Джоана Линдзи
Диво предизвикателство (2)

Глава 1

1873 Уайоминг

Блу Паркър я видя да се задава от миля разстояние. Яздеше в тръс огромния петнист кон, с който се бе завърнала у дома миналата година. Това бе най-своенравното животно, което някога бе виждал. Но Джесика Блеър също не му отстъпваше. О, невинаги. Понякога тя бе най-сладката дама, един добросърдечен ангел. Тя умееше да предизвика покровителствените мъжки инстинкти и да превзема сърцата им.

Сърцето на Блу бе изгубено в мига, в който тя за пръв му подари топла усмивка, заслепявайки го с белите си зъби. Преди две години той бе дошъл да работи за баща й, като допълнителна работна ръка за есенното събиране на говедата. Той остана и след като събирането приключи, и опозна Джеси добре, докато работеше близо до нея. Обичаше я, но понякога я и мразеше, когато — освен с него — се сближаваше и с всички останали, или се караше с баща си и след това си го изкарваше на първия, изпречил се на пътя й. Тогава изглеждаше зловещо, макар че Блу се съмняваше някога да е било умишлено. Огорчението понякога я караше да избухва, това бе всичко. Животът й бе труден. Той искаше да го направи по-лесен за нея, но когато събра кураж, за да поиска ръката й, тя помисли, че се шегува.

Джеси приближи и когато забеляза Блу, му помаха. Той затаи дъх, надявайки се тя да спре. Виждаше я толкова рядко напоследък. Откакто баща й почина, тя спря да работи на пасището. До миналата седмица, когато те пристигнаха. Блу никога не я бе виждал толкова бясна. Тя изхвърча навън и почти уби коня си, пришпорвайки го бясно.

Джеси спря, наведе се напред и облегна ръце в предната част на седлото. Усмихна се леко на Блу.

— Джеб е забелязал вчера няколко недамгосани говеда при реката южно от тук. Какво ще кажеш да ми помогнеш с тях, Блу?

Тя знаеше, какъв ще е отговора му и когато той кимна и лицето му се озари от радост, усмивката й стана по-широка. Днес се чувстваше безразсъдна. Беше подминала няколко работника по пътя си, но не помоли за помощта им, защото искаше да намери Блу.

Тя дръзко го предизвика:

— Ще се състезаваме до там и ако победя, ще ми дължиш целувка.

— Дадено, момиче!

Рекичката бе само на няколко мили. Разбира се, Джеси победи. Дори дорестия му жребец да беше добър, колкото Блекстар, Блу нямаше да му позволи да победи.

Джеси бе дала в надпреварата всичко от себе си, освобождавайки част от напрежението, което се бе насъбрало в нея на стегнат възел. Задъхана, тя слезе от коня и падна смеейки се във високата трева до речното корито. Блу беше там миг по-късно, за да се издължи с целувката. Дълг, който не би могъл да го направи по-щастлив.

Това искаше Джеси през цялото време. Това и още нещо, повтаряше си тя непокорно. Целувката на Блу беше приятна, но тя знаеше, че ще е, защото вече я беше целувал веднъж през пролетта и й бе харесало. Това бе първата й целувка. Тя знаеше, че и други мъже биха имали желание да я целунат, но тя бе дъщерята на господаря и се страхуваха от горещия й темперамент и неговия гняв. И така никой от тях не се бе осмелил. Освен Блу. А тя нямаше нищо против.

Той изглеждаше добре, със златиста коса и силно изразителни кафяви очи, които й казваха, колко много я харесва. Много мъже я гледаха по този начин, въпреки, че женствеността й беше скрита под мъжките дрехи, които баща й настояваше да носи.

Баща й. Настроението й се развали при мисълта за него.

Само преди месеци, тя бе паднала духом заради това, че се почувства сама на света. Сега вече не беше сама и мразеше това дори повече. Какво бе подтикнало баща й да напише писмото, което ги бе довело в ранчото? Беше го прочела и позна почерка на баща си. Но защо го бе направил?

Томас Блеър бе извършил немислимото, молейки за помощ човека, когото бе мразил най-много! Не познаваше ли Джеси тази ненавист от десет години? Не се ли беше научила и тя да мрази, заради неговата омраза?

Но баща й беше написал това писмо. След това бе починал и то беше изпратено, според волята му. После те дойдоха и сложиха край на новооткритата свобода на Джеси. Тя не можеше да направи нищо, след като баща й се бе разпоредил.

Това беше напълно нелепо! Джеси нямаше нужда от пазачи. Все пак баща й се бе уверил, че тя ще може да се грижи сама за себе си. Беше се научила да ловува, да язди и да стреля по-добре от повечето мъже! Беше научила всичко за ранчото и можеше — всъщност управляваше ранчото точно толкова добре, колкото и баща й го бе правил.

Блу бе седнал малко настрани, знаейки, че тя има нужда да помисли. Тя си спомняше първите осем години от живота си, преди баща й да я отведе от пансиона и да я прибере в ранчото. Принуди я да разбере истината за майка си, но, въпреки това, тя все още го обичаше. Вероятно никога не бе спряла да го обича, дори и когато го мразеше. Не скърбеше ли дълбоко, когато той умря? Не бе ли искала да убие мъжа, който го застреля? Но все пак бе осъзнала, че смъртта му означаваше нейната свобода. Не беше този начина, по който се бе надявала да я спечели, но въпреки всичко бе получила шанс да бъде себе си, а не това, в което Томас Блеър я беше превърнал. А сега свободата отново й беше отнета.

Трябваше да признае пред себе си, че това, което винаги бе искала, бе да остави желанията си на второ място и да ги шокира, като им покаже това, което Томас бе направил от нея. Искаше Тя да се чувства виновна, да вярва, че Джесика е дива и неморална. Накрая бе скрила всички красиви рокли, които току-що бе докарала у дома, всички парфюми, панделки и бижута, които най-накрая бе способна да си купи. Потърси Блу, за да прави любов с него, така че тя да разбере и да се шокира.

Мисълта за това я върна към Блу. Той се бе промъкнал по-близо и когато тя се обърна към него, я целуна отново, този път настоятелно. Синята й памучна риза изглежда се отвори от само себе си докато се целуваха и тя усети ръцете му по гърдите си. Трябваше ли да го спре?

Звукът от прочистване на нечие гърло спаси Джеси от нуждата да спре Блу. Беше благодарна, но осъзнаваше, как изглежда това в очите на работника, който се приближаваше. Молеше се да е Джеб, който би я разбрал.

Тя предпазливо надзърна през рамото на Блу и почувства, как топлина облива лицето й. Беше непознат мъж на красив светлокафяв кон. Мъжът гледаше към тях възмутително развеселен с всяка черта на изписаното си мургаво лице. Беше млад и по дяволите, най-красивия мъж, който бе виждала някога. Тя се чувстваше безпричинно унижена. О, защо не спираше да гледа?

Блу се опита да се изправи, крайно засрамен, но Джеси го сграбчи за ризата, поглеждайки го ядосано. Той почти бе разкрил разголеното й тяло пред натрапника. Изчервяването на Блу се засили още повече и тя се засмя глупаво. Джеси продължи да го гледа, докато закопчаваше ризата си. Когато приключи, го избута, за да стане и двамата скочиха на крака. Блу се обърна към мъжа, докато Джеси се скри зад него.

— Съжалявам, че ви прекъсвам — каза мъжа с дълбок глас, който ясно показваше, че изобщо не съжалява, а намира ситуацията крайно забавна. — Имам нужда от малко помощ и спрях, за да ви попитам.

— Каква помощ? — попита Блу.

— Търся Роки Вали и госпожа Юинг. В Шайен ми казаха, че ще намеря ранчото след ден езда на Север, но нямах късмет нито вчера нито днес. Бихте ли ми казали, дали съм в правилната посока?

— Вие… Ох…!

— … сте се заблудили, господине — довърши Джеси, след като ощипа Блу, за да млъкне. Тя пристъпи напред и срама й изчезна, отстъпвайки място на гнева. — Доста сте далеч от Роки Вали.

Чейс Съмърс погледна момичето, което стоеше пред него толкова войнствено. Беше изненадан от внезапната й враждебност. След ситуацията, в която я бе заварил, не бе очаквал да бъде толкова млада. Изглеждаше на четиринадесет или петнадесет години, още дете — достатъчно млада, за да носи панталони. По-голямо момиче не би посмяло да се облече така. А мъжа изглежда бе в ранните си двадесет, твърде възрастен, за да се възползва от дете.

Но това не влизаше в работата на Чейс. Изражението му не се промени, дори когато синьо-зелените очи на момичето замятаха стрели към него. Тя бе дяволски красива и необикновените й очи го омайваха.

— Но… — започна отново Блу, но тя пак скочи зад него и го ощипа.

— Не знаех, че съм се заблудил — каза Чейс. — Ако можете да ми посочите правилната посока, ще продължа пътя си.

— Просто продължете да яздите на Север, господине — отговори Джеси и го предупреди остро. — И не се връщайте по този път. Не харесваме непознати, които се разхождат из земята ни.

— Ще го запомня — отговори Чейс. После кимна с благодарност и прекоси рекичката.

Джеси се загледа след него, взирайки се в гърба му за известно време, преди да усети, че Блу я гледа по същия начин. Изражението му беше смесица от объркване и гняв и тя бързо отмести поглед. Наведе се, за да вземе колана с оръжията си, за да го пристегна около кръста си и отказа да го погледне.

— Само момент, момиче. — Блу хвана ръката й, когато нахлупи шапката си и се запъти към коня си. — За какво беше всичко това по дяволите?

Тя се опита да се измъкне.

— Не харесвам непознати.

— Какво общо има това с лъжите? — настоя той.

Джеси измъкна ръката си от хватката му и се изправи пред него. Очите й засвяткаха с всичката ярост, заключена в нея. Блу почти забрави гнева си при гледката, която тя представляваше. В очите й святкаха синьо-зелени пламъци, гърдите й се повдигаха и спускаха, края на дългата й преметната през рамото плитка докосваше стройното й бедро. Дясната й ръка почиваше върху пистолета и въпреки, че се съмняваше наистина да го застреля, заплахата съществуваше и той не опита да я хване отново.

— Джеси, не разбирам. Ако само ми кажеш, какво те разгневи така?

— Всичко! — изплющя тя. — Ти! Той!

— Знам, какво направих, но…

— По-добре никога не опитвай отново, Блу Паркър!

Той се намръщи. Тя нямаше предвид това. Въпреки всичко, той нямаше да се откаже от нея. Но беше добра идея да отвлече ума й за момент.

— Е, какво е направил? Защо го излъга?

— Чу кого търсеше.

— И?

— Мислиш, че не мога да се сетя, защо я търси?

Блу схвана посоката на мислите й.

— Не знаеш нищо със сигурност.

Джеси погледна нагоре.

— Така ли? Той изглеждаше твърде добре. Трябва да е един от любовниците й и проклета да съм, ако позволя да дойде в ранчото ми и да върши разни неща с нея под покрива ми!

— И какво ще правиш, когато разбере, че си го излъгала и се върне?

Джеси бе твърде ядосана, за да мисли за това.

— Кой казва, че ще се върне? Вероятно и той е от града, като нея. Сигурно не може да намери изхода на дупка в земята — добави тя презрително. — Забеляза ли колко претъпкани са дисагите му? Той е от този тип, който не може да оцелее без купените от магазина стоки. Ако стигне до форт Ларами или се върне в Шайен, няма да бъде нетърпелив да се излага отново на риск в пасищата, където най-близкия магазин е на един ден път. Ще се върне там, откъдето е дошъл и ще чака тя да отиде при него, което няма как да се случи достатъчно скоро за мен.

Блу поклати глава.

— Ти наистина я мразиш.

— Да, мразя я!

— Това не е нормално, Джеси — каза меко той. — Тя ти е майка.

— Не е! — Джеси отстъпи назад, сякаш я беше ударил. — Не е! Майка ми не би ме напуснала! Не би позволила на Томас Блеър да ме превърне в сина, който искаше! Майка ми умря тук. Тази жена не е нищо друго, освен една курва. Никога не я е било грижа за мен.

— Може би си просто наранена, Джеси — каза той нежно.

Джеси искаше да заплаче. Наранена? Колко пъти бе плакала докато заспи, защото нямаше никой, който да облекчи болката в живота й, живот, който мразеше. Не беше ли всичко заради майка й? Всяко едно нещо, което баща й бе направил, бе, за да подразни курвата, както той наричаше майка й. Не позволи на Джеси да учи повече в пансиона, защото майка й искаше тя да е образована. Беше й отнел всичко женско, защото майка й искаше тя да е дама. Бе я направил такава, защото знаеше, че майка й ще я мрази. Противно на всякаква логика, той бе потънал в дългове, за да построи къща, достойна за кралица. Направи го единствено, защото това беше нещо, което майка й би обикнала и което никога нямаше да има.

— Преди много време преминах етапа в живота си, когато се чувствах наранена, Блу — каза Джеси тихо. — Не съм имала нужда от нея толкова дълго време и със сигурност нямам и сега.

Преди сълзите й да закапят, Джеси затича към коня си и избяга. Нямаше нищо против да плаче, просто не искаше никой друг да я вижда. Тя потегли на юг, далеч от ранчото; далеч от причината за сълзите й.