Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Cottage, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 30 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Даниел Стийл. Имението

ИК „Бард“ ООД, София, 2003

ISBN: 954-585-434-0

История

  1. — Добавяне

Глава 18

Тайрън се пренесе в „Имението“ с много малко багаж и още по-малко шум. Беше дискретна, възпитана и с нея много лесно се общуваше. Не искаше нищо от Палома и много внимаваше да не пречи на Купър. Когато се срещнаха с Алекс, веднага си допаднаха. И двете бяха силни, откровени и сериозни жени. Още от пръв поглед се набиваше на очи приликата с Купър. Те си приличаха не само физически. И двамата притежаваха едно и също аристократично излъчване. Беше забележително. Единствените две неща, по които се различаваха, бяха, че Тайрън пътуваше с много малко багаж и беше финансово стабилна. За всичко останало бяха като две капки вода. Като две грахчета в една шушулка. Куп беше истински щастлив, че дъщеря му е при него.

Прекарваха дните, като се опознаваха, запълваха празнините в миналото, споделяха възгледите и мненията си по различни въпроси. Имаше прилики и разлики, разбира се. Тайрън смяташе, че баща й е изключително интересен човек. След като станаха достатъчно близки, тя се осмели да го попита какви са намеренията му спрямо Алекс, дали ще й предложи брак и той й отговори, че не е сигурен. Това бе най-честното нещо, което някога бе казвал в живота си. За краткото време, през което живееше с него, Тайрън бе успяла да извади на повърхността най-добрите му качества, нещо, което дори Алекс не би могла да стори. Сякаш беше дошла, за да го направи цялостен. Сега, откакто знаеше, че съществува, тя искаше да опознае и личността му. Онова, което виждаше и научаваше, й харесваше много, въпреки че откриваше и слабостите му.

— Имам колебания спрямо Алекс — призна й Куп.

— Защото е прекалено млада ли? — попита Тайрън, докато лежаха край басейна.

Бяха сами. Всички други бяха на работа. Тайрън имаше нежна кожа като баща си, затова инстинктивно избягваше слънцето. Тялото й бе като алабастър, тънко и стройно, без дефекти, също като неговото. Куп често казваше, че то е наследство от далечните му английски прадеди. Наричаше кожата си „английска“. Тайрън имаше същата кожа.

— Не, младостта й не ме притеснява — отговори той. — Дори е прекалено стара според моите критерии.

И двамата се разсмяха.

— Баща й е Артър Мадисън. Знаеш какво означава това. Аз лично непрекъснато си задавам въпроси относно мотивите ми спрямо нея. И съм затънал в съмнения — неговата откровеност впечатли и очарова Тайрън. — Понякога се страхувам, че съм привлечен единствено и само от парите й. Друг път съм сигурен, че не е така. А би било много лесно да открия истината, прекалено лесно. Въпросът, на който трябва да отговоря, е дали щях да я обичам, ако нямаше пукната стотинка. Е, отговарям ти — честно казано, не знам. А докато не съм сигурен, ще се колебая. Дяволска работа!

— Може би няма кой знае какво значение — рече практично Тайрън.

— А може би има — отговори замислено Купър.

Да говори така, за него бе истинско облекчение. Тайрън бе единственият човек, с когото можеше да си го позволи, защото тя не преследваше никакви користни цели и не бе материално заинтересована, а той не искаше нищо от нея. Нито тялото й, нито любовта, нито парите й. Искаше просто да я има в живота му. Тя беше негова дъщеря и Куп изпитваше необяснима любов към нея. Това сигурно бе най-близкото състояние до безусловната любов. Тази метаморфоза се бе осъществила за една нощ. Сякаш беше предчувствал, че тя е някъде наблизо и бе очаквал да се появи, да почука и да влезе в живота му. Нуждаеше се от нея. И може би по някакъв странен и необясним начин Тайрън също изпитваше потребност от него.

— Когато сексът и парите се объркат, става голяма каша, Тайрън. А в моя живот винаги е било така — обичаше да споделя тайните си с нея и това много го изненадваше.

— Може би си прав. Аз имах същия проблем със съпруга ми. Заедно започнахме, изградихме бизнеса си и накрая… Той искаше да печели повече пари. Аз бях дизайнерът, така че получавах признание, а той ми завиждаше. Накрая се опита да ми отнеме всичко по време на развода. Беше ми по-лесно да продам бизнеса и да се махна оттам. Освен това спеше с асистентката ми и се пренесе при нея, когато ме напусна, което почти разби сърцето ми.

— Ето на, виждаш ли, секс и пари — кимна Куп. — Това винаги обърква нещата. Между нас не съществува нито едното, нито другото. Затова всичко е лесно и просто — Куп знаеше, че е прав. Отношенията му с Тайрън бяха чудесни и това бе една от причините.

— Колко зле си финансово? — попита тя загрижено.

— Затънал съм. Но Алекс не знае. Не съм й казал. Не искам да мисли, че съм с нея заради парите й или че ще я използвам, за да плати дълговете ми.

— А ти наистина ли няма да го направиш?

— Да ти кажа право, не знам. Сигурно би било по-лесно, вместо да се блъскам да снимам глупави реклами и Бог знае още какви други боклуци. Но тя е толкова свестен човек, че не искам да вземам пари от нея. Ако беше друга, може би щях да го направя. Не искам пари и от теб, да сме наясно по въпроса — добави Куп. Наистина нямаше желание да опорочава всичко. Щеше да разбие приятелството, което съществуваше помежду им. Нещата му харесваха такива, каквито бяха. Всичко между тях беше чисто и той искаше да го запази такова. — Единственото, което ще ме оправи, е една роля в някой добър филм. Голяма и силна роля ще ме изправи на крака. Но само един Господ знае кога ще се случи това. Може би никога вече. Трудно е да прогнозирам — изглежда вече гледаше доста философски на перспективите.

— И тогава какво ще стане? — тревожеше се за него. Не й каза нищо конкретно относно финансовите си затруднения.

— Понякога нещата се обръщат тогава, когато най-малко очаква човек. Затова трябва да се надяваме. Винаги има надежда.

Ако ли пък изчезнеше всяка надежда, оставаше Алекс. Може би накрая щеше да стигне до нейните пари, макар да не искаше. Нали точно това бе обяснявал досега на Тайрън. Изведнъж се втренчи в краката й.

— Какво има? — беше си направила педикюр и ноктите й бяха лакирани в розово. Помисли си, че може би той предпочита червено. Но тя винаги се лакираше в розово, защото червеното й приличаше на кръв.

— Имаш моите крака — той долепи крака си до нейния и двамата се разсмяха. Наистина, краката им си приличаха като близнаци. Имаха еднакви дълги и елегантни кости. Купър хвана ръцете й. — И ръцете ти са същите.

Не можеше да се отрече, че си приличат, а и Купър нямаше намерения да го правя. Отначало мислеше да я представя като своя племенница. Но с времето, след като я опозна, реши да не крие, че му е дъщеря, и я попита какво мисли по въпроса.

— Харесва ми, но ако това размъти водата около теб и ти навреди, не го прави.

— Не виждам защо. Просто ще кажем, че си доста едричка за своите четиринадесет години.

— Не обичам да казвам на колко съм години — разсмя се Тайрън. — Но тази възраст ме устройва. Много е потискащо да бъдеш свободен на моята възраст. Аз съм почти на четиридесет и неочаквано отново съм в началото на пътя. Омъжих се на двадесет и две.

— А, колко депресиращо! — подразни я Куп и двамата отново се разсмяха. Беше му забавно и весело с нея, беше страхотно да си говорят. И двамата се наслаждаваха на времето, прекарано заедно. Нямаше какво друго да правят, освен да разгледат живота си, да го разнищят и да го споделят един пред друг. — Значи е време за промени. Ще трябва да ти намерим някой подходящ.

— О, не, все още не — отвърна спокойно Тайрън. — Не съм готова. Трябва да си поема дъх. Загубих съпруга си, бизнеса си, майка си, затова пък намерих баща си. Но всичко това се случи само за няколко месеца. Ще трябва да намаля темпото. Прекалено много неща ме връхлетяха. Искам да ги осъзная и осмисля.

— А какви са плановете ти за работа? Смяташ ли да потърсиш нещо подходящо тук? — Куп се чувстваше отговорен за нея. Това бе доста странно и ново за него чувство.

— Не знам. Винаги съм искала да опитам в киното, но сигурно идеята е налудничава. Всъщност мога дори да не работя. Продадох бизнеса си много успешно, а и мама ми остави всичко, което имаше. Баща ми… другият ми баща — поправи се с усмивка Тайрън, — и той ме осигури много добре. Мога най-спокойно да си живея живота, без да работя. Мога да ти помогна и на теб. Или пък да измислим нещо. Много съм добра в подреждането на нещата и извличането на смисъл от кашата.

— Това сигурно си наследила от майка си. Защото аз съм точно обратното. Бива ме само да превръщам всичко смислено в каша. Просто съм гений. Финансовият хаос ми е присъщ. Не мога да живея без него — каза го с хумор и самоирония.

— Ако искаш все пак да погледна и да ти кажа какво мисля, просто ме уведоми.

— Сигурно ще изречеш с други думи онова, което казва счетоводителят ми. Макар че то си е съвсем ясно. Непрекъснато повтаря: „Не купувай нищо и продай къщата!“ Ужасно досаден дребосък е.

— Такава е природата на звяра. Всички счетоводители са еднакви — успокои го Тайрън.

Когато Алекс се присъединяваше към тях, ставаше още по-весело и забавно. Тримата си готвеха заедно, ходеха на кино и водеха безкрайни разговори. Но когато станеше време, Тайрън винаги много дискретно изчезваше. Не искаше да им пречи. Харесваше изключително много Алекс и я уважаваше безкрайно заради професията й.

Една съботна сутрин двете лежаха край басейна и си говореха за работата в болницата, когато Марк и децата му излязоха от крилото за гости. Купър седеше на терасата и четеше книга. Беше настинал и не искаше да плува.

Алекс представи Тайрън на семейство Фридман, но не каза коя е. Всъщност нямаше нужда. Марк веднага я попита дали не са роднини с Купър. Каза, че такава изключителна прилика не е виждал, и попита Алекс дали е забелязала. Двете жени се разсмяха.

— Прав сте — отговори Тайрън. — Той ми е баща. Не бяхме се виждали от много време.

Марк беше слисан. Това бе откритието на века! Алекс отново избухна в смях заради смаяното му изражение.

— Не знаех, че Куп има дъщеря — объркан и зашеметен рече Марк.

— И той не знаеше — отговори с усмивка Тайрън и скочи в басейна.

— Какво каза тя? — попита младият мъж. Изобщо нищо не разбираше.

— Това е дълга история. Някой ден ще ти я разкажат. След няколко минути се появи и Джими.

Денят беше много горещ, всички искаха да поплуват и да се разхладят. Марк заговори Тайрън за бизнеса й в Ню Йорк, децата играеха с техни приятели, дошли току-що. Алекс само ги помоли да не пускат музиката силно, тъй като Куп не беше добре и младежите се преместиха в далечния край на басейна. Това й даде възможност да поприказва с Джими на спокойствие. Обикновено наоколо винаги имаше много хора.

— Как вървят нещата при теб? — попита го Алекс, докато той нанасяше по ръцете и раменете си слънцезащитен крем. Макар че имаше тъмна коса, кожата му бе светла и нежна. Алекс предложи да намаже гърба му и той, след кратко колебание, се съгласи. Обърна се по корем на шезлонга. Никой не бе правил това за него откакто умря Маги. Но Алекс продължи да задава въпроси и го разсея.

— Добре, поне така мисля. А ти как си? Как върви в болницата? — попита на свой ред той.

— Натоварено е. Понякога си мисля, че целият свят е решил да ражда бебетата си преждевременно или с увреждания. Струва ми се, че никога вече няма да видя здрави бебета.

— Сигурно е много потискащо — рече със съчувствие Джими.

— Всъщност не. Повечето се оправят. Е, някои умират, просто е неизбежно. Все още не мога да свикна с това — мразеше, когато някое детенце умреше. Беше толкова тъжно за всички. Но пък победите бяха така сладки. — На хлапетата, с които ти работиш, сигурно не им е по-лесно. Просто е страшно, като се замисли човек, какво причиняват някои хора на децата си.

— Аз също никога няма да свикна — призна Джими.

В работата им имаше много общи неща. По своя собствен, макар и различен начин и двамата спасяваха нечий живот.

— Какво те накара да станеш лекар? — попита Джими. Беше любопитен от самото начало.

— Майка ми — отвърна кратко Алекс и той се усмихна.

— Тя също ли е медик?

— Не, тя води абсолютно безсмислен живот. Дните й минават в пазаруване, обеди, вечери и лакиране на ноктите. Това е всичко. Също и сестра ми. Исках да правя нещо друго, без значение какво ще ми струва — Алекс можеше да стане каквато си поиска. Беше много добра ученичка, всичко й вървеше. — Когато бях дете, исках да стана пилот. Но после осъзнах, че не е по-различно от това да си шофьор на луксозен автобус. Всеки ден едно и също. Отегчителна работа. Онова, което правя, е много по-интересно, при това е различно всеки ден.

— И при мен се случи нещо такова — засмя се Джими. — Когато бях в Харвард, исках да играя професионален хокей. Но приятелката ми ме убеди, че след като избият зъбите ми, ще стана много грозен и ще заприличам на кретен. Замислих се и у мен надделя суетата. Реших, че е права и се отказах. Но все още обичам да се пързалям — двамата с Маги често караха кънки. Побърза да пропъди спомена. — Коя е жената, която говори с Марк? — смени темата Джими, заинтересуван от непознатата, и Алекс се засмя.

— Дъщерята на Куп. Пристигна преди няколко дни от Ню Йорк и ще остане малко тук с него.

— Какво? Не знаех, че има дъщеря — изненада се Джими.

— За него също беше голям сюрприз.

— Той изглежда не може да се оплаче от липса на изненади.

— Тази поне е приятна. А и Тайрън е страшно мил човек. Много е готина.

Марк изглежда мислеше същото. Вече цял час двамата си говореха, а Алекс забеляза как Джесика ги наблюдава под око. Джейсън, разбира се, не обръщаше никакво внимание, защото беше зает с приятелите си.

— Те са добри деца — подхвърли Алекс и Джими се съгласи.

— Така е. Марк е щастливец. Жалко, че скоро ще се върнат при майка си. Сигурно много ще му липсват.

Стана й тъжно. Тя също виждаше колко щастлив е Марк, когато децата са наоколо.

— Може би и той ще отиде с тях. А ти? Смяташ ли да останеш тук, или ще се върнеш на изток? — тя знаеше, че е от Бостън, и неочаквано й хрумна да го попита дали не познава братовчед й, който бе учил в Харвард по същото време.

— Бих искал да остана тук — рече замислено Джими.

— Въпреки че ми е мъчно за мама. Баща ми почина отдавна и тя е съвсем сама. Само аз й останах.

Алекс кимна и го попита за братовчед си.

Джими се изненада.

— О, Люк Мадисън! Той беше един от най-добрите ми приятели. Живеехме в едно и също общежитие. Често си пийвахме заедно, особено в последния курс.

— Типично за Люк — засмя се Алекс.

— Срам ме е да призная, но не съм го виждал от десет години. Мисля, че замина за Лондон, след като се дипломирахме, и загубих следите му.

— Все още е там и има шест деца. До едно момчета. Аз също не го виждам, освен по сватби и погребения, на които не ходя много често.

— И поради каква причина? — полюбопитства Джими.

Всичко, свързано с нея, го интересуваше, включително и странната й връзка с Куп. От самото начало не му харесваше, че се е хванала с него. Изобщо не харесваше Купър. Дори не бе сигурен защо. Беше инстинктивно чувство. Може би ревност. Според него Купър бе истински женкар и не правеше друго, освен да прелъстява и захвърля жените. А подобно поведение Джими не одобряваше.

— Ами… защото веднъж се задавих… с една сватба имам предвид — обясни Алекс и Джими поклати глава при това обяснение.

— Много лошо. Инак сватбите са хубаво нещо. Моята беше хубава. Е, не толкова, колкото самия брак. Нашата сватба бе в „Сити Хол“. Тя беше страхотно момиче.

— Много ми е мъчно за онова, което се е случило — тъжно произнесе Алекс.

Винаги изпитваше необяснима скръб и съчувствие към него, макар напоследък да й изглеждаше значително по-бодър. И не толкова блед, нито толкова отчаян. Беше дори леко понапълнял. Вечерите, прекарани със семейство Фридман, му се отразяваха добре. Поне се хранеше. И истински се забавляваше с децата.

— Странно нещо е скръбта. Понякога си мислиш, че направо може да те смаже. А друг път всичко е наред. Когато се събудиш, никога не знаеш какъв ще бъде денят. Може да изглежда добър, а да се превърне в най-непоносимото бреме. Друг път започва лошо, толкова лошо, че ти се иска да умреш, и неочаквано всичко се променя. Също като болест. Никога не знаеш кога ще започне или свърши, нито как ще протече. Мисля, че вече свикнах. Започва да се превръща в нещо като навик, в начин на живот.

— Предполагам, че няма друго лекарство, освен времето — звучеше изтъркано, банално, но беше истина. Бяха минали почти пет месеца. Когато се бе пренесъл да живее тук, изглеждаше като смъртник, с единия крак в гроба. — С много неща е така, макар и не толкова тежки. На мен също ми трябваше много време, за да излекувам раните, които получих при провалената сватба. Всъщност ми трябваха години.

— Мисля, че е различно. Болката е различна. При теб е било загуба на доверие, а при мен — на човек. Нямаше кого да обвинявам. Но боли, много боли — беше изненадващо откровен, разказвайки за скръбта си, и Алекс реши, че сигурно се чувства по-добре, когато говори за тези неща. — Колко още ти остава да практикуваш?

— Една година. Понякога ми изглежда като цяла вечност. Толкова много дни, толкова много нощи. Вероятно ще остана в Университетската болница и след като завърша специализацията, ако ме искат, разбира се. В отделението за недоносени бебета и деца с увреждания има страхотно оборудване. Моята специалност е тежка, няма много работни места за нея. Първоначално смятах да специализирам обикновена педиатрия, но това ме привлече повече. Тук, за да си полезен, трябва да си винаги на върха. Адреналинът постоянно се покачва, но това ме държи във форма и ми помага. Донякъде съм търсач на силни усещания. Еднообразието ме отегчава до смърт.

В този момент към тях приближиха Тайрън и Марк. Бяха обсъждали данъчното законодателство и начините за укриване на данъци и той бе силно удивен да открие колко много знае за тези неща младата жена. Тя също бе проявила интерес към неговите разсъждения. Беше висока почти колкото него.

Алекс се усмихна, като ги гледаше. Бяха хубава двойка и освен това на приблизително еднаква възраст.

— Вие двамата за какво толкова си говорите? — попита Марк, докато сядаше.

— За работа. Какво друго? — отвърна Алекс.

— И ние.

Докато си бъбреха, цяла орда деца скочи в басейна и запляска с ръце. Алекс се радваше, че Купър е болен и не може да слезе при тях. Гледката щеше да го разстрои и подлуди. Изглежда много му допадаше, че единственото дете което бе имал, беше стояло далеч от него цели тридесет и девет години. Беше й прошепнал, че според него това е най-добрата възраст за дете. Алекс бе предала думите му на Тайрън и двете се смяха от сърце.

След пет минути децата в басейна започнаха да играят на водна топка и Марк и Джими се присъединиха към тях.

— Той е много приятен човек — сподели Тайрън с Алекс, имайки предвид Марк. — Предполагам, че е бил много разстроен, когато жена му го е напуснала. Добре е, че децата му са решили да се върнат при него.

— Куп не беше никак очарован — обясни през смях Алекс. — Цяла седмица бе сърдит и се носеше като черен облак. Да беше го видяла как преглътна този горчив хап! Но те са добри деца.

— А какъв е Джими?

— Тъжен. Загубил е съпругата си преди пет месеца. Преживява го много тежко.

— Заради някой друг ли? — започваше да й се струва, че всеки втори човек на планетата е изоставен от някого и това се превръща в нещо като епидемия.

Но Алекс поклати отрицателно глава.

— Не, починала е от рак. Била е само на тридесет и две години — прошепна тя, тъй като в същия момент Джими мина покрай тях във водата. Тъкмо бе спечелил точка за своя отбор и хвърли топката към Джейсън, който направи още една точка. Играта беше шумна, децата крещяха и пляскаха с ръце и наоколо всичко бе мокро от пръските.

Когато Алекс погледна към къщата, видя, че Купър им маха с ръка от терасата. Искаше да се прибират, защото беше време за обяд.

— Струва ми се, че господарят ни вика — кимна с глава към Купър тя.

Тайрън също погледна натам и се усмихна. Дори от такова разстояние можеше да се види колко горд е той с новооткритата си дъщеря. Бе станала прекрасно допълнение към живота му и Алекс много се радваше за него.

— А ти щастлива ли си с него? — попита я Тайрън.

Всъщност не знаеше какво означава тази връзка за нея. Беше чула и научила много неща от Купър, но никога не бе говорила с Алекс.

— Да, щастлива съм. Жалко, че не обича децата. Но пък във всяко друго отношение той напълно покрива представите ми за мъжа, с когото искам да бъда.

— Не те ли притеснява разликата в годините?

— Отначало мислех за това, но после установих, че няма значение. Понякога Купър е по-млад дори и от мен. Същинско дете.

— Но не е — рече мъдро Тайрън. — И някой ден това ще има голямо значение.

— Същото казва и баща ми.

— Той не одобрява връзката ти, нали? — не беше изненадана.

Едва ли имаше баща, който да мечтае Купър Уинслоу да му стане зет. Освен някой сноб или еснаф, който се ласкае от факта, че е кинозвезда. Но подобно отношение изглеждаше малко вероятно за Артър Мадисън, като се има предвид кой беше.

— За да ти стане съвсем ясно, ще ти кажа, че той не харесва нищо, което правя. Или почти нищо. Но наистина се тревожи за мен и за връзката ми с Куп.

— И с право. Особено с оглед на живота, който е водил! Притеснява ли те историята с онова момиче, което твърди, че ще има бебе от него?

— Не, никак. Може би защото той не се притеснява. Пък и не се знае дали детето наистина е негово.

— И какво ще стане, ако е?

Алекс сви рамене.

— Ще й изпраща чек всеки месец. Каза, че дори не иска да го види. Да знаеш колко й е сърдит!

— Мога да разбера защо. Жалко, че не иска да направи аборт. Би било много по-лесно за всички.

— Вярно. Но ако майка ти беше направила аборт, ти нямаше сега да си тук. И аз много се радвам, че те е запазила, най-много заради самия Куп. Ти означаваш много за него — увери я Алекс. Появата на Тайрън според нея беше направо дар божи за Купър.

— Той също означава много за мен. Не предполагах, че ще бъде така. Или може би съм очаквала. И затова дойдох. Първоначално бях само любопитна. Но сега наистина го харесвам. Не знам какъв баща щеше да бъде преди години, когато съм била малка, но сега е чудесен приятел.

Алекс виждаше положителния ефект, който Тайрън имаше върху Куп. Сякаш бе открил най-сетне липсващото парченце от себе си. Парченцето, което не знаеше, че е загубил.

Двете махнаха с ръка на другите за довиждане и бавно се упътиха към къщата.

Куп ги очакваше.

— Много са шумни днешните извънземни — намусено направи забележка той. Чувстваше се отвратително заради настинката си и целият свят му беше крив.

— Скоро ще излязат от басейна — увери го Алекс. — Време е да обядват.

— Ние също. Е, момичета, какво ще кажете да хапнем в „Айви“? — предложи Купър и двете жени харесаха идеята му. Отидоха да се преоблекат и се върнаха след двадесет минути готови за излизане.

Купър ги закара със стария ролс-ройс до Северен Робъртсън и през целия път те говориха и се смяха. Седнаха на терасата и прекараха чудесно. Когато Алекс поглеждаше усмихнатия сияещ Купър, осъзнаваше, че всичко в неговия свят вече е наред. Както и в нейния.