Фани Попова-Мутафова
Последният Асеновец (13) (Боянският майстор)

13

Батошовската болярка разгъна всички платове, опита тънкостта им, здравината им, премери си всички гиздила, нареди да й донесат още по-хубави, още по-скъпи. Всичко бе все недостатъчно ценно, недостатъчно изрядно, за веното на дъщеря й Десислава, бъдещата невяста на младия Калоян, сина на първия наместник. Тя отдели купената стока и се обърна към мъжа си, който тъкмо влизаше в стаята.

— Виж тази модра свила за далматика. Това малиново було за подбрадник… Пък хубаво си отиват двата цвята. А тая сива кожа за поръбване на рубата?… Самурът не се носи вече…

Батошовският погали дългата си къдрава брада и се изсмя гръмко със своя мощен глас, който напомняше боботенето на гръмотевицата.

— Кому мислиш да ги показваш тия труфила! На стадата и чардите ли? Нали знаеш, че ние сме селски боляри. Дорде порасне цар Калиман, да се зажени и да напълни Царевец отново с празненства и веселия, има още доста време да мине. Гиздилата ти ще остареят.

Болярката сви устни, въздъхна.

— Така е. Да беше Ирина наместница, по-друг живот щеше да цъфти в Търнов. А сега Александър го е обърнал на бранно кале. Живот ли е това? Да бъдеш най-богатият измежду всички български властели и да живеем тук като последни орачи и побирчии.

Болярът посочи с очи търговците, които сгъваха стоките си в раклите, и жена му млъкна.

Напоследък батошовският бе прекомерно забогатял от обилните плодове на земята си, от многобройността на стадата си, от рядката хубост на плодовете и зеленчуците по бостаните и кипуриите си. Батошовските ябълки бяха прочути из цялата страна, а породистите му говеда се изнасяха и вън от страната.

Внезапно един от търговците се поогледа наоколо си, сниши се, измъкна из широкия си ръкав едно подпечатано писмо и го подаде на боляра.

— Привет от благочестивата самодържица!

Болярът сви вежди, помълча малко, след това пое свитъка, разкъса шнуровете и печатите. Жена му любопитно надникна през рамото му.

Късно през нощта, в която и двамата не можаха да склопят безсънно око, болярката се обърна няколко пъти, въздъхна и тихо пошъпна:

— Спиш ли?

— Не.

Тя седна в леглото, облегна лице върху ръцете си, чиито лакти се подпираха на коленете й.

— Каква голяма чест е за нас предложението на самодържицата. Дава дъщеря си Анна за Петра наш! Синът ни ще стане царски зет! И севастократор! Помисли си само — севастократор Петър!

Батошовският пухтеше, тръшкаше се от лявата на дясната си страна, изтриваше потта от челото си, ала мълчеше. Жена му продължаваше на висок глас да бленува и да крои бъдни успехи и почести. Накрая той каза:

— Стига! Ирина не е самодържица. Само цар Калиман и севастократор Александър могат да уговарят с мене тия работи.

Жена му поклати глава и тихо се усмихна в мрачевината. Тя познаваше мъжа си. Гласът му не звучеше самоуверено като други път.

* * *

Серският войвода Драгота поглади замислено черните си лъскави въси. Предната вечер той бе изиграл на зар голяма част от парите, които бе получил за укрепяване на градската стена. Ала винаги разкаянието идваше късно. Тогава той реши отново да играе, за да си възвърне загубените държавни жълтици. И ако не успее — тогава му оставаше само едно. Да направи новата крепостна стена с една трета по-ниска.

Все пак тази вечер войводата се яви на пира по-нагорчен отвсякога. Другарите му знаеха за дълговете и грижите му, затова не обърнаха никакво внимание на сбърчените му вежди. Посрещнаха го с общ хор от весели викове и песни, дигнати чаши и шумни смехове. Един новопристигнал певец, с ясноруси къдрици, които небрежно се спущаха по раменете му, стана, поздрави войводата с дълбок поклон и запя в негова чест току-що съчинена песен:

Скарали се свадили

три хубави девойки

за добраго юнака.

Първа беше влахиня,

втора беше гъркиня,

трета беше българка.

Драгота се развесели. Хубавите му черни очи засвяткаха. Пое пълна купа с гъсто жълто вино.

Влахиня му думаше:

вземи мене, юначе!

Много прикя ти нося

триста овци мълзници

со се руди ягънца.

Гъркиня му думаше:

вземи мене, юначе!

Много прикя ти нося

триста оки коприна!…

Българка му думаше:

вземи мене, юначе!

Много прикя ти нося

девет рала волове

со се девет плугове.

Когато загуби на кости и последната си жълтица, Драгота скочи от масата, метна плаща си през лявото рамо, нахлупи шлема си ниско над веждите и изчезна в сенките на градината.

Челото му гореше. Безумни мисли го прекосяваха като ярки светкавици. Честта му бе загубена. Той бе проиграл царски пари. И нямаше вече възможност да ги възвърне. Какво му оставаше друго освен смъртта?

Той посегна към меча, който висеше на лявото му бедро. Тихи стъпки прозвучаха предпазливо зад него. Войводата се сепна, извика с глух, променлив глас:

— Кой е там?

Младият певец застана до него. Светлината на месеца биеше право в лицето му. То бе строго.

— Желаеш ли всичките ти дългове да бъдат изплатени, войводо Драгота?

И като забеляза учудения и недоверчив взор на лекомисления момък, непознатият извади от пояса си кесия с жълтици.

— Ето, това е два пъти повече от онова, което загуби тази вечер… Ако бъдеш верен, ще получиш още толкова.

Кръвта избяга от лицето на Драгота. Той дръпна ужасен ръце от златния блясък на златото. Ала неволно устните му промълвиха:

— Кому трябва да бъда верен?

* * *

Зоркото око на Александровите съгледвачи проследи дружината на поклонниците от Преслав чак до кубера, който се люлееше връз укротените води на Понтийското море. Останаха край брега чак докато и последният пътник за Светата земя се качи. Тъкмо този последен пътник, ако някой го погледнеше по-отблизо, можеше да забележи, че имаше сипаничево лице и зелени като млада трева очи. Надвечер, преди да потегли корабът, двама моряци отидоха да пийнат по чашка вино в една схлупена кръчма близо до крайбрежието. Единият от тях бе със сипаничаво лице. На кораба пак се върнаха двама моряци, ала нито един от тях нямаше зелени очи. На следната сутрин, когато корабът бе вече отплувал и съгледвачите си бяха заминали обратно, от гръцката кръчма излезе стар врач с кожена торба на рамо, препълнена с билки и заклинания.

Демонът изкуси първом Ева, за да може да съблазни мъжа към грях. Това бе стара, вечна истина. Може би затова неволно врачовникът пое първом протегнатата ръка на несебърската велика болярка, та после тая на мъжа й.

Той дълго разглежда меката бяла длан, сви учудено вежди, разтвори широко зелените си като млада трева очи.

— На вашия дом голяма чест се пада!

Несебърският и жена му се спогледаха смаяни.

— Да… — продължи врачовникът и широка усмивка се разля по сипаничевото му лице — аз виждам тука царски венец, който слиза над вас, а това означава сродяване с Царевец…

Отново съпрузите размениха взор поразени.

— С Царевец? Калоян е почти сгоден за батошовската. А пък Анна и Мария са тъй мънички още… Наш Мицо е вече израснало момче… — промълви болярката.

— Може би светлата самодържица да е хвърлила око на младия ви син за някоя от дъщерите си… — каза гадателят. — Но едно е ясно. Царският венец е много близо до вас…

Семето бе посято. Несебърската болярка почти се разболя от честолюбиви бълнувания. Затова, когато след известно време получиха вест от царицата, че би приела с голяма радост сина им Михаил за зет, комуто бе определила Мария, те приеха това като висша милост и благоволение на съдбата.