се отдръпваше чужд, студен, враждебен.

Придружена от дъщеря си Анна, царицата разглеждаше покоите на младата невяста и слушаше докладите на шивачите, художниците и ваятелите, ала мисълта й бе далеч, обзета от непрестанни грижи и тревоги.

Ласкарис събираше в Мала Азия огромна войска. Такава не бе имал никога дори и баща му Ватаци. Борбата щеше да бъде страшна. За живот или смърт. Много видни боляри и войводи тайно роптаеха и прокобяваха поражение. Двама-трима заплатиха с главите си дръзките слова. Други избягаха в Бояна.

Мисълта на царицата се прехвърли към онова бунтовно гнездо, което я изпълваше с най-гореща ненавист. Ах, ако не бе оня самонадеяник там, къде щяха да се отправят очите на всички недоволници, които се осмеляваха да злословят за делата й… Ако Десислава не бе успяла да избяга, подпомогната от париците на селото, което принадлежеше към манастира, в който бе заточена, и до днес Калоян щеше да свежда чело в примирено покорство. Ала от Бояна идеха все по-лоши вести.

Открито, пред всички, певците славославели дръзкия севастократор като освободител на българското царство от игото на Ирина и зетя й…

Тя затвори за миг очи, стисна пестници. Трябваше да се свърши с това размирно котило. Нямаше вече никаква надежда, че ще се възвърне Средец към държавата, Калоян трябваше да бъде премахнат. Тогава бунтовниците около него сами щяха да се разпръснат, а останалите без водачи войски щяха да се предадат. Особено след една победа над никейците…

Севастократорица Анна гледаше учудено майка си, която не отговаряше на въпросите й, тъй унесен бе погледът на царицата, тъй далеч от всичко наоколо й.

— Питах те дали невястата ще хареса това синьо стъкло по прозорците. Не прави ли стаята малко тъмна…

— Невястата е твърде млада, за да почне още отсега да харесва и да не харесва… — отвърна разсеяно Ирина и бързо добави. — Къде е мъжът ти?

— Отиде да приеме куманските вождове… Ала каза, че ще ни настигне тука. Да… Ето го, чувам гласа му.

Севастократор Петър влезе бързо и приближи до жена си и тъща си с мрачно нагрочени вежди:

— Венгрите почват да усукват… Току-що получих вест, че като ново условие за сватбата и съюза искат да отстъпим Браничево и Белград на васала им Ростислав… Само това ни липсваше. Народът ще вдигне бунт. Едно време те ни дадоха тия два града като зестра на царица Анна, а сега правят тъкмо обратното. Ние трябва да им даваме зестра… За какво? За гуреливата им невяста. Та тя дали знае още сама да си реше косите… Десетгодишно дете!

— Единадесет… — поправи го жена му.

— Единадесет или дванадесет, няма значение… — отвърна сърдито Петър — да му мисли младоженецът Михаил Асен, който ще трябва да я бави.

— Той не се много тревожи от тая работа… — отвърна усмихната царската сестра…

— Ала и ти не бе по-млада, когато се венчахме… — се изсмя мъжът й.

Ирина набърчи чело. Излишните приказки я дразнеха.

— Къде е Михаил? — попита тя зетя си. — Не беше ли с тебе на приема на куманите?

Петър дигна рамене. Духна на свитите си в купчина пръсти.

— Издухти. Навикна се аз да го отменявам във всичките му държавни задължения.

— И къде отиде? — попита строго царицата. — Пак ли на лов?

— Хъм… На лов. Да лови перперици… Пак при оная… Добровничанката… — Петър махна с ръка. — Да ходи, гдето иска… Сега му е времето… Аз не съм му вече настойник… Ала имам по-тежки грижи от тия. Тъкмо още две хубави вести…

Двете жени го изгледаха неспокойно. Огледаха се. Бдителите спокойно се разхождаха вън по трема. Нямаше чуждо ухо.

— Говори! — каза Ирина, като потръпна с цялата си величествена снага в скрита тревога.

— Ласкарис разпратил глашатаи из цялата си страна да събират всички ловджии за войската му. Жадни за почести и награди, струпали се безброй хиляди доброволци… Стекли се дори и всевъзможни крагуяри и зевгари… Огромна паплач. А ние… Гдето що има нещо по-годно, тича в Бояна…

Дива омраза побягна по бледото лице на Петра. Той тропна с крак. Малките му лъжливи очи се завъртяха неспокойно.

— Ще го смажа оня горделивец… — Той се закани със свит пестник някъде към далечината и добави: — И най-последното. Угодниците в Средец разправяли, че ако Десислава роди момче, ще го кръстят Йоан Асен… Бъдещия Йоан Асен III… Как ви се струва това последно предизвикателство? Не стига, гдето оня продължава да се зове севастократор… — той пошъпна глухо и твърдо. — Севастократор в България има само един…

— Средецката област не е вече в българското царство… — каза насмешливо жена му.

Петър ядно се извърна, калпакът му се килна над ухото, той го грабна и запокити на земята. След това изфуча:

— Това повече не може да трае.

Анна дигна рамене и почна да реди възглавниците на невестинското ложе. Мъжът й и майка й се отправиха към пейката край запаленото огнище. Седнаха. Заговориха шъпнешком.

— Щом не може да го достигне ни меч, ни отрова, тогава ще обърнем и другата страна… С добро, с любезно подадена десница…

— Да пратя писмо до Десислава, че й прощавам и я каня като брат да дойде с мъжа си на Михаиловата сватба…

— А влезе ли веднъж Калоян в Търнов, не ще излезе вече…

— Няма да се улови на клопката.

— Защо не… Той е добродушен и наивен…

— Да опитаме…

Усмивка изкриви гордата уста на Ирина.

* * *

Звуците на цитрата изтръгваха щастливи въздишки и чертаеха замечтани усмивки по лицата на бляскавото общество. Съпроводен от изкусния свирач, поетът високо изричаше хвалебните си слова в чест на благородния севастократор. Облегнал ръка връз дръжката на дъбовото си кресло, Калоян слушаше унесен бисерно везаната реч и хубавата музика, като подпираше страната на дланта си. Тъмносинята му туника, извезана със златни лозови ластари, се губеше под зелените вълни на кадифената мантия. Над голямото му изпъкнало чело блестеше едрият изумруд на севастократорската диадема. Над лактите ръкавите на туниката му бяха обшити с широки ивици маргарита везба.

Седнала вляво от него, севастократорицата привличаше всички погледи с ангелоподобната си хубост. И всички тия жадни за красота сърца на поети, художници, певци и свирачи, не можеха да се наситят да гледат благородството на осанката, крехкостта на лицето и ръцете й, да се наслушат на чудния й глас, на меката свенливост на продълговатите й като сливи очи.

Един по един се изреждаха певци, свирачи и поети да покажат изкуствата си. Изпяха се песни за цар Калоян и Балдуина, за Асена Стария и за победителя при Клокотница. И докато хор от отбрани свежи гласове пееше в чест на хубавата севастократорица, младата жена се вдигна от престола и отиде към победителя на състезанието, да му поднесе обещания дар.

Като огън заблестя сърмената везба на алената далматика, изпод която се подаваха тесните тъмнозелени ръкави на туниката. Украшенията, които изпълваха дългата и тежка дреха, се преплитаха в майсторската игра на злато, свила и безценни камъни: обградени с жълти ивици и бисер, белите копринени кръгове по далматиката бяха извезани с по две златни лъвчета, изправени отстрани на едно приказно дърво.

Десислава облегна лявата си ръка на десницата, която й подаде великият боляр Яков Светослав, и се отправи към коленичилия певец, гиздаво прихванала между палеца и показалеца на дясната си ръка шнура на мантията си от малиново кадифе, извезана с големи сърмени кръгове и поръбена с широка златна ивица на бели шарки.

Всяко нейно движение излъчваше потоци светлина: от главата, покрита с жълта прилепнала до косите шапчица, около която се виеше златна диадема, обсипана със скъпи камъни, до малките червени обувки. Върви бисер имаше преплетени и в косите и по шията й. Обсипани с бисер бяха и големите й кръгли обеци, които едва се виждаха през прозирното бяло було, което минаваше под шапчицата, като обвиваше продълговатото й лице от двете страни край ушите и под брадичката.

Червеното и златното изгаряха очите на майстор Добрила, който стоеше между гостите, свит в най-отдалечения ъгъл на залата в средецкия палат, унесен в съзерцание на приказното видение, изпълнен от някакво огромно чувство, което го пронизваше като гореща чиста светлина.

Тънката везба от звуци ту чезнеше по-тихо от шъпота на пролетния вятър, ту се издигаше като грохота на разбунени води, ту се разпиляваше като изнизан гердан от светливи бисери. Между шумящата, разкошно облечена навалица се промъкна един валет, който пошушна нещо на великия боляр Константин Тих. Двамата бързо изчезнаха зад една копринена завеса. След миг Тих се завърна и се наведе над ухото на севастократора. Ала докато още говореше, вътре се втурна окъсан мъж, само кожа и кости, с превързана глава и петна от съсирена кръв по тялото и дрехите. Той падна на колене пред Калояна, с протегнати ръце. Всички нададоха ужасени викове и се отдръпнаха назад, жените закриха очи, някои загубиха свяст. Мнозина приближиха към него. Загледаха се внимателно. Възкликнаха поразени.

— Великият войвода Станиш!

Калоян слезе трите стъпала на престола, плочките на колана му бързо зазвънтяха. Той се наведе над морния беглец.

— Нещастнико! Какво са сторили с тебе…

Попуканите устни на новия бунтовник се раздвижиха, пошъпнаха нещо едва чуто. Кръв бликна от откритите му рани. Вдигнаха го, отнесоха го да си почине, да се подкрепи, да бъде превързан.

До вечерта целият Средец знаеше вече за новото злочиние на Ирина.

Великият войвода отказал да води войските на Михаил Асена против гърците, докато не се махне от върховната управа на войската протостратор Стрезо, любимецът на Ирина, ала най-некадърният от всички ратници в България. Грозно разсърдена, царицата заповядала на войводата да се подчини. Тогава, оскърбен, Станиш високо заявил, че не ще поведе войските дори да махнат протостратора. Защото злото не почвало и свършвало с него. А само когато начело на властта застане сам Михаил Асен, а майка му Ирина отиде в манастир.

Съветът на войводите шумно одобрил това заявление и го подкрепил. Всички сметнали, че Ирина няма да дръзне да се опълчи против цял съвет и ще отстъпи. Ала дръзката гъркиня не се изплашила. И почнало жестоко гонение на провинените. Който можал, избягал, другите били изтезавани и се разкаяли, непокорните били посечени. Станиш се престорил на разкаян, за да спрат мъченията, ала като смятал при удобния миг да избяга. И сполучил. Цял Търновград бил възбуден и настръхнал. Всяка нощ стражи претърсвали домовете и разкривали съзаклятия.

Вечерта бърз царски находник пристигна в Средец и донесе послание от превисокия севастократор Петър.

Той подаваше братска десница за примирение и забрава.

Нека пред решителната бран българите не губеха сили във взаимни крамоли и омрази. Нека миналото, с мрачните си страници, се закриеше завинаги. Затова от името на царица Ирина и младия цар Михаила той молеше царския братовчед Калоян и светлата му съпруга Десислава да дойдат в Търнов за високата сватба.

Калоян дълго препрочита чудното послание, като се мъчеше да вникне зад скритите помисли, които се таеха в него. Полека-лека радостна светлина озари лицето му. Той се обърна към жена си, погледна я внимателно, с дълбок, питащ взор.

Десислава полека размотаваше бялото було на шията си, сваляше едрите си кръгли обеци, обсипани с бисер. Тънките й прави вежди бяха нагрочени в упорита мисъл. Тя посрещна погледа на мъжа си. И разбра какво кипи в душата му.

Прошка, забрава, братска обич…

Хубави слова. Угодни за благородното сърце на Калояна. Ала изречени от злословни люде — бяха по-неверни от отрова.

Тънкият й женски усет подуши измамата, долови неуловимия дъх на лицемерието. Тя свали тежката мантия, остави диадемата си връз скрина от орехово дърво. Поглади замислено кестенявите си коси, гладко вчесани край ушите. Приближи до севастократора. Изправените лъвчета на далматиката блестяха в гъсто, златно сияние. Простря ръка. Помоли тихо:

— Не ходи…

Той трепна, прехапа устни. Изпъкналото му чело се изпълни с бръчки.

— Ще помислят, че се боя от тях.

— Не ходи…

— Защо да мислим винаги злото? Може би са искрени. От държането им ще разбера какво целят…

Тя полека се смъква на земята. Обви с ръце краката му. Притисна буза до коляното му. Като верен хрът, като предан роб. Изви нагоре зеници.

Севастократорът се усмихна. Вдигна жена си.

— Ще откажа. Имаме поне благовиден предлог. Ти вече не можеш да пътуваш… Ще им изпратим скъпи дарове и гиздаво изписани писма… А майстор Силян ще им съчини нарочна сватбена песен…

Той се смееше и шегуваше, галейки мекото като аксамит лице на Десислава. Ала в сърцето му кънтеше неумолим и незабравим глас:

Помни Калимана…