Даниел Стийл
Имението (17)

Глава 17

Докато Алекс бе на среща с баща си, Куп си почиваше под едно дърво близо до басейна. Винаги внимаваше да не стои дълго на слънце, заради кожата си. Това бе една от тайните на добрия му външен вид и младоликостта му. Обичаше тишината и спокойствието край басейна през деня. Наоколо нямаше жива душа. Квартирантите бяха на работа, а ужасните деца на Марк — на училище. Ох, слава Богу!

Така че Купър си лежеше замислен в сянката на дървото. Всъщност се чудеше какво ли бе й казал баща й. Почти беше сигурен, че са говорили за него, поне отчасти. Беше сигурен също така, че думите не са били ласкави и господин баща й не го одобрява. Само се молеше да не я разстрои прекалено много или пък да я насъска срещу него. Но не можеше да не си признае, че човекът има основателна причина да бъде загрижен. Истината бе, че не беше платежоспособен. Ако бащата бе направил разследване, без съмнение бе открил истината и всичко му бе станало ясно.

За пръв път в живота му това обстоятелство го притесняваше. Наистина се тревожеше какво може да мисли баща й за него. Никога досега не бе обръщал внимание на хорските приказки и одумки. Но сега…

За щастие и на двете страни Куп наистина бе много почтен спрямо Алекс въпреки финансовите си затруднения. Тя бе толкова свестен човек, че му беше съвестно да я използва, макар подобни мисли да му минаваха от време на време. Но той ги пропъждаше и се държеше забележително добре. Освен това бе започнал сериозно да мисли, че наистина е влюбен в нея. През годините състоянието на влюбеност бе означавало най-различни неща. Но напоследък беше стигнал до откритието, че се нуждае да се чувства удобно и естествено, да няма проблеми и да не получава главоболие от връзката си с някоя жена. Имаше толкова много и различни жени на този бял свят. Момичета като Чарлин, които му създаваха големи трудности. Не искаше повече да си има работа с такива.

Да бъде с жена като Алекс, беше много по-лесно. Тя беше честна, открита, почтена, забавна и не искаше нищо. Това много му харесваше. Беше удивително самостоятелна и той знаеше, че ако се отчае или стигне до дъното във финансово отношение, може да разчита на нея. Парите й бяха един вид застрахователна полица за него. Все още нямаше нужда от тях, но някой ден можеше да има. Все пак не беше с нея заради парите, макар тяхното наличие и количество да му бяха приятни. Нямаше нищо против те да съществуват. За всеки случай. Това го караше да се чувства сигурен. В известен смисъл.

Единственото, което не му харесваше и което го възпираше да й направи предложение, беше, че Алекс е много млада и иска да има деца. И сигурно щеше да ги има някой ден. Това в очите на Купър бе нещо наистина много страшно. Един голям недостатък, дефект във връзката им. Но човек не може да има всичко. Фактът, че е дъщеря на Артър Мадисън, беше достатъчен да го компенсира. Но все още не можеше да си представи, че някой ден ще трябва да се примири с неизбежното. Алекс не го притискаше и не настояваше, за което й бе безкрайно благодарен. Нямаше никакво насилие, нищо принудително помежду им. Изобщо много неща му харесваха у Алекс. По-точно казано, почти всичко.

С тези мисли в главата Купър тръгна към къщата. И неочаквано се сблъска с Палома. Тя бършеше праха по мебелите, като в същото време дъвчеше един сандвич. Върху килима капна малко майонеза и той й я посочи.

— О, съжалявам — рече невъзмутимо Палома и изтри петното с леопардовите си чехли.

Купър се бе отказал да я обучава или превъзпитава. Просто двамата се опитваха да преживяват съвместно, като вървят успоредно, без да се срещат, за да не се претрепят взаимно. Преди няколко седмици откри, че тя помага и в домакинството на Фридман, но това не му влизаше в работата. След като приключеше със задълженията си към него и нямаше какво друго да прави, можеше да върши каквото си иска. Не си струваше заради това да започва война с нея. Освен това беше доста поомекнал. Може би това се дължеше на благотворното влияние на Алекс.

Същият този следобед стъкларите слагаха новото стъкло във всекидневната. Куп все още не бе простил за нападението и ядът му не бе минал. Ако някой ден двамата с Алекс имаха деца, то те в никакъв случай нямаше да бъдат момчета. Само мисълта за това го караше да се чувства зле. Сети се за онази проклетница Чарлин. Добре поне, че тази седмица не беше се изявявала във вестниците.

Купър отиде в кухнята и си наля чаша чай с лед. Беше научил Палома как да го прави. Тя го приготвяше и го оставяше в голяма кана в хладилника. В този момент зазвъня телефонът. Помисли си, че може да е Алекс, но гласът на жената беше непознат. Тя се представи като Тайрън Дохърти и каза, че иска среща с него.

— Продуцент ли сте? — попита Куп, все още с чашата чай в ръка.

Беше се отпуснал и позанемарил търсенето на работа. След случката с Чарлин не му беше нито до роли, нито до филми. Други тегоби лежаха на раменете и на сърцето му.

— Не, по професия съм дизайнер. Но не ви се обаждам за това. Има един въпрос, който трябва да обсъдя с вас.

Той си помисли, че може да е репортер и мигновено съжали, че отговори и се представи с истинското си име по телефона, но вече беше много късно да каже, че се обажда икономът и че господин Уинслоу не си е у дома. Нещо, което правеше доста често откакто Лийвърмор го бе напуснал.

— За какво става дума? — попита студено Куп.

Вече не вярваше на никого. Всеки искаше нещо от него. Е, ако не всеки, то поне Чарлин. Но и тя му стигаше.

— Това е личен въпрос. Нося ви писмо от един ваш стар приятел.

Прозвуча му много тайнствено. Вероятно беше някаква уловка, измама, някаква хитрина да го хванат в капана. Сигурно беше поредният номер на Чарлин да стигне до него. Но гласът на жената звучеше приятно.

— И кой е този приятел?

— Не е той, а тя. Джейн Аксман. Сигурна съм, че не си спомняте името.

— Така е. Вие нейният адвокат ли сте?

Най-вероятно дължеше пари на тази Джейн. Беше водил стотици подобни разговори. Обикновено ги препращаше към Аби. Преди с тях се заемаше Лиз, но сега трябваше да се оправя сам.

— Не, аз съм й дъщеря.

Жената от другата страна на линията очевидно не искаше да говори много, но още веднъж повтори, че е важно, и обеща да не му отнеме много време. Куп беше озадачен и заинтригуван. Запита се дали е красива. Беше почти на косъм да й предложи да се срещнат в хотел „Бевърли Хилс“, но реши, че го мързи да ходи дотам. Пък и очакваше Алекс да се обади всеки момент след срещата с баща си. И се страхуваше, че може да е разстроена. Не искаше да говори с нея по мобилен телефон насред ресторанта.

— Къде сте? — попита Куп.

— В хотел „Бел Еър“. Току-що пристигнах от Ню Йорк.

Е, поне бе отседнала в добър хотел. Не че имаше някакво значение, но все пак говореше добре за вкуса и накрая любопитството му надделя.

— Знаете ли, аз живея съвсем наблизо. Защо не дойдете при мен?

— Благодаря ви, господин Уинслоу — отвърна вежливо жената. — Няма да ви отнема много време.

Тя искаше само да го види. Веднъж, един-единствен път. И да му покаже писмото на майка си. То бе част от една история, в която той също беше играл роля. Дори много важна роля.

Десет минути по-късно жената бе пред портата. Позвъни и Купър я отвори с дистанционното от къщата. Ти караше взета под наем кола и когато излезе от нея, Куп видя, че е висока и руса, около тридесетте, както предположи. Всъщност бе на тридесет и девет. Беше хубава жена, с тънка и елегантна фигура и къса пола. Беше много добре облечена, стилно и с вкус. Имаше нещо познато в нея, но не можа да определи какво. Беше сигурен, че никога досега не я е виждал.

Тя приближи, усмихна се и му подаде ръка.

— Благодаря ви, че се съгласихте да се срещнем. Извинявам се за безпокойството. Но исках да свърша тази работа. Отдавна се канех да ви пиша, но реших, че ще бъде по-добре да дойда лично.

— По каква работа сте в Калифорния? — попита той и я поведе към библиотеката.

Предложи й вино, но тя отказа. Вместо това помоли за чаша вода. Навън беше много топло.

— Все още не знам. Имах дизайнерско бюро в Ню Йорк. Наскоро го продадох. Винаги съм искала да правя костюми за филми, но това сигурно е една от многобройните ми налудничави идеи. Хрумна ми да намина насам и да се поогледам.

Всъщност беше дошла, за да се срещне с него.

— Това значи, че не сте омъжена? — предположи Куп, докато й подаваше водата в кристална чаша от „Бакара“.

Всъщност защо не, подсмихна се той на себе си, та Палома ги използваше да полива с тях цветята.

— Разведена съм отскоро. Разведох се, продадох бизнеса си, майка ми почина и всичко това в рамките на няколко месеца. Това е един от онези редки моменти в живота, когато нямаш никакви пречки или задължения и можеш да правиш каквото си поискаш. Не съм сигурна дали ми харесва, или ме плаши до смърт — но се усмихна, докато го казваше. Не изглеждаше особено уплашена. Беше изключително спокойна и уравновесена.

— И какво е това писмо? Да не би някой да ми е завещал пари? — разсмя се Купър, на което жената също се усмихна в отговор.

— Страхувам се, че не — тя му подаде писмото от жената, чието име той така и не си спомняше, и не каза нито дума повече.

Писмото беше дълго. Докато го четеше, Купър на няколко пъти вдигна очи и я погледна. А когато свърши, остана дълго загледан замислено в нея. Не беше сигурен какво да каже. Не беше сигурен какво иска тя от него. Сгъна писмото и й го върна. Беше много сериозен. Ако това бе още един опит за изнудване, нямаше да се хване. Един му бе напълно достатъчен.

— Какво искате от мен? — попита доста рязко Куп, от което лицето на жената помръкна. Очакваше по-топъл отговор.

— Абсолютно нищо. Исках да ви видя. Веднъж. И се надявах, че и вие също искате да ме видите. Съгласна съм, че е малко изненадващо и шокиращо. За мен също беше. Мама никога не ми бе споменавала за вас. Намерих писмото чак след смъртта й. Баща ми умря преди години. Нямам представа дали изобщо е знаел.

— Надявам се, че не — отвърна тържествено Купър.

Все още беше смаян. Но поне бе облекчен, че тя не иска нищо от него. Изглеждаше честен човек и беше хубава жена. При други обстоятелства сигурно би се опитал да я свали, макар че по неговите критерии вече бе старичка.

— Не мисля, че това би имало значение. Той беше много добър с мен. Остави ми голямата част от спестяванията си. Нямаше други деца. А ако е знаел, не го използва никога нито срещу мама, нито срещу мен. Беше много добър човек.

— Какво щастие за вас. Имали сте късмет — отвърна Куп, все още загледан в нея.

И изведнъж осъзна защо му бе така позната. Защото приличаше на него. Поради една особено важна и съвсем проста причина. Че й беше баща.

В писмото си майка й пишеше, че бе имала любовен роман с него преди четиридесет години. Бяха играли в някаква пиеса в Лондон и връзката им била кратка. Когато представленията приключили и тя се върнала в Чикаго, открила, че е бременна, и решила, поради неизвестни причини или известни само на нея, да не му съобщава. Смятала, че не го познава достатъчно добре. Това бе доста страшен начин на мислене и смело решение за жена, която очаква бебе. Но тя решила да роди детето, отново по причини, известни само на нея. Омъжила се за друг мъж, родила дъщеричка и до смъртта си не й казала, че човекът, когото смята за свой баща, всъщност не е. Бащата беше Купър. Преди да умре, беше оставила това писмо, което обясняваше всичко.

И ето че сега те седяха и се изучаваха взаимно. Мъжът, който смяташе, че няма деца, и не искаше никога да има, неочаквано се оказа с две. Тази тридесет и девет годишна жена, която се появи от нищото, и детето, което Чарлин носеше в себе си и твърдеше, че е негово. Много странно усещане за човек, който цял живот бе мразил децата. Но Тайрън не бе дете. Беше голям, възрастен човек, личеше, че е възпитана и интелигентна, имаше пари, имаше професия и приличаше поразително на него.

— Каква беше майка ви? Може ли да я видя? Имате ли нейна снимка? — попита от любопитство Купър.

Беше му неловко и се чудеше дали ще си я спомни.

— Да. Всъщност взех една за всеки случай. Мисля, че е от онова време — тя внимателно порови в чантата си и му подаде една снимка.

Когато я погледна, сякаш нещо го жегна. Събудиха се смътни спомени отпреди години и той се напъна да извади на повърхността нещо по-ясно, по-съществено, но напразно. Определено беше виждал това момичешко лице, но нищо повече. В главата му се блъскаха безброй женски лица. Не бе оставила дълготрайни спомени, но все пак се сети нещо за нея, дори си спомни ролята, която бе играла. Беше дубльорка. Една вечер главната актриса се бе напила безпаметно. Така Куп се оказа на сцената заедно с нея. Но не си спомняше нищо повече. По онова време той беше доста буен и разюздан и също пиеше здравата. Имаше много жени, всяка вечер беше с различна. Такъв си беше Купър още оттогава. Значи е бил на тридесет години, когато е била зачената Тайрън.

— Много странно — рече той, като върна снимката и погледна отново дъщеря си. Беше красива по един класически начин, макар да бе много висока. Предположи, че е около метър и осемдесет. Той беше метър и осемдесет и пет. Помисли си, че майка й също е била висока. — Не знам какво да кажа.

— Нищо. Всичко е наред — отговори любезно Тайрън Дохърти. — Просто исках да ви видя, да ви срещна поне веднъж. Аз имах хубаво детство, хубав живот. Имах чудесен баща, обичах много майка си. Бях единствено дете. В нищо не ви обвинявам. Вие никога не сте знаели за мен. Майка ми е запазила всичко в тайна, но аз не обвинявам и нея. Не съжалявам за нищо.

— Имате ли деца? — попита с трепет Куп.

След смайването да открие, че има голяма дъщеря, беше готов и за внуци.

— Не, нямам. Вечно бях заета, работех. А и никога не съм искала деца, колкото и да ми е трудно да го призная.

— Напълно ви разбирам. Това е по наследство. Предава се генетично — отвърна той със закачлива усмивка. — И аз никога не съм искал деца. Много са шумни, мръсни и миришат. Или нещо подобно, не съм съвсем сигурен.

Тя се разсмя. Харесваше го и разбираше защо майка й се бе влюбила в него и бе решила да запази детето му. Той беше очарователен, забавен, истински джентълмен от старата школа. Макар че нищо не подсказваше възрастта му. Трудно й беше да повярва, че двамата с майка й са една възраст. Майка й дълго боледуваше и се бе съсипала. А този мъж срещу нея изглеждаше много по-млад и в цветущо здраве.

— Ще останете ли по-дълго тук? — попита с интерес Купър.

Тайрън му харесваше и чувстваше някаква връзка помежду им. Не бе сигурен каква точно. Трябваше му време, за да я осмисли.

— Така мисля.

Все още не бе решила какво да прави. Сега, когато бе осъществила и тази среща, се почувства свободна. Това задължение й беше тежало от мига, в който откри писмото. Но след като вече го срещна, се бе освободила и можеше да прави с живота си каквото иска, независимо дали щеше да поддържа връзка с него или не.

— Мога ли да ви потърся в „Бел Еър“? Ще бъде хубаво да се видим пак. Може би ще дойдете с мен на вечеря?

— Би било чудесно — отвърна жената, като стана и с това сложи край на разговора им. Беше удържала на думата си. Не му отне повече от час. Изобщо не се опита да удължи посещението си. Бе свършила онова, за което бе дошла. Беше се срещнала с баща си. Сега трябваше да се завърне към своя живот.

Тайрън се обърна към него със сериозно изражение.

— Искам да ви уверя, в случай че се чудите — нямам намерение да изнасям историята в пресата. Това си е между нас.

— Благодаря ти — отвърна Купър дълбоко разчувстван. Наистина беше изключителна жена, тази паднала от небето дъщеря. Не искаше нищо от него. Искаше само да го види, кой е, какъв е. И бе харесала онова, което видя. Той също я хареса.

— Може би това, което ще кажа, ще ти прозвучи странно, но се опитвам да си представя каква си била като малка. Сигурно прекрасно момиченце. Майка ти трябва да е била забележителна жена.

„Е, да, особено след като не ти създаде никакви неприятности и пое цялата отговорност по отглеждането и възпитанието на детето.“ Какви са тези еретични мисли! — помисли си Купър. Само това му липсваше, да бъде обзет от угризения.

Зачуди се дали, ако знаеше, би се погрижил за майката и детето. Трудно му бе да си отговори. Но не можеше да отрече, че дъщерята му хареса.

— Съжалявам, че е починала — рече искрено той. Беше му чудно и странно да проумее, че докато той бе живял живота си, така както го разбираше, докато се бе забавлявал и веселил до насита, гонил фусти и пил шампанско, някъде по света е растяло това малко момиченце. Малкото момиченце бе пораснало без него. Той бе създал дъщеря, но тя не бе имала баща.

— Благодаря. На мен също ми е много мъчно.

Купър я изпрати до колата и я целуна по бузата, а тя му се усмихна. Беше същата усмивка, която виждаше всеки ден в огледалото и която приятелите му познаваха много добре. Беше опасно и същевременно вълнуващо да я гледа. Виждаше приликата със себе си. Майка й я бе виждала години наред. Сигурно й е било мъчително и неловко. Зачуди се дали съпругът й е знаел. Надяваше се, че не, заради него самия.

През останалата част от деня Куп бе много мълчалив. Имаше да мисли за много неща. Когато Алекс се върна в седем, той все още беше замислен и тя го попита да не е болен и дали всичко е наред.

Куп я разпита за срещата с баща й, тя отговори, че всичко е минало нормално, но не му каза нищо повече. Никакви подробности.

— Беше ли груб? — попита загрижено Купър, а тя само сви рамене.

— Беше такъв, какъвто е винаги. Едва ли бих го избрала за баща, но както знаеш, не можем да избираме родителите си. Все пак е бащата, когото имам — рече философски и си сипа чаша вино.

Денят беше дълъг и уморителен и за двамата. Куп не й каза нищо за посещението на Тайрън, докато не седнаха да вечерят. Палома беше сготвила пиле, Алекс добави спагети и направи салата. Беше напълно достатъчно.

И тогава Купър я погледна със странен израз и произнесе много тихо:

— Имам дъщеря.

Тя го погледна изненадано.

— Много е рано да се каже, Куп. Тя те лъже. Просто се опитва да те размекне — неочаквано се почувства разстроена заради него. Смяташе, че Чарлин му играе разни трикове и номера.

— Не, не става дума за Чарлин — той изглеждаше като поразен от гръм. Целия следобед беше мислил за Тайрън. Срещата му с нея сякаш преобърна живота му и го завъртя на сто и осемдесет градуса.

— Какво? Още някой ли очаква бебе от теб? — попита слисана Алекс.

— Не го чака. Вече го има. От тридесет и девет години.

И й разказа всичко за Тайрън.

Алекс го слушаше с удивление и забеляза колко дълбоко трогнат е Купър.

— Господи! Каква изумителна история — рече накрая тя с благоговение и възхищение. — Как е могла майка й да запази подобна тайна толкова години? Каква е дъщеря ти? — беше заинтригувана.

— Красива. Хареса ми много. Прилича на мен, така мисля. Във всеки случай изглежда по-добре от мен — добави галантно Купър. — Наистина много ми хареса. Тя е… — той затърси подходящата дума — достойна… благородна… изискана… нещо такова. Напомня ми за теб. Много е пряма и истинска. Не искаше нищо от мен и ме увери, че няма намерение да ходи при журналистите. Просто желаеше да ме види. Да се срещнем поне веднъж. Така каза.

— Защо не я поканиш пак? — предложи Алекс.

Виждаше, че много му се иска.

— Мисля, че точно това ще направя.

Но вместо да я покани, на другия ден отиде направо в хотела и я взе на обяд. Двамата си разказаха всичко един на друг и един за друг и бяха изненадани да открият колко много си приличат. Вкусовете им бяха еднакви, като се почне от любимите десерти и сладоледи и се стигне до книгите, които харесваха или не. Силата на гените наистина се оказа тайнствена и необяснима.

В края на обяда една страхотна идея осени Купър.

— Дали ще ти хареса да отседнеш в „Имението“, докато си тук? — предложи той.

Искаше го и се страхуваше Тайрън да не му откаже. Желаеше да прекара повече време с нея. Изведнъж му се стори, че е получил най-големия подарък в живота си и не искаше да го загуби. Мисълта, че тя ще си отиде, го ужасяваше. Искаше я по-близо до себе си, поне за няколко дни или може би седмици.

За негово облекчение идеята много допадна на Тайрън.

— Страхувам се да не преча — отвърна любезно, но той видя, че дълбоко в себе си е очарована от поканата.

— Няма да пречиш на никого.

Вече съжаляваше, че в крилото за гости и в къщичката на вратаря има наематели. Щеше да бъде много по-добре, ако можеше да я настани там. Но в главното крило на къщата имаше още един апартамент за гости, а колкото до Алекс, той беше сигурен, че няма да има нищо против. Беше разказал на Тайрън всичко за нея. От онова, което чу, дъщеря му оцени Алекс като страхотно момиче. И Купър не можеше да не се съгласи.

Тайрън обеща да се пренесе на следващия ден. През нощта Купър съобщи на Алекс голямата новина. Младата жена бе дълбоко развълнувана заради него и очакваше с нетърпение да се срещне с дъщеря му. Все още не му беше казала за разкритията и страховете на баща си. И сигурно никога нямаше да го направи. Когато размисли, Алекс осъзна, че баща й в известен смисъл има право. Но думите му щяха да разбият сърцето на Купър. Ако чуеше ужасните неща, които й бе наговорил за него, сигурно щеше да се поболее. Нямаше нужда да го разстройва. Баща й просто не можеше да разбере Купър.

Неочакваната поява на Тайрън очевидно означаваше много за него. Никога не беше го виждала такъв. Изглеждаше забележително спокоен и в пълна хармония със себе си.