Линда Хауърд
Разбивач на сърца (4)

Глава 4

Точно след изгрев-слънце, в двора влязоха два пикапа. Единият бе натоварен с материали за оградата, а в другия седяха петима от работниците на Джон. Мишел им предложи по чаша прясно сварено кафе, но те вежливо отказаха както кафето, така и поканата й да разгледат фермата. Вероятно, Джон им бе наредил да не позволяват на младата жена да върши нищо, към което те се отнасяха напълно сериозно. Нямаше смелчаци, които искаха да запазят мястото си при Рафърти и да не изпълняваха заповедите му, затова тя не продължи да настоява, но за първи път от няколко седмици насам разбра, че няма с какво да се занимава. Опита се да си спомни, какво бе правила в такива случаи по-рано, но не можа да се сети за нищо. Какво бе направила? С какво щеше да си запълва времето сега, след като й бе забранено да работи в собственото й ранчо?

 

 

Джон пристигна малко преди девет, но Мишел го посрещна на вратата, тъй като бе готова час преди това. Той се спря на стъпалата, погледът на тъмните му очи пробяга по нея, изразявайки одобрение.

— Хубава си… — промърмори достатъчно силно, за да го чуе.

Мишел изглеждаше спокойна и елегантна в бледожълтата копринена рокля, която се закопчаваше с две бели копчета на талията. На раменете й имаше леки подплънки, които подчертаваха стройната й фигура, а на ревера й бе закачена брошка от емайл, изобразяваща бял паун. Блестящата й на слънчевата светлина коса бе прибрана в малък кок. Семпли слънчеви очила завършваха образа й на истинска дама. До Джон достигна дразнещия аромат на омайния й парфюм и тялото му, противно на неговата воля, реагира веднага. Тя изглеждаше аристократична и скъпа от главата до изящно обутите си крака. Дори бельото й навярно бе от коприна. Прииска му се незабавно да я съблече и да я почувства гола под себе си в леглото. Да, точно това бе начинът, по който трябваше да изглежда.

Мишел мушна малката бяла чанта под мишница и тръгна с него към колата, като се радваше, че слънчевите очила закриват очите й. Джон бе трудолюбив собственик на ферма, но когато поводът налагаше, можеше да се облече като адвокат от Филаделфия. Всяка дреха би изглеждала добре на широкоплещестата му, стройна фигура, но строгият сив костюм, който бе облякъл днес, засилваше мъжествеността му, вместо да я скрива. Сега сресаната му къдрава черна коса изглеждаше права. Вместо обичайния пикап, Джон бе взел двуместен, тъмносив Мерцедес, чиято лъскава красота й напомни за нейното порше, което бе принудена да продаде, след смъртта на баща си.

— Ти каза, че твоите хора ще ми помагат в работата — безизразно промърмори тя след няколко минути, когато излязоха на магистралата — но не сме се договорили да поемат цялата работа.

Заради ярко греещото утринно слънце, Джон също бе със слънчеви очила, които скриха изучаващия му поглед, вперен в напрегнатото й лице.

— Те ще вършат тежката работа.

— След като оградата бъде ремонтирана и добитъка прекаран на източното пасище, оттам нататък мога да се справя и сама с останалото.

— Какво ще кажеш за ваксинирането, кастрирането и дамгосването — всички неща, които трябва да бъдат свършени през пролетта? Не можеш да се справиш с това. Нямаш нито коне, нито работници. Какво ще правиш, по дяволите, ще гониш с въже всеки млад бик със стария си очукан пикап ли?

Мишел стисна ръце в скута си. Защо трябваше да бъде толкова прав? Не можеше да направи нито едно от нещата, но и не можеше да седи настрана, като някое безполезно украшение.

— Знам, че не съм в състояние да свърша това сама, но мога поне да помагам.

— Ще си помисля — отговори той уклончиво. По дяволите знаеше, че няма да й го позволи. Какво можеше да върши тя? Работата беше тежка, мръсна, миризлива и кървава. Единственото, което можеше да направи бе дамгосването на телетата, но много се съмняваше, че младата жена щеше да понесе миризмата и буйната съпротива на животните.

— Това е моето ранчо — напомни му тя с леден тон. — Или ще помагам или сделка няма да има.

Джон не каза нищо. Не виждаше смисъл да спори. Просто нямаше да й разреши да работи и толкова. Когато дойдеше време, щеше да й позволи да помага, само за да се убеди, че не е за нея. Когато разбереше в какво се забърква, сама щеше да се откаже. А може би още сега знаеше, че работата във фермата не е по силите й, но продължаваше да спори заради прекалената си гордост.

 

 

Пътят до Тампа бе дълъг. Повече от половин час не бяха си казали нито дума. Най-накрая тя проговори:

— Обичаше да се подиграваш на моята малка скъпа кола, а самия ти…

Когато разбра, че става въпрос за мерцедеса му, изсумтя. Лично той предпочиташе своя пикап. В края на краищата, беше собственик на ранчо и по дяволите, бе добър в това, но вкусовете му не бяха толкова изтънчени.

— Странно нещо са банкерите — обясни той. — Ако смятат, че не се нуждаеш чак толкова от пари, нямат търпение да ти дадат заем. Тогава имиджът има значение. А колата е една много важна част от него.

— Обзалагам се, че и постоянно сменящия се състав на твоя харем е във възторг от нея — каза тя с насмешка. — Иначе излизането в града губи част от очарованието си, когато го правиш в пикап.

— Не знам за какво говориш. Някога правила ли си го в пикап? — меко попита той и тя усети въздействието на погледа му, дори през тъмните си очила.

— Сигурна съм, че ти си го правил.

— Не и откакто бях на петнадесет — той се изсмя, без да обръща внимание на язвителната студенина в думите й. — Но пък пикапът никога не е бил в твой стил, нали?

 

 

Те излязоха от офиса на адвоката по обяд. Срещата не бе продължила дълго. Земята бе оценена, документите подписани. Ранчото на Джон се увеличи, докато нейните хектари намаляха, но тя бе доволна от начина, по който разрешиха проблема. Сега поне имаше шанс. Когато наближиха колата, той нежно я хвана за лакътя.

— Хайде да обядваме. Толкова съм гладен, че не мога да изчакам докато се прибера у дома.

Мишел също бе изгладняла, но изгарящата топлина я правеше апатична. Тя промърмори в съгласие, докато ровеше из чантата си да намери очилата и не видя доволната му усмивка.

Той отвори автомобилната врата и задържа погледа си върху оголените й дълги, копринени крака, които се показаха под вдигнатата й рокля, докато сядаше на предната седалка. Тя се усети и бързо придърпа края на дрехата, кръстоса крака и отправи предизвикателен поглед към Джон, който продължаваше да я наблюдава.

— Нещо не е на ред ли?

— Не — той затвори вратата и заобиколи колата.

Не, всичко беше на ред, ако не се смяташе, че от проучващия поглед, който й отправи, му стана горещо и усети болка в слабините си. Всяко нейно движение предизвикваше в главата му мисли за секс. Когато тя кръстоса краката си, той си мислеше как да ги разтвори, когато придърпа роклята си, той си мислеше как да я вдигне. Когато се облегна назад в седалката и гърдите й опънаха плата, на Джон му се прииска да съблече проклетата дреха. По дяволите, що за рокля бе това! На пръв поглед изглеждаше много скромна, но коприната целуваше всяка мека закръгленост на тялото й, по начин, по който самият той искаше да го направи. През цялата сутрин това го дразнеше, а факта, че бе закопчана само с две копчета, направо го побъркваше. Две копчета!

Трябва да я имам! — яростно си помисли Джон. Не можеше да чака повече. Беше чакал десет години, търпението му се изчерпа. Време беше.

 

 

Ресторантът, в който покани Мишел, бе добре известен в деловите среди на града, но той не се притесни, че нямат резервация за обяд. Управителят го познаваше, както и болшинството хора в залата — ако не лично, то поне визуално. Преведоха ги през препълнената зала, към маса, близо до големите прозорци. На Мишел й направи впечатление, че всички посетители ги наблюдават.

— Добре, че ще е само един път — каза тя сухо.

Джон вдигна поглед от менюто.

— Кое ще е само един път?

— Ами това, че ще ме видят само веднъж в твоята компания. Според слуховете, всяка жена, забелязана два пъти с тебе, автоматично се възприема за твоя любовница.

Мустаците му трепнаха, когато се намръщи с досада.

— Слуховете, както винаги са преувеличени.

— Обикновено, да. Но и в този случай ли? — погледна го тя.

— Ти ми кажи — той остави менюто настрана и прикова в нея поглед. — Независимо от това, което говорят хората, ти не трябва да се притесняваш, че ще бъдеш поредната бройка в харема ми. Докато сме заедно, ще си единствената жена в леглото ми.

Ръцете й се разтрепериха и тя побърза да остави менюто на масата, за да скрие предателското им треперене.

— Позволяваш си твърде много — каза тя внимателно, в опит да се противопостави на топлината излъчвана от него.

— Не си позволявам нищо. Планирал съм го.

Гласът му беше нисък, по мъжки самоуверен. И имаше причина да бъде сигурен — нима до сега, някоя жена му бе отказвала? Джон излъчваше усещане за изумителна мъжественост, която беше съблазнителна, колкото изключителните умения, с които бе надарен. Само един поглед и всяка жена започваше да мечтае, какво ли би било, да се озове с него в леглото.

— Мишел, скъпа!

Тези думи, произнесени от мелодичен женски глас, я накараха да подскочи. Бързо се огледа, зарадвана, че ги прекъснаха. Но когато позна жената, надяна ледено учтива маска на лицето си. Не можеше да я понася.

— Здравей, Битси, как си? — попита вежливо, когато Джон се изправи на крака. — Запознай се с Джон Рафърти — мой съсед. Джон, това е Битси Съмнър — от Палм Бийч. Учихме заедно в колежа.

Очите на Битси заблестяха, когато погледна към Джон и му протегна ръка.

— Радвам се да се запознаем, мистър Рафърти.

Мишел си спомни, че приятелката й много си падаше по такива мъже. В същото време видя пламналите искри в тъмните очи на Джон, когато пое нейната обсипана с бижута ръка с безупречен маниер. Той бе забелязал явния й интерес към него. С такива погледи, жените го поглъщаха от младежките му години.

— Мисис Съмнър — обърна се към нея Джон, отбелязвайки златната халка, инкрустирана с диаманти, на лявата й ръка, — желаете ли да се присъедините към нас?

— Само за минутка — въздъхна Битси и седна на стола, предложен й от Джон. — Съпругът ми и аз сме тук на обяд с няколко негови бизнес партньори и техните съпруги. Той счита, че общуването с тях е полезно за бизнеса, затова долетяхме тази сутрин. Мишел, скъпа, отдавна не съм те виждала! Какво правиш в тази част на щата?

— Живея на север от тук — отговори Мишел.

— Трябва обезателно да ни дойдеш на гости. Някой спомена онзи ден, че скоро няма да те видим. Миналия месец във вилата на Хауърд Каса направихме фантастично парти. Мислех, че ще присъстваш.

— Благодаря ти за поканата, но имам твърде много работа, която трябва да свърша — успя да се усмихне на Битси, но много добре знаеше, че поканата й не бе отправена от сърце. Просто се носеха слухове и старите й познати бяха любопитни, къде бе пропаднала Мишел и защо вече не се мярка в техните кръгове.

Битси елегантно сви рамене.

— О, по дяволите, проклетата работа! Остави на някой друг, да се занимава с нея за месец-два. Ти трябва да се забавляваш! Ела в града и доведи със себе си и мистър Рафърти — гладният поглед на Битси се плъзна още един път по тялото на Джон и показа, че е заинтересувана от него. — Ще ви хареса, мистър Рафърти, обещавам. Всеки има нужда да си почине от работата, не мислите ли?

Веждите му се повдигнаха.

— От време на време.

— Вие с какъв бизнес се занимавате?

— С животновъдство. Ранчото ми граничи със земите на Мишел.

— О, собственик на животновъдна ферма!

Като забеляза глупавата усмивка на Битси, Мишел разбра, че приятелката й, както и много други жени, бяха под властта на романтичните заблуждения относно каубоите, конете, ранчото и всичко останало свързано с тях. Никой не мислеше за това, че поддържането на процъфтяваща животновъдна ферма се постига с убийствена работа. Или може би тя беше привлечена от собственика, от когото така и не можа да откъсне възхитен поглед. Гледаше Джон, сякаш щеше да го изяде жив. Мишел скри стиснатите си в юмруци ръце в скута си. Изпитваше желание да удари Битси, за да спре най-после да съзерцава Джон Рафърти и никога повече да не помисли за него.

За щастие, след няколко минути, доброто възпитание на мисис Съмнър надделя и тя се завърна при своята компания. Джон проследи с поглед поклащащите й се бедра, докато заобикаляше плетеницата от маси, после погледна Мишел с весели искри в очите.

— Кой по дяволите, би нарекъл Битси, възрастна жена?

Беше трудно да не сподели веселието му.

— Мисля, че истинското й име е Елизабет. Битси е прякор, който получи в колежа, защото беше най-малка.

— Пък аз си помислих, че идва от големината на мозъка й — каза той язвително.

Към тях приближи келнер, за да вземе поръчката им, и Джон се задълбочи в изучаване на менюто. Мишел беше благодарна, че Битси нямаше възможност да остане с тях. Тази жена беше една от най-големите клюкарки, които бе срещала, и не желаеше да слуша мръсните слухове за общите им познати. Кръгът от приятели на Битси, бе специфичен и ограничен. Те бяха хора със стремеж към луди забавления и Мишел всячески се стараеше да ги избягва. Това невинаги се получаваше, но поне никога не бе в центъра на всеобщото внимание.

 

 

След обяда Джон я попита, дали би имала нещо против да го почака, докато проведе разговор с един от деловите си партньори. Мишел в началото се възмути, но си спомни, че днес за добитъка й се грижат неговите хора, затова нямаше причина да бърза да се връща. Всъщност дори й достави удоволствие да си почине малко. Физическата умора й се беше отразила. Освен това, този ден беше първия в живота й, който прекарваше с Джон Рафърти, и не желаеше толкова бързо да свършва. Те почти не спореха и, ако пренебрегнеше арогантната му увереност, че ще спят заедно, то денят в неговата компания минаваше чудесно.

— Не бързам — отговори тя, за да му даде възможност, той да реши, кога да се върнат.

Наложи й се да чака дълго; тръгнаха от Тампа след залез-слънце. Срещата на Джон продължи повече, отколкото се очакваше, но Мишел не скуча, защото той я взе със себе си, вместо да я остави да чака отвън. Разговорът беше толкова интересен, че тя не усети как се изнизаха часовете. Към шест привършиха и Джон бе огладнял отново. Минаха още два часа, преди да тръгнат по обратния път.

Мишел седеше до него отпусната и сънлива. Той беше пил кафе, защото щеше да шофира, а тя изпи две чаши вино с вечерята, които я замаяха. Мерцедесът стремително разсичаше тъмнината. На шосето в това време, почти нямаше други коли. Сгушена в седалката, тя отговаряше само когато той я питаше нещо. Скоро рукна проливен дъжд и равномерното движение на чистачките засили сънливостта й. Стъклата се замъглиха и Джон пусна климатика на по-ниска степен. Мишел се обгърна с ръце, защото копринената рокля не я топлеше кой знае колко, а хладния въздух прогони дрямката. Той видя това и отби в страни от пътя.

— Защо спираме?

— Защото ти е студено — съблече сакото си и я загърна с него. Обви я топлината и аромата на тялото му. — Имаме още два часа път, защо не подремнеш малко? Виното те удари в главата, нали?

— М-м-м — сънено измърка в съгласие.

Джон докосна леко бузата й, докато я наблюдаваше как притваря очи, сякаш миглите й тежаха. Реши, че е необходимо да й даде време да поспи, за да изтрезнее до завръщането у дома. Тялото му се напрегна. Искаше я будна и отзивчива, когато я заведеше в леглото. За нищо на света нямаше да спи сам тази вечер. През целия ден се бе борил с необходимостта да я докосне, да я усети легнала под него. В течение на десет години не бе излизала от ума му, и страстно я желаеше. Беше капризна и разглезена, но въпреки това той я искаше. Сега разбра, какво караше мъжете около нея, от деня на нейното раждане, да я глезят. Току-що бе сключил отлична сделка и като награда щеше да има Мишел в леглото си. Стройното й копринено тяло щеше да се отвори за неговото удоволствие. Джон знаеше, че и тя го желае, но поради някаква причина, все още му се съпротивлява. Вероятно породена от инстинктивното й женско колебание.

 

 

Мишел обикновено не спеше добре. Често я измъчваха кошмари, дори когато баща й беше наблизо. Подсъзнанието й отказваше да се отпусне дори в съня, без значение дали имаше някой около нея. Веднъж Роджър я бе нападнал посред нощ, в най-дълбокия й сън. Травмата, получена, когато от спокоен сън попаднеш в кошмара на насилието, беше по-лоша дори и от болката, породена от него. Сега, точно преди да заспи, с изненада разбра, че от предишния страх, няма помен. Може би бе дошло време да се излекува от него, или се чувстваше напълно безопасно с Джон. Сакото му я сгряваше, а неговата близост й вдъхваше чувство на покой. Беше я докосвал и в страст, и в гняв, но никога не беше й причинявал болка. Той сдържаше силата си, усещайки нежността й, и затова тя бе заспала спокойно, инстинктивно отпусната.

 

 

Дълбокият му кадифен глас я събуди.

— У дома сме, скъпа. Сложи ръцете си около врата ми.

Мишел отвори очи и го видя да се накланя към нея през отворената врата на мерцедеса. Усмихна му се сънено.

— Май съм спала през целия път, а?

— Също, като бебе.

Джон прекара устни по нейните в бърза, нежна ласка и промуши ръце под тила и коленете й. Тя ахна, когато я повдигна и го прегърна през врата, както й бе наредил.

Той захлопна вратата на колата и се отправи стремително през тъмнината към къщата. Все още валеше, но сакото му надеждно я предпазваше от влагата.

— Будна съм вече. Бих могла да ходя и сама — протестира тя, а сърцето й заблъска лудо от неговата близост. Носеше я леко и прескачаше стъпалата през едно, все едно тежеше колкото малко дете.

— Знам — промърмори той, повдигна я малко и зарови лице в извивката на шията й. Внимателно потърка брадичка опивайки се от сладкия, топъл аромат на кожата й. — М-м-м, колко хубаво миришеш. Все още ли си замаяна от виното?

Милувката беше толкова нежна, че напълно заличи последните й съмнения. Не можеше повече да сдържа емоциите си. Чувстваше се в пълна безопасност. Джон леко я повдигна, отвори вратата и я пренесе през прага. Нима мислеше, че е толкова пияна?

— Не съм пияна. Просто съм сънена — обясни Мишел.

— Идеално — прошепна той и затвори вратата, заглушавайки шума на дъжда отвън.

Обгърна ги мрак и тишина. Мишел не виждаше нищо, но това нямаше значение, защото Джон беше до нея, огромен и топъл. Устата му, алчна и взискателна, намери нейната и настойчиво взе да я убеждава да отвори устни и да поеме езика му. Целуваше я с изгарящ мъжки глад, сякаш искаше да изпие цялата й сладост и нейното дихание, да ги направи свои собствени. Бе живял прекалено дълго с тази жажда и вече не му бе достатъчно да бъде само до нея. Тя не можеше да не отговори на тази нужда, притисна се към него и му отвърна с необуздано желание, защото страстта му запали в нея див пожар.

С лакът, Джон натисна ключа и запали лампата в коридора и по стълбите в дясно. Прекъсна целувката за кратко и в приглушената светлина, Мишел видя твърдия, мрачен израз на лицето му и напрегнато опънатата кожа по скулите му.

— Оставам тук, тази нощ — остро произнесе той и се заизкачва по стълбата с Мишел на ръце. — Чаках прекалено дълго.

На лицето му бе изписано, че няма да се откаже, а и Мишел не искаше. Всяка клетка на тялото й плачеше за него. Потисна вътрешният си глас, който й нашепваше да не се забърква с разбивача на женски сърца — Джон Рафърти. Но тази борба беше безполезна. Между тях винаги бе съществувал всепоглъщащ огън, който сега избухна с пълна сила и излезе извън контрол. Докато изкачваше стъпалата, той отново завладя устните й, а напрегнатите му мускули с лекота я носеха нагоре. Тя отстъпи на натиска и изцяло се отдаде на целувката. Кръвта й кипна във вените, сгря я, напрегна гърдите й, които се нуждаеха от неговото докосване. Захленчи от непоносимата пустота, която само той можеше да запълни.

През годините, Джон бе идвал неведнъж в къщата и познаваше разположението на стаите. Внесе я в спалнята, постави я на леглото и легна върху нея, притискайки я в матрака с тялото си. Мишел почти извика от интензивното удоволствие, което изпита от тежестта на притисналото я тяло. Джон протегна ръка и включи нощната лампа над главата си. Погледна я и черните му очи се изпълниха с мъжко удовлетворение, когато видя страстта избухнала в очите й и треперенето на нежните й, подпухнали от целувките му устни. Бавно и внимателно, с коляно, разтвори бедрата й и легна между тях. Тя рязко вдиша, когато между слоевете дрехи почувства възбудата му. Очите им се срещнаха и Мишел разбра: Джон още от сутринта е знаел, че денят им ще приключи в леглото. Бе се уморил да я чака и щеше да я има. През целия ден се бе държал, като джентълмен, позволи й да свикне с присъствието му, но сега търпението му беше привършило. И тя нямаше да се съпротивлява, защото също го желаеше.

— Ти си моя — властно заяви Джон и гласът му прозвуча грубо и ниско.

Повдигна се на единия си лакът, а с другата ръка разкопча двете бели копчета на талията й. Разтвори роклята, сякаш разопаковаше дългоочакван и желан подарък. Под собствената си тежест, коприната остана да лежи върху бедрата й. Той се повдигна, отстрани краищата на роклята и оголи краката й, за да не ги разделя нищо повече. Когато я погледна, почувства, че тялото му ще се взриви. Тя не носеше нито сутиен, нито камизола. Копринената рокля, обгръщаща тялото й, през целия ден успешно бе скрила от него факта, че под нея, освен чорапогащи и парченце дантела, която играеше ролята на бикини, нямаше нищо друго. Само ако знаеше, че гърдите й са голи под дрехата, нищо не би било в състояние да го спре да разтвори реверите и да докосне и опита голата й кадифена плът — както не можеше да го спре и сега. Гърдите й бяха високи и кръгли, с лъскава кожа, а зърната — малки с коралов цвят. С грубо ръмжене, Джон наведе глава и силно засмука едното й зърно, след това с устни погали проблясващата сметанова плът. Нежно галеше с ръка другата й гърда, а с големия си палец търкаше връхчето. Висок, задъхан вик се изтръгна от гърлото й, изви се на дъга под устните и ръцете му, зарови пръсти в неговите гъсти тъмни коси и притисна главата му към себе си. Гърдите й бяха стегнати, твърди и това го възбуди още повече. Той искаше да опита всичко и да се потопи в горещия сладък аромат на нейната плът. Мишел се извъртя под него и издърпа от колана на панталоните ризата му, за да премахне последната преграда между тях. Трябваше да почувства топлината на голата му кожа под ръцете и върху тялото си. Устните му измъчваха гърдите й, довеждайки я до лудост от удоволствие и тя не успя да се контролира, за да го съблече до край. Всяко докосване на езика му предизвикваше потоци от изгаряща лава заливащи нервните й окончания — от зърната до слабините й — и тя беше безпомощна срещу това блаженство. Джон се отдели от нея, изправи се на колене, за да съблече ризата и я захвърли на страна. Последваха я обувките, чорапите, панталона и бельото му. Гол, седна на колене между разтворените й бедра и смъкна чорапогащите и бикините й, оставяйки я открита и уязвима за неговото проникване.

За първи път Мишел усети страх. Прекалено отдавна не бе спала с мъж, а и секса в нерадостния й брак не беше особено приятен. Джон се надвеси над нея, разтвори широко краката й и тя почувства първия шок от голата му плът, която той нагласи, за да проникне в нея. Беше огромен и й оказваше натиск. Тя знаеше от собствения си печален опит, колко е безпомощна една жена срещу силата на мъжа. А Джон беше много силен и имаше твърдото намерение да прави секс. Той беше първобитен еталон за мъжественост, самата същност на мъжката агресия и сексуалност. Обхвана я паника. Започна да го отблъсква, пръстите й се заплетоха в тъмните косъмчета, покриващи гърдите му. Страхът й нарасна. Гласът й беше едва доловим, и молеше за пощада.

— Джон… Не ми причинявай болка, моля те.

Той замръзна, надвесен над нея, готов да проникне. Топлото й сладко тяло го зовеше, нейната влажна сърцевина бе готова за навлизането му, а очите й го умоляваха. Тя очакваше болка? Милостиви Боже, защо? Кой й я бе причинил?

Семената на яростта покълнаха дълбоко в душата му. Това временно притъпи крещящата болка в тялото му. Сега бе длъжен да я утеши и да я накара да му се довери.

— Няма, мила — успокои я нежно, а гласът му беше топъл и мек. Страхът в очите й намаля. — Няма да те нараня.

Подпъхна едната си ръка под нея, подпря се на лакът и повдигна Мишел така, че зърната й се прилепиха в косъмчетата на гърдите му. Отново чу рязкото й поемане на въздух и неосъзнатия вик на удоволствие. Погледите им се срещнаха. Нейният — замечтан и мек, неговият — изгарящ огън. Много бавно и внимателно започна да навлиза в нея. Тя потръпна от огромната вълна на удоволствие преминала през тялото й и обви с крака бедрата му. Лек и необуздан вик се откъсна от гърлото й и тя притисна длан към устата си, за да заглуши звука. Погледът на черните му очи я изгори.

— Не — прошепна той. — Махни си ръката. Миличка, искам да те слушам. Позволи ми да чуя, колко ти е хубаво — той продължи да се движи дълбоко в нея с бавни изгарящи тласъци. Беше готова да протестира, оказа се прекалено огромен за нея. Паниката я сграбчи отново.

— Спри! Джон, моля те, стига! Ти си… аз не мога…

— Ш-ш-шт — успокояваше я той, като покриваше с целувки устните, очите и смучеше меката част на ушите й. — Всичко е наред, мила, не се притеснявай. Няма да ти причиня болка.

Джон продължаваше да я успокоява с целувки и нежен шепот, и въпреки че инстинктите му крещяха, да се потопи в нея до края, успя да се сдържи, събирайки последните остатъци от самоконтрола си. От всичко на света, най-малко искаше да я нарани и да види страх в дълбините на зелените й очи. Сърцевината й бе толкова нежна и копринена, толкова тясна, здраво обвита около него, че той усещаше леките пулсации на плътта й. Очите му се затвориха от удоволствието, което го прониза. Галеше я с целия си сексуален опит, който притежаваше, обладаваше устните й с дълбоки целувки, ръцете му бяха навсякъде.

Започна бавно да се движи в нея, като се сдържаше, въпреки че всеки тласък предизвикваше нови вълни на екстаз. Желаеше я до лудост и имаше чувството, че ще умре от наслада. Мишел бе спряла да се контролира. За нея това вече нямаше никакво значение. Всичко загуби смисъл, освен топлината изгаряща тялото и замъгляваща разсъдъка й. Сега бе само едно женско тяло, извиващо се под всепоглъщащата мъжественост. Обхвана я мощно напрежение, което съчетано с топлината я помете неумолимо. Изгаряше жива, извиваше се безпомощно и задъхано стенеше. Джон усети нейното състояние, погълна звуците с устни и промуши ръка между телата им, за да я погали на най-чувствителното място.

Мишел изведнъж усети, че се издига на гребена на огромна вълна, потрепери и се потопи в невероятна експлозия от чувства. Джон я държеше в прегръдката си, докато тя се разтърсваше в конвулсии, а след това той започна да се движи с дълбоки и силни тласъци, дарявайки я с цялото удоволствие, на което беше способен.

Когато всичко свърши, Мишел се отпусна в прегръдките му и се разрида.

— Не съм си представяла… — прошепна тя и се задави, сълзи се затъркаляха по лицето й.

Джон измърмори нещо и за момент я притисна силно в прегръдките си. Все още беше дълбоко в нея и не намери повече сили в себе си да се сдържа. Подпъхна ръцете си под ханша й, за да я вдигне по-високо и започна да се движи с дълбоки мощни тласъци. Сега, тя го притискаше в люлката на своята прегръдка, и той издаде дълбок и дрезгав вик, пометен от вълната на огромно, ослепително удоволствие.

Дълго време останаха в абсолютна тишина. Джон лежеше върху Мишел, заситен и спокоен, не беше в състояние да се помръдне, не можеше дори да излезе от нея. Когато тя се размърда под неговата тежест, той се повдигна на лакти и погледна надолу. На лицето му бе изписано удовлетворение, примесено с нежност и известна доза мъжко превъзходство. Отстрани от лицето й заплетената коса и погали нежно с пръсти бузите й. Тя изглеждаше бледа и изтощена, но това бе чувственото изражение на жена, която е била напълно удовлетворена от любовника си. Той очерта с устни формата на изящните й скули, езикът му проникна отново в устата й и това донесе нови вълни на възбуда.

Когато Джон вдигна глава в очите му гореше въпрос.

— Никога преди не си изпитвала нещо подобно, така ли?

Червенина заля бузите й и тя обърна глава във възглавницата, като съсредоточи поглед в нощната лампа.

— Предполагам, че това чудесно подхранва егото ти.

Тя се отдели от него, но това беше последното нещо, което той искаше. Реши за момента да се откаже от въпросите, на които непременно щеше да получи отговори по-късно. Сега тя беше в ръцете му, топла и отпусната от неговата любов и той щеше да я държи, докато не свикнеше с мисълта и не приемеше факта, че вече не се налага да бъде сама.

Сега Мишел му принадлежеше.

Щеше да се грижи за нея, дори да я глези. Защо не? Тя беше родена за това. В последно време се беше показала в друга светлина — работеше сама в ранчото — и той се възхищаваше на смелостта й, но не беше създадена за този начин на живот. Мишел беше длъжна да разбере, че повече не трябва да се бори за оцеляването си, той щеше да се грижи за нея. Тя трябваше да се успокои и да приеме всичко, в естествения ред на нещата.

Той нямаше излишни пари, за да ги харчи за екзотични пътувания или да я обсипва с бижута, но щеше да й даде комфорт и сигурност. Освен това, можеше да й гарантира, че чаршафите в леглото им нямаше да изстинат.

Дори и сега, толкова скоро след първото им любене, той отново усети надигащия се в него глад и нуждата да я притежава. Без да каже и дума, започна да я гали, понасяйки я още веднъж със себе си, в тъмния водовъртеж на желанието и насладата. Очите й бяха затворени, тялото й се извиваше от удоволствие в умелите му ръце. Още преди години, Мишел инстинктивно знаеше, че интимността с Джон ще бъде възхитителна, но въображението й бледнееше пред реалната сила на неговата страст. В ръцете му тя бе изгубила самата себе си и сега му принадлежеше завинаги.