Фани Попова-Мутафова
Последният Асеновец (31) (Боянският майстор)

31

Десислава гледаше поразена мъжа си. Сякаш не вярваше на ушите си, че думите му изразяват непоколебимото му решение.

— В Търнов! Ти ще ходиш в Търнов!

Тя преплете пръсти, притисна ги към челото си, замаяна.

— Ще опитам последното средство, преди да обърнем другата страна.

— Ти искаш с добро да се разбереш с тях! Не ги ли познаваш? Измама е тая покана, измама…

Калоян поклати замислено глава:

— Не мога да употребя насилието, докато не опитам силата на доброто. Ако те са непреклонни, тогава… Ти знаеш. Бунтът е готов да избухне всеки миг. Само мен чакат. Щом свалят Михаила от престола, аз ще поема властта. Ще раздам свободи и забрава, ще поканя всички забегнали да се приберат в земите си, ще присъединя отново Средецката хора към българското царство. Ала тъй повече не може да се кара. След безславния мир при Регина народът не може повече да търпи безумствата и своеволията на Петра и Ирина. Разбира се, че никога те не ще могат да въодушевят войските към една победна бран. А пък победата на Ирина над никейците ще бъде победа над българския народ. Защото ще затвърди завинаги нейната натрапена власт.

— Какво ще сториш с тия доброненавистници?

Калоян помълча малко в дълбока грижа. После каза тихо:

— Не съм решил още. Нека бог ни помогне да сполучим само. После ще видим. Ирина и Михаил ще отидат в манастир…

— А Петър?

— Може би ще го изпратя да живее в земите си край Росита…

— Много си милостив към него…

Севастократорът вдигна учуден взор към жена си:

— Но той е твой брат…

Десислава гневно въздъхна:

— Това не му пречеше да ме заточи в манастир…

Изведнъж тя промени лице. Очите й се разшириха в ярка внезапна тревога.

Тя обви ръце около врата на мъжа си, горещо притиска чело към гърдите му. Сълзи трепкаха в гласа й…

— Боя се… Страшно се боя… Не отивай в това змийско гнездо. Сърцето ми е стегнато. Чувствувам, че ще стане нещо…

Ала веднага тя се дръпна назад. Огън премина в зениците й. Тя вдигна лице. Гласът й прозвуча твърдо, настойчиво.

— Върви, върви… Не ме слушай… Не знам какво говоря… Върви… Това е твой дълг. И аз ще дойда с тебе… Каквото се случи, с двама ни ще се случи… Детето ще оставим тука, на майка ти… Отговори, че приемаш поканата за лов.

Нежните й черти се бяха изопнали в сурово решение. Тънките вежди изглеждаха още по-черни сред пребледнялото от вълнение лице. Благите й очи пламтяха в дързък порив.

Навън се зачу еклив тропот на многобройни стъпки. Константин Тих водеше бунтовниците на съвещание с Калояна. На срещата остана да присъствува и Десислава. Тя плетеше шапчица за дъщеря си: ред бисер, ред жълтици, като слушаше внимателно думите на мъжете. След това тя вши в шапката и една малка дебела кост, извадена от главата на опечения за Никулден шаран. Викаха й „кръстчето“ и смятаха, че пази децата от уроки. Цяла нощ до разсвет те останаха да обмислят всички положения, всички средства, които могат да им бъдат от полза.

— Михаил е вече загубен… Народът не може да му прости регинския мир и не иска да чува за него… — каза Станиш. — Да изтърве такъв изгоден мир… Когато епирският деспот бе въстанал в гърба на Ласкарис, когато Драгота обсаждаше Мелник и ние бяхме готови да му се притечем на помощ оттук… И внезапно. Предлага мир. Защо? И най-сетне добре, нека поиска мир, ала защо се съгласява да го сключи на такива безумни условия?

— Разбира се, като праща разни руснаци, някакъв си Ростислав, унгарски васал, да му води преговорите… — извика Стефан със зачервено лице и ядно святкащи очи.

— Разправя се, че Ростислав бил подкупен от никейците… — каза полека Константин.

— Нищо чудно… Та той и без това вече го бе измамил веднъж… Нали уж му бе обещал помощ против Ласкарис? Къде остана това обещание? — скокна Елтимир. Долната му челюст се тресеше от негодувание.

— Ростислав е венгерско оръдие и чрез него те искат да се месят в нашите работи… — избухна гръмливо Константин. — Да, така е! Ала това няма да трае още много… Тако ми Три Светители… — Той вдигна мощната си ръка като за клетва.

Всички впериха очаквателно очи в севастократора. Само той, само неговите колебания ги възпираха още. Калоян трябваше вече да даде съгласието си за бунта. Всичко бе готово. От Търнов чакаха само тайна и бърза вест.

Калоян се изправи. Погледна ги кротко с тъмните си благи очи.

— Другари… Имам нещо да ви съобщя… Утре аз и жена ми заминаваме за Търновград, приемайки поканата за есенния лов на царския двор… Разрешението е близо:

За миг всички останаха замръзнали в безкрайна почуда. След това изведнъж в един глас почнаха да викат, почти да ръкомахат, да се прегръщат, да коленичат пред севастократора и да целуват туниката му.

— Най-сетне! Най-сетне! Хвала богу!

Калоян вдигна ръка. Настана трептяща тишина.

— Аз отивам като искрен братовчед на царя. Първом ще се опитам да го склоня с добро: да ви даде опрощение и правдини. Да отстрани Ирина и Петра от Търнов, да се вслуша в желанията на народа си. За негово добро и за доброто на държавата. Не се ли съгласи, чак тогава ще дам дума за обявяване на бунта…

Високи викове го прекъснаха:

— Не! Не! Не искаме вече Михаила… Ти само върви в Търнов… Само се яви в Царевец… Всичко е свършено… Ти ще заместиш Калимана! Ти ще бъдеш новият Калиман… Да живее Калиман II!… Да живее! Долу Ирина и Михаил!

Боляри и войводи бяха извън себе си от радост и възторг, сълзи течеха от суровите им мургави лица, а хълцания разтърсваха яките им гърди.

Въплътеният блян на дедите нямаше да бъде разрушен. Великото Асеново царство щеше да бъде спасено.