Джоана Линдзи
Диво предизвикателство (12)

Глава 11

Почукването на вратата свари Джеси, точно когато си нахлузваше ботушите. Беше Чейс. Тя бе решила да бъде по-мила с него, така че му позволи да влезе подвиквайки му „Добро утро“, което бе почти радостно.

Той изглеждаше ужасно. Челюстта му бе потъмняла от набола брада, дрехите му бяха измачкани, а очите зачервени от твърде многото пушек и не достатъчно сън. Изглеждаше така, сякаш не бе спал изобщо.

Чейс не беше толкова уморен, че да не забележи промяната в Джеси. Освен, че изглеждаше свежа и чиста и по-прекрасна отколкото се полагаше на което и да е момиче рано сутрин, тя всъщност се усмихваше.

Той си извади собствени заключения.

— Предполагам, че си намерила работници и се радваш, че си отиваш у дома?

— Всъщност, намерих само един мъж, който да си струва — отговори Джеси. — Другите двама, с които разговарях, не можеха да различат крава от биче.

Чейс се подсмихна.

— Градски момчета.

— Градски момчета — съгласи се тя, и се засмя заедно с него.

— Значи няма да тръгнеш днес?

— Предполагам, че не, освен ако не съм късметлийка тази сутрин. Пратих Рамзи, мъжа, когото наех, към ранчото. Няма смисъл да си губи времето тук дори и за ден.

— Сигурна ли си, че му каза, как да намери ранчото?

Той се шегуваше с нея, показвайки й, че вече не таи лоши чувства задето го бе пратила в грешна посока.

Тя се усмихна.

— Предполагам, че ще успее да стигне, тъй като е от тук.

Беше приятно да я види веднъж в добро настроение и каза импулсивно:

— Виж, наистина няма смисъл да наемаш човек, след като аз така или иначе ще съм в ранчото. Може да правя нещо, за да заплатя престоя си, докато съм тук.

Джеси не взе думите му на сериозно.

— Ти не познаваш говедата — каза тя учудена от предложението му.

— Кой ти каза? Прекарвал съм говеда от Тексас до Канзас.

— Колко често? — попита тя.

— Веднъж — призна той. — Наеха ме само за компания, тъй като бях в същата посока и не бързах. Веднъж ми беше достатъчно.

Тя бе изумена.

— Значи наистина познаваш говедата? Никога не бих предположила.

— Признавам, че никога не съм дамгосвал, но държа ласо много добре. И подвиквам задоволително добре. А и различавам биче от крава.

Тя се разсмя.

— Тогава, предполагам, че си нает, Чейс Самърс.

Той се усмихна.

— Дай ми само час да се поосвежа и можем да се връщаме.

Тя отново се усмихна.

— Ще се срещнем долу за закуска.

Джеси поклати глава, докато го гледаше как напуска стаята. Никога не би повярвала. Не беше необходимо той да работи, за да си заплати престоя в ранчото. Рейчъл го бе поканила като свой гост. Тогава, защо бе предложил помощта си?

Чейс си задаваше същия въпрос. Това, което го правеше особено объркващо бе, че в джоба му се намираше документа на Томас Блеър. Бе му отнело цяла нощ, за да го спечели от Лейтън Боудри, но накрая бе успял.

Не бе сигурен защо не отиде веднага да каже на Джеси, че е спечелил документа. Най-вероятно, защото имаше чувството, че тя ще му се ядоса — отново.

Той въздъхна. Изобщо не бе сигурен, че проблемите й са приключили. Не и след като безсрамник, като Лейтън Боудри бе загубил документа. Чейс осъзна, че всъщност може дори да е влошил нещата.

Завърнаха се в Роки Вали късно същия следобед. Джеб нетърпеливо ги уведоми за голямата вилорога антилопа, която била стоварена на задните стълби, след като Джеси заминала за Шайен. Никой не видял, кой донесъл прясно убитото животно нито предполагаха кой може да е. Когато някой подаряваше прясно месо, той обикновено изчакваше за благодарност.

Но Джеси мигновено се досети, кой бе тайнствения благодетел. Не можеше да е никой друг, освен Малкия Ястреб.

Докато приготвяха конете за нощта, тя каза на Джеб:

— Помниш ли младия сиукс, за който ти разказах? Малкия Ястреб? Е, срещнахме го в равнините вчера следобед.

— Така ли? — подсвирна Джеб. — Той ли е?

— Така изглежда.

— Много мило от негова страна — изкиска се Джеб.

Джеси погледна към Чейс. Той четкаше коня си, преструвайки се, че не слуша.

— Предполагам, че не си съгласен? — попита Джеси, обръщайки се към него.

Той не вдигна поглед.

— Сигурен съм, че имате основателна причина да мислите, че е бил Малкия Ястреб. Просто си умирам да разбера, каква е била целта му, това е.

— Не знаеш много за индианците, нали млади приятелю? — изхили се Джеб.

— Започвам да си мисля, че е така — отвърна Чейс без злоба.

— Индианците не обичат да са задължени на някой, особено ако е бял. Малкия Ястреб е споделил храната и огъня на Джеси, без да й даде нищо в замяна — издърдори Джеб. — Това трябва да го е тормозело. Сега плаща дълга си, а и малко отгоре. Щедро от негова страна. Тази голяма антилопа би могла да нахрани цялото му племе.

— Сега разбираш, защо беше толкова далеч на юг — добави Джеси. — Трябваше да го видя, иначе никога нямаше да разбера, че е изплатил дълга си.

— Да, но това не обяснява останалото, което се случи вчера — каза Чейс грубо.

Джеси се засмя, когато го доближи и сложи ръка на рамото му.

— Хайде. Сигурна съм, че Били с удоволствие ще изслуша, как си бил нападнат от дивак сиукс и си оживял, за да го разкажеш. Обещавам, че няма да те прекъсвам, ако поразкрасиш историята.

Тя се шегуваше с него, но той нямаше нищо против. Всъщност, това, за което говореха, излетя от ума му в мига, в който тя го докосна.