Линда Хауърд
Разбивач на сърца (9)

Глава 9

Джон слушаше нетърпеливо и видимо ядосан. Смуглото му лице още повече потъмняваше, а черните му очи се присвиха. Накрая каза:

— Не са минали и три месеца, откакто оправих всичките ти сметки. Как, по дяволите, успя да объркаш всичко толкова бързо?

Мишел вдигна глава от цифрите, които в момента нанасяше, любопитна да научи самоличността на този, който се обажда. Джон не бе изрекъл много повече от „Здравей“, преди да започне да се ядосва. А после го чу да казва:

— Добре. Ще дойда утре. И ако ти не си там, а на някое парти, като последния път, веднага се връщам обратно. Нямам време да те чакам, докато се забавляваш — затвори телефона и промърмори цветиста ругатня.

— Кой беше? — попита Мишел.

— Майка ми — успя да вложи цялото си раздразнение в тази дума.

Това я зашемети.

— Майка ти?

Джон я погледна за миг, след това мустаците му леко потрепнаха, тъй като почти се усмихна.

— Не трябва да си толкова шокирана. Все пак съм дошъл на белия свят по нормалния начин.

— Но… ти никога не си я споменавал. Аз мислех… предположих, че е мъртва, като баща ти.

— Тя изчезна от живота ми, много отдавна. Ранчото не беше достатъчно добро място за нея. Харесва ярките светлини на Маями и парите на Палм Бийч. Затова един прекрасен ден си тръгна и повече не се върна.

— На колко години беше тогава?

— На шест или седем, нещо такова. Странно, но не си спомням да съм бил особено разстроен, когато ни напусна или да ми е липсвала много. Предимно си спомням, как непрекъснато се оплакваше, че къщата е малка и стара, защото никога не сме имали много пари. Бях с баща ми всяка свободна минута, когато не ходех на училище, а с майка ми, никога не съм бил близък.

Мишел се почувства така, както когато откри, че Джон е бил женен. Той сякаш бе зачеркнал тези късчета от миналото на своя живот, все едно никога не са значели нещо и не са го засягали. Вероятно бе прав. Джон бе силна личност, способна на каторжен труд, но бе високомерен и със строги принципи. Но как едно дете би могло да остане незасегнато, когато майка му го остави? И как може един млад мъж, почти юноша, да не бъде наранен, когато новата му съпруга го напусне и единственото, което му е останало е работата в ранчото? Досега тя познаваше Джон, като човек готов да помогне на всеки, който се старае и работи, но и като такъв, който не би си помръднал и пръста за този, който мързелува и чака наготово. Всичките негови служители му бяха предани до последната си капка кръв. Ако не бяха такива, те просто нямаха работа в неговата ферма.

— Когато ходи предишния път в Маями, е било заради майка ти?

— Да. Поне два пъти в годината финансовите й дела изпадат в пълен безпорядък и очаква от мен да захвърля всичко, да отида до там и да ги оправя.

— И ти го правиш.

Той сви рамене.

— Може и да не сме много близки, но все пак ми е майка.

— Този път ми се обади — каза тя ясно, отправяйки му твърд поглед, за да подчертае думите си.

Джон изсумтя и я погледна раздразнено, след това й намигна и се обърна към телефона, за да се обади на авиокомпанията. Мишел го слушаше, как си резервира билет за полета до Маями на следващата сутрин. Изведнъж я погледна и каза:

— Изчакайте малко — каза в слушалката и я закри с длан. Обърна се към нея: — Искаш ли да дойдеш с мен? — попита я той.

В очите й пламна паника, преди да успее да я скрие. Поклати глава.

— Не благодаря. Изостанала съм със сметките.

Това беше слабо извинение, тъй като натрупаната работа нямаше да отнеме повече от ден. Джон я изучава дълго, но не започна да спори. Вместо това, махна дланта си от слушалката и каза:

— Само един. Точно така. Не, само в едната посока. Не знам кога ще се върна. Да, благодаря.

Той записа номера и часа на полета в един бележник и затвори телефона. От деня на инцидента, Мишел не бе напускала ранчото по никакъв повод. Джон бе докарал ремонтирания Мерцедес преди три дни, но оттогава колата си стоеше в гаража. Въпреки че катастрофите винаги правеха шофьорите нервни, след преживяното произшествие, Джон усещаше, че Мишел се тревожи за нещо по-сериозно.

Тя се върна отново към цифрите в счетоводната книга. Погледът му се плъзна по нея, изпивайки я цялата, съсредоточеното й лице и начина, по който дъвчеше долната си устна, докато правеше сметките. Мишел бе навлязла толкова надълбоко в делата му, че сега често му се налагаше да й задава въпроси относно финансово състояние на ранчото. Не му харесваше, че част от бизнеса не е под пълния му контрол, но бе дяволски сигурен, че се наслаждава на допълнителното свободно време през нощите. Последната мисъл му напомни, че следващите няколко вечери ще е сам, и се намръщи. Преди без проблем си намираше женска компания в Маями, но сега не го интересуваше друга жена. Искаше само Мишел и никоя друга. Само нея чувстваше така добре в ръцете си и само тя му даваше толкова много удоволствие. Обичаше да я дразни докато я накара да загуби самообладание и му се нахвърли, изпитваше радост да я наблюдава, когато станеше арогантна. Но още по-голяма радост му доставяше да прави любов с нея и да вижда как под силата на неговата страст изчезват високомерието и снобските й настроения. Благодарение на майка му, сега се налагаше за няколко дни да се лиши от всичко това. И по дяволите, изобщо не му харесваше. Изведнъж осъзна, че не беше просто заради секса. Не искаше да я остави, защото Мишел бе разстроена за нещо. Искаше му се да я прегърне, за да му се довери и да се разкрие, но тя продължаваше да мълчи. Джон се чувстваше неспокоен. Тя настояваше, че всичко е наред, но той знаеше, че крие нещо. Просто не бе наясно какво е то. Няколко пъти я хвана да гледа изплашено през прозореца. Може би просто грешеше, защото тя нямаше причина да се страхува. Но дори и да бе така, какво можеше да я плаши толкова?

Всичко започна от инцидента. Той се опитваше да я увери, че не е ядосан заради колата, но вместо това, тя се отдръпна от него, като че ли я бе ударил и Джон не можеше да преодолее тази дистанция. Само за миг Мишел изглеждаше шокирана, сякаш й бе причинил болка и после се затвори в себе си. Външно не й личеше, но той го почувства. Нейното оттегляне не беше физическо — с изключение на нощта след произшествието — беше нежна и страстна, както преди. Но той я искаше цялата, и душата и тялото й, и злополуката само засили това негово желание, защото разбра колко лесно може да я загуби.

Джон протегна ръка и докосна лицето й с върха на пръстите си, като се наслади дори на това просто съприкосновение. Очите й го изгориха със зелен пламък, погледите им се докоснаха и прегърнаха. Без да отрони дума, тя затвори счетоводната книга и стана. Не погледна назад, когато напусна стаята с величествена плавна грация, на която той се възхищаваше и която беше ненавиждал през времето, когато бе недостъпна за него. Но сега тя му принадлежеше. Последва я, разкопчавайки ризата си в движение. Краката му обути в тежки работни ботуши, шумно изтрополяха по стълбите — Джон влезе в спалнята след нея.

 

 

Понякога, когато дните бяха топли и се точеха бавно, а слънцето блестеше почти ослепително бяло, на Мишел й се струваше, че всичко е било ярък кошмар, който никога не се е случвал. Нямаше повече телефонни позвънявания. Опасността, която почувства в деня на инцидента, сякаш беше плод на въображението й. Човекът със скиорската маска, сякаш не беше опитал да я убие. Нито пък злополуката бе опит за убийство, прикрито под формата на нещастен случай. Като че ли всичко това не се беше случвало. Сякаш бе само сън. В тези дни реалността за нея беше Еди, която си припяваше, докато вършеше домакинската работа, тропота и пръхтенето на конете, кротката паша на добитъка по полето, ежедневните позвънявания на Джон от Маями, който все по-силно проявяваше нетърпение да се върне у дома. Но уви, това бяха само мечти. Той не й бе повярвал, но близостта му прогонваше нейния страх и й даваше, макар и слабо, чувство на сигурност. Мишел се чувстваше защитена тук в ранчото, обградена от стената на неговата власт, заобиколена от неговите хора. През нощта, без Джон, чувството на безопасност отслабваше. Спеше много лошо, затова през деня се стараеше да се натоварва максимално с работа, почти толкова тежка, колко в дните, когато живееше сама във фермата си. Опитваше се да изчерпа до край силата на тялото си, за да може да заспи.

 

 

Нев Лутър бе получил, както обикновено инструкции за нея, и отново бе изправен пред дилемата, как да ги изпълни. Ако тя искаше да направи нещо, как би могъл да я спре? Да се обади на шефа си в Маями и да му се оплаче? Не се съмняваше и за секунда, че Рафърти ще плюе гвоздеи и ще го накълца на парчета, ако я види да работи в неговото ранчо. Но тя не искаше разрешение от никого, просто вършеше онова, което считаше за необходимо. И Нев не можеше да направи нищо, за да я спре. Сякаш тя се нуждаеше от тази работа, за да държи непрекъснато мислите си ангажирани. Мишел беше по-тиха от обикновено, изглежда Джон й липсваше. Тази мисъл накара управителя да се усмихне. Одобряваше увлечението на шефа си и щеше да бъде още по-доволен, ако връзката им завършеше със сватба.

След четири дни интензивна физическа работа, Мишел най-накрая разбра, че е напълно изчерпана, за да заспи без обичайните нощни кошмари. Но не бързаше да си ляга. Ако грешеше щеше да прекара дълго време лежейки напрегната или треперейки от кошмарния сън. Опита да се съсредоточи и да оправи документите и безкрайния поток от поръчки и фактури, които свидетелстваха за разцвета на ранчото на Рафърти. Всичко това можеше да почака, но искаше нещата да са наред, когато Джон се прибере. Мисълта предизвика усмивка на напрегнатото й лице — утре той щеше да си бъде у дома. Следобедният им разговор, когато й каза, че се връща, й помогна да се отпусне. Само още една нощ без него, а утре той щеше да бъде до нея и да я защитава от нощната тъмнина и таящите се в нея страхове.

Мишел свърши работата си в десет, след това се качи в спалнята. Облече лека памучна нощница. Нощта беше гореща и задушна, прекалено топла, за да се завие дори с тънкия чаршаф, но бе уморена достатъчно, за да не обръща внимание дори на жегата. Включи нощната лампа и легна простенвайки от блаженство. След като усети как напрегнатите й мускули бавно се отпускат, веднага заспа.

 

 

Беше почти два часа сутринта, когато Джон тихо влезе в къщата. Резервираният му полет бе за осем на другата сутрин, но след разговора му с Мишел, почувства безпокойство и не можеше да изтърпи оставащото време. Трябваше да я почувства в своите обятия, да усети стройното й крехко тяло в ръцете си, да се убеди, че е добре. Притеснението му беше още по-непоносимо, защото не знаеше причините за страха й. Накрая не издържа, обади се на летището и прехвърли билета си за последния нощен полет. Бързо събра багажа и целуна майка си по челото.

— Бъди по-внимателна с проклетата чекова книжка — бе изръмжал той, докато гледаше надолу към изящната, дребничка, но все още много симпатична жена, която го бе родила.

Същите черни очи, които бе наследил, внимателно го наблюдаваха, а единия ъгъл на тъмночервените устни се повдигна в същата крива усмивка, която често се забелязваше и на неговото лице.

— Ти нищо не ми каза, но чух слуховете дори тук — поинтересува се тя. — Вярно ли е, че дъщерята на Лангли Кабът живее сега с теб? Джон, той наистина ли е загубил всичко, което притежаваше?

— Не всичко.

— Значи е истина? Тя живее с теб?

— Да.

Майка му го изгледа продължително. Откакто бе станал на деветнадесет, бе имал много жени, но нито една не бе живяла в дома му, дори за кратко. Независимо от разстоянието между тях, или заради него, тя познаваше своя син много добре. Никой не можеше да се възползва от него. Ако Мишел Кабът живееше в дома му, то беше, защото той го искаше, а не поради някакви женски хитрости от нейна страна.

 

 

Когато Джон се изкачи в тъмното по стълбите, къщата беше потънала в пълна тишина. Сърцето му биеше бавно в тежкия ритъм на очакването. Не искаше да буди Мишел, но нямаше търпение да легне отново до нея, да почувства меката топлина на тялото й и сладкия мирис на кожата й. Беше уморен и можеше да използва следващите няколко часа за сън. Но сутринта… Представи си я порозовяла да се протяга сънливо в леглото с котешка грация. Тогава щеше да я вземе.

Влезе безшумно в спалнята и затвори вратата след себе си. Мишел му се стори много малка в огромното му легло. Тя не помръдна при неговото приближаване. Той остави чантата си и влезе в банята. Няколко минути по-късно, когато се върна обратно в спалнята, и остави лампата на банята да свети, за да вижда, докато се съблича, отново погледна към леглото и всеки мускул в тялото му се напрегна. По челото му изби пот. Не можеше да откъсне очи от нея, дори и ако в този момент торнадо пометеше къщата.

Мишел лежеше наполовина по корем, избутала чаршафа в долния край на кревата. Десният й крак бе изпънат, а левия протегнат към средата на матрака. На себе си имаше само тънка памучна нощница, която се бе събрала в съня й нагоре, оголвайки задните й части. Изглеждаше много беззащитна. Изгарящият му поглед бавно и агонизиращо се премести по голите извивки на хълбоците й, подаващи се изпод тънката памучна дреха, към меката копринена женска цепка и гънките, които толкова много обичаше да докосва. Джон потръпна от желание и стисна зъби, за да задържи дълбокия първичен стон, зародил се в гърдите му. Изведнъж стана твърд, толкова бързо, че цялото тяло го заболя.

Мишел спеше дълбоко, дишайки равномерно. Неговият собствен дъх излизаше на талази от белите му дробове, обливаше се целия в пот, а мускулите му потръпваха, като на жребец, подушил разгонена кобила. Без да сваля поглед от нея, започна да разкопчава ризата си. Не можеше да чака повече, трябваше да я вземе веднага. Мишел беше нежна, ранима, гореща и… бе негова. Достатъчно му бе само да я погледне и самоконтролът му се разпадаше, а тялото му се изпълваше с диво желание. Пусна дрехите си на пода и се надвеси над нея, като нежно я обърна по гръб. Тя издаде тих звук, подобен на въздишка, леко се поразмърда, но не отвори очи. Нуждата му от нея беше неистова, нямаше време да я буди: нагласи я под себе си, разтвори бедрата й и се намести между тях. С последните си остатъци от контрол, Джон проникна в нея, нисък, груб стон се изтръгна от гърлото му, когато копринената й мекота го обви плътно. Мишел изскимтя леко, изви се в прегръдките му и повдигна ръце, за да обвие врата му.

— Обичам те — простена тя.

Нейните думи го пронизаха, като мълния, тялото му рязко трепна и Джон замря. О, Боже, дори не знаеше, дали тези думи бяха предназначени за него или за някой друг, когото бе сънувала, но всичко в него завибрира. Искаше да чуе тези думи отново, искаше да е будна, да гледа в очите й, когато ги произнася, за да знае точно за какво си мисли. Джон потъна толкова дълбоко в нея, в опит да проникне в тялото й така безвъзвратно, че никой да не може да ги отдели.

— Мишел — прошепна в блажена агония, заравяйки отворените си устни в топлата й шия.

Тя се повдигна, изви се отново към него, макар да бе потънала толкова дълбоко в съня, сякаш беше в безсъзнание. Но дори и в това състояние, знаеше, че я докосва Джон. Тялото й реагираше именно на него, като се отвори и го приветства. Не поставяше под съмнение присъствието му, той бе тук и това бе всичко, което имаше значение. Любовта избухна в нея с такава огромна мощ, че Мишел не можа да се сдържи и му я призна, а всичко останало загуби смисъл. Все едно я изгаряха пламъци, усещанията й се завихриха, тялото й се тресеше от силата на чувствените удари, с които той навлизаше в нейната плът. Тя го чувстваше дълбоко в себе си докосването му, и изкрещя от невероятното, диво удоволствие, когато я заляха вълните на неповторим екстаз. Джон я придърпа към себе си с железните мускули на бедрата и ръцете си, заключи я в прегръдката си, докато тя в транс, обтегната под него, изживяваше своя оргазъм, и усещането на меките й вътрешни пулсации, които обхващаха и притискаха възбудената му плът, го доведоха до собственото му взривяване в гореща, сладка лудост.

Джон не можеше да я пусне. Дори когато всичко свърши, не искаше да я пусне. Отново потъна в Мишел, тласкан от свирепата нужда, да утоли глада си за нея — толкова силен, сякаш никога нямаше да се засити. Тя застена, в зелените й очи заблестяха сълзи, когато се притисна към него. Произнесе името му с груб и треперещ от страст глас. Не й даде нито минута отдих, продължи тласъците си, обхванат от диво желание. Сега Джон се движеше бавно и нежно, ласкаво довеждайки и двамата до нов екстаз, чиято кулминация бе не по-малко разтърсваща.

Беше вече почти утро, когато най-накрая Мишел се отпусна в ръцете му, и двамата бяха напълно изчерпани. Точно преди да заспи, тя учудено забеляза:

— Прибрал си се по-рано.

Ръцете му се стегнаха около нея в по-здрава прегръдка.

— Не можах да издържа още една нощ, далеч от тебе.

Това беше голата, плашеща истина. Той щеше да се върне, дори и ако трябваше да ходи пеша.

 

 

Никой не ги притесни на сутринта и те спаха, докато ярките лъчи на слънцето заляха със светлина цялата стая. Нев Лутър, видя пикапа на Джон, паркиран на обичайното място, влезе в къщата, за да поговорят, но Еди го посрещна с толкова свирепо изражение, което го накара да реши, че въпросите могат да почакат.

Джон се събуди малко след един, обезпокоен от топлината на слънчевите лъчи, които падаха директно върху леглото. Лицето му бе плувнало в пот и отчаяно се нуждаеше от хладен душ, за да прогони жегата и изтощението. Напусна леглото тихо, като се стараеше да не събуди Мишел. Чисто мъжка усмивка докосна твърдите му устни, когато хвърли поглед на жената, спяща в леглото му. Не искаше да я оставя нито за секунда, когато беше до нея забравяше за всичко. Нищо нямаше значение, щом я обичаше.

Джон стоеше под душа, чувствайки се напълно заситен, но имаше един въпрос, който го измъчваше. Продължаваше да си спомня нейния глас, когато каза: „Обичам те“ — и това го караше да полудява. В съня си ли го бе продумала, или знаеше, че той е там? Никога преди не го бе казвала, не го и повтори. Несигурността се заби в него като нож. Беше му толкова хубаво с нея в леглото, че спомените за всички други жени бяха изчезнали. Но вън от леглото помежду им съществуваше дистанция, която той не можеше да преодолее. Имаше нещо, което тя упорито криеше от него. Дали обичаше някой друг? Дали бе някой от предишните й ухажори? Загорял, изтънчен поклонник на модните курорти, който беше далеч от нея сега, когато тя нямаше пари? Тази мисъл го измъчваше, защото знаеше, че за любовта няма никакви граници, нито в мястото, нито във времето. Знаеше, защото досега бе обичал Мишел по този начин.

Лицето му се изкриви и той затвори крана на душа с рязко движение. Любов. Боже, обичаше я в продължение на много години, и бе лъгал себе си, прикривайки това чувство с враждебност, а след това със страст, замаскирвайки по този начин истината, че е беззащитен, като бебе, към всичко, което бе свързано с нея. Беше твърд като стомана, сексуален маниак, който обичаше да се възползва от жените, а после ги изоставяше. Но това прехвърчане от жена на жена му доказа само, че нито една от тях не е в състояния да засити глада му. Нито една от тях не беше тази, която искаше, която обичаше. Сега Мишел му принадлежеше тялом, но не и духом, не и емоционално и той се страхуваше да не я загуби. Ръцете му трепереха, докато подсушаваше тялото си с хавлия. Трябваше по някакъв начин да я накара да го заобича. Щеше да използва всички възможни средства да я задържи до себе си, щеше да я обича и да се грижи за нея, докато останеше единствения мъж в нейното съзнание и всяка част от нея му принадлежеше изцяло. Дали щеше да избяга, ако й признаеше, че я обича? Ако й кажеше думите, дали щеше да й е неприятно да ги чуе? Спомни си, как се чувстваше той всеки път, когато някоя жена се бе опитвала да го притисне, хленчейки, че го обича и го моли да остане. Беше изпитвал напрежение, нетърпение, жалост. Жалост! Нямаше да може да понесе съжалението на Мишел! Никога не бе чувствал себе си несигурен. Той беше арогантен, нетърпелив, решителен, бе свикнал работниците му да подскачат при всяка негова заповед. Сега бе обезпокоително да открие, че не може да контролира собствените си емоции към Мишел. Преди бе чел, че любовта прави мъжете слаби, но до сега не го беше изпитвал. Слаби? По дяволите, беше ужасен!

Гол, Джон се върна в спалнята и извади бельо и джинси. Мишел беше като магнит, привличаше очите му отново и отново. Господи, тя беше прекрасна, не можеше да откъсне поглед от светло златистите коси, блестящи на ярката слънчева светлина, от сатенената й кожа. Тя лежеше по корем с ръце под възглавницата, като откриваше пред очите му, елегантен гръб, заоблени бедра и дълги, грациозни крака. Джон се възхищаваше на изящните й линии и женски заоблености, и в него се надигна желание да я докосне. Дали ще проспи целия ден?

Пресече стаята, отиде до леглото, приседна на ръба и погали с ръка голото й рамо.

— Събуди се, ленивке. Вече е почти два, следобед.

Мишел се прозя, притискайки се във възглавницата.

— Е, и? — изви устните си в усмивка и отказа да отвори очи.

Той се засмя.

— Време е да ставаш. Не мога да се облека, докато лежиш тук и привличаш цялото ми внимание.

 

 

Джон спря и се намръщи, когато откри под пръстите си, малкия бял белег на коприненото й рамо. Тя лежеше гола под ярките лъчи на следобедното слънце и за секунда той си помисли, че му се е сторило. Тогава видя друг и го докосна. Погледът му се местеше и намираше все повече от тях, които нарушаваха съвършената й кожа. Бяха по целия й гръб, дори по кръста и горната част на бедрата. Пръстите му докосваха всеки един от тях, бавно предвижвайки се от белег на белег. Мишел застина под ръцете му, не смееше да помръдне, не го гледаше, дори не дишаше.

Зашеметен, Джон опита да си представи това, което би могло да остави тези малки следи във формата на полумесец. Случайно нарязване от разбито стъкло например, но едва ли всички щяха да бъдат с еднаква форма и размери. Врязванията не бяха дълбоки, бяха едва видими, и почти не се усещаха на пипане. Ето защо не ги бе почувствал преди, въпреки че бе докосвал всеки сантиметър от нейното тяло. Някой я беше наранил умишлено! Джон си пое дълбоко въздух и рязко го издиша през стиснатите си от гняв зъби. Изруга, гласът му беше толкова тих и равен, че проклятията разбиха въздуха, много по-зловещо, отколкото, ако ги бе изкрещял. Тогава, с ръце на раменете й, той я завъртя към себе си, и каза само три думи:

— Кой го направи?

Мишел пребледня при вида на изражението му. Джон изглеждаше смъртоносно, очите му бяха студени и свирепи. Той я притегли към себе си, докато не се озоваха лице в лице, и повтори въпроса си, като произнасяше думите отчетливо и почти беззвучно.

— Кой го направи?

Устните й се разтрепериха и тя го погледна безпомощно. Не можеше да говори за това, просто не можеше.

— Аз не съм… Това не е…

— Кой го направи? — изкрещя той, а шията му се опъна от ярост.

Мишел затвори очи, горещи сълзи избиха изпод клепките й. Разяждаше я отчаяние и срам, но знаеше, че Джон няма да я пусне, докато не му отговори. Устните й трепереха толкова силно, че успя само да каже:

— Джон, моля те!

— Кой?

Лицето й се изкриви от болка и тя смирено отговори:

— Роджър Бекман. Бившият ми съпруг — беше трудно да произнесе тези думи, имаше чувството, че ще се задуши.

Джон започна отново да ругае, тихо и безкрайно. В началото, Мишел опита да се бори с него, но той я прегърна, сложи я да седне в скута си и я залюля. Тя разбра, че борбата й е безсмислена и прекрати опитите си да се освободи. При споменаването на името на Роджър, се почувства мръсна. Искаше да се скрие, да се изкъпе, да търка тялото си под горещите струи на душа, докато отмие петното на своето минало, но знаеше, че Джон не би я пуснал. След като бе изсипал порой от проклятия, сега мълчаливо я държеше в скута си. Докато не забеляза, че тя трепери. Слънцето припичаше безпощадно, но кожата й беше ледена. Той дръпна чаршафа от кревата и я зави с него. Притискаше я здраво до себе си, люлееше я и галеше с ръка надолу-нагоре гърба й. Мишел изглеждаше като пребита. Това, което бе разбрал, продължаваше да пулсира в главата му, и го караше да се тресе от черна ярост, каквато не бе изпитвал никога преди. Ако беше в състояние да докопа това лигаво копеле, щеше да го убие с голи ръце и да се наслаждава на всяка минута. Джон мислеше за Мишел, която трепереше от страх и болка, представяше си нежното й тяло тресящо се от ударите, и червена мъгла обхвана съзнанието му. Нищо чудно, че го бе помолила да не й причинява болка първия път, когато я люби! Как изобщо му позволяваше да я докосва след горчивия опит с бившия й мъж? Той изстена гърлено, притисна бузата си към слънчевата й коса, силните му ръце здраво я прегърнаха. Не знаеше какво да й каже, нито пък тя искаше да говори, но отзвука от това, което бе разбрал, бе напълно достатъчен. Нежността му проникна в нея и стопли наранената й душа, така както тялото му сгорещи ледената й кожа. Дори и след като тя спря да трепери, Джон продължи да я държи, да я успокоява, да й дава защитата на своята близост. Най-накрая Мишел се раздвижи и го помоли да я пусне. Той се подчини неохотно, очите му не се откъсваха от пребледнялото й лице, когато тя влезе в банята и затвори вратата след себе си. Искаше му се да тръгне след нея, разтревожен от мълчанието и от липсата на цвят по кожата й. Ръката му беше вече на дръжката на вратата, когато се спря и постави чувствата си отново под контрол. Мишел имаше нужда да остане за малко сама. Чу звука на водата от душа и търпеливо я зачака, да излезе.

Все още беше бледа, но изглеждаше малко по-добре. Душът бе успял да я затопли и сега бе увита в дебелия хавлиен халат, който винаги висеше на вратата на банята.

— Добре ли си? — попита я тихо.

— Да — нейният глас бе приглушен.

— Трябва да поговорим за това.

— Не сега — погледна го измъчено. — Не мога. Не сега.

— Добре, бебчо, по-късно.

 

 

По-късно, през нощта, когато Мишел лежеше отново в неговите обятия, и тъмнината ги обгръщаше като щит, Джон я любеше нежно и много внимателно, галеше я безкрайно дълго, доставяйки й неизмеримо удоволствие. В продължителното мълчание, тя почувства решителността му да разбере всички отговори на измъчващите го въпроси, и въпреки че се ужасяваше, успя да намери сили да му ги разкаже. Когато настъпи времето, не беше нужно да я пита. Просто започна сама да говори.

— Той беше страшно ревнив — прошепна тя. — До лудост. Не можех да разговарям с мъж по време на парти, независимо колко грозен или щастливо женен беше. Не можех да се усмихвам дори на сервитьора. И най-дребните неща предизвикваха гнева му. Отначало само ми крещеше, обвиняваше ме в изневяра и, че съм влюбена в друг, като непрестанно ме питаше, кой е той. Постепенно тези въпроси станаха ежедневни и в един момент не можех да го понасям повече. Тогава започна да ме бие. След което винаги съжаляваше и ме молеше за прошка. Казваше ми колко много ме обича, кълнеше се, че никога повече няма да ми посегне. Но го правеше отново.

Джон се напрегна, мускулите му се стегнаха от ярост. Тя почувства, че отново излиза извън себе си от гняв. В тъмнината, Мишел погали лицето му, за да го успокои и сама се учуди на своята постъпка.

— Веднъж, подадох обвинение срещу него в полицията. Родителите му платиха на когото трябва и ясно ми дадоха да разбера, че не трябва да повтарям това отново. Тогава реших да го напусна, но ме намери и ме върна обратно. Той… той ми каза, че ще убие татко, ако се опитам пак да избягам.

— И ти му повярва? — попита рязко Джон, това бяха първите му думи от много време. Мишел не трепна от грубостта му, защото знаеше, че не се отнася за нея.

— О, да, аз му повярвах — успя тъжно да се усмихне. — И все още го правя. Семейството му има достатъчно пари, за да може той да прави всичко, което пожелае, без да му се потърси сметка.

— И все пак, ти го напусна.

— Не и преди да намеря начин да го контролирам.

— Как?

Мишел потрепери, гласът й се пречупи.

— … Белезите по гърба ми. Когато ми причини това, неговите родители бяха в Европа. Не успяха да унищожат документите и да подкупят свидетелите, а после стана прекалено късно. Вече имах копие на всичко, което бе достатъчно, за да повдигна обвинение срещу него. Заплаших ги, че ще използвам тези доказателства, ако не го държат далеч от мен, така успях да купя развода си. Те знаеха на какво съм готова, а много държаха на своето положение и престижа на семейството си.

— Да върви по дяволите техния престиж! — извика Джон, с мъка сдържайки яростта си.

— Това сега няма значение, те са мъртви.

Джон не мислеше, че това е голяма загуба. Хората, които се грижат повече за семейната си чест, отколкото за една млада жена, брутално бита и плашена до ужас, не струваха много, според него.

Отново надвисна тишина и той разбра, че тя няма какво друго да добави. Ако й позволеше, Мишел щеше да остави всичко в тази силно съкратена и редактирана версия. Но той имаше нужда да знае повече. Разказът й го нарани по начин, по който никога не бе предполагал. Но за него беше от жизненоважно значение да знае всичко, което би могъл за нея, иначе никога нямаше да успее да премахне дистанцията между тях. Искаше да знае за какво мисли тя, защо се отдалечава от него и как е живяла през двете години след развода.

Джон докосна гърба й и започна да го гали с върховете на пръстите си.

— Това ли бе причината, поради която не искаше да плуваш?

Мишел повдигна глава от рамото му, гласът й бе тих, като ефирни крилца в тъмнината.

— Да. Знам, че белезите са почти невидими, но в съзнанието ми те все още съществуват. А и бях толкова изплашена някой да не ги забележи и да попита как съм ги получила.

— Ето защо винаги обличаш нощницата си, след като сме се любили.

Мишел мълчеше, но той усети кимването й.

— Защо не искаш, да знам? Все пак не съм някой случаен човек, срещнат на улицата?

Не, той беше нейното сърце, нейния сърцеразбивач, единствения мъж, когото някога бе обичала, и следователно бе най-важния за нея, повече отколкото който и да било друг на света. Не би искала той да знае за грозотата в нейния живот.

— Почувствах се мръсна — прошепна тя. — Срамувах се.

— Мили Боже! — избухна той и се повдигна на лакти, за да се наведе над нея. — Защо? Вината не е твоя. Ти си била жертвата, а не злодея.

— Знам, но това не ми помага. Все още не мога да се избавя от тези чувства.

Джон я целуна дълбоко, бавно и горещо, любеше я с език, за да й покаже, колко я желае. Продължи да я целува, докато не му отговори. Мишел обви с ръцете си врата му и отвърна на движенията му със собствения си език. Тогава той отново легна на възглавницата и придърпа главата й на рамото си. Тя беше гола и Джон много нежно, но категорично отказа да я пусне да си облече нощницата отново. Сега, между тях нямаше тайни, и това я зарадва. Обичаше усещането на топлото му, твърдо, мускулесто тяло върху голата си кожа. Той бе все още мрачен, темата не го оставяше на мира. Мишел чувстваше напрежението му и бавно прокара ръка по гърдите му, галейки къдравите косъмчета и малките кръгли зърна скрити между тях.

— Успокой се — промърмори Мишел и го целуна по рамото. — Това е минало.

— Ти каза, че неговите родители са го контролирали, но вече са мъртви. Той притеснявал ли те е от тогава?

Тя потръпна, спомнила си телефоните разговори с Роджър.

— Обади ми се няколко пъти в къщи. Не съм го виждала. И се надявам, никога повече да не го видя — последното й изречение бе пълно с искрено отчаяние.

— В къщи? В твоята къща? Преди колко време?

— Преди да ме доведеш тук.

— Бих искал да се срещна с него — каза тихо и заплашително Джон.

— Надявам се, това никога да не се случи. Той… е ненормален.

Те лежаха заедно. Топлата лятна нощ ги обви и я направи сънлива. Джон я докосна отново и тя усети суровия гняв и измъчващата го потребност да знае всичко.

— Какво използва той?

Мишел потръпна и се отдръпна. Ругаейки тихо, Джон я придърпа към себе си.

— Кажи ми.

— Няма никакъв смисъл.

— Искам да знам.

— Ти и така знаеш — сълзи опариха очите й. — Не е трудно да се досетиш, толкова е срамно — колан — дъхът заседна в гърлото й. — Той… той беше увил кожения край около ръката си…

Джон изстена високо, огромното му силно тяло потрепери. Представи си как токата на колана се врязва в нейната мека кожа и го прониза остра болка. Безумно му се прииска да извърши убийство. Повече от всякога, искаше да се добере до Роджър Бекман.

Усети как ръцете на Мишел го прегръщат.

— Моля те — прошепна тя. — Хайде да спим.

Но той искаше да знае още нещо, което му се стори много странно.

— Защо не каза на баща ти? Той имаше много контакти, би могъл да направи нещо. Не е трябвало да криеш от него.

Мишел се разсмя горчиво, ако това можеше да се нарече смях.

— Казах му. Но не ми повярва. Беше му по-лесно да мисли, че се справям с всичко, отколкото да признае, че животът ми е тръгнал в погрешна посока.

Сподели всичко с Джон, разказа му най-ужасните си тайни, само не му каза, че никога не бе обичала Роджър, и че живота й се бе объркал, защото се бе омъжила за един мъж, докато обичаше друг.