Фани Попова-Мутафова
Последният Асеновец (19) (Боянският майстор)

19

Когато преваляха Хемските висоти и зърнаха в далечината бойниците на богоспасния град Търнов, севастократорът неволно отдъхна от тежката си грижа. Тъй спокойно изглеждаше всичко. Търговски кервани кротко се разминаваха по друма за престолнината, из ливадите мирно пасяха огромни стада, отнякъде долиташе ясен, проточен звук на овчарски кавал, край реката моми белеха платно и звучно се смееха.

Севастократорът и Добрил се спогледаха с една и съща мисъл. Още не беше късно. Нищо не се бе случило. Отпуснаха конете в бавен раван. Ала вниманието на севастократора бе привлечено от едно необикновено явление. Колкото повече приближаваха, толкова по-ясно личеше, че бойниците на крепостта са претъпкани с войници. Шлемовете и щитовете им святкаха на слънцето. Копията се издигаха като настръхнала, тъмна гора.

Александър прехапа устни. Спря за миг коня си. Засени с длан очи. Соколовият му взор различи дълга върволица стрелци, които наближаваха градските порти.

— Какво става там, за бога? — извика той побледнял. — Венгри ли, татари ли заплашват Търнов? И никой не ми вестява нищо?

Той шибна коня си и дружината полетя в лудо бягство към престолнината.

Пред градските порти вардеха двеста конници. Катепанът им приближи и извика:

— Забранено е да се влиза в града!

Александър погледна съпроводачите си, сякаш се боеше, че не е чул добре или че е внезапно обезумял. И продължи пътя си уверен, че не са го познали. Ала катепанът повтори с разтреперан глас:

— Забранено е, господство ти…

Двеста копия снишиха към земята остриетата, насочени към първия наместник на царството. Тогава севастократорът избухна. Той извади меч и яростно изкрещя:

— Какви са тия глуми, катепан Пройко? Или не ти е мил животът? Да не си загубил свяст и разум? Кой смее да повелява да не ме пущат в града?

— По заповед на светлата самодържица Ирина!

Черни мъгли паднаха пред очите на севастократора.

Той се залюля на коня си. Лицето му стана жълто-зелено.

— Какво означават словата ти, безумецо? — извика майстор Добрил. — Я говори по-ясно! Какво смотолевят там?

Бедният воин пое дъх и отговори бързо:

— В Търнов пое власт новата наместница на царството, майката на малолетния цар Михаил Асен.

Александър се окопити бързо.

— Къде е цар Калиман? — попита, тежко дишайки той.

Войниците сведоха глава. Никой не отговори. Копията паднаха пред буйно издигнатите предни копита на Александровия кон. Дружината префуча из стихналите улички, по които сновяха нагоре-надолу въоръжени конници и не позволяваха никому да излиза от къщи. Изведнъж тихо отекна църковно клепало. Първо се обади „Св. Димитър“. После „Св. Ив. Рилски“. След това „Св. Петка“, „Св. Спас“, „Св. 40 мъченици“…

Тогава целият град наизскочи из стъгди и улици. Нищо не можеше вече да го спре. Тъжно и плахо предчувствие свиваше сърцата на всички. Какво се бе случило? Рат ли нападаше града? Кой бе умрял? И изведнъж мълвата се надигна, преля, стигна и до най-последната къщурка.

Калиман бе починал.

Яростно се наежиха тълпите. Всеки тичаше към Царевец, жени високо плачеха и нареждаха, мъже грабваха оръжие. Неясен грохот забуча като наближаваща буря, смеси се с общия хор на клепала и камбани, под бойниците на калето отекнаха писъци и гневни закани, защото всеки таеше дълбоко в сърцето си увереността, че се е случило тъмно и зло дело. А в палата бързо се събираха войводи и боляри, плахи и смутени.

* * *

Сред молитвения шъпот на монасите едри вощеници трептяха и свличаха бели сълзи по правите си стъбла, заливайки с бледи сенки мраморното чело на малкия мъртъв цар, кротко скръстените му ръце, неподвижната, замръзнала усмивка върху безкръвните устни. Проснат в безмерна скръб, Калоян полулежеше на стъпалата, които водеха нагоре към смъртното ложе, сложил десница връз студената десница на братовчеда си. Когато зърна баща си, той високо извика и се спусна към севастократора, който приближаваше с тихи бавни стъпки, хвърли се в прегръдките му цял разтреперан, задушавайки се в сълзи и хълцания.

Александър обви десница около Калояна, притисна го до себе си, заедно с него приближи още повече. Белите му коси обкръжаваха изпитото му сякаш на призрак лице. Очите му бяха втренчено впити в онова младо, безжизнено лице, в ония затворени клепачи.

Всичко се завъртя около него. Изчезна в някаква пепелява мъгла: тъжното чело на патриарха, уплашените лица на болярите, гневния блясък в очите на войводите.

— Не можах да те опазя… Прости ми… — пошъпнаха с мъка устните му.

В гърдите му проехтя страшен стон, ала никой не го чу. Когато се опомни, мъглата се бе разпръснала около него и Александър видя само едно-единствено нещо: хубавото лице на Ирина, която държеше за ръка малкия цар Михаил. Новата наместница бе вкаменила чертите си в безмерно отчаяние, смирено свела клепки надолу, цяла облечена в тъмномораво. С бавно, ала решително движение севастократорът отстрани сина си от себе си и пристъпи към новия цар. Очите му святкаха застрашително. Неволно Ирина дръпна детето по-близо до себе си, вдигна големи, уплашени очи, прежълтя.

Александър се наведе, целуна малката ръчица на Михаила.

— Бог да ти дари почит и слава, сине Асенов…

След това се изправи. Бялото му лице се изпълни с кръв. Взорът му прониза наместницата.

— Ирино, прибери се в покоите си. Не ти е мястото тука. Аз отстъпвам. Вече наместник на царството ще остане само патриархът.

Царицата надменно отметна глава назад.

— Ти право каза, Александре. Време е да отстъпиш. Заповядвам ти да напуснеш Търновград и да се прибереш в Бояна. Там ще стоиш до втората ми разпоредба. — Трепкащ лъч от вощениците падна в зениците й, две езера зелено злато, разливащи мъст и тържество.

Севастократорът сложи десница на меча си. Гласът му бе спокоен.

— Тук гъркиня няма да управлява. Не е дъщерята на Теодор Комнин, която ще заповядва съдбините на Асеновата държава. Болярският синклит никога няма да се съгласи на това. Аз слагам наместничеството си. Дорде се свика синклитът, власт ще има само патриарх Игнатий.

Той се огледа. Ала видя само смутени лица, боязливи, избягващи да го срещнат погледи. И батошовският! И несебърският! И чървенският! Всички мълчаха. Никой не издигна глас в негова защита. Как бе възможно? Кога бяха успели да пристигнат в Търнов? Значи там бе известно, преди той да узнае? Или може би само бяха чакали да склопи очи Калиман, за да се явят в престолнината? Седем дни се мъчил бедният младеж в пристъпите на чудна, непозната болест, на всички велики и мали властели бе съобщено да се притекат към царския град, само гончиите за Бояна не бяха стигнали дотам… Ето, един по един пристигаха поразени, морни, отчаяни, дори болярите от най-отдалечените хори…

Гневно проехтя гласът на севастократора:

— Мълчите! Вие, най-верните! Или може би вие сте верни само томува, който раздава блага и почести? Нима се върнаха времената на Самуила и Владислава? Нима както някога Василий купи верността на войводите от Охридското царство, сега и този път гръцко злато ще заслепи очите ви? Безумни ли сте? Да оставите гъркиня връз Асеновия престол? Забравяте ли чия дъщеря е тя? Не беше ли доскоро тук пленница от боя при Клокотница? Между толкова измяна не ще ли се намери поне един Ивац, един Николица, един Кракра? Кой е с мене?

Той обиколи с острия си взор лицата на болярите. Тихомир Скопски заедно със снажния си син Константин, синеокият Светослав Бдински, ниският плещест Стефан Щипонски, мургаволикият Елтимир Крънски се изстъпиха до него. Задрънча оръжие. Глух ропот се разля.

Александър вдигна ръка.

— Не е тук място за разправа, братя мои. Ще дойде и тоя час. Ала кълна се тук, пред тялото на моя братенец, нека бог упокои невинната му душа, че смъртта му ще бъде отмъстена. Ако аз не успея, то моят син ще изпълни клетвата ми. Защото ние знаем чия нечестива ръка съкрати хубавата Калиманова младост…

Севастократор Александър се извърна рязко и придружен от верните си люде напусна залата.

Докато вцепенените в уплаха боляри дойдат на себе си, един от Александровите люде се върна назад, дръзко пристъпи няколко крачки към царицата и каза високо:

— Убийца!

Двама стражари се спуснаха, завързаха ръцете на майстор Добрила и отправиха взор към самодържицата.

Майката на новия цар простря ръка, отвърна кратко:

— В западната тъмница.