Джоана Линдзи
Диво предизвикателство (3)

Глава 2

Когато Джеси влезе в двора, слънцето залязваше и небето на запад бе изпъстрено с тъмночервени и виолетови ивици отвъд планините. Светлината падаше върху верандата в предната част на къщата и тя мина отзад. Така можеше да влезе през кухнята, без да бъде забелязана. Слезе от коня и го изпрати към конюшнята с топла дума и пошляпване по задницата. Той щеше да отиде право в отделението си и да я чака, за да дойде да го изчетка. Беше прегладняла от часове и искаше просто да си подложи нещо, за да залъже глада, преди да приготви коня си за нощта.

Блекстар нямаше да има нищо против да изчака още няколко минути. Той никога не й пречеше, когато Джеси правеше нещо. Хапеше другите хора и дори се опитваше да ги ритне понякога, но с Джеси се държеше като ангел. Когато Белия Гръм й даде жребеца, той знаеше, че ще е нежен с нея. Индианецът имаше подход към конете, който никой не можеше да достигне и бе отгледал Блекстар от жребче специално за нея. Тя никога не разгада тази тайна. През цялото време си мислеше, че просто помага на приятеля си да тренират коня.

Това беше изключително щедър подарък. Конете бяха знак за богатство при индианците, а Белия Гръм не притежаваше много. Но той си беше такъв. Блекстар не беше единствения подарък, който й бе направил през годините, на приятелството им. Докато си мислеше за това и гледаше, как коня отива към конюшнята, тя почти забрави за храната. Но стомаха й й напомни и тя влезе в тъмната кухня, затваряйки безшумно вратата зад себе си.

Миризмата от вечерята се разнасяше из голямата стая и Джеси реши да се върне по-късно и да си вземе голяма чиния от яхнията на Кейт. Огледа тезгяха за нещо, което да вземе набързо и когато зърна чиния с прясно изпечен заквасен хляб, се засмя. Тогава чу гласът на майка си от предната стая малко по-надолу по коридора и усмивката й замря. Отчупи парче хляб и понечи да излезе. Тогава чу и друг глас.

Спря на мястото си и се загледа към отворената врата, която водеше към коридора. Не можеше да чуе добре. Това не беше този глас, нали? Приближи се към вратата, после направи няколко крачки надолу по коридора и спря до спалнята си. Можеше да чуе гласовете отчетливо и страните й пламнаха, когато си припомни сцената. По дяволите! Да бъде хваната в лъжа!

Приближи се до голямата всекидневна, като й се наложи да стъпва на пръсти с двуинчовите токове на ботушите си за езда. Слава Богу, че никога не носеше шпори с Блекстар. Бавно подаде глава зад ъгъла, докато успя да види цялата стая. Тя бе изпълнена с всичките скъпи вещи, заради които Томас Блеър бе потънал в дългове. Дългове, които Джеси бе наследила.

Майка й и непознатия седяха един до друг на дебело подплатения диван с гръб към Джеси. Джеси се загледа в тях за момент. Той беше свалил шапката си, разкривайки тъмно кестенявата си коса, която се къдреше на врата му.

— Не мога да си представя, кое може да е момичето, Чейс — казваше Рейчъл. — Но съм тук само от седмица и още не съм срещала никой от съседите на Джесика.

— Ако всички са толкова враждебни, колкото тази развратна женичка, тогава ще е по-добре, да не се притесняваш. Добре че срещнах един работник, който ме насочи в правилната посока, иначе пак щях да спя на пасището. Една нощ ми беше достатъчна, благодаря.

Рейчъл се разсмя.

— Да разбирам ли, че си живял твърде близо до цивилизацията, откакто те срещнах за последно?

— Ако можеш да наречеш каубойските градове в Канзас цивилизация — поклати глава Чейс. — Но всяка хотелска стая и всяко горещо ястие е за предпочитане пред лагерния огън.

— Е, радвам се, че си тук. Когато пратих телеграмите, имаше вероятност да не стигнат до теб. Ти винаги си в движение. А и не бях сигурна, че ще дойдеш.

— Не ти ли казах, че ако имаш нужда от мен, трябва само да ме повикаш?

— Знам. Но никой от нас не мислеше, че ще те замеся в това. Поне аз във всеки случай.

— Не обичаш да молиш за помощ — това беше твърдение, а не въпрос.

— Колко добре ме познаваш — засмя се меко Рейчъл и звука полази по кожата на Джеси.

— Е, какъв е проблема, госпожо? — попита Чейс.

Джеси се скова. Не и харесваше нежния начин, по който той й говореше.

— Не съм съвсем сигурна, Чейс — каза Рейчъл несигурно. — Поне… не е нещо конкретно все още. Това, което имам предвид е, че може да съм поискала помощта ти ненужно. Имам предвид…

— Почакай — каза той рязко. — Недей да увърташ, Рейчъл.

— Просто ще се почувствам ужасно, ако съм те довела тук за нищо.

— Забрави за това. Без значение, дали има нещо, което те тревожи, или не, се радвам, че дойдох. Нищо не ме задържаше в Абилин и така или иначе беше време да продължа напред. Нека просто го наречем дълго отлагано посещение и ако мога да ти помогна с нещо докато съм тук, тогава добре.

— Не мога да ти опиша, колко съм ти благодарна.

— Няма нужда. Просто ми кажи, какво те тревожи.

— Става дума за мъжа, който уби Томас Блеър.

— Блеър беше първия ти съпруг, нали?

— Да.

— Кой го уби?

— Казва се Лейтън Боудри. Срещнах го в Шайен преди няколко седмици, на път за ранчото. Бях отишла да се видя с господин Краули в банката — мъжа, който прати писмото на Томас до мен. Мислех, че може да ми обясни, защо Томас е променил мнението си след толкова години.

— Писмото не обясняваше ли?

— Не съвсем.

— Банкерът знаеше ли нещо?

— Не. Но ми каза, че Томас има значителен дълг към банката.

— И ти мислиш, че поради тази причина те е посочил за настойник на Джесика? Защото е мислел, че тя не може да се справи сама?

— Възможно е — каза Рейчъл замислено. — Знам, че не е искал тя да загуби ранчото. Това е всичко, в което съм сигурна.

— Господи! — Изръмжа Чейс. — Как би могла да й помогнеш? Та ти си нямаш и понятие от управление на ранчо.

— О, Томас не е очаквал да поема управлението на ранчото, а само да се уверя, че нищо няма да се случи на Джесика, докато навърши двадесет години или се омъжи. Чувствал е, че тя не може сама да си дърпа юздите, така както той го е правил, че ще има нужда от напътствие и усмиряване. Сигурна съм, че нямаше да получа това писмо, ако бе умрял след две години. Господин Краули каза, че писмото е било в банката през последните четири. Томас се е тревожил, че Джесика е толкова млада. Колкото до ранчото, Джесика го управлява. И от това, което съм видяла, тя знае какво прави.

— Не говориш сериозно!

— Иска ми се да беше така — в тона на Рейчъл се прокрадна горчива нотка. — Но Томас имаше цели десет години да работи с нея, да я научи на всичко нужно за управлението на ранчо. И по-лошо.

— По-лошо?

— Ще разбереш какво имам предвид, когато я видиш. Но, както казах, срещнах господин Боудри в банката и господин Краули ни запозна. Разбира се, той изказа съболезнования, напълно неискрено бих добавила и обясни какво се е случило. Изглежда е имало игра на карти в един от салоните и Томас заложил безумна сума, сигурен, че държи печелившата ръка. Но загубил и обвинил Боудри в измама. Томас посегнал към оръжието си, но Боудри първи извадил своето и го застрелял.

— Какво е казал шерифа?

— Че това е истината. Имало е дузина свидетели и аз говорих с няколко от тях. Всички казват същото. Било е честен двубой. Както и да е, въпроса, дали Лейтън Боудри е мамел, никога не се изясни. А вече е твърде късно. Проблемът е, че Лейтън Боудри все още държи документ за залога на Томас. Хазартният дълг е ценен, колкото златото в този район.

— Както и любителите на карти — засмя се той саркастично. — Не мога да кажа, че съжалявам да чуя това.

— Е, проблема е, че той си иска парите, а Джесика ги няма. Наистина мисля, че щеше да поиска ранчото, ако тя не бе изискала документа от него пред свидетели, принуждавайки го да й даде време, за да му плати дълга.

— Колко време?

— Три месеца.

— И какво казва Джесика за това?

— Тя не се притеснява. Казва, че ще се погрижи за Боудри след есенното събиране на говедата. Има договор за снабдяване с говеждо с няколко от миньорските компании на Север.

— Тогава, какъв е проблема, Рейчъл?

— Лейтън Боудри. Изглежда ми като хитра невестулка. — Рейчъл стисна разтревожено устни и призна. — Не мисля, че той иска парите, Чейс. Мисля, че иска ранчото.

— Значи мислиш, че може да стори нещо, за да попречи на Джесика да му плати?

— Да. Нямам никаква идея, какво би могъл да направи. А може и само да си въобразявам. Но ще съм много по-спокойна, ако го провериш да видим, с какво впечатление ще останеш.

— Разбира се — съгласи се Чейс с готовност. — Но защо просто не погасиш дълга и не се отървеш от него? Със сигурност можеш да си го позволиш.

— Нима мислиш, че не искам? Опитах се да дам на Джесика парите, но тя ми ги захвърли в лицето. Няма да приеме нищо от мен.

— Защо?

Рейчъл се засмя горчиво.

— Баща й ме мразеше и я научи на същото. А тя се справя много добре.

След миг мълчание, Чейс каза:

— Кога ще срещна тази упорита женичка?

Джеси не изчака да чуе отговора. Върна се в коридора и се вмъкна в стаята си. Грабна няколко неща, после се върна в кухнята и взе целия самун хляб, напускайки къщата безшумно.

Тя кипеше от гняв. Как смееха да говорят за нея? Как смееше Рейчъл да вика някакъв непознат, който да се бърка в нейните работи? Упорита женичка? Копеле! Нека отиде в Шайен и да души наоколо. Нека се върне и докладва на Рейчъл. И тогава нека по дяволите да изчезне от живота на Джесика. Но тя нямаше да е наоколо, за да се срещнат. Нямаше да се върне, докато той не си замине.