Линда Хауърд
Разбивач на сърца (2)

Глава 2

Мишел се вкамени, цвета се отдръпна от лицето й и то побеля, като сняг. За миг се почувства дезориентирана от думите му, които нямаха смисъл и които се въртяха в съзнанието й като разпръснати парченца от пъзел. Неговата външност, височината, мускулите и мириса на силното му тяло я смущаваха и объркваха. Той беше прекалено близо! Тогава изведнъж думите му се наместиха, придобиха смисъл и я зашлевиха през лицето. Паника и ярост отстъпиха място на шока. Без да мисли тя се отдръпна от него и прошепна:

— Сигурно се шегувате?

Думите му бяха отвратителни и жестоки. Но точно сега не можеше да си позволи да отвърне на това оскърбление. Беше й нужна неговата помощ и сътрудничество, ако искаше да спаси ранчото, но гордостта и темперамента й взеха връх. Усети стягане в стомаха си, дори когато вдигна брадичка и го изгледа високомерно, очаквайки неговата реакция на явното предизвикателство. Разбираше, че си играе с огъня. Не беше безопасно да предизвиква Рафърти, а сега го правеше по най-елементарния начин.

Лицето му изглеждаше безразлично, а присвитите му очи я изгаряха. Мишел почувства железния самоконтрол, който той си налагаше, за да остане на място.

— Да ти изглежда така, сякаш се шегувам? — попита той с мек и опасен тон. — Винаги си имала някой нещастен глупак, който да те издържа и да изпълнява капризите ти. Защо сега да не бъда аз? Едва ли ще можеш да ме водиш за носа, като другите, но като гледам как стоят нещата в момента, не можеш да бъдеш много претенциозна.

— Какво знаете вие за моите претенции? — Мишел пребледня още повече, като продължи да отстъпва назад. Джон се беше приближил толкова плътно до нея, че усещаше дъха му по кожата си.

Той бе имал много жени, дори не искаше да мисли колко много, защото това й причиняваше огромна болка. Дали всички те бяха чувствали такава безпомощност от горещото му тяло и ненаситната му сексуалност? Мишел не можеше да управлява инстинктите си и реакцията на собственото си тяло. Винаги бе усещала слабост, когато се отнасяше до Рафърти и именно това я плашеше, и я принуждаваше да се бори с него през всичките тези години. Не можеше да си позволи да се окаже в редицата на любовниците му и да го използва като жребец обслужващ кобила; това би означавало твърде много за нея, и твърде малко за него.

— Престани да се дърпаш от мен — каза той с мек и дълбок глас, който галеше сетивата й, като кадифе.

Сигурно този глас използва през нощта за съблазняване, помисли си смаяно Мишел. И против волята, в главата й нахлу образа на Джон покриващ гола жена с горещото си и силно тяло, шепнейки в ухото й еротични думи. Рафърти беше изтънчен любовник, силен и див, и рушеше всички невидими бариери поставени от жените. Мишел с последни сили застави въображението си да се успокои, и се отдръпна от събеседника си.

Когато тя се отвърна от него, го заля вълна от гняв. Бе се отдръпнала с такъв вид, сякаш й беше противно да го гледа, и мисълта да спи с него й причиняваше гадене. С три широки крачки той заобиколи бюрото, хвана я за ръцете и я придърпа към себе си. Дори в яростта си осъзна, че за първи път я докосва и усеща мекото й, крехко тяло. Още по-силно я притегли към себе си, дланите му изгаряха от желание да я задържат в това положение по-дълго, за да я изучат, докосват, галят. Желанието му да я обладае се върна отново, измествайки гнева му.

— Не се отвръщай от мен, като някоя Ледена принцеса — нареди й грубо. — Малкото ти царство отиде по дяволите скъпа, ако случайно не си забелязала. Бившите ти приятели се отдръпнаха от теб, когато разбраха, че нямаш повече пари. Сигурен съм, че не са ти предложили да ти помогнат, нали така?

Мишел го бутна по гърдите, като опита да се отдръпне.

— Не съм ги молила за помощ — извика тя. — Не желая ничия помощ, още по-малко вашата!

— Защо? — разтърси я леко, а очите му се присвиха ожесточено. — Мога да си те позволя, скъпа.

— Аз не се продавам! — опита да се отдръпне от него, но усилието й беше безполезно, макар че не я стискаше прекалено силно, за да й причини болка. Беше безпомощна срещу стоманената му сила.

— А аз не се интересувам от покупка — промърмори той и наведе глава. — Само искам да те използвам под наем за определено време.

Мишел издаде нечленоразделен звук на протест и се опита да обърне глава, но той стисна в юмрук косата й и я притегли към лицето си. Само за миг тя видя черните му очи изгарящи от глад, а след това устата му се впи в нейната. Затрепери в ръцете му, като изплашено животно. Миглите й запърхаха, затвори очи и се притисна към него. В продължение на години бе мечтала за целувките му, за вкуса му, бе си представяла допира на устните му и се бе чудила, дали са меки и нежни или твърди и взискателни. Удоволствието избухна в нея като огнена топка и я заля с топлината си.

Сега тя знаеше. Знаеше горещия опияняващ вкус на целувките му, пълнотата на устните му, мекото боцкане на мустаците му, настойчивото движение на езика му, интимно навлизащ в устата й. Някак си ръцете й се оказаха около раменете на Джон, ноктите й се впиха в мокрия плат на ризата му, в опит да достигнат до твърдите мускули под нея. Изви се към него, а той я стисна по-здраво в ръцете си и продължи да я целува дълбоко и страстно, отново и отново. Тя не чувстваше влагата на дрехите му, която проникваше в нейните, усещаше само неговата топлина и твърдост, смътно разбираше, че ако скоро не спре сама, той изобщо нямаше да го направи. Но не искаше да спира. Всички прегради, които бе издигнала вътре в себе си, сега се разрушиха. Желаеше да лежи под него и да се наслаждава на допира на ръцете му. Знаеше колко възхитително щеше да бъде, но разбираше, че не може да си го позволи, не трябваше да го допуска толкова близо до себе си. Усещането беше толкова силно, че я стресна. Той я плашеше. Щеше да иска прекалено много от нея и когато настъпеше момента да се разделят, нямаше да може да го понесе. Инстинктивно, винаги бе знаела, че не може да го задържи.

Като събра последните остатъци от волята си, Мишел прекрати целувката, сложи ръце на раменете му и го отблъсна. Не й стигаха физическите сили да се справи с него и затова когато той се отдръпна, тя с горчивина разбра, че това беше негов, а не неин избор. Той я наблюдаваше в очакване на решението й. В стаята се възцари тишина, докато се мъчеше да възвърне самообладанието си под непоколебимия му поглед. Почувства, че ситуацията беше изляла извън контрол. В течение на десет години бе поддържала враждебността между тях, боейки се той да не узнае за истинските й чувства към него. Прекалено често беше наблюдавала жените влюбени в Джон Рафърти и блясъка в очите им, докато той им отдаваше вниманието си и фокусираше върху тях силния си сексуален инстинкт. Но после преминаваше на следващата и пламъкът винаги се превръщаше в болка, мъка и пустота. Сега се взираше в нея с това съсредоточено внимание, което тя се стараеше да избягва през всичките тези години. Не искаше Рафърти да гледа на нея като на жена, не искаше да се присъедини към редицата нещастници, които използваше и после изоставяше. Още повече сега, когато имаше достатъчно проблеми. Не беше нужно да добавя към тях и разбито сърце, защото Джон Рафърти бе ходещо главоболие за целия женски род. И без това бе на границата на издържливостта, и нямаше да може да понесе повече удари, нито емоционални, нито финансови.

Погледът му я изгаряше с черен огън, който се плъзгаше бавно по тялото й, сякаш измерваше гърдите й, и начина, по който биха се побрали в ръцете му, ханша й и начина, по който би се притиснал към неговия, краката й и начина, по който биха се увивали около кръста му във вихъра на удоволствието. Никога преди не беше я гледал така и това я разтърси до мозъка на костите. Очите му излъчваха чист секс. Във въображението си, той беше вече в нея, опитваше я на вкус, галеше я, доставяше й удоволствие. Това беше поглед, на който малко жени биха устояли. Той бе изпълнен с яростна сексуалност, чувствен опит и високомерна увереност, че няма жена, която да му устои. Искаше я и възнамеряваше да я има. Мишел не можеше да позволи това да се случи.

Животът й бе преминал като в затвор обвит в коприна. В началото я задушаваше обожанието на баща й, а след това обсебващата ревност на Роджър Бекман. Сега за първи път бе самостоятелна, отговаряше сама за себе си и намираше в това множество преимущества. Дали щеше да фалира или да успее, трябваше да го разбере сама, без да тича при някой за помощ. Погледна Джон с празен поглед: той я искаше, но не я обичаше, дори не я уважаваше. Считаше я за безполезен паразит, живеещ за сметка на мъжете.

Бавно, сякаш я боляха мускулите, тя се отдръпна от него, седна до бюрото и наклони глава, така че да не вижда лицето й. Отново гордостта и темперамента й дойдоха на помощ; гласът й беше спокоен и хладен, когато проговори.

— Както казах, не разполагам с пари, за да се разплатя точно сега, и разбирам, че дългът отдавна е просрочен. Решението зависи от вас.

— Аз вече направих моето предложение, — прекъсна я Джон, очите му заплашително се присвиха. Той приближи до бюрото и облегна бедрото си на него така, че почти да докосва ръката й. Мишел преглътна, за да облекчи сухотата в устата си, стараейки се да не поглежда към силните мускули обвити в памучната тъкан. Тогава той се наведе към лицето й, подпирайки загорялата бронзова ръка на бедрото си. Това приближи тялото му към нея и тя се принуди да се дръпне назад в креслото. — Всичко, което трябва да направиш, е да гледаш напред и да го приемеш, вместо да си губиш времето да се преструваш, че не ти харесва, когато те докосвам.

Мишел обаче продължи упорито.

— Ако искате веднага да ви изплатя кредита, ще трябва да продам добитъка, за да ви върна парите, но бих искала да избегна това. Разчитам точно добитъка да крепи фермата на повърхността. Мислех си да продам част от земята, за да получа пари, но ще отнеме доста време. Не мога да обещая, че ще стане веднага или след шест месеца, всичко зависи от това, колко бързо ще се намери купувач — тя затаи дъх в очакване на отговора му. Продажбата на част от земята беше единствената възможност, която виждаше, но всичко зависеше от това, дали той бе готов да чака толкова време. Джон се изправи бавно, тъмните му вежди се събраха в черта, когато погледна надолу към нея.

— Уау, скъпа, нека се върнем малко назад. Какво имаш предвид с думите да крепи фермата на повърхността. Фермата е вече мъртва.

— Не, не е — упорито отрече тя. — Все още имам останал добитък.

— Къде? — недоверието му бе очевидно.

— На южното пасище. Оградата от източната страна се нуждае от ремонт и не съм… — тя се поколеба, като видя как от нарастващия гняв лицето му потъмня. Защо това имаше значение за него? Техните земи граничеха най-вече на север; и нямаше опасност добитъкът да избяга.

— Нека да продължим малко по-нататък — каза Джон още по-ядосано. — Кой се грижи за това стадо?

Ето какво било. Не й вярваше, защото знаеше, че в стопанството не бе останал нито един наемен работник.

— Аз се грижа за стадото — повдигна брадичка и му хвърли горд, предизвикателен поглед.

Разбира се, той не очакваше това от нея, според мнението му, тя беше най-малко способна, а и не желаеше да работи в ранчото. Той я изгледа отгоре до долу и повдигна учудено вежди. Тя знаеше какво точно вижда, защото умишлено бе създала този си образ. Ноктите на ръцете и краката й бяха лакирани със светлолилав лак, с бели сандали на висок ток, бели панталони и бяла копринена блуза, влажна от допира на мокрите му дрехи. Внезапно Мишел разбра, че дрехите й бяха още мокри и червенина заля лицето й. Нямаше да допусне да види смущението й, затова вдигна още по-високо брадичка и го погледна предизвикателно.

— Отлично — каза той провлачено. — Нека да видя ръцете ти.

Дланите й инстинктивно се свиха в юмруци и тя го изгледа свирепо.

— Защо?

Движението му беше като на нападаща гърмяща змия. Улови китките й, преди Мишел да успее да отскочи и да ги скрие. Отдръпна се назад и се завъртя в опит да се изплъзне, но той я стисна здраво, разтвори пръстите й и поднесе дланите й към светлината. Лицето му беше неподвижно и сковано в продължение на една дълга минута, след това хвана другата й длан, разгледа и нея. Хватката му отслабна и той нежно прокара върховете на пръстите си по драскотините и полуизлекуваните мехури. Мишел стоеше с мрачно стиснати устни и безизразно лице. Не се срамуваше от ръцете си, работата неминуемо оставаше следи върху човешката плът. Тежкият физически труд бе за нея лечение, което й помагаше да забрави по-големи болезнени рани. И все пак й беше болно, че Джон видя отпечатъците от този труд, все едно я бе съблякъл гола и бе надникнал в душата й. Не искаше да знае толкова много за нея, не й беше нужен неговия появил се кой знае от къде, силен интерес. Не се нуждаеше от съжалението му и най-вече, не желаеше Джон Рафърти да си променя мнението за нея.

След това погледът му се вдигна и черните му като нощ очи разгледаха всеки сантиметър от гордо вдигнатата брадичка и застиналото й лице. Всичките й инстинкти за самосъхранение биха тревога. Твърде късно! Може би беше прекалено късно още в момента, когато той се появи в ранчото й. От самото начало усети у него напрегнато очакване, което той едва контролираше, а тя го бе приела за обичайната враждебност. Рафърти не беше свикнал да чака жената, която желаеше, а Мишел беше успяла да му се изплъзва цели десет години. Единствено по време на краткия си брак, бе неуязвима за чара му, защото разстоянието между Филаделфия и централна Флорида беше повече от стотици километри. Това беше разстояние между два различни начина на живот, по форма и по съдържание. Но сега се върна в границите на обсега му и този път бе уязвима. Чувстваше се сломена и самотна, и му дължеше сто хиляди долара. Вероятно, той очакваше, тя да бъде лесна плячка.

— Не трябва да работиш сама — каза най-накрая, дълбокият му глас прозвуча нежно.

Все още държеше ръцете й, грубите му палци продължаваха да се движат леко и гальовно по изранените й длани, когато я привлече между краката си. Тя изведнъж разбра, че той никога нямаше да й причини болка; държеше я против волята й, но контролираше силата си. Докосването му беше нежно, но Мишел знаеше, без дори да се опитва, че не би могла да се откъсне от него, ако не я пуснеше доброволно. Единствената й защита оставаше подигравката, която бе използвала срещу него от самото начало. Отправи му ослепителна безгрижна усмивка.

— Разбира се, че трябва. Както толкова очарователно посочихте, аз съм изоставена от всичките си бивши приятели.

Горната му устна се изкриви в презрение към тези приятели. Не понасяше скучаещите и празноглави богаташи.

— Можеше да дойдеш при мен.

Отново му се усмихна ослепително и надменно, защото знаеше, че той мрази тази усмивка.

— Не, ще ми отнеме прекалено много време, да изработя тези сто хиляди долара, които ви дължа, по начина, по който така любезно ми предложихте, нали така? Боя се, че ще ви доскучая прекалено бързо. Интересно, колко взема добрата проститутка за една нощ? Сто долара на сеанс? Дори да се разплащам с вас по три пъти на ден, това ще продължи около една година.

Гореща, тъмна ярост избухна в очите му и най-накрая той освободи ръцете й, за да затегне хватката на раменете й. Докато я държеше, погледа му отново се разходи по тялото й.

— Три пъти на ден? — попита с измамна мекота, поглеждайки първо гърдите й, а след това бедрата й. — Да, това е много. Но ти забрави за интереса ми, скъпа. А аз имам прекалено силен интерес към теб.

Мишел трепереше в ръцете му, затворила очи, за да не вижда погледа му. Много прибързано се бе пошегувала и той обърна шегата й против нея. Да, беше напълно способен на това. Изглеждаше толкова сексуално привлекателен, че практически излъчваше секс, привличайки жените, като светлина безпомощните молци. Тя отчаяно опитваше да се контролира и да продължи да се усмихва. Небрежно повдигна рамене, въпреки, че ръцете на Джон лежаха още върху тях и каза:

— Благодаря. Но предпочитам да рина тор с лопата.

Ако след тези думи Рафърти беше загубил контрол над нервите си сигурно щеше да й стане по-леко, знаейки че има превъзходство, но това беше само мираж. Ако можеше да го отблъсне с обидите и подигравките си, щеше да бъде в безопасност. Макар че ръцете му, на раменете й се свиха в юмруци, той запази самообладание.

— Не се натискай прекалено силно, скъпа, — посъветва я той. — Не ми трябва много, за да ти покажа това, което наистина искаш. И ще е по-добре, сега да ми разкажеш, как по дяволите мислиш да запазиш тази ферма жива.

За момент ясните й очи се изпълниха с безгранично отчаяние, макар той да не беше сигурен в това, което видя. Но само за секунда. После кожата й се изпъна над изваяните скули, познатата хладна подигравка в погледа на светлозелените й очи се върна отново, закръглените й устни, които до преди малко се притискаха до неговите, произнесоха:

— Ранчото е мой проблем, — каза тя, отхвърляйки предложението му за помощ, което прозвуча в думите му. Прекалено добре знаеше цената, която щеше да заплати, ако му отстъпеше. — Единственото, което сега трябва да ви интересува, е това, как искате да ви бъде възстановен дълга.

Накрая Джон пусна раменете й, подпря се отново на бюрото, изпъна дългите си крака и ги кръстоса в глезените.

— Сто хиляди са много пари. Не е толкова лесно да ги получиш на ръка.

Нямаше нужда да й обяснява. Джон може и да бе милионер, но парите на собственика на една ферма бяха инвестирани предимно в земята и печалбите се намираха постоянно в обръщение. Не беше така просто да се отделят пари в брой и да се похарчат просто за развлечение.

Челюстите й се стегнаха.

— Кога си искате парите? — попита тя. — Сега или по-късно?

Тъмните му вежди се повдигнаха.

— Предвид обстоятелствата, трябва да се държиш по-нежно с мен, а не да се заяждаш. Защо просто не продадеш ранчото и добитъка? Така или иначе не можеш да го управляваш и, най-малкото, след това ще имаш пари да живееш, докато не намериш някой друг глупак, да ти реши проблемите.

— Мога да го управлявам — избухна тя пребледнявайки. Ранчото бе всичко, което имаше.

— Не, скъпа, не можеш.

— Не ме наричай скъпа! — яростта в собствения й глас я стресна. Той наричаше всяка жена скъпа. Тази дума не означаваше нищо, толкова много други жени я бяха чували от него. Мисълта, как той лежи в тъмното с друга жена и с дълбок и мързелив глас й шепне и я нарича скъпа, беше свръх нейните сили.

Джон хвана брадичката й с голямата си груба ръка, повдигна я, след което приближи лицето й към своето и ласкаво погали с пръст устните й.

— Ще те наричам така, както искам, скъпа, и ти ще си държиш устата затворена, защото ми дължиш много пари, които не можеш да ми върнеш. Трябва ми малко време да помисля за задължението ти и какво ще правим с него. Докато реша, защо не поразсъждаваш върху това?

Твърде късно се опита да отдръпне главата си назад, но той все още държеше брадичката й, и топлата му уста се приближи към нейните устни, преди да може да се освободи. Очите й се затвориха и с последни сили опита да игнорира вълната на удоволствие, разляла се по цялото й тяло, опита се да пренебрегне начина, по който устните му се движеха върху нейните и езикът му навлизаше в устата й. Беше дори още по-лошо от преди, защото сега я целуваше бавно и уверено. Тя опита отново да обърне глава, но Рафърти предотврати това движение, като разтвори крака и я придърпа между мускулестите си бедра. Мишел започна да трепери. Ръцете й бяха притиснати силно до гърдите му и тя можеше да усети неговото сърце пулсиращо силно срещу дланта й и ускорения му ритъм. За да я задържи, той обхвана с ръце главата й и сплете пръсти в косата. Сега нямаше начин да се отдръпне и да се отдалечи от него, затова се подчини на волята му. Устата й се отвори под натиска на неговата и пое бавното проникване на езика му, което я изпълни изцяло с неговия вкус. Целуваше я с такава страст, като че искаше да я завладее цялата, без остатък. Дори и най-слабата мисъл, че е добил тази техника, целувайки се със стотици жени, не намали удоволствието от целувката. Тя беше в обятията му, завладяна от неговите докосвания, от вкуса му и аромата на тялото му, разкъсвана между удоволствието, болката и необходимостта да получи повече. Желаеше го, винаги го беше желала. Той беше станал мания за нея още от момента, в който за първи път го видя, и бе прекарала по-голяма част от последните десет години под властта на тази страст, мечтаейки за него.

Рафърти неохотно се откъсна от устните й и повдигна глава, очите му бяха закрити от гъстите мигли, а устните му влажни от целувките. На твърдото му лице се появи изражение на крещящо удовлетворение, докато я изучаваше. Тя стоеше притисната до него с лице замаяно от чисто удоволствие, със зачервени и подути устни. Много внимателно я отдалечи от себе си, като все още я прегръщаше през кръста, докато не се убеди, че стои стабилно на краката си и едва тогава я пусна.

Както винаги, когато се извисяваше над нея, Мишел автоматично отстъпи крачка назад. Отчаяно се опитваше да си възвърне самоконтрола и да намери думи, с които да обясни, че това, което току-що се случи, не значи нищо за нея, но дали той щеше да й повярва? Истината беше очевидна. Да поставя отново маската на студенина и отчужденост беше напразно губене на време и не мислеше дори да опитва. Всичко, което можеше да направи беше да не допуска случилото се да има продължение.

Лицето й пребледня, но тя го погледна право в очите и стисна с всичка сила дланите си в юмруци.

— Няма да спя с вас, за да изплатя този дълг, независимо от това, какво ще решите. Затова ли дойдохте тук тази вечер — очаквайки, че веднага ще скоча в леглото, с мисълта, че с радост ще стана ваша курва?

Рафърти я погледна внимателно.

— Мина ми тази мисъл през главата. Бях готов.

— Е, аз не съм!

Мишел се задъха, опитвайки се да контролира обидата и гнева, които я изгаряха отвътре. Трябваше да се справи със себе си, не можеше да си позволи да се разпадне в момента.

— Радвам се, защото си промених мнението — каза лениво Джон.

— По дяволите, колко сте великодушен! — възкликна Мишел.

— Въпреки всичко, ще бъдеш с мен в леглото, но това няма да е заради парите, които ми дължиш. Когато дойде времето, ти ще си разтвориш краката за мен, защото ме искаш толкова, колкото и аз теб.

Начинът, по който я гледаше, я караше да трепери, а грубите му думи пронизаха мозъка й като светкавица. Щеше да я използва и да я отблъсне, както бе направил с всички други жени, ако му позволеше да стигне твърде близо до нея.

— Благодаря, но ще се откажа. Никога не съм била привърженик на груповия секс, а точно това ще е, ако бъда с вас.

Тя искаше да го ядоса, но вместо това, той взе ръцете й в своите и погали дланите й с върховете на големите си палци.

— Не се притеснявай, мога да гарантирам, че докато сме заедно, ще бъдем само двамата. Успокой се и свиквай с тази мисъл. Ще дойда утре да огледам ранчото и да видя, какво трябва да се направи.

— Не — прекъсна го яростно и издърпа ръцете си, — ранчото е мое и мога сама да се справя с него.

— Скъпа, ти не можеш да се справиш сама, дори с чековата си книжка. Не се притеснявай, аз ще се погрижа за всичко.

Покровителственият му тон я вбеси, но яростта й се дължеше повече на собствения й страх от това, че Рафърти беше прав.

— Не искам да се грижите за нищо!

— Ти не знаеш какво искаш — отговори той, като се наведе надолу и я целуна бързо по устата. — Ще се видим утре.

След което, просто ей така, се обърна и излезе от стаята. След около миг, Мишел осъзна, че той си отива. Завтече се след него и стигна до вратата на време, за да го види как тича през дъжда към пикапа.

Той не я вземаше насериозно. А и защо трябваше да го прави? — мислеше си горчиво Мишел. Никой, никога не я бе възприемал насериозно. Облегната на рамката на вратата, тя го гледаше как си отива. Краката й още трепереха и затова изпита нужда да се подпре някъде. Защо сега? В течение на много години го бе държала на разстояние с внимателно изобразена враждебност, но внезапно, защитната й бариера се срути. Сега като хищник усетил уязвимостта й, той се приближаваше, за да я убие.

Мишел затвори тихо вратата, изолирайки шума на дъжда. Тишината в къщата я посрещна, напомняйки за празния й живот. Стисна силно зъби, за да не заплаче. Очите й останаха сухи, не можеше да си позволи да губи време и сили за болезнени спомени. Някак си трябваше да задържи фермата, да изплати дълга и да държи на разстояние Джон Рафърти.

Но последното щеше да е най-трудно, защото трябваше да се бори със самата себе си. Не искаше да покори сърцето му — това беше невъзможно; искаше да чувства железните му мускулести ръце около себе си и да се приюти в прегръдката му. Искаше да отговори на страстта му и да я сподели с него, да утоли глада му и своя собствен, да му се открие така, както на никой друг досега. Вината се зароди в гърлото й и почти я задуши. Омъжи се за друг, желаейки Джон, обичайки Джон, обсебена от Джон. Роджър, бившият й съпруг, някак си усети това и ревността му превърна брака им в кошмар. Нападнаха я спомени и за да се разсее от тях отиде в кухнята, да си приготви корнфлейкс с мляко за вечеря. Яде същото и за закуска, защото беше прекалено нервна, за да си сготви нещо по-сложно. Едва бе изяла и половината в чинията, когато захвърли лъжицата и скри лицето си с ръце.

През целия си живот бе била принцесата, любимката, обожаваната единствена радост на родителите си, родена когато и двамата са били почти на четиридесет и не са имали вече надежда да имат деца. Майка й беше нежно, крехко създание, омъжена направо изпод крилото на собствения си баща и попаднала под опеката на съпруга си. Тя считаше, че ролята на жената в живота е да осигури уютен дом за любимия мъж. Това не беше необичайна перспектива за нейното поколение, и Мишел не винеше майка си. Лангли Кабът защитаваше и се грижеше за жена си и дъщеря си, това беше техният начин на живот, и той се гордееше много. Когато майка й умря, цялата любов на баща й се съсредоточи върху нея, той желаеше само едно — Мишел да бъде щастлива, затова не й отказваше нищо. В онези дни тя с радост му позволяваше да я засипва с подаръци и да я обгръща в разкош. Животът й беше прекрасен до деня, в който Лангли обърна света й с главата надолу, като продаде къщата в Кънектикът, където беше израсла и се преместиха в ранчото в централна Флорида, недалеч от крайбрежието. За първи път в живота си, баща й остана равнодушен към сълзите и молбите й. Фермата беше неговата сбъдната мечта, отговор на дълбоко скрита потребност, която много години бе крил под копринените ризи, идеално изгладените костюми и деловите срещи. И защото това бе негова мечта, той игнорира сълзите и избухванията на Мишел, като весело я уверяваше, че скоро ще има нови приятели и ще заобича фермата, също като него. И беше отчасти прав. Тя си намери нови приятели, постепенно свикна с жегите и дори се наслаждаваше на живота в ранчото. Лангли напълно преустрои старата къща, за да гарантира на любимата си дъщеря комфорта, на който беше свикнала. По този начин Мишел привикна с новия си живот, дори започна да й харесва. Баща й заслужаваше щастие, и тя се срамуваше от факта, че в началото се бе опитала да го разубеди. Той бе направил толкова много, за да бъде щастлива, и най-малкото, което можеше да стори, за да му се отблагодари, беше да заобича фермата.

След това срещна Джон Рафърти. Не можеше да повярва, че и след десет години раздяла, все още бе влюбена в него, но се оказа именно така. Тя го мразеше и се боеше от него, защото го бе обикнала внезапно с дивата страст на вманиачена тийнейджърка, но прекрасно осъзнаваше, че няма да може да се справи толкова лесно. Не считаше себе си за способна да укроти такъв мъж, беше твърде уязвима по отношение на него, а той бе прекалено силен. Можеше да я вземе и да я използва, но тя не беше достатъчно жена, за да го задържи. Беше капризна и разглезена, а той дори не я харесваше. Затова с цел самосъхранение се беше постарала да направи така, че никога да не я погледне.

Мишел постъпи в женски колеж, на изток, а след дипломирането си прекара няколко седмици с един приятел, който живееше във Филаделфия. По време на това посещение се запозна с Роджър Бекман, потомък на едно от най-старите и най-богатите семейства в града. Той беше висок с черни коси и кокетни мустаци. Приликата му с Джон беше слаба и Мишел не можеше да каже, че съзнателно се е омъжила за Роджър, защото й напомняше за Джон, но се страхуваше, че подсъзнателно го е направила точно заради това. Роджър беше много забавен. Имаше приятни маниери, симпатични бръчици в ъгълчетата на очите, когато се усмихваше и много обичаше шумните вечеринки с луди забави. В неговата компания успя да забрави Джон и весело да си прекарва времето. Искрено харесваше Роджър и беше готова да го обикне, колкото бе способна да обича някой, който не бе Джон Рафърти. Най-доброто, което можеше да направи бе да забрави за Джон и да продължи да живее живота си. В крайна сметка, между тях никога не бе имало нищо, освен собствените й фантазии, а Роджър я обожаваше. Така, тя се омъжи за него, за радост на баща си, и неговите родители.

Това беше грешка, която едва не заплати с живота си.

Отначало всичко беше прекрасно. Но постепенно Роджър започна да показва признаци на ревност всеки път, когато Мишел дружелюбно общуваше с някой мъж. А ако бе усетил, че тя не го обича така, както той заслужаваше? Че притежава само малка част от сърцето й? Вината я измъчваше дори сега, защото ревността на Роджър не бе съвсем неоснователна. Не беше в състояние да разбере истинската причина, затова всеки път се нахвърляше върху нея, когато се усмихнеше или разговаряше с друг мъж. Сцените на ревност ставаха все по-диви, и една вечер по време на скандала я удари по лицето. Беше направила грешката да разговаря два пъти с един и същи мъж по време на една забава. Шокирана, с парещо лице Мишел се втренчи в съпруга си и осъзна, че ревността му бе излязла извън контрол. За първи път се изплаши от него.

Постъпката потресе и самия Роджър. Той зарови лице в скута й, прегръща я, плака и моли за милост. Закле се, че това никога повече няма да се повтори и заяви, че по-скоро ще си отсече ръцете, отколкото да я нарани отново. Потресена до мозъка на костите си, Мишел направи грешката, която преди нея бяха правили хиляди жени, молени от техните съпрузи: тя му прости.

Но това не бе последния път. Стана още по-лошо.

Мишел беше твърде засрамена и шокирана, за да каже на някого. Но с времето стана невъзможно да търпи побоищата и повдигна обвинение срещу Роджър. За неин ужас, родителите му подкупиха полицаите и Мишел остана без защита, а доказателствата бяха унищожени. Каквото и да забъркаше скъпоценният им син, Бекманови бяха готови да го защитят. Най-накрая се опита да избяга от него, но едва успя да се добере до Балтимор. Когато я откри, лицето му бе изкривено от ярост. Именно тогава Мишел осъзна, че не бе съвсем нормален, ревността го лишаваше от разсъдъка му. Хващайки я здраво за ръката, която беше все още в синини, й каза думи, които я принудиха да се върне при него: че ако отново го остави, ще убие баща й. Мишел не се съмняваше, че е способен на това, както и, че ще избегне с лекота наказанието, защото бе твърде добре защитен от парите и престижа на семейството си и от множеството стари семейни приятели, работещи по онова време в наказателното право. И така, тя остана ужасена, че може да я убие в някой от изблиците си на гняв, но не посмя да рискува. Трябваше да защити баща си с цената на всичко.

В крайна сметка намери начин да избяга. Една нощ Роджър я преби с колана си. Родителите му бяха в Европа на почивка и когато узнаха за инцидента беше вече твърде късно, за да използват влиянието си. Мишел успя да се измъкне от къщи, отиде в болницата, където нараняванията и разкъсванията й бяха обработени и документирани, и тя получи копие на докладите, които й осигуриха развода.

Принцесата щеше да носи белезите до гроб.