Сюзън Елизабет Филипс
Знойни сънища (23)

Двадесет и втора глава

— Не се приближавай прекалено много, Чип.

— Какво правиш?

Гейб изскърца със зъби.

— Трябва да махна тези стари дъски, за да мога да направя нещо като веранда.

Беше събота следобед и Гейб бе натоварен със задачата да се грижи за Чип. За първи път Рейчъл го беше оставила сам с хлапето, но той много добре знаеше, че не би го направила, ако не трябваше да свърши някаква мистериозна задача в града. Гейб подозираше, че е много доволна, че си е намерила извинение да бъде далеч от него. Откакто бе заявила, че си заминава, тя бе правила всичко възможно, за да поддържа дистанция между тях.

Той подпъхна железния лост под една от прогнилите дъски и силно натисна надолу. Беше й страшно ядосан. Само защото не можеше да има всичко по начина, по който го искаше, тя го изоставяше. Изоставяше ги! Беше я смятал за силна, но се оказа, че не е достатъчно жилава за това. Вместо да покаже упоритост и да се опита да реши проблемите, тя просто бягаше от тях.

— Какво е веранда?

Той изгледа раздразнено детето. Тъкмо се бе отдал на физически задоволяващата го работа, когато Чип бе зарязал дупката, която копаеше в градината, и бе дошъл тук, за да му досажда.

— Това ще бъде нещо подобно на мястото, където обядвахме, когато ходихме в къщата на Роузи миналата събота. А сега се отдръпни, да не би да те ударя, без да искам.

— И защо правиш това?

— Защото така искам. — Нямаше намерение да обяснява на хлапето, че се е захванал с това, тъй като вече нямаше кой знае какво да се прави в киносалона, а се нуждаеше да се занимава с нещо, за да не полудее.

Беше се почувствал зле още с влизането си в кабината за продажба на билети предната вечер. Беше едва вторият му уикенд в бизнеса, но вече мразеше всичко в него. Би могъл да убие малко време с Итън, ако брат му не беше заминал на някаква конференция в Ноксвил. Кал беше напълно погълнат от семейството си, затова Гейб бе решил да си намери занимание като се захване с верандата.

Каза си, че ще стане хубаво място, където родителите и братята му ще могат да се събират на открито през лятото. Формално къщата принадлежеше на майка му, но тъй като двамата с баща му все още бяха на своята мисионерска работа в Южна Америка, той не би могъл да обсъди с нея плана си. Но беше сигурен, че не би имала нищо против. Никой не се интересуваше от това, което прави, с изключение на Рейчъл. Тя беше единствената, която си позволяваше да го критикува.

Но щеше да си замине след този уикенд. Не знаеше точно кога. Не беше и питал.

Какво, по дяволите, искаше тази жена от него? Беше направил всичко, за да й помогне. Дори й беше предложил да се оженят! Не можеше ли да проумее какво му бе коствало това?

— Мога ли да ти помогна?

Момчето все още си мислеше, че ако се преструва, че с Гейб са приятели, майка му би променила решението си, но всъщност нямаше нищо подобно. Тя бе прекалено упорита, прекалено голям инат и си мислеше, че всичко е толкова просто, че Гейб просто може да се върне към ветеринарната практика само защото тя така иска. Но нямаше как да стане по този начин. Това бе миналото и той не можеше да се върне към него.

— Може би ще имам нужда от помощ малко по-късно. — Той отново заработи с лоста.

Старото дърво се разцепи и наоколо се разхвърчаха трески. Чип отскочи назад, но едно парче за малко да го удари.

Гейб хвърли лоста на земята.

— Казах ти да не се приближаваш толкова!

Момчето направи обичайното си безплодно движение към своя вече несъществуващ заек.

— Ще уплашиш Туити.

Не Туити беше уплашеният, и двамата го знаеха.

Гейб се почувства много зле, но се опита да говори спокойно.

— Ей там има няколко парчета дърво и дъски. Защо не се опиташ да построиш нещо с тях?

— Нямам чук.

— Преструвай се, че имаш.

— Но ти имаш истински чук. И не се преструваш.

— Това е защото… Добре, виж в кутията с инструментите. Мисля, че там има още един чук — и той продължи работата си.

— Нямам и гвоздеи.

Гейб злобно натисна лоста. Дървото изскърца жално и още една дъска бе откъртена.

— Ти още не можеш да използваш гвоздеи. Само се преструвай.

— Но ти не се преструваш.

Гейб мобилизира всичките си сили, за да запази самообладание.

— Аз съм възрастен.

— Ти не се преструваш, че ме харесваш — каза Едуард разочаровано. — Мама казва, че въпреки всичко ще заминем за Флорида.

— Не мога да направя нищо по въпроса — тросна се Гейб, без да обръща внимание на първата част от коментара на детето.

Чип взе чука и започна да удря с него по една дъска, отново и отново, не с цел да направи нещо, а колкото да вдига шум.

— Аз пък си мисля, че все пак можеш да направиш нещо. Нали си възрастен.

— Да, обаче това, че съм голям, не означава, че всичко става така, както го искам. — Шумът, вдиган от Едуард, започваше да му лази по нервите. — Занеси тази дъска в градината.

— Искам да стоя тук.

— Прекалено близо си застанал. Опасно е.

— Не, не е.

— Чу ли какво ти казах! — В него започна да се надига гняв.

Гняв към всичко, което бе извън неговия контрол. Смъртта на семейството му. Бягството на Рейчъл.

Киното, което вече мразеше. И това момче. Това крехко момче, което стоеше като непреодолимо препятствие на пътя към единственото спокойствие, което бе успял да намери, откакто бе загубил съпругата и сина си.

— Спри с това шибано чукане!

— Ти каза шибано. — Момчето с всичка сила тръшна чука на земята.

Той обаче закачи края на едно парче дъска, което излетя към Гейб. Гейб го видя, но нямаше време да реагира достатъчно бързо и дървото го удари точно в коляното.

— Ах, по дяволите! — Той се хвърли напред, грабна Чип за ръката и го изправи на крака с рязко движение. — Казах ти да спреш!

Но вместо да се стресне, хлапето се изрепчи насреща му:

— Ти искаш да заминем за Флорида! Ти не се преструваше! Каза, че ще го направиш, но излъга! Ти си един голям шибан задник!

Гейб замахна с ръка и шляпна силно детето по дупето. В продължение на няколко секунди никой от тях не помръдна.

Постепенно Гейб започна да осъзнава какво беше направил. Погледна надолу към дланта си така, сякаш тя вече не му принадлежеше.

— Исусе… — Той пусна ръката на момчето.

Ти си толкова нежен, Гейб. Най-нежният мъж, когото съм срещала.

Лицето на Чип се набърчи. Малкият му гръден кош започна да се повдига неравномерно и той се отдръпна назад, сякаш искаше да избяга.

Гейб падна на едното си коляно.

— О, боже… Чип… Съжалявам. Много съжалявам.

Момчето потърка лакътя си, макар не той да го болеше. Наклони глава на една страна и прехапа долната си устна. Не виждаше Гейб. Всъщност не виждаше нищо. Просто се опитваше да не се разплаче.

И в този момент Гейб най-после видя детето такова, каквото е, а не като отражение на Джейми. Видя едно смело малко момче с разрошена кестенява коса, остри лакти и малка, изкривена от болка уста. Крехко малко момче, което обичаше книжки и да си строи разни неща. Дете, което намираше удовлетворение не в скъпи играчки или последните модели видеоигри, а в това да наблюдава как едно малко врабченце се възстановява и става все по-силно, в събирането на шишарки и в живота с майка си в планината Хартейк, в това да бъде носен на нечии мъжки рамене, преструвайки се, макар и само за кратко, че и той си има баща.

Как бе допуснал да смеси Чип и Джейми в съзнанието си, дори и за момент! Джейми си беше Джейми, уникалното негово дете. И също толкова уникално бе това уязвимо малко момче, което току-що беше ударил.

— Чип…

Детето се отдръпна назад.

— Чип, просто не се сдържах. Бях много ядосан на себе си, а си го изкарах на теб. Това не беше справедливо и искам да ми простиш.

— Добре — кимна Чип, но беше ясно, че никак не му прощава, просто искаше Гейб да го остави на мира.

Гейб наведе глава и се втренчи в земята, без всъщност да вижда нещо.

— Не съм удрял никого откакто бях дете.

Двамата с Кал често биеха Итън. Не защото им беше направил нещо, а понеже и двамата съзнаваха, че той не е силен като тях. Никой навремето не бе предполагал, че Гейб ще се окаже най-слабия от всички.

— Обещавам… — започна той, стремейки се да не обръща внимание на свитото си до болка гърло. — Никога повече няма да те ударя.

Чип отстъпи още крачка назад.

— Двамата с мама заминаваме за Флорида. Няма нужда да се преструваш повече. — Със сподавено хълцукане той хукна към къщата, оставяйки Гейб по-самотен от всякога.

 

 

Рейчъл заключи вратата на апартамента на Кристи и сложи в чантата си резервните ключове, които приятелката й беше оставила. Там постави и автобусните билети, които Кристи бе оставила на кухненската маса още вчера, преди да замине за конференцията. Докато караше обратно към планината Хартейк, тя установи, че се мъчи да запамети всеки завой по пътя, всяка горичка и друга растителност. Вече бе събота и тя възнамеряваше да напусне Салвейшън в понеделник. Оставането й за по-дълго би било прекалено болезнено.

Стигнала бе до извода, че трябва да се научи да гледа позитивно на нещата, ако наистина иска да върви напред в живота. В края на краищата не напускаше Салвейшън с празни ръце. Едуард отново беше здрав. Беше спечелила приятелството на Кристи. И през остатъка от живота си щеше да съхрани спомените за мъж, който бе бил почти великолепен.

Гейб я очакваше на предната веранда. Тя остави ескорта в гаража и докато крачеше към него, изпитваше съжаление с всяка точка от тялото си. Само ако можеше нещата да са по-различни…

Той седеше на най-горното стъпало, подпрял лакти на разтворените си колене, а дланите му висяха между тях. Изглеждаше точно толкова отчаян, колкото се чувстваше.

— Трябва да поговорим — посрещна я унило.

— За какво?

— За Чип. — Той вдигна очи към нея. — Аз го ударих.

Сърцето й за миг се качи в гърлото. Хукна по стълбите, но Гейб я хвана, преди да е стигнала до входната врата.

— Той е добре. Аз… аз го ударих по дупето. И не беше много силно.

— И мислиш, че това оправя нещата?

— Разбира се, че не. Той не бе направил нищо, с което да заслужи това. Аз никога… никога не съм удрял дете. Просто… — Отстъпи назад и прокара ръка през косата си. — Господи, Рейчъл, просто си изпуснах нервите, затова стана така. Казах му, че съжалявам. Казах му, че не е направил нищо лошо. Но той не иска да разбере. А и как ли би могъл да разбере такова нещо?

Тя го гледаше втренчено. Била е толкова заблудена. Въпреки всичките предупредителни знаци, тя някак беше успяла да убеди себе си, че Гейб не би наранил Едуард. Но той го беше направил и фактът, че ги беше оставила насаме заедно, я правеше най-лошата майка на този свят.

Извърна се и се запъти към къщата.

— Едуард!

Той се появи от задния коридор, изглеждаше малък и уязвим. Рейчъл се насили да му се усмихне.

— Хайде, събирай си багажа, партньоре. Ще прекараме следващите две нощи у Кристи. Дори ще ти наема бавачка, така че няма да се налага да идваш в киното тази вечер.

Чу външната врата да се затваря зад гърба й и по разтревоженото изражение на Едуард разбра, че Гейб също е влязъл.

— Сега ли ще заминаваме за Флорида? — попита Едуард.

— Скоро. Но не днес.

Гейб се приближи към тях.

— Казах на майка ти какво се е случило, Чип. Тя е доста разстроена заради мен.

Защо не можеше просто да се махне? Толкова ли не проумяваше, че не можеше да каже нищо, с което да оправдае постъпката си? Ръката й трепереше, когато докосна бузата на сина си.

— Никой няма право да те удря.

— Майка ти е права.

Едуард я изгледа от долу нагоре.

— Гейб се ядоса, защото блъсках с чука по една дъска, а не биваше. След това аз го нарекох с онази думичка, дето започва със з… — Едуард сниши гласа си до шепот. — Задник.

При други обстоятелства всичко това може би, би изглеждало забавно, но не и сега.

— Въпреки всичко Гейб не е трябвало да те удря. Макар че това, което си направил, да е много лошо. Сега трябва да се извиниш.

Едуард се присламчи към нея за кураж и погледна жално Гейб.

— Извинявай, че те нарекох задник.

Гейб подпря коляно на пода и го изгледа с прямота, каквато не бе демонстрирал никога досега. Сега, когато вече бе прекалено късно, той най-после можеше да погледне сина на Рейчъл в очите.

— Прощавам ти, Чип. И много се надявам, че някой ден и ти ще можеш да ми простиш.

— Вече ти казах, че ти прощавам.

— Да, знам. Но не го мислеше наистина и аз не те обвинявам за това.

Едуард погледна към майка си.

— Ако наистина му простя, ще трябва ли пак да отиваме във Флорида?

— Да. — Тя почти се задави с тази кратка дума. — Да. Пак ще трябва да заминем. А сега бягай в стаята си и си събери нещата в коша за пране.

Той не се опита да спори повече и Рейчъл бе сигурна, че няма търпение да избяга и от двамата.

В мига, в който детето се изгуби от погледите им, Гейб се обърна към нея.

— Рейч, днес се случи нещо. Когато аз… то беше… Чип не се разплака, но изглеждаше така, сякаш се разпадаше пред погледа ми. Не физически, а духовно.

— Ако се опитваш да поправиш нещата, мога да те уверя, че го правиш по най-неподходящия начин. — Тя се извърна и тръгна към кухнята, но той я последва по петите.

— Просто ме изслушай. Не знам дали бе от шока от това, което направих, или… Но за пръв път почувствах, че наистина го виждам. Само него. Не Джейми.

— Гейб, много те моля, остави ме на мира.

— Рейч…

— Моля те. Ще се видим в киното в шест часа.

Гейб не отвърна нищо и тя най-после чу зад гърба си отдалечаващите се стъпки.

Събра всичко, което притежаваха двамата с Едуард, и го натовари на ескорта. Докато се отдалечаваше от вилата на Ани, тя едва успяваше да сдържа сълзите си. Тази малка къщичка бе символ на всичко, за което бе мечтала, а сега я оставяше зад гърба си.

Когато пристигнаха, Рейчъл се обади на Лиза Скудър, която й даде името на едно надеждно момиче от гимназията, което да се грижи за Едуард вечерта. След това му приготви набързо вечеря от останките храна, които бе взела със себе си от вилата. Беше твърде разстроена, за да яде нещо. Докато се преоблече за работа, бавачката вече бе дошла и когато излизаше, тя и Едуард вече се бяха настанили пред телевизора на Кристи.

Би дала всичко само за да не трябва да ходи на работа тази вечер. Не искаше да вижда Гейб, не искаше и да се сеща как бе злоупотребил с доверието й. Но го забеляза още в момента, в който паркираше колата. Стоеше по средата на двора със свити юмруци. В позата му имаше нещо неестествено, което я накара да застане нащрек. Тя проследи погледа му и дъхът й секна.

Средата на екрана бе зацапана с дебели резки черна боя, наподобяващи някаква гигантска абстрактна картина.

Рейчъл бързо изскочи от колата.

— Какво се е случило?

Гласът на Гейб бе нисък и беззвучен.

— Някой се е вмъкнал снощи, след като сме затворили и е вандалствал навсякъде. Снекбарът, тоалетните… — Той най-после я погледна и очите му изглеждаха много празни. — Трябва да се махна оттук. Обадих се на Одел, сигурно вече е тръгнал насам. Просто му кажи, че съм намерил всичко по този начин.

— Но…

Той не й обърна внимание и тръгна към пикапа си. След миг моторът изрева и се понесе към пътя, оставяйки след себе си прашна следа.

Рейчъл тръгна забързано към снекбара. Ключалката бе разбита и вратата стоеше наполовина отворена. Погледна вътре и видя разпръснати по пода части от счупени уреди, плуващи в разлети безалкохолни напитки, разтопен сладолед и олио. Отиде в тоалетната и откри една почти откъртена от стената мивка и запушени с цели рула хартия тоалетни чинии. По пода имаше парчета от счупени фаянсови плочки.

Одел Хечър пристигна точно когато се канеше да надникне и в прожекционната кабина. Той излезе от полицейската кола заедно с още един мъж, в когото Рейчъл позна Джейк Армстронг, полицая, който се бе опитал да я хвърли в затвора за скитничество.

— Къде е Гейб? — попита Одел.

— Беше много разстроен и си замина. Но съм сигурна, че ще се върне скоро. — Всъщност не беше сигурна в нищо. — Каза да ви предам, че е открил всичко в състоянието, в което ще го видите и вие.

Одел се намръщи.

— Трябвало е да ни изчака. Не отивайте никъде, преди да съм ви разрешил, разбрахте ли?

— Не съм имала подобни намерения. Нека само да се обадя на Кайла Мигс и да й кажа да не идва. — Том Бенет живееше значително по-далече и сигурно вече е тръгнал, така че бе твърде късно да се опитва да се свърже с него.

Одел й разреши да се обади, след това я накара да го придружи при огледа на щетите и да каже дали нещо липсва.

Стоте долара в дребни пари, които Гейб бе оставил в касата, ги нямаше, както и радиоапарата, който обичаше да слуша, докато работи. За друго Рейчъл не можеше да каже дали липсва. Докато гледаше опустошенията, тя си спомни навяващата ужас безжизненост, която бе видяла в Гейб. Дали това щеше да го прати обратно на онова пусто място, където бе живял, преди да се завърне в Салвейшън?

Появи се Том и след като му обясниха какво се е случило, той ги поведе към прожекционната кабина. Приемателят на ултракъси вълни, който контролираше звуковата картина, бе запратен на земята, но самият прожекционен апарат бе прекалено голям, за да се постъпи и с него по същия начин, затова вандалинът само го бе удрял с нещо тежко, вероятно със сгъваемия метален стол, който лежеше на пода.

Разрушенията бяха толкова безумни, че Рейчъл я побиха тръпки.

— Трябва да блокирам входа, преди да са започнали да идват посетителите — обърна се тя към Одел. — Том може да ви каже много по-добре от мен дали нещо липсва тук, в кабината.

За нейно облекчение полицаят не се възпротиви и тя побърза да слезе долу. Но тъкмо се бе запътила към входа, когато един бял рейндж ровър влезе с рев в двора. Сърцето й се сви. Човекът, който най-малко би искала да вижда в момента, бе по-големият брат на Гейб.

Кал изскочи от джипа и бързо се отправи към нея.

— Какво става? И къде е Гейб? Тим Мърсър чул по полицейската станция, че тук има някакви проблеми.

— Гейб не е тук. И не знам къде отиде.

В този момент Кал видя екрана.

— Какво, по дяволите, се е случило?

— Някой е вилнял в киносалона снощи, след като сме затворили.

Кал изпсува под носа си.

— Имаш ли някаква представа кой е бил?

Тя поклати глава. Кал видя Одел и се забърза към стълбите. Рейчъл пък побърза да се отправи към кабината за продажба на билети. Когато стигна там, тя сложи веригата пред входа, след това издърпа дървеното магаре с надпис „Затворено“ точно по средата. Беше боядисвала собственоръчно това магаре. В същия ален цвят като кабинката.

След това влезе в кабината за продажба на билети и се загледа към пътя. Наистина ли бяха минали само шест седмици откакто бе дошла в Салвейшън? В главата й започнаха да се редят сцени от всичко, което й се беше случило през това време, подобно на сцените, показвани в някой видеоклип.

Една сянка се приближи към вратата.

— Одел иска да говори с теб.

Тя се извърна и видя Джейк Армстронг да стои на вратата. Изглеждаше по-високомерен дори и от деня, в който се бе опитал да я арестува. Изпита предчувствие за нещо неприятно, но се опита да се отърси от него.

— Идвам.

Джейк бе застанал в самата рамка на вратата, принуждавайки я да се извърне настрани, за да може да излезе от будката, без да се докосне до него. Беше направила само няколко крачки, когато видя, че полицейският шеф, Кал и Том стояха до нейния ескорт, чиито багажник бе отворен.

Първата й мисъл бе, че нямат никакво право да се ровят в колата й, но след това си спомни, че ескортът принадлежи на съпругата на Кал. И въпреки всичко поведението им не й харесваше. Почувства нарастващо безпокойство и ускори крачките си.

— Някакъв проблем ли има?

Кал се извърна към нея със злобно изражение.

— Има много голям проблем, госпожо. Предполагам, че си искала да си отмъстиш поне малко, преди да напуснеш града.

— Да си отмъстя? За какво говориш?

Одел заобиколи колата и се приближи към нея. В ръката си държеше смачкана бяла хартиена торбичка, от онези, които използваха в снекбара. Беше изцапана с нещо подобно на разтопен шоколадов сладолед.

— Намерихме стоте долара, които са изчезнали от касата. Бяха напъхани в тази торбичка, а нея намерихме под предната седалка на колата ти. — Той посочи с глава към кутиите на задната седалка, в които бяха събрали оскъдната си покъщнина. — Портативният телевизор на Том бе под една от тези кутии, както и радиото, за което каза, че е изчезнало.

Сърцето й заби учестено в ребрата.

— Но… аз… нищо не разбирам.

Том изглеждаше объркан и огорчен.

— Това е телевизорът, който жена ми ми подари за рождения ден. Спомняш си, че ти го казах, нали? За да мога да гледам бейзбол, докато съм на работа.

Едва сега й просветна. Мислеха си, че е била тя. Цялата й кожа настръхна от ужас.

— Чакайте малко! Не съм го направила аз. Как може дори да…

— Запази си речта за пред съдията — тросна се Кал. След това се обърна към Одел. — Тъй като Гейб не присъства, аз официално повдигам обвинение срещу нея.

Тя се хвърли към него и го хвана умолително за ръката.

— Кал, не можеш да направиш това. Не съм откраднала тези неща.

— Тогава как са се оказали в колата?

— Не знам. Но мога да те уверя, че обичам това място. И никога не бих могла да го разруша по този начин.

Можеше и да си спести последните думи. Чувствайки се така, сякаш се намираше в някакво безвъздушно пространство, тя слушаше Одел да й чете правата. Когато приключи, Кал се втренчи в нея с тежък, обвинителен поглед.

— Джейн те харесваше от самото начало — изрече горчиво той. — Ти почти успя да спечелиш дори и Итън. Той започваше да вярва, че наистина влияеш добре на Гейб. Но всичко, за което си си мислела, явно е било банковата му сметка.

Тя изведнъж се разгневи.

— Аз можех да се добера спокойно до банковата му сметка, ако исках, идиот такъв! Той ми предложи да се оженим.

— Лъжкиня — изсъска той през стиснати зъби. — Значи затова си го направила. Мислила си си за брак още от самото начало. Знаеше, че е уязвим точно сега и…

— Той не е и наполовина толкова уязвим, колкото си мислиш! — изкрещя тя. — Проклет да си, Кал Бонър, ти си…

Тя издаде болезнен стон, когато Джейк Армстронг я хвана за ръцете и ги изви зад гърба й. Преди да може да реагира, той извади чифт белезници и ги закопча на китките й, все едно беше някаква опасна престъпница.

Кал се намръщи. За миг Рейчъл си помисли, че ще каже нещо, но в същия момент Одел го потупа по гърба.

— Трябва да ти го призная, Кал. Ако не беше ти, нямаше да ми дойде наум да претърся колата й.

Щеше да се разплаче. С последни сили се опита да сдържи сълзите си и примигна към Кал.

— Никога няма да ти простя това.

За първи път на лицето му се появи някаква несигурност, но след това изражението му отново стана сурово.

— Сама си го заслужи. Опитах се да улесня нещата с онзи чек, но ти стана прекалено алчна. Между другото, още в понеделник сутринта ще го анулирам.

Джейк Армстронг постави ръка на главата й и я бутна към задната седалка на полицейската кола доста по-грубо от необходимото. Окованите й китки затрудняваха движенията й и тя залитна.

— Внимавай! — Кал я хвана, преди да е паднала и я намести на седалката.

Тя издърпа ръката си от неговата, доколкото това й бе възможно.

— Не ми трябва помощта ти!

Той сякаш не я чу и се обърна към Джейк.

— Бъдете внимателни с нея. Искам да я затворите, но не и да се държите грубо с нея. Разбра ли ме?

— Аз лично ще я наглеждам — обади се Одел.

Кал тръгна към колата си.

„Едуард! Какво щеше да стане с него? Кристи я нямаше, а бавачката нямаше дори и шестнадесет години.“

— Кал! — За пореден път се налагаше да преглътне гордостта заради сина си. Пое си дъх на пресекулки и се помъчи да говори спокойно. — Едуард е в апартамента на Кристи. Взела съм му бавачка, но тя е прекалено млада, за да се грижи за него по-продължително време, а Кристи я няма. — Нещо вътре в нея се пречупи и очите й се напълниха със сълзи. — Моля те… Той толкова ще се уплаши.

Кал я гледа втренчено в продължение на един безкраен миг, след това сухо кимна.

— С Джейн ще се погрижим за него.

Джейк затръшна вратата и седна на предната седалка до Одел. Докато полицейската кола потегляше, Рейчъл се опита да се примири с факта, че я откарват към затвора.