Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Чикаго старс (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dream a Little Dream, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 248 гласа)

Информация

Сканиране
ganinka (2010)
Разпознаване и корекция
Слава (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)
Допълнителна корекция
Еми (2013)

Издание:

Сюзън Елизабет Филипс. Знойни сънища

ИК „Компас“, Варна, 2000

Редактор: Любен Любенов

Коректор: Диана Черногорова

ISBN: 954–701–096–4

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от Еми

Деветнадесета глава

Час по-късно те преминаха през черните врати от ковано желязо, украсени с молещи се ръце. Едуард, който седеше между Гейб и Рейчъл на предната седалка на пикапа, притихна, когато видя пред себе си огромната бяла къща.

— Наистина ли съм живял тук, мамо?

— Да, наистина.

— Колко е голяма…

Рейчъл понечи да му отвърне, че освен голяма, къщата е и много грозна, но се въздържа. Опитваше се да не му говори отрицателни неща относно Дуейн и техния съвместен живот.

Доктор Джейн Дарлингтън Бонър ги посрещна на входната врата. В ръцете си държеше бебето, а бузата й беше изцапана с брашно. Имаше класическия добър външен вид, характерен за членовете на много заможни семейства, но от една случайна забележка на Гейб, Рейчъл бе разбрала, че всъщност тази жена произхожда от средната класа. Беше облечена в къси панталони и блуза с цвят на праскова, а русата й коса бе прибрана в хлабава френска плитка. Стилното й облекло накара Рейчъл да се засрами от собствената си избеляла рокля на зелени и бели карета и тромавите си черни оксфордки.

Джейн обаче въобще не даде вид, че е забелязала облеклото й. Тя посрещна Гейб с целувка, след което се обърна с усмивка към Рейчъл.

— Толкова се радвам, че дойде. А ти сигурно си Едуард.

— Чип — намеси се Гейб, предизвиквайки раздразнение у Рейчъл. — Чип Стоун.

Джейн повдигна закачливо русите си вежди.

— За мен е голямо удоволствие да се запозная с теб, Чип. А това е Роузи. Нещо е крива още от вчера.

Но Роузи никак не изглеждаше в лошо настроение. Когато деветмесечното бебе видя Едуард, издаде доволен звук и се усмихна, откривайки четири миниатюрни зъба. Зарита със заоблените си крачета и долната й устна заблестя от бебешка слюнка, когато протегна ръка към него.

— Тя ме харесва — учудено констатира Едуард.

— Това е много хубаво — кимна Джейн. — Защото точно днес не харесва никой друг. Дори и баща си не може да търпи. Знаеш ли какво, всички са в кухнята. Ще я оставя на пода и може би двамата ще си поиграете. Става ли?

Едуард кимна ентусиазирано.

— Дори ще й дам да си поиграе с Хорс.

Наложи се Рейчъл да й обясни. Джейн съвсем лекичко пребледня при вида на мръсния, едноок заек, който бе заврян в ръцете на нейното ококорено и чисто бебе.

— Страхотна идея.

Тя ги поведе към кухнята, където Кал наливаше портокалов сок в една кана. Итън бе застанал до него и се суетеше около тапата на бутилка шампанско. И двамата мъже първо видяха Гейб и го поздравиха в един глас, но лицата им мигновено помръкнаха, когато разбраха, че и Рейчъл е с него.

Усети ръката на Гейб да я подтиква лекичко и покровителствено напред. Той кимна на братята си.

— Здравейте, Кал и Ит.

— Искаш ли да изнеса нещо друго навън, Джейн? — За огромна изненада на Рейчъл в стаята влезе Кристи. — Здравей, Рейчъл, здравей, Едуард. — Изглеждаше страхотно в свободната си жълта фланела и силно прилепнали бели джинси. На краката й проблясваха нежни златни сандалки.

На лицето на Итън се появи някаква несигурност при появяването й, но Кристи не го забеляза и Рейчъл изпита чувството, че нарочно не поглежда към него.

Докато Едуард си играеше с Роузи на мраморния под, а Кал хвърляше враждебни погледи към Рейчъл, Джейн започна да пъха всевъзможни купи, кани и подноси в ръцете на всеки един от гостите си.

— Ние се храним на верандата. Това е едно от малкото места в този мавзолей, където човек може да се почувства сравнително удобно.

Веднага осъзна какво е казала и се обърна към Рейчъл.

— О, скъпа, съжалявам. Вече съм толкова време с Кал, че съм забравила да си меря приказките.

— Няма нищо — усмихна се Рейчъл. — Това наистина е мавзолей. Всеки го знаеше, с изключение на Дуейн.

Таймерът на готварската печка записука, привличайки вниманието на Джейн. Кал грабна Роузи от пода, където тя щастливо бе загризала ухото на Хорс. Бебето издаде възмутен пронизителен писък и започна яростно да рита с крака, улучвайки баща си по коляното с твърдата си бебешка обувка.

Неговото изохкване накара Итън да се засмее.

— Следващия път се прицели малко по-високо, Роузи-Поузи.

Едуард взе заека от пода и го връчи на Роузи, която веднага утихна. Всички се отправиха през всекидневната към верандата.

Когато излезе навън, Рейчъл си спомни онзи дъждовен ден преди малко повече от две седмици, когато двамата с Гейб за първи път се бяха любили. Вероятно Гейб също си го бе спомнил, тъй като обърна глава, за да я погледне, и в хладните му, сребърни очи заблестя някаква топла светлинка.

Противно на предупрежденията на Кал, Джейн не сервира нищо от това, от което се бе опасявал мъжът й. Напротив, гостите бяха приятно изненадани от приятно миришещ омлет касерол, с много гъби и парченца ябълка. Следваха компот от пресни плодове, боровинков кейк и няколко великолепни мимози.

Докато възрастните се събраха на покритата с чадър маса, Едуард седна до малкото детско кътче, където бе поставена и Роузи. Рейчъл изпитваше огромно задоволство, докато го гледаше как размахва играчки пред лицето на момиченцето, гъделичка я по корема и прави всевъзможни физиономии, за да я забавлява.

Не й беше необходимо много време, за да разбере колко много се обичат Кал и Джейн. Изражението на някогашния полузащитник, толкова неприязнено, когато гледаше към Рейчъл, неизменно светваше всеки път, когато се обърнеше към съпругата си. Те изглежда непрекъснато си търсеха някакъв повод да се докосват един друг. Разменяха си погледи, усмихваха се. И бе напълно очевидно, че и двамата обожават своята красива, руса дъщеричка.

Но на масата определено се чувстваха и някои доста по-различни настроения. Макар вече да бе донякъде свикнала с неприязненото отношение на Итън, враждебността на Кал беше някак си по-остро изразена и Рейчъл предположи, че най-големият брат е дори по-покровителствено настроен към Гейб в сравнение с Итън. На всичкото отгоре Итън и Кристи явно правеха всичко възможно, за да избягват да се погледнат дори и за миг, а Гейб беше толкова напрегнат, че почти трепереше. Разбираше колко му е трудно да присъства на семейно събиране, след като самият той вече нямаше семейство.

Кал първи заговори за киносалона.

— Не мога да повярвам, че си направил всичко това с онова кино.

— Той се захвана с най-изоставеното място в околността и виж в какво го превърна — веднага се включи и Итън.

И двамата продължиха с фалшив ентусиазъм да обясняват на Гейб колко страхотно било киното отново да е отворено и каква услуга било това за местното гражданство. Никой от тях не споменаваше дори и дума за предишния му живот, сякаш ветеринарната му практика, както и жената и синът му, никога не са съществували. И колкото повече говореха, толкова по-напрегнат ставаше Гейб, докато накрая Рейчъл не издържа и се намеси.

— Гейб, разкажи им за Туити.

— Няма какво толкова да се разказва.

— Туити е едно мъничко врабче, за което Гейб се грижи и лекува.

Гейб леко повдигна рамене и този малък жест бе напълно достатъчен за братята му да се притекат на помощ и да го спасят от темата, която може би не искаше да дискутира.

— Фойерверките снощи бяха наистина страхотно зрелище. И на Роузи много й харесаха, нали, Джейн?

— Това бе страхотна идея — кимна Итън. — Сигурен съм, че много семейства в този град ще се радват, че могат да заведат децата си на място, където ще си прекарат добре, без да се налага да харчат куп пари.

Действайки единствено по инстинкт, Рейчъл се наведе напред.

— Гейб скова една клетка в задния двор на вилата, за да може птичето да се аклиматизира, преди да го пусне на свобода.

Гейб я изгледа раздразнено.

— Това не е кой знае какво, Рейчъл.

Сега вече и тримата братя Бонър я гледаха намръщено. Само Джейн и Кристи я наблюдаваха с интерес.

— А аз мисля, че е. Да се грижиш за това малко, мършаво и безпомощно птиче те прави щастлив. А с киното не е така.

— Туити не е мършаво птиче! — извика Едуард.

Гейб рязко се изправи от стола си.

— Кафето почти свърши. Ще отида да направя още една кана — и той изчезна зад вратата на верандата.

Кал се облегна назад и се втренчи в нея със стоманеносивите си очи.

— Ти да не би нарочно да се опитваш да направиш брат ми нещастен?

— Кал…

Той реагира на намесата на жена си с леко помахване на ръката, карайки я да запази мълчание. Доктор Джейн Дарлингтън не приличаше на жена, която лесно може да бъде накарана да мълчи, затова Рейчъл почувства, че лекото повдигане на рамене в знак, че е съгласна, бе наистина доброволно. Може би бе решила, че този сблъсък е неизбежен и че Рейчъл е достатъчно силна, за да се справи сама.

— Вече казах на Итън същото, което ще кажа и на теб — обърна се Рейчъл към Кал. — Престанете да му говорите безсмислици. Да се занимава с „Гордостта на Каролина“ не е това, което би могло да осмисли живота му, и най-добре ще е и двамата да престанете да се държите така, сякаш се е захванал с нещо велико. Гейб е ветеринар и точно с това би трябвало да се занимава.

— Мислиш си, че познаваш брат ми по-добре от собственото му семейство? — попита студено Кал.

— Да, мисля, че е така.

Гейб отново се появи на терасата.

— Кафето ще бъде готово след малко.

Погледът на Итън се отмести от по-възрастния му брат към Гейб.

— В гаража има топка. Хайде да поиграем, докато господин Полузащитника почисти кухнята. Искаш ли да дойдеш с нас, Едуард?

Едуард се забави малко с отговора.

— Бих искал, но ако дойда, Роузи ще реве, тъй като ме харесва толкова много. Затова май по-добре да остана с нея.

Рейчъл веднага почувства, че решението на сина й му бе спечелило благоразположението на родителите на Роузи. И двамата му се усмихнаха и го увериха, че може да отиде, ако желае, но Едуард учтиво отказа.

Итън и Гейб слязоха от верандата и тръгнаха из двора. Рейчъл започна да помага при почистването на масата, когато Кал се приближи иззад нея и тихо каза:

— Би ли дошла до кабинета за няколко минути? Искам да ти покажа нещо.

Да се уединява с него бе последното нещо, което й се искаше да направи, но Джейн и Кристи бяха изчезнали в кухнята, така че наоколо нямаше никой, който да й се притече на помощ. Повдигна безгрижно рамене, поне се надяваше да е изглеждало безгрижно, и го последва.

Когато влязоха в кабинета, Кал затвори вратата след себе си. През прозореца отляво тя видя една летяща топка, след това в обсега на полезрението й се появи Гейб, който я хвана.

Кал се отправи към бюрото, което някога принадлежеше на Дуейн, заобиколи го и отвори едно чекмедже.

— Тук имам нещо за теб. — Той извади едно продълговато листче и й го подаде.

Още преди да го е докоснала с ръка, тя вече знаеше, че е чек. Погледна към него и дъхът й секна. Беше на нейно име, а сумата възлизаше на двадесет и пет хиляди долара.

— Какво е това? — попита тя с пресипнал глас.

Кал се намести в стола зад бюрото и я погледна.

— Първоначална вноска за твоето бъдеще.

Тя се взираше в чека, чувствайки как стомахът й се свива, знаейки отговора на въпроса още преди да го е задала.

— И какво искаш в замяна?

— Искам да напуснеш Салвейшън и никога повече да не влизаш в контакт с брат ми. — Той направи пауза. — Имаш си отговорности. Дете, което трябва да издържаш. Тези пари значително ще ти облекчат живота.

— Разбирам… — В гърлото й се образува буца.

Беше дошла в Салвейшън да открие имане, но никога не си го беше представяла по подобен начин.

Преглътна мъчително, опитвайки се да отмести буцата.

— С колко време разполагам?

— Предполагам, че ще ти е необходимо малко време, за да решиш къде да отидеш, затова съм написал чека с предна дата. Очаквам да си тръгнеш до десет дни.

Когато погледна към него, Рейчъл с изненада забеляза искрица на състрадание в очите му. Тя премигна мъчително.

— Гейб вече се смее. Не много често, само понякога. Итън каза ли ти го?

— Отварянето на киносалона му подейства много добре. Най-после започна да се връща към нормалния живот.

Искаше й се да спори, да му каже, че тя бе причината, поради която Гейб бе започнал да се връща към нормалния живот, но знаеше, че няма да й повярва. Освен това самата тя не можеше да бъде сигурна, че това е истината. Може би тя не означаваше нищо повече за Гейб от няколко часа на забрава, докато двамата са в леглото.

— С Итън сме убедени, че ако си тръгнеш, процесът на възстановяването му ще се ускори…

— Ако Гейб научи за това, много ще се ядоса.

— Ето защо не трябва да му казваш в никакъв случай. Разбираш ли ме правилно? Ако дори само намекнеш с нещо пред него за нашата уговорка, сделката пропада.

— О, да. Напълно го разбирам. — Тя прокара чека по пръстите си. — Искам да ми кажеш само едно нещо. Какво си мислиш, че правя с брат ти, та гледаш да ни разделиш по всякакъв начин?

— Мисля, че се възползваш от него.

— Как?

Очите му се присвиха.

— Не си играй игрички с мен, госпожо! Гейб е богат мъж, който не се грижи за парите си. И ти искаш да му измъкнеш тези пари до последното пени, след което да тръгнеш да търсиш някой друг като него.

— Това със сигурност ли го знаеш?

— Ще вземеш ли чека, или не?

Тя погледна надолу към хартийката и се зачуди дали някога ще дойде момент, в който ще е способна да превъзмогне миналото си.

— Да. Да, ще го взема, господин Бонър.

Пъхна чека в джоба на роклята си и се обърна към вратата, но мекият му глас я спря малко преди да премине прага.

— Госпожо Сноупс, никак няма да ти хареса това, което би се случило, ако се опиташ да ме прекараш.

Пръстите й се свиха конвулсивно около дръжката на вратата.

— Повярвай ми, господин Бонър, ти си последният човек на земята, когото бих прекарала.

Насили се да не побегне от стаята, но цялата трепереше, когато стигна до верандата, където Джейн и Кристи бяха изоставили усилията си да чистят, седяха и си приказваха сладко.

В мига, в който Джейн видя Рейчъл, на лицето й се появи разтревожено изражение.

— Какво ти е направил той?

Рейчъл с голямо усилие се опита да говори спокойно.

— Ще трябва да попиташ него.

Джейн се изправи и хвана ръката на Рейчъл.

— Съжалявам. Бонър са… те са семейство в най-пълния смисъл на думата. Биха се изправили срещу целия свят, за да се защитят един друг, но понякога тази им лоялност ги заслепява.

Единственото, което успя да отговори Рейчъл, бе едно леко кимване.

— Ще се опитам пак да поговоря с него — каза Джейн.

— Няма да има никаква полза. — Рейчъл забеляза ключовете на Гейб върху масата и ги грабна в ръка. — Не се чувствам добре. Сигурна съм, че Итън няма да има нищо против да закара Гейб до вилата. Хайде, Едуард, трябва да вървим.

Едуард се възпротиви на нареждането на майка си, а Роузи започна да скимти, когато разбра, че ще изгуби компанията си. Малкото й личице се набърчи разочаровано, когато Едуард измъкна заека от ръцете й. Протегна ръце към сина й, или към заека, Рейчъл не беше сигурна към кое точно, и започна да плаче.

Едуард я потупа тромаво по главата.

— Всичко е наред, Роузи. Ти просто имаш лош ден днес.

Роузи спря да плаче, но сините й очи все още бяха пълни със сълзи и тя изгледа Едуард с поглед, който би могъл да стопи и камък.

Едуард погледна към Хорс и след това, за огромно учудване на Рейчъл, подаде заека обратно на момиченцето.

Роузи го притисна към гърдите си и изгледа момчето с благодарност.

Рейчъл изгледа сина си изпитателно.

— Сигурен ли си в това, което правиш, Едуард?

Той се поколеба само за секунда, след това кимна с глава.

— Вече съм голям, мамо. Роузи се нуждае от Хорс повече от мен.

Рейчъл се усмихна, стисна го за ръката и се опита да сдържи сълзите си.

 

 

Гейб изскочи от камарото на Итън още преди колата да е спряла и се завтече към входната врата, пред която Едуард си строеше някаква къщичка от пръчки, които беше събрал.

— Къде е майка ти?

— Не знам. Предполагам, че е вътре. — Погледът му премина покрай Гейб и се насочи към Итън и Кристи, които тъкмо слизаха от колата.

Гейб се запъти към вратата, но се спря, когато забеляза момчето да посяга с ръка настрани, сякаш се опитваше да хване нещо, което вече не е там. След това ръката му се върна в скута и той издаде дълбока въздишка.

Гейб предпочиташе да не беше разбрал жеста.

— Липсва ти онзи заек, нали?

Едуард наклони глава на една страна и се почеса по коляното.

— Чух, че си го дал на Роузи, но всеки би те разбрал, ако си го поискаш обратно. — Опитваше се да сдържа грубата нотка в гласа си, макар че не успяваше кой знае колко.

— Роузи няма да разбере.

— Тя е още бебе. Бързо ще забрави за него.

— Хорс не е нещо, което лесно може да се забрави.

Говореше с такава увереност, че Гейб реши да не го убеждава повече. В това отношение той бе същият като майка си.

— Пастор Итън! Кристи! — Момчето се усмихна, когато двамата се приближиха към него. — Искате ли да ви покажа какво си построих? — Беше прекалено малък, за да може да усети напрежението между тях двамата, но Гейб вече го бе почувствал.

— Разбира се, че искаме — усмихна се Кристи.

Гейб се извърна и влезе в къщата.

— Рейчъл?

Не получи никакъв отговор. Огледа всички стаи и накрая я откри навън, наведена над една малка леха с домати в иначе доста буренясалата градина.

Беше облечена с оранжевата рокля, която бе използвала, когато боядисваше. Слънчевата светлина изпъстряше косата й и танцуваше по стройните й ръце със златистокафяв загар. Краката й бяха боси и тя бе забила пръсти в меката земя. Изглеждаше вечна и чувствена, направена от земя и огън, и му се прииска да я обладае още там, в обраслата с бурени градина. Искаше му се да покрие тялото й със своето, да забрави кой е той, коя е тя. Искаше му се да отиде при нея без минало или бъдеще, без никакви мисли, наслаждавайки се единствено на настоящия момент.

Рейчъл вдигна очи. По скулите й се забелязваха едва забележими капчици пот. Устните й се разтвориха изненадано.

— Въобще не съм те чула да се приближаваш.

Не му се усмихна, не даде никакъв знак, че се радва да го види.

— Защо си тръгна по този начин? — тросна й се той.

— Не се чувствах добре.

— Но сега изглежда вече си се оправила.

Тя не отговори, само наведе глава и започна да скубе някакви дребни плевели около лехата.

— Ако си искала да си тръгнеш, можеше да ми кажеш. Знаеш, че никак не ми харесва да оставаш тук сама.

— Ти не можеш да си до мен всяка минута. А и защо ли въобще трябва да опитваш…

— Какво означава това?

— Означава, че аз не съм твоя отговорност.

Острата нотка в гласа й го раздразни. Тя беше тази, която бе сбъркала, не той. Правеше всичко възможно, за да осигури безопасността й, но тя сякаш не искаше да му съдейства за това.

— Ти си моя отговорност докато се намираш под този покрив — натърти той.

Но Рейчъл никак не изглеждаше впечатлена от изявлението му.

— Ако искаш наистина да бъдеш полезен, вземи една лопата и изкопай един ров около онези храсти, вместо да ми се караш.

— Аз не ти се карам.

— Аха, сигурно така ми се е сторило.

— По дяволите, Рейчъл, как можа да побегнеш така, без да ми се обадиш. Не знаех какво се е случило. Разтревожих се.

— Разтревожил си се? — Тя наклони глава и му се усмихна така, че краката му се подкосиха.

Но той решително отказа да се поддаде на чара, с който искаше да го обезоръжи.

— Няма нужда да изглеждаш толкова доволна от това. Много съм ти ядосан в момента, и то не само заради начина, по който изчезна. — Знаеше, че трябва да спре дотук, но не можа да се сдържи. — И от сега нататък ще ти бъда много благодарен, ако не се опитваш да ми правиш психоанализа пред членове от семейството ми.

— Не мога да се сетя за по-добро място, където бих могла да направя това. Нали те са хората, които би трябвало да ти мислят доброто.

— Аз съм добре! Наистина, Рейчъл. И не искам повече да чувам каквито и да било негативни забележки по адрес на киносалона. Всичко мина чудесно снощи. Ти би трябвало да се радваш и да празнуваш.

— Не всичко мина толкова чудесно. Аз обичам това място, но ти — не! И денят, в който ще празнувам, ще бъде денят, когато отново ще започнеш да се занимаваш с ветеринарна практика.

— Защо непрекъснато трябва да ме подбутваш? Защо не оставиш нещата да бъдат такива, каквито са?

— Тъй като начинът, по който са нещата в момента, никак не е добър за теб.

— Да, добре, дори и да е така, това не е твой проблем.

— Не, не е, нали?

Той осъзна, че я е наранил, но преди да се опита да се поправи, чу зад гърба си бурен смях. Извърна се и това, което видя, накара косата му да настръхне. Итън се приближаваше покрай страничната стена на къщата, носейки Едуард на раменете си. Кристи вървеше малко след тях.

Момчето изглеждаше така, сякаш някой му бе връчил небесната дъга. Очите му блестяха и не можеше да спре да се смее. Да го носят по този начин, бе точно това, за което си бе мечтал още от градския пикник насам, където бе наблюдавал как бащата на приятеля му го носи по същия начин. На Гейб му се искаше да се почувства добре заради това, което вижда, но вместо това бе овладян от някакво чувство на пълна обърканост.

Просто не можеше да проумее реакциите си. Това дете бе получило толкова малко в живота си и сега Гейб му отказваше дори и това елементарно удоволствие. Чувстваше се жалък и злобен, но така и не можеше да се освободи от чувствата си.

Рейчъл се бе изправила. Но вместо да се наслаждава на щастието на сина си или да отиде да посрещне Кристи, тя стоеше абсолютно неподвижно, с очи, приковани в Гейб.

Почувства студена тръпка да преминава през него, когато осъзна, че тя много добре знае какво си мисли. По някакъв необясним начин тя можеше да наднича в мислите му и чудесно знаеше, колко гняв се беше насъбрал в него. Искаше му се да обясни, но как би могъл да обясни нещо, което сам не разбираше? Как би могъл да оправдае чувствата, които изпитваше към това дете, което Рейчъл обичаше повече, отколкото собствения си живот…

Той извърна очи и погледна към брат си. За разлика от Рейчъл, Итън не би могъл да прозре какво става в главата му.

— Благодаря ти, че ме докара, Ит.

— Няма проблеми.

— Ще ме извините, нали… Имам да свърша малко счетоводна работа. — Той се извърна и се отправи към къщата, опитвайки се да върви така, че никой да не го заподозре в бягство.

Рейчъл направи гримаса, когато чу затръшването на вратата зад гърба му. В същото време се чувстваше като замаяна от болката, която бе изпитала, когато бе видяла какво има в очите му. Защо не можеше да престане да мрази Едуард? Омразата, която не беше в състояние да скрие, я бе ударила право в сърцето. Беше я накарала да й се завие свят, тъй като виждаше как плахите надежди, които от време на време бе подхранвала в себе си, се изпаряват.

Тя разбра, че демоните, обладали Гейб, нямат намерение да го пускат. И че любовта, от която толкова много се нуждаеше за себе си и за сина си, никога няма да се материализира.

През последните няколко години винаги се бе гордяла с това, че е реалистка, но сега се бе крила от истината в продължение на седмици. Неговите чувства нямаше да се променят и колкото повече време останеше с него, толкова по-трудна и болезнена за нея щеше да бъде неизбежната раздяла. Не можеше да мисли за розово бъдеще пред себе си. Нямаше ключ към богатство, скрит някъде в библията на Дуейн. Нямаше и вечна любов. И нямаше никой друг, освен нея, който да се грижи за Едуард.

Времето й в Салвейшън явно бе изчерпано.

 

 

В събота вечер в киното се събраха повече хора от предишната вечер, но Гейб изглеждаше още по-отнесен и мрачен. През нощта, когато отиде в леглото й, те не си казаха почти нищо и страстта им бе някак си престорена.

В неделя следобед тя го наблюдаваше през прозореца на спалнята си как премества Туити в клетката, която беше направил. Това бе нещото, от което се нуждаеше да прави този мъж, но ако някога все пак успееше да го проумее, тя нямаше да бъде наоколо, за да го види.

Изражението на горчива омраза, която беше видяла на лицето на Гейб вчера, докато гледаше към Едуард, най-после я бе принудило да вземе мерки. Беше се обадила на Кристи тази сутрин и бе привела плана си в действие. Сега всяка минута бе ценна. Ако можеше да го мрази, може би нямаше да изпитва такава болка, но как би могла да мрази мъж, чийто най-голям недостатък бе в способността му да обича толкова абсолютно.

Прокара пръсти по грапавата подвързия на библията на Дуейн. Беше прочела всяка от бележките в полетата отстрани, бе изучила всеки подчертан пасаж, но всичко, което бе открила, бе някогашното успокоение от строфите, в които си мислеше, че вече не вярва.

Облягайки глава на рамката на прозореца, тя се загледа в мъжа, в когото толкова лекомислено се беше влюбила. Сега, докато Едуард си играеше отпред, трябваше да съобщи на Гейб, че си заминава.

Паянтовите дървени стъпала изскърцаха под краката й, когато слезе на двора. Гледаше как Гейб прави някаква корекция във вратичката на клетката с чифт клещи в ръка, а острите писукания на Туити му правеха компания. Той вдигна очи и й се усмихна, когато я видя, карайки сърцето й да се разтупти развълнувано.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Гейб, аз тръгвам.

— Добре. — Той приключи с поправката на клетката. — Изчакай ме няколко минути да оставя инструментите и ще дойда с теб.

— Не, не това исках да кажа. — Не го прави! — извика сърцето й. — Не казвай тези думи! — но мозъкът й надделя. — Аз… аз напускам Салвейшън.

Той изведнъж замръзна на мястото си. В магнолията зад него прошумоля някаква катеричка, откъм върха на стария тенекиен покрив се чу изграчване на врана.

— Какво говориш? — Той бавно се изправи, клещите висяха забравени в ръката му.

— Говорих с Кристи тази сутрин. Родителите й от няколко месеца я убеждавали да се премести в Клиъруотър и да им помага в техния магазин за сувенири. Вместо нея ще отида аз. — Осъзна, че забива болезнено ноктите на едната си ръка в дланта на другата, и се опита да се отпусне. — Кристи казва, че ще се чувства много по-спокойна, ако знае, че съм там и се грижа за тях. Освен това, те имат малък апартамент над магазина, където ще можем да живеем двамата с Едуард. А и във Флорида климатът е толкова хубав.

Последва дълго мълчание.

— Разбирам. — Той погледна надолу към клещите в ръката си, но Рейчъл остана с впечатлението, че въобще не ги е видял. — И колко ще ти плащат?

— Долу-горе колкото ми плащаш и ти. Не могат да си позволят по-голяма сума в момента, но се очаква бизнесът да се разрасне. Ще се оправям някак си, особено след като няма да плащам и наем. — Тя си помисли за чека за двадесет и пет хиляди долара, скрит в едно чекмедже в спалнята й, и стомахът й се сви гузно. — Веднага след като Едуард започне да ходи на училище, ще кандидатствам за стипендия и ще се върна обратно в колежа. Ще мога да вземам само по няколко курса наведнъж, но съм решила да уча бизнес и финанси.

Той пъхна клещите в задния джоб на джинсите си, а в очите му се бе върнало старото мрачно изражение.

— Ясно. За всичко си помислила, а?

Тя кимна.

— Без разговори? Не ти ли мина през ума, че може би трябва да поговорим, преди да вземеш това решение?

— Защо? — попита тя меко. Искаше той да бъде сигурен, че не го упреква за нищо. — За нас няма никакво бъдеще. И двамата го знаем.

Но той никак не беше в настроение да бъде успокояван. Прекоси разстоянието между тях с големи, гневни крачки.

— Никъде няма да ходиш.

— Напротив, тръгвам.

Той се изправи над нея и Рейчъл се зачуди дали нарочно използва размерите си, за да я накара да се почувства слаба и беззащитна.

— Чу какво ти казах. Оставаш тук! Това отиване във Флорида е шантава работа. Каква сигурност може да имаш, когато работиш за жълти стотинки и разчиташ на непознати хора да ти осигурят покрив над главата?

— Точно в това положение съм и сега — изтъкна му тя.

За момент той сякаш се стъписа, след това махна грубо с ръка.

— Не е същото. Тук имаш приятели.

— А също и врагове.

— Това ще се промени, когато хората те опознаят и разберат, че ще станеш част от местното общество.

— Как бих могла да стана част от обществото? За мен няма никакви възможности тук.

— И си мислиш, че ще имаш много възможности, ако работиш на надница в някакъв евтин сувенирен магазин във Флорида, така ли?

Тя се извърна настрани.

— Сигурна съм, че магазинът никак не е лош, и освен това не искам да споря повече с теб на тази тема. Трябва да замина.

— Не.

— Моля те! Не усложнявай нещата. — Тя се приближи до шезлонга и се подпря на него за опора. — Кайла ще се справя със снекбара. Ще работя до следващия уикенд, така че да има време да свикне, а и ти ще можеш през това време да намериш някой да й помага.

— Пет пари не давам за снекбара!

Искаше й се да му каже колко е вярно това, но реши да си държи езика зад зъбите. Откъм клетката Туити продължаваше да се обажда с писклив глас. Кой, освен Гейб би си направил всичкия този труд само за да спаси едно врабче…

Той пъхна ръце в джобовете си, сякаш те изведнъж му бяха станали врагове.

— Няма да ходиш във Флорида.

— Нямам никакъв избор.

— Да, имаш. — Той се спря и се втренчи в нея. Линията на челюстите му ясно се очерта. — Ние ще се оженим.

Сърцето й пропусна един такт, след това затупа като полудяло.

— Ще се оженим? Какво говориш? — Гледаше го невярващо тя.

— Това, което казах. — Той извади ръце от джобовете и се приближи до нея с войнствено изражение. — Ние се разбираме. Така че няма причина да не се оженим.

— Гейб, ти не ме обичаш.

— Обичам те стотици пъти повече, отколкото те е обичал Г. Дуейн.

— Знам, че е така. Но не мога да се омъжа за теб.

— Кажи ми поне една причина.

— Вече ти я казах. Най-сериозната причина.

В очите му се появи някаква безпомощност.

— Какво искаш от мен?

Искаше това, което бе дал на Чери и Джейми, но би било жестоко да му го каже по този начин. А и какъв би бил смисълът? Той сам вече го разбираше.

— Нищо повече от това, което вече си ми дал.

Но той не искаше да се предаде лесно.

— Аз мога да се грижа за теб. След като се оженим, ти вече няма да се притесняваш как да изкараш пари за храна или какво ще стане, ако се разболееш. — Той замълча за момент. — Ще имаш и сигурност за Едуард.

Това не беше честно. Той знаеше, че би продала и душата си заради сина си и сега се опитваше да го използва. В същото време си даде сметка, че това е нещо, за което също трябва да говорят.

— Трябва да знаеш, че той е най-голямата причина, поради която не мога да приема предложението ти. Има различни видове сигурност. Да прекара детството си с мъж, който не може да го понася, би било много по-лошо за Едуард, отколкото бедността. — Ето, най-после му го беше казала.

— Не е вярно, че не мога да го понасям. — Но не я гледаше в очите и в гласа му нямаше никаква убеденост.

— Аз съм съвсем откровена с теб. Защо не си и ти откровен с мен?

Той се отдалечи на няколко крачки по посока на клетката.

— Просто ще ми трябва малко повече време, това е всичко. А ти искаш всичко да става на момента.

— В момента ти не го харесваш точно толкова, колкото и в първия ден, когато го видя — каза горчиво тя. — А това е толкова нечестно! Той не е виновен за това, че не прилича на Джейми.

Гейб се извъртя рязко към нея.

— Мислиш ли, че не съм си казвал това хиляди пъти. — Пое си дъх на пресекулки, опитвайки се да запази самообладание. — Виж, просто ми дай малко време и ще видиш, че нещата ще се променят. Знам, че доста те изненадах, но когато го премислиш, ще разбереш, че да се оженим, е най-доброто нещо, което можем да направим.

Искаше й се да се свие в някой тъмен ъгъл и да започне да вие от болка и мъка. Но остана на мястото си, твърдо решена да приключи с всичко това.

— Няма да променя решението си. Няма да се оженя за теб. Кристи вече се обади на родителите си и те ще ми изпратят два автобусни билета. Ще работя до края на следващия уикенд, след това с Едуард заминаваме за Флорида.

— Не!

И двамата подскочиха, виждайки Едуард да се появява иззад ъгъла на къщата, с лице, покрито със сълзи.

Стомахът й отново се сви болезнено. Какво беше направила! Възнамеряваше да му съобщи новината внимателно, не и по този начин.