Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Cottage, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 29 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Даниел Стийл. Имението

ИК „Бард“ ООД, София, 2003

ISBN: 954-585-434-0

История

  1. — Добавяне

Глава 19

Беше почти краят на май. Алекс приключваше втората си смяна в болницата, когато секретарката на рецепцията й съобщи, че я търсят по телефона.

Беше прекарала един спокоен уикенд с Купър, а и в момента нямаше много работа.

— Кой е? — попита тя. Тъкмо се бе прибрала от обяд.

— Не знам — отвърна момичето. — Обаждането е от вътрешен телефон.

Алекс реши, че някой колега я търси по работа, и вдигна слушалката.

— Доктор Мадисън слуша.

— Приятно ми е — отвърна непознат мъжки глас.

— Кой се обажда?

— Джими. Наложи се да дойда във вашата лаборатория за едни изследвания и реших да ти се обадя. Заета ли си?

— Не. Избрал си добро време. Мисля, че моите бебета спят. Не бива да го казвам на глас, за да не чуе дяволът, но имахме спокоен ден, без нито една криза. Ти къде си?

Радваше се да го чуе. Всъщност всеки път, когато имаха възможност да разговарят, й бе много приятно. Беше прекрасен човек, а имаше толкова нещастна съдба. Това я натъжаваше. Джими според нея се нуждаеше от добри приятели и тя бе готова, ако му трябва рамо, на което да се опре, да му предложи своето. За щастие двамата с Марк бяха станали големи приятели.

— В главната лаборатория — отговори той. Гласът му звучеше леко отнесено и тя се зачуди какво ли му е и защо е необходимо да се изследва. Да не би да беше болен? Не, неговата диагноза беше скръб.

— Искаш ли да се качиш? Аз не мога да напускам етажа, но ще ти предложа чаша кафе, което не става за пиене.

— Свикнал съм — отвърна Джими. Всъщност, когато реши да й се обади, се надяваше точно на това, да го покани. Тя му обясни как да я намери и Джими обеща веднага да се качи.

Алекс го очакваше и когато видя, че излиза от асансьора, му махна с ръка. В другата си ръка държеше телефонната слушалка и говореше с една майка, чието бебе току-що бе изписано. Изглежда всичко беше наред. Бебето беше добре. Трябваха им цели пет месеца, за да го стабилизират. Красиво малко момченце, един от любимците на Алекс.

— Значи тук работиш — рече с уважение Джими, като се огледа. На бюрото й имаше стъклена стена, през която се виждаха инкубатори, разни апарати и хора, които се движеха безшумно с маски на устата. Алекс също имаше маска, която обаче висеше на врата й заедно със стетоскопа, извит под чудат ъгъл, и носеше неизменните зелени панталони и блуза. Джими беше впечатлен. Нямаше начин да не бъде. Тя беше в собствените си води тук, звезда в своята орбита.

— Радвам се да те видя, Джими — поздрави го Алекс, като излезе от малкия кабинет, в който имаше съвсем тясна кушетка, на която понякога спеше. Обикновено се срещаше с родителите на бебетата в приемната.

— Та каква работа имаш в болницата, ако не е тайна? — беше загрижена за него, особено тук, в собствените си владения.

— Нищо страшно. Просто рутинни изследвания. Всяка година сме длъжни да ги правим заради работата. Рентген, глава, корем. Бях изпуснал срока. Пращаха ми предупредителни съобщения на няколко пъти, а аз все нямах време. Накрая ме заплашиха, че ако не си направя изследванията тази седмица, няма да ме допуснат до работа. И ето как за нула време се озовах тук. Трябваше да си взема един свободен ден, защото човек никога не знае колко време ще му отнеме висенето пред кабинетите. Вероятно ще трябва да работя в събота, за да го отработя.

— Позната история. И аз правя същото — усмихна се Алекс. Почувства облекчение да чуе, че няма нищо сериозно. Вгледа се в кафявите му очи и както винаги сърцето й се сви от съчувствие. Все още личеше колко страда.

— Какво точно работиш, Джими? — попита тя, докато му подаваше хартиената чаша с отровното кафе.

Той отпи и се усмихна.

— Значи и вие сервирате същата отрова за мишки като нас. Но ние слагаме и пясък. Това подобрява малко вкуса му — Алекс се разсмя. Беше свикнала да пие това кафе, макар да не го харесваше. Но като нямаше друго… — Какво правя ли? Спасявам деца от родните им домове, където или ги пребиват от бой, или бащи, вуйчовци и по-големи братя се гаврят с тях. Водил съм в болниците деца, целите изгорени с цигара… Слушал съм изповеди на майки, които по принцип са добри и свестни жени, но се страхуват, че ще превъртят и ще наранят децата си, защото имат седем, а нямат пари да ги нахранят, пък баща им ги бие до посиняване. Понякога изпращам в изправителното училище за малолетни единадесетгодишни убийци, чиито жертви са на девет. Някой път само ги изслушвам, а друг път играя футбол с цяла банда. Същото, което правиш и ти, предполагам. Може би изглежда различно, но същността е еднаква.

Той имаше интересна работа, помисли си Алекс и бе впечатлена.

— Не, не мисля, че бих могла да върша това. Сигурно ще ме депресира жестоко, ако виждам подобни неща всеки ден. Аз се занимавам със съвсем мънички човечета, дошли на този свят с лош късмет. Съдбата несправедливо им е нанесла няколко предварителни удара. И ние се опитваме да поправим тази несправедливост. Да им дадем равен шанс с другите. Докато твоята работа завинаги ще ме разочарова от човешката раса.

— Интересното е, че не е така — рече Джими, като отпи от кафето, при което се намръщи. Беше наистина по-лошо дори от онова, което пиеше в службата си, а подобно нещо направо бе трудно за вярване. — Понякога точно това ти дава надежда. Човек трябва да вярва, че нещо ще се промени. Когато много вярва, става. И дори малкият успех е достатъчен, за да те крепи до следващия път. Няма значение как си се чувствал, как се чувстваш, трябва да си там. Защото ако не си, нещата със сигурност ще станат още по-лоши. А ако нещо се случи с някое дете… тогава вината е непоносима — гласът му се скърши, а когато очите им се срещнаха.

Алекс беше осенена от една идея.

— Искаш ли да ти покажа отделението? — помисли си, че може би ще му бъде интересно.

— Може ли? Разрешено ли е? — беше изненадан, но кимна с благодарност.

— Ако някой попита, ще кажем, че си доктор на визитация. Само ще те помоля, ако мониторите започнат да вият, да не припадаш — тя му подаде една бяла престилка.

Джими не бе от най-високите мъже, но имаше широки рамене и едва се побра в нея. Ръкавите му бяха малко къси, но едва ли някой щеше да забележи това. Сега и двамата приличаха на истински доктори. Всъщност тук беше по-важно какво правят хората, а не как изглеждат.

— Не се тревожи. Ако нещо се случи, ще се изпаря на минутата.

Но нищо страшно не се случи. Дори имаха късмет и никой не потърси Алекс, докато вървяха из отделението и тя му обясняваше какво правят за своите мънички пациенти. Някои от тях бяха толкова малки, че дори не можеха да им сложат памперси. Никога не бе виждал толкова много тръби, машини, уреди и толкова малки бебенца. Най-дребничкото тежеше само шестстотин грама, но едва ли щеше да оживее. Алекс обясни на Джими, че са имали и по-малки бебета. Колкото по-големи бяха, толкова шансовете им да оживеят се увеличаваха, но дори и по-големите бяха в опасност. Сърцето му се сви от болка, когато видя как майките седят и докосват тези мънички ръчички, пръстчета, крачета, очаквайки нещо да се промени. Защото най-щастливото събитие в живота им можеше да се превърне в най-ужасното, а понякога трябваше да живеят месеци наред, преди да разберат как ще се развият нещата. Това бе адски мъчително и той въздъхна с облекчение, когато излязоха от отделението.

— Господи! Алекс, та това е непоносимо! Как издържаш на напрежението? — даваше си сметка, че ако тя направи нещо неправилно, ако закъснее дори една секунда или вземе грешно решение, това застрашава живота на малкия пациент. На карта бе поставен човешки живот и, разбира се, животът на едно семейство, който щеше да се промени драстично и завинаги. Това беше бреме, което той не можеше да понесе, и затова се изпълни с още по-голямо възхищение към нея. — Мисля, че ще се страхувам до смърт да идвам тук на работа. Всеки ден.

— Не, няма. Онова, което ти правиш, не е по-леко. Ако пропуснеш нещо, ако не оцениш ситуацията правилно или не пристигнеш навреме, някое бедно хлапе може да умре, да бъде убито или осакатено завинаги. Трябва да имаш същите инстинкти като мен. Работата ни е една и съща, само местата, където я вършим, са различни.

— Имаш голямо сърце, щом правиш всичко това — рече с възхищение Джими. Знаеше, че е така. Вече беше направил това откритие и точно затова не можеше да проумее връзката й с Куп. Купър беше съвършеният егоист, а Алекс неговата пълна противоположност — изцяло себераздаващ се човек. Може би точно затова се привличаха.

Джими остана още малко, но я повикаха, за да прегледа едно бебе, така че трябваше да си върви.

— Благодаря ти, че ми показа всичко това — рече той, все още изпълнен със страхопочитание. — Наистина съм силно впечатлен.

— Аз съм само малка бурмичка от целия екип, една много малка частица — отвърна скромно Алекс.

Той я прегърна и си тръгна. Преди вратите на асансьора да се затворят, махна с ръка, а младата жена се върна към работата си.

Двамата не се видяха чак до следващата събота. Като по чудо Алекс успя да се освободи за целия ден, но пък в неделя трябваше да е на смяна. Тя, Тайрън, Куп, Марк и децата бяха край басейна, когато Джими се появи откъм къщичката. Тайрън бе засенчила лицето си с огромна шапка, а Куп както обикновено седеше в сянката на любимото си дърво. Непрекъснато се караше на Алекс заради слънцето, на което тя безмилостно се излагаше.

Джими изглеждаше доста отпочинал, помисли си Алекс, като го огледа с професионално око. Това й беше навик. Третираше несъзнателно останалата част от човечеството като пациенти, затова й бе трудно да не забелязва автоматично как изглеждат, как действат или как се движат. Не можеше да прибере вечно настроената си медицинска антена и сама се смееше на професионалната си деформация. Джими се усмихна веднага след като я зърна, ръкува се с Куп и кимна на Марк и Тайрън, които се бяха задълбочили в разговор, очевидно много интересен и за двамата. Децата не бяха поканили приятели, така че всичко беше мирно и кротко. Когато времето беше хубаво, около басейна винаги се вихреше някакъв купон, но този път тук бяха само постоянните обитатели на „Имението“, за голямо облекчение за Купър. Групата и без това бе достатъчно голяма.

Откакто Тайрън живееше тук, той непрекъснато беше в добро настроение. Двамата прекарваха много време заедно.

Ходеха да обядват в „Спаго“ или в „Ле Дом“ и обикаляха всичките му любими бърлоги и свърталища. Беше му приятно да я представя като своя дъщеря на приятелите си. Никой не бе изненадан. Хората просто решаваха, че са забравили, че Купър има дъщеря. Тайрън изглеждаше много добре и имаше вид на почтена млада жена. Така че баща й я представяше на всеки срещнат, а тя се забавляваше да подиша въздуха на Холивуд. Разказваше на Алекс всичко, когато се видеха. За нея това бе един нов свят, бе й безкрайно приятен и интересен. Но рано или късно трябваше да вземе решение дали да се върне в Ню Йорк, или да си намери работа тук, в Ел Ей. Засега обаче не бързаше. Забавляваше се чудесно, пък и никой не я насилваше или пришпорваше.

Алекс смяташе, че Тайрън има благотворно влияние върху Купър. Той и преди беше чудесен, но сега изглеждаше някак по-земен и проявяваше неочакван интерес към живота на другите хора. Не беше зает единствено и само със себе си. Когато питаше Алекс какво е правила през деня, наистина се интересуваше, а не задаваше въпроса само от любезност. Но изслушваше отговора й с неразбиращ и отнесен вид; сложните медицински термини му бяха непонятни, така както за повечето хора.

Но като го погледнеше човек, веднага виждаше, че е изпълнен с доброжелателност.

Работеше, обаче не достатъчно. Аби все още го преследваше. А когато се чу с Лиз и й разказа какво става в „Имението“, тя бе направо зашеметена от броя на хората, които вече живееха там. Тревожеше се дали децата на Фридман не го притесняват и бе силно развълнувана от историята за срещата му с Тайрън.

— Оставям те сам за пет минути и ти вече си създал цял свят около себе си.

Също като Алекс и тя реши, че гласът му звучи доста доволно и спокойно. Както никога досега през годините, през които го познаваше. А те не бяха малко. Когато го попита за отношенията му с Алекс, той й отговори неопределено и доста смътно.

Все още се измъчваше от съмнения, но не ги беше споделил с никого, освен с Тайрън. Все по-често го завладяваше мисълта, че ако се ожени за Алекс, никога вече няма да му се наложи да играе в киното. А ако не го направеше, щеше да продължи да се снима в дребни ролички. Беше толкова изкушаващо, че бе готов веднага да застане пред олтара. Но Купър не обичаше лесните пътища и прибързаните решения. Практичната страна в него му нашепваше, че си заслужава. Но Алекс бе толкова честен и почтен човек и работеше така упорито, че Купър ненавиждаше мисълта да се възползва от нея. Въртеше се в един затворен кръг. Луташе се и търсеше вярната посока, вярното решение. Обичаше я, а безгрижният и лесен живот бе така примамлив. Финансовите му проблеми щяха да бъдат решени като с магическа пръчка, веднъж и завинаги.

От друга страна обаче се страхуваше, че ако сключи този брак, тя ще го контролира. Щеше да има право да изисква от него, да му се налага. А това му звучеше като проклятие. За момента всичко му изглеждаше като неразрешим ребус. Алекс нямаше ни най-малка представа какви въпроси тревожат Купър. Смяташе, че животът им върви нормално, връзката им е чудесна. Така си и беше, с изключение на пристъпите на съмнения и схватките на Купър със собствената му съвест. За голямо негово огорчение и страх тя — съвестта му, растеше и се превръщаше в нещо като тумор вътре в него. Никога преди не се беше притеснявал за подобни неща, но Алекс бе внесла нов елемент в живота му. Нещо като ярка светлина, която имаше свойството да уголемява някои неща и да намалява други. Разговорите, които водеше с Тайрън, засилваха допълнително тези процеси. И двете бяха забележителни жени и имаха голямо влияние върху него. Много повече, отколкото си бе представял или искал. Преди животът му бе толкова прост, без каквито и да е угризения на съвестта или съмнения. Но независимо дали му харесваше или не, гласовете в главата му продължаваха да задават въпроси. Всичко се бе променило. Купър искаше да намери отговорите и наистина ги търсеше.

Към пет часа същия следобед Джими взе Джейсън със себе си и двамата отидоха да купят нов спортен екип. Джеси седеше в единия край на басейна с една приятелка и си лакираше ноктите. Тайрън и Марк отново бяха потънали в разговор, а Купър бе задрямал под дървото. Неочаквано Марк се обърна към Алекс и покани всички обитатели на къщата да се присъединят към тях за вечеря. Младата жена погледна за секунда Тайрън, която й кимна незабележимо, така че Алекс прие от името на всички.

Когато Купър се събуди, тя му предаде поканата.

— Не се ли виждаме прекалено често с тях? — оплака се недоволно той.

Марк и Тайрън бяха отишли да играят тенис на разровения корт. Наоколо нямаше никой и Алекс реши, че може да говори с него открито.

— Струва ми се, че Тайрън харесва Марк, ако не си забелязал — обясни тя. — Освен това мисля, че е взаимно и тя искаше да приемем поканата. Ние с теб може и да не отидем, щом не искаш. Тя е голяма жена и може да иде и сама.

— Не, не! Всичко е наред. Ще направя всичко, което трябва, за моята единствена дъщеря — рече с тържествена усмивка Купър. — Нито една жертва не е достатъчно голяма в името на децата.

В действителност на него много му харесваше да има четиридесетгодишна дъщеря, макар че никой не предполагаше възрастта й. Но споменаването на децата и жертвите му напомни за Чарлин.

Преди няколко дни адвокатите й се бяха обадили от нейно име с искане за повече пари. И за нов, по-голям апартамент в по-добър район, за предпочитане в Бел Еър, за да бъдела близо до него, и разрешение да ползва басейна, защото се чувствала толкова зле, че не можела да отиде никъде.

Когато чу всичко това, Куп едва не припадна. Отговори им, че докато не излязат резултатите от изследванията на ДНК, тя няма да получи нищо. Това трябваше да стане след пет-шест седмици. Дотогава, а най-вероятно и след това, като се имаше предвид поведението й, Чарлин бе обявена за персона нон грата в „Имението“ и на всяко друго място, където се намираше Купър. Гневният му отговор бе предаден от адвокатите на Чарлин в доста посмекчен вид.

На Алекс й бе много мъчно за него. Виждаше колко се измъчва от това положение. Той мразеше подобни истории. Те го изнервяха и потискаха. Освен това Алекс знаеше, че се притеснява и за финансите си. Напоследък четоха във вестника за един случай, в който момичето бе успяло да осъди мъжа, с когото бе живяло само два месеца, да плаща издръжка от двадесет хиляди долара на месец. Но въпросният баща беше известна рок звезда с невероятни доходи. Случаят на Купър бе съвсем различен. Алекс знаеше истината от разговора с баща си. Купър все още не бе споделил с нея размера на дълговете си и продължаваше да харчи парите, както и преди. Но тя усещаше, дори беше сигурна, че някъде дълбоко в съзнанието си той се тревожи за средствата, които трябваше да дава на Чарлин за бебето, ако се окажеше, че е негово.

Тримата слязоха точно в седем в крилото за гости. Тайрън носеше светлосини копринени шалвари, които й стояха много добре. Беше ги измислила и ушила сама през миналия сезон, преди да закрие ателието си. Алекс бе обула червени копринени панталони и бяла риза. На краката й проблясваха златисти отворени сандали с висок ток. Приличаше повече на манекенка или балерина, отколкото на лекарка. Нямаше нищо общо със зелените дрехи, чехлите и маската, които носеше в болницата. Джими веднага забеляза разликата.

Тайрън и Джесика помогнаха на Марк да сервира отличните спагети със сос „Карбонара“, които беше приготвил. Джими беше донесъл салата, Купър — две бутилки „Пули Фюсе“. А за десерт имаше торта „Тирамису“.

Джими сподели впечатленията си от обиколката из отделението за бебета в болницата. Всички слушаха със затаен дъх разказа му за работата на Алекс. Тя самата бе силно изненадана, че е запомнил и разбрал толкова много неща, и го поправи само веднъж — за бебето, което имаше сериозен сърдечен и дихателен проблем. Но всичко останало бе предадено съвсем професионално.

— Той очевидно знае доста неща за работата ти, скъпа — направи кратък и сух коментар Куп, докато се прибираха след вечерята в главното крило.

Тайрън остана още малко. Беше й много приятно да си говори с Джими и особено с Марк. Децата отидоха при свои близки приятели, където щяха да останат да спят. Беше прекрасна вечер.

— Кога е идвал при теб в болницата? — попита я Куп. Гласът му беше студен и Алекс се изненада от тона му. Сякаш ревнуваше, което бе глупаво и безсмислено, но пък я поласка и дори трогна. Беше й приятно да знае колко много я обича.

— Миналата седмица. Трябваше да си прави някакви изследвания, необходими за работата му. След като свърши, дойде да пием по едно кафе и аз му показах отделението. Сега си дадох сметка, че му е направило силно впечатление — много повече, отколкото тя си представяше.

И не само отделението, мислеше си Купър. Той бе далеч по-обигран и по-опитен от нея и знаеше как действат мъжете. Освен това забеляза, че Джими не само седна близо до Алекс, но и през цялата вечер говореше предимно с нея. Тя изглежда не бе отдала значение на този факт и често поглеждаше към Куп, който беше начело на масата и виждаше всичко. И през цялата вечер наблюдаваше Джими. Така че нищо не убегна от погледа му и той си направи изводи, които не му бяха никак приятни.

— Мисля, че ти е хвърлил око — рече мрачно. Очевидно беше разстроен.

Джими бе много по-млад от него, почти на нейните години, а и професионалните им интереси бяха близки. Пред тях Куп бе като изкопаемо от мезозойската ера или като пришълец от друга галактика, а и не вървеше да започне да се състезава с мъж, който бе на половината от неговите години. Това би било унижение, на което не би се подложил. Беше свикнал да бъде единствената звезда на небосклона. Обичаше светът да се върти около него.

— Не ставай глупав, Куп — смъмри го Алекс. — Той е толкова депресиран, че със сигурност не му идва наум да сваля някого. След смъртта на жена си едва не е полудял. Оплака ми се, че все още не може да спи, не му се яде. Всъщност много се разтревожих, когато сподели тези неща с мен. Би трябвало да пие някакви успокоителни. Но не му го казах, защото не исках да го разстройвам допълнително.

— Защо не му ги предписа? — попита доста грубо Куп, а тя обви с ръце врата му и го целуна.

— Защото не съм лекуващият му лекар. А тук има нещо, което искам да предпиша на теб — довърши, като мушна ръцете си под ризата му и той потръпна леко. Тази вечер не беше се забавлявал, за разлика от Алекс.

Тя обичаше да бъде сред хора, да говори с тях. Според нея беше чудесно, че е заобиколена от толкова интересни личности, които на всичкото отгоре живееха на територията на „Имението“.

— Като говорим за любов, струва ми се, че Тайрън и Марк много се харесват. Ти какво мислиш?

Той се поколеба, след което кимна. За него Марк бе скучен и отегчителен сухар.

— Мисля, че би могла да си намери някой по-добър. Тя е чудесно момиче и смятам да я представя на някои от познатите ми продуценти. Имала е доста еднообразен и тъп живот, а и съпругът й, който я е напуснал, е бил голям кретен. Моята дъщеря има нужда от повече блясък и вълнения.

Алекс си помисли, че Куп пропуска нещо много важно. В главата на Тайрън не се въртяха звезди, тя не бе нито фантазьорка, нито авантюристка. И това бе едно от нещата, заради които толкова я харесваше. Беше истинска, реална и здраво стъпила на земята жена, която се нуждаеше от подобен тип партньор. Но фактът, че баща й се бе загрижил за нея и имаше намерение да я представи на своите приятели и близки, беше изключително признание. Очевидно Купър бе много горд с дъщеря си.

— Ще видим — рече загадъчно Алекс.

Те си легнаха и се любиха. Едва след това Купър се почувства по-добре, сякаш отново беше доказал правата си над тази територия. Беше много изнервящо да има наоколо по-млад мъж. Мъж, който бяга в същата лента заедно с него и представлява реална заплаха. Можеше да пристигне на финиша пръв и да грабне купата. Като забелязваше как се забавлява Алекс с него, нищо чудно да му отнемеше първото място.

Когато се събуди на другия ден, тя бе отишла на работа. А той заведе Тайрън на гости при негови приятели в Малибу.

Купър звънна на Алекс чак около десет вечерта. Беше имала тежък ден, а те с Тайрън се бяха забавлявали. В гласа му нямаше и следа от раздразнението и сприхавостта, които бе забелязала предишната нощ. Обеща му да се видят другата вечер, след като приключи работа в шест. Той й предложи да я заведе на кино, за да гледа един филм, който отдавна искаше да види.

След това Алекс поговори няколко минути и с Тайрън. Имаше чувството, че са едно семейство. С Марк щяха да излязат да вечерят и Алекс много се зарадва на тази новина.

Малко след това си легна на кушетката в офиса. Заспа както си бе с дрехите. Винаги спеше така, когато бе на смяна. Чехлите й бяха до леглото, в случай че трябва да скача. Всъщност, когато бе на работа, никога не спеше дълбоко. Едното й ухо постоянно се ослушваше за телефона.

И той наистина иззвъня в четири сутринта.

— Мадисън слуша — рече, докато се опитваше да се разсъни.

След секунда обаче бе съвсем будна, защото разпозна гласа на Марк. Помисли си, че може би нещо лошо се е случило с децата или с Куп. След това си даде сметка, че ако ставаше въпрос за Куп, щеше да се обади Тайрън.

— Какво има? Какво е станало? — попита бързо и разтревожено.

Часът на обаждането й подсказа отговора, преди Марк да проговори.

— Стана злополука — обясни той. Беше обезумял, уплашен и отчаян.

— Къде, в къщата ли? — може би Тайрън и Купър бяха ранени.

Но истината бе, че Тайрън беше при Марк. Спеше в неговата спалня. Беше дошла за едно питие след вечерята, а когато децата отидоха да спят у приятели, двамата получиха неочаквана възможност, от която се възползваха.

— Не. Автомобилна катастрофа — отвърна той.

— Куп? — тя задържа въздуха, който сякаш разряза гърдите й. Осъзна с поразителна яснота колко много го обича. Всъщност не бе необходимо да стане катастрофа, за да го знае.

— Не. Джими. Не знам какво е станало. Преди няколко дни говорихме, че няма да е лошо да си разменим телефоните, в случай че нещо непредвидено се случи. Предполагам, че са намерили моя телефон сред вещите му. Току-що ми се обадиха. Закарали са го във вашата болница. Мисля, че е в спешното или в травматологията. Помислих си, че можеш да провериш. Тайрън и аз ще дойдем възможно най-скоро. Тръгваме.

— Казаха ли какво е състоянието му? — попита със свито сърце Алекс.

— Не. Само казаха, че е сериозно. Изхвърчал от пътя за Малибу и се е търкалял около стотина метра. Колата е разбита и смачкана до неузнаваемост.

— По дяволите! — извика Алекс и за миг си помисли, че това не е било случайна катастрофа. Той все още страдаше за Маги. — Ти видя ли го днес, Марк?

— Не, не съм.

Предната вечер сякаш всичко беше наред, но това не беше никакъв белег. Много често самоубийците изглеждаха по-щастливи, след като са взели вече своето окончателно решение. Изпадаха в нещо подобно на еуфория. Но все пак на вечерята в събота Джими й изглеждаше съвсем нормален.

— Ще сляза в травматологията веднага щом намеря някой, който да ме замести.

Щом приключи разговора с Марк, тя се обади на друг колега. Беше мило момче, което и друг път я бе замествало. Обясни какво се е случило и каза, че няма да й трябва повече от половин час, за да отиде и провери как стоят нещата. Той се съгласи и я увери, че няма проблем. Пристигна след десетина минути с доста заспала физиономия. Алекс веднага позвъни в травматологията, откъдето й отговориха кратко, че пациентът е в тежко, критично състояние. Вече цял час бил в операционната.

Тя намери главния лекар и научи от него подробностите. Двата крака на Джими и едната му ръка бяха счупени, имаше наранявания по главата и беше в кома. Картината не бе никак розова.

Алекс влезе в операционната и застана на разстояние, за да не пречи на лекарския екип да си върши работата. Бяха го интубирали, отвсякъде висяха маркучи, свързани с машините. Жизнените му характеристики не бяха стабилни, а лицето му бе така нарязано и наранено, че едва го позна. Сърцето й се сви от болка.

— Колко лошо е положението с главата му? — попита тя главния лекар, а той поклати глава.

— Все още не знаем. Но дано да има късмет. Енцефалограмата му е добра. Лошото е, че е в дълбока кома. Сега всичко зависи от това какви са кръвоизливите в мозъка. Не мога нищо да прогнозирам. Ако излезе от комата…

Но за момента решиха да не правят нищо за сваляне на налягането. Надяваха се, че ще спадне от само себе си. Всичко зависеше от времето. То беше съществено. И късметът. Алекс изчака подходящия момент и се приближи до Джими. Вече бяха гипсирали краката и ръката му, бяха почистили и промили раните по лицето, но той бе бездиханен и блед като смъртник.

Тя излезе в приемната и видя Тайрън и Марк, които я очакваха. Бяха много уплашени.

— Как е? Много ли е зле? — попита Тайрън, преди Марк да успее да отвори уста.

— Много — отвърна тихо Алекс. — Но можеше да бъде и по-лошо. И може да се влоши, преди да се подобри — искаше да каже, ако изобщо се подобри, но го преглътна, за да не ги плаши.

— Как е станало? — попита Марк. Джими никога не пиеше много и беше невероятно да е карал пиян.

Алекс не искаше да споделя подозренията си, макар че трябваше да го стори. Беше длъжна да каже на лекаря, който го бе приел, какво мисли. Макар в момента това да не бе от значение. Може би по-късно. Защото, ако беше опит за самоубийство, когато излезеше от комата, Джими трябваше да бъде поставен под внимателно наблюдение. В такива случаи не бе изключен повторен опит.

— Ти познаваш ли това момче? — беше я попитал докторът и тя му каза, че са приятели. След което му разказа и за Маги. Той си отбеляза в бележника, като сложи една голяма червена въпросителна. Алекс разбра значението й.

Тя обясни на Тайрън и Марк, колкото е възможно по-просто, каква е опасността от хематомите в мозъка.

— Искаш да кажеш, че всичко може да свърши с мозъчна смърт? — Марк изглеждаше ужасен. През последните месеци двамата с Джими бяха станали големи приятели и той се безпокоеше ужасно за него.

— Възможно е, но се надяваме да не стане. Зависи от това колко бързо ще излезе от комата. През цялото време следят на монитор колебанията в мозъка. Ако има някаква промяна, веднага ще узнаем.

— О, Господи! — Марк прокара ръка през косата си, погледът му блуждаеше като на обезумял. Тайрън беше в същото състояние. — Може би трябва да се обадим на майка му?

— И аз така мисля — отвърна Алекс. Съществуваше възможност да го изпуснат, състоянието му бе много критично. — Искате ли аз да го направя?

Това не беше нито лесна, нито приятна работа, но съобщаването на лоши новини бе част от всекидневието й, макар че винаги страдаше заедно с тези, на които ги казваше.

— Не. Аз ще се обадя. Дължа го на Джими.

Марк не бе човек, който бяга от отговорност. Отиде до телефона и извади номера, който Джими му беше дал преди няколко дни. Не беше предполагал, че толкова скоро ще се наложи да го използва. Ето, сега звънеше на майката на Джими, за да й каже, че синът й е в кома.

— Как изглежда? — попита Тайрън шепнешком, докато Марк говореше по телефона.

— Много зле. Толкова ми е мъчно за него — нещастно промълви тя, а Тайрън я хвана за ръцете и заплака.

Марк също триеше очи и не криеше сълзите си, когато се върна при тях, трябваше му малко време, за да се съвземе и да възвърне дар словото си.

— Горката жена. Имах чувството, че съм убиец. Джими ми каза, че има само нея. Тя е вдовица, а той е единственият й син.

— Много ли е възрастна? — попита Алекс. Безпокоеше се за здравето на жената.

— Всъщност не знам, никога не съм го питал — отвърна замислено Марк. — Гласът й не ми прозвуча като на старица, макар че не бих могъл да кажа със сигурност. Започна да плаче в мига, в който й съобщих. Ще вземе първия полет. Ще бъде тук след осем-девет часа.

Алекс провери състоянието на Джими още веднъж. Нямаше промяна и тя се върна на работното си място. Остави Марк и Тайрън в чакалнята, но преди да ги напусне, Марк я помоли да се обади на Купър. Беше пет сутринта, прекалено рано да му звъни.

— Ще изчакам още няколко часа и ще му се обадя в осем — тя им остави номера на своя пейджър и им каза да й звънят, без да се колебаят, ако нещо се случи. Прегърнаха се и се разделиха.

Тайрън и Марк останаха сами. Седнаха на една пейка и зачакаха.

В детското отделение нещата бяха доста спокойни и както бе обещала, след осем Алекс се обади на Купър. Той все още спеше и се изненада, че някой го буди. Но не се разсърди. И без това било време да става, защото треньорът му щял да дойде към девет.

— Джими е катастрофирал тази нощ — съобщи му тъжно Алекс, като го изчака да се разсъни напълно.

— Ти откъде знаеш? — попита подозрително Купър и думите му й прозвучаха странно и нелепо. Моментът не бе подходящ за сцени на ревност.

— Марк ми се обади. Той и Тайрън в момента са долу, в чакалнята пред хирургията. Джими е карал по „Малибу Каньон Роуд“. Изхвърчал е с колата и се е търкалял стотина метра в пропастта. Има много счупвания и е в кома.

Куп беше поразен. Беше виждал много мъка и нещастия през годините и въпреки надеждите и вярата бе установил, че лошите неща винаги се случват на добрите хора.

— Какви са прогнозите? Ще се оправи ли?

— Все още е трудно да се каже. Всичко може да се случи. Зависи много от кръвоизливите в мозъка, какви са пораженията и кога ще излезе от комата. Счупените кости няма да го убият — но всичко останало можеше.

— Горкото момче! Никак не му върви на този свят! Какъв късмет! Първо жена му, сега той самият.

Алекс не изказа подозренията си, че се съмнява в самоубийство. Нямаше никакви доказателства за това. Единствено предчувствия, както и малкото, което знаеше за Джими.

— Добре, дръж ме в течение.

— Не искаш ли да се присъединиш към Тайрън и Марк?

— Мислеше, че той сам ще предложи, но Куп очевидно нямаше подобни намерения, нито желание. Според него нямаше как да помогне на Джими, беше въпрос на изчакване и на време. Освен това от дъното на душата си мразеше болниците. Само го изнервяха и нямаше смисъл да ходи там.

— Не виждам с какво бих могъл да помогна — рече той. — Освен това вече е прекалено късно да се обадя на треньора си и да отложа тренировката — това й прозвуча доста странно като извинение. Но Куп го бе изрекъл инстинктивно. Просто не искаше да вижда Джими, овързан отвсякъде с тръбички, бинтове и гипс. Беше много чувствителен към подобни гледки.

— Те са много разстроени — продължи Алекс, но Куп не промени решението си. Искаше да избяга от действителността.

— Напълно ги разбирам — отвърна най-спокойно той. — Но аз преди много години открих, че висенето по болниците не помага на никого. Нито на оня, който е вътре, нито на онези, които чакат отвън. Само депресира, а и изнервя докторите. Кажи им, че ще мина да ги взема за обяд, ако все още са там по това време. Надявам се обаче да не са — Купър отказваше да приеме сериозността на състоянието на Джими, защото това правеше нещата по-лесни за него.

— Едва ли ще оставят Джими сам — отвърна му остро тя.

Марк и Тайрън едва ли щяха да имат настроение и желание за обяд. Но Куп упорито отказваше да вземе участие в драмата. Нямаше да го направи при никакви обстоятелства. Знаеше, че ако стане част от нея, щеше да се разстрои дълбоко.

— Ако всичко, което казваш, е истина, а аз знам, че е, за Джими няма никакво значение дали ще стоят в чакалнята, или ще обядват в „Спаго“.

Това беше вярно, но прозвуча цинично, беше проява на лош вкус. Алекс не каза нищо. Просто хората мислят различно. Освен това от опит знаеше, че имат различни реакции под влияние на стрес. Куп очевидно избягваше стреса под всякаква форма.

В десет часа тя отново се обади в травматологията. Нямаше промяна. Марк й каза, че госпожа О’Конър вече е на път в самолета. Очакваха я да пристигне в болницата следобед, ако всичко минеше гладко и без проблеми. През почивката си Алекс слезе в травматологията, за да види Джими. Марк и Тайрън все още бяха в чакалнята. Марк изглеждаше ужасно разстроен, а Тайрън пушеше навън. Тя им кимна за поздрав и влезе при Джими. Бяха го изолирали в отделна стая и няколко сестри го наблюдаваха постоянно. Поговори си с тях. Пациентът беше в дълбока кома и нещата не изглеждаха никак добре. Меко казано, бяха безнадеждни.

Алекс застана тихо до него и погали леко голото му рамо. Много проводници го свързваха към мониторите. Имаше системи и на двете ръце, откъдето вливаха кръв, кръвна плазма и други животворни течности, за да компенсират кръвозагубата и вътрешните кръвоизливи.

— Здравей, момченце — тихо промълви Алекс, когато една от сестрите се отдръпна и я остави насаме с него. Персоналът знаеше, че е компетентна и може да следи мониторите за промяна в състоянието му, както и всички данни върху екраните на другите два апарата. — Какво, по дяволите, си направил? Мисля, че ще е по-добре да се събудиш… — докато му говореше, от очите й се стичаха сълзи. Всеки ден виждаше подобни трагедии, но тази тук беше по-болезнена. Беше неин приятел и тя не искаше да умре. — Знам, че Маги ти липсва, Джими… но ние всички те обичаме… животът е пред теб… ти трябва да живееш… Джейсън ще бъде съкрушен, ако нещо ти се случи… Трябва да се върнеш при нас, Джими… Просто трябва… — сълзите я задавиха и тя не можа да продължи. Стоя половин час при него, като му говореше тихо и нежно. Накрая го целуна по бузата, докосна отново ръката му и излезе при останалите в чакалнята.

— Как е той? — скочи Марк.

Беше нервен, а Тайрън изглеждаше изтощена. Беше облегнала главата си назад върху облегалката на стола и бе затворила очи. Но ги отвори веднага и стана.

— Все същото. Може би, ако чуе гласа на майка си… Това ще му помогне.

— Мислиш ли наистина, че помага? — попита изненадано Тайрън. Беше чувала за такива неща преди, но не вярваше.

— Не знам — отвърна честно Алекс. — Чувала съм хора да казват, че докато са били в кома, са дочували гласове, които им говорят, но никой не вярва, че е истина. Хората се връщат от смъртта по най-различни начини и пътища. Медицината е изкуство и наука едновременно. Но бих горила кокоша перушина и бих правила жертвоприношения, ако знаех, че ще помогне поне на едно от моите бебета. А да му се говори, няма да навреди.

— Може би всички трябва да му говорим — предложи Марк.

Той малко се страхуваше от срещата с майката на Джими. Не знаеше на колко години е и ако беше много стара и крехка, това можеше да бъде опасно за нея.

— Може ли да го видим? — бяха го зърнали за минутка през вратата.

Алекс отиде да попита и след малко ги повика. Но докато тя бе привикнала на подобни гледки, Марк и Тайрън не бяха. Тайрън остана само минута-две и излезе разплакана. Въпреки ужаса си Марк стоически остана до леглото на приятеля си, като му говореше, както предположи Алекс. Но след няколко минути и той излезе. Цветът на лицето на Джими беше тебеширенобял и макар апаратите да не показваха отклонения, изглеждаше така, сякаш умира. Това бе съвсем реална възможност и дори некомпетентният Марк я забеляза и осъзна.

Тримата седяха в чакалнята и плачеха. Времето сякаш бе замръзнало и сутринта изглеждаше безкрайна. Всички бяха уморени, изплашени и отчаяни.

Алекс се върна обратно в своето отделение, но преди да се разделят, Марк я попита дали Купър ще дойде.

— Не мисля — отвърна тя. — Тази сутрин имал среща — сърце не й даде да му каже, че срещата беше с треньора му. Знаеше, че Куп бе използвал това като претекст, като извинение, за да не дойде, но не звучеше никак добре. Това бе една от лошите му черти.

На всеки час Алекс звънеше, за да провери как е Джими. В дванадесет и половина й се обади Марк, за да й съобщи, че госпожа О’Конър току-що е пристигнала. И веднага отишла при сина си.

— Как е тя? — попита Алекс с дълбоко съчувствие към жената, която никога не беше виждала. Знаеше, че сърцето й ще бъде разбито при вида на сина й.

— Много зле. Но кой от нас не е? — Марк почти плачеше.

Беше тук от четири сутринта. Алекс бе трогната от доброто му сърце и от приятелското чувство, което изпитваше към Джими. А също и от поведението на Тайрън. Тя почти не го познаваше, но също бе силно разстроена. Това бе такава трагедия! Но ако Джими, не дай боже, умреше, поне нямаше да остави невръстни дечица. Това беше съвсем слабо успокоение.

— Ще сляза след няколко минути — обеща Алекс, но успя да се измъкне чак около два.

— Къде е майка му?

— Все още е при него, вече повече от час — те не знаеха дали това е добър или лош знак.

Алекс я разбираше. Дори на тридесет и три години Джими щеше да си остане нейното момченце. Всички майки бяха еднакви. Нямаше разлика между онези, които виждаше в своето отделение, седящи край малките телца и агонизиращи заедно с тях, и тази жена. Разликата бе единствено в това, че майката на Джими го познаваше много по-отдавна и по-добре, затова нейната загуба щеше да бъде по-тежка. Не, загубата винаги бе еднакво болезнена, независимо на колко години или дни беше детето. Алекс разбираше какво изпитва и каква болка сковава сърцето й.

— Не искам да преча — рече предпазливо, но Марк и Тайрън настояха да види какво става. И тя влезе, но си обеща да не се представя, ако положението е много сериозно.

Беше изненадана да види, че жената не е някаква старица, а много привлекателна и запазена дребна и младолика дама, току-що прехвърлила петдесетте. Изглеждаше дори по-млада с дългата си тъмна коса, хваната на опашка, и никакъв грим по лицето. Беше пътувала от Бостън до тук с джинси и черно поло и беше сякаш едно по-малко и по-нежно, женско копие на Джими. Фигурата й бе много по-тънка и не така атлетична като неговата, а очите й бяха големи и сини, а не тъмнокафяви. Обаче чертите й напомняха неговите.

Тя седеше тихо до главата му и говореше, също като самата Алекс сутринта. Жената вдигна очи и я видя. Помисли си, че е някоя от сестрите или от лекарите. Всички носеха еднакви дрехи.

— Нещо лошо ли има? — попита разтревожено жената и погледна мониторите с паника, а после отново извърна лице към Алекс.

— Не, няма нищо. Извинете ме… Аз съм приятелка на Джими. Работя тук. Това е неофициална визита.

В очите на Валери О’Конър се четеше такава мъка, че сърцето й се сви. След това жената отново заговори на Джими. Когато вдигна пак очи, Алекс все още стоеше зад нея.

— Благодаря ви, мило момиче — продума тихо тя.

Алекс се върна при останалите. Беше благодарна, че поне майка му бе млада, достатъчно силна да издържи на напрежението и шока. Като я погледнеше човек, не можеше да повярва, че има син на възрастта на Джими. Беше го родила на двадесет години и сега бе само на петдесет и три. А сигурно при други обстоятелства изглеждаше с десет години по-млада.

— Много красива жена — рече Алекс на приятелите си, като седна до тях.

Чувстваше се изтощена и празна. Наистина е много трудно, когато нещастието сполети близки хора. Те не бяха пациенти, а приятели.

— Джими страшно я обича — рече тъжно Марк.

— Вие двамата яли ли сте нещо? — попита Алекс и те поклатиха глави. — Трябва да слезете в кафенето и да си вземете сандвичи.

— Не мога да сложа и хапка в устата си — отвърна Тайрън. Изглеждаше състарена и сякаш болна.

— Аз също — добави Марк.

Беше се обадил в офиса и бе взел свободен ден. Не бе напуснал чакалнята вече десет часа.

— Ще дойде ли Куп? — попита отново той. Беше изненадан, че не идва, смяташе, че трябва да е тук.

— Не знам. Трябва да му се обадя — отвърна Алекс.

Успя да се освободи от работа едва към три и половина и отиде отново да види Джими. Марк трябваше да се прибере у дома при децата си, а и Тайрън се нуждаеше от почивка. Изглеждаше напълно изтощена. Но тази жена беше истински боец.

Когато се върна в отделението, Алекс позвъни на Купър. Той тъкмо бе станал от следобеден сън. Сега седеше край басейна и в бе отлично настроение.

— Какво става, доктор Куин? — закачливо я попита той, а думите му й прозвучаха цинично, не на място и неподходящо. Този човек очевидно не осъзнаваше колко сериозно е положението на Джими. Тя реши да му обясни по-подробно.

— Знам, миличка, знам — прекъсна я Куп. — Но лично аз не мога да направя нищо, съгласна ли си? Така че за мен ще е най-добре да не се депресирам от подобни гледки. Мисля, че вие тримата сте предостатъчно представителна група. Моето присъствие няма да промени нищо. Ако и аз изпадна в истерия като вас, това едва ли ще му помогне.

По принцип беше прав, но въпреки това се ядоса. Как можеше да приеме всичко толкова леко и безотговорно. Бе редно и той да е в болницата заедно с всички останали, макар да мразеше болниците. Един човек, когото познаваха, можеше всеки момент да умре и въпреки цялото внимание и лекарска помощ, които получаваше, Алекс не изключваше този край. Дали животът и смъртта ставаха нещо незначително за хората на възрастта на Куп? Може би, след като веднъж приемеш жестоката истина, че всички така или иначе някой ден умират, това престава да ти прави впечатление. Но фактът, че се мъчеше да избяга по всякакъв начин, я раздразни.

— Знаеш, че мразя болниците, освен когато се насилвам да дойда при теб. Но всичко останало там ми действа много потискащо. Толкова е неприятно!

Да, понякога и животът е такъв, помисли си Алекс. Помисли си колко „неприятности“ е трябвало да преживее Джими след смъртта на Маги. И докато е умирала. Бе й разказал как я е носил на ръце до последния й дъх, как е отказал да вземат сестра вкъщи, как не се съгласявал да я остави в болницата. Смятал, че й го дължи, и искал да се грижи за нея.

Е, хората са различни. А Купър никак не го биваше да се справя с некрасиви и неприятни неща. Комата беше неприятно състояние, катастрофите — ужасни, да не говорим за вида на Джими. И за да избегне сблъсъка с тях, той смяташе, че не е необходимо да ходи в болницата. Нищо, че някой може би имаше нужда от подкрепата му.

— Кога ще се върнеш? — попита безгрижно той, сякаш нищо не се беше случило. — Ще ходим ли на кино?

Когато изрече това, в нея сякаш нещо се скъса. Какъв егоист беше този човек! Как можеше да мисли за кино, когато един приятел може би умираше!

— Не, не мога, Куп. И не искам. Не съм в състояние. Ще остана тук още малко, ще видя дали мога да помогни с нещо на майка му. Марк и Тайрън ще се върнат след малко, а си мисля, че не бива да я оставям съвсем сама и един непознат град, след като синът й е в кома. Тя си няма никой друг.

— Колко затрогващо — отговори леко подигравателно и безмилостно Купър. — Не мислиш ли, че отиваш твърде далеч, Алекс? Той не ти е гадже, по дяволите. Или поне така се надявам. Да не би вече да е?

Тя не удостои заядливите му забележки с отговор. Според нея бяха несъстоятелни и нечестни. Ревността му към Джими беше безпочвена и напълно излишна. А в този момент дори смешна.

— Ще се прибера по-късно — отговори кратко.

— Може би Тайрън ще пожелае да дойде на кино с мен, така че не знам дали ще ме намериш — продължи заядливо Купър и Алекс почувства как по гръбнака й мина тръпка. Той се държеше като невръстен хлапак, не като възрастен човек. Но понякога наистина беше като дете, всъщност това бе част от чара му.

— Не мисля, че и тя ще иска, но нищо не ти пречи да я поканиш. Ще се видим по-късно — приключи разговора тя и затвори. Реакцията на Купър в тази ситуация бе отвратителна и я нарани. Изобщо не одобряваше позицията му.

Алекс свърши работа към шест. Марк и Тайрън вече си бяха отишли. Майката на Джими седеше в чакалнята. Изглеждаше много тъжна, но не така съсипана като приятелите й, стояли тук от четири сутринта. За нея денят също бе дълъг. Първо страшната новина по телефона, сетне полетът от Бостън до тук, но изглеждаше държелива и силна жена. Марк и Тайрън си бяха тръгнали преди минути, така че Алекс й предложи да изядат по една супа и сандвич или да пият по чаша кафе.

— Много сте любезна — усмихна се измъчено Валери. — Но се страхувам, че няма да мога да хапна нищо — все пак накрая се съгласи да приеме няколко бисквити и чаша бульон, които Алекс й донесе от стаята на сестрите. — Какво щастие, че работите тук — рече с благодарност майката на Джими, като отпи от топлата течност. — Не мога да повярвам! Какво стана, защо? Бедният Джими! Толкова неща му се стовариха на главата. Първо Маги се разболя, сетне умря, а сега и това. Толкова се тревожа за него!

— Аз също — отвърна мило Алекс.

— Благодаря на Бога, че момчето ми има такива добри приятели тук. Благодаря на Бога, че е дал моя номер на Марк — проплака тя.

Като се успокои, поговориха малко. Валери разпита Алекс за работата й, за връзката й с Купър знаеше от Джими. Марк също й бе обяснил ситуацията още преди Алекс да дойде, така че да не си въобрази, че младата жена е приятелка на сина й. Отношенията между жителите на „Имението“ й бяха известни, защото Джими поддържаше постоянен контакт с нея и й бе разказал всичко. Валери знаеше също, че все още не е срещнал подходяща жена след смъртта на Маги. Дори се страхуваше, че това никога няма стане. Двамата с Маги толкова си подхождаха, бяха така съвършено създадени един за друг и имаха идеален брак. Също като нейния. Беше вдовица от десет години и не се беше опитала да си потърси друг. Нямаше мъж на света, който да замени бащата на Джими. Бяха заедно двадесет и четири години. Валери смяташе, че това й стига за цял живот. Никой не можеше да замени съпруга й, пък и тя не искаше да го сменя.

Двете поседяха и поговориха доста време. Валери помоли Алекс да влезе и да провери как е Джими. Младата жена реши, че това може да я ободри, и отиде, а после двете отново говориха и плакаха. Момчето бе единственото нещо, останало й на този свят. Макар да бе доста заета с различни дейности — благотворителност за слепи и бездомни в Бостън — фактът, че Джими е жив, независимо на кой край на света, придаваше на живота й смисъл.

Беше почти десет часът, когато Алекс помоли една от сестрите да намери походно легло за Валери. Тя не искаше да напусне болницата, макар че Алекс й предложи да я закара до къщичката, в която живееше Джими.

В десет и половина Алекс се обади на Купър, но той беше излязъл. От Тайрън разбра, че е отишъл на кино, и постъпката му се видя много грозна на Алекс.

— Мисля, че цялата тази история с болницата го изнерви — обясни Тайрън, но Алекс вече знаеше причините. Въпреки това се ядоса, че той дори не се опитва да преодолее неприязънта си към всичко болнично. Беше абсолютен егоист.

— Предай му, че си отивам у дома. Трябва да се върна на работа в пет и оттук ми е по-близо. Не искам да го събуждам, когато излизам — каза тя на Тайрън.

— Аз също няма да го чакам. Ще му оставя бележка. Умряла съм за сън и съм страшно уморена.

Алекс й съобщи, че в състоянието на Джими няма промяна. Нито към по-добро, нито към по-лошо. Последното беше все пак обнадеждаващо.

Когато се върна да каже довиждане на Валери, жената бе задрямала. Затова излезе тихо на пръсти и си отиде у дома. А когато легна в собственото си легло, се замисли за Купър и се опита да определи какво точно чувства. Това й отне доста време. Заспивайки, осъзна, че не му се сърди, просто е разочарована. За пръв път, благодарение на инцидента с Джими, Алекс видя една черта от характера на Купър, която никак не й хареса. И разбра, че колкото и да го обича, повече не го уважава. А това, както и нещастието, което бе сполетяло Джими, за нея бе опустошаващо откритие.