Фани Попова-Мутафова
Последният Асеновец (17) (Боянският майстор)

17

Когато латинският кораб се откъсна от брега при Лампсак, започна да духа благоприятен южен вятър. Твърде скоро дружното и леко гребане на веслата престана, корабът изду червени и жълти платна и заплува с чудна лекота връз трептящите сини води. Добрил пътуваше с приятни и весели другари: персийски шаръчии, избягали от татарите; гърци, които се връщаха в Константиновград след дълги години прекарани в Мала Азия като изгнаници; рицари-кръстоносци, които се прибираха в родните земи… Площадките на носа и кормилото бяха накичени с всякакви видове щитове, които войските бяха закрепили по външната им страна.

Към обяд вятърът промени посока, платната почнаха да трептят по-силно и по-силно, дорде заплющяха като огромни пряпорци. Веселият глъч и песните спряха. Откъм посоката, по която духаше вятърът, се явиха тъмни, тежки облаци, които закриха слънцето. Вятърът надигна водите, които почнаха да се блъскат в стените на кораба. Опнатите въжета свиреха като разсърдени змии. Щитовете звънтяха глухо и зловещо. Пътниците се изпокриха на завет, смълчани и тревожни. Чуваха се само дивите и груби викове на моряците, които си предаваха заповеди. Свиха няколко платна, провериха въжетата и главната мачта. Падна сумрак. Кръгозорите изчезнаха. Водите пръскаха облаци воден прах в лицата на изплашените пътници. Само Добрил не се скри, не зададе нито един въпрос. Върза се с въжетата около една мачта и зачака примирено съдбата си. Водите почнаха да премятат кораба, който летеше по вълните, сякаш искаше да стигне небето или да се срине в зиналите бездни. Вятърът и гръмотевиците заглушаваха отчаяните викове на людете. Всички платна бидоха свалени. Изхвърлиха тежестите на кораба. С мъка изтребваха нахлуващите води.

И докато всички, изгубили сякаш разум и всяко упование, се блъскаха един в други като стадо подплашени животни, едничък майстор Добрил не се сепна, не загуби яснотата на духа си. Някакъв таен глас непрестанно го насърчаваше. Той коленичи на мокрия под, скръсти ръце, вдигна очи нагоре. Вятърът развяваше сплъстените му от водата коси, залепваше ги по челото, по очите. Вълните се блъскаха в стените на кораба, виеха, ревяха и стенеха като диви зверове, като зов на умиращи същества, като се мъчеха да заглушат силния и упорит глас на човека:

— Свети Никола, Чудотворче, закрилнико, помогни, спаси…

Зората ги завари всички бледни и помръзнали, с посинели лица и изцъклени от студ и страх очи. Небето се изчисти от облаците. Отново се появи попътният вятър. Изопнатите платна го поеха и трепнаха. Корабът се плъзна по улегналите води. Слънцето изникна с чисто чело, покривайки с розово сияние небето и морето. Опрян на перилото, майстор Добрил поглъщаше зачарован хубостта, която се разстилаше пред него. Жадно и широко се повдигаха гърдите му и вдъхваха соления въздух, очите му ненаситно пиеха нежните багри, просторите, слънчевия блясък. А когато из сънните прозрачносиви води бавно се очерта „Царицата на градовете“, дълбока въздишка се откъсна от него, като пред въплътен, жив блян…

Цариград…

Това бе мечтата на дедите, това бе дългият, вековен копнеж на народа му. Тъй близък и непостижим. Като измамлива хубавица той лъстиво бе привличал жаждата на българите, от Кубрата до Крума, от Симеона до Калояна и Асена. Не бяха успели. Може би младият Калиман щеше да увенчае делото на предците.

Подпрял ръка на дланта си, облегнат връз високата кормилна част на кораба, Добрил ненаситно поемаше приказната гледка, която бавно се издигаше в далечината. Край брега се източваше в непрестанна, сменяща се редица от назъбени бойници едрата снага на крайморската стена. Зад нея се извисяваха полегати, вълнообразни хълмове, обсипани с високи камбанарии, блеснали в златни отражения кубета, колони с каменни изваяния, високи мраморни дворци. А в тихите води, прострени като многобройни ръце, се белееха пристаните, които чакаха да приберат пристигащите галери и триреми.

Вятърът спря. Генуезците свалиха платната, а робите, в туники с къси ръкави и с бели шапчици, привързани под брадата, завъртяха гребла по посока на елефтерския пристан, който се намираше в средата на голямата дъга, която градската стена извиваше от огромното кубе на „Света София“ до Седемте кули. Статуята на патриций Елефтерий, който бе построил пристана, се издигаше връз бяла мраморна колона до самите води.

Гласове отекваха до ухото на майстора, ала той забравяше да отговаря на въпросите, които не можеха да го изтръгнат от съзерцанието му. Той чакаше с нетърпение мига, когато кракът му щеше да стъпи на твърда земя, за да изчезне, да се изгуби в този чужд, непознат град, алчен да насити очите си с нови, невиждани неща, копнеещ да се скрие някъде с горящата болка на сърцето си, като ранен звяр, като прокълнат.

Той остави другарите си да се погрижат за нещата му, запомни само името на хана, в който щяха да отседнат, и с жадна и лека стъпка прекрачи градската порта на Елефтера.

Веднага потъна сред море от люде с чудни, непознати носии, неразбрана глъчка го замая, сякаш бе попаднал във втори Вавилон. Татари с широки жълти скули се блъскаха в тъмнолики нубийци, странници, рицари, с веещи се пера на шлемовете, говореха високо и оживено. Източни търговци караха коли с железни решетки, в които имаше лъвове, натоварени с вериги. Сарацини с пъстри чалми предлагаха скъпи и редки стоки, островитяни хвалеха рядката хубост на млади робини за продан. Клепсидрата сочеше петия час на деня. Като насън той вървеше, прекосяваше шумни и ширни площади с високи обелиски, с колони и паметници, портики и колонади. Той дълго съзерцава очарован бронзовата врата на двореца Халке, със златокованата икона на спасителя Христа над нея.

Христос Халкитис благославяше света с бледа, прозирна десница.

И още веднъж художникът спря поразен пред образа на Исуса в манастира на Христа Евергет. Той застана като омагьосан пред чудотворната икона, която разрешаваше най-скритите му по̀мисли, най-дълбоките му вълнения. Тъй щеше и той да изпише лика Исусов в севастократорската църква на Бояна. Ала все пак не, не точно същия. Малко по-близък до образа, който Добрил носеше отдавна в сърцето си. Понякога той го виждаше да оживява като трепкаща сянка, нощем, под запаленото кандило, с властни и тъжни очи и вдигната десница.

Вечерта, когато се прибра в хана, капнал от умора, Добрил забеляза, че някой е откраднал кесията му, която бе закачена за кожен ремък над лявото му бедро. Ловък крадец бе отрязъл ремъка и отнесъл богатата плячка. Все пак Добрил не остана на пътя. В дрехите си носеше скрити скъпите камъни, донесени от Далечния изток.

Другарите му ядяха и пиеха край една дълга маса, насядали връз дървени пейки. Някакъв рицар, избягал от сарацински плен, им разправяше теглата си, разгръщаше парцаливите си дрехи и показваше следите от мъченията, белезите от железата. Виното сладко тежеше в жилите. Песни екнаха. Избухнаха крамоли. Празни купи звъннаха заканително. Добрил пи и яде пържена риба, отново пи. Скочи, изправи се върху масата. Държа дълга реч, примесена с вопли и сълзи, закани и молби. Една след друга пълните купи се изпразваха в устата му и после отхвръкваха, запокитени на земята. Всички викаха в един глас и никой никого не слушаше. Двама арменци се сбиха. Ханджията повика стражи. Глъчката позатихна. Незабелязано Добрил отпусна ръце на една отдалечена маса, склони чело връз тях, унесен в лека дрямка. До ухото му долиташе непрестанно жужукане, сякаш хиляди пчели се виеха около него. Той запомваше чудновати думи, откъслечни слова, леки шъпоти, които прелитаха край него в пееща превара. Неволно той се заслуша в гърлените, глухи звуци, които двама татари издаваха близо до него, на съседната маса. Той наостри внимателно ухо, макар че се престори отпуснат в още по-тежък сън. През преплетените си пръсти той бегло отправи взор към монголските търговци.

Двамата пътници се огледаха подозрително наоколо си, ту снишаваха, ту издигаха гласовете си, особено когато единият искаше да убеди в нещо другия.

— Това е тъкмо работа за тебе… От тоя прах си купуват млади невести, кога искат да се отърват от старите си съпрузи, зли свекърви, които ненавиждат натрапените си снахи, нехвелити синове, които искат да получат по-скоро наследство… Бърза и чиста работа. Никой не може да разбере от какво е дошла смъртта… — Татаринът късо и дрезгаво се изсмя. — Хе… От тоя прах съм продавал даже и на високи особи… От него си купи скоро и…

Той пак се огледа наоколо си, спря за миг дребните си очички връз заспалия чужденец край тях и тихо добави някакво име. Все пак не дотам тихо, че да не може да го чуе пътникът, който бе наострил целия си слух под привидно отпуснатата си в дълбок сън снага.

Когато двамата татари свършиха сделката и изчезнаха в мрака на нощната улица, Добрил дигна чело, блед като платно.

Защо царица Ирина си бе купила от този чуден прах? В чия чаша невярна ръка щеше да го изсипе.

Той усети как ледена пот избива по челото му. Мисълта му трескаво работеше. Когато стана, залюлявайки се в безумна тревога, другарите му го изгледаха насмешливо. Един от тях се провикна:

— Хей, майсторе, ти не пи много с нас, ама ни се виждаш по-слаб в краката от всички други!

Добрил не отвърна. Обладан от една-единствена мисъл.

Още преди да съмне, един припрян пътник чакаше нетърпеливо да отворят някоя от северните порти на градските стени.

В развиделяващия се здрач четири бързи копита отекнаха всред утринната тишина.