Сюзън Елизабет Филипс
Знойни сънища (15)

Четиринадесета глава

Гейб отвори капака на картонената кутия с емблемата на „Кентъки фрайд чикън“ и я подаде на Рейчъл. Седяха на любимото си място за обедна почивка, близо до бетонната костенурка на детската площадка. Огромният бял екран се извисяваше над тях, осигурявайки им сянка от обедното слънце.

Девет дни бяха изминали от онзи дъждовен следобед, през който се бяха любили. Откриването на киното бе насрочено за след една седмица, но вместо да се концентрира върху събитието, всичко, за което си мислеше Гейб, се свеждаше до това как да има отново това сладко тяло под себе си. Само че тя май не изпитваше същото желание. Първо бе това нейно неразположение. След това не бе искал да я притеснява, тъй като знаеше колко сериозен бе финансовият проблем за нея и в същото време му се искаше тя да осъзнае колко абсурдни бяха съображенията й.

Търпението му обаче бе на привършване. Не оставаха още много дни, през които щеше да има работа за нея, затова бе решил да действа.

— Сигурно ще се радваш да чуеш, че вече съм измислил отговора на нашата малка дилема.

— За коя дилема става въпрос? — Тя извади едно бутче от кутията.

Вече бе забелязал, че най харесва бутчетата. На него най̀ му се услаждаха пилешките гърди, и докато изваждаше едно такова парче от кутията, той се наслаждаваше на това, което можеше да види от нейните гърди, надниквайки зад разкопчаните копчета на днешната й рокля, червена, грозновата дреха, която си спомняше, че Ани бе носила, когато той бе толкова малък, че още седеше в скута й.

Рейчъл бе издърпала полите й нагоре и бе протегнала напред голите си крака. Бяха загорели от слънцето и тук-там се виждаха лунички. На едното й коляно се забелязваше белег от стара рана, а на другото имаше бинт, който той лично бе поставил тази сутрин, след като тя не искаше да обърне внимание на едно охлузване. Още по-зле бяха прасците й. Виждаха се няколко ожулвания и драскотини. Тя работеше много усилено и не се задоволяваше да върши само по-леката работа, която се опитваше да й дава Гейб в последно време.

Прасците й изглеждаха тънки и женствени, особено на фона на дебелите бели чорапи, които обгръщаха глезените й, и тромавите черни обувки. Винаги ги поддържаше лъснати, вече го бе забелязал, и можеше само да си представи труда, който хвърляше, докато отстрани боята и мръсотията, която полепваше по обувките всеки ден. Отначало не можеше да проумее причината, но след това си даде сметка, че човек, който притежава само един чифт обувки, следва да полага доста грижи за тях.

Никак не му се нравеше мисълта как Рейчъл робува всяка вечер на тези грозни обувки, само и само да ги поддържа в добро състояние. Би й купил десет чифта, но знаеше, че би му ги запратила право в лицето, ако го направеше.

Той се изкашля колебливо.

— Дилемата за твоята часова надница и какво можеш да правиш или да не правиш през тези часове.

— Да не би да ми повишаваш надницата?

— По дяволите, не. Нямам такова намерение.

Насили се да не се засмее, когато видя разочарованото й изражение. Макар да не бе много лесно, той правеше всичко възможно да я държи с колкото се може по-малко пари в брой, като същевременно се стараеше да й осигурява всичко, от което действително се нуждае. Начинът, по който трепереше над парите, му подсказваше, че ако й даде малко повече от тях, тя би ги спестила. И когато преценеше, че е спестила достатъчно, щеше да напусне града.

Рано или късно трябваше да се примири с факта, че Дуейн не е оставил пет милиона долара, скрити някъде в Салвейшън, и тогава вече нямаше да има нищо, което да я задържа тук. Затова Гейб се опитваше да направи така, че тя да не може да си позволи да тръгне. Не още. Макар да си даваше сметка, че този град съвсем не е най-подходящото място за живеене за нея и детето, той не искаше и да й разреши да си замине преди лично да се е убедил, че е наясно къде ще отиде и какво ще прави в бъдеще. Оцеляването й все още бе толкова несигурно, че той си бе поставил за задача да не допусне тя да изпадне отново в бедствено положение.

— Заслужавам повишение и ти много добре го знаеш — излая му гневно Рейчъл.

Правейки се, че не я чува, той продължи:

— Не знам как не се сетих за това още тогава. — Той се изтегна на тревата, подпря се на лакът и отхапа от пилето, макар в момента никак да не беше гладен. — Реших да те поставя на твърда заплата. Това означава, че независимо дали флиртуваме, или не, ти ще получаваш една и съща сума.

Очите й светнаха и в тях сякаш се появи знакът на долара.

— И колко ще е тази заплата?

Каза й и зачака малката й, подобна на ягодка уста да се отвори и да му отхапе главата. Така и стана.

— Ти си най-стиснатият, най-свидливият, най…

— Чакай, чакай, ти ли ми говориш за стиснатост?

— Аз не съм богата като теб и трябва да си броя стотинките.

— Да получаваш твърда заплата определено ще бъде по-добре за теб. Пак ще ти плащам за извънреден труд, но пък няма да има никакви последици, ако се наложи да отсъстваш по някой друг час, докато изпълняваш друга задача. Или нещо подобно. — Той замълча и отново отхапа от пилето. — Сега би трябвало да паднеш на колене и да ми благодариш за щедростта.

— Може би трябва да намеря един железен лост за твоите колене.

— Моля? Не те разбрах.

— Няма значение.

Искаше му се да я грабне в ръцете си още в този момент. Но не можеше да го направи, не и след това, което се бе случило първия път между тях. Въпреки всичките й приказки, че иска да се държи като лека жена, този път тя все пак заслужаваше легло, което обаче не биваше да бъде леглото на Г. Дуейн.

Заслужаваше и да й определи среща, макар по нищо да не си личеше, че на нея й минава през ума подобна мисъл. Искаше му се да я заведе в някой луксозен ресторант, дори и само за да я наблюдава как се храни.

Много му харесваше да прави това. Всеки ден намираше някакъв предлог, за да я нахрани. Сутрин си носеше закуска от „Макмъфинс“ и й казваше, че не може да закусва сам. Към обяд й съобщаваше, че е толкова гладен, че не може да се концентрира, преди да е поръчал едно меню от KFC.

Към средата на следобеда обикновено измъкваше някакви плодове и сирена от хладилника на снекбара и я караше да си даде почивка и да хапне нещо. Ако всичко това продължаваше по този начин, той скоро сигурно нямаше да може да си закопчава джинсите, но пък с всеки изминал ден Рейчъл изглеждаше все по-добре.

Бузите й се бяха налели доста и зелените й очи вече не поглъщаха цялото й лице. Торбичките под очите й също бяха изчезнали. Кожата й вече имаше много по-здрав цвят и още няколко лунички се бяха появили по скулите й. В тяло също бе напълняла, макар и малко. В никакъв случай не бе дебела, но вече не беше и онази вейка, която бе при пристигането си тук.

Една сянка помрачи мислите му, когато си спомни как Чери се бе притеснявала за теглото си. Беше й казал, че ще я обича дори и да стане сто и петдесет килограма, но така или иначе тя винаги си броеше калориите. Би я обичал дебела или слаба. Би я обичал обездвижена, стара, сбръчкана. Нямаше нещо, което би могло да се случи на тялото й, което да го накара да спре да я обича. Дори и смъртта.

Той захвърли наполовина изяденото пилешко късче в торбата, опъна се по гръб на тревата и постави ръка пред очите си, сякаш искаше да подремне малко. Почувства ръката й върху гърдите си и чу гласа й, който вече не бе ядосан.

— Разкажи ми за тях, Гейб. За Чери и Джейми.

Кожата му настръхна. Отново се беше случило. Тя бе изрекла имената им. Дори и Итън не го правеше вече. Брат му несъмнено искаше да му спести спомените, но Гейб бе започнал да мисли, че те вече не съществуват в ничия памет, освен в неговата.

Желанието да говори бе почти неудържимо, но той се опита да се придържа към малкото остатъци благоразумие, които му бяха останали. Може и да не беше с всичкия си, но не бе и толкова луд, че да започне да разказва за добродетелите на мъртвата си съпруга на жена, с която възнамеряваше да се люби при първата удала се възможност. Освен това не искаше да дава повод на Рейчъл и на острия й език да изпробват по някакъв начин остроумието си върху неговите спомени.

Мускулите на раменете му потрепнаха. Защо се опитваше да се самозаблуждава? Рейчъл би го направила на нищо заради много неща, но не и във връзка със спомените му. Не и за това. И въпреки всичко той се съпротивляваше.

Ръката й все така си стоеше близо до сърцето му, а мекият й дъх погали бузата му, когато заговори с нежност, каквато той отдавна не познаваше.

— Всички са прекалено тактични, за да ти го кажат, Бонър, но ти си изправен пред реалната опасност да се превърнеш в един от онези самовглъбени, самосъжаляващи се хора, които никой нормален човек не може да трае. Не че нямаш достатъчно основания за самосъжаление и ако не беше толкова млад, това дори би било разбираемо.

Кръвта му изведнъж закипя и почувства как го обзема ужасен гняв. Тя изглежда почувства конвулсията на мускулите му, тъй като успокоително го потупа с ръка по гърдите. Един косъм от косата й падна върху устните му. Той усети аромата на шампоана й, който му напомняше едновременно за слънчеви лъчи и за кристалночист дъжд.

— Кажи ми как се запозна с Чери.

Отново името й. Гневът му се изпари и той почувства страхотна необходимост да говори за нея, да я направи отново реална. Въпреки това му трябваше известно време, за да може да подбере думите си.

— На един пикник на неделното училище. — Той изпръхтя, когато острият лакът на Рейчъл се заби в корема му.

Инстинктивно вдигна ръка и отвори очи. Тя се бе разположила удобно на гърдите му, все едно че се намираше в шезлонг, и вместо да направи една от онези съчувствени физиономии, които вече бе свикнал да вижда, когато се говореше на тази тема, тя се усмихваше.

— Били сте още хлапета! Тийнейджъри ли?

— Дори и такива не бяхме още. Само на по единадесет години и тя тъкмо бе дошла да живее в Салвейшън. — Той се настани в полуседнало положение, премествайки малко лакътя й, така че да не е насочен директно към диафрагмата му. — Бягах по поляната, без въобще да внимавам през къде минавам, и разлях чаша „Куулейд“ отгоре й.

— Бас хващам, че не е била очарована от това.

— Тя направи най-странното възможно нещо. Погледна ме изотдолу, усмихна се и каза: „Знам, че съжаляваш“. Само това. Знам, че съжаляваш.

Рейчъл се засмя.

— Прилича ми на човек, който не може да се сърди.

Гейб също се усмихна.

— Такава си беше. Винаги мислеше само най-доброто за хората и не мога да ти опиша колко често това я вкарваше в неприятности.

Той се излегна отново в тревистата сянка на огромния киноекран, но този път остави спомените да го завладеят. Един след друг те се връщаха при него.

Наблизо изжужа пчела. Пропя щурец. Пропитият със слънчева светлина косъм на Рейчъл помръдваше между устните му.

Клепачите му започнаха да натежават и той неусетно заспа.

 

 

На следващата вечер Рейчъл и Едуард помагаха на Кристи да си разопакова багажа. Новият й двустаен апартамент бе малък и уютен, с малко балконче и компактна кухня. Тъй като се намираше на последния етаж, на тавана също имаше прозорец, през който да влиза директно слънчевата светлина. Стените бяха прясно боядисани с бяла боя и всичко миришеше на ново.

Обзавеждането й бе докарано от склада малко по-рано през деня. То се състоеше предимно от семейни мебели, които родителите й бяха изоставили, когато се местеха във Флорида, и сега Кристи ги разглеждаше с видимо неудоволствие.

Говорейки тихо, така че да не може да я чуе никой друг, тя се обърна към Рейчъл:

— Знам, че нямам достатъчно пари, за да заменя всичките тези неща, но някак си… Как да кажа. Те просто не ми отиват вече. — Тя се изсмя виновно. — Слушай ме само! Едва преди пет дни си смених прическата и си купих нови дрехи, а вече си мисля, че съм друг човек. Може би просто се чувствам виновна, че не се преместих във Флорида, както искаха родителите ми.

— Последната седмица не беше никак лека за теб. — Рейчъл постави последните няколко чаши на един от рафтовете в кухненския шкаф. — И недей да се тревожиш за обзавеждането. Това са основните неща и би могла да ги освежиш с възглавници, панделки, може дори да закачиш някакви постери. Всичко ще изглежда страхотно, когато подредиш.

Едуард излезе от спалнята.

— Трябва ни отвертка, за да монтираме леглото. Имаш ли?

Кристи се приближи към малкия, грижливо подреден комплект с инструмент, който седеше отворен на белия барплот, разделящ кухнята от всекидневната.

— Опитай с това.

С вид на много важен човек, предизвиквайки усмивката на Рейчъл, Едуард взе отвертката и се запъти обратно към спалнята, където го чакаше Итън. Итън Бонър може и да беше един от най-мразените от Кристи хора в момента, но щедростта му към Едуард караше Рейчъл да забрави за собственото си чувство на неприязън към него. За първи път синът й получаваше възможност да довърши някаква истинска работа заедно с възрастен мъж и той явно бе очарован от това.

Кристи погледна към спалнята и прошепна на Рейчъл:

— Итън беше ужасен в четвъртък, когато се засякохме в „Маунтинърс“, но оттогава се държи така, сякаш нищо не се е случило.

— Предполагам обаче, че му е толкова трудно да забрави за срещата ви, колкото и на теб.

— Ха!

Рейчъл се засмя и прегърна възмутената си приятелка. Тази вечер Кристи бе пременена с яркочервена тениска в комбинация с чисто нови джинси. Гримът й почти не се забелязваше и тя бе заменила златистите си сандалки с чифт стари маратонки. Нямаше нищо кой знае колко секси във външния й вид, но Рейчъл бе забелязала начина, по който очите на Итън я опипваха от време на време.

— Изгубих всичките тези години да си мечтая за някакъв недозрял лицемер, но нямам никакво намерение да продължавам по този начин!

Ако Кристи заговореше малко по-силно, Итън сигурно щеше да я чуе, но Рейчъл реши, че се е намесила достатъчно много в отношенията им и не каза нищо.

— Спестявах по-голямата част от парите си, докато живеех при родителите си, така че имам достатъчно средства, за да се запиша да уча. Трябва да положа само няколко изпита, за да взема диплома за детска учителка, и предполагам, че няма да е трудно да си намеря работа, поне като помощник-учител. Това ще ми помогне да си изплащам по-лесно и ипотеката.

— Звучи чудесно.

— Трябваше да го направя още преди години.

— Може би не си била готова за това.

— Предполагам. — Кристи се изсмя нервно. — Хубаво е, знаеш ли. За първи път през живота си не се чувствам невидима.

Рейчъл предполагаше, че всичко бе в резултат по-скоро на умствената нагласа на приятелката й, отколкото на промяната във външността й, но запази това мнение за себе си.

Итън се появи на вратата на спалнята, с Едуард до себе си.

— Готово е. Искаш ли сега да се захванем с библиотечката?

— Благодаря, но още не съм готова да я сложа. — Кристи говореше с безцеремонност, която граничеше с грубост.

— Добре. Тогава ще инсталираме телевизора.

— Помогна ми достатъчно, Итън. Благодаря.

Нямаше как по-ясно да му подскаже, че го освобождава, но Итън отказваше да разбере намека и да си тръгне.

— Хайде, Едуард. Ела тогава да видим какво може да се направи за тази заяждаща врата на банята.

— Строителят ще изпрати някой да се погрижи за това утре. Наистина нямам повече нужда от помощта ти, Итън. Ще се видим утре на работа.

Това вече бе прекалено директно, за да може да се пренебрегне. Итън върна инструментите в куфарчето и докато се отправяше към вратата, Рейчъл изпита съжаление към великолепния пастор Бонър.

 

 

Прозорците бяха тъмни. След инцидента с горящия кръст Гейб знаеше, че Рейчъл не бива да остава сама в планината Хартейк. И сега, след като Кристи си бе заминала, той сериозно се притесняваше.

Възнамеряваше да отиде във вилата по-рано, но при него се бе отбил Итън и му се наложи да изслуша един безкраен монолог относно това колко груба била Кристи с него, след което трябваше да се прави, че не обръща внимание на няколко доста директни подмятания, че Рейчъл иска да се добере до парите му. Това определено беше вярно, но не и по начина, който имаше предвид Итън. Така срещата им се беше проточила и сега бе почти полунощ.

Той паркира пикапа близо до гаража и остана в кабината за известно време, чувствайки се объркан. Разговорът за Чери, който бе провел този следобед, макар и съвсем кратък, бе започнал да освобождава нещо в него. Ако Рейчъл живееше сама във вилата, нямаше да бъде чак толкова сложно да се нанесе при нея. Но трябваше да се съобразява и със сина й и само мисълта да живее с това бледо, мълчаливо момче накара настроението му отново да помръкне.

Детето, разбира се, не бе виновно за нищо и той се бе опитал да се отърси от отношението си към него вече десетки пъти, но не можеше. Винаги когато погледнеше към Едуард, се сещаше за Джейми и за това как по-ценното дете беше умряло.

Пое си дълбоко въздух. Тази мисъл бе грозна. Непростима. Опита се да я изблъска от главата си, взе куфара от багажника и се отправи към къщата. Макар нощта да бе облачна и наоколо да нямаше никакви лампи, той се ориентираше безпогрешно. Беше прекарал стотици нощи в тази вила, когато беше дете.

Колко пъти двамата с Кал се бяха измъквали през задния прозорец, след като заспеше Ани. И тръгваха да разучават околността. Итън бе прекалено малък, за да идва с тях, и сега все още се оплакваше понякога, че е изпуснал някои от най-вълнуващите приключения на двамата си по-големи братя.

Тъкмо когато се приближаваше към входната врата, в далечината се чу гласът на кукумявка. Обувките му издаваха мек, свистящ звук в тревата, а ключовете подрънкваха в ръката му.

— Стой, не мърдай!

Сянката на Рейчъл се появи на вратата, висока и решителна. Той понечи да измисли някаква шега, но в същия момент видя, че старият револвер на Ани Глайд е насочен право в гърдите му, и реши, че може би сега не е най-подходящият момент да се прави на оригинален.

— Имам пистолет и няма да се поколебая да го използвам.

— Аз съм. По дяволите, Рейчъл, държиш се като в някой второкласен детективски филм.

Тя веднага отпусна дулото на пистолета.

— Гейб? Какво правиш тук по това време? Толкова ме изплаши!

— Дойдох, за да те пазя — отвърна сухо той.

— Посред нощ?

— Щях да дойда по-рано, но изгубих доста време с Итън.

— Брат ти е пълен идиот.

— Той също е луд по тебе. — Гейб мина покрай нея и взе пистолета от ръката й.

Тя се пресегна зад плъзгащата се врата и светна жълтата външна лампа. Устата му пресъхна, когато я видя да стои там, с разголени крака и със същата синя риза, която бе носила на сутринта, когато бяха открили онзи надпис. Разбърканата й коса изглеждаше като някакво антично злато на светлината на лампата.

— Какво е това? — попита тя.

— Много добре виждаш, че е куфар. Ще се нанеса тук за известно време.

— Кристи ли те накара да го направиш?

— Не. Тя се безпокоеше, разбира се, но идеята беше моя. Докато тя беше тук, не мислех, че би могла да станеш обект на нещо повече от заплахи, но сега, когато Кристи си замина, ти ставаш доста по-уязвима.

Гейб влезе във всекидневната, остави куфара си на земята и провери револвера. Не беше зареден и той й го върна обратно. В същото време си помисли за тридесет и осемкалибровия си пистолет, който бе заключил на сигурно място, преди да напусне къщата. Да държи зареден пистолет до леглото си, изведнъж му се бе сторило неприлично.

— Прибери го някъде.

— Според теб аз не мога да се грижа за себе си, нали? Е, искам да ти кажа, че мога, затова можеш да се метнеш обратно на пикапа си и да си вървиш.

Той не успя да сдържи усмивката си.

— Спести си хвалбите, Рейчъл. Безкрайно се радваш, че съм при теб, и много добре го знаеш. Знам го и аз.

Тя направи недоверчива гримаса.

— Наистина ли се нанасяш тук?

— Достатъчно ми е трудно да спя дори и когато не се притеснявам, да не би да се случи нещо с теб.

— На мен не ми е необходима бавачка, но бих се радвала да си имам компания.

Това без съмнение щеше да бъде най-голямото й признание, че се страхува. Тя отиде да остави пистолета, а Гейб понесе куфара си по задния коридор към бившата спалня на баба си, която вече бе освободена от багажа на Кристи. Докато гледаше към старинното легло и към люлеещия се стол в ъгъла, той си спомни колко се плашеше през нощта, когато беше малък. Често това го караше да се промъква в тази стая и да се сгушва при Ани. Би могъл да отиде и при Кал, но не искаше по-големият му брат да разбере, че го е страх. Веднъж обаче пак така се беше промъкнал при баба си само за да установи, че Кал е вече там.

Чу някакъв шум зад себе си и се обърна. Рейчъл стоеше на вратата, беше разрошена и хубава. Огледа ризата, която използваше за нощница, и каза малко раздразнено:

— Толкова ли нямаш нещо друго за през нощта?

— Какво му има на това?

— Това е риза на Кал. Ако непременно искаш да си с риза, можеш да използваш някоя от моите. — Той хвърли куфара си на леглото, отвори го и извади една бяла риза. Беше чиста, но тук-там си личаха предишни лекета, които не бяха излезли от прането.

Рейчъл я взе и я огледа критично.

— Неговата е много по-хубава.

Той я изгледа разгневено и тя му се усмихна невинно в отговор.

— Но пък твоята изглежда много по-удобна.

— Адски права си.

Тя отново се усмихна и Гейб почувства как в него се разлива някакво удоволствие. Зачуди се как ли успяваше да открие нещо весело дори и в най-малките неща при този труден неин живот.

Рейчъл го погледна лукаво със зелените си очи и той трябваше да се подпре някъде. Тя постави предизвикателно ръка на хълбока си, като по този начин повдигна ризата си нагоре с още няколко сантиметра. Направо го влудяваше, но изглежда въобще не си даваше сметка за това.

— Ако очакваш от мен да готвя, ще трябва да купуваш всичката храна — заяви тя.

— Защо пък ще очаквам ти да готвиш? Аз вероятно бих се справил много по-добре с тази задача — не се стърпя да я подкачи той.

Тя се замисли за момент.

— Освен това ядеш много повече, така че не би било честно да харча парите си за твоята храна. Наистина, Гейб, ти имаш най-огромния апетит, който съм виждала някога. Непрекъснато ядеш.

Преди да реши как да отговори на това, един тънък глас прекъсна престрелката им.

— Мамо?

На вратата, малко зад Рейчъл, бе застанало момчето. Имаше нова пижама, толкова голяма, че се бе наложило да запретне ръкавите и крачолите. Това явно бе един от методите на Рейчъл да пести пари, като същевременно гледа в бъдещето.

Тя се приближи до него и когато се наведе, Гейб видя долната част на бикините й. Момчето го изгледа безизразно и след това заби поглед в земята. Гейб им обърна гръб и се зае да си разопакова нещата.

— Хайде, миличък, ела да си легнеш отново — обърна се Рейчъл към сина си.

— Той какво прави тук?

Тя бързо го изблъска навън в коридора.

— Тази къща е на Гейб. И той може да идва тук, когато си поиска.

— Къщата е на пастор Итън.

— Те с Гейб са братя.

— Не са. — Гейб ги чу да влизат в бившата шивалня на Ани. Момчето каза нещо, което той не успя да чуе добре, но му прозвуча като обезглавявам — доста странна дума в устата на едно петгодишно хлапе. Момчето беше с особен характер и Гейб знаеше, че трябва да изпитва съжаление към него, но спомените изведнъж отново го завладяха.

Джейми, в пижамата си, току-що излязъл от банята, с това малко венче от тъмна, влажна коса точно на върха на главата му. Начинът, по който се сгушваше в скута му, взел любимата си книга. Понякога заспиваше много преди да са стигнали края на приказката. Седеше там със спящото дете, което все повече натежаваше в ръцете му, хванал малкия му бос крак в едната си ръка…

— Имаш ли нужда от нещо?

Не бе усетил кога се е върнала Рейчъл. Примигна с очи и кимна.

— Да. — Той шумно изпусна въздуха от дробовете си. — Нуждая се от теб.

Рейчъл веднага се приближи към него, притисна тялото си към неговото и той разбра, че цялото това чакане е било толкова мъчително за нея, колкото и за него. Плъзна ръце под ризата й, всъщност ризата на брат му, и докосна меката плът отдолу. Но в следващия момент тя се откъсна от ръцете му. Гейб почувства как ледена тръпка преминава през него, но бързо осъзна, че е отишла просто да заключи вратата.

Колко пъти двамата с Чери бяха правили това? Да заключват вратата на спалнята в тяхната стара фермерска къща в Джорджия, опасявайки се, че Джейми може да ги завари. Болката отново се върна.

Рейчъл го хвана за брадичката и мекият й шепот погали бузата му.

— Остани с мен, приятелю. Аз също се нуждая от теб.

Тази жена сякаш винаги успяваше да го разбере. Ръцете му отново се озоваха по топлото й тяло. Тя се изви към него и започна да му съблича дрехите. Беше задъхана, искаща и малко тромавата й нетърпеливост го възбуди до такава стенен, че повече не можеше да разсъждава. Само след секунди беше съвсем гол, ако не се брои чорапът на единия му крак.

Беше познавал тялото на Чери толкова добре, колкото и своето собствено. Къде харесваше да бъде докосвана и как искаше да бъде галена. Но Рейчъл все още си оставаше една мистерия.

Той свали ризата й, като нарочно бе достатъчно груб, за да скъса няколко от копчетата, така че Рейчъл да не се изкушава да я облича отново. След това я бутна обратно на леглото.

Тя обаче моментално се озова отгоре му.

— Кой ти е казал, че и тук ще си началник?

Той се засмя и зарови устни между гърдите й, а тя го възседна. Не беше си махнала бикините и сега го измъчваше с тях, леко движейки копринената тъкан напред и назад, нагоре и надолу, карайки го да настръхва от възбуда.

Когато усети, че не може да чака повече, той я хвана за бедрата и силно я притисна към себе си.

— Край на игричките, скъпа.

Тя се отпусна напред, търкайки зърната си в косматите му гърди, и косата й се накъдри около покритите й с лунички рамене.

— Кой го казва? — попита тя дяволито.

Той изпъшка, пъхна пръсти под бикините й и я накара да се извие от удоволствие.

След това и двамата сякаш полудяха и тъй като не можеха да вдигат никакъв шум, похотта им бе още по-безумна. Хапеше го по гърдите, след това засмука езика му. Той я опипваше по задните части и я целуваше докато не остана без дъх. Първо единият се качваше върху другия, след това си сменяха местата. Страстта им беше неописуема, огнена. Невероятна. Самите стени на стаята сякаш излъчваха секс.

Никак не му стана приятно, когато се събуди по-късно през нощта и установи, че се е върнала в собственото си легло. Една мисъл започна лекичко да го гризе отвътре. Може би трябваше да се ожени за нея. Това би решило всичките й проблеми. А и той искаше да е с нея.

Но не я обичаше, не и по начина, по който бе обичал Чери. И не би могъл да отгледа сина й. Не и сега. Всъщност никога.

През останалата част от нощта сънят така и не го споходи повече и на зазоряване той се отказа от опитите си да заспи и стана, за да си вземе душ. Знаеше, че и Рейчъл става рано, но когато се облече, тя още не се беше събудила. Усмихна се на себе си. Изглежда я беше поизтощил.

В кухнята цареше тишина. Гейб отвори задната врата, излезе навън и почувства как го залива една носталгична вълна. Почувства се така, сякаш се е върнал обратно в детството си.

И двамата с Кал бяха родени, когато родителите им бяха съвсем млади. Баща им беше завършил колежа и се бе записал да учи медицина. Родителите му бяха доста заможни и много разтревожени от прибързания му брак с дъщерята на долнокачественото семейство Глайд. Но Гейб и братята му бяха обикнали много баба си Глайд и бяха прекарвали почти цялото си свободно време в планината Хартейк.

Спомняше си как всяка сутрин нямаше търпение да изскочи навън, нетърпелив да посрещне новия ден. Налагаше се Ани да го заплашва с голямата дървена лъжица, за да го накара да се прибере и да си изяде закуската. Веднага след като я погълнеше, той отново хукваше навън, за да отиде при животинките, които го очакваха там: катерички и скунксове, сърнички, а понякога и някоя мечка. Сега вече почти нямаше мечки. Болестта по кестените ги бе лишила от любимата им храна и това бе довело до силното намаляване на броя им.

Липсваха му. Липсваше му работата с животните. Но не можеше да си позволи да мисли за тези неща сега. Имаше си киносалон, който да управлява.

Тази мисъл допълнително го потисна. Слезе по няколкото стъпала и се загледа към старата градина. Миналото лято майка му и съпругата на Кал се бяха грижили за нея. Това бе станало по времето, когато и двете бяха напуснали мъжете си. Отново беше буренясала, макар да забелязваше, че тук-там някой, вероятно Рейчъл, тъй като тя явно нямаше представа какво е това почивка, бе започнал да се грижи за нея.

Пронизителен писък разцепи утринната тишина. Идваше от предната страна на къщата и Гейб се завтече покрай страничната стена с разтуптяно сърце. Беше почти сигурен, че този път се е случило нещо доста по-сериозно от писането на графити.

Когато излезе отпред, той застина на място, виждайки Едуард да стои сам на входната врата. Беше все още по пижама и бе замръзнал от страх, втренчил се в нещо, което Гейб не можеше да види в момента.

Гейб хукна напред и веднага забеляза какво бе накарало момчето да изпищи. Една малка змия се бе свила точно до стената на къщата.

Достигна до нея с три бързи крачки и провирайки ръка през парапета, я хвана, преди да е успяла да избяга.

В този момент Рейчъл излетя от входната врата.

— Едуард! Какво става? Какво… — Видя провисналата от ръката на Гейб змия.

Гейб погледна свитото от страх дете с известно раздразнение.

— Това е гартерова змия. — Той протегна влечугото към момчето. — Виждаш ли тази жълта ивица по гърба й? По това се познава, че е безопасна. Хайде, можеш да я докоснеш.

Едуард поклати глава и отстъпи назад.

— Хайде — изкомандва Гейб. — Казах ти, нищо няма да ти направи.

Едуард отстъпи още една крачка.

В следващия момент Рейчъл вече бе до сина си и изглежда пак бе решила да се държи с него като с малко бебе.

— Всичко е наред, миличък. Гартеровите змии са съвсем безопасни. Във фермата, където съм израснала, имаше много от тях. — Тя се изправи и изгледа Гейб със студена ярост. След това взе змията от ръката му и я прехвърли през парапета. — Виждаш ли? Сега ще я оставим да си отиде, за да може да намери семейството си.

Гейб я изгледа укорително. От това момче никога нямаше да стане мъж, ако майка му продължаваше да го покровителства по този начин. Гейб бе приближавал Джейми към змии, още когато прохождаше, стараейки се да го научи да различава безобидните от отровните, и на детето много му бе харесвало да ги докосва. Здравият разум му нашепваше, че има голяма разлика между дете, което е израснало със змии, и такова, което вижда жива змия може би за пръв път в живота си, но синът му беше мъртъв и той не бе в състояние да се вслушва в здравия разум.

Едуард се притисна към нея и тя го помилва по главата.

— Какво ще кажеш за една закуска, господин Ранобуднико?

Той кимна все още притиснат към скута й и Гейб едва чу думите му.

— Пастор Итън каза, че ще е хубаво днес да отида на неделното училище.

Рейчъл изглеждаше раздразнена.

— Може би някой друг път.

Гейб мислено изруга брат си, задето бе втълпил тази идея в главата на момчето. Явно не беше помислил дори за миг какво би изпитала Рейчъл, ако трябва да влезе в църквата, и то по време на служба.

— Същото каза и предната неделя — промърмори Едуард.

— Хайде да отворим новата кутия с бонбони.

— Искам този път да отида.

Гейб не можеше да понася повече ината на хлапето.

— Прави каквото ти казва майка ти.

Рейчъл се извърна към него и понечи да каже нещо, но след това се отказа и бързо вкара момчето в къщата.

Гейб се опита да избяга и от двамата, като предприе дълга разходка в гората, опитвайки се да открие мястото, където навремето си бе изградил свое собствено убежище. Още когато беше на десет или единадесет години, си бе направил няколко клетки и ги използваше, за да се грижи за всякакви ранени животни, които той или приятелите му намираха. Като си помислеше, дори се изненадваше от това колко много животни бе успял да спаси.

Този спомен му донесе само тъга. Сега дори и не искаше да се доближава до животни. Беше успял да изцери толкова много живи същества, но не бе успял да излекува себе си.

Не му се искаше да среща нито Рейчъл, нито момчето, затова когато се върна до вилата, направо се качи на пикапа и се отправи към града. Отби се в „Макдоналдс“ и си взе едно кафе. След това подкара към църквата на Итън и паркира на обичайното си място, една пресечка по-нагоре. През последните няколко недели бе посещавал редовно службата, но винаги сядаше най-отзад, идваше със закъснение и си тръгваше малко по-рано, така че да не му се налага да разговаря с никого.

Рейчъл бе обърнала гръб на Бог, но той не бе в състояние да стори същото. Вярата му не беше толкова силна, колкото на брат му, и досега не бе успяла да му помогне. Но все пак в него се бе запазило нещо и той не можеше да го остави да си отиде.

Въпреки че в последно време Итън доста го дразнеше, все пак му харесваше да го слуша как проповядва. Брат му не беше от онези афиширащи се като безкрайно праведни служители на Бога, които набиваха в съзнанието на хората всевъзможни абсолютизми и се държаха така, сякаш те контролираха единствения път към небесата. Брат му проповядваше толерантност и опрощение, справедливост и съчувствие — всичко, помисли си Гейб, което обаче не демонстрираше спрямо Рейчъл. Итън никога не бе бил лицемер и точно заради това Гейб не можеше да проумее държанието му.

Той се огледа около себе си и установи, че не е единственият закъснял. Кристи Браун тъкмо си проправяше път към едно свободно място на последния ред. Носеше жълта рокля с много къса пола и изражението й буквално приканваше хората да си направят съответните изводи. Той се усмихна в себе си. Както всички останали в Салвейшън, така и той никога не бе обръщал каквото и да било внимание на Кристи, освен ако не се нуждаеше от някаква услуга. Сега обаче тя се бе превърнала в една стихия, с която всеки трябваше да се съобразява.

След службата отиде до къщата на Кал и му телефонира, за да му съобщи, че се изнася оттам за известно време. Когато чу причината, Кал не успя да сдържи яда си.

— Местиш се при вдовицата Сноупс? Итън ми каза, че ти е завъртяла главата, но аз не му повярвах. И какво, ще живееш с нея?

— Не е точно така — отвърна Гейб, макар да си даваше сметка, че не говори истината. — Тя е обект на нападки и според мен се намира в опасност.

— Тогава защо не оставиш Одел да се погрижи за това?

Гейб дочу леко изписукване, подобно на мишка, и се досети, че племенницата му сигурно е някъде близо до Кал. Роузи бе великолепно бебе, много палаво и вече проявяващо характер. За момент усети болка в гърдите си.

— Слушай, Гейб, вече разговарях с Итън. Знам, че винаги си имал слабост към ранени животни, но това ранено животно е една гърмяща змия. На човек му трябва да прекара с теб само пет минути, за да разбере, че си лесна плячка, когато става въпрос за пари и… хей!

— Гейб? — чу той гласа на етърва си.

Макар с нея да се бяха срещали само на няколко пъти, той я беше харесал много, още от самото им запознанство. Тя бе умна, упорита и почтена, точно това, от което се нуждаеше Кал след бурните си младежки години.

— Гейб, не го слушай — каза Джейн. — Не слушай и Итън. Аз харесвам вдовицата Сноупс.

Гейб се видя принуден да й припомни очевидното.

— Радвам се да го чуя, но си мисля, че ти никога не си я виждала.

— Не, не съм — отвърна етърва му с деловит глас. — Но пък живях известно време в нейната ужасна къща. Когато с Кал преминавахме през онези тежки времена… знам, че звучи глупаво, но когато се уединявах в нейната спалня или пък в детската, винаги изпитвах странно сходство между нас двете. Чувстваше се някаква абсурдност в подредбата на цялата останала къща, а начинът, по който бяха подредени тези две стаи, бе съвсем различен. Винаги съм си мислела, че тя е свестен човек.

Гейб чу как брат му се изсмя скептично някъде до нея.

— Рейчъл е последната жена, която бих могъл да нарека светица, Джейн — засмя се той. — Но иначе си права. Тя е добър човек и преживява много трудни времена. Опитай се да държиш батко ми настрани от мен за известно време, моля те.

— Ще направя всичко възможно. Успех, Гейб.

Той се обади на още няколко места, включително и на Одел Хечър, след това обра продуктите от хладилника и се отправи обратно към планината Хартейк. Когато пристигна в къщата, вече бе късен следобед. Прозорците бяха отворени, входната врата — отключена, но Рейчъл и момчето не бяха вътре.

Той занесе продуктите в кухнята и ги остави в хладилника. Когато се обърна, видя, че момчето стои до задната врата. Беше влязъл толкова тихо, че Гейб въобще не го бе чул.

Спомни си начина, по който Джейми влиташе в тяхната къща в Северна Джорджия. Тряскаше врати, тропаше с обувки и обикновено крещеше с всички сили, че е намерил някакъв много специален земен червей или пък че трябва да му се поправи някаква играчка.

— Майка ти навън ли е?

Момчето стоеше, забило поглед в пода.

— Моля те, отговори ми, Едуард — каза Гейб тихо.

— Да — промърмори той.

— Да — какво?

Раменете на момчето застинаха и той продължи да гледа надолу. Това дете определено се нуждаеше от малко строяване, най-вече за негово собствено добро. Гейб се насили да говори спокойно.

— Погледни ме.

Едуард бавно вдигна глава.

— Когато говориш с мен, Едуард, искам да ми отговаряш с „Да, господине“ и „Не, господине“. „Да, госпожо“ или „Не, госпожо“, когато говориш с майка си, с Кристи, или с някоя друга дама. Сега живееш в Северна Каролина и това е начинът, по който културните деца се обръщат към възрастните тук. Разбра ли ме?

— Аха.

— Едуард… — сега вече в гласа на Гейб се прокрадна заплашителна нотка.

— Името ми не е Едуард.

— Но нали майка ти се обръща така към теб.

— На нея й е позволено — отвърна той мрачно. — Но на теб — не.

— Как трябва да ти викам тогава?

— Чип — отвърна детето след моментно колебание.

— Чип ли?

— Не ми харесва Едуард. Искам всички да ми викат Чип.

Гейб се зачуди дали да му обясни, че Чип Стоун може би не би бил най-добрият избор на име, но след това се отказа. Винаги се бе разбирал добре с децата, но не и с това дете. То беше твърде странно.

— Едуард, намери ли канапа?

Задната врата се отвори и Рейчъл влезе при тях. Мръсните й ръце показваха, че е работила нещо в градината. Погледът й моментално се отправи към Едуард, сякаш се страхуваше, че Гейб може да му е направил нещо докато я няма. Отношението й го накара да се почувства виновен, а това никак не му хареса.

— Едуард?

Момчето отиде до стария кухненски бюфет, издърпа лявото чекмедже с две ръце и извади кълбото с канап, което си седеше на това място откакто Гейб се помнеше.

— Иди и го остави в кофата, която ползвах, ако обичаш.

Той кимна, след което предпазливо погледна към Гейб.

— Да, госпожо.

Рейчъл го изгледа изпитателно, но момчето излезе навън, без да каже нищо повече.

— Защо си го кръстила Едуард? — попита Гейб, преди да се е нахвърлила върху него заради това, което се бе случило сутринта с гартеровата змия.

— На името на дядо ми. Баба ме накара да й обещая, че ще кръстя първия си син на него.

— Добре, но не можеш ли да му викаш Ед, или пък Еди? Никой не се обръща към малко дете с Едуард.

— Извинявай, но не мога да се сетя. Какво ти влиза в работата как се обръщам към сина си?

— Просто искам да ти кажа, че той не си харесва името. Каза ми да го наричам Чип.

В очите й се насъбраха тъмнозелени буреносни облаци.

— Сигурен ли си, че не си ти този, който му е казал, че има нещо нередно с името му? Може би ти си му казал, че трябва да се казва Чип.

— Не.

Тя тръгна към него, с насочен към гърдите му пръст, все едно държеше пистолет.

— Остави сина ми на мира. — Бум! — И никога не се осмелявай да заставаш между нас по начина, по който го направи тази сутрин. — Бум! Бум! — Държанието ти тази сутрин бе ужасно и се надявам повече да не се повтаря. Иначе ще трябва да се изнесеш незабавно оттук.

— В случай че си забравила, това е моята къща. — Всъщност беше на майка му, но това бяха подробности.

— Нищо не съм забравила.

С крайчеца на окото си Гейб забеляза някакво движение, което привлече вниманието му. Погледна над рамото на Рейчъл и видя, че Едуард се е изправил от външната страна на плъзгащата се врата и слуша разправията им. Дори и от разстояние Гейб почувства неговата бдителност, сякаш с нея можеше да защити майка си.

— Пак ти казвам, Гейб. Остави Едуард на мира.

Той не каза нищо, просто погледна към вратата. Момчето разбра, че го е забелязал и изчезна оттам.

Решителното изражение върху лицето на Рейчъл го накара да се откаже да спори с нея. Вместо това му се искаше да я привлече в спалнята и да започнат всичко отначало. Не можеше да й се насити. Но не бяха сами…

Той извади един лист хартия от задния си джоб и го разгъна. Това бе начинът, по който успокояваше гузната си съвест заради държанието си тази сутрин, но не беше необходимо тя да узнава това.

— Одел ми даде имената на всички, които са били на пистата за излитане през нощта, когато Г. Дуейн се е опитал да избяга.

Лошото й настроение мигом изчезна.

— О, Гейб, благодаря ти! — Тя грабна листа от ръката му и седна на кухненската маса. — Вярно ли е това? В този списък има само десет имена. А изглеждаше така, сякаш през онази нощ там имаше поне сто души.

— Имало е четирима души от службата на шерифа. Присъствал е и целият личен състав на полицията в Салвейшън. Това е всичко.

Тя започна да чете имената, но в този момент се чу шум от приближаваща кола. Гейб бързо се запъти към всекидневната, но след миг се успокои, виждайки Кристи да слиза от хондата си. Отново беше облечена екстравагантно, с прилепнали къси панталонки и красива зелена блуза.

Рейчъл се запъти да я посрещне. Едуард се появи откъм страничната стена на къщата и се хвърли в ръцете й.

— Ти се върна!

— Нали ти казах, че ще се върна. — Тя се наведе и го целуна по върха на главата. — Уморих се да подреждам, затова реших да намина и да видя дали не искаш да отидем на големия пикник, който се организира днес следобед.

— Аууу! Може ли, мамо? Може ли?

— Разбира се. Но първо иди се измий.

Гейб се върна в кухнята и тъкмо си наливаше чаша кафе, когато двете жени влязоха при него.

— Но за какво ти е притрябвала библията на Дуейн? Какво мислиш, че… — Кристи млъкна, забелязвайки Гейб. Той знаеше, че Кристи се безпокои, че Рейчъл остава сама в къщата, и затова забеляза как на лицето й се изписва облекчение. — Здрасти, Гейб.

— Здравей, Кристи.

— Искам библията заради Едуард — каза Рейчъл, без да поглежда приятелката си в очите. — Това е семеен спомен.

Така значи, помисли си Гейб. Тя криеше истината дори и от Кристи. Той бе единственият, посветен в плановете й.

Кристи седна и започна да разглежда списъка.

— Един от тези мъже е откраднал библията в нощта, когато конфискуваха колата ми. — Рейчъл взе чашата, която Гейб току-що си бе напълнил с кафе, и отпи една глътка. Не можеше да си го обясни, но някак си му беше хубаво да се отнасят с него по този начин. Рейчъл май бе единственият човек, който очакваше абсолютно всякакви услуги от него.

Кристи замислено заразглежда списъка.

— Не е Пийт Мур. Той не е стъпвал в църква от години.

Рейчъл се облегна на мивката и обви чашата с пръстите на ръцете си.

— Човекът, който я е присвоил, може и да не го е направил поради религиозни причини. Много е вероятно да я е взел просто като сувенир.

В края на краищата Кристи изцяло елиминира шест имена, като уточни, че вероятността да е някой от останалите четирима е много малка. Рейчъл обаче не искаше да се обезкуражава.

— Добре, ще започна с тези четиримата, но ако не открия нищо, ще се насоча и към останалите.

Едуард влезе на бегом в стаята.

— Измих се! Ще тръгваме ли, Кристи? Ама истинско прасе ли ще пекат на пикника?

Докато Рейчъл проверяваше ръцете на Едуард, Гейб взе чашата с кафе, която бе оставила, и излезе навън през задната врата. След няколко минути чу колата на Кристи да се отдалечава.

Тишината отново се спусна над планината Хартейк. През остатъка от следобеда вилата щеше да е на разположение само на тях двамата с Рейчъл. Кръвта закипя във вените му. „Бог да те благослови, Кристи Браун…“ Той затвори очи, засрамен от това колко много желаеше Рейчъл, тъй като все пак не я обичаше. Не би могъл да я обича. Тази част от него просто вече не функционираше. Но му харесваше да бъде с нея. Тя му носеше някакво странно успокоение.

Чу шума от стъпките й зад себе си. Обърна се и виждайки решителния поглед в очите й, почувства как всичките му очаквания се изпаряват.

— Да вървим, Гейб. Трябва да намерим тази библия още сега.

Искаше му се да се възпротиви, но след това се отказа. Нямаше смисъл. Рейчъл вече бе решила.