Линда Хауърд
Разбивач на сърца (12)

Глава 12

— Вие сте късметлия, мистър Рафърти — каза доктор Норис и го погледна над очилата си. — Изглежда, скулата ви е поела голямата част от удара. Тя е счупена разбира се, но орбиталната кост е останала незасегната. От тук следва, че окото ви не е наранено и няма да загубите зрението си. С други думи, имате само едно адски насинено око.

Мишел въздъхна дълбоко от облекчение и стисна ръката на Джон. Той й намигна със здравото си око, след което каза провлечено:

— И прекарах четири дни в болницата, само заради това?

Доктор Норис се ухили.

— Считайте го за почивка.

— Ами тогава ваканцията свърши и аз напускам курорта.

— Просто не се натоварвайте следващите няколко дни. Не забравяйте, че сте с шевове на главата, счупена скула и леко мозъчно сътресение.

— Няма да го изпускам от поглед — каза Мишел с нотка на предупреждение в гласа и погледна твърдо към Джон. Той вероятно планираше да възседне коня, веднага след като се приберат у дома.

Когато останаха отново сами, Джон сложи ръце зад главата си и я погледна с ясен блясък в очите. След четири дни, отока беше спаднал достатъчно, за да се отвори малка цепка, колкото да вижда през нея отново. Лицето му оставаше все още в преливаща цветна смесица от черно до виолетово, с примеси на зелено, но това нямаше никакво значение пред факта, че окото му бе невредимо.

— Тези четири дни бяха доста дълги — прошепна той. — Когато се приберем в къщи, ще те вкарам веднага в леглото.

Кръвта й запрепуска лудо по вените, и тя се зачуди, винаги ли щеше да предизвиква в нея такъв неудържим ответ. Бе напълно уязвима спрямо него още от първата им среща, а сега реакцията й бе още по-силна. Тялото й се променяше под влиянието на растящото в нея бебе. Те бяха все още незабележими, но кожата й сякаш бе станала по-чувствителна и откликваше дори на най-лекото му докосване. Гърдите й пулсираха от очакването на допира на ръцете и устните му.

Беше решила да не му казва все още за бебето, особено докато зрението му бе под съмнение, и през последните четири дни със сетни сили успяваше да държи разстроения си стомах под контрол. Почти непрекъснато хрупаше бисквити и спря да пие кафе, тъй като то усилваше гаденето.

Все още си спомняше гледката на извънредно задоволство, изписано на лицето му, когато му каза, че го обича, но той не отвърна на думите й. За един ужасен момент се зачуди, дали не злорадства, но той я зацелува толкова силно и жадно, че тя незабавно отхвърли идеята, въпреки стягащата болка.

 

 

Тази нощ, след като светлините изгаснаха и Мишел се сви на леглото пренесено в стаята за нея, той я повика:

— Мишел — гласът му прозвуча тихо, докато лежеше, без да мърда.

Тя повдигна глава, за да го види в мрака.

— Да?

— Обичам те — прошепна Джон.

Тръпка разтърси цялото й тяло, а сълзи на щастие потекоха по лицето й.

— Радвам се — едва успя да произнесе.

Чу смеха му в тъмнината.

— Ти малка заядливке, само почакай да се добера отново до теб.

— Не мога да чакам.

 

 

Сега, всичко с него беше наред, и те се приготвяха да се приберат у дома. Мишел позвъни на Нев да дойде да ги вземе и затвори телефона с изпотени ръце. Избърса ги в панталоните си и вдигна брадичка.

— Чул ли си, дали заместник-шерифът Фелпс е открил къде се намира Роджър?

Джон се обличаше, но когато думите й достигнаха до него, рязко завъртя глава и здравото му око се вторачи в нея. Бавно вдигна и закопча дънките си, после заобиколи леглото, спря и се извиси над нея заплашително. Погледът й не трепна, нито наведе брадичка, въпреки че изведнъж се почувства много малка и беззащитна.

Джон не каза нищо, просто чакаше със смръщени устни.

— Подслушвах — призна тя спокойно. — Тогава вече бях установила връзката между телефонните позвънявания и човека, който ме избута от пътя. А ти как ги свърза?

— Просто смътно предчувствие и много подозрения — отвърна той. — След последното позвъняване, исках да разбера със сигурност къде се намира. Имаше много неизяснени неща. Анди не успя да го намери в нито един списък на авиокомпаниите летящи отвъд океана. Колкото му бе по-трудно да открие Бекман, толкова по-подозрително ставаше всичко.

— Ти не ми повярва в началото за синия шевролет.

Той въздъхна.

— Не, не ти повярвах. Не и в началото. Съжалявам. Трудно ми бе да се изправя пред факта, че някой иска да те нарани. Но нещо те безпокоеше. Не искаше да излизаш с колата, изобщо не желаеше да напускаш пределите на ранчото, дори не говореше за това. И тогава си дадох сметка, че си изплашена.

Зелените й очи потъмняха.

— Правилната дума е ужасена — прошепна тя, загледана през прозореца. — Имаш ли новини от Фелпс?

— Не. Няма да се обади, докато не намери Бекман.

Мишел потръпна и на лицето й отново се върна напрегнатото изражение.

— Той се опита да те убие. Трябваше да го предвидя и да предприема нещо.

— Какво можеше да направиш? — попита Джон грубо. — Ако в онзи ден ме бе придружила, куршумът щеше да те улучи, а вместо това разби само предното стъкло.

— Той е толкова ревнив, и напълно луд! — при мисълта за Роджър й се догади и тя притисна ръка към стомаха си. — Наистина е луд. Вероятно е подивял, когато се пренесох при теб. При първите няколко позвънявания мълчеше. Може би го правеше, за да провери дали ще вдигна слушалката в твоята къща. Не понасяше, когато разговарях с други мъже, а щом е узнал, че ти и аз… — тя млъкна и по лицето й избиха ситни капчици пот.

Джон внимателно я притегли към себе си, притисна главата й в рамото си и успокоително я погали по косата.

— Чудя се, как е разбрал?

— Битси Съмнър — гласа й потрепери.

— Глупачката, която срещнахме в ресторанта?

— Тази глупачка е най-голямата клюкарка, която познавам. Ако те е следил през цялото време, вероятно си мисли, че най-накрая е намерил другия мъж, за когото подозираше през всичките тези години — тя скочи и хрипливо се засмя. — Точно така.

— Какво? — гласът му прозвуча стреснато.

Тя се отдръпна от него и с нервен жест отстрани косата от лицето си.

— Този мъж винаги си бил ти — произнесе Мишел с нисък глас, като гледаше навсякъде другаде, само не към него. — Не можех да го обичам така, както трябваше и някак си той като че ли го знаеше.

Джон хвана брадичката й с ръка и я принуди да го погледне.

— Ти винаги се държеше с мен така, все едно ме мразиш, дявол да го вземе.

— Трябваше по някакъв начин да се защитя — зелените й очи го гледаха с горчивина. — Около теб винаги имаше жени, които падаха в краката ти, жени, с много по-голям опит от мен и много по-красиви. Бях само на осемнадесет и ти ме изплаши до смърт. Хората те наричаха Жребеца! Знаех, че не мога да се справя с мъж, като теб, дори и да ме беше погледнал повторно.

— Погледнах те — каза той рязко. — Повече от два пъти. Но ти извръщаше нос от мен така, сякаш не харесваш начина, по който миришех. Затова те оставих на мира, въпреки че те желаех толкова силно, че червата ми се обръщаха всеки път, когато те видех. Построих моята къща за теб, защото беше свикнала да бъдеш в по-голяма, за разлика от старата, в която живеех. Направих и басейн, защото знам, че обичаш да плуваш. Тогава ти се омъжи за някакъв богаташ, дяволите да те вземат, и аз почувствах бясно желание да разруша всичко, камък по камък.

Устните й се разтреперяха.

— След като не можех да те имам, нямаше значение за кого се омъжвам.

— Можеше да ме имаш.

— Като временна любовница? Бях толкова млада и си мислех, че трябва да получа всичко или нищо. Исках завинаги, в добро и лошо, а ти не приличаше на човек, готов за семейство. Сега… — тя сви рамене и се усмихна леко — Сега вече няма значение.

Ярост изопна лицето му:

— Така си мислиш ти — и покри устата й с неговата.

Мишел отвори устни и го остави да вземе всичко, което той искаше. Отдавна бе минало времето, когато можеше да му откаже каквото и да е. Дори целувките им бяха ограничени през последните четири дни, а гладът му бе толкова силен, че потуши гнева му веднага. Джон я целуваше, сякаш искаше да я погълне. Силните му ръце обхождаха тялото й с едва контролирана свирепост, на която тя напълно се наслаждаваше. Не се страхуваше от силата или грубостта му, защото бяха породени от страст и пробудиха у нея ответната реакция.

Ноктите й се впиха в голите му рамене, тя наведе глава и оголи врата си за устните му. Бедрата му се движеха ритмично, докато триеше в нея възбудената си плът, напълно загубил контрол над себе си. Само мисълта, че всеки момент медицинската сестра може да влезе, му даде сила, най-накрая да се отдръпне от нея, дишайки трудно и забързано. Това, което чувстваше сега, бе прекалено силно и прекалено лично, за да позволи на някой да го види.

— Нев трябва да побърза — каза дрезгаво, неспособен да се въздържи от още една целувка.

Устните й бяха подпухнали от целувките му, а очите — полузатворени и пълни с желание. Погледът й го възбуди още по-силно, защото именно той бе запалил страстта там.

 

 

Мишел се измъкна от спалнята с дрехите си в ръка. Не искаше да събуди Джон, докато се обличаше: след катастрофата имаше здрав сън, но нямаше да рискува. Тя трябваше да намери Роджър. Веднъж бе пропуснал да убие Джон, следващия път можеше и да успее. Познаваше Рафърти, щеше да бъде изненадана, ако дори се опиташе да се преструва, че изпълнява съветите на лекаря, да не се натоварва. Не, той щеше да работи, както обикновено, на открито, и незащитен.

Бе разговарял с помощник-шерифа Фелпс предишната вечер, но Анди бе узнал единствено, че синият шевролет е бил нает от човек приличащ на Роджър, и представил се като Едуард Уолш. Познатият студ бе плъзнал по гърба й и със свито гърло прошепна.

— Едуард е второто име на Роджър. Уолш е моминското име на майка му.

Джон се бе втренчил в нея за един дълъг миг, преди да предаде тази информация на Анди.

Нямаше да даде на Роджър още една възможност да причини болка на Джон. Странно, но не се страхуваше за себе си. Беше й се наложило да преживее толкова много в ръцете му, че просто повече не се боеше. Но се страхуваше до смърт за Джон и за новия живот, който растеше в нея. Не можеше да остави нещата да продължават така.

Докато бе лежала будна в тъмнината, разбра как да го открие. Не знаеше къде точно се намира, но се досещаше. Всичко, което трябваше да направи, бе да заложи капан със стръв, и той сам щеше да дойде при нея.

Мишел остави бележка за Джон на кухненската маса и изяде няколко бисквити да успокои стомаха си. За всеки случай взе пакета със себе си и напусна безшумно къщата през задната врата. Ако предчувствието й бе правилно, трябваше да бъде изключително предпазлива, докато някой й се притечеше на помощ. Погали корема си. Не трябваше да греши.

Мерцедесът заработи с едно завъртане на контактния ключ, двигателят замърка тихо и равномерно. Включи на скорост и го подкара по алеята, без да включва фаровете, като се надяваше, че няма да събуди Еди или някой от мъжете.

 

 

Нейното ранчо бе потънало в тишина, старата къща си стоеше мълчалива и изоставена под короните на големите дъбове. Отключи вратата и се ослуша напрегнато да чуе някакъв шум в тъмнината. До разсъмване оставаше около половин час, разполагаше с много малко време да заложи капана и да примами Роджър, докато Еди намери бележката й и събуди Джон. С трепереща ръка включи лампата във фоайето. Обстановката в къщата изникна пред очите й, светлината и сенките падащи от вещите й бяха толкова познати, колкото и собственото й лице. Последователно обиколи стаите, като включваше лампите в хола, след това в кабинета на баща си, всекидневната и кухнята. Дръпна пердетата на прозорците, за да може светлината да блесне като маяк през тях, както го бе замислила.

Включи осветлението в пералното помещение и в малката стая на долния етаж, която се обитаваше от икономката, когато имаха такава. Качи се горе и пусна осветлението в собствената си спалня, където Джон я взе за първи път и я лиши от възможността да принадлежи на някой друг, освен нему. Всичко, което излъчваше светлина работеше, за да разсее предутрината тъмнина. Накрая седна на най-долното стъпало на стълбите и зачака. Скоро някой щеше да се появи. Това можеше да бъде Джон, който в този случай, щеше да бъде много разярен, но подозираше, че ще е Роджър.

Секундите течаха и се превръщаха в минути. Точно, когато небето започна да просветлява от първата дневна светлина, вратата се отвори и той влезе.

Мишел не беше чула шум от спираща кола, което означаваше, че е била права в догадките си, че той се намира някъде наблизо. Нито пък чу стъпките му, когато бе прекосил верандата. Не получи никакво предупреждение за присъствието му, докато той не влезе през вратата, но странно, тя не се стресна. Знаеше, че ще дойде и непременно трябваше да запази спокойствие.

— Здравей Роджър — каза равнодушно.

Беше напълнял малко през последните две години, в които не го бе виждала, косата му бе леко оредяла, но изглеждаше все същия. Дори израза на очите му бе непроменен — прекалено искрен и леко безумен.

Искреността прикриваше помрачения му разум, който не беше толкова затъмнен, че да не може да функционира в обществото, но достатъчно, за да замисли убийство, и да не се усъмни в логичността на това, считайки го за съвършено нормално.

В дясната си ръка имаше пистолет, но го държеше прекалено отпуснато до бедрото си.

— Мишел — произнесе той, малко объркан от поведението й, сякаш го канеше на гости. — Изглеждаш добре — този коментар бе продиктуван от добрия тон, насаждан в продължение на целия му живот.

Тя кимна сериозно.

— Благодаря ти. Би ли искал чаша кафе?

Мишел не знаеше дали в къщата има някакво кафе, дори и да имаше, то щеше да е ужасно изветряло. Но колкото по-дълго успееше да задържи Роджър, толкова по-добре. Ако Еди все още не бе отишла в кухнята, то след няколко минути щеше да бъде там, да прочете бележката и да събуди Джон. Мишел се надяваше той да се обади на Анди, но можеше и да не поиска да си губи времето с това. Надяваше се да дойде тук най-много до петнадесет минути. Тя със сигурност щеше да се справи с Роджър още четвърт час. Мислеше си, че ярко осветената къща ще предупреди Джон, че нещо не е наред и той нямаше да нахлуе, като принуди по този начин Роджър да стреля. Такава възможност съществуваше, но досега всичко вървеше по план.

Роджър се бе втренчил в нея с трескав блясък в очите, сякаш не можеше да й се нагледа. Въпросът й го стресна отново.

— Кафе?

— Да. Мисля, че бих изпил една чаша, а ти?

Самата мисъл за кафе, присви стомаха й, но приготвянето му щеше да отнеме известно време. А Роджър бе много цивилизован, не виждаше нищо лошо в това, да сподели чаша кафе с нея.

— Разбира се. Би било хубаво, благодаря.

Тя му се усмихна и стана от стълбите.

— Защо да не си поговорим, докато кафето се вари? Сигурна съм, че имаме доста клюки за наваксване. Надявам се само да има кафе. Възможно е, да съм забравила да купя. Това лято беше толкова горещо, нали? Станала съм фанатик на чай с лед.

— Да, беше много горещо — съгласи с нея и я последва в кухнята. — Мислех си да прекарам известно време в хижата в Колорадо. През този сезон там е много хубаво.

Мишел намери полупразна опаковка с кафе в кабинета. То вероятно бе толкова старо, че щеше да е неприятно за пиене, но внимателно напълни каната с вода и я изсипа в кафеварката, след това отмери кафе в хартиения филтър. Кафеварката й бе доста бавна, и отне десет минути, докато кафявата течност стане готова. Бълбукащите и съскащи звуци, които издаваше уреда й действаха много успокояващо.

— Моля те, седни — покани го тя, като му посочи стола до кухненската маса.

Той бавно седна и постави пистолета на масата. Мишел не си позволи да погледне към него, а се извърна към шкафа, за да извади две чаши. После седна, и си взе още една бисквита, от тези, които бе донесла със себе си, но бе оставила на масата по-рано, докато обикаляше къщата. Стомахът й се разбунтува отново, не само от бременността, но и от напрежение.

— Искаш ли бисквита? — попита го учтиво.

Роджър не бе спрял да я наблюдава, очите му бяха тъжни и диви.

— Обичам те — прошепна той. — Как можа да ме оставиш, когато имах най-голяма нужда от теб? Исках да се върнеш при мен. И всичко щеше да бъде наред. Бях ти го обещал. Защо се виждаш с този недодялан фермер? Защо трябваше да ми изневеряваш с него?

Мишел подскочи от внезапната ярост в гласа му. Забележително приятното му лице се изкриви по отвратителен начин — такова тя го помнеше в кошмарите си. Сърцето й болезнено заблъска в гърдите, помисли си, че може да й прилошее, но успя да изобрази учудване.

— Но, Роджър, електричеството беше изключено. Не очакваш да живея тук без ток и вода, нали?

Той отново изглеждаше объркан от неочакваната смяна на темата, но само за миг. После поклати глава.

— Не би могла да ме излъжеш, любима. Ти все още живееш с него. Просто не разбирам. Аз ти предложих толкова много: целият лукс, който можеш да си пожелаеш, бижута, пазаруване в Париж. Но вместо това, ти избяга от мен, за да живееш с потния фермер, който мирише на говеда.

Мишел не успя да спре студенината, която я обхвана, когато я нарече любима. Преглътна и се опита да задържи нарастващата паника. Ако се подадеше на страха, нямаше да бъде в състояние да контролира Роджър. Колко минути оставаха още? Седем? Осем?

— Не бях сигурна, че ме искаш обратно — успя да каже, макар устата й да бе пресъхнала. С труд произнесе думите.

Той бавно поклати глава.

— Трябваше да знаеш. Ти просто не искаше да се върнеш. Харесва ти това, което може да ти предложи мръсния фермер, а в същото време би могла да живееш като царица. Мишел, любима, това е толкова пагубно за теб — да позволяваш да те докосва някой като него и да се наслаждаваш на това. Не е нормално!

Всички тези признаци й бяха познати. Целенасочено се довеждаше до ярост, основаваща се на ревност, дотогава, докато започнеше гневно да размахва юмруци. Как можеше да не разбира, защо бе предпочела силната, чиста мъжественост на Джон и земните страсти, пред собствената му извратена пародия на любов? Колко дълго още щеше да продължи.

Шест минути?

— Звънях ти в къщи — излъга го тя, като отчаяно се опитваше да неутрализира гнева му. — Икономката ти каза, че си във Франция. Исках да дойдеш да ме вземеш. Исках да се върна при теб.

Той изглеждаше поразен. Яростта внезапно се отдръпна от лицето му, сякаш никога не е била там. Дори изглеждаше, като съвършено друг човек.

— Ти… Ти си искала…

Мишел кимна, отбелязвайки в себе си, че той изглежда бе забравил за пистолета.

— Липсваше ми. Беше ни толкова забавно, заедно, нали? — бе тъжно, защото в началото наистина прекарваха времето си весело. Роджър имаше невероятно заразителен смях и обичаше да се закача, а тя се бе надявала, че е възможно да забрави Джон.

Част от това веселие внезапно проблесна в очите му и в усмивката, докоснала устните му.

— За мен бе най-прекрасното създание, което някога бях срещал — каза тихо той. — Косата ти беше толкова ярка и мека, и когато ми се усмихнеше, се чувствах поне десет метра висок. Бих ти подарил света. Бих убил заради теб — все още се усмихваше, ръката му се протегна към пистолета.

Пет минути?

Призракът на мъжа, който той бе някога изчезна, и внезапна мъка се промъкна в нея. В този момент, тя разбра, че Роджър наистина е болен, нещо се бе променило в съзнанието му, и си помисли, че всички психиатри и лекарства на света, не са в състояние да му помогнат.

— Бяхме много млади — прошепна тя. Искаше всичко да се бе развило малко по-различно за усмихнатия млад мъж, когото помнеше.

Толкова малко неща бяха останали от него. Очите му просветваха разумно, само в моментите, в които си спомняше безгрижните времена.

— Спомняш ли си Джун Бейли, малката червенокоска, която падна от яхтата на Уес Конлан? Всички ние се опитвахме да й помогнем и се хвърлихме във водата, с изключение на Тони. Тя не знаеше нищо за управлението на яхта и крещеше, а ние плувахме след нея, като луди и се опитвахме да я догоним.

Четири минути.

Роджър се разсмя, съзнанието му се върна обратно към онези слънчеви, безгрижни дни.

— Мисля, че кафето е готово — промърмори Мишел и стана. Внимателно напълни двете чаши и ги постави на масата. — Надявам се, че става за пиене. Не съм много добра в приготвянето му — това беше по-добре, отколкото да каже, че кафето й е старо, понеже живееше с Джон.

Роджър се усмихваше, но очите му бяха тъжни. Тя видя блясъка на сълзите, появили се в тях. Той вдигна пистолета.

— Обичам те толкова много — каза той. — Никога не трябваше да позволяваш на този мъж да те докосва.

С бавно движение, насочи дулото на пистолета към нея.

 

 

Много неща се случиха едновременно. Задната врата бе изритана с трясък и изхвърча от пантите. Роджър се обърна по посока на шума, и оглушителен звук от изстрел изпълни къщата. Мишел изпищя и се наведе, когато още двама мъже влязоха през входната врата, по-едрия се хвърли в краката на Роджър и го повали върху масата. Проклятия и викове изпълниха въздуха заедно със звука на разцепващо се дърво, после още един изстрел оглуши Мишел и засили миризмата на барут. Тя закрещя името на Джон, отново и отново, щом разбра, че той е този, които се търкаля на пода с Роджър и се бори с него за пистолета. Изведнъж оръжието се плъзна настрани и Джон се нахвърли върху Роджър, в същото време, когато той заби юмрука си в лицето му.

Отвратителният звук на тъпи удари накара Мишел да закрещи отново, изблъска стола, изпречил се на пътя й и се хвърли към двамата мъже. Анди Фелпс заедно с другия помощник-шериф ги достигнаха в същото време, хванаха Джон и се опитаха да го издърпат. На лицето му бе застинала маска на убийствена ярост към човека, който се бе опитал да убие жена му. Той издърпа ръцете си с рев. Отчаяно хлипайки, Мишел го обхвана отзад през врата, а тялото й се тресеше зад гърба му.

— Джон, моля те, недей — помоли го тя, като плачеше толкова силно, че едва се разбираше какво говори. — Той е много болен.

Джон замръзна, думите й достигнаха до него, макар да не чуваше нищо друго. Бавно разтвори юмруци, притегли Мишел към себе си, и я прегърна толкова силно, че тя едва дишаше. Но дишането не бе толкова важно, нищо не бе толкова важно, колкото това да прегръща Джон и да бъде в неговите обятия. Главата му се наведе към нея и задавен зашепна смесица от проклятия и любовни думи.

Представителите на шерифа, вдигнаха Роджър, извиха ръцете му зад гърба и му поставиха белезници. Прибраха пистолета в найлонова торбичка и го запечатиха. От носа и устата на Роджър се стичаше кръв, и той изглеждаше потресен докато ги наблюдаваше, сякаш не знаеше кои са те и къде се намира. Може би бе така.

Джон притисна главата на Мишел към гърдите си, докато гледаше как двамата помощник-шерифи извеждат Бекман. Господи, как бе успяла да остане толкова спокойна, да седи до кухненската маса срещу този маниак, сякаш нищо не бе станало и да го черпи с кафе? Кръвта във вените му замръзваше от този мъж.

Сега в ръцете му, тя бе в безопасност, най-скъпоценната част от неговия свят. Тя често говореше за репутацията му на женкар, за жените от бурното му минало, даже го наричаше разбивач на сърца. Ала истинският сърцеразбивач бе самата Мишел, със своите слънчеви коси и очи с цвят на лятна зеленина. Златна жена, която не би могъл да забрави, дори никога повече да не се върнеше в живота му. Бекман беше обсебен от нея, и когато я бе загубил, бе полудял. За първи път Джон си помисли, че може да го разбере. За него не би имало живот, ако загубеше Мишел.

— Загубих двадесет години от живота си, когато намерих бележката — изръмжа той в косите й.

Мишел се притисна към него, без да разхлабва прегръдката си.

— Добра се до тук по-бързо, отколкото очаквах — едва проговори тя, все още хлипайки. — Сигурно Еди е станала по-рано.

— Не, аз станах рано. Ти не беше при мен в леглото и тръгнах да те търся. В действителност, ние едва успяхме. Ако Еди не бе намерила бележката, щеше да е твърде късно.

Анди Фелпс въздъхна, когато огледа разрушената кухня. Той откри още една чаша в кабинета и си наля малко кафе. След като отпи, се намръщи.

— Това нещо е отвратително. Вкусът му е точно като на онова, което правим в офиса. Както и да е. Мисля, че съм с пижамата отдолу под панталоните си. Когато Джон ми се обади, нямах време да се преобличам.

Те го погледнаха. Без униформа, все още изглеждаше малко сънен. Бе облечен с дънки, тениска и маратонки, без чорапи. Можеше да бъде облечен и с костюм на маймуна, но кой го бе грижа за това.

— Трябвате ми и двамата, за да дадете показания — каза той. — Не мисля, че той ще бъде изправен пред съда. От това, което видях, този тип не е съвсем наред с главата.

— Не е — съгласи се дрезгаво Мишел. — Той е ненормален.

— Точно сега ли трябва да го направим? — попита Джон. — Искам да отведа Мишел в къщи.

Анди ги погледна. Мишел беше съвършено бледа, а Джон изглеждаше дори по-зле. Все още му оказваше влияние удара във волана.

— Не, тръгвайте. Елате в офиса по някое време, след обяд.

Джон кимна и изведе Мишел от къщата. Взе пикапа на Нев и го подкара по пътя към ранчото си. Управителят му щеше да си получи колата по-късно.

Това беше кратко и тихо пътуване. Мишел излезе от пикапа неспособна да повярва, че всичко е приключило. Той я взе на ръце и я внесе вътре. Без да продума на никого, дори и на Еди, която ги гледаше с повдигнати вежди, я отнесе направо на горния етаж в спалнята, като отвори вратата с ритник и по същия начин я затвори след себе си.

Положи Мишел на леглото толкова нежно, сякаш бе направена от крехко стъкло, но внезапно я грабна и я притисна отново към себе си.

— Мога да те убия за това, че ме изплаши така силно — промърмори той, макар да бе наясно, че никога не би могъл да я нарани.

Но тя вече го знаеше, защото се притисна още по-близо до него.

— Ще се оженим веднага — каза й рязко. — Чух част от това, което каза Бекман и може би е прав. Не мога да ти осигуря целия лукс, който заслужаваш, но кълна се в Бога, ще се опитам да те направя щастлива. Обичам те прекалено много, за да те пусна да си идеш.

— Никога не съм казвала нещо за отиване — протестира Мишел.

Да се оженят? Той искаше да се оженят?

Тя вдигна глава и му отправи блестяща усмивка, която почти спря дъха му.

— Никога не каза и нищо за оставане.

— Как бих могла? Това е твоя дом. Ти трябва да решиш.

— Да вървят по дяволите, добрите маниери — отсече той. — Бях полудял, докато се чудех дали си щастлива.

— Щастлива? Бях болна от щастие. Ти ми даде нещо, което няма цена — тя мушна нос в шията му. — Чувала съм, че смесването на червената със синята кръв, дава много здраво потомство.

Той погледна надолу към нея с гладен огън в очите.

— Идеално, надявам се, че обичаш бебетата, мила, защото планирам приблизително четири.

— Обичам ги много — отговори Мишел и поглади корема си. — Въпреки че това ме кара да се чувствам наистина ужасно.

За момент Джон изглеждаше объркан, погледът му се плъзна надолу. Изражението му се промени от изненадано до шокирано и леко пребледня.

— Ти си бременна?

— Да. От нощта, в която се върна от последното си пътуване до Маями.

Дясната му вежда се повдигна, когато си спомни онази нощ — лявата страна на лицето му бе все още твърде подута, за да бъде в състояние да повдигне и лявата. Широка усмивка цъфна на устните му и повдигна краищата на мустаците му.

— Бях невнимателен доста често — каза Джон с видимо удовлетворение.

Мишел се засмя.

— Да, беше. А искаше ли го?

— Кой знае? — отговори той, свивайки рамене. — Може би. Бог знае, че тази идея ми харесва. А ти как си?

Тя посегна към него и той я притегли в скута си, обгърна я с ръце. Харесваше му да я усеща до себе си. Мишел потърка лицето си в гърдите му.

— Всичко, което някога съм искала е да ме обичаш. Не ми трябват скъпи вещи. Харесва ми работата в ранчото и искам да възстановя моето, дори след като се оженим. Да имам дете от теб, за мен е повече от рай.

Джон опря бузата си на златистата й коса и си спомни ужаса, който изпита, когато бе прочел бележката й. Но сега тя бе в безопасност и му принадлежеше, и той никога нямаше да я пусне. Мишел не би могла да има по-предан мъж, от този, който планираше да бъде. Щеше да прекара остатъка от живота си в опити да я глези, а тя щеше да продължава спокойно да пренебрегва заповедите му всеки път, когато желаеше, точно както го бе правила до сега. Това щеше да бъде един дълъг, спокоен живот, изпълнен с упорита работа и щастливо крещящи деца.

Щеше да бъде чудесно.

 

 

Сватбеният им ден изгря ясен и слънчев, макар че ден по-рано, Мишел се страхуваше, че ще трябва да направят сватбата на закрито. Но ураганът Карл, който няколко дни кръжа около щата, като изгубена пчела, реши най-накрая да се премести на запад и остави след себе си, чисто, наситено синьо небе, без нито едно облаче.

Мишел не престана да се усмихва, докато се обличаше. Ако имаше някаква истина в суеверието, че носи лош късмет, ако младоженеца види булката преди сватбата, то те двамата с Джон щяха живеят нещастно цял живот. Но тя не вярваше на това. Той не само отказа да я пусне да спи в друга стая през нощта, но бе загубил самообладание дори при самата мисъл за това. Тя трябваше задължително да спи в леглото му, където й бе мястото и не даде и дума да се продума по този въпрос. Традицията можеше да върви по дяволите, щом това означаваше, че трябва да спят отделно. Мишел забеляза, че от сутринта, в която бяха заловили Роджър, той не искаше да я изпуска от поглед и го разбираше.

Спокойното му поведение, след като бе разбрал за бащинството, бе само привидно, един шок беше достатъчен в тази мрачна сутрин. Реалността го удари през нощта, и той събуди Мишел, като я притисна силно до гърдите си. Зарови лице в косата й, мускулестото му тяло се тресеше, докато шептеше отново и отново.

— Бебе. О, Боже, бебе.

Ръката му галеше корема й, сякаш не можеше да си представи, че неговото дете расте в крехкото й тяло. Това стана още по-реално на следващата сутрин, когато дори бисквитите не можаха да успокоят стомаха й, и той я държа в обятията си, докато траеше неразположението й.

В някои дни Мишел се чувстваше добре, но в други — ужасно. Тази сутрин Джон пъхна бисквита в устата й, още преди да се е разсънила, така че тя остана да лежи в обятията му със затворени очи докато дъвчеше закуската си. Когато стана очевидно, че това утро ще е от добрите, младоженеца прави любов с булката, нежно, внимателно и дълго.

Те дори заедно се приготвиха за сватбата си. Мишел го наблюдаваше как закопчава копчетата на маншетите, а на устните му грееше много мъжка и много доволна усмивка. Джон намери дантеленото й бельо и колана с жартиерите за много еротични, така че сега рискуваха да закъснеят за собствената си сватба.

— Нужна ми е помощ за ципа, когато си готов с това — каза тя.

Той вдигна поглед от ръкавелите и бавна усмивка разтегна устните му и запали огън в черните му очи.

— Изглеждаш достатъчно добре, за да те изям.

Тя не можа да сдържи смеха си.

— Означава ли това, че трябва да преместим сватбата за утре?

Усмивката се превърна в смях.

— Не, няма да го направим — той приключи със закопчаването. — Обърни се.

Мишел се завъртя и топлите му пръсти докоснаха голия й гръб. Дишането й се учести от възбудата, която я обхвана. Джон я целуна по тила, притегли я към себе си и чувствени вълни заляха тялото й. Не би разменил това утро, срещу всичките традиции на света!

Роклята й бе бледожълта, както и шапката подбрана към нея. Този цвят подчертаваше слънчевата й коса и я правеше сияеща, въпреки че, може би, не той бе отговорен за цвета по скулите и пламъка в очите й. Те навярно се дължаха на ранната бременност и любовните ласки. Или може би, това бе чистото щастие.

Джон вдигна ципа й, без да захапе тънката тъкан, после се наведе и оправи полата на дрехата. Облече сакото, докато тя си сложи червило и внимателно закрепи шапката. Жълтите ленти грациозно се спуснаха надолу по гърба й.

— Готови ли сме? — попита Мишел и Джон за пръв път долови нервност в гласа й.

— Готови сме — каза той твърдо и я хвана за ръката.

Техните приятели ги чакаха на верандата. Дори майка му бе дошла от Маями, жест, който го изненада, но след като размисли, се зарадва.

Без сянката на Роджър Бекман надвиснала над нея, Мишел буквално беше разцъфтяла за няколко дни. Докато не реши да му се противопостави, за да се избави от него завинаги, тя не бе разбрала какво бреме носи в себе си. Черните спомени за ужасното минало я задушаваха, направиха я предпазлива и подозрителна, караха я да крие чувствата дълбоко в себе си. Но беше намерила сили да се изправи пред Роджър, а по този начин и пред миналото си. Вече не беше безпомощна жертва на заплахи и насилие. Бедният Роджър. Тя го съжаляваше, въпреки че бе направил живота й ад. Тя настояваше Джон и Анди да предприемат мерки, той да бъде освидетелстван. На докторите не им бе необходимо много време, за да му поставят диагноза — бавно, но неумолимо дегенеративно заболяване на мозъка. Нямаше да може да се лекува и щеше да става по-зле, докато не свършеше с ранна смърт, без да познава нищо и никого. Мишел не можеше да не скърби за това, защото някога той бе добър и мил млад мъж. Искаше й се да успеят да му помогнат, но лекарите не даваха никаква надежда.

Джон я прегърна, забелязал сянката преминала през очите й. Той не споделяше нейното съчувствие към Бекман. Въпреки че с времето щеше да забрави ужасния момент, когато този тип бе насочил пистолет срещу нея. Може би… след няколко века.

Той наклони глава и я целуна, като се постара да не разваля грима й.

— Обичам те — прошепна Джон.

Слънцето се върна в очите й.

— Обичам те.

Той пъхна ръката й в свивката на своята.

— Да отидем да се оженим.

Слязоха заедно по стълбите и отидоха във вътрешния двор, където ги чакаха приятелите им. Слънцето блестеше ярко, сякаш се извиняваше за заплахата от урагана от предните дни. Мишел погледна към високия мъж, изправен до нея. Не бе толкова наивна, да мисли, че няма да има бури в техния бъдещ живот. Характерът на Джон, честичко я принуждаваше да отстоява убежденията си, но тя с нетърпение очакваше тези сражения. Най-лошото бе вече зад тях. Но ако бъдещето им готвеше лошо време и внезапно надигнали се бурни вълни — щяха да ги преодолеят заедно. Щом можеше да се справи с Джон, щеше да се справи и с всичко останало.