Сюзън Елизабет Филипс
Знойни сънища (24)

Двадесет и трета глава

Вече започваше да се мръква, затова Кал грабна Чип под мишница, преметна го като чувал с картофи през рамо и го понесе по стълбите към верандата.

— Ставаш все по-добър във футбола, приятелче. Направо ме измори.

Момчето се изхили, когато Кал го погъделичка леко. Беше се надявал, че играта с Чип ще му помогне да забрави поне малко това, което се беше случило няколко часа по-рано с майка му, но не се бе получило.

Погледна нагоре и видя Джейн да стои в рамката на френската врата с Роузи в ръце и почувства как нещо се свива точно в средата на гръдния му кош. Понякога му действаше точно по този начин — много силно — гледката на тези две женски същества, които обичаше повече от всичко на света. Имаше един период от живота си, когато не бе искал нито една от тях, и никога не си позволяваше да го забравя. Споменът за това го правеше смирен.

Роузи бе притиснала към себе си онзи ужасен парцалив заек и започна да рита и скимти, когато видя Чип. Влязоха вътре и Кал пусна момчето, целуна бегло жена си и пое бебето от нея.

Роузи му се усмихна доволно и го дръпна за ухото, нейния най-нов трик. Той отвърна на усмивката й и едва тогава забеляза, че Джейн изглежда неспокойна.

— Не съм бил навън повече от петнадесет минути — обърна се той неразбиращо към нея.

Тя въздъхна.

— Почакай докато видиш банята.

— Пак тоалетната хартия ли?

— И пастата за зъби. Не си й поставил капачката, а и аз не бях достатъчно бърза.

Явно разбрала, че говорят за нея, Роузи отново се усмихна щастливо и плесна доволно с ръце. Едва сега той забеляза, че цялата мирише на „Крест тартар кънтрол“.

— Роузи е голяма палавница — обади се Чип със сериозността на възрастен. — Макар че още е толкова малка, че може да се събере в шепата ми.

Кал и Джейн се спогледаха развеселено.

Роузи ритна още веднъж и протегна ръце към Чип, като в същото време изпусна заека. Кал я постави на пода и тя моментално се хвърли към краката на момчето. Чип приклекна и я погъделичка по корема, след това погледна към Кал с набраздено от тревога чело.

— Мама кога ще дойде да ме вземе?

Кал пъхна ръка в джоба на късите си панталони и започна нервно да си играе с дребните монети, които дрънкаха там.

— Знаеш ли какво, приятел, защо не останеш да спиш тук.

Джейн го изгледа изненадано, но той избягна погледа й.

— Мама съгласна ли е?

— Разбира се. Можеш да спиш точно до стаята на Роузи. Би ли ти харесало това?

— Предполагам. — Тревожното изражение не слизаше от лицето му. — Ако мама ми каже, че може.

— Да, тя няма нищо против.

Кал все още не бе решил как точно да съобщи на момчето новината, че майка му е в ареста. Беше се надявал на помощ от Итън, но когато се обади в хотела в Ноксвил, където се предполагаше, че трябва да е отседнал брат му, от рецепцията му казаха, че въобще не се е регистрирал там. Беше попитал за Кристи и получи същия отговор, така че вероятно двамата бяха променили плановете си. В крайна сметка бе оставил съобщение на телефонния секретар на брат си, надявайки се, че скоро ще го прослуша.

Оставаше да обясни ситуацията и на Джейн, която го гледаше по начин, красноречиво говорещ, че знае, че нещо става и затова е по-добре да й разкаже всичко. Особено след като първоначално я бе накарал да повярва, че е довел Чип в тях само за малко, докато сложат Роузи да спи.

Кал разроши закачливо косата на момчето.

— Наглеждай Роузи за няколко минути, приятелче.

— Разбира се.

Спалнята бе най-подходяща за подобен разговор, но не искаха да оставят дъщеря си за дълго сама, затова Кал отведе жена си само до кухнята. Направи последен опит да отложи момента, като я придърпа към себе си и я целуна по врата. Тя се притисна към него. Не би му отнело много време да отвлече напълно вниманието й, но с това само би могъл да отложи неизбежното.

— Чип ще остане у нас през нощта — започна той.

— Вече го разбрах. Какво става?

— Виж сега, не искам да се разстройваш, но… Ще трябва да се грижим за него, докато Рейчъл е в затвора.

— В затвора. — Джейн рязко вдигна глава, удряйки го по брадичката. — Мили боже, Кал, трябва да направим нещо! — Тя се изскубна от ръцете му и грабна чантата си. — Веднага отивам при нея. Не мога да повярвам…

— Скъпа… — Той я хвана за ръката и я погали. — Почакай за момент. Рейчъл е опустошила киносалона. Нейното място е в затвора.

— Какво искаш да кажеш с това, че го е „опустошила“? — изгледа го недоумяващо Джейн.

— Опустошила е кухнята, изпочупила е голяма част от оборудването, намацала е екрана с боя. Доколкото разбрах, искала е да се омъжи за Гейб и след като той не се е съгласил, решила е да му отмъсти, преди да напусне града.

— Рейчъл не би могла да направи това.

— Аз бях там, и повярвай ми, грешиш. Одел намери два автобусни билета в чантата й. Предполагам, че това е бил прощалният й подарък за Гейб.

Джейн се отпусна на един от високите столове до барплота, след това посегна и го хвана за ръката. Обичаше да го докосва. Дори и когато спореха за нещо, тя понякога го галеше.

— Но това просто не се връзва. Защо би направила такова нещо? Тя е влюбена в Гейб.

— По-скоро е влюбена в банковата му сметка.

— Не е вярно! Тя наистина го обича. Трябва само да видиш начина, по който го гледа. Вие с Итън сте толкова покровителствено настроени към Гейб, че това ви прави слепи, когато става въпрос за него.

— Май че си сляпа и ти, мила, иначе щеше да проумееш, че тя е една използвачка, готова на всичко за пари.

Нейното нежно милване продължи.

— Не намираш ли за малко странно, че една такава използвачка отглежда толкова добро и сърдечно малко момче?

— Не съм казал, че е лоша майка. Двете неща невинаги вървят заедно.

Той надникна към съседната стая, за да нагледа Роузи, но също и за да избегне погледа на Джейн, която бе споменала точно това, което глождеше и него отвътре. Нейният син не отстъпваше по нищо на всяко друго дете на неговата възраст и Кал не бе чак толкова сляп, че да не види какви грижи полага Рейчъл за него. Спомни си изражението на лицето й, когато бе изплакала след него да се погрижи за Чип. Всичката й агресивност и борбеност се бяха изпарили и тя въобще не изглеждаше да представлява каквато и да било заплаха за някого.

Джейн поклати красивата си и умна глава.

— Това просто не ми звучи правдоподобно. Откъде знаеш, че вината е нейна?

Кал й каза какво са намерили в ескорта. Докато слушаше, изражението на Джейн постепенно се промени и Кал също забрави за угризенията си спрямо вдовицата Сноупс.

— Но как съм могла да греша толкова много по отношение на тази жена? Гейб сигурно е отчаян. И въпреки всичко, не мога да повярвам, че е допуснал да я хвърлят в затвора.

Кал и Джейн нямаха тайни помежду си и той възнамеряваше да й каже какво точно се е случило, но искаше първо да сложат децата да спят. Беше почти сигурен, че щяха да влязат в спор относно това и от предишен опит знаеше, че най-добрата му защита, когато съпругата му е разстроена, е да я разсъблече гола колкото се може по-бързо, нещо, което би било много по-лесно, ако наоколо няма бебе и петгодишно хлапе.

— Хайде, скъпа, ела да спасим Чип, преди Роузи да го е побъркала.

 

 

Арестът беше малък, без отделни крила за мъже и жени и шумните оплаквания на някакъв пияница огласяваха целия коридор. Рейчъл ходеше напред-назад в малката си килия и се мъчеше да преодолее паниката, но без особен успех. Страх за Едуард. Страх за самата нея. И страх, че Гейб отново е избягал, също както когато бяха умрели Чери и Джейми.

Гейб… Беше очаквала да се появи отдавна тук. Със сигурност се бе върнал. Най-малкото, не би заминал, без да се сбогува с братята си, и тогава, като разбереше какво й се е случило, той, разбира се, щеше да дойде и да я измъкне от това ужасно място.

Може би заради нощта, или поради това, че се чувстваше толкова самотна, но не беше никак убедена, че всичко ще бъде толкова лесно. Доказателствата срещу нея бяха сериозни и нямаше никаква гаранция, че Гейб ще й повярва. А тя определено нямаше никакво обяснение как всичките тези неща се бяха озовали в ескорта.

Би било по-различно, ако я обичаше. Тогава щеше да знае със сърцето си, че е невинна, нали? Но той не я обичаше и сега може би щеше да започне да си мисли лоши неща за нея, както всички останали в Салвейшън.

Прехапа устна и се опита да мисли само за Едуард. Чувството му за сигурност бе толкова крехко и за пореден път бе разбито. Искаше й се да вярва, че Кал ще се грижи за него, но вече не беше сигурна в нищо. През първите няколко часа дори се бе надявала, че ще се появи Джейн, но и това не се бе случило.

Сви се в един ъгъл, чудейки се как бе станало така, че животът я доведе дотук. Не можеше да окаже никаква съпротива на Кал Бонър. Той имаше пари, репутация, уважението на целия град и би я оставил да изгние тук, ако прецени, че това ще е за доброто на брат му.

Външната врата изскърца и тя скочи, чувайки някакъв мъжки глас. Замръзна на мястото си, очаквайки да види Джейк Армстронг, който бе дежурен тази нощ. Но мъжът не беше Джейк и й трябваше известно време, за да разпознае лицето на Ръс Скудър.

С димяща в едната си ръка цигара той спря пред нейната клетка. Беше почти полунощ, доста късно за каквито и да било посещения в затвора, и присъствието му тук я накара да изтръпне.

— Помолих Джейк да ме пусне — каза той, избягвайки погледа й. — Ние с него… големи приятели сме.

— Какво искаш? — Тя си напомни, че клетката е заключена, но това не я успокои особено.

— Ами… — Той се изкашля и дръпна от цигарата. — Знам, че съм ти длъжник, но гаранцията ти е доста висока, а аз в момента не разполагам с много пари. А чекът, който даде на Лиза, трябва да отиде в специалния фонд.

— Знам. — Как би могла да му каже, че чекът нямаше да бъде валиден, ако тя не се качи на автобуса в понеделник?

— Беше много мило да ни дадеш всичките тези пари.

Рейчъл не знаеше какво да каже, не знаеше дори и защо е дошъл този мъж, затова реши да замълчи.

— Емили… тя сега е по-добре. Нивото на белите й кръвни телца е много по-ниско. Никой не го очакваше вече. — Той най-после погледна към нея. — Майката на Лиза смята, че си я излекувала с твоите молитви.

— Не съм.

— Откакто дойде да я видиш, състоянието й се подобрява с всеки изминал ден.

— Радвам се. Но това няма нищо общо с мен.

— И аз така си мислех в началото. Но вече не съм толкова сигурен. — Челото му се набърчи и той нервно дръпна от цигарата. — Подобрението е толкова бързо и никой от лекарите не може да го обясни. Тя непрекъснато повтаря, че си затворила очи и ръцете ти са били много горещи, когато си я докоснала.

— В стаята беше топло.

— Предполагам. И все пак… — Той хвърли цигарата и я стъпка с крак. — Не се чувствам прав по отношение на някои неща. Моето малко момиче… — Потърка неспокойно носа си. — Може и да не съм най-добрият баща на света, но тя означава много за мен и ти й помогна. — Той извади пакета цигари от джоба на ризата си и се загледа в него. — Убедих Джейк да ме пусне при теб тази нощ, тъй като искам да знаеш, че съжалявам за някои неща и че съм ти длъжник. Може би има някой, с когото мога да се свържа, за да ти помогне. Само ми кажи.

— Няма такъв.

— Ако имах парите… — Той върна цигарите обратно в джоба.

— Не се притеснявай. Не очаквам да ми платиш гаранцията.

— Наистина бих го направил, но…

— Благодаря. И наистина много се радвам за Емили.

Той леко кимна.

Рейчъл имаше чувството, че иска да й каже още нещо, тъй като се поколеба за миг, но след това тръгна към дъното на коридора. Когато стигна дотам обаче, се извърна към нея.

— Трябва да ти призная нещо. — Върна се обратно до решетката. — Направих някои неща, с които никак не се гордея.

Рейчъл слушаше мълчаливо, докато й разказваше, че той е отговорен за горящия кръст, за нарязаните гуми, за надписа по стените на вилата, за откраднатото портмоне.

— Винаги съм харесвал Дуейн, харесвах и работата, която имах в „Храма“. Това бе най-доброто работно място, което някога съм имал, и нищо не върви в живота ми оттогава. — Той отново посегна към цигарите. — Работих за Бонър около две седмици в киносалона, но той ме изгони. След това се появи ти и когато те нае на работа, чашата преля и започнах да те преследвам. Мислех си, че все още дължа нещо на Дуейн. Но така или иначе, това, което направих, не беше хубаво… — Най-накрая запали цигарата, поемайки дълбоко дима от нея.

— Ти ли си опустошил киното?

— Не. — Той решително поклати глава. — Не знам кой го е направил.

— Защо ми каза всичко това?

Той вдигна рамене.

— Лиза и Фран за нищо ме нямат вече. Но аз все още обичам моето малко момиченце и знам, че съм ти длъжник.

Рейчъл се опита да поеме всичко, което бе чула, без емоции. Ако бе направил признанието си по всяко друго време, би била бясна, но сега просто не й бе останала енергия, за да се ядоса на Ръс Скудър.

— Добре. Каза ми го.

Той явно не очакваше да чуе някакви думи на прошка и тя не му каза нищо такова.

По-късно, докато седеше в тъмното на тясното метално легло, тя се предаде на отчаянието. Въпреки лошата й репутация, въпреки всичките доказателства, Гейб трябваше да й повярва.

Трябваше.

 

 

Дигиталният часовник на нощното му шкафче показваше четири и двадесет и осем. Кал погледна над възглавницата си към спящата до него Джейн и осъзна, че това, което го беше събудило, бе чувството за гузна съвест, комбинирано с тревога за Гейб.

Веднага след като бяха сложили децата да спят, той бе отишъл до вилата, провери дори и в къщата на родителите им, но никъде нямаше и помен от брат му.

Все още не беше казал на Джейн, че той е този, който е повдигнал обвинение срещу Рейчъл. Беше се опитвал да намери извинения да отложи този разговор, най-вече понеже мразеше да я вижда разстроена. Когато се върна, двамата се любиха, а след това неусетно се унесоха в сън. И въпреки всичко не биваше да я държи повече в неведение. Реши, че ще й разкаже всичко веднага щом се събуди. Без никакви извинения повече. И без никакви отлагания. Просто трябваше да я накара да разбере ситуацията.

Нямаше да бъде лесно. Джейн нямаше семейство, затова не би могла напълно да разбере вътрешната връзка, която съществуваше между него и братята му. А и не бе познавала Гейб достатъчно дълго, за да има представа каква мека душа е той. Но Кал го знаеше. И бе готов да брани брат си също толкова ревниво, колкото и всеки друг, когото обичаше.

Замисли се за Рейчъл, представи си я в килията и се зачуди дали също е будна, дали се тревожи за малкото си момче. Но защо не се бе замислила за него, когато бе извършила удара срещу Гейб?

Искаше му се да вярва, че е действала под влиянието на афект, без да си даде сметка за ефекта, който нейната жестокост би имала върху човек, който най-после бе успял да започне един нов живот. Но и това не я оправдаваше. Тя бе от онези хора, които мислят само за себе си, хора, които не виждат по-далече от своите собствени нужди и тревоги и сега трябваше да си понесе последствията. Поуспокоен, че все пак е постъпил правилно, Кал отново се унесе в сутрешна дрямка.

Час по-късно той бе събуден от яростно чукане, идващо откъм външната врата. Джейн също подскочи в леглото.

— Какво става?

— Стой тук. — Кал вече бе станал.

Грабна един халат, облече го в движение, за да покрие голотата си, и хукна към коридора, а след това надолу по стълбите. Стигна до входната врата и погледна през шпионката. Обзе го огромно облекчение, когато видя от другата страна на вратата Гейб.

Отвори и погледна изпитателно брат си.

— Къде, по дяволите, беше?

Гейб изглеждаше много зле, изтощен, със зачервени очи и брадясало лице.

— Не мога да открия Рейчъл.

Кал се отдръпна, за да му направи път да влезе.

— Имаш ключ. Защо направо не влезе?

— Забравих. Искам да говоря с теб. — Той прокара ръка по косата си. — Виждал ли си Рейчъл? Трябваше да е в апартамента на Кристи, но там няма никой. Ходих и до вилата. И тя е празна. Исусе, Кал, не мога да я открия никъде. Вече започвам да си мисля, че може да си е заминала.

— Кал, какво става?

И двамата се извърнаха, за да видят слизащата по стълбите Джейн. Беше облякла розовата си нощница с рисунка на Тинкър Бел отпред. Фактът, че един сериозен физик като жена му се увлича по дрехи с анимационни герои по тях, обикновено го караше да се усмихва, но не и сега. Искаше му се да не я замесва във всичко това.

Безпокойството му нарасна още повече, когато Гейб хукна към подножието на стълбите. Брат му винаги се движеше бавно, имаше ленива походка и сдържани жестове. Но сега движенията му бяха като на обезумял.

— Не мога да намеря Рейчъл. Като последния глупак я оставих сама в киното и оттогава не съм я виждал.

Джейн изглеждаше объркана.

— Тя е в затвора.

— В затвора? — Гейб я гледаше невярващо.

Джейн го докосна по ръката, а лицето й ясно отразяваше тревогата, която чувстваше.

— Нищо не разбирам. Кал ми разказа как Рейчъл е опустошила киносалона и как ти си накарал да я арестуват.

Изминаха няколко секунди, след това Гейб и Джейн се извърнаха към Кал като по команда. Той се размърда неспокойно.

— Всъщност не съм казал, че Гейб го е направил, мила. Ти просто предположи…

Джейн го изгледа с присвити очи и Кал бързо се обърна към Гейб, опитвайки се да говори спокойно.

— Рейчъл е опустошила киното, Гейб. Съжалявам. Намерихме в нея парите от касата, както и някои други вещи, скрити в колата й. Знаех, че би искал Одел да повдигне обвинение, затова го направих вместо теб.

Гласът на Гейб прозвуча така, сякаш минаваше през някаква шкурка.

— Ти си пратил Рейчъл в ареста?

Кал посочи истината колкото се може по-меко.

— Тя е нарушила закона.

В следващия момент вече летеше през фоайето. Единият му крак закачи ръба на фонтана тип Лас Вегас, той загуби равновесие и падна назад във водата.

Гейб гледаше как водата се разпръсва над ръба на фонтана и се мъчеше да поеме достатъчно въздух в гърдите си, за да може да диша. Веднага след като се справеше с това, имаше намерение да убие брат си.

Кал се изправи в басейна, а халатът му заплува около него.

— Тя разби киното ти! Мястото й е в затвора!

Гейб го изгледа яростно и понечи да се хвърли към фонтана, но Джейн го хвана в последния момент и застана между тях.

— Стига! Това няма да помогне на Рейчъл.

— Да помогне на Рейчъл, дрън-дрън! — извика Кал, бършейки водата по лицето си. — Гейб е този, който се нуждае от помощ.

Гейб заобиколи Джейн, наведе се и хвана брат си за яката на халата.

— Това си е моето кино, копеле такова, не твоето! И не си имал никакво право!

Той го блъсна обратно във водата.

Божичко… целият бе плувнал в пот. Рейчъл бе в ареста и това до голяма степен бе по вина на Кал, но той също беше виновен, тъй като бе побягнал оттам. В онзи момент единственото нещо, което му се искаше да направи, бе да се махне, да се скрие някъде. Беше постъпил като страхливец.

Трябваше да се добере до нея. Обърна се към вратата, но в следващия миг замръзна на мястото си, чувайки един познат глас откъм горната част на стълбището.

— Гейб?

Погледна нагоре и видя Чип, облечен в своята „Macho Man“ тениска и къси памучни панталонки. Кестенявата му коса бе разрошена, а сребърни вадички от сълзи проблясваха на бузите му.

— Гейб — прошепна детето. — Къде е мама?

Той почувства, че сърцето му ще се пръсне, но този път то нямаше да разпръсне злоба и злъч. Изкачи стълбите, вземайки ги по две наведнъж, и грабна детето в ръце.

— Всичко е наред, приятел. Ей сега отивам да я доведа.

Кафявите детски очи срещнаха неговите.

— Искам си мама.

— Знам, че я искаш, сине. Знам.

Усети как Чип потръпва в ръцете му и разбра, че е започнал да плаче. За да не прави това достояние и на другите, той го занесе в спалнята за гости. Там нямаше подходящ стол, затова Гейб седна на ръба на леглото и постави момчето в скута си.

Чип плачеше беззвучно, като мъж. Гейб го притисна към гърдите си и погали косата му. Колкото и да му се искаше да побегне към Рейчъл, първо трябваше да се погрижи за детето.

— Нещо лошо се е случило с мама, нали?

— Станало е някакво недоразумение, някакво голямо объркване. Майка ти е на сигурно място, но се опасявам, че може да се е уплашила, затова трябва да отида да я прибера.

— Аз също съм уплашен.

— Знам, момчето ми, но аз ще доведа майка ти тук наистина много скоро.

— Тя ще умре ли?

Гейб притисна устни към върха на детската главичка.

— Не, няма да умре. Всичко ще бъде наред. Може би ще е малко уплашена, но нищо повече. Вероятно и бясна. Майка ти понякога наистина побеснява.

Чип се притисна към него и Гейб го погали по ръката. Изпита такова удоволствие, че и на него му се прииска да заплаче.

— Защо бащата на Роузи седеше във фонтана?

— Той ъъъ… се подхлъзна.

— Гейб?

— Да.

— Прощавам ти — прошепна детето.

Сълзи запариха в очите на Гейб. Чип бе предложил опрощението си прекалено лесно. Толкова много искаше да има някаква сигурност, че би направил всичко, за да я постигне, дори бе готов да забрави всичките неприятности, които му бе причинил Гейб.

— Няма нужда да ми прощаваш. Моето държание беше много лошо. Може би е добре да помислиш още малко за това.

— Добре.

Гейб взе детската ръка в своята и го погали по дланта с палец. Главата на момчето отново се отпусна на гърдите му.

— Вече помислих — прошепна той. — И ти прощавам.

Гейб го целуна по косата, примигна, след това се отдръпна леко назад, колкото да може да погледне в малкото му лице.

— Сега трябва да отида да намеря майка ти. Знам, че сигурно ще се страхуваш, докато тя се върне, затова, ако искаш, промъкни се в стаята на Роузи със завивките си и ще ти направим легло до нейното креватче. Това би ли те накарало да се почувстваш по-добре?

Чип кимна, след това се изхлузи от скута на Гейб и взе възглавницата си.

— Аз съм спял в стаята на Роузи, когато съм бил бебе. Знаеше ли това?

Гейб се усмихна и само кимна с глава.

— Трябва да влезем много тихо, за да не я събудим — каза Чип.

— Да, много тихо. — Гейб хвана момчето за ръката и го изведе в коридора.

— Гейб?

— Да?

Чип се спря и го погледна сериозно с широко отворените си очи.

— Иска ми се Джейми също да можеше да спи в стаята на Роузи.

— На мен също, сине — прошепна Гейб. — На мен също.

Би вдигнал целия Салвейшън във въздуха само и само за да измъкне Рейчъл от ареста, но за щастие на обитателите на града, веднага след като започна да думка по вратата на къщата на Одел, полицейският шеф се събуди, така че не се наложи да прибягва до крайни мерки.

В седем часа Гейб се разхождаше неспокойно в главната стая на полицейския участък, а очите му бяха като залепени в металната врата, водеща към ареста. При първа възможност възнамеряваше да разкъса брат си на парчета.

Същевременно си даваше сметка, че се опитва да измести вината от себе си. Ако той не беше избягал, нищо подобно не би се случило.

Когато си тръгна от киното, той излезе извън очертанията на областта и се озова в едно крайпътно заведение, в което се отбиваха предимно шофьори на камиони. Там изпи няколко силни кафета, като в същото време се опитваше да се пребори с демоните, които го преследваха. Часовете се точеха и вече бе почти сутрин, когато бе осъзнал, че Рейчъл е права за всичко. Той бе използвал „Гордостта на Каролина“, за да се скрие. Не живееше истински, смислен живот, а просто водеше някакво съществуване. И нямаше смелост да се изправи срещу тази истина.

Вратата се отвори и иззад нея се появи Рейчъл. Влезе в стаята и замръзна на мястото си, когато го видя.

Лицето й беше бледо, косата й — разрошена, роклята — измачкана. На стройните й крака големите черни обувки изглеждаха като бетонни блокове, още една тежест, която я влачеше надолу. Но това, което накара сърцето му да се свие болезнено, бяха очите. Големи, тъжни, несигурни.

Той прекоси бързо стаята и я взе в ръце. Рейчъл се притисна към него и докато потреперваше в прегръдката му, той си помисли за Чип, който бе направил същото малко по-рано. След това вече не мислеше за нищо друго, освен да се държи здраво за тази чувствена и упорита жена, която почти в буквалния смисъл го беше извадила от гроба.