Сюзън Елизабет Филипс
Знойни сънища (12)

Единадесета глава

Тъкмо бе започнала да се отпуска и да си мисли, че този път може би ще се получи, когато той отново се отдръпна от нея.

— Знам, че сигурно ще ми издереш очите заради това, но си мисля, че една жена, която е решила да се отдаде на удоволствия, все пак трябва да се грижи по-добре за себе си.

— Какво означава пък това?

— Откакто сме сами тук, ти ми зададе десетки въпроси, но така и не се сети да се поинтересуваш дали нося презерватив в себе си.

Този път беше прав. Не си бе и помисляла за предпазни средства, тъй като просто досега не бе имала нужда от тях. Освен това бе отнело толкова време, за да забременее с Едуард, че по едно време дори бе започнала да си мисли, че е стерилна.

— Имаш ли? Глупости, разбира се, че не. Как би могъл да знаеш… — Тя навлече отново роклята си и го изгледа мрачно. — Сексът е нещо толкова елементарно за някои жени. Защо ли при мен се получава толкова трудно?

Гейб погали скулата й с кокалчетата на ръката си и й се усмихна.

— Всъщност имам.

— Имаш ли?

Той плъзна ръката си покрай яката на роклята й и я хвана нежно за шията.

— През последната седмица атмосферата между нас бе толкова наелектризирана, че в понеделник реших да си купя от този артикул. И не си мисли, че всички в града са научили за това. Ходих чак до Бревърд, така че всичко да си остане само между нас двамата. — Той замълча за секунда. — Не бих искал да ти причиня неприятности, скъпа.

Тя почувства последните му думи като някакъв топъл сироп, който се разля по сърцето й. Гласът му стана още по-мек и гальовен.

— А сега готова ли си да се отпуснеш, за да можем да се насладим на преживяването, или ще си говорим още сто години?

Несигурността, която изпитваше дълбоко в себе си, изчезна само за миг.

— Готова съм — усмихна му се тя. — Да влезем вътре.

Той я изгледа замислено.

— Не съм съгласен. Ако беше почтена дама, бих те занесъл на ръце до къщата. Но на лека жена като теб не й трябва легло. — Той отново свали роклята й до кръста и хвана гърдите й с длани.

В следващия момент те вече бяха на колене в тревата, а роклята й почти се бе изхлузила от талията й. През мъглявината на все по-нарастващото си желание тя си помисли, че така и не бяха се целунали. Искаше й се да разбере как ще се почувства, ако се отдаде на една дълга и страстна целувка с него. Отдръпна се леко назад, за да види по-добре тази негова упорита уста, след което отново наклони глава към него и затвори очи.

Устните й докоснаха неговите, но кичур коса застана на пътя между тях. Понечи да посегне и да го отстрани, но усети, че се залюлява и пада по гръб.

Той се стовари до нея, пъхна ръка под полите на роклята и прокара длан по вътрешната страна на бедрото й. Кичур влажна, тъмна коса застана на челото му. Бялата му тениска бе станала прозрачна от дъжда и Рейчъл можеше да види плътта под нея. Пръстите му докоснаха копринения чатал на бикините й.

— Ти си толкова мека — прошепна той.

Рейчъл лежеше полугола върху високата, мокра трева и би трябвало да й е студено, но всъщност цялата гореше. Загуби дар слово, когато той започна да я дразни през копринената материя на бикините й, като едва-едва докосваше мястото, където най̀ й се искаше да бъде докосвана.

— Прекалено много дрехи — успя да каже тя, сграбчвайки мократа му тениска в едната си ръка.

— И аз същото си помислих.

Дори и когато отново се изправиха на колене, той продължи да я докосва и да я гали. Краката й останаха разтворени, а дишането й все повече се учестяваше. Тя издърпа тениската от джинсите и изхлузи влажната тъкан нагоре през главата му.

Гейб пъхна пръста си под отвора на бикините й и го плъзна вътре в нея.

Тя изпъшка и се притисна към него.

— Не се мърдай — прошепна той.

След това изкара пръста си навън, направи няколко кръгови движения и отново влезе в нея. Отново го отдръпна. Последва това влудяващо въртеливо движение. Още едно влизане.

— О, не… — изстена тя.

Той постави ухото й между устните си и я накара да застане неподвижно, като някакво огромно мъжко животно, което държи женската си в едно положение, докато се наслади на удоволствието си.

Рейчъл опипом намери копчето на джинсите, нетърпеливо разкопча ципа, пъхна ръката си вътре и го сграбчи страстно.

Сега той бе този, който простена.

— Не…

Гейб отдръпна леко пръста си и след това го заби още по-навътре.

— Не… — изпъшка тя и продължи да го гали.

Те потръпнаха едновременно, всеки на ръба на пропастта, но без все още да са готови да се хвърлят в нея.

Той отдръпна ръката си. И тя отдръпна ръката си.

Изправиха се едновременно и той й позволи да приключи със свалянето на дрехите му. Направиха си легло от роклята, джинсите и тениската. Той събу жълтите й миниатюрни бикини и ги хвърли върху останалите дрехи, след това се отдръпна крачка назад, за да я огледа. Дъждът формираше малки поточета, които се стичаха по раменете й и между луничките по гърдите й.

Докато Гейб се беше втренчил в нея, тя също не си губеше времето. Гръдният му кош бе изтъкан от мускули вследствие на усилната физическа работа, коремът му бе плосък и също мускулест. Дъждът матираше растителността по слабините му, като по този начин правеше ерекцията му да изглежда още по-внушителна. Повече не можеше да се сдържи да не го докосне.

— Недей да бързаш. — Той пое дълбоко въздух и гласът му стана малко по-дрезгав. — Давам ти цели пет секунди.

Отпусна й повече, макар и не много повече, след което тя отново почувства, че пада назад, докато Гейб я полагаше на импровизираното легло, направено сред влажната трева на Каролина.

Той разтвори краката й и Рейчъл знаеше, че се готви да направи нещо много нестандартно. Докато вдигаше краката й нагоре, тя затвори очи в очакване.

— О, Бонър, моля те не ме разочаровай…

— Това, което ще направя, е много хубаво — прошепна той с почти прилепени към вътрешната част на бедрото й устни.

— Ааах…

Тя не бе очаквала, че Гейб ще се бави толкова, докато разтваря краката й, докато я разглежда, докато я докосва тук и там с пръст, с устни, с език… Когато почувства първото леко проникване, тя започна да стене.

Гейб разбра и не спря дотам. Тя започна цялата да се тресе.

Когато започна да се възстановява, почувства, че очите й се изпълват със сълзи.

— Благодаря, Бонър — прошепна тя.

— За мен беше удоволствие.

Той посегна да си вземе портфейла, който бе изпаднал от джоба на джинсите му, но тя го хвана за ръката.

— Не още, моля те.

Той изсумтя и отново легна до нея. Харесваше й това, че той явно бе готов да й предостави инициативата и сега тя бе тази, която докосваше и разучаваше, задоволявайки любопитство, което датираше от години.

Без никакво предупреждение в един момент тя отново се озова по гръб. Той бе прибрал портфейла си и прошепна в ухото й:

— Съжалявам, скъпа. Знам, че това е важно за теб, но повярвай ми, ще си прекараш още по-хубаво, ако ме оставиш да поема нещата в свои ръце.

— Добре — усмихна му се тя.

Той също й се усмихна, но само за секунда. Рейчъл отбеляза точния момент, когато сянката на спомените премина през очите му, видя и как се опитваше да се пребори с тези спомени. Затвори очи и тя знаеше, че се опитва да забрави, че жената, която лежеше под него, не е неговата съпруга. Но и не искаше да му позволи да се преструва, че е с някоя друга, затова прокара пръсти по устните му и тихо каза:

— Не се отвличай, хубавецо, или ще трябва да те захвърля и да си потърся някой по-млад жребец.

Той рязко отвори очи.

Рейчъл му се усмихна и взе кондома от ръката му.

— Аз ще свърша това.

Той го грабна обратно.

— Не, няма.

Бе успяла да премахне тъмнината в очите му и само след няколко секунди той вече се бе наместил между бедрата й.

Чувстваше го толкова добре там. Тежък, солиден. Влагата бе проникнала през импровизираното им легло и мократа трева шляпаше под гърба й. Би трябвало да й е неудобно, но тя бе готова да стои така в продължение на хиляда години, чувствайки се в безопасност, защитена от силното му тяло.

Никога не бе си представяла, че може да бъде възбудена и в същото време да й се плаче. Притисна се към него, желаейки го още. Той също се притисна към нея, но Рейчъл изведнъж установи, че тялото й не бе толкова жадно за него, колкото мозъкът й.

— Съжалявам — едва изрече тя, искайки й се да избухне в сълзи.

— Това бе доста дълго време за теб — отвърна Гейб, без въобще да изглежда разочарован. След това отново започна бавно да я изследва. Макар дишането му да бе неравномерно и тя да усещаше напрежението в тялото му, той не искаше да бърза.

Но тя въобще не беше толкова търпелива. И вината за това бе негова. Беше прекалено голям, беше прекалено… Тя се изви срещу него и се сгърчи, в буквалния смисъл на думата се сгърчи, не можеше да се сдържи, тъй като трябваше да… просто трябваше да…

— Спокойно… Спокойно…

— Не! — Тя се притисна към него, правейки всичко възможно да се набие колкото се може повече на кола му. Нуждаеща се… искаща…

Той пъхна ръка между телата им. Какво ли пък искаше да направи сега? Идиот! Тъпак! Толкова ли не можеше да се ограничи да пъха само по едно нещо в нея? Не можеше ли…

Тя експлодира на милион парчета при докосването му и той отново влезе в нея.

Над тях небето сякаш се продънваше, потапяйки във вода голите им тела. Тя обви крака около неговите и заби ръце в раменете му, искайки го близо, още по-близо. Зарови глава във врата му, чувствайки как се потапя в някакъв щорм, как се потапя в море от емоции, толкова завладяващи, че не искаше бурята никога да свършва.

 

 

Гейб седеше на края на леглото, облечен само с джинсите си. Зад гърба си чуваше бръмченето на сешоара на Джейн, с който Рейчъл подсушаваше гъстата си кестенява коса.

Той зарови лице в ръцете си. Току-що бе загубил още една част от Чери. Вече не можеше да каже, че е правил любов само с една жена. Това вече бе минало.

Но може би най-объркващото бе това, колко много му бе харесало да бъде с Рейчъл. Тя бе шумна и претенциозна, весела и страстна. И го беше накарала да забрави съпругата, която все още носеше в душата си.

— Гейб…

Рейчъл стоеше на вратата, която водеше от спалнята към банята. Беше облечена с една стара негова тениска и с джинсите на етърва му, които явно бяха прекалено големи за нея. В банята явно бе намерила някакъв ластик, с който бе привързала косата си на опашка, но няколко влажни кестеняви къдрици непокорно се спускаха около малкото й лице. Не беше си слагала грим и нямаше нищо, което да скрива луничките по носа й, нищо, което да развали ефекта от тези зелени очи, които виждаха прекалено много.

— Гейб?

Не му се искаше да говори с нея сега. Беше твърде умърлушен, за да влиза в някой от техните надпревари по остроумие, а и дори за момент не можеше да повярва, че правенето на любов по някакъв начин бе притъпило острия й език. Защо просто не си тръгне, искаше му се да остане сам.

Но тя не си тръгваше. Приближи се, докосна го по рамото и го погледна с такова разбиране, че гърлото му се сви.

— Всичко е наред, Гейб. Знам, че ти липсва, но ти не си направил нищо лошо.

Гърдите му горяха. Нейното съчувствие го правеше беззащитен. Само преди секунди той с омраза си мислеше за нейния остър като на оса език, а в този момент би дал всичко, за да бъде препариран с някоя от пиперливите й забележки.

— Чери някога ядосвала ли ти се е?

Името й. Някой бе изрекъл нейното име. Никой не го правеше вече.

Знаеше, че семейството и приятелите му се опитват да го щадят, но в същото време бе започнал да си мисли, че тя вече е изтрита от паметта на всеки друг, с изключение на него. И сега желанието му да говори за нея бе просто неустоимо.

— Тя… Чери не беше много темпераментна. Обикновено просто ставаше необичайно тиха. Това бе начинът, по който разбирах, че нещо съм сгазил лука.

Рейчъл кимна.

Той вдигна поглед към нея и почувства, че гледа някаква рядкост, една жена, изпълнена с толкова дух, колкото всезнаеща бе и устата й, и за един кратък момент имаше чувството, че тя го разбира по-добре от всеки друг на този свят. Но пък това бе невъзможно. Рейчъл почти не го познаваше, не и така, както го познаваха родителите му, братята му, хората, с които бе израснал.

Тя го стисна за рамото, след това се наведе и го целуна по бузата. Малката й, подобна на розова пъпка уста изглеждаше червена, сякаш бе гризала ягода.

— Искам да си тръгвам.

Той бавно кимна, изправи се и си облече ризата. Приготви се за излизане, без да й даде да разбере, че би искал отново да си легнат и да се любят.

 

 

Тази вечер, след като изми чиниите, Рейчъл реши да заведе Едуард в града и да го почерпи със сладолед. От няколко месеца насам това бе първият път, когато можеше да си позволи подобно разточителство. Докато бе женена за Дуейн, тя не обръщаше почти никакво внимание на парите, но сега броеше всяко пени и сумата, която бе заделила за тази вечер, бе направо скъпоценна.

Едуард се друсаше на седалката, доколкото предпазният колан на ескорта позволяваше това, като в същото време продължаваше монолога си относно предимствата на шоколадовия сладолед пред ваниловия. Рейчъл бе поканила и Кристи да дойде с тях, но тя бе отказала. Може би усещаше, че за Рейчъл е важно да остане насаме със сина си. А също и насаме с мислите си.

Докато Едуард сладко си бърбореше, спомените от следобеда изгаряха съзнанието й: дъжда, тялото на Гейб, собствената й безпътица. Някога си бе представяла, че правенето на любов е подобно на това, което бе изпитала днес, но отдавна бе изоставила всякаква надежда, че нещо такова би могло да се случи на нея.

Дори и само мисълта за Гейб караше тялото й да се сгорещява. Копнееше физически за него със сила, която я плашеше, но той я привличаше и по други причини. Харесваше мрачността му, бруталната му откровеност и тромавата му любезност. Той изглежда не си даваше сметка, че е единственият човек в града, който не съдеше за нея по миналото й.

Започна да си мисли за вариант, при който Гейб не би бил толкова изстрадал човек, но бързо прогони тези мисли. Беше прекалено умна, за да се влюбва в него, дори и само във фантазиите си. Над него имаше прекалено много сенки. И ако тези сенки изобщо се отместеха някой ден от него, за да може да се влюби отново, той несъмнено би се спрял на някоя по-мила жена от Рейчъл, някоя, която няма лоша репутация, добре образована. И жена, която нямаше да се хвърля в словесни спорове с него винаги когато й се отдаде и най-малката възможност за това.

Навремето не би могла дори и да си помисли за секс с мъж, за който не възнамерява да се омъжи, но някогашната романтична мечтателка отдавна я нямаше. Тя се нуждаеше от това емоционално прегрешение. И доколкото не забравяше, че Гейб е само за секс и за нищо друго, какво толкова лошо имаше в това? Той ще бъде нейното греховно удоволствие, едно малко, егоистично преживяване, което ще си позволи, за да направи живота си поне малко по-поносим.

Докато пресичаше улицата, хванала за ръка Едуард, тя видя, че пред щанда за продажба на сладолед, разположен в единия край на сладкарницата „Петикоут“, има доста хора. Тридесетинагодишна жена, държаща в ръцете си бебе, застина на мястото си, когато ги видя да се приближават, след това каза нещо на тъмнокосата жена до себе си. Жената се обърна и Рейчъл видя, че това бе Керъл Денис.

Устните й се раздвижиха, но Рейчъл все още бе твърде далеч, за да чуе какво казва. Тези около нея обаче я чуха. Още една глава се извърна, след нея още една. Вече почти стигнала до масите им, Рейчъл чу някакво тихо мърморене, което продължи не повече от пет секунди. Последва тишина.

Тя намали крачки с разтуптяно сърце. За един момент всички стояха неподвижно, след което Керъл Денис й обърна гръб. Без да каже и дума, младата жена до нея направи същото. Една двойка на средна възраст последва примера им, след това и двама възрастни хора. Един по един гражданите на Салвейшън й обръщаха гърбовете си. Това бе техният старомоден начин да й дадат да разбере, че не я желаят сред себе си.

Искаше й се да избяга, но не можеше да го направи. Ръката й стисна още по-силно тази на Едуард и двамата се приближиха към витрината.

— Е, какво да бъде? — попита го тя. — Шоколад или ванилия?

Той не отвърна нищо. Усети го, че се дърпа назад, но продължи да го дърпа към витрината, твърдо решена да не покаже никаква слабост пред тези хора.

— Бас хващам, че ще предпочетеш шоколадовия.

Младият продавач с рядка коса и нездрав цвят на лицето се втренчи в нея объркано.

— Два малки сладоледа — каза тя. — Единият ванилия, другият шоколадов.

В този момент зад гърба на младежа се появи един по-възрастен човек. Рейчъл си го спомняше като Дон Брейди, собственик на кафенето и някогашен голям поддръжник на „Храма“.

Той избута продавача настрани и я изгледа с презрение.

— Щандът е затворен.

— Не можете да постъпите така, господин Брейди.

— За такива като теб мога — и той с трясък спусна дървената жалуза.

Рейчъл се почувства ужасно — не толкова заради себе си, колкото заради Едуард. Как можеха да направят такова нещо пред едно дете?

— Всички ни мразят — прошепна Едуард отстрани.

— Кой ли се интересува от мнението им? — отвърна тя високо. — И без това тук продават най-лошия сладолед. Знам едно място, където ще ни предложат нещо наистина хубаво.

Тя дръпна Едуард за ръката и се отправи обратно към ескорта, налагайки си да върви бавно, така че никой да не може да каже, че е избягала. Отвори вратата на Едуард и се наведе да му помогне да си закопчее колана, но ръката й трепереше толкова силно, че едва успя да улучи дупката.

Някой я потупа по рамото. Тя се извърна и видя зад себе си една закръглена жена на средна възраст, облечена в светлозелени панталони и бяла блуза. На яката си имаше зелена брошка, а ушите й бяха украсени с много фино изработени дървени обеци. Лицето й беше кръгло, чертите й малко груби. Носеше големи очила с широки рамки.

— Моля ви, госпожо Сноупс, трябва да говоря с вас.

Рейчъл очакваше да забележи някаква враждебност на лицето й, но това, което видя, бе единствено тревога.

— Аз вече не съм госпожа Сноупс.

Но жената сякаш въобще не я чу.

— Нуждая се от вас, за да излекувате внучката ми.

Рейчъл бе толкова изненадана, че дори не успя да отговори.

— Моля ви, госпожо Сноупс. Името й е Емили. Само на четири годинки е и има левкемия. В продължение на шест месеца състоянието й се беше подобрило, но сега… — Очите на жената се напълниха със сълзи. — Не мога да си представя какво ще правим, ако я загубим.

Това бе сто пъти по-лошо от кошмара пред щанда за сладолед.

— Аз… съжалявам за внучката ви, но не бих могла да направя нищо за нея.

— Просто си сложете ръцете върху нея.

— Но аз не съм такъв лечител.

— Можете да го направите. Знам, че можете. Навремето ви гледах редовно по телевизията и пет пари не давам какво разправят хората. Знам, че сте велика жена, изпратена от Бога. Вие сте последната ни надежда, госпожо Сноупс. Емили се нуждае от някакво чудо.

Ако жената беше враждебно настроена, за Рейчъл щеше да бъде много по-лесно да понесе всичко това. Но на лицето й бе изписана такава огромна мъка.

— Вие сте! Знам, че сте вие!

— Моля ви… Съжалявам… — Рейчъл се отдръпна и се забърза към другата страна на колата.

— Поне се молете за нея — каза жената, явно изгубила надежда. — Молете се за нашето малко момиченце.

Рейчъл само кимна в отговор. Как би могла да каже на тази жена, че вече никога не се молеше, че не й е останала никаква вяра.

Тя бързо подкара обратно към Хартейк, а в стомаха си чувстваше някаква топка. Стари спомени за лекуването с вяра, практикувано от Дуейн, нахлуха в главата й. Спомни си за една жена, чийто крак бе по-дълъг от другия, и ясно виждаше как Дуейн коленичи пред нея и я хваща за по-дългия крак, близо до обувката.

В името на Исус Христос, цери, цери, казах!

И всеки телевизионен зрител видя как кракът става по-къс.

Това, което зрителите не бяха видели, бе малката хитрост, която бе извършил Дуейн веднага след като бе коленичил пред жената. Докато повдигаше по-дългия й крак, той незабелязано бе приплъзнал задната част на обувката й надолу към петата, а когато бе отправил призива си към небесата, просто бе бутнал обувката обратно. Но на телевизионния екран всичко изглеждаше така, сякаш кракът й наистина се смалява.

Рейчъл си спомняше точния момент, в който обичта й към съпруга й се бе превърнала в презрение. Това стана през нощта, когато откри, че той носи миниатюрен радиопредавател в ухото си по време на лечебните сеанси. Един от помощниците му стоеше зад кулисите и му шепнеше подробности за различни болести, посочени от присъстващите в залата върху предварително попълнени анкетни листи. Дуейн назоваваше имена на хора, които никога не бе виждал, както и точни данни за болестите им и по този начин славата му на лечител чрез вярата се разпространяваше все по-широко.

Явно бе стигнала и до тази отчаяна жена, която по някакъв начин вярваше, че вдовицата на Дуейн Сноупс би могла да изцери умиращата й внучка.

Пръстите й стиснаха конвулсивно волана. Само преди малко си бе мечтала отново да се люби с Гейб, но реалността я бе зашлевила през лицето. Трябваше да се измъкне от този град колкото се може по-скоро, иначе сигурно ще полудее. От ракличката не беше излязло нищо. Сега трябваше да се концентрира върху намирането на библията на Дуейн и да се моли, че в нея ще открие това, което търси.

Само дето тя вече не се молеше.

Тихата въздишка на Едуард я върна към действителността. Бяха спрели пред вилата. Едва сега осъзна, че бе напълно забравила за сладоледа и изгледа виновно сина си.

— О, миличък, съвсем забравих. Съжалявам.

Той се бе втренчил право пред себе си, без да протестира, без да каже нищо. За пореден път приемаше факта, че животът му бе поднесъл част от горчилката си.

— Ще се върнем обратно.

— Няма нужда. Всичко е наред.

Но не беше. Тя направи обратен завой и потегли към супермаркета на „Ингълс“, където му купи един голям „Dove“. Едуард пусна обвивката в едно кошче за отпадъци и нетърпеливо започна да ближе шоколадовата обвивка. Те се отправиха през паркинга към колата си.

Когато я наближиха, Рейчъл видя, че всичките й гуми са нарязани.