Даниел Стийл
Имението (5)

Глава 5

Марк прекара поредната си кошмарна нощ почти без сън. На следващата сутрин отиде в офиса си и веднага след пристигането му телефонът започна да звъни. Беше Аби Браунщайн.

— Ужасно съжалявам за онова, което ти се е случило — рече Аби, изпълнен със съчувствие. Беше мислил цяла нощ за Марк. И неочаквано се бе сетил да го попита дали не търси апартамент. Не можеше да живее все на хотел, я! — Снощи ми дойде една съвсем луда идея. Не знам дали си търсиш жилище, нито от какво точно имаш нужда, но изникна една необикновена възможност. Един от моите клиенти дава под наем крилото си за гости. Купър Уинслоу, кинозвездата. Затънал е в дългове, но това между нас да си остане. Има фантастична къща в Бел Еър. Дава под наем къщичката на вратаря и крилото за гости. Вчера излезе обявата, така че сигурно все още не са заети. Просто си помислих, че може да ти хареса. Сигурно е страхотно човек да живее в Бел Еър. Мястото е фантастично, все едно че си в провинцията.

— Не съм мислил по този въпрос — отвърна честно Марк.

Наистина все още не беше готов да си потърси жилище, макар че да живее човек в „Имението“ на Купър Уинслоу сигурно би било невероятно преживяване. А за децата, когато дойдат да го посетят, би било фантастично.

— Ако искаш, мога да те взема на обяд и да те закарам да го видиш. Без каквито и да е ангажименти, просто на разходка. Страхотно местенце е ти казвам! Има тенис кортове, плувен басейн, четиринадесет акра градина и всичко това в центъра на града.

— Ще ми бъде приятно да го видя — отвърна учтиво Марк.

Не искаше да бъде груб с Аби, но нямаше никакво настроение да си търси апартамент, пък бил той и собственост на прочутия Купър Уинслоу.

От друга страна, все някой ден трябваше да го стори дори само заради доброто на децата. Не можеше да ги посрещне през ваканцията в хотел.

— Ще те взема в дванадесет и половина. Ще се обадя на агентката по недвижимо имущество и ще се срещнем там. Скъпичко е, но мисля, че ти можеш да си го позволиш — Аби се усмихна, защото знаеше, че Марк е един от най-скъпо платените партньори във фирмата. Данъчното законодателство не е най-вълнуващата работа, но затова пък е изключително доходоносна, макар че при Марк никога нищо не бе на показ. Той караше мерцедес наистина, но не последен модел, и не харчеше с широка ръка. Беше по-скоро скромен човек.

През часовете до обяд Марк забрави за предложението на Аби. Да ходи да гледа собствеността на Купър Уинслоу му звучеше безсмислено, но щеше да го направи главно от любезност към Аби, а и освен това нямаше какво друго да прави в обедната си почивка. Сега, когато почти не се хранеше, имаше повече свободно време. Дрехите вече висяха по него като на закачалка.

Аби пристигна в офиса точно навреме и каза на Марк, че агентката ще ги чака в „Имението“ след петнадесет минути. През целия път двамата си говореха за данъчното законодателство, в което очевидно имаше дупки и пропуски, които ги интересуваха. Марк бе така увлечен в разговора, че на лицето му се изписа огромна изненада, когато стигнаха до голямата порта от ковано желязо с изящни орнаменти. „Имението“ имаше много внушителен главен вход. Аби знаеше кода, така че отвори вратата, и те продължиха с колата по алеята, която се виеше сред дърветата. Сякаш минаваха през райската градина. Ако тя съществуваше, сигурно би приличала на тази тук.

Когато видя къщата, Марк подсвирна и се разсмя с глас. Никога не беше си представял, че може да живее в къща като тази. Тя приличаше повече на дворец.

— Господи! Той наистина ли живее тук? — имаше мраморни стълбища, колони и огромен фонтан, който му напомни за площад „Конкорд“ в Париж.

— Била е построена за Вера Харпър. Уинслоу я купи преди четиридесет години. Струваше му цяло състояние.

— Представям си! И колко души персонал работят тук?

— В момента около дванадесет. След две седмици ще има една прислужница в къщата и трима градинари. Сега са осем. Уинслоу нарича това „твоята гнусна политика по съкращаване на разходите“ и никак не му харесва. Направо не може да ме понася. Сега го карам да продаде колите си, така че, ако имаш нужда от ролс-ройс или бентли, мога да те уредя. Купър е интересен човек, голям прахосник. Харчи всичко, което спечели. Не обичам да го признавам, но всичко тук му подхожда. В момента сме сключили нещо като примирие.

Аби беше всичко, което Купър не беше — практичен, икономичен, скромен, пестелив. Той не притежаваше дори намек от елегантността или стила на Куп, но беше много по-състрадателен, отколкото Купър подозираше. Затова бе довел Марк да разгледа къщата. Чувстваше жал към него и искаше да му помогне, доколкото може.

Той самият никога не бе виждал крилото за гости. Лиз му бе казвала, че е неописуемо красиво и си заслужава да се види. И беше права.

Марк подсвирна от възхищение, когато агентката ги въведе вътре. Гледаше с удивление високите тавани. Разходи се из всекидневната, сетне с удоволствие пристъпи и излезе през френските прозорци. Градината наистина беше красива като райската. Имаше чувството, че се намира в старинен френски замък. А мебелите бяха толкова изящни! Кухнята беше малко старомодна, но за него това не бе от значение. Затова пък, както изтъкна и агентката, беше топла и уютна. Накрая беше направо зашеметен от грандиозността на спалнята. Едва ли би избрал син сатен за своята собствена спалня, но стаята наистина беше впечатляваща.

А за една година, през която щеше да се чуди какво да прави с живота си занапред, това жилище би било добро решение. Околностите бяха абсолютно безопасни и защитени, направо супер за децата му. Къщата наистина си заслужаваше. Всъщност той бе мислил дали да не се пренесе в Ню Йорк, за да е по-близо до Джесика и Джейсън, но не искаше да притеснява Джанет, пък и имаше много клиенти тук, които разчитаха на него. Марк не искаше обаче да вземе прибързано решение. Ако имаше къде да живее, сигурно щеше да се откаже да мисли по въпроса. Но сега… Отново щеше да има дом, макар и не негов собствен. Жилището беше много по-удобно и не така депресиращо, както хотелската стая, където лежеше буден по цели нощи и слушаше как съседите пускат водата в тоалетната и блъскат вратите.

— Наистина е хубаво — усмихна се той на Аби и се почувства като простодушен провинциалист.

Не беше си представял, че на света има хора, които живеят в подобен разкош. В къщи като тази и по този начин. Собственият му дом беше удобен и добре обзаведен, но това тук приличаше повече на декор от филм. Ако не друго, то сигурно би било весело, забавно и дори смешно да живее сред подобно великолепие. Имаше чувството, че и на децата ще им хареса много, когато дойдат на гости, особено тенис кортовете и басейна.

— Радвам се, че ме доведе — усмихна се още веднъж с благодарност Марк на Аби.

— Мислих цяла нощ и реших, че нищо няма да ти струва да го видиш. Не може да живееш вечно на хотел — Марк беше дал всички мебели на Джанет, така че фактът, че жилището е обзаведено, беше само плюс. Освен това бе изключително красиво. Изобщо, откъдето и да го погледнеш, беше идеалното решение.

— И колко струва това удоволствие? — попита накрая той.

— Десет хиляди на месец — отвърна агентката, без да й мигне окото. — Но друго подобно няма да намерите никъде. Много хора биха платили десет пъти повече, само за да го имат. „Имението“ е уникална собственост, както сам виждате. Крилото за гости също. Тази сутрин намерих наемател и за къщичката на вратаря. Един много приятен млад мъж.

— Наистина ли? — попита с интерес Аби. — И кой е той? Някой, за когото вече сме чували? — той познаваше почти всички знаменитости и кинозвезди, защото му бяха клиенти и приятели на Куп.

— Всъщност не. Поне така мисля. Той е социален работник — рече тя с известно предизвикателство и Аби я загледа въпросително.

— И как ще си плаща наема? — като счетоводител на Куп първата му работа бе да зададе точно този въпрос. Не им трябваше човек, който не може да си плаща задълженията навреме. Само това липсваше!

— Сигурно ще може. Шефът на „Банк оф Америка“ ме увери, че е един от най-солидните им клиенти. В потвърждение на думите му, десет минути след като затворих телефона, получих факс от него, а квартирантът ми изпрати чек за първия и последния наем, както и депозитната вноска. След това излязох, за да дойда тук. Тази вечер ще му изпратя договора. Той живее във Венис Бийч.

— Интересно — промърмори Аби и отново обърна цялото си внимание към Марк, който разглеждаше гардеробите.

Имаше повече, отколкото му бяха необходими. Не можеше да ги напълни със своите скромни костюми и ризи. Но най-много му харесаха двете малки спални, които бяха много подходящи за децата, и отново си помисли колко щеше да им бъде удобно тук. Беше елегантно и красиво, но и достатъчно комфортно. И всичко бе направено с много вкус и мярка.

Марк обмисляше наема, докато се оглеждаше, макар да знаеше, че може да го плаща. Просто не беше сигурен дали иска да харчи толкова много пари. Ако го стореше, щеше да е първото неразумно нещо, което да направи за себе си през целия си съзнателен живот досега, но пък може би беше време и той да извърши нещо лудо и неразумно. Джанет бе го направила. Беше скочила, без да се замисли, от семейното ложе в прегръдките на друг мъж. А той щеше само да вземе под наем един луксозен и много скъп апартамент за една година. Но пък какъв апартамент! Щеше да се наслаждава на живота си тук. Дори може би щеше отново да започне да спи нощем, сред тази райска тишина и мир. Щеше да плува в басейна, когато се върне от работа, или да играе тенис, ако успее да си намери партньор. Не можеше да си представи, че ще покани Купър Уинслоу да играят заедно.

— Той всъщност живее ли изобщо тук? — попита Марк с любопитство.

— Обикновено пътува. Точно затова иска наематели, хора, които ще живеят постоянно тук, не само прислугата — беше част от истината и Аби веднага се досети, че най-вероятно Лиз е наговорила всичко това. Тя винаги беше дипломатична и готова да защити с всички възможни средства репутацията на Куп. Аби не искаше да признае пред агентката, че само след две седмици тук няма да има никаква прислуга.

— Има смисъл — съгласи се Марк. — Постоянното присъствие на хора е най-добрата охрана на собствеността — но той вече знаеше за финансовите затруднения на Купър от счетоводителя. Двамата често си споделяха подобна информация за клиентите си.

— Женен ли сте, господин Фридман? — попита учтиво агентката.

Искаше да бъде сигурна, че няма десет деца, което и без това изглеждаше неправдоподобно. А фактът, че личният счетоводител на Купър го бе довел, означаваше, че няма да има нужда от дълго проучване. Човекът със сигурност беше платежоспособен, а това улесняваше всички заинтересовани страни.

— Ами… аз… Не. В процес на развод съм — думите почти го шокираха. Не очакваше от себе си да ги произнесе.

— Децата ви с вас ли живеят?

— Не, те са в Ню Йорк, при жена ми — при тези думи сърцето му се сви. — Имам намерение да ги навестявам често, доколкото ми е възможно. Тук биха могли да дойдат само през ваканциите. Вие знаете какви са децата, искат да бъдат по-близо до приятелите си. Ще бъда щастлив, ако поне веднъж в годината идват при мен — отвърна тъжно той.

Но агентката остана доволна от отговора му, особено след предупреждението на Лиз, че Куп не обича деца и не би искал наемателите му да имат такива. Този мъж беше идеалният кандидат — самотен, с деца, които не живеят в същия град и рядко ще идват да го посещават. Човек не можеше да иска нищо повече. И със сигурност беше платежоспособен, щом Аби Браунщайн го бе довел.

В мига, в който всички се върнаха обратно в дневната, Марк каза:

— Вземам го.

Дори Аби изглеждаше изненадан, но Марк сияеше от задоволство, а агентката бе особено доволна, защото бе успяла само за два дни да намери наематели на Купър, при това на отлични цени. Според нея десетте хиляди бяха добра сума за онова, което получаваха. А Лиз бе казала, че Куп ще бъде доволен, ако получи подобна цена. И тя не се опита да надува наема и да вземе повече.

Марк изглеждаше ентусиазиран и щастлив. Дори вече нямаше търпение да напусне хотела и да се пренесе. Агентката го уведоми, че може да се нанесе след няколко дни, веднага след като чекът за кредита бъде попълнен, получен и осребрен. Тогава щеше да му връчи ключовете. Лиз бе обещала, че двете жилища ще бъдат основно почистени и приготвени за бъдещите си обитатели.

— Мисля, че бих могъл да се пренеса още тази седмица — отвърна той, очевидно доволен, когато си стиснаха ръцете за сделката, и благодари сърдечно на Аби, че го е довел.

— Оказа се много по-лесно и резултатно, отколкото очаквах. А и бързо — усмихна се Аби, също доволен, че е помогнал на приятеля си. Беше очаквал от страна на Марк съмнения, колебания, отчаяние и доста повече време, за да вземе решение.

— Това вероятно е най-лудото нещо, което някога съм правил. Но може би и аз се нуждая от малко лудост веднъж в живота си — оправда се Марк. Винаги се бе държал сериозно, отговорно, обмисляше и пресмяташе всичко по сто пъти. Сега дори си помисли, че може би причината да загуби жена си е, че другият мъж вероятно е бил по-вълнуващ и интересен от него в постъпките и поведението си. — Благодаря ти, Аби. Мястото ми хареса, а мисля, че и децата ще се влюбят в него. Сигурен съм, че ще се забавляваме страхотно тук.

— За теб определено ще бъде добре — рече състрадателно Аби.

Същата вечер Марк се обади на Джесика и Джейсън в Ню Йорк и им каза какво е направил.

— И кой е той? — попита момчето. Беше в пълно неведение относно артисти и звезди на киното. Интересуваше се само от футбол. Другото бяха женски работи.

— Един старец, който е играл в киното, когато мама и татко са били още деца — обясни компетентно Джесика.

— Браво, момичето ми! Точно така — отвърна доволно Марк. — Но най-важното е, че къщата наистина е разкошна. Ще имаме цялото крило само за нас, прекрасна градина, тенис корт и басейн. Мисля, че ще бъде страхотно, когато дойдете.

— Липсва ми старата ни къща — отвърна тъжно Джейсън.

— Мразя новото училище — добави Джесика. — Всички момичета са фукли и фръцли, а момчетата са глупаци.

— Дай им време — отвърна дипломатично баща й. Идеята бракът му да завърши по този начин и децата му да се прехвърлят да живеят в Ню Йорк не беше негова. Но той не искаше да обвинява открито майка им. Предпочиташе да предпази всички от враждебността, която можеше да се породи. Според него така беше по-добре за децата. — На всеки му трябва време да свикне с новото, било то ново училище или нов град. А и аз се надявам скоро да се видим — щеше да лети за Ню Йорк в събота, в края на февруари. Беше направил резервация в Сейнт Бартс за пролетната ваканция през март. Смяташе да наеме малка яхта и да направят пътешествие из Карибско море. Постара се тонът му да не се промени, когато попита: — Как е мама?

— Добре, непрекъснато излиза — обясни Джейсън, но никой не каза нито дума за съществуването на мъж.

Марк беше сигурен, че Джанет все още не ги е запознала с него. Явно очакваше нещата сами да се подредят. Бяха там само от три седмици, е, почти четири. Не беше много време, макар че на него му се струваше, че е минала цяла вечност.

— Защо не можем да запазим старата си къща? — попита Джесика нещастно и когато й каза, че вече е продадена, двамата с Джейсън се разплакаха.

Беше поредният разговор, който завърши тъжно. Вече бяха водили много такива. Джесика през цялото време търсеше кого да обвини и естествено недоволството й бе насочено към баща й. Изобщо не можеше да си представи, че всъщност майка й иска развода. Марк пък не желаеше да й го казва. Очакваше Джанет да си поеме отговорността, след като бе сгазила лука, но тя не го правеше. Просто бе казала на децата, че между нея и баща им нещата не вървят, което беше чиста лъжа. Нещата си бяха наред и си вървяха, при това много добре, до момента, в който се появи Адам. Марк се чудеше как ли щеше да го представи на децата — дали като някой, когото току-що е срещнала? Може би щяха да минат години преди те да узнаят истината, ако изобщо я узнаеха, а това го потискаше и депресираше. Неговите деца щяха цял живот да го обвиняват заради развода. А един от най-големите му страхове бе, че те може да харесат Адам повече от него и да го забравят, така както бе направила майка им. Той бе на три хиляди мили далеч от тях и не можеше да ги вижда толкова често, колкото искаше. Нямаше търпение и сили да дочака ваканцията в Сейнт Бартс. Беше избрал този курорт, защото смяташе, че ще бъде удоволствие за всички, за него също.

Марк обеща да им се обади на другия ден, както винаги. Същата вечер остави съобщение в хотела, че ще напусне до края на седмицата. Не можеше да чака, нямаше търпение. Харесваше му това ново приключение. Беше първото интересно и вълнуващо нещо, което му се случваше, откакто Джанет го сюрпризира така неочаквано със съсипващите си новини. През последните пет седмици бе живял в шок, правеше всичко на автопилот. Движеше се, говореше с хората, лягаше и ставаше, бръснеше се и се къпеше механично, почти неосъзнато, като сомнамбул. За пръв път тази вечер излезе и изяде един хамбургер, преди да си легне. И за пръв път от толкова време се почувства гладен.

В петък вечерта Марк опакова дрехите си в два куфара и на другата сутрин отпътува за „Имението“. Аби му бе дал кода на портата и той я отвори, а когато влезе в апартамента за гости, там беше идеално чисто и подредено. Мебелите и подът блестяха. Кухнята светеше без нито едно петънце, а креватите бяха застлани с чисто нови чаршафи. За миг Марк бе връхлетян от усещането, че се е прибрал у дома.

Той разопакова нещата си и направи дълга разходка из градината и околността. Беше наистина удивително красиво. След това отиде да напазарува от близкия магазин, приготви си обяд и легна край басейна, за да се попече малко на слънце. Когато се обади на децата, беше в страхотно настроение.

В Ню Йорк вече беше тъмно, настъпваше краят на една много снежна събота. Джесика и Джейсън говореха отегчено. Оплакаха се, че са изморени. Джесика щеше да излиза с приятелки, но Джейсън каза, че няма какво да прави. Липсваха му баща му, домът, къщата, приятелите и училището. В Ню Йорк нямаше нищо, което да му харесва.

— Спокойно, шампионе, ще се видим след две седмици. Ще измисля нещо за теб. Играл ли си футбол тази седмица? — опита се да го ободри Марк, но Джейсън продължи да се оплаква.

— Какъв футбол, бе татко! Изобщо не сме играли заради снега.

Джейсън мразеше Ню Йорк. Той беше истинско калифорнийско дете, беше живял тук, на слънце, от тригодишната си възраст. Изобщо не си спомняше, че някога са живели в Ню Йорк. Затова копнееше да се върне обратно в Калифорния, която смяташе за свой роден дом.

Поговориха още малко, след което Марк затвори телефона. Провери кое къде стои в кухнята, после пусна видеото и беше приятно изненадан да види Купър Уинслоу да се подвизава на екрана. Наистина беше хубав мъж, помисли си Марк и се зачуди кога ли ще се срещнат. Беше забелязал, че някой кара открит ролс-ройс зад него същия следобед, но бе доста далеч, за да познае дали мъжът със сребриста коса, седнал до хубавото момиче на предната седалка, е Купър Уинслоу.

Марк, разбира се, допускаше, че е той, и осъзнаваше, че Куп води много по-интересен живот от него. Но след като бе щастливо женен цели шестнадесет години, просто не можеше да си представи как би могъл да започне да си определя отново срещи с когото и да било. А и нямаше никакво желание. Имаше толкова много неща да премисля, толкова много спомени, обиди, угризения за нещо несторено, съмнения. Най-важното за него бяха децата му. В този момент в живота му нямаше място за друга жена. Е, място може би имаше, но не и в сърцето му.

Беше наистина благодарен, че когато си легна тази нощ в леглото, спа като бебе и на другата сутрин се събуди щастлив. Беше сънувал, че децата са до него. Всъщност единствено присъствието им можеше да направи живота му отново нормален. Но все пак жилището, с което разполагаше, беше много по-добро от хотелска стая. Пък и нали щеше да ги види след две седмици! Тази бъдеща среща и предстоящата ваканция бяха всичко, за което щеше да мисли, да очаква и да се надява. Само от това се нуждаеше.

Марк слезе в кухнята, за да си направи закуска, и с изненада откри, че печката не работи. Можеше да се обади на агента, за да я поправят, но всъщност не му пукаше кой знае колко много. Можеше да се задоволи само с портокалов сок и припечена филийка. Не си падаше особено много по готвенето, освен когато децата бяха наоколо и го караха да им прави палачинки. Тогава готвеше за тях.

В същото време в основното крило на къщата Купър Уинслоу правеше абсолютно същите нещастни опити и открития. Готвачът му бе напуснал преди седмица, след като си намери друга работа. Лийвърмор отдавна бе заминал за Монте Карло. Двете камериерки бяха в почивка за уикенда, а през другата седмица също щяха да си отидат. Прислужникът вече работеше другаде. А салвадорката, която му оставиха, в събота и неделя не бе на работа.

Памела, с която прекара и тази нощ, обеща да му направи закуска, обута с бикини и нищо друго под ризата му. Тя твърдеше, че била магьосница в кухнята, но единственото, което успя да направи, бяха две яйца, не на очи, а на скали, и препечен бекон, който повече приличаше на кафява подметка, когато му донесе чинията в леглото.

— О, боже, каква си ми умница! — възторжено я похвали той, като погледна закуската с яйца. — Да си чувала някога, че има подноси? Сигурно не си ги намерила?

— Какви подноси, душко? — попита го с чист оклахомски акцент тя.

Всъщност беше особено горда от себе си и напълно беше забравила, че съществуват салфетки и сребърни прибори. Върна се за тях, когато видя как Куп използва пръстите си, за да яде. Яйцата не само бяха като камък, но и студени като лед. Е, нямаше как да са топли, защото след като ги направи, половин час говори с една приятелка по телефона. Домакинстването никога не е било от най-силните й страни, но онова, което правеше в леглото с него, беше достатъчно, за да е доволен. „Нъл тъй!“ — ето това се въртеше в главата на неотразимата Памела.

Момичето беше много хубаво, но изключително ограничено. Всъщност за коя ли манекенка би могло да се каже обратното? Моделите бяха за това, да бъдат продавани. Тя не знаеше и не можеше да говори за друго, освен за прически, маникюр, гримове и за последните снимки, на които е била. Но Купър не искаше особено много от нея. Умният, задълбочен и интелигентен разговор не беше нейната стихия. На него обаче му харесваше в момента да бъде с нея. Имаше нещо особено ободряващо в младите момичета. Той бе имал дълъг, доста дълъг и впечатляващ опит с жените, особено с такива като нея. Радваше й се, беше щедър и й купуваше какви ли не скъпи подаръци всеки ден. Досега Памела не бе изпитвала подобни удоволствия в живота си. Изобщо не й пукаше на колко години е Купър. Бил стар! „Е, и кво!“ Нали гардеробът й бе чисто нов, пълен със страхотни дрехи, а преди седмица й купи диамантени обици и гривна. Нямаше за какво да се замисля. Всичко си беше точно и на място. Купър Уинслоу знаеше как да живее.

Той изхвърли яйцата в тоалетната чиния, когато тя слезе долу в кухнята, за да му донесе чаша портокалов сок. Когато се върна, беше поласкана и много доволна да види, че е изял всичко. А веднага след като и тя изяде своите собствени яйца, той я върна обратно в леглото, където прекараха целия следобед. Късно същата вечер Купър я заведе в „Ле Дом“. Памела обичаше да ходи в големите луксозни ресторанти с него. Изпитваше истински трепет да вижда как всеки от присъстващите ги оглежда и наблюдава, защото всички знаеха кой е Купър и искаха да научат с кого е. Коя е тя? Мъжете го гледаха с нескрита завист, а жените повдигаха вежди по един много странен начин, но на Памела не й пукаше.

След вечерята Купър я закара в нейния апартамент. Беше прекарал прекрасен уикенд, но го чакаше работа. Щеше да снима реклама за коли, което бе добра работа, при това платена доста сносно, а идващата седмица беше последната работна седмица на Лиз.

Куп бе наистина щастлив тази вечер да се мушне сам в леглото. Памела бе пълна с изненади и му доставяше неземни удоволствия, но в края на краищата беше само едно дете. А той отдавна не беше. Нуждаеше се от здрав и добър сън. Легна си в десет часа и спа като заклан, докато на другия ден Палома не дръпна завесите със замах и не вдигна щорите в спалнята. Той моментално се събуди и сепнато седна в леглото.

— Какво става, по дяволите? Защо правиш това? — беше сънен и не можеше да осъзнае защо тази жена е в стаята му. Но беше доволен, че предвидливо облече една копринена пижама, преди да си легне. В противен случай щеше да се изтъпани чисто гол пред нея. — И какво правиш тук?

Тя носеше чиста униформа, слънчеви очила с изкуствени диаманти на рамките и червени обувки с висок ток. Изглеждаше като странна комбинация от медицинска сестра с бяла престилка и циганка, която гледа на ръка, но Куп не беше изумен.

— Мис Лиз зъповяда да въ събуда в осъм — отвърна Палома с невъзможен акцент и неправилна реч, като го гледаше, без да й мигне окото. Не го харесваше и не се опитваше да го крие.

Куп също не изпитваше особено горещи чувства към нея.

— Не можеш ли да чукаш на вратата? — излая той, като се катурна обратно в леглото и затвори очи. Беше го събудила и прекъснала един прекрасен сън.

— Чуках. Ама хич не отговаря. Затуй влязох. А сига ставайте! Мис Лиз рече, че въ чака много работа.

— Много благодаря — отговори автоматично Куп, докато се опитваше да отвори очите си и да ги задържи така. — Ще ми направиш ли закуска? — нямаше никой друг, когото да помоли за това. — Искам бъркани яйца и препечен хляб. Портокалов сок. Черно кафе. Благодаря.

Докато излизаше от стаята, Палома мърмореше недоволно нещо под носа си. Купър простена нещастно.

Отношенията помежду им се очертаваха неприемливи, болезнени, направо враждебни, осъзна абсолютно ясно той. Защо, по дяволите, трябваше от целия персонал да оставят точно нея? Не можаха ли да задържат някоя от другите? Онези, французойките? Ами не, разбира се, досети се сам. Тази беше най-евтината.

Но все пак, когато след двадесет минути излезе изпод душа и намери закуската си пред леглото на поднос, трябваше да признае, че яйцата бяха превъзходни. Нямаха нищо общо с онези на Памела, макар да не бяха бъркани, а по салвадорски — хуевос ранчерос. Мислеше да й направи забележка, че не е изпълнила поръчката му, но реши да си мълчи, след като всичко бе толкова вкусно.

Час и половина по-късно излезе, облечен както винаги стилно и безупречно. Блейзър, сиви панталони, синя риза, тъмносиня вратовръзка от „Хермес“. Косата му беше прекрасно подстригана и сресана. Изглеждаше елегантен и очарователен, когато седна в ролс-ройса и отпътува.

Марк го последва със своята кола по пътя си към офиса. Караше и се чудеше къде ли отива Купър Уинслоу по това време, толкова рано, и изобщо не можеше да си представи. Беше сам, което бе доста необичайно за него, както и ранният час, в който напусна дома си.

Лиз мина покрай тях в обратна посока и махна с ръка на Купър. Все още не можеше да повярва, че това е последната й работна седмица.