Фани Попова-Мутафова
Последният Асеновец (21) (Боянският майстор)

21

И отново дете стана цар на българите. Невръстно дете щеше да вземе в неопитна ръка тежкия скиптър на търновските венценосци. Докога страната щеше да се огъва под ежбите и омразите на регенти и алчни за власт боляри? Нямаше вече силната Асенова десница, която водеше, крепеше, свързваше в едно, спояваше различните честолюбия, разнородните държавни грижи, разпръсваше мъглите над границите, прогонваше алчните чужди домогвания. Днес всеки можеше да ламти за първенство, да надмине другите, да угодничи на честолюбците, като в замяна на това разслабваше държавното единство, подхранваше ламтежите на враговете.

С нерадост и скрита тревога търновци се тълпяха из улиците, за да гледат пищното тържествено шествие по увенчаването на новия малък цар. Сякаш вчера се бяха събрали за чествуването на малолетния Калиман, а сега отново трябваше да приветствуват дете венценосец. Все пак при Калимана българите усещаха над себе си мощната и сигурна десница на регента севастократор. Ала сега? Ненавистната гъркиня щеше да управлява страната от името на сина си.

Ирина!

И всеки таеше в сърцето си тръпно недоволство и затаена грижа.

Клепалата и камбаните отекнаха в чистия септемврийски въздух. Бе топло като през лято. Откъм Царевец се зададоха първите редици на духовенството. Патриархът напущаше палата си. Боляри от най-отдалечените хори се събираха в тясното дворче на старата асеновска църква „Св. Димитър“, където се увенчаваха българските царе. Конници препускаха и размахваха дълги копия, за да разширят тясната пътека, която напиращите люде бяха оставили за тържественото шествие. Хората се заблъскаха, натиснаха задните редици, за да сторят път.

В това време, в голямата престолна зала на двореца за последен път царицата и близките й уговаряха подробностите по увенчаването. Ирина настояваше да бъде увенчана заедно със сина си като съуправителка, а не да бъде само негова наместница. Някои от близките й боляри веднага бяха приели предложението, други упорствуваха, като смятаха, че в българските закони няма подобно положение.

— У нас, в Константинопол, това ставаше твърде често, когато гърците управляваха там… — упорствуваше царицата. — Имало е случаи да се увенчават едновременно двама василевси: баща и син или двама братя… Както Василий II и брат му Константин VIII, както Исак Ангел и сина му Алекси IV…

— Да, но за това е имало други причини — се обади батошовският боляр, ала веднага млъкна, закован на място от един яростен поглед на сина си Петър.

— Освен това аз настоявам да бъда коронясана първа, а после сина ми… — заяви твърдо Ирина.

Избухна крамола, която изглеждаше, че няма да има край, ако не се бе втурнал, запъхтян и зачервен, великият столник:

— Всичко е готово! Шествието потегли…

С любов и преданост тълпите поздравяваха малкото момченце, което седеше в скута на майка си и протягаше ръчички през отворите на каляската. Есенни цветя обилно падаха пред нозете на трите чифта бели коне, гугли и кърпи се развяваха, ала нямаше радост в тия поздрави. Тъгата по Калимана, глухата неприязън към гъркинята, тайната мълва, която се носеше за участието й в смъртта на любимия юноша, не даваха на търновци да отпуснат сърце, да проявят с по-възторжен изблик чувствата си към последния син на Йоан Асена.

Същото потиснато чувство лъхаше и под сводовете на малката църква, в която бяха получили венец всички Асеновци. Чудновати слухове се носеха от ухо на ухо, биеше в очи липсата на севастократор Александър, явно се четеше по лицата на великите боляри тревога и загриженост. Вълнението и неспокойството достигнаха своя връх, когато вместо малкия Михаил пред патриарха застана царицата и сведе чело, за да бъде увенчана като първа съуправителка и владетелка на страната. От всички страни се издигна глухо шушукане, сподавен ропот. Сам патриархът застана поразен и учуден от тази внезапна промяна. Поклати глава и отказа да положи царския венец връз косите на гъркинята.

Тогава несебърският велик боляр пристъпи към патриарха и нещо му пошушна, с тръпнещи и пребледнели устни. Ала упоритият старец отново отказа:

— Първо малкия цар… Нека дойде Михаил, та после ще видим…

Блеснаха мечове. Разля се гневно роптание. Петър, Мицо, Смилец, Владислав и още неколцина други предани на Ирина боляри застанаха край нея с оръжие в ръка. Константин Тихов, Владимир Крънски, Светослав Бдински и мнозина още верни на Асеновци велможи напуснаха църквата. Под заплахата на лъскавата стомана патриархът се видя принуден да отстъпи. Жълт като иглика, с треперещи от гняв ръце, той сложи владетелския венец връз главата на Ирина. След това увенча и детето цар.

Сред шумните викове на Иринините привърженици, които поздравяваха своята нова господарка, заглъхнаха възклицанията на недоволниците. Тържественото шествие се раздвижи към изхода на църквата. Млади юноши хвърляха на народа шъпи жълтици, сребърни грошове и медни аспри. Викачи разгласяваха, че вечерта ще има безплатен пир на поляната под Света гора. Всеки можеше да яде и пие до насита за здравето на царица Ирина и цар Михаил…

Царските златари в престолнината бяха успели да насекат доста много от новите пари с образите на Ирина и Михаила, ала все пак сърцата на търновци останаха хладни към обилната щедрост на новата господарка. Те гледаха поразени непознатото дотогава за България събитие: жена да стои изписана връз пари… С високи, тризъбести корони на главите Ирина и Михаил заедно държаха двоен кръст, а от опаката страна бе представен Исус, седнал на престол, придържащ Евангелие на скута си. Гледаха, цъкаха с уста, поклащаха глава. Тук-таме се издигаха слаби викове. Неколцина размахваха гугли.

Но безброй любопитни очи пламнаха от злорадо доволство, когато зърнаха как снежният кон на царицата се дърпа в буйна упоритост и се изправя на задните си крака, отказвайки да поеме новата владетелка. Много стари люде видяха в този знак някакво зло предзнаменование. Най-сетне яката десница на батошовския Петър укроти неспокойното животно и царицата премина с надменно вдигната глава между двете крила народ, който поздравяваше малкия цар, храбро яхнал бялото си конче отляво на майка си.

Вечерта, когато търновци излязоха на открито да се изприкажат и да похапнат от царските трапези, неочаквана вест ги смрази в ледена болка и уплаха:

— Ватаци нахлул в страната и обсадил Серската крепост!

* * *

Севастократорица Зорка направи знак на сина си да мълчи и двамата скриха плана на новата църква, която току-що разглеждаха. Тъй ядно навъсено бе челото на съпруга й, който бързо приближаваше към тях. В ръката си той размахваше няколко писма и сам говореше на себе си неразбрани слова. Зорка дочу последните думи:

— Да прощава… От мене помощ няма да види — той се обърна към жена си. — Представи си, оная ехидна има дързостта да ми пише и да иска прошката ми. Ватаци обсадил Сер и сега в Търнов си скубят косите. Нека батошовският Петър дигне войски да отиде да се бие… Нека Мицо запаше меч… Какво искат от мене? Нека баща й и брат й дойдат на помощ… — Той се изсмя. — Ума си загубили… Не разбират, че Ватаци само си дири белята. Хвърлил око на Сер! Драгота сам ще му устои. Без да му се праща помощ дори… Пък ако много им се иска бран, можем да слезем на юг, да ги разгоним до Чорлу! Но не им е дошло още времето…

Калоян доближи баща си. Улови го за ръкава, попита тихо:

— Защо не й простиш? От вашите крамоли ще се радват само враговете ни…

Александър бързо се извърна и изгледа сина си:

— Аз? Да простя на Ирина? А Калиман… Забрави ли?

Момчето обори тъжно чело. След това във внезапен порив дигна лице към тясното кубе на „Свети Никела“, впи очи в малкия сребърен кръст. Остана дълбоко замислен. А там, в далечния Търнов, бе останала малката Десислава, която никога нямаше да види… Но в тия смутни и тежки времена кой мислеше за нежното чувство, което цъфтеше в тия две млади същества. В справедливото му сърце се бореха християнското смирение и омразата към отровителката на непрежалимия братовчед. Откъм главната порта на Боянското селище се показа гончия, сведен почти до шията на коня, чиито юзди бяха потънали в пяна.

Ново послание на Ирина.

Венгрите бяха нахлули от север.

Тя заклинаше чичото на сина си да прости и забрави миналото пред днешната угроза. Да спаси великото дело на брата си Асена и предците, което бе застрашено да рухне.

Без да се колебае нито за миг, севастократорът Александър даде повеля: всички войски от Средецката област да се вдигнат против венгрите, в усилен поход към север, а на войводата Драгота да се извести, че ще трябва на всяка цена да издържи обсадата на Ватаци, докато се разправят с крал Бела и людете му.

Преди да се метне на коня си, Александър сложи тежко десница връз рамото на сина си, изгледа го пронизително с острия си изпитателен поглед и каза:

— Помни Калимана…

* * *

Явяването на храбрия севастократор срещу венгрите отне дързостта на Бела IV да си подели България с кир Ватаци Никейски. Ала близо до Браничево смелият брат на Асена II падна убит, с копие в ръка, като дързновен защитник на бащинията си.

Сякаш неговата смърт отне всяко желание за борба у изплашените Иринини велможи. Те побързаха да сключат мир с венгрите.

Тогава, отчаян и изоставен, войводата Драгота прие големия паричен дар, който Ватаци тайно му изпрати, и отвори портите на крепостта Сер в срамно и позорно предателство, обещавайки да му даде и Мелник.

Лошият пример заразяваше.

След Мелник почнаха да се предават останалите крепости от Родопската област и Северна Македония: Станимака, Цепина, Велбужд, Просек, Скопие… А в това време деспот Михаил Епирски нахлу в Албания и Западна Македония.

Колко бързо се рушеше иззиданото с толкова мъка…

Невръстно дете държеше славния асеновски скиптър.

Честолюбиви боляри не можеха да си поделят първите места на властта.

А в това време гъркинята забравяше да се погрижи за крепостта на собствената си държава, изтръпнала в тревожна боязън за съдбата на братовото си деспотство. Защото сега пътят на кир Ватаци към Тесалоника бе вече очистен от съперници.

Накъде щеше да тръгне никейският император? Към Търнов или към Солун?

Тъй започна царуването на Ирина Комнин.

* * *

Елена изтича при мъжа си. Променена, с трепетно стиснати в умолителен въпрос ръце.

— Какво е сторил баща ти!

Теодор се навъси. Не посмя да погледне жена си в очите. Отвърна лице.

Елена приближи към него, извърна главата му, погледна го дълбоко.

Не очаквах това от татко Ватаци… Но ти ще му пишеш веднага. Още сега. По-скоро. Да не прониква нито педя по-нататък в братовата ми земя. Чичо ми Александър е убит… Михаил е невръстен… Ирина мисли само за, Тесалоника… Ще бъде позорно да се напредва в една беззащитна страна… Нека баща ти се съгласи на предложението за мир… Нека отправи погледа си към Тесалоника, към земите на Ириникия брат… Дано тогава я заболи малко сърцето на тази коварна змия… Тя нехае, че държавата й погива… О, аз знам, че тя е отровила Калимана…

Елена избухна в горещи, несдържани хълцания, падна на колене край една ракла, закри лице с лакътя си.

— Горкото момче… — стенеше Асеновата дъщеря, сломена в безмерна болка и гняв. — Злочестото сираче… О, Калимане, Калимане…

Теодор Ласкарис погали жена си по главата, помъчи се да я вдигне, крепко я притисна до гърдите си:

— Не плачи, Елено… Успокой се. Разбирам мъката ти. Ще пиша веднага на баща си.

Благородният момък не одобряваше постъпката на императора. Незавидна слава беше тая: да нахлуеш в една незащитена страна, да използуват слабостта на управниците й. Ала стореното бе сторено. Но той щеше да употреби всичкото си влияние да ограничи злото. Веднага трябваше да се сключи мир.

И Теодор се запъти към работната си. След малко бързокрил гончия препусна към брега при Лампсак, за да завари галерата, която щеше да отплува към Чорлу.