Сюзън Елизабет Филипс
Знойни сънища (8)

Седма глава

След инцидента в снекбара, Рейчъл мразеше да се изправя отново лице в лице с Гейб, но през следващите няколко дни той не правеше нищо друго, освен да я затрупва със заповеди, след което сякаш забравяше за нея, докато се занимаваше със собствената си работа. Говореше малко, никога не я гледаше в очите и като цяло й напомняше за човек, който изтърпява някакво тежко наказание.

През нощта тя се отдаваше на дълбок сън, който бе естествена последица от изтощението й. Беше се надявала, че редовното физическо натоварване ще подобри кондицията й, но виенето на свят и отпадналостта продължаваха. В петък следобед, докато боядисваше вътрешността на билетната будка, тя почти припадна.

Пикапът на Бонър зави от пътя по алеята към киното точно в момента, в който тя с огромни усилия се изправяше на крака. Сърцето й затуптя учестено, когато чу, че автомобилът намалява скорост. Опита се да разбере какво е забелязал, но каменното изражение на лицето му не й даде никаква информация. Тя грабна четката и направи неприязнена гримаса по негов адрес, сякаш прекъсваше работата й и той отмина.

Кристи прояви желание да се грижи за Едуард в събота, когато също трябваше да работи, и Рейчъл прие с благодарност. В същото време си даваше сметка, че не бива да продължава да утежнява живота на съквартирантката си. Ако имаше достатъчно късмет следващата събота да е все още в Салвейшън, реши, че ще вземе детето със себе си, независимо дали това би се понравило на Бонър, или не.

За нещастие плановете й да се спусне надолу по планината и да се промъкне в бившата си къща на следващата нощ, след като бе ходила на разузнаване бяха осуетени от силна буря, придружена с проливен дъжд. Ако можеше да отиде дотам с кола, всичко би било много по-лесно, но заключените пътни врати правеха това невъзможно. В понеделник, точно една седмица след като колата й се бе счупила пред „Гордостта на Каролина“, тя си обеща, че ще осъществи това, което бе замислила, на следващата нощ.

Денят бе облачен, но сух и в късната утрин се появиха дори слънчеви лъчи. През цялата сутрин тя бе боядисвала металните стени на кабинките в тоалетните с емайлова боя, като същевременно кроеше планове как точно ще се промъкне в къщата. Работата не беше тежка и ако не беше виенето на свят и постоянната умора, която изпитваше дори и след почивния си ден, тя дори би й доставяла удоволствие.

Наведе се напред, като с едната си ръка придържаше синята си рокля, докато с другата потапяше валяка за боядисване в легена с боята. Да боядисваш, облечен в рокля, бе идиотско, но тя просто нямаше избор. В събота джинсите й окончателно се бяха разпрали на седалото, и то така, че повече не можеха да бъдат закърпени.

— Донесох ти обяд.

Тя се извърна и видя Бонър, застанал на входната врата. В ръката си държеше торбичка, явно изпратена от ресторант за бързо хранене. Рейчъл го изгледа подозрително. Беше се държал много резервирано след онази случка в снекбара миналата сряда. Защо ли сега се опитваше да скъси дистанцията?

— От сега нататък искам да си носиш обяд. И да прекъсваш работа за достатъчно дълго време, за да го изяждаш — продължи той намръщено.

Тя се застави да срещне погледа на мъртвите му сребърни очи, с което искаше да му покаже, че държанието му в стил Джак Изкормвача никак не я е уплашило.

— На кого му трябва храна? Твоята усмивка е достатъчна, за да ме държи сита в продължение на седмици.

Той не обърна внимание на сарказма й и остави торбичката в една от мивките. Рейчъл очакваше да си тръгне, но той се приближи към нея, за да огледа работата й.

— Ще трябва да се мине повторно — каза тя, стараейки се да звучи бодро. — Тези стари графити се заличават много трудно.

Той кимна към вратата, която току-що бе боядисана.

— Гледай да пазиш тези нови панти. Не искам да се зацапват с боя.

Рейчъл остави валяка в легена и избърса ръцете си в един парцал.

— Така и не мога да проумея, защо не си избрал чисто бяла боя вместо това бозаво сиво. — Въобще не й пукаше за цвета.

Единственото нещо, което имаше значение, бе да си запази работата и да не му позволи да разбере колко малко енергия й бе останала дори и за най-елементарните задачи.

— Харесвам сивото.

— Много подхожда на личността ти. Не, вземам си думите назад. Твоята личност е поне с десет нюанса по-тъмна от сиво.

Думите й явно никак не го впечатлиха. Той се облегна на все още небоядисаната стена на кабинката и я изгледа от глава до пети.

— Знаеш ли, Рейчъл, може и да помисля дали да не ти увелича заплатата в някой от близките векове, ако започнеш да се ограничаваш до четири думи, когато разговарям с теб. Да, сър. Не, сър.

„Остави го на мира — примоли се тя на себе си. — Не го дразни повече.“

— Би трябвало да бъде огромно увеличение, Бонър. Ти си най-доброто развлечение, което съм имала след Дуейн. А сега, ако обичаш, имам работа за вършене и ти само ме разсейваш.

Той не се помръдна и вместо това продължи да я гледа съсредоточено.

— Ако измършавееш още малко, няма да имаш сили да повдигнеш дори и валяка, с който боядисваш.

— Добре, добре, не се притеснявай за това, разбра ли? — Тя се наведе, за да вземе парцала, но главата й изведнъж заплува и се наложи да се подпре на пода, за да не падне.

Гейб я хвана за ръката.

— Хайде, грабвай обяда си. Току-що реших, че ще те наблюдавам докато го изядеш.

Тя издърпа ръката си от неговата.

— Не съм гладна. Ще ям после.

С върха на ботуша си той избута легена с боята настрани.

— Ще ядеш сега. Измий се.

Рейчъл го изгледа ядосано, докато отиваше да вземе торбичката с храна. Беше планирала да я скрие в задната част на хладилника в снекбара и да запази храната за Едуард, но не би могла да направи това, ако Гейб я наблюдаваше.

— Ще те чакам на детската площадка — подхвърли той, минавайки през входната врата, и изчезна от погледа й.

Тя отиде до мивката и започна да търка ръцете си чак до лактите, пръскайки вода и върху изцапаната с боя долна част на роклята си. След това се отправи към площадката.

Той седеше облегнат на една от вертикалните пръчки на висилката и държеше кутийка с лимонада в едната си ръка. Единият му крак бе протегнат напред, а другият — свит. Облечен бе с морскосиня тениска, затъкната в джинси, които имаха малка дупка на едното коляно, но въпреки това бяха хиляди пъти по-запазени от онези, които се бе наложило да изхвърли преди два дни. На главата си носеше рекламна шапка на „Чикаго Старс“.

Тя си избра място на няколко метра от него, точно до бетонната костенурка. Гейб й подаде плика с обяда и тя забеляза, че ръцете му бяха идеално измити. Дори и бинтът около палеца му бе съвсем нов. Как успяваше човек, който работи толкова усилено, да се поддържа толкова чист?

Сложи плика в скута си и извади отвътре торбичка с пържени картофи. Ароматът им бе толкова апетитен, че трябваше да напрегне волята си, за да не ги награби с пълна шепа. Вместо това тя едва-едва захапа едно резенче и облиза солта от устните си.

Гейб отвори кутийката с лимонада, погледна надолу към нея, а след това и към Рейчъл.

— Трябва да ти се извиня за случилото се онзи ден.

Тя бе толкова изненадана, че чак изтърва едно от скъпоценните картофени резенчета в тревата. Значи заради това бе този малък и съблазнителен обяд. Гузната му съвест най-после е заговорила. Беше й приятно да установи, че все пак притежава съвест.

Той изглеждаше нащрек и Рейчъл предположи, че очаква някакъв истеричен изблик от нейна страна. Е, нямаше да му достави това удоволствие.

— Не ме разбирай погрешно, Бонър, но ти се държа толкова глупаво тогава, че едвам се сдържах да не се разсмея.

— Така ли?

Очакваше лицето му да стане още по-мрачно, но вместо това той видимо се отпусна.

— Това бе непростимо. Никога няма да се повтори. — Той замълча, с поглед забит в земята. — Бях пил.

Рейчъл си спомни момента, в който бе усетила дъха му — свеж, без никаква следа от алкохол. И пак изпита чувството, че поведението му бе насочено по-скоро срещу него самия, а не срещу нея.

— Ами може би ще трябва да откажеш алкохола. Държа се като абсолютен задник.

— Знам.

— Като цар на задниците.

Той вдигна за миг очи към нея и тя за момент си помисли, че видя някаква весела искрица в твърдите му, сребърни очи. Беше ли това възможно?

— Искаш да ме накараш да се гърча от срам, нали?

— Като червей.

— Нещо би ли могло да запуши тази твоя уста? — Устните му се разтегнаха в нещо, което почти приличаше на усмивка, и тя беше толкова сащисана, че й трябваха няколко секунди, за да може да отговори.

— Неуважението е част от чара ми.

— Който ти е казал това, те е излъгал.

— Наричаш Били Греъм лъжец?

За миг единият край на устата му отново се разтегна в пестелива усмивка, но след това обичайното му мрачно изражение се върна на мястото си. Явно времето му за гърчене бе приключило.

Той посочи към нея с лимонадената кутия.

— Нямаш ли някакви джинси? Кажи ми, що за идиот трябва да си, за да вършиш подобна работа в рокля?

Някой, който няма какво друго да облече, помисли си тя. Нямаше намерение да похарчи дори и едно пени за облекло за себе си, не и когато на Едуард всичките дрехи непрекъснато му отесняваха.

— Много обичам роклите, Бонър. Те ме карат да се чувствам сладка и женствена.

— В комбинация с тези обувки ли? — Той огледа грубите й черни оксфордки с презрение.

— Какво да ти кажа… Просто робувам на модата.

— Дрън-дрън. Онези, старите ти джинси се разпраха, нали? Ами купи си някакви нови тогава. Не, аз ще ти ги купя. Ще приемем, че това е работната ти униформа.

Вече я бе виждал на няколко пъти да преглъща гордостта си, но това винаги бе в случаите, когато ставаше въпрос за сина й. А сега не беше така и затова тя дори не направи усилие да скрие презрението си.

— Ако ти ги купиш, ти ще си ги и носиш.

Минаха няколко секунди, през които той сякаш й вземаше мерките.

— Ти си много жилава, нали?

— Най-жилавата.

— Толкова жилава, че дори не се нуждаеш от храна. — Погледът му се спря на пакета в скута й. — Имаш ли намерение да ги ядеш тези картофи, или само ще си играеш с тях?

— Казах ти вече, не съм гладна.

— Това сигурно обяснява, защо изглеждаш като скелет. Страдаш от анорексия, нали?

— Бедните хора не боледуват от анорексия. — Тя набута второ парче картоф в устата си.

Толкова беше хубаво, че й се прииска да напъха целия пакет. В същото време изпитваше вина задето лишава Едуард дори и само от една част от храна, на която той толкова би се зарадвал.

— Кристи ми каза, че почти нищо не ядеш.

Доста се подразни от факта, че Кристи явно докладва на Гейб зад гърба й.

— Това не е нейна работа.

— И така, защо не се храниш?

— Добре, прав си. Страдам от анорексия. А сега нека да приключим с тази тема, искаш ли?

— Бедните хора не боледуват от анорексия.

Тя не каза нищо и лапна още един картоф.

— Опитай и хамбургера.

— Вегетарианка съм.

— Но с Кристи си яла месо.

— Абе ти да не би да си хранителна полиция?

— Не мога да разбера. Освен ако… — Той я изгледа с проницателен поглед. — Още първия ден, когато припадна, аз ти дадох парче кейк, а ти се опита да го дадеш на сина си.

Тя се вдърви.

— Това е обяснението, нали? Даваш храната си на хлапето.

— Името му е Едуард и това, което правя с храната, си е начело на списъка на нещата, които въобще не са твоя работа.

Той я изгледа втренчено и поклати глава.

— Това е лудост. И ти го знаеш, нали? Момчето ти получава достатъчно много храна. А ти си тази, която гладува до смърт.

— Няма да говоря повече за това.

— По дяволите, Рейчъл! Ти наистина не си с всичкия си…

— Не, не е така!

— Обясни ми го тогава.

— Няма какво да ти обяснявам. Освен това ти си последният човек, който може да ми говори за подобни неща. Ако случайно не си го осъзнал, си прекосил границата между нормалното и ненормалното много по-рано от мен.

— Може би това е причината да се разбираме толкова добре.

Каза го толкова меко, че тя почти се засмя. Погледна оттатък екрана към Хартейк и си спомни колко много бе обичала тази планина, когато Дуейн за пръв път я беше довел тук. Когато бе гледала към зелената безбрежност от прозореца на спалнята си, тя се бе чувствала така, сякаш се докосва до лицето на Бога.

Погледна към Гейб и за един много кратък миг видя пред себе си едно човешко същество, а не враг. Видя човек, който бе толкова отчаян от живота, колкото и тя самата, и също толкова решен да не го показва.

Гейб отпусна глава върху металната пръчка зад себе си и погледна към нея.

— Момчето ти… Той получава добра храна всяка вечер, нали?

Чувството за съпричастност изведнъж изчезна.

— Пак ли се връщаме на това?

— Просто отговори на въпроса ми. Получава ли добра вечеря?

Тя кимна неохотно.

— А закуска? — продължи той.

— Предполагам.

— В детската градина им дават сандвичи и обилен обяд. Бас хващам, че или ти или Кристи всеки ден му връчвате по един сандвич, когато се прибере вкъщи.

Но какво ще стане следващия месец, мислеше си тя. Ами следващата година?

Изведнъж през нея премина тръпка. Той я буташе към нещо опасно.

— Рейчъл — продължи тихо Гейб, — на тази история с лишаването ти от храна трябва да се сложи край.

— Ти въобще нямаш представа за какво говориш.

— Тогава обясни ми.

Ако беше го изрекъл грубо, всичко би било наред, но защитата й срещу този тих, премерен тон бе много слаба. Все пак събра колкото можа сили и се хвърли в атака.

— Аз съм отговорна за него, Бонър. Аз! Няма кой друг. Аз съм отговорна за храната му, за дрехите му, за инжекциите, които му слагат, за всичко.

— Точно затова може би трябва да се погрижиш по-добре и за себе си.

Очите й проблеснаха гневно.

— Недей да ми казваш какво трябва да правя.

— Хората със сходни съдби трябва да се поддържат един друг.

Думите му, подсилени от явното разбиране, което прочете в очите му, накараха дъхът й да секне. Искаше й се да го нападне отново, но просто не можеше да събере мислите си. Той подхващаше тема, над която трябваше да се замисли сериозно още преди доста време, но просто не бе в състояние да застане лице в лице с истината.

— Не искам да говоря за това.

— Добре. Яж тогава.

Пръстите й конвулсивно сграбчиха хартиената торбичка в скута й и тя се насили да се изправи пред реалността, която не искаше да приеме.

Колкото и да се лишаваше от всичко, не би могла да даде гаранция, че Едуард ще бъде в безопасност.

Почувства прилив на безпомощност, толкова силен, че заплашваше да я сломи окончателно. Искаше й се да складира всичко за него, не само храна, но и сигурност, самочувствие, здраво тяло, добро образование, къща, в която да живее. А никакви самолишения нямаше да са достатъчни за всичко това. Можеше да се лишава от храна, докато заприлича на скелет, но това пак нямаше да бъде гаранция, че стомахът на Едуард ще е пълен.

За нейно безкрайно учудване очите й помръкнаха и една сълза се плъзна по долния й клепач, а след това и по бузата. Не можеше да понесе мисълта, че Бонър я е видял да плаче, затова го изгледа свирепо.

— Да не си посмял да кажеш и една дума!

Той вдигна ръце, преструвайки се, че се предава, и отпи глътка от лимонадата си.

Една силна тръпка мина по цялото й тяло. Бонър беше прав. Борбата за оцеляване, която водеше през последните няколко месеца, наистина я беше подлудила. И само някой също толкова луд можеше да види тази истина.

Тя реши да погледне най-после истината в очите. Едуард нямаше никого другиго на този свят, освен нея, а тя не се грижеше добре за себе си. Като подлагаше тялото си на глад, тя поставяше и без това несигурното им съществуване в още по-голяма опасност. Настървено грабна хамбургера от пакета.

— Ти си кучи син!

Гейб се намести по-удобно на мястото си и бутна козирката на шапката си над очите, сякаш се приготвяше да си подремне сладко.

Тя натъпка хамбургера в устата си, преглъщайки го заедно със сълзите си.

— И все пак не мога да проумея, как може да имаш нахалството да ме наричаш луда. — Тя отхапа още един голям залък и вкусът му беше толкова хубав, че чак потрепери. — Що за ненормалник трябва да си, за да отвориш кино за автомобилисти? Ако случайно не си забелязал, Бонър, тези кина са мъртви от около тридесет години. Ще банкрутираш още преди да е свършило лятото.

Устните му едва се помръднаха под ръба на козирката.

— А сега ме попитай дали ми пука.

— Ти си поне десет пъти по-луд от мен.

— Продължавай да ядеш.

Тя избърса очи с опакото на ръката си, след това заръфа отново сандвича. Това бе най-вкусният хамбургер, който някога бе яла. Заговори отново, с препълнена уста.

— Защо всъщност правиш това?

— Защото не мога да измисля нещо друго, с което да запълня времето си.

Тя облиза една капка кетчуп от пръста си.

— И с какво си се занимавал, преди да си изгубиш ума?

— Бях убиец на мафията. Свърши ли с плаченето вече?

— Не съм плакала! И наистина ми се иска да си убиец, тъй като ако имах пари, още в тази минута бих те наела да очистиш сам себе си.

Той леко повдигна козирката на шапката и я погледна равнодушно.

— Просто се опитай да скъташ някъде всичката тази дълбока, искрена омраза към мен и ще се разбираме чудесно.

Рейчъл не му обърна внимание и започна да яде картофките по три наведнъж.

— И как се залюби с Г. Дуейн?

Въпросът дойде неочаквано — вероятно събеседникът й просто искаше да смени темата на разговор, но след като досега не й бе дал никаква информация за себе си, то и тя не възнамеряваше да му дава такава за нея.

— Срещнах го в един бар за стриптийз, където изпълнявах екзотични танци.

— Вече съм виждал тялото ти, Рейчъл, и освен ако не си имала много повече плът по кокалите си тогава, не би могла да си купиш и една дъвка с това, което си изработвала като стриптийзьорка.

Тя се опита да се засегне от думите му, но май не й беше останала достатъчно много суетност.

— Те не обичат да ги наричат стриптийзьорки. Знам го, защото с една от тях живеехме в съседни стаи преди няколко години. Обичаше да ходи на солариум всеки ден преди представлението.

— Наистина?

— Бас хващам, мислиш си, че екзотичните танцьорки се пекат чисто голи, но не е така. Обличат си много тънки ремъци и така се получават едни много остри, бели линии. Тя казваше, че тези ремъци правят това, което показват, да изглежда по-интимно.

— Правилно ли усещам някакво възхищение в гласа ти?

— Тя си живееше много добре, Бонър.

Той изсумтя. Стомахът й бе започнал да се пълни и едновременно с това нарастваше и любопитството й.

— А ти с какво се занимаваше. Само че наистина.

— Не е някаква тайна. Бях ветеринарен лекар.

— Ветеринарен?

— Точно това казах, нали? — В гласа му се усещаше войнствена нотка.

Рейчъл осъзна, че е любопитна да узнае повече за него. Кристи бе живяла в Салвейшън през целия си живот и сигурно би могла да й даде някаква информация. Реши да я поразпита.

— Не ми приличаш много на жена, по която би си паднал един телеевангелист — продължаваше той собственото си разследване. — По-скоро си мисля, че Г. Дуейн би си избрал една от онези набожни църковни дами.

— Аз бях най-набожната от всички. — Тя не позволи в гласа й да се прокрадне дори и частица от горчивината й. — Запознах се с Дуейн, когато бях доброволка при един от неговите походи в Индианаполис. Той просто ме омагьоса с чара си. Може и да не ти се вярва, но навремето бях голяма романтичка.

— Той бе доста по-стар от теб, нали?

— С осемнадесет години. Идеалната представа за баща на едно сираче.

Той я изгледа въпросително.

— Бях отгледана от баба ми, в една ферма в Централна Индиана. Тя беше много набожна. Богомолците от местната църква й бяха като семейство, впоследствие станаха и мое семейство. Религията беше строга, но за разлика от тази на Дуейн, и справедлива.

— Какво се е случило с родителите ти?

— Майка ми беше хипи. И дори не знаеше кой е баща ми.

— Хипи ли?

— Родена съм в една комуна, в Орегон.

— Сигурно се шегуваш.

— Живяла съм при нея до двегодишна възраст, но тя била наркоманка и на третата ми година умряла от свръхдоза. За мое щастие изпратили ме при баба ми. — Тя се усмихна. — Бабичката беше много семпла дама. Вярваше в Бог, в Съединените американски щати, в ябълков пай, направен с подръчни средства, и в Г. Дуейн Сноупс. Беше на седмото небе от щастие, когато се омъжих за него.

— Явно не го е познавала добре.

— Смяташе го за велик човек, изпратен от Бога. Добре че умря, преди да разбере истината. — След като бе приключила с храната и стомахът й беше толкова пълен, че чак я заболя, тя насочи вниманието си към шоколадовия шейк, който също бе част от обяда й. До този момент само тя бе разказвала, а в замяна не бе получила нищо. — Кажи ми, как се чувства човек, когото смятат за черната овца в семейството.

— Какво те кара да мислиш, че аз съм черната овца? — попита той равнодушно.

— Родителите ти са едни от лидерите в местното общество, по-малкият ти брат е Господин Перфектност, по-големият пък е мултимилионер. И в същото време ти си един намръщен, пообеднял особняк, който притежава едно скапано кино за автомобилисти и се репчи на малките деца.

— Кой ти е казал, че съм обеднял?

Стори й се интересно, че това бе единствената част от описанието, което му бе направила, с която май не бе съгласен.

— Ами това място. Колата ти. Мизерната надница, която ми плащаш. Може и да пропускам нещо, но определено не виждам някакви признаци на големи пари наоколо.

— Плащам ти мизерна надница, за да напуснеш, Рейчъл, а не защото не мога да си позволя повече.

— О, така ли…

— Освен това много обичам пикапа си.

— Значи не си беден?

Последва тишина и тя си помисли, че няма да й отговори.

— Не, не съм беден — каза накрая той.

— И точно колко не си беден?

— Баба ти не те ли е научила, че не е прието да се задават подобни въпроси на хората?

— Ти не си хората, Бонър. Дори не съм сигурна дали въобще си човешко същество.

— Мога да си намеря и по-смислени занимания, вместо да седя тук и да се оставя да ме обиждаш. — Той рязко се изправи. — Хайде на работа…

Тя го наблюдаваше как се отдалечава и се чудеше дали наистина го е засегнала. Определено изглеждаше обиден. Усмихна се доволно и отново насочи вниманието си към шоколадовия шейк.

 

 

Итън излезе от офиса си и тръгна по посока на детските викове откъм площадката в задната част на църквата, където децата очакваха родителите си да дойдат и да ги приберат. Каза си, че това е един добър начин да поддържа връзка с хората, които не се числяха към неговата конгрегация, но истината бе, че искаше да види Лора Делапино.

Точно когато стъпи на площадката, близнаците на семейство Бригс зарязаха играчките, които яздеха дотогава, и се затичаха радостно към него. Той ги прегърна от двете си страни и те в един глас започнаха да му разправят как е преминал денят им. Итън обичаше деца и вече в продължение на доста години се надяваше един ден да има свои собствени. Синът на Гейб, Джейми, бе негов любимец. Дори и сега, две години след ужасната им смърт, все още не му беше лесно да възприеме това, което се бе случило с племенника му и с Чери, неговата добродушна и весела етърва.

Той почти бе зарязал свещеничеството след тяхната безсмислена смърт, но все пак се бе окопитил най-бързо от цялото семейство. Трагедията бе станала причина за възникването на сериозна криза в отношенията между родителите му, която едва не беше довела до развод. Кал пък бе зарязал абсолютно всичко в живота си, с изключение на печеленето на футболни мачове.

За щастие, след кратка раздяла, бракът на неговите родители бе преживял нова трансформация, вследствие на която Джим и Лин Бонър бяха започнали да се държат почти като младоженци, а така също бе променила и целия им живот. В момента двамата бяха в Южна Америка, където баща му се бе записал като лекар в една доброволческа мисия, докато майка му се занимаваше със създаването на нещо като кооперация, чиято цел бе да се намери пазар за произведенията на местните хора на изкуството.

Колкото до Кал, в живота му се бе появила една изключително умна жена на име доктор Джейн Дарлингтън и семейството им вече имаше второ бебе, осеммесечната Роузи, една синеока сладурана, която отсега въртеше всички около себе си на малкия си пръст.

Никой от тях обаче не беше преживял трагедията толкова тежко, колкото Гейб. Понякога на Итън му беше трудно да си припомни благия церител, който някога бе брат му. През детството им все някъде в домакинството им се намираше по някое наранено животно: птица със счупено крило в кухнята, бездомно куче, което бе лекувано в гаража, бебе скункс, прекалено малък, за да оживее сам, скрит в килера до спалнята на Гейб.

През целия си живот Гейб бе мечтал да стане ветеринар и никога и през ум не му бе минавало, че един ден ще бъде мултимилионер. Неочакваното му забогатяване бе развеселило всички в семейството, тъй като Гейб бе всеизвестен с безразличието си към парите. Всичко стана съвсем случайно.

Любопитството на Гейб бе безкрайно и той винаги бе обичал да поправя или просто да човърка нещо. Няколко години след като бе отворил ветеринарния си кабинет във вътрешността на Джорджия, той бе разработил специализирана ортопедична шина, която използваше за лечението на един кон от чистокръвна порода, собственост на местен коняр. Шината бе дала толкова добър ефект, че бързо бе възприета от заможните хора от областта, които се занимаваха с отглеждане на коне, и Гейб бе натрупал цяло състояние от патента.

Винаги бе бил най-трудният от тримата братя. Докато Кал бе агресивен и конфликтен, бързо се палеше и също толкова бързо прощаваше, Гейб пазеше чувствата си дълбоко в себе си. И въпреки това той бе първият човек, при когото отиваше Итън, когато се бе наранявал като дете. Спокойният му глас и малко ленивите му движения можеха да успокоят едно развълнувано дете по същия начин, по който успокояваха и някое изплашено животно. Но сега неговият благ и спокоен брат се бе превърнал в кисел, циничен самотник.

Итън бе откъснат от мислите си от пристигането на Лора Делапино, най-новата разведена жена в града. Беше наметнала тънка зеленикава блуза върху черната си фланелка, която носеше в комбинация с прилепнали по нея бели къси панталони. Дългите й нокти бяха лакирани със същото червено, с което и ноктите на краката й, видими през ремъчетата на сребърните й сандалки. Гърдите й бяха разкошни, краката й — безкрайни, косата — бухнала и дълга. Тя просто излъчваше секс и на Итън много му се искаше да опита от него.

Лора Делапино се наведе, за да каже нещо на малката си щерка, и той видя очертанията на дантелени бикини под стегнатите й бели панталонки. Изведнъж почувства, че нещо започна да му пари в слабините. Гърдите на Лора напираха под памучната й фланелка, докато стоеше наведена напред, разглеждайки рисунката на дъщеря си. По дяволите! Явно безбрачието не беше за него.

Той си спомни онези луди времена, когато бе двадесетинагодишен. Красивите, предизвикателни жени, нощите, изпълнени с горещ, освободен от всякакви задръжки секс — как правеха абсолютно всичко, което им дойде на ума. О, господи…

Не искаше да мисли повече за това. Как би могъл да се наслаждава на тялото на Лора, след като Бог му забраняваше това? Извърна се настрани, искаше му се да може да съветва тийнейджърите по въпросите на безбрачието, да проповядва светостта на брачния обет, без самият той да изпълнява тези канони, но това просто не беше присъщо за него.

Той поздрави Трейси Лонгбен и Сара Къртис, и с двете беше връстник, след това изказа съчувствието си на Остин Лонгбен заради счупената му китка и се възхити на новите розови маратонки на Тейлър Къртис. С крайчеца на окото си забеляза, че най-отстрани самотно е застанал Едуард Сноупс.

Стоун, напомни си той, не Сноупс. Фамилното име на момчето бе официално променено. Жалко, че Рейчъл не бе направила нещо и за първото му име. Защо ли не го наричаше Еди или Тед?

Почувства, че нещо гризе съвестта му. Момчето беше вече за трети ден в детската градина, а Итън дори веднъж не се бе приближил до него. В края на краищата не беше грешка на Едуард това, че родителите му са измамници, и Итън нямаше никакво основание да го пренебрегва, ако се изключи безпочвения му гняв.

Спомни си за вчерашното телефонно обаждане на Керъл Денис. Неговият гняв беше нищо в сравнение с нейния. Беше бясна, че е разрешил на Рейчъл да остане във вилата на Ани, а той пък не искаше да замесва Гейб във всичко това, затова и не й каза, че това е било решение на брат му.

Беше се опитал да разговаря спокойно с нея, меко напомняйки й, че трябва да са много внимателни, когато осъждат някого, дори и да е умрял преди много време, но тя не искаше и да чуе аргументите му.

Никак не му се искаше да влиза в конфликт с Керъл. Макар религията, която тя изповядваше, да бе по-ограничителна от неговата, това бе една дълбоко набожна жена, допринесла много за доброто на града.

— Ако й разрешите да остане по-дълго в тази къща, пасторе — бе му казала тя, — това неминуемо ще рефлектира върху авторитета ви, а аз не мисля, че бихте желали това.

Макар че беше права, поведението й го беше подразнило.

— Е, ще гледам да се оправя някак си, ако се стигне дотам — бе отговорил той колкото може по-меко.

Сега се запъти към Едуард и му се усмихна.

— Здрасти, приятел. Как мина денят ти?

— Добре.

Детето вдигна към него големите си кафяви очи. Имаше малко лунички по кожата около носа си, но иначе бе доста хубаво хлапе и Итън реши, че го харесва.

— Имаш ли си вече приятели?

Едуард не отговори.

— Може би на другите деца ще им трябва известно време, за да свикнат с теб, но рано или късно и това ще се случи.

Момчето отново погледна към него и примигна.

— Мислиш ли, че Кристи може да е забравила да дойде да ме вземе?

— Кристи никога нищо не забравя, Едуард. На нея винаги може да се разчита.

Кристи дочу думите на Итън, тъй като точно в този момент се приближаваше откъм гърба им. Да се разчита. Това бе всичко, което значеше тя за Итън Бонър. Добрата стара Кристи Браун, на която винаги може да се разчита. Кристи ще направи това. Кристи ще се погрижи за онова.

Тя въздъхна незабележимо. А какво очакваше? Трябваше ли да се надява Итън да я гледа с очите, с които гледаше Лора Делапино само преди няколко секунди? Никак не бе вероятно. Лора бе красива и надарена и Кристи въобще не можеше да се сравнява с нея. Тя обаче си имаше своята гордост и с течение на годините се бе научила да скрива болезнената си срамежливост зад една почти брутална работоспособност. Можеше да свърши всичко, което имаше за вършене. Всичко, освен да спечели сърцето на Итън Бонър.

— Кристи!

Лицето на Едуард светна, когато я видя, и тя почувства как по тялото й се разлива топлина. Обичаше децата. Можеше да се отпусне с тях и да бъда такава, каквато е. Би предпочела да работи в детската градина, отколкото да е църковна секретарка и щеше да напусне тази работа още преди години, ако не се нуждаеше толкова отчаяно да бъде близо до Итън Бонър. След като не можеше да й бъде любовник, бе се задоволила и с това да изпълнява ролята на секретарка.

Докато приклякаше, за да се възхити на колажа, нарисуван от Едуард през деня, тя си помисли, че бе влюбена в Итън вече повече от двадесет години. Ясно си спомняше как го бе наблюдавала от прозореца на класната си стая, когато бе още третокласничка, как той излиза в междучасие с четвъртокласниците. Тогава той бе също толкова ослепителен колкото и сега, най-красивото момче, което някога бе виждала. Винаги се бе държал любезно с нея, но всъщност той се бе държал по същия начин с всички около себе си. Дори и още като дете Итън бе по-различен от останалите — по-чувствителен, по-малко склонен към закачки.

Не беше и буен, това бе характерно само за по-големия му брат. Още си спомняше деня, в който Итън се бе сбил с Д. Ж. Лоубах, един от най-големите побойници в училището, и му беше разкървавил носа. След това обаче се бе почувствал гузен и бе отишъл в дома на Д. Ж., за да се сдобрят. Последният все още обичаше да разказва тази история на срещите на дяконите.

Докато се изправяше и хващаше Едуард за ръката, тя почувства полъха на тежък, чувствен парфюм.

— Здрасти, Ит.

— Здравей, Лора.

Лора се усмихна приятелски на Кристи и тя почувства как сърцето й се свива от завист. Как бе възможно някои жени да са с такова самочувствие?

Помисли си за Рейчъл Стоун и се зачуди откъде ли извира куражът й. Въпреки всичките ужасни неща, които се разправяха в града за нея, Кристи я харесваше, дори й се възхищаваше. Беше сигурна, че никога не би имала дързостта да се изправи срещу хората по начина, по който го правеше Рейчъл.

Вече бе чула за срещата на съквартирантката си с Керъл Денис в супермаркета, а вчера Рейчъл се бе изправила и срещу Гари Прет в аптеката. Мащабите на хорската враждебност разстройваха Кристи. Тя лично не вярваше, че Рейчъл е била виновна за алчността на Дуейн Сноупс и не можеше да проумее как хора, които наричаха себе си християни, могат да са толкова враждебни и отмъстителни.

Чудеше се какво ли си мисли Рейчъл за нея. Вероятно нищо. Хората забелязваха съществуването й, само когато нещо трябваше да се свърши. През другото време тя беше като бял тапет.

— Хей, Ит — обади се в този момент Лора, — защо не наминеш тази вечер към нас да хапнем по една пържола. — Тя присви леко устни, сякаш за да заглади червилото си.

За частица от секундата очите на Итън се задържаха върху устата й, след което той й се усмихна по същия открит, приятелски начин, по който се усмихваше и на възрастните жени от конгрегацията си.

— О, бих дошъл с голямо удоволствие, но се налага да поработя над утрешната си проповед.

Лора настоя, но той все пак успя да отклони поканата й без кой знае какво усилие. Кристи подозираше, че той просто не може да се довери на себе си и да остане насаме с Лора.

Нещо болезнено жегна сърцето й. Итън винаги се доверяваше на себе си да остане насаме с нея.