Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Cottage, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 30 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Даниел Стийл. Имението

ИК „Бард“ ООД, София, 2003

ISBN: 954-585-434-0

История

  1. — Добавяне

Глава 10

Марк спеше дълбоко благодарение на виното, което изпиха снощи с Джими и Куп, когато дочу телефонен звън. Беше все още сънен и реши, че му се причува. Беше пил повечко и знаеше, че ако отвори очи, ще има главоболие, така че нарочно остана със затворени клепачи и се опита да продължи съня си. Но звъненето не спря. Най-сетне отвори очи и погледна часовника. Беше четири сутринта. Обърна се със стон и осъзна, че не сънува. Телефонът наистина звънеше. Направо не можеше да си представи кой може да бъде в подобен час. Протегна ръка, докопа слушалката и отново се изтегна със затворени очи. Болката в главата му започна непоносимо да пулсира.

— Ало? — гласът му беше дрезгав, грапав и измъчен, а стаята се въртеше пред очите му. За миг единственото, което чуваше в слушалката, беше нечие хлипане. — Кой се обажда? — Марк се зачуди дали не бе грешка. Някой сигурно бе сбъркал номера. Но изведнъж очите му се отвориха широко и той се разсъни напълно. Осъзна, че на другия край на линията е дъщеря му. Обаждаше се от Ню Йорк и плачеше.

— Джеси? Какво има, миличка? Какво се е случило? — първото, което мина през главата му, бе, че нещо лошо е станало с Джанет или с Джейсън. Но Джесика продължаваше да плаче, без да промълви нито дума. Хлипанията й бяха пълни с болка, сякаш скимтеше ранено животно. Спомни си, че бе плакала така като малко момиченце, когато умря кучето им.

— Кажи ми, Джеси, какво има? — обзе го паника, не знаеше какво да мисли.

— Мама… — продума дъщеря му и отново избухна в сълзи.

— Какво мама? Болна ли е? Да не ранена? — Марк седна в леглото. Имаше чувството, че някой го е ударил с тухла в главата, а адреналинът му е скочил до небето. Какво беше станало с Джанет? Дали не беше умряла? При тази ужасна мисъл почувства силна болка в сърцето. Въпреки че го бе изоставила, той все още я обичаше и щеше да бъде съсипан, ако тя умреше.

— Тя си има приятел! — изхлипа донякъде членоразделно Джеси. Марк осъзна, че в Ню Йорк е седем сутринта, нищо че в Калифорния беше четири. — Снощи го видяхме! Абсолютен мухльо!

— Сигурен съм, че не е така, миличка — рече Марк, опитвайки се да бъде учтив, но всъщност беше доволен от думите й. Нещо в него пееше. Значи децата не го бяха харесали. И слава богу, защото Марк направо го мразеше. Този човек бе разрушил семейството му и му бе отнел Джанет. Какво толкова му бе харесала жена му! Наистина ли бе единствен и неповторим? Според него не чак толкова. Очевидно и дъщеря му мислеше така.

— Той е лицемерен, татко! Мъчи се да се представи за много готин и печен, а нарежда на мама сякаш я притежава. Тя каза, че се е запознала с него преди няколко седмици, но аз не й вярвам. Знам, че лъже. Той се изтърва за неща, които били правили преди шест месеца, дори миналата година, а мама се направи, че не разбира за какво говори. Опита се да го накара да млъкне. Мислиш ли, че заради него поиска да се преместим в Ню Йорк?

Очевидно Джесика бе открила истината. Джанет беше постъпила прекалено глупаво, като се опитваше да лъже децата. Той се бе чудил докога ще продължи това и кога ще се реши да им каже. Ето че най-сетне го бе сторила и очевидно го бе направила не както трябва, ако се съди по сълзите и риданията на Джеси.

— Не знам, Джес. Трябва да питаш нея.

— Тя затова ли те напусна? — това бяха тежки въпроси за този час на нощта, пък и за който и да е друг, и той не искаше да отговаря. Не и в състоянието, в което бе. Болеше го главата. Имаше чувството, че го е настъпил слон.

— Ти знаеше ли, че си има приятел? Тя затова ли непрекъснато ходеше в Ню Йорк, докато баба бе болна, че и след това?

— Каза ми, че се тревожи за дядо ти. А баба ти наистина беше болна дълго време и се нуждаеше от нея — отвърна честно на въпроса Марк.

Надяваше се, че Джанет ще обясни останалото на дъщеря си. Ако не го направеше, то Джесика сигурно никога повече нямаше да вярва на майка си. И той нямаше да я обвинява. Защото също вече не вярваше на жена си.

— Искам да се върна в Калифорния — тъжно рече дъщеря му. Но поне вече не плачеше.

— И аз — дочу като ехо гласа на сина си Марк. Момчето бе на другия телефон. Не плачеше, но гласчето му трепереше. — Мразя ги, татко. Той е истински задник!

— О, Ню Йорк очевидно не е повлиял добре на речника ти, сине. Слушайте! Трябва да обсъдите спокойно с майка си всичко. Но не сега. И колкото и да не искам да го кажа, трябва да дадете на този човек шанс — това щеше да бъде доста трудно. Децата едва ли бяха особено благосклонно настроени към човека, с когото майка им се срещаше. Същото щеше да се отнася и за него самия, разбира се, ако се срещаше с някоя жена. Но засега такава опасност не съществуваше. — Може да се окаже, че е свестен, какво значение има от колко време се познават. А ако означава много за мама, може би ще има добро отношение към вас. След пет минути ще мислите друго — той се опитваше да бъде разумен, заради тях самите и заради Джанет, но те не искаха и да чуят.

Марк обаче си даваше сметка, че ако налива масло в огъня и говори срещу мъжа, в който майка им бе влюбена, щеше да усложни още повече нещата и да направи децата още по-нещастни. Ако тя се омъжеше за Адам, те в крайна сметка трябваше да го приемат. Просто нямаха друг избор.

— Ние вечеряхме с него, татко — започна да обяснява нещастно Джейсън. — Той се държеше с мама така, сякаш му е робиня. Нареждаше и заповядваше, а тя изпълняваше всичко. След като си отиде, мама си го изкара на нас. Навика ни се, накара ни се и накрая се разплака. Мисля, че го харесва.

— Може би — отвърна тъжно Марк.

— Искам да се върна вкъщи, татко — повтори отново Джесика. Гласът й бе направо агонизиращ. Но вече нямаха дом, в който да се завърнат. Той беше продаден. — Искам да ходя в старото си училище и да живея с теб — настоя тя.

— Аз също, тате — повтори като ехо Джейсън.

— Като говорим за училище, не е ли време да тръгвате вече? — в Ню Йорк бе седем и половина и той дочу гласа на Джанет от долния етаж. Не беше сигурен, но му се стори, че вика.

Щеше да вика още по-силно, ако знаеше с кого говорят, но Марк подозираше, че тя няма никакво понятие. Едва ли се досещаше, че децата са му се обадили.

— Ще помолиш ли мама да ни пусне да се върнем в Калифорния? — попита тихо Джесика, с което потвърди подозрението му, че майка им не знае с кого говорят.

— Не. Вие двамата трябва да й дадете възможност. Прекалено рано е да се прави каквото и да е. Ще бъде прибързано. Искам да се вземете в ръце, да се успокоите и да се опитате да бъдете разумни. А сега смятам, че трябва да тръгвате за училище. Ще говорим пак по-късно — много по-късно. Когато този чук престане да блъска в главата зад очите му.

Те бяха много нещастни, когато затвориха телефона, и за пръв път от два месеца Джесика му каза, че го обича. Но той знаеше, че го прави само защото в момента мрази майка си. Яростта им със сигурност щеше да премине и те дори може би щяха да харесат Адам, когато го опознаеха. Джанет бе казала, че е прекрасен човек. Въпреки това дълбоко в сърцето си Марк се надяваше децата му да намразят Адам. Не само от лоялност към него.

След като затвори телефона, остана в леглото, чудейки се какво да стори. За момента нищо, реши той. Трябваше да остане настрана и да наблюдава какво става. Обърна се и се опита да заспи отново, но главата го болеше. А и мислеше непрекъснато за децата си.

В шест часа се предаде и се обади на майка им. Нейният глас бе почти толкова нещастен, колкото и техните гласчета сутринта.

— Радвам се, че се обаждаш — рече Джанет, изненадана да го чуе. — Снощи запознах децата с Адам и те се държаха ужасно.

— Нищо чудно. Прекалено рано е да приемат, че си имаш друг мъж. И може би подозират, че не го познаваш отскоро.

— Точно в това ме обвинява Джесика. Не си й казал ти, нали? — попита в паника тя.

— Не, но мисля, че трябва да й кажеш истината. В противен случай някой от вас двамата случайно ще се изтърве и те ще я открият. Дори вече я подозират от онова, което той е казал снощи.

— Ти откъде знаеш? — почувства как Джанет застана нащрек и реши да бъде искрен.

— Те ми се обадиха. Бяха много нещастни.

— Джеси тресна вратата и се заключи в стаята си по средата на вечерята, а Джейсън не говори нито с него, нито с мен. Джеси ми каза, че ме мрази — Марк долови сълзи в гласа на жена си.

— Тя не те мрази. Просто е наранена, сърдита и подозрителна към теб. И е напълно права. И двамата го знаем.

— Това не е нейна работа — разпали се Джанет. Чувстваше се виновна.

— Може би, но дъщеря ти не мисли така. Не е трябвало да бързаш.

Джанет не искаше да признае, че всъщност Адам бе настоявал и я бе принудил да го представи на децата, а тя се бе съгласила от немай-къде. Не бе уверена, че те са готови за тази среща, но Адам заяви, че не желае повече да бъде крит. Заяви й, че ако означава и представлява нещо за нея, то трябвало да го представи на децата си. Но срещата се бе оказала пълен провал. Истинска катастрофа. След вечерята двамата се скараха жестоко, той изхвърча от къщата, без да каже довиждане, дори блъсна вратата зад себе си. Беше наистина кошмарна вечер.

— И какво да правя сега? — попита Джанет. Чувстваше се нещастна, объркана и безпомощна.

— Изчакай. Дръж се внимателно с тях. Дай им време.

Джанет премълча, че всъщност Адам настоява да се пренесе незабавно при нея. Не искаше да чака, докато се оженят, а тя се боеше, че ако протака, не ще успее да го задържи. Не искаше да го загуби. Не искаше да загуби и децата си. Чувстваше се объркана и разпъната на кръст.

— Не е толкова лесно, колкото си мислиш, Марк — от гласа й човек можеше да си помисли, че е едва ли не жертва. А и двамата знаеха, че не е.

— Джанет, просто не намесвай децата — предупреди я той. — Не знам как имаш очи да очакваш от мен да бъда добре настроен към цялата тази история. Истината е, че ти разруши брака ни заради него, и рано или късно децата трябва да научат това. Трудно ще им бъде да го преглътнат. Имат право да ти бъдат сърдити. И на него също — по-дипломатично не можеше да го каже. Мразеше да играе ролята на умиротворител, но изглежда винаги успяваше да разгледа проблема от всичките му страни, не само от своята гледна точка. Това бе едно от най-добрите му качества, неговата сила. Кой знае, може би жена му смяташе това за недостатък.

— Да… Но не съм сигурна, че Адам разбира това. Той няма деца и не знае много неща за тях.

— Тогава ще трябва да си намериш някой друг. Като мен например — Джанет не отговори и той се почувства много глупаво, че го каза. Виното, портото и брендито, които изпи снощи, не му помагаха особено. Нито пък главоболието, което имаше. Махмурлукът го гонеше с пълна сила, а още дори не беше станал. Очертаваше се тежка сутрин.

— Надявам се, че ще се успокоят — рече с надежда Джанет.

Знаеше, че Адам няма да търпи друго поведение. Той искаше те да го харесат и бе засегнат и обиден от държането им. За което обвиняваше нея.

— Обаждай се. Аз също ще ти звънна — рече накрая Марк и затвори.

Отново легна в леглото за още два часа.

Не беше в състояние да заспи, защото главата му продължаваше да пулсира и кръвта блъскаше в черепа. Това продължи до около девет, когато най-сетне стана, а след десет отиде в офиса.

Следобед децата отново му се обадиха. Тъкмо се бяха прибрали от училище. Настояваха да отидат да живеят при него, но той им каза, че не бива да се постъпва необмислено. Искаше да се успокоят или поне да се опитат да разберат майка си.

Джесика само повтаряше, че я мрази и че никога повече няма да й проговори, ако се омъжи за Адам.

— Искаме при теб, тате! Искаме да живеем с теб — настояваше тя и бе непоколебима.

— И какво ще стане, ако аз реша да изляза с някоя жена, която ти не харесваш? Тогава ще се разсърдиш и ще поискаш да се върнеш в Ню Йорк може би? Не може така да бягаш от реалността, Джеси!

— Ти имаш ли си някоя? — в гласа й се долови страх. Тя очевидно бе шокирана. Дори не беше си помислила за подобно развитие на нещата, да не говорим за Джейсън.

— Не, миличка, нямам. Но ако се случи някой ден, ти може да не я харесаш.

— Но ти няма да си напуснал мама заради нея! А аз съм почти сигурна, че тя те напусна заради Адам — Марк си помисли, че ако не знаеше предварително истината, откритието й щеше да бъде голям удар и за него. Децата не се замисляха какви поражения щяха да причинят, хвърляйки подобни бомби от жестока информация. Но той знаеше истината. А прозрението на Джесика беше абсолютно вярно. Все пак Марк не искаше да бъде човекът, който ще й каже истината. Но не можеше да продължава и да лъже вечно. — Ще избягам от къщи, ако тя се събере да живее с него, тате.

— Не ме плаши, Джеси! Не е честно. Ти си достатъчно голямо момиче, за да си наясно с тези неща. Трябва да се оправиш, да помогнеш и на брат си. Ще говорим за всичко, когато се видим през ваканцията. Може би дотогава ще промените мнението си. Може да решите, че всъщност го харесвате, в края на краищата.

— Никога! — извика яростно тя.

През следващите две седмици нещата продължиха да се развиват по същия начин. Общуването между децата, Джанет и Адам се бе превърнало в една непрекъсната битка. Сълзи, заплахи, телефонни разговори посред нощ. Адам изглежда действително не бе особено умен и прозорлив, щом им беше заявил, че иска да живее с тях и майка им. Между децата и Джанет се развихри истинска война до момента, в който Марк успя да отиде в Ню Йорк. Джанет бе напълно обсебена от Адам. Той я бе заплашвал, че ако не му позволи да се пренесе при нея, ще смята, че предпочита децата си пред него. Бил чакал достатъчно дълго. Искал да живее с нея сега. С нея и децата й.

Но те не го искаха и в резултат не искаха и майка си. В края на престоя си Марк разговаря с Джанет и й призна, че няма представа как да накара децата да се успокоят и да останат с нея. Джесика го заплашваше, че ще се свърже с адвокат по защита правата на децата и ще поиска съдът да ги присъди на баща им. А тя бе достатъчно голяма не само да го направи, но и да накара съда да ги изслуша, нея и Джейсън.

— Мисля, че проблемът и неговото решение са в твои ръце — обясни искрено Марк на жена си. — Не може да продължаваме така, нещата не бива да ескалират по този начин. Започва да прилича на снежна топка, която се превръща постепенно в лавина. Какво ще кажеш да им позволиш да се върнат в Лос Анджелис до края на учебната година? Можеш да продължиш да преговаряш с тях и тогава. Но мисля, че само ще влошиш нещата, ако продължаваш да ги насилваш да останат в Ню Йорк. Те не искат да те слушат, нито да правят компромиси — Джанет беше объркала всичко, беше забъркала кашата и двамата го знаеха. Сега се чувстваше предадена и от двете страни, разкъсвана от лоялността си към Адам и обичта си към децата. А двете страни бяха в непрестанен конфликт през цялото време.

— Ще ги върнеш ли пак при мен в края учебната година? — попита нещастно Джанет.

Изглеждаше напълно объркана и паникьосана. Не искаше да загуби децата си, но не искаше да загуби и Адам. Бе й казал, че иска да се ожени за нея колкото е възможно по-скоро, преди мастилото върху свидетелството за развод да изсъхне. Но освен това искаше тя да забременее. Искаше да има бебе от нея, дори две. Джанет изобщо не можеше да си представи как ще съобщи това на децата. Но сега нямаше да мисли за това, щеше да се оправя, когато му дойде времето. В момента над главата й висеше друг проблем. Те я заплашваха, че ще се пренесат при баща си.

— Не знам какво ще направя за следващата учебна година — рече Марк и беше напълно искрен. — Зависи от онова, което те искат.

Жена му бе забъркала невъобразима каша и Марк почти изпитваше съжаление към нея. Но беше разкъсван и от своите собствени чувства. Когато го напусна, тя едва не го уби, а най-лошото бе, че все още я обичаше. Но не й го каза. Тя бе напълно обсебена от Адам, до такава степен, че бе готова да прати всичко по дяволите, дори връзката си с децата. В очите на Марк Джанет бе направила една губеща сделка, казано на езика на финансистите. Той не би се поколебал да жертва всичко в името на децата си и те го знаеха. Затова искаха да се върнат и да живеят при него.

— Можеш ли да ги запишеш отново в старото им училище? — попита Джанет, докосвайки с треперещи ръце лицето си.

Не бе очаквала подобни катаклизми в живота си. Ако знаеше какво я чака, никога не би напуснала мъжа си. А ето че сега и Адам бе готов за генерална битка, искаше да я принуди насила да се пренесе при нея.

— Не знам. Може би. Ще се опитам, разбира се, да ги върна в старото им училище — обеща Марк.

— Достатъчно голямо ли е жилището ти? — тя почти се бе примирила с идеята децата да живеят при него. Виждаше, че няма други възможности, освен да престане да се вижда с Адам, да го прогони, да скъса с него. Но знаеше, че той няма да позволи това да се случи.

— Направо е идеално за тях — увери я Марк. Описа й околностите и градините на „Имението“, а тя се разплака, докато го слушаше. Знаеше, че ще страда без децата, но може би ако те отидеха при Марк за няколко месеца, щяха по-лесно да приемат Адам при завръщането си в Ню Йорк. Поне така се надяваше. — Ще видя какво мога да направя, като се прибера в Ел Ей, и ще ти се обадя.

След разговора му с Джанет двете деца се нахвърлиха върху него, любопитни да узнаят за какво са се споразумели родителите им.

— Все още за нищо — отвърна твърдо Марк, защото не искаше да им дава напразни надежди. — Ще видим какво ще стане. Дори не знам дали ще мога да ви върна обратно в същото училище. Но каквото и да се случи, искам да бъдете добри с мама. На нея също й е много тежко. Тя ви обича.

— Ако ни обичаше, щеше да остане с теб — извика яростно Джесика. Очите й бяха пълни с болка.

Тя беше хубаво момиче на петнадесет години, а сърцето й вече бе наранено. Марк се надяваше, че ще успее да излекува тази болка в бъдеще. Не искаше разводът му да разстройва децата и да обърка живота им. Това бе последното, което би желал.

— Не, Джес. Невинаги става така… Хората се променят — отвърна й тъжно той. — Животът се променя. Не можеш винаги да имаш онова, което искаш, нито да правиш онова, което си обещал да правиш. Животът е пълен с изненади и ти ги поднася всеки ден, на всеки нов завой — но децата не искаха да го чуят. Все още бяха много сърдити на майка си и на нейния приятел.

Марк се върна обратно в Калифорния през нощта и прекара следващата седмица, опитвайки се да убеди ръководството на старото им училище да ги запише отново. Бяха минали повече от три месеца, но децата бяха учили в много престижно училище в Ню Йорк, така че не бяха загубили нищо от материала. В края на седмицата директорът се съгласи да ги приеме обратно.

Останалото беше лесно. Всичко, което трябваше да направи, бе да намери детегледачка, която да бъде с тях, докато той е на работа, и да ги вози след училище на спортните им занимания. Марк смяташе, че това няма да представлява проблем за него, така че в края на седмицата се обади на Джанет.

— Всичко е уредено. Могат да започнат още в понеделник, но предполагам, че искаш поне още една седмица да останат при теб. Направи опит да се помирите. Ако се разделите като приятели, ще ти бъде по-леко, когато ги изпратиш, повярвай ми.

— Благодаря, Марк. Благодаря ти, че си толкова добър. Не мисля, че го заслужавам. Те много ще ми липсват — отвърна Джанет и се разплака.

Всичко, което ставаше, й приличаше на ужасен кошмар. Беше непоносима агония за нея, за него, за децата им. Целият им живот се бе превърнал в истинска катастрофа.

— Ти също ще им липсваш. В момента, в който престанат да ти се сърдят, ще искат да се върнат при теб в Ню Йорк. Сигурен съм в това.

— Аз обаче не съм. Те са враждебно настроени към Адам, а пък той има много консервативни виждания. Трудно му е да се държи като родител с тийнейджъри, особено след като не са негови. Та той никога не е имал деца! — от гледна точка на Марк положението не бе никак розово, направо си бе мрачно и той не завиждаше на Джанет.

Сякаш бяха на футболен мач. Той и децата бяха играчите, а тя горката се блъскаше между тях като топка. Джанет не можеше да се справя с подобни ситуации. Обикновено в такива случаи винаги той, Марк, беше насреща, за да оправи нещата. Освен в случая с Адам. Тя го бе направила на своя глава и бе провалила живота на всички.

В неделя Джанет съобщи новината на децата и те бяха толкова доволни, че не показаха дори привидно съжаление, че я напускат. И двамата сияеха, а Джесика нямаше търпение и започна да събира багажа си половин час по-късно. Ако можеха, щяха да тръгнат още на другия ден, но Джанет настоя да останат още една седмица при нея. Тя и Адам вече се бяха споразумели да се оженят през юли, когато процесът по развода приключи, но все още не бе казала това на децата. Страхуваше се, че никога няма да се върнат при нея, ако узнаят тази новина. Все щеше да измисли как да им я съобщи по-късно.

За Джанет това бе една страшно мъчителна седмица. Следващата събота тя ги качи на самолета за Калифорния. Марк бе решил да не взема детегледачка. Каза й, че се е уговорил с домашната прислужница на хазаина му да ги наглежда. А той щеше да ги води да спортуват и ако трябваше, щеше да намали работния си ден и да излиза по-рано. Те го заслужаваха, а и той бе готов да направи всичко за тях.

Джанет стоеше на летището с безпомощно отпуснати ръце и изглеждаше напълно отчаяна и дълбоко нещастна. Преди да тръгнат, децата само я прегърнаха бегло, а Джейсън се поколеба за секунда. Макар че не искаше да остава в Ню Йорк, беше му мъчно за мама. Джесика обаче не се обърна нито веднъж назад. Тя просто целуна леко майка си, каза довиждане и тръгна уверено към изхода. Нямаше търпение да се върне в Калифорния при баща си.

Сцената на посрещане, която се разигра на другото летище, беше съвсем различна, изпълнена с невъздържано ликуване и безумна радост. Марк ги очакваше. В мига, в който го зърнаха, те нададоха индиански викове. Когато ги прегърна, в очите на всички имаше сълзи. Нещата най-сетне започваха да се оправят. Беше загубил безвъзвратно и завинаги Джанет, може би поради собствените си недостатъци и грешки, а може би не. Но поне не бе загубил децата си. Те бяха всичко, което искаше на този свят.