Сюзън Елизабет Филипс
Знойни сънища (7)

Шеста глава

Работата на Итън Бонър предполагаше, че трябва да обича всички, и въпреки това той презираше жената, която в момента седеше до него на предната седалка на неговата тойота. Докато завиваше от алеята, водеща към киносалона по пътя за града, той хвърли един поглед на прекалено слабото й тяло и хлътналите бузи, по които нямаше и следа от някогашния грим. Разрошената маса от тъмнокестенява коса нямаше нищо общо с перфектната прическа, която той си спомняше отпреди три години, когато телевизионните камери я бяха показвали да седи на първия ред в „Храма на Спасението“.

Външният й вид тогава му бе напомнял на някаква комбинация между Присила Пресли по време на ерата на Елвис и старомодна кънтри певица от вътрешността на страната. Но вместо с модерни дрехи, сега тя бе облечена в една избеляла рокля, на която дори едно от копчетата бе пришито допълнително. Изглеждаше едновременно с години по-млада и с десетилетия по-стара от жената, която си спомняше. Само фините й правилни черти и перфектната линия на профила й си бяха все същите.

Зачуди се какво всъщност се е случило между нея и Гейб. И това накара гнева му към нея да се засили още повече. На Гейб и без това му се беше събрало твърде много, в никакъв случай не биваше да се нагърбва и с нейните проблеми.

Погледна в огледалото за обратно виждане и срещна погледа на малкия й син, настанен сред жалката купчина от неща, представляващи покъщнината им: стар куфар, два стари коша за пране със счупени дръжки и картонена кутия, която бе цялата облепена с тиксо.

Тази гледка предизвика в него едновременно яд и чувство за вина. Той още веднъж се беше оказал слаб. Ти знаеше от самото начало, че не съм подходящ за свещеник, но не искаше да го признаеш. Не и ти. Не и Всезнаещия. Е, сега се надявам, че си доволен.

Един глас, който много приличаше на гласа на Клинт Истууд, проехтя в главата на Итън. Стига си се надувал, глупако. Ти си човекът, които се държеше като негодник само преди два дни и отказа да й помогнеш. Така че недей да обвиняваш мен.

Страхотно! Тъкмо когато се беше надявал на поне малко състрадание от страна на Марион Кънингам, в главата му проехтяваше Истууд. Изпитвайки някакво примирение, той се запита, защо ли въобще се изненадва.

Итън рядко чуваше онзи Бог, който му се искаше да чуе. Ето и сега, в този момент той се надяваше да чуе госпожа Кънингам, великата Майка Богиня. Но вместо това чуваше Истууд. Бог Истууд бе строгият Нов Завет. Ти се издъни, глупако, и сега ще си платиш за това.

Ако трябваше въобще да чува някакви гласове, защо ли те не идваха от по-достойни люде? Например от Албърт Швайцър. Или от Майка Тереза. Защо не можеше да получи вдъхновението си от Мартин Лутър Кинг или от Махатма Ганди? За нещастие Итън бе продукт на своята култура и винаги бе харесвал филми и телевизия. Ето защо явно беше обречен да се кланя на икони, наложени от тези институции.

— Студено ли ти е? — попита той, опитвайки се да преодолее враждебността си. — Ако искаш, мога да спра климатика.

— Добре съм, отче.

Безгрижният й отговор го накара да изскърца тихичко със зъби и безмълвно да наругае Гейб, който го беше замесил в тази история. Но брат му изглеждаше толкова отчаян, когато се бе обадил по телефона преди час, че на Итън не му бе дало сърце да му откаже.

Когато беше пристигнал в „Гордостта на Каролина“, той бе заварил снекбара заключен, а Рейчъл и синът й седяха върху костенурката на детската площадка. Нямаше и помен от Гейб. Беше им помогнал да натоварят оскъдния си багаж на колата му и сега ги караше към планината Хартейк и вилата на Ани.

Рейчъл го изгледа с любопитство отстрани.

— Защо ми помагаш?

Той си я спомняше като доста затворена и нейната прямота в първия момент го обърка, също както и преди два дни.

— Защото Гейб ме помоли.

— Той те помоли и онзи ден, но ти отказа.

Итън не отговори нищо. Поради някаква причина, която не бе съвсем ясна дори и на самия него, той презираше тази жена дори повече отколкото бе презирал Г. Дуейн. Съпругът й беше един явен мошеник, докато тя беше много по-прикрита такава.

Рейчъл се засмя уморено.

— Няма проблеми, отче. Не ти се сърдя, че ме мразиш толкова.

— Не те мразя. Аз не мразя никого — това прозвуча кухо и помпозно.

— Колко благородно!

Сарказмът й го ядоса. Какво право имаше тя се държи така снизходително след всичко, което бяха направили заедно със съпруга си?

Никой от останалите духовници в областта не бе бил в състояние да се мери с богатствата, които притежаваше „Храма на Спасението“. Те не разполагаха със специално украсените тоги за членовете на хора, нито пък с лазери, осигуряващи какви ли не ефекти при църковните служби. „Храмът“ бе предлагал стила на Лас Вегас в името на Исус Христос и много от местните членове на църквата не можеха да устоят на комбинацията между блясъка на шоубизнеса и лесните отговори, предлагани от Г. Дуейн Сноупс.

За нещастие, много хора напуснаха дотогавашните си конгрегации и, разбира се, спираха да правят вноските, благодарение на които се формираха фондовете, използвани за различни благородни каузи. Не след дълго една регионална програма за борба с наркотиците бе прекратена, след това бе силно ограничено и раздаването на безплатна храна. Но най-голямата загуба бе областната медицинска клиника, едно начинание на няколко църкви, което бе гордостта на местното духовенство. Безпомощно бяха наблюдавали как парите, които биха похарчили техните църкви, за да помогнат на бедните, се озоваваха в бездънните джобове на Г. Дуейн Сноупс. И Рейчъл бе неразделна част от всичко това.

Спомняше си деня, когато съвсем импулсивно й се беше представил, виждайки я да излиза от банката. Беше й казал за клиниката, която е била принудена да затвори врати, и бе окуражен от това, което тогава бе изтълкувал като искрена загриженост в очите й.

— Много съжалявам да чуя това, отец Бонър.

— Не искам да обвинявам никого — бе продължил той, — но „Храма на Спасението“ вече е отнел толкова много членове от нашите местни конгрегации, че църквите са принудени да изоставят почти всички свои благородни начинания.

Беше се намръщила и той бе разбрал, че я е накарал да премине в отбрана.

— Не можете да вините „Храма“ за всичко това.

Може би трябваше да покаже по-голяма тактичност, но в този момент един от сапфирите в обеците й бе отразил слънчевата светлина и той си бе помислил, как дори само един такъв камък би могъл да помогне клиниката да заработи отново.

— Ще си призная, че бих се радвал, ако видя „Храма“ да проявява малко по-голяма отговорност към обществото.

— „Храмът“ вече е налял стотици хиляди долари в нашата община.

— В бизнес кръговете — да, но не и за благотворителни цели.

— Вие явно не сте наш редовен зрител, отец Бонър, иначе щяхте да знаете, че „Храма“ върши чудесна работа. Сиропиталища във всички краища на Африка разчитат на нашата помощ.

Итън си бе направил труда да открие тези сиропиталища, както и да се запознае с цялостното финансово състояние на „Храма“, затова нямаше намерение да позволи на тази префърцунена жена, накичена с всевъзможни бижута и качена на прекалено високите си токове, да се измъкне по този начин.

— Как мислите, госпожо Сноупс, дали аз съм единственият, който се чуди каква част от милионите, които събира вашият съпруг, действително стига до онези сиропиталища в Африка?

Зелените й очи изведнъж се бяха превърнали в две кубчета лед и тя му се беше троснала:

— Не бива да вините съпруга ми за това, че има енергията и въображението, необходими, за да запълва всичките места в своя храм в неделя сутрин.

Той не успя да скрие гнева си.

— Аз никога няма да превърна моята служба в евтино представление за никого.

Ако му бе отвърнала също толкова саркастично, може би той щеше да забрави за разговора им, но нейният глас бе омекнал и в него се чувстваше нещо подобно на състрадание.

— Може би точно в това бъркате, отец Бонър. Това не е вашата служба. Тя принадлежи на Бога.

Докато Рейчъл се отдалечаваше, той с неохота осъзна горчивата истина, срещу която се беше изправил. Грандиозният успех на „Храма“ чисто и просто правеше така, че да изпъкват неговите собствени недостатъци.

Макар проповедите му да бяха дълбокомислени и чистосърдечни, те не бяха драматични. Той никога не беше разчувствал богомолците си до сълзи със страстта на своите послания. Той не можеше да лекува болните, нито пък да накара парализираните да проходят и стените на неговата църква никога не се пукаха по шевовете от препълване, дори и преди пристигането на Г. Дуейн Сноупс в Салвейшън.

Може би точно затова неприязънта, която изпитваше към Рейчъл Сноупс, бе толкова лична. Тя бе извадила огледало и го бе накарала да види в него това, което не му се искаше да види — неговата непригодност да бъде свещеник.

Итън зави от магистралата по тесния път, който водеше нагоре към Хартейк и вилата на Ани. Тя се намираше на по-малко от два километра от входа на киносалона.

Рейчъл прибра един кичур коса зад ухото си.

— Съжалявам за баба ти. Ани Глайд бе страхотна жена.

— Ти си я познавала?

— За жалост. Тя изпитваше неприязън към Дуейн още от самото начало и тъй като не можеше да се промъкне покрай бодигардовете му, за да му каже какво мисли за него, го каза на мен.

— Ани беше жена с много ясно изразено мнение за повечето неща.

— Кога почина?

— Преди около пет месеца. Сърцето й не издържа. Изживя живота си чудесно, но въпреки това на нас много ни липсва.

— Оттогава ли е празна къщата й?

— До неотдавна бе необитаема. Моята секретарка, Кристи Браун, живее в нея от две седмици. Договорът й за наем изтече, преди да е готово новото й жилище, затова сега живее тук временно.

Рейчъл сбърчи чело.

— Сигурна съм, че няма да е очарована, че двама непознати се настаняват при нея.

— Това ще бъде само за няколко вечери — отвърна той натъртено.

Рейчъл разбра намека, но реши да го игнорира. Няколко вечери. Щеше да й трябва повечко време, за да се добере до раклата на Кенеди.

Помисли си за жената, която щеше да бъде принудена да приеме в жилището си една непозната заедно със сина й. И то не каква да е непозната, а жената с най-лоша репутация в града. Почувства болка в главата и инстинктивно докосна с пръсти слепоочието си.

Итън изви рязко, за да избегне една дупка, и тя удари рамото си във вратата. Погледна назад, за да се увери, че е Едуард е добре, и видя, че е хванал Хорс за шията. В този момент си спомни за начина, по който я беше хванал Бонър, когато бе плъзнал ръка между бедрата й.

Неговата жестокост бе пресметната и преднамерена, но тогава, защо тя не се беше изплашила? Вече не бе сигурна в нищо, нито в чувствата си, нито дори в объркващата комбинация от самоотвращение и страдание, която си мислеше, че е видяла в очите му. Би трябвало да е бясна от това, което се беше случило, но единственото, което изпитваше в момента, бе изтощение.

Взеха последния завой и колата спря пред една вила с тенекиен покрив, с буренясала градина от едната страна и един ред дървета от другата. Къщата очевидно бе много стара, но наскоро бе боядисана в бяло. Имаше тъмнозелени жалузи на прозорците и каменен комин. Две дървени стъпала водеха към входната портичка.

Съвсем неочаквано в очите на Рейчъл започнаха да парят сълзи. Това поизоставено, старо място й се струваше като самото олицетворение на думата дом. То изразяваше стабилността, корените, всичко, което искаше заради детето си.

Итън разтовари багажа им до портичката, след това отключи входната врата и се дръпна настрани, за да могат да влязат. Тя затаи дъх. През прозорците проникваха лъчите на късното следобедно слънце, огрявайки стария дървен под и уютната каменна камина. Обзавеждането бе просто: кафяви плетени столове с възглавнички, дървена мивка, над която имаше малка лампа. Един античен шкаф от борово дърво изпълняваше ролята на масичка за кафе. Някой бе напълнил една малка метална лейка с диви цветя и я беше поставил по средата. Беше красиво.

— Ани обичаше да събира какви ли не боклуци, но аз и моите родители изхвърлихме повечето от тях, след като умря. Държахме да остане обзаведена, така че Гейб да се нанесе тук, ако поиска, но за него това място крие прекалено много спомени.

Тя понечи да попита какви спомени, но в същия момент Итън сви вляво и мина през една врата, която водеше към кухнята. След миг отново се появи, държейки в ръката си връзка ключове.

— Гейб ми заръча да ти дам това.

Рейчъл погледна към ключовете и разбра какво всъщност представлява тази връзка — знак за гузната му съвест. Отново си спомни грозната сцена между тях. Струваше й се, че Гейб атакува по-скоро самия себе си, а не нея. Потрепери незабележимо, чудейки се какви ли други начини за самоунищожение си е измислил.

С Едуард по петите й, тя последва Итън в кухнята, в която се намираше една очукана дървена маса, обградена от четири стола от дъбово дърво с тръстикови седалки. Семпла муселинена завеса падаше над прозореца, а един старинен кухненски бюфет бе поставен точно срещу емайлирана газова печка още от ерата на Голямата депресия^[1]. Тя вдиша характерния мирис на старо дърво и хиляди семейни ястия и й се прииска да заплаче.

Итън ги изведе навън през задната врата и минавайки отстрани на вилата, те се отправиха към един стар гараж. Едното крило на двойната врата заора в пръста, когато се опита да го отвори. Рейчъл го последва вътре и видя очукан червен форд ескорт хечбек, чиято възраст бе невъзможно да се определи.

— Това принадлежи на моята етърва. Тя има нова кола, но не позволява на никого да изхвърли тая. Гейб каза, че можеш да я ползваш за няколко дни.

Рейчъл си спомни за русокосата жена от снимката в Пийпъл. Не можеше да си представи, че това е кола, която някога е принадлежала на доктор Джейн Дарлингтън Бонър, но нямаше намерение да влиза в спорове, особено сега, когато май най-после късметът й беше проработил. Леко шокирана, тя осъзна, че изведнъж й е дадено всичко, от което се нуждаеше: работа, покрив, превозно средство. И дължеше всичко това на Гейб Бонър и неговата гузна съвест.

Даваше си обаче сметка, че в момента, в който се отърси от тази си гузност, той най-вероятно ще й отнеме всичко това, и знаеше, че трябва да действа бързо. По някакъв начин трябваше да се добере до раклата на Кенеди, и то колкото се може по-скоро.

— Не ти ли минава през ум, че може да побягна с колата на етърва ти и тя никога повече няма да я види?

Итън изгледа с презрение раздрънкания ескорт и й подаде ключовете.

— Ех, де да имахме такъв късмет…

Тя го наблюдаваше как се отдалечава, след това чу шума от мотора на колата му.

Едуард се приближи зад нея.

— Той наистина ли ни дава тази кола?

— Само временно. — Въпреки състоянието си, на нея й се струваше, че това е най-красивото транспортно средство, което някога е виждала.

Едуард погледна към къщата. Почеса задната част на глезена си с маратонката на другия крак, наблюдавайки как някаква птичка полетя от една стара магнолия и кацна точно на върха на тенекиения покрив. Очите му бяха изпълнени с копнеж.

— Наистина ли ще останем тук?

Тя си помисли за мистериозната Кристи Браун.

— Поне за малко. Една жена вече живее тук и не знам как ще реагира, когато разбере, че двамата с теб сме се нанесли в къщата, затова ще трябва да изчакаме и да видим какво ще се получи.

— Мислиш ли, че и тя ще бъде злобна като него? — намръщи се Едуард.

Нямаше нужда да пита за кого става въпрос.

— Никой не би могъл да бъде по-лош от него. — Тя леко го щипна по бузата. — Хайде да отидем да си приберем нещата.

Хванати за ръка, те прекосиха малката тревна площ, която ги разделяше от къщата.

В допълнение към всекидневната и старомодната кухня вилата разполагаше и с три спални. Едната от тях бе съвсем малка стаичка, в която имаше само едно тясно желязно легло и стара, черна шевна машина марка „Сингер“. Тя настани Едуард в нея, въпреки протестите му, че иска да спи при нея.

Думите на Бонър, че превръща сина си в мамино детенце я бяха засегнали. Той, разбира се, нямаше представа за болестите, които бе прекарал Едуард, нито за начина, по който хаотичният им начин на живот се отразяваше върху сина й. И в същото време си даваше сметка, че Едуард е незрял за възрастта си и се надяваше, че ако има своя собствена стая, дори и само за няколко седмици, това би оказало благоприятно въздействие върху самочувствието му.

Самата Рейчъл се нанесе в другата необитаема спалня. Тя бе също семпло обзаведена, с легло, направено от кленово дърво, и дървен шкаф с няколко чекмеджета. На пода имаше овален килим, малко пораздърпан по краищата. Едуард също влезе при нея, за да разопаковат нещата.

Тъкмо беше приключила, когато чу, че входната врата се отваря. Затвори очи за момент, за да мобилизира силите си, след това докосна Едуард по ръката.

— Стой тука, миличък, докато избера подходящ момент да те представя.

Една дребна и доста строго изглеждаща жена стоеше точно до входната врата. Изглеждаше само няколко години по-голяма от Рейчъл, вероятно в началото на тридесетте. Бе скромно облечена в бежова блуза, закопчана чак до горе, и права кафява пола. Нямаше никакъв грим и тъмнокестенявата й коса бе права, стигаща почти до раменете.

Когато Рейчъл се приближи по-близо, тя установи, че жената не беше никак грозна, а просто доста сива. Имаше меки, правилни черти и стройни крака, но в нея се усещаше някаква суровост, която засенчваше тези й атрибути и я правеше да изглежда доста по-възрастна от годините си.

— Здравейте — поздрави Рейчъл. — Вие сигурно сте госпожица Браун.

— Аз съм Кристи. — Жената не изглеждаше враждебно настроена.

По-скоро имаше усещането, че е дълбоко резервирана. Рейчъл почувства, че дланите й се изпотяват. Опитвайки се да ги изтрие незабелязано в крачолите на джинсите си, тя, без да иска пъхна показалеца си в едно от скъсаните места. Бързо го отдръпна, преди да е направила по-голяма беля.

— Аз наистина съжалявам, че се получи така. Отец Бонър все повтаряше, че не бихте имали нищо против да останем тук, но…

— Всичко е наред. — Кристи влезе във всекидневната и остави книжната торба, която носеше, върху масата, точно до лейката с диви цветя, след което постави дамската си чанта върху един от кафявите плетени столове.

— Не, не е наред. Знам, че това е ужасно нахално, но просто няма къде другаде да отида в момента.

— Разбирам.

Рейчъл я изгледа подозрително. Тази жена не би могла да бъде доволна, че ще живее под един покрив с най-мразената персона в Салвейшън, но изражението й бе почти непроницаемо.

— Вие знаете коя съм, нали?

— Да, вдовицата на Дуейн Сноупс. — Тя оправи покривката на диванчето с ефикасност на движението, която явно бе характерна за всичко, което прави.

Рейчъл забеляза, че ръцете й са малки и грациозни, а добре оформените й овални нокти са покрити с безцветен лак.

— Живеенето под един покрив с мен няма да ви направи много популярна в местното общество.

— Опитвам се да правя това, което е правилно. — Думите й прозвучаха малко престорено, може би защото ги изрече доста вдървено.

— Аз се настаних в свободната стая и сложих сина си в шивалнята. Надявам се, че не съм объркала нещо. Ще се опитаме да не ви се пречкаме колкото се може по-малко.

— Не се притеснявайте. — Тя погледна към кухнята. — Къде е синчето ви?

Рейчъл се извърна по посока на спалнята.

— Едуард, ела тук, моля те. Малко е срамежлив… — Надяваше се, че това обяснение ще накара Кристи да не очаква прекалено много от него.

Едуард се появи на вратата. Беше затъкнал Хорс с главата надолу в ластика на шортите си и се бе втренчил в носовете на маратонките си, сякаш бе направил някаква беля.

— Кристи, това е моят син Едуард. Едуард, ако обичаш, запознай се с госпожица Браун.

— Здрасти… — Той така и не вдигна поглед от краката си.

За голямо раздразнение на Рейчъл, Кристи не си направи труда да каже нищо, което би могло да го предразположи към нея, просто стоеше втренчена в него. Май щеше да се получи дори по-зле, отколкото бе очаквала. Последното нещо, от което се нуждаеше Едуард, бе още един враждебно настроен човек около него.

Момчето най-сетне вдигна очи, явно любопитен, защо не беше получил отговор.

Устните на Кристи се разтегнаха в широка усмивка.

— Здравей, Едуард. Пастор Итън ми каза, че ще бъдеш тук. Радвам се да се запозная с теб.

Едуард й се усмихна в отговор.

Кристи взе пакета от масата и се приближи до него.

— Когато разбрах, че ще останеш тук, реших да ти донеса нещо. Надявам се да ти хареса.

Рейчъл наблюдаваше как Кристи коленичи на пода, така че очите им застанаха на едно ниво.

— Донесла си ми подарък? — Едуард бе истински изненадан.

— Нищо особено. Не бях сигурна какво точно харесваш. — Тя му подаде торбичката.

Момчето я отвори и очите му се разшириха.

— Книга! Нова книга! — Изведнъж изражението му се помрачи. — Наистина ли е за мен?

Рейчъл почувства как сърцето й се свива болезнено. Имаше толкова много лоши неща в живота на това дете, че то просто не можеше да повярва, че му се случва нещо хубаво.

— Разбира се, че е за теб. Казва се „Стелалуна“ и в нея се разправя за едно малко прилепче. Искаш ли да ти почета?

Едуард кимна, двамата се наместиха на дивана и Кристи започна да чете. Рейчъл ги наблюдаваше и чувстваше как някаква буца се уголемява все повече на гърлото й. Той прекъсваше Кристи с въпроси, на които тя търпеливо отговаряше, и с напредването на четенето нейната сивота постепенно изчезваше. Смееше се на бърборенето му, очите й искряха и вече изглеждаше почти красива.

Това общуване продължи и по време на вечерята, която Кристи настоя да прекарат заедно. Рейчъл ядеше пестеливо, тъй като не искаше да лишава Едуард дори от една хапка от пилешкото роле, което той лакомо поглъщаше. С чувство на изключително задоволство тя наблюдаваше как храната изчезва в устата му.

След вечеря Рейчъл настоя да почисти кухнята, но Кристи не искаше да й позволи да го направи сама. Докато Едуард седеше на пътната врата със скъпоценната си книга, двете жени работеха в някаква напрегната тишина.

Най-накрая Кристи наруши мълчанието.

— Мислила ли си да дадеш Едуард на детска градина? Към църквата разполагаме с такава, с всички удобства в нея.

Бузите на Рейчъл поруменяха. Едуард действително имаше нужда да бъде с други деца, а и би му се отразило много добре да бъде отделен от нея поне за малко време.

— Страхувам се, че точно сега не мога да си позволя такова нещо.

Кристи се поколеба.

— Но това няма да ти струва нищо. Разполагаме с известна сума, предназначена за стипендии, и съм сигурна, че той ще удовлетвори условията за такава помощ.

— Стипендия ли?

Кристи избягна погледа й.

— Нека да го взема с мен, когато отивам на работа утре. Ще уредя всичко.

Нямаше никакви стипендии. Това си беше чиста благотворителност и на Рейчъл страшно много й се искаше да откаже. Но не можеше да си позволи да демонстрира гордост за нещо, което засягаше сина й.

— Благодаря — промълви тихо тя. — Ще ти бъда много признателна.

Състраданието, което видя в погледа на Кристи, я накара да се изчерви от срам.

Същата тази нощ, след като Едуард беше заспал, тя излезе тихо през задната врата и се насочи към дървените стълби. Те изскърцаха в момента, в който светна с фенерчето, което се беше сетила да вземе от жабката на импалата, преди колата да бъде откарана. Макар да беше толкова уморена, че краката й се подкосяваха, имаше нещо, което трябваше да свърши, преди да си позволи да спи.

Държейки светлината ниско към земята, тя прекоси линията, която образуваха дърветата зад къщата, и тръгна по една тясна пътечка, която се виеше нагоре към гората. Тръгна по нея, осветявайки препятствията пред себе си, за да не се спъне някъде.

Някакъв клон я зашлеви по бузата, след това чу гукането на нощна птица. Беше израснала в селски район и обичаше да бъде навън през нощта, да бъде сама в тишината. Сега обаче едва успяваше да се концентрира дотолкова, че да поставя единия си крак пред другия и да се придвижва напред.

Вилата на Ани Глайд бе разположена високо в планината Хартейк, на по-малко от километър от мястото, накъдето се беше запътила Рейчъл, но въпреки това тя трябваше да спира на няколко пъти, за да си почива. В крайна сметка й бе необходим почти половин час, докато достигне до билото. Когато най-после стигна, тя се строполи върху една малка скала и погледна надолу към другата страна на планината. Надолу, към къщата, в която бе живяла с Г. Дуейн Сноупс.

Тя си седеше все така в долината пред нея, построена с кървави пари и измама. Прозорците бяха тъмни и на лунната светлина можеше да се видят контурите на цялата сграда, но не и детайлите й. Но на Рейчъл не й беше необходима светлина, за да си спомни колко грозна бе тази къща, колко претрупана и фалшива бе тя, също като Дуейн.

Безвкусно построената сграда олицетворяваше представата му за южна плантация. Пътната врата бе направена от ковано желязо, украсено със златни молещи се ръце, а екстериорът на къщата включваше шест бели масивни колони и балкон, украсен с грозна златна решетка. Вътре къщата бе изпълнена с напомнящ за гробници черен мрамор, претрупани полилеи, гирлянди, пискюли и огледала, като върха на всичко това бе един мраморен фонтан във фоайето, оборудван с разноцветни светлини, по средата на който се издигаше статуята на гръцка девица с гърди на звезда от шоубизнеса. Зачуди се дали Кал Бонър и жена му имаха достатъчно добър вкус, за да махнат фонтана, но пък не можеше да си представи, че някой, притежаващ добър вкус, въобще би купил тази ужасна къща.

Пътят надолу бе стръмен, но тя го бе минавала много пъти през четирите години, когато бе живяла там, докато се опитваше да избяга от потисничеството на брака си чрез утринните си разходки. Една част от нея искаше да тръгне по този път още тази нощ, но тя си наложи да бъде по-предпазлива. Не само че не разполагаше с необходимите й за това сили, но трябваше да бъде и значително по-добре подготвена.

Скоро. Скоро ще се спусне по планината Хартейк и ще си възвърне това, което принадлежеше на сина й.