Линда Хауърд
Разбивач на сърца (8)

Глава 8

Мишел крачеше из спалнята, като нервна котка, копринената й коса се виеше около главата й при всяка крачка.

— Не искам да ходя никъде — изтърси тя. — Защо не ме попита, преди да обещаеш на Ади, че ще отидем?

— Защото щеше да измисляш извинения едно след друго, само за да не отидеш, както го правиш точно сега.

Джон я наблюдаваше как се движи възбудено из стаята с блеснали очи. Това беше нехарактерно за обикновено плавната грация на Мишел. Беше минал почти месец, откакто се бе пренесла при него в ранчото, и за това кратко време не бе напускала границите на неговата собственост, освен когато трябваше да посети дома си. Той й беше дал ключовете на мерцедеса, за да го използва когато поиска, но доколкото му бе известно, тя не го бе взимала досега. Не беше ходила да пазарува, макар да се бе убедил, че разполага с пари. Всяка седмица бе получавал обичайните покани за съботното барбекю, превърнало се в традиция в района, но Мишел винаги бе намирала причина да откаже. Джон се почуди за момент, дали поведението й не бе продиктувано от срам за това, че сега принадлежи на мъж, който не отговаря на финансовото състояние и на изтънченото поведение на мъжете, с които беше контактувала преди, но бързо отхвърли тази мисъл. Не беше това. Сега я познаваше много по-добре. През нощта идваше в прегръдките му с нетърпение и желание, и едва ли имаше значение факта, че са от различни слоеве на обществото. Много от преценките му за нея се оказаха погрешни. Тя никога не бе презирала и отхвърляла физическия труд. Просто я бяха защитавали от него през целия й живот. Мишел искаше да работи. Дявол да го вземе, тя настояваше за това! На Джон му се налагаше постоянно да бъде нащрек, за да я предпазва от опитите й да върши нещо из ранчото. Да, беше станал по-зле и от баща й, бе готов на всичко, само за да я направи щастлива. Може би на нея й бе неудобно, защото живееха заедно. Живееха в провинцията, където нравите и морала се променяха бавно. Тяхното съжителство едва ли щеше да учуди и шокира някого в Маями или във всеки друг голям град, но те не живееха в такъв. Джон беше твърде самоуверен и арогантен, за да се притеснява от клюките. Той мислеше за Мишел като за своя жена, с всички права на собственика, произтичащи от съжителството им. Тя му принадлежеше. И всеки път, когато лежеше под него, в леглото и неговите обятия, когато проникваше в копринената й топлина, той й го доказваше.

Каквато и да бе причина да се крие в ранчото, бе време да се сложи край на това. Ако се опитваше да опази в тайна връзката им по този начин, той нямаше да й позволи повече да го прави. Трябваше да свикне с мисълта, че е негова жена. Джон усещаше, че тя все още крие от него някаква част от себе си. Внимателно запазваше някаква дистанция между тях и това го разяряваше. Не беше физическа. Мили Боже, не. Мишел беше течен огън в ръцете му. Дистанцията беше психологическа. Понякога, когато изглеждаше притихнала и отдалечена, блясъкът в очите й изчезваше, и на всичките му въпроси, за това, какво не е наред, отговаряше нещо неразбираемо, издигайки около себе си каменна стена. Джон щеше да направи всичко възможно да унищожи задръжките, които я отделяха от него, и независимо какви бяха те, той искаше всичко — и мислите и тялото й. Искаше да чува смеха й, да я изкарва извън себе си от ярост, както по-рано, за да чуе надменността и сприхавостта в гласа й. Всичко това беше част от нея, която тя криеше, и която той желаеше. Дявол да го вземе, нима ходеше на пръсти около него, защото си мислеше, че му го дължи?

Накрая Мишел спря да обикаля из стаята и седна на леглото, вторачи се в него и присви устни.

— Не искам да отивам.

— Мислех си, че харесваш Ади — той смъкна ботушите и свали ризата от раменете си.

— Така е — отвърна Мишел.

— Тогава, защо не искаш да отидеш на нейното парти? Не си я виждала, откакто си се върнала, нали?

— Не, но татко току-що бе починал и не бях в настроение за посещения. След това в ранчото имаше толкова много работа за вършене.

— Да, но сега вече нямаш извинение.

Тя го изгледа свирепо.

— Реших, че си грубиян, когато бях на осемнадесет, и както виждам, все още нищо не си направил през годините, за да ми промениш мнението!

Джон не можа да сдържи усмивката си, която се появи на лицето му, докато събуваше дънките си. Сега Мишел му приличаше на инатлив кон. Той отиде до леглото, седна до нея и я погали по гърба.

— Просто се отпусни — зауспокоява я той. — Познаваш всички, които ще бъдат там, и е неофициално, както винаги е било. Преди обичаше да се забавляваш със съседите си, нали? Те не са се променили.

Мишел му позволи да я уговори, докато лежеше на рамото му. Щеше да звучи налудничаво, ако му признаеше, че не се чувства сигурна далеч от ранчото. Джон щеше да поиска да узнае защо, и какво щеше да му отвърне тя? Че е имало две телефонни обаждания и човека отсреща мълчи? Такива неща се случваха често, когато някой набереше погрешен номер. Но тя не можеше да се избави от усещането, че нещо ужасно я чака, ако напусне границите на фермата на Рафърти. Мишел въздъхна и сгуши лице във врата му. Прекалено остро реагираше на позвъняванията. Досега винаги се бе чувствала достатъчно сигурна, докато живееше сама в своята къща. Просто, това беше още едно малко емоционално наследство от брака й.

Мишел се предаде.

— Добре, ще дойда. В колко часа започва?

— Около два.

Джон я целуна бавно, почувства, как напрежението се оттича от нея, но в същото време мислено тя бе далеч от него. Това го притесни. Не знаеше какво крие от него, но беше сигурен, че нещо я безпокои.

Тя се изплъзна от ръцете му и поклати с укор глава.

— Оставил си ми време, колкото да се приготвя, нали?

— Бихме могли да споделим душа — покани я той, когато и последната му дреха падна в краката му. Джон се протегна и мускулите на силното му тяло се напрегнаха. Мишел не можеше да откъсне очи от него. — Нямам нищо против да закъснеем, ако се съгласиш.

Тя преглътна.

— Благодаря, но ти влез пръв.

Чувстваше се нервна заради партито. Дори да оставеше настрани безпокойството от телефонните позвънявания, все още не бе сигурна, че иска да отиде. Не знаеше какво ще стане с фермата й, и докога ще може да я задържи на повърхността, и, разбира се, като добавка, неизясненото й положение в дома на Джон. От друга страна, едва ли щеше да й се случи нещо лошо на това събиране. Винаги бе харесвала Ади Лейфилд и нейният съпруг Стив. Освен това се събираше приятна компания, в която влизаха хора на различна възраст, от Франк и Йета Кембъл, представители на седемдесетгодишните, до техните деца, внуци и много други роднини. Всички дружно разговаряха, приготвяха барбекю, пиеха бира, децата и възрастните плуваха, и така продължаваше приблизително до десет часа.

Джон я изчака, докато тя взе душ и се облече. Мишел прибра влажната си коса назад, стягайки я във възел на тила, за да й бъде по-удобно и прохладно, и нанесе лек грим. Облече голяма памучна тениска, като завърза краищата й на възел върху ханша си и обу широк памучен панталон. На краката си сложи сандали с две каишки. На друга, тази комбинация от дрехи, би стояла обикновено, но на Мишел, те изглеждаха шикозно. Джон си помисли, че дори и конопен чувал да облечеше, тя пак щеше да изглежда добре.

— Не забравяй банския си — подсети я той, като знаеше, колко много обича да плува в басейна.

Мишел отвърна поглед, преструвайки се, че търси нещо в чантата.

— Не желая да плувам тази вечер.

— Защо не?

— Просто не искам.

Гласът й изведнъж стана тих и безизразен. Този тон Джон мразеше. Говореше така винаги, когато той се опитваше да узнае причините, поради които понякога ставаше тиха и далечна. Погледна я внимателно, грозно смръщвайки вежди. Не можеше да си спомни някога Мишел да се е отказвала от плуване. Баща й беше построил басейн заради нея, още през първата година от пристигането им във Флорида и тя често прекарваше дните си в него. След като се омъжи, басейнът не се използваше от никого и накрая запустя. Сега трябваше да се ремонтира, преди да се напълни отново. Мишел беше почти от месец при него и той не я видя нито веднъж да използва неговия басейн. Погледна от балкона и видя само единия му край, където синята вода блестеше на следобедното слънце. Джон нямаше много време за плуване, но преди осем години, построи до новия си дом разкошен басейн с много зеленина. За нея. Дявол да го вземе, всичко тук беше построено специално за нея, огромната къща, удобствата, басейна, че дори и проклетия Мерцедес. Беше приготвил всичко това заради нея, като не искаше да признае истината дори и пред себе си.

Защо тя не използваше басейна?

Мишел чувстваше пронизващия му поглед върху себе си, когато излизаха от спалнята, но Джон не каза нищо и тя с облекчение разбра, че ще я остави на спокойствие. Може би, беше повярвал, че просто няма желание. Ако само знаеше, колко много й се искаше да поплува, как копнее да усети хладката вода по прегрялата си кожа, но не можеше да застави себе си, да облече бански, дори в уединението на неговия басейн.

Мишел знаеше, че малките бели белези, сега са едва видими, но все още се притесняваше от възможността, някой друг да ги забележи. Смяташе, че все още се виждат много ясно, макар огледалото да й казваше съвсем друго. Беше й станало навик да ги крие и вече не можеше да го избегне. Стремеше се да не се съблича и облича пред Джон, но когато нямаше друг избор се опитваше да бъде с лице към него, така че да не може да види гърба й. Дори да бе забелязал нежеланието й да бъде гола пред него, той го отдаваше на скромността й. През нощта в леглото, това губеше значение. Ако имаше светлина, то тя беше слаба, а и тогава Джон имаше други неща в главата си. Освен това, Мишел настояваше да спи с дълга нощница. Може и да прекарваше по-голямата част на нощта гола, но държеше да заспива и да се събужда с дреха. Всичко в нея се стягаше при необходимостта да обясни наличието на тези белези.

 

 

Барбекюто беше такова, каквото го помнеше — с изобилие от ядене, много разговори и весел смях. Някога Ади беше една от най-добрите й приятелки, и си бе останала същата мила приказливка, каквато я помнеше. Бе малко напълняла след раждането на децата си, но все още красивото й лице сияеше от добро чувство за хумор. Стив, нейният съпруг, все още успяваше да вземе дума в разговорите, като поставяше длан върху устата й. Ади се смееше всеки път, когато той прибягваше до тази тактика.

— Това е стара шега между нас — обясни тя на Мишел, докато двете приготвяха такос за децата. — Когато се запознахме, Стив използваше моята приказливост, като извинение, за да ме целува. Света Дево, ти изглеждаш толкова добре! И предполагам, че знам причината за това. Нещо трябва да ти е повлияло и бих казала, че това нещо е около метър и деветдесет чисти мускули. Господи, сещам се, че бях готова да припадна всеки път, когато Рафърти разговаряше с мен! Помниш ли? Ти сумтеше и настояваше, че той изобщо не ти харесва. Лъжец, лъжец, панталоните ти горят — пропя Ади детския стих, очите й искряха от веселие и Мишел не можа да се сдържи да не се разсмее.

От другата страна на басейна, Джон извърна глава при този звук, и застина, зашеметен от начина, по който разцъфна лицето на Мишел, когато тя се разсмя на шегите на Ади. Усети, че се втвърди и се прокле мълчаливо. Върна вниманието си обратно към разговора за едрия рогат добитък и промени положението на тялото си така, че да не личи възбудата му. Защо тя не се смееше по-често?

Въпреки опасенията си Мишел се радваше на партито. Харесваше й непринуденото общуване, толкова различно от изтънчените вечерни партита, купоните на яхти, обедите за събиране на средства, и всичко останало, което представляваше предишния й социален живот. Джон си мислеше, че тя се наслаждава на този живот, но в интерес на истината, Мишел трудно го бе понасяла. Харесваше писъците на децата, които играеха в басейна и пръскаха по невнимание намиращите се наблизо възрастни, които не им се ядосваха. Вероятно, те се чувстваха добре така, при тази непоносима горещина, и това им помагаше да се освежат.

Както на повечето партита, на които бе присъствала, и тук мъжете и жените се събираха на отделни групички. Мъжете обсъждаха времето и работата в стопанствата, а жените — съседите. Когато след известно време децата отидоха да спят, всички възрастни се събраха заедно. Джон я докосна по ръката, щом седна до нея и този собственически жест предизвика бучене в ушите й. Мишел се опита да не се взира в него, като заслепена глупачка, но разбра, че не може да заблуди околните за чувствата си. Бузите й почервеняха, когато хвърли поглед към Джон и разбра, че той отдавна я наблюдава с неприкрито желание.

— Хайде да се прибираме у дома — каза й тихо.

— Толкова скоро? — запротестира Ади, но в този момент нощта се изпълни с далечния тътен на гръмотевици.

Всички дружно погледнаха вечерното небе, безпогрешно долавяйки признаците на лятната буря, която щеше да прогони топлината за кратко, и да запълни бавно течащите реки и потоци. На запад, в района на залива, в купа от черни облаци, проблясваха мълнии.

Франк Кембъл каза:

— Ще е добре да се възползваме от този дъжд. Вероятно, следващия ще бъде не по-рано след месец.

Подобна буря имаше и в деня, когато Джон за първи път посети нейното ранчо. Мишел си спомни и бурята в нощта, когато се върнаха от Тампа и правиха любов. Очите му блестяха, и тя знаеше, че Джон си мисли за същото. Вятърът, внезапно задухал от запад, донесе прохладен мирис на дъжд, сол и буря. Всички започнаха да будят децата и да събират храната, почиствайки вътрешния двор, за да предварят първите капки дъжд. Скоро гостите се сбогуваха и се качиха по пикапите и колите.

— Доволна ли си, че дойде? — попита Джон, когато излязоха на шосето. Мишел замислено наблюдаваше мълниите, разцепващи почернялото небе.

— Да, забавлявах се много — тя се приближи до него, търсейки топлината му.

Той стисна волана, за да държи стабилен пикапа срещу поривите на вятъра, който се опитваше да го изблъска от пътя. При всяко свое движение, Джон усещаше как гърдите й се докосват до него. Рязко си пое въздух, почувствал неизбежната ответна реакция на тялото си.

— Нещо не е наред, ли? — попита го сънливо.

Вместо отговор, той взе ръката й и я притисна към опънатия плат на дънките си. Мишел изстена и с тънките си пръсти очерта твърдото било на тъканта, а тялото й автоматично се притисна към него. Джон почувства, как тя отвори ципа на дънките му, след това плъзна ръка вътре и затвори около него меката си топла длан. Изпъшка на глас, тялото му се разтресе, и той се опита да концентрира цялото си внимание върху пътя. Това беше най-сладкото мъчение, което можеше да си представи. Изскърца със зъби, когато ръката й се премести още по-надолу и го стисна нежно, довеждайки го до границата на безумието. Искаше я, и то веднага. Изви волана и спря пикапа в страни от пътя в момента, в който огромните капки дъжд затропаха по предното стъкло.

— Защо спряхме? — промърмори Мишел.

Той загаси фаровете и се протегна към нея, докато мърмореше нещо неразбираемо.

— Джон! Ние сме на магистралата! Всеки би могъл да мине и да ни види!

— Сега е тъмно и вали — отвърна той грубо, откопча колана на Мишел и смъкна надолу панталоните й. — Никой не може да ни види.

На нея й харесваше да го дразни и възбужда, да чувства в ръката си твърдата му плът, но си бе мислела, че Джон ще изчака докато се приберат у дома. Трябваше да го познава по-добра. Той не се интересуваше дали са в спалнята или не, апетитът му беше силен и внезапен. Тя отстъпи под натиска на устните и ръцете му, забравяйки за всичко на света. Валеше дъжд, земята се разтърсваше от гръмотевичен грохот, водата шумно се стичаше по стъклата на автомобила, сякаш бяха под водопад. Мишел чуваше само грубите сексуални думи, които й нашепваше, а след това Джон се плъзна към средата на седалката и я вдигна върху себе си. Почувствала проникването му, тя извика, тялото й се изви в ръцете му, и светът се завъртя във вихрушка от усещания.

По-късно, след като дъждът отслабна, Мишел се отпусна в обятията му, докато той я пренасяше вътре в къщата. Ръцете й бяха около врата му и не искаха да го пуснат, когато той се наведе да я постави внимателно в леглото. Увлечен от натиска, той се простря на кревата заедно с нея. Тя беше изчерпана и преситена, тялото й още тръпнеше от изживяното удоволствие. Джон я целуна дълбоко, докато прокарваше ръка по гърдите и корема й.

— Искаш ли да те съблека? — промърмори той.

Мишел зарови нос във врата му.

— Не, сама ще го направя, след минута. В момента чувствам, че не мога да се движа.

Голямата му ръка спря на корема й, след това се плъзна по-надолу.

— Ние не използвахме нищо.

— Всичко е наред — тихо го увери тя.

Моментът не беше благоприятен. Току-що бе свършил цикълът й, което бе една от причините за избухването на тези неконтролируеми желания. Джон потърка устни върху нейните и ги покри с бързи, нежни целувки.

— Съжалявам, бебчо. Толкова много те желаех, че се държах като някой тийнейджър.

— Всичко е наред — каза Мишел отново.

Тя го обичаше толкова много, че цялата се тресеше. Понякога й се налагаше да стиска със сила юмруци, за да не изкрещи на глас любовта си. Ужасяваше се, че ако той разбере, ще постави дистанция между тях, а това щеше да развали отношенията им и да обърка още повече сложната ситуация, в която се намираха. Прекрасно разбираше, че рано или късно връзката им щеше да приключи, но докато бе с него желаеше да й се наслади всяка възможна секунда.

 

 

След партито, Мишел се успокои, нищо ужасно не й се бе случило. И ако трябваше да бъде честна, даже обратния път към вкъщи бе чудесен. Нямаше повече телефонни обаждания, и постепенно тя се отпусна, убедена, че страховете й са безпочвени. Все още предпочиташе да си стои в ранчото, но по настояване на Джон, започна понякога да излиза с мерцедеса, да пазарува някои дребни поръчки, и от време на време да посещава приятели, когато не излизаше с него или не работеше върху сметките. Няколко пъти ходи до своята ферма, за да провери дали всичко е наред, но тишината я депресираше. Електричеството отново бе включено, макар Джон да не й бе споменавал за това, но тя не продума повече за връщане обратно в своето ранчо. Не можеше да остави Джон, не сега. Бе толкова безпомощно, безнадеждно влюбена, и знаеше, че ще остане с него, докато той не й кажеше да си върви.

 

 

Един понеделник следобед, беше излязла да изпълни поръчка на Джон. На връщане се отби отново в дома си, за да провери обстановката. Мина през огромните стаи, провери тръбите за теч, или за нещо друго, което би могло да се нуждае от спешен ремонт. Обхвана я странно чувство: не бе отсъствала много дълго, но все по-рядко се улавяше да мисли за това място като за свой дом. Трудно й се удаваше да си спомни, как беше живяла преди Джон Рафърти да нахлуе отново в живота й. Присъствието му бе толкова интензивно, че изместваше абсолютно всичко останало. Кошмарите й почти изчезнаха, но дори и да сънуваше някой, когато се събудеше, намираше Джон до себе си — гол, силен, топъл. Чувстваше, че вече й е много по-лесно да му се довери и да приема, че не е сама, каквото и да се случи.

Стана прекалено късно, сенките в къщата се издължиха. Мишел внимателно заключи вратата и тръгна към колата. Внезапно потръпна, сякаш нещо студено я докосна. Огледа се, но всичко беше нормално. Птиците пееха в дърветата, насекомите жужаха. За момент, почувства отново необяснимо усещане за заплаха. Това беше странно. Логиката й казваше, че страховете й са смешни, но когато влезе в колата, заключи всички врати. Надсмя се над себе си. Първо бяха няколкото телефонни позвънявания, които я изплашиха, а сега уж почувства нещо във въздуха.

Тъй като по второстепенния път между нейното ранчо и владенията на Джон, нямаше голямо движение, Мишел почти не използваше огледалото за обратно виждане. Затова забеляза автомобила, когато вече беше доближил задната броня на колата й. Щом се опита да го пропусне, той започна да я притиска от ляво. Пътят беше тесен, и тя излезе на банкета, за да му даде възможност да я изпревари. Почти беше успяла, когато другата кола неочаквано я блъсна от страни.

— Внимавай! — извика тя и изви волана на дясно, но се раздаде силен звук от стържене на метал в метал.

Мерцедесът, който бе по-малък от другия автомобил, бе избутан насилствено в дясно. Мишел натисна спирачките, двете десни колела заораха в песъчливата почва на крайпътния насип, като затеглиха тежко колата в същата посока. Тя се бореше с волана, прекалено уплашена, за да ругае глупака. Другата кола профуча покрай нея и Мишел някак си успя да върне мерцедеса обратно на пътя. Треперейки, спря колата и отпусна глава на волана. Изправи се бързо, когато чу пронизващия звук на рязко спиращи гуми. Автомобилът бе отминал надолу по пътя, но сега направи остър завой и се върна обратно. Силно се надяваше, този отсреща да има застраховка. Беше голям син шевролет. Мишел бе убедена, че мъж кара колата, защото силуета му бе прекалено едър. Лицето му не се виждаше, бе нахлузил нещо черно, приличащо на скиорска маска. Студенината се върна обратно. Тя действаше инстинктивно, натисна с крак педала на газта и малкия спортен Мерцедес дръпна рязко напред.

Шевролетът се движеше към нея, и тя едва успя да свие в страни, като почти успя да се размине с него. Шевролетът я удари в страни, до задната броня и по-малката и лека кола се завъртя в опасен кръг, преди да излезе от пътя през широкия пясъчен насип, задирайки се странично в огромен бор, а после спря затъвайки в меката кал и плевели. Чу се да крещи, но силния удар, спрял мерцедеса, прекрати и нейните викове. В ушите й бучеше, Мишел наклони за момент глава към счупеното странично стъкло, преди мъглата в мозъка й да се разсее. Пипнешком намери дръжката, но не можа да помръдне вратата. Борът я блокираше. Опита да се прехвърли на другата седалка, за да излезе през другата врата, и чак тогава разбра, че още е с предпазния колан. Огледа се диво за шевролета, бързо натисна копчето на колана, освободи се и се хвърли към другата страна на колата. Бутна вратата и се претърколи навън. Дишаше ускорено, хрипливо. Притисна се към калника на колата и се заслуша. Не чу нищо друго, освен собственото си неравномерно дишане и бесните удари на сърцето си. Старите навици се върнаха и тя ги използва, за да се успокои, както често го беше правила след безумните пристъпи на ревност на Роджър — дълбоко пое въздух и задържа дишането си. Това й помогна почти веднага да успокои дивите удари на сърцето си, а бученето в ушите й мигновено изчезна. Както и преди, от пътя не се чуваше никакъв звук. О, Боже, дали бе спрял? Предпазливо надникна над колата, но никъде не видя синия шевролет. Бавно осъзна, че си бе отишъл. Не беше спрял. Качи се на пътя с препъване и се огледа в двете посоки. Шосето беше празно.

Не можа да повярва на това, което току-що се бе случило. Той умишлено я бе изблъскал от пътя, и то два пъти. Ако малкият Мерцедес се бе врязал челно в един от огромните борове, които растяха гъсто от двете страни на пътя, съвсем лесно би могла да бъде убита. Който и да бе този човек, със сигурност знаеше, че тежкия шевролет лесно щеше да я избута, без самият той да пострада.

Беше се опитал да я убие.

Пет минути по-късно, по пътя се зададе друг автомобил. Той също беше син и за момент Мишел се паникьоса, при мисълта, че нападателят й се връща. Но когато колата приближи, тя видя, че тази е много по-стара и не е същата марка. Изправи се по средата на пътя и размаха ръце, за да го спре.

Всичко, за което можеше да мисли, беше Джон. Искаше Джон. Искаше да я държи в обятията си и да я предпази от този ужас със силата си. Гласът й трепереше, когато се надвеси над прозореца и каза на младото момче:

— Моля ви, обадете се на Джон Рафърти. Кажете му, че съм попаднала в инцидент. Кажете му, че съм добре.

— Разбира се, мадам — съгласи се младежът. — Как се казвате?

— Мишел — отвърна тя. — Моето име е Мишел.

Той погледна към колата, опряна в бора.

— Изглежда, здраво сте се ударили. Сигурна ли сте, че сте добре?

— Да, не съм ранена. Просто побързайте, моля ви.

— Разбира се.

Или се бяха обадили на Джон от полицейската служба, или младежът бе свършил тази работа, защото той и пътната полиция пристигнаха от противоположни посоки, почти едновременно. Бяха минали не повече от десет минути, откакто спря младежа, а вече значително бе притъмняло. Джон отвори вратата на пикапа, скочи на земята, преди колелетата да са спрели и се втурна към Мишел. Тя не можа да направи и крачка към него, толкова силно трепереше. Под мустаците устните му бяха свити в тънка мрачна линия. Докато стигна до нея успя да я разгледа от главата до петите. След като се убеди, че няма кръв, я пое в прегръдките си, и ръцете му я стиснаха толкова силно, че почти я смачка. Зарови ръка в косата й и наведе главата й надолу, за да я притисне до гърдите си.

— Наистина ли си добре? — промърмори дрезгаво.

Мишел обви ръцете си около кръста му в здрава прегръдка.

— Бях с предпазния колан — прошепна тя. Една сълза се плъзна незабелязано надолу по бузата й.

— Боже, когато ми казаха по телефона… — той прекъсна, защото нямаше думи, с които да опише ужаса, който бе изживял, въпреки уверенията на младежа, че тя е наред. Трябваше да я види, да я прегърне, преди да повярва, че не е наранена. Щеше да полудее, ако бе видял кръв по нея. Едва сега, когато сърцето му се поуспокои, обърна глава към колата.

Към тях приближи заместник-шерифът с протокол в ръка.

— Може ли да отговорите на няколко въпроса, мадам?

Джон свали ръцете си от Мишел, но остана до нея, докато тя отговаряше на стандартните въпроси за име, възраст и номер на шофьорската книжка. Когато полицаят я попита, как точно е станало произшествието, Мишел започна да се тресе отново.

— А-а… една кола ме избута от пътя — заекна тя. — Син шевролет.

Заместникът я погледна и в очите му проблесна интерес. Явно щеше да се окаже нещо повече от рутинно разследване на пътна катастрофа.

— Избутала ви е от пътя? Как?

— Удари ме отстрани — Мишел яростно стисна пръсти, опитвайки се да спре да трепери. — И ме изтласка от пътя.

— Той е приближил прекалено близо до тебе, ти си се паникьосала и си излязла от пътя? — уточни Джон, повдигайки вежди.

— Не! Избута ме от пътя! Аз натиснах спирачки, той мина покрай мене, после зави обратно и се върна.

— Върнал се е? Запомнихте ли номера му? — полицаят записа нещо в протокола. — Напускането на местопроизшествието е престъпление.

— Не, той не спря. Той… той опита да ме избута. Удари ме от страни, в задната броня, аз се завъртях, излязох от пътя и се ударих в бора.

Джон кимна с глава на заместника и двамата отидоха при колата. Наведоха се да огледат щетите. Те си говореха тихо и Мишел не можеше да разбере за какво, но и не направи опит да ги приближи. Просто стоеше край пътя и слушаше успокояващите звуци на падащия над Флорида здрач. Всичко й се струваше толкова нереално. Как можеха щурците да пеят така щастливо, след като някой току-що се бе опитал да извърши убийство? Почувства се замаяна, сякаш нищо не бе както трябва. Но ударената кола беше реална. Синият шевролет също беше реален, както и човека със скиорската маска. Двамата мъже се върнаха при нея. Джон я погледна сериозно, дори в нарастващия мрак личеше, че лицето му е смъртно бледо, и тя се затресе по-силно. Почувства се още по-изплашена. Мерцедесът беше скъпа марка. Дали той щеше да й се разсърди, защото бе разбила колата? Никога преди не й се бе случвало да се тревожи за такива неща. Ако удареше колата си, баща й просто плащаше за ремонта или й купуваше нова. По дяволите, Джон не изглеждаше щастлив, че бе разбила проклетата му кола, но той не беше фанатик на тема автомобили, без значение колко струваха те. Щеше да бъде по-различно, ако бе осакатила кон. Той трябваше просто да бъде благодарен, че не е ранена.

— Всичко е наред — опита се да я успокои Джон, хвана я за ръката и я поведе към пикапа. — Имам застраховка. Ти си добре, само това е от значение. Просто се успокой. Ще те заведа у дома, веднага след като заместник-шерифът приключи с доклада си и ни пусне.

Като обезумяла, тя се вкопчи в ръката му.

— Но какво ще стане…

Той я целуна и разтри раменете й.

— Казах, че всичко е наред, бебчо. Не трябва да се оправдаваш.

Вцепенена, Мишел седна в колата и се загледа в Джон, който се върна обратно при полицая. Той не й вярваше, никой не й бе повярвал. Точно както преди, когато никой не повярва, че красивият и очарователен Роджър Бекман е в състояние да удари жена си, защото беше очевидно, че той я обожава. Беше твърде невероятно. Дори собственият й баща си бе мислил, че преувеличава.

Изведнъж й стана много студено, въпреки че температурата навън бе все още около тридесет градуса. Бе започнала да се доверява и да приема, че Джон ще застане зад нея, като огромен гранитен блок и ще я защитава винаги, когато е необходимо. За пръв път в живота си не се чувстваше сама. Той беше до нея, готов да поеме нейните трудности. Но се почувства вледенена и самотна, както преди. Баща й бе изпълнявал всичките й капризи, но се оказа твърде слаб, за да приеме грозната истина за брака й. Роджър я бе засипвал с подаръци, бе я глезил екстравагантно, за да компенсира побоите и огромния ужас. Джон й даде място, където да живее, храна и невероятно физическо удоволствие, но сега също като всички останали пренебрегваше една наистина ужасна и реална заплаха. Толкова ли бе сложно да се повярва на думите й? Защо някой ще се опитва да я убие? Нямаше отговор, но едно нещо знаеше със сигурност — тази заплаха съществуваше. Телефонните позвънявания по някакъв начин бяха свързани с това. И при тях бе усетила същата опасност, каквато бе изпитала и на пътя преди катастрофата. Боже, нима я бе наблюдавал в дома й? Беше ли я чакал? Можеше да бъде навсякъде. Той я познаваше, но тя нямаше представа кой е. Отново беше сама. Винаги е била сама, но до сега не го бе разбрала. За известно време се бе доверила, дори надявала и сега контраста с топлото чувство на сигурност, направи студената действителност още по-ужасна.

Аварийната кола пристигна с проблясващи непрестанно жълти светлини и спря до мерцедеса. Мишел с особен интерес наблюдаваше как изтеглят автомобила от бора. Дори не трепна, когато видя щетите причинени от удара откъм шофьорската страна. Джон сигурно си мислеше, че тя бе съчинила този налудничав разказ, за да не поеме вината за разбитата кола. Той не й повярва. Заместник-шерифът — също. По бронята трябваше да има останала синя боя, но ожулванията от големия бор, очевидно я бяха заличили. Може би и калта ги беше покрила. Или бе прекалено тъмно, за да се видят. Каквато и да беше причината, те не й вярваха.

Мишел бе напълно притихнала, докато Джон я караше към къщи. Еди ги посрещна на вратата, като гледаше тревожно, а след това забърза напред, щом Мишел излезе от пикапа.

— Добре ли си? Джон прелетя през къщата, като някой прилеп бягащ от ада, и не спря да ни обясни нищо, само каза, че си претърпяла злополука.

— Добре съм — промърмори Мишел. — Искам, само да взема душ. Замръзвам.

Намръщен, Джон докосна ръцете й. Беше ледена, въпреки топлината. Не бе наранена, но явно бе в шок.

— Направи кафе — инструктира той Еди и съпроводи Мишел по стълбите. — Аз ще приготвя банята.

Мишел бавно се отдръпна от него. Лицето й бе спокойно и безизразно.

— Не, аз ще го направя. Добре съм. Само ми дай няколко минути, искам да остана за малко сама.

След горещия, но кратък душ, слезе долу и пи кафе, дори успя да хапне няколко хапки от храната, която Еди й поднесе, след като Джон излезе от къщата.

Тази нощ, за първи път остана безразлична към него в леглото, не отговори на ласките му. А той се нуждаеше отчаяно от нея, за да се увери още веднъж, че е добре. Беше длъжен да засили връзката между тях, да привлече Мишел още по-близо и да я привърже към себе си със старите, колкото света връзки. Но въпреки, че бе нежен и я гали дълго, тя остана напрегната под ръцете му. Мишел бе все още прекалено тиха и някак далечна. Накрая просто я притегли към себе си, и започна да гали косите й докато тя заспа и мекото й тяло се отпусна в обятия му.

Джон лежа буден в продължение на часове, тялото му изгаряше, а очите му останаха отворени.

Боже, колко близо бе до това, да я изгуби!