Сюзън Елизабет Филипс
Знойни сънища (17)

Шестнадесета глава

Вечерта Рейчъл за стотен път прочете на Едуард „Стелалуна“. Красиво илюстрираната приказка разказваше за малко прилепче, останало без майка си и отгледано от птичките, в резултат на което начинът му на живот се различавал от характерния за прилепите. Когато Рейчъл приключи с четенето, Едуард извади ухото на Хорс от устата си и я погледна разтревожено с очи, прекалено сериозни за възрастта му.

— Майката на Стелалуна е претърпяла произшествие и те не са могли да се виждат дълго време.

— Но на края все пак са се намерили.

— Да, предполагам.

Тя знаеше, че отговорът й не го е задоволил. Той нямаше баща, нито къща, нито истинско семейство. И изглежда вече започваше да осъзнава, че тя е единствената му опора.

След като го сложи да си легне, тя отиде в кухнята и видя Гейб да стои до задната врата. Той се извърна, когато чу стъпките й, и Рейчъл видя как едната му ръка се плъзна в джоба на панталона му. Извади няколко банкноти и й ги подаде.

Тя преброи петдесет долара.

— Какво е това?

— Просто бонус. Свърши доста работа, която не ти влиза в задълженията. Заслужаваш си го.

Възстановяваше парите, откраднати от чантата й, като същевременно се опитваше да не засегне гордостта й. Рейчъл погледна към новичките банкноти и примигна.

— Благодаря — успя само да каже.

— Излизам за малко. Скоро ще се върна.

Не й предложи да отиде с него и тя не каза нищо. Моменти като този й напомняха каква огромна пропаст лежеше между тях.

По-късно, когато вече се приготвяше да си ляга, тя го чу да се връща. Доразсъблече се, след това се мушна в старата му работна риза. Изми лицето и зъбите си и отиде отново в кухнята, където го завари приклекнал до една картонена кутия, поставена близо до готварската печка.

Приближи се и видя, че в кутията, застлана с няколко салфетки, имаше едно мъничко врабче.

 

 

Във вторник, само три дни преди официалното откриване на киносалона, Рейчъл вече бе започнала да се притеснява, че няма да успеят да подготвят всичко навреме. В същото време бе развълнувана от мисълта за това как ще покажат обновения „Гордостта на Каролина“ на хората от околността. Фойерверките на вечерта на откриването бяха нейна идея и освен това бе убедила Гейб да украси централния вход с един дълъг ред от пъстроцветни пластмасови флагове.

За съжаление той никак не споделяше ентусиазма й и незаинтересоваността му ставаше по-очевидна с всеки изминал ден. В същото време Рейчъл все повече се привързваше към това място. Когато гледаше прясно боядисаните стени, новите уреди в снекбара и почистения от плевели двор, тя изпитваше силно чувство на задоволство от добре свършена работа.

В три часа следобед телефонът в снекбара иззвъня. Тя остави парцала, с който забърсваше новата машина за пуканки, и се затича да вдигне слушалката.

— Библията е у мен — чу тя гласа на Кристи. — Синът на Керъл току-що я донесе.

Рейчъл въздъхна с огромно облекчение.

— Направо не мога да повярвам, че най-после ще я взема в ръцете си. Ще мина да я взема тази вечер.

Побъбриха още няколко минути и тъкмо когато затваряше, в снекбара влезе Гейб. Тя се завтече към него покрай тезгяха.

— Библията е у Кристи!

— Недей да хвърляш всичките си надежди в нея.

Тя го погледна в сериозните сребристи очи и не можа да устои на желанието да го докосне по бузата.

— Ти си прекалено голям песимист, младежо!

Сега вече и той се усмихна, но само за миг. Рейчъл усети, че се готви да й изнесе поредната лекция, затова бързо смени темата.

— Как вървят нещата с Том?

— Мисля, че си разбира от работата.

Том Бенет бе името на кинооператора, който Гейб бе наел. След голямото откриване Гейб планираше да държи киносалона отворен четири вечери в седмицата. Том живееше в Бревърд и щеше да прихожда. Гейб щеше да продава билети и да помага на Рейчъл в снекбара по време на антрактите заедно с още една млада жена на име Кайла.

Известно време Рейчъл се бе чудила какво ще прави с Едуард, когато започне да работи вечер, но в крайна сметка стигна до единственото възможно решение. Не можеше да си позволи да му наеме бавачка за по-голямата част от времето, през което щеше да отсъства от къщи, затова повечето вечери той щеше да идва с нея. Реши да му стъкми едно легло в офиса на Гейб, точно до прожекционната кабина, като се надяваше, че ще успява да заспи там.

Гейб я изгледа строго.

— Ти изяде ли си обяда днес?

— До последната трошичка. — Тя срещна изпълнения му с недоверие поглед и не можа да се стърпи да не се усмихне закачливо.

Беше минало много време, откакто някой си бе правил труда да се грижи за нея. Дуейн със сигурност не беше го правил, а когато Рейчъл бе още в средата на юношеските си години, здравето на баба й се бе влошило дотолкова, че вече Рейчъл бе започнала да се грижи за нея. И сега този грубоват и наранен мъж, който доскоро искаше единствено да бъде оставен на мира от всички, се бе самоназначил за неин ангел-настойник.

Не искаше да се поддава на чувствата си, затова се отдръпна назад към тезгяха.

— А как е Туити?

— Все още е жив.

— Хубаво.

Той бе донесъл врабчето със себе си, за да може да го храни достатъчно често. Малко по-рано тя се бе качила до офиса му, за да го попита нещо, и го бе заварила наведен над кутията. Хранеше миниатюрното същество през една отрязана сламка.

— Къде каза, че го намери? — попита тя.

— Близо до задната врата на къщата. Обикновено лесно се открива гнездото и тогава ги връщам обратно… има една стара приказка, че малките птиченца се изоставят от майките си, ако имат мирис от докосването на човек. Но този път не можах да намеря гнездото.

Изглеждаше раздразнен, сякаш оживяването на птиченцето не му беше приятно, но тя знаеше, че не е така, и усмивката й стана по-широка.

— Защо си толкова щастлива? — избуча той.

— Щастлива съм заради тебе, Бонър… — Не можа да устои да го докосне отново и този път той я привлече към себе си.

Рейчъл отпусна глава на гърдите му и се заслуша в равномерното биене на сърцето.

Палците му погалиха врата й през меката тъкан на роклята и тя почувства възбудата му върху себе си.

— Хайде да се махаме оттук, скъпа, да отидем вкъщи.

— Имаме прекалено много работа. Освен това снощи се любихме, да не би да си забравил?

— Ами да. Съвсем ми излезе от ума, ще трябва да ми напомняш от време на време.

— Ще ти го напомня тази вечер.

Той се усмихна, наведе глава и я целуна. Това не бе просто бегла целувка, а съвкупление на устните им, което изведнъж ги накара да почувстват жажда един за друг. Неговите устни се разтвориха, след това и нейните. Тя усети как пръстите му се заравят в косата й. Езикът му се плъзна в устата й и тя се почувства опиянена от изключително еротичното чувство на мъж и жена, които постепенно губят контрол над себе си.

Целувката ставаше все по-дълбока. Той плъзна ръка под роклята й и започна да й събува бикините. Тя пък заопипва, за да намери ципа на джинсите му.

Чу се силно изтропване отгоре. Те подскочиха като виновни деца, след това осъзнаха, че Том просто е изпуснал нещо в прожекционната кабина.

Тя се подпря на ръба на тезгяха, а Гейб си пое дъх на пресекулки.

— Съвсем забравих, че не сме сами.

— Наистина забрави. — Рейчъл не можеше да скрие задоволството си. — Ти направо се беше забравил от похот, Бонър. Изцяло.

— Не само аз обаче. И никак не е смешно. Ако някой ни завари двамата в подобно положение, това никак няма да повлияе добре на репутацията ми. Достатъчно е дори само това, че живея при теб на вилата.

— Да-да! — Тя го изгледа игриво. — Това нещо с езика… Направи го и в събота вечерта. Много ми харесва.

Той поклати глава с привидно отчаяние, но явно също бе развеселен.

— Можеш ли да отгатнеш последния човек, с когото съм правила нещо подобно?

— Бас хващам, че не е бил Дуейн. — Той се отдалечи към машината за кафе, сякаш не можеше да се довери на себе си да стои близо до нея.

Рейчъл видя ясно очертаващата се издатина в предната част на джинсите му и изпита чувство на доволство.

— Какви ги приказваш. Той бе сух кълвач.

— Какво е бил?

— Обикновено ме възнаграждаваше с едни такива сухи кълвящи целувки, които почти никога не стигаха до устата ми. Не, последният път, когато се целувах по този начин, бе през първата ми година в гимназията, с Джефри Дилърд, в склада на неделното училище.

— И никога не си използвала езика си при целувки откакто си била първа година в гимназията?

— Тъпо, нали? Страхувах се, че ако го направя, ще отида в ада, което е едно от хубавите неща за последните няколко години от живота ми.

— Какво имаш предвид?

— Просто вече не се притеснявам от ада. Чувствам се така, сякаш вече съм била там и съм преминала през всичките му кръгове.

— Рейч…

Той изглеждаше шокиран и на нея й се прииска да си прехапе езика. Наистина мислеше това, което каза, но то явно го разстройваше.

— Само се пошегувах, Бонър. Хей, я се залавяй за работа, преди шефът да те е хванал, че се скатаваш. Той е много строг и ако не внимаваш, сигурно ще ти отреже надницата. Аз лично се страхувам до смърт от него.

— Наистина ли?

— В този човек няма капка жалост, да не говорим, че е страшно стиснат. За щастие аз съм по-хитра от него и вече съм измислила начин да получа повишение.

— И как ще стане това? — Той отпи от кафето си.

— Ще го съблека чисто гол и ще го оближа целия.

Неговият добродушен смях я накара да изпита задоволство, което не я напусна през целия следобед.

 

 

Едуард се приведе напред, сложи длани на коленете си и впери очи в картонената кутия.

— Още не е умряло.

Песимистичното отношение на хлапето подразни Гейб, но той се опита да не го показва. Върна в хладилника сместа от мляно говеждо и жълтък, която използваше, за да храни врабчето. През цялата вечер Едуард се бе въртял около кутията, за да наблюдава врабчето, накрая се изправи, пъхна заека с главата надолу в ластика на шортите си и се отправи към всекидневната.

Гейб подаде глава през вратата.

— Остави майка си на спокойствие още малко, чу ли?

— Искам да отида при нея.

— По-късно.

Момчето извади заека от шортите, притисна го към гърдите си и изгледа негодуващо Гейб. Рейчъл се бе затворила в спалнята си с библията на Г. Дуейн от момента, в който Кристи я беше донесла. Ако бе открила нещо, сигурно веднага щеше да изхвърчи навън, но тъй като това не се случваше, той вече предполагаше, че я очаква ново разочарование. Най-малкото, което можеше да направи, бе да се опита да занимава с нещо момчето, докато тя бе заета със задачата си.

И сега виждаше как петгодишното хлапе пренебрегваше инструкциите му и се опитваше незабелязано да се изниже към задния коридор.

— Казах ти да оставиш майка си на мира.

— Тя обеща да ми чете „Стелалуна“.

Гейб знаеше какво би трябвало да направи. Трябваше да вземе книгата и да прочете приказката на момчето, но не можеше да го стори. Просто не можеше да остави детето да седи до него, докато му чете точно тази книжка.

„Още веднъж, тате. Прочети ми «Стелалуна» още веднъж. Моля те.“

— В тази книжка се разправя за един прилеп, нали?

Едуард кимна.

— За един добър прилеп. Не за страшен.

— Хайде да излезем навън и да видим дали няма да открием някой.

— Истински прилеп?

— Разбира се. — Гейб се отправи към задната врата, отвори я и я задържа с ръка. — Вече би трябвало да са излезли. Те се хранят през нощта.

— Не ми се излиза сега. Имам си работа.

— Излез навън, Едуард. Веднага.

Момчето се провря без желание под ръката му.

— Името ми е Чип. И ти не бива да излизаш навън. Трябва да стоиш при Туити, за да не умре.

Гейб преглътна раздразнението си и последва момчето навън.

— Аз се грижа за птички още от времето, когато съм бил на твоята възраст, така че много добре знам какво правя. — Не хареса грубата нотка в собствения си глас, затова пое дълбоко въздух, опитвайки се да промени тона. — Когато братята ми и аз бяхме момчета, често намирахме малки птиченца, паднали от гнездата си. Тогава не знаехме, че трябва да ги върнем обратно, затова ги носехме вкъщи. Понякога умираха, но понякога успявахме да ги спасим.

Доколкото си спомняше, единствено той бе този, който ги спасяваше. Намеренията на Кал бяха добри по принцип, но редовно се случваше да се увлече в игра на баскетбол или футбол, забравяйки да нахрани птичето. А Итън бе прекалено малък, за да поема някаква отговорност.

— Ти каза на мама, че пастор Итън е твой брат.

Гейб усети обвинителната нотка в гласа на Едуард, но се постара да не й обръща внимание.

— Така е.

— Не си приличате.

— Той прилича на майка ни. А брат ми Кал и аз приличаме на баща ни.

— Но вие не се държите еднакво.

— Хората са различни, дори и братята. — Гейб взе един от сгъваемите шезлонги, подпрени на стената на вилата, и го разгъна.

Едуард заби петата на едната си маратонка в меката земя под краката си и залюля заека с една ръка.

— Моят брат е също като мен.

Гейб го изгледа учудено.

— Брат ти?

Челото на Едуард се сбърчи от напрежение, което незнайно защо бе насочено към маратонките му.

— Той е страшно силен и може да набие един милион хора. Казва се… Стронгмен. Той никога не се разболява и винаги ми вика Чип, а не това другото име.

— Мисля, че нараняваш чувствата на майка си, когато казваш на хората да не ти викат Едуард — тихо каза Гейб.

На момчето това никак не му се хареса и Гейб видя как по лицето му се изписват противоречиви чувства — тъга, съмнение, инат.

— На нея й е позволено да ми вика така. Но на тебе — не.

Гейб взе другия шезлонг и също го разгъна.

— Сега гледай ей към оня хълм. Там горе има пещера, в която живеят много прилепи. Може и да успееш да видиш някой от тях.

Едуард седна на шезлонга и пъхна заека до себе си. Краката му не достигаха до земята и малките му ходила стърчаха някак странно точно пред него. Гейб усети напрежението в момчето и с неудоволствие си помисли за факта, че то все още го приема като някакво чудовище.

Минаха няколко минути. Джейми, с неговата нетърпеливост на петгодишен палавник, би скочил от стола още на тридесетата секунда, но синът на Рейчъл стоеше тихо, твърде наплашен от Гейб, за да опита да се възпротиви. Гейб мразеше този страх, но явно не можеше да направи нищо по въпроса. Поне засега.

Започнаха да се мяркат светулки и вечерният бриз постепенно утихна. Момчето все така не помръдваше. Гейб си помисли да подхване някакъв разговор, но в този момент проговори Едуард.

— Мисля, че това е прилеп.

— Не. Ястреб е.

Момчето привлече заека в скута си и пъхна показалеца си в една малка дупчица в шева.

— Мама ще ми се кара, ако стоя навън прекалено дълго.

— Гледай към дърветата.

Той пъхна заека под тениската си и се отпусна назад в стола, който изскърца. Момчето се наведе напред, след това отново се отпусна назад, карайки стола да изскърца отново. И отново.

— Тихо, Едуард.

— Аз не съм Ед…

— Добре, Чип, по дяволите…

Момчето го изгледа и скръсти красноречиво ръце на хилавите си гърди.

— Съжалявам — въздъхна Гейб.

— Пикае ми се.

— Добре — предаде се Гейб.

Шезлонгът се наклони на една страна, когато момчето скочи от него. В този момент откъм задната врата на къщата се чу гласът на Рейчъл.

— Време е за лягане, Едуард.

Гейб се извърна и я видя да стои в рамката на вратата, на фона на светлината от кухнята. Изглеждаше стройна, красива и някак особена и в същото време също като онези милиони майки, които викат детето си да ляга в тази топла юлска нощ.

Мисълта му се насочи към Чери и той зачака да изпита познатата болка, но това, което почувства, бе само някаква меланхолия. Може би ако не си позволяваше да мисли за Джейми, щеше да бъде в състояние да живее все пак.

Едуард се затича към задната врата, стигна при майка си и се хвана за полата й.

— Беше ми казала, че не бива да ругая, нали, мамо?

— Точно така. Ругатните са лошо нещо.

— Той обаче каза една. — Едуард посочи към Гейб. — Каза ругатня.

Гейб го изгледа раздразнено. Какъв бърборко! Рейчъл подкара детето към стаята му, без да каже нищо.

Гейб нахрани врабчето, правейки всичко възможно да не го докосва, докато му даваше миниатюрни хапки храна. Ако го хранеше често от ръката си, това щеше да накара птичето да привикне с човешкия контакт и да го превърне в домашен любимец, което пък щеше да направи много по-трудно приспособяването му към свободния живот.

Искаше да бъде напълно сигурен, че Рейчъл е имала достатъчно време, за да сложи момчето да си легне, затова почисти кутията на птичето, постла я с чиста салфетка и едва тогава се запъти към всекидневната. През отворената врата я видя да седи на стъпалата пред вилата, с ръце поставени върху сгънатите й колене. Той също излезе навън.

Рейчъл чу стъпките му зад себе си, но не се обърна. Дъските от пода на верандата започнаха да вибрират, докато се приближаваше към нея. Той също приседна на стъпалото.

— Нищо не намери в библията, нали?

Тя все още не бе успяла да преглътне разочарованието си.

— Не. Но голяма част от текста е подчертана и навсякъде по полетата има бележки. Ще я преровя страница по страница, сигурна съм, че все някъде ще намеря това, което търся.

— Нищо не става лесно при теб, а, Рейч…

Беше уморена и отчаяна, надеждата, която й беше давала сили през целия следобед, сега вече бе изчезнала. Имаше нещо много обезпокоително, когато четеше онези стари, познати строфи отново. Усещаше как се опитваха да я придърпат, опитваха се да я привлекат отново към нещо, което тя повече не можеше да възприеме.

Очите й започнаха да парят, но тя се пребори с желанието си да заплаче.

— Недей да изпадаш в сантименталности заради мен, Бонър. Мога да се справя с всичко.

Той прокара ръка по гърба й и я стисна за рамото.

— Добре, мила.

Мила. Беше й го казал на два пъти днес. Дали наистина бе неговата мила?

Тя се облегна на рамото му и си помисли, че не й остава нищо друго, освен да приеме истината. Беше влюбена в него. Искаше й се да го отрече, но нямаше никакъв смисъл.

Това, което чувстваше, бе толкова различно от любовта й към Дуейн. Онова бе някаква нездравословна комбинация от благоговение пред герой и желанието на едно младо момиче да си има баща. А това сега бе една зряла любов, очите й вече бяха широко отворени. Виждаше както недостатъците на Гейб, така и своите собствени. Осъзнаваше също и колко разрушително би било да си позволи да си фантазира за бъдеще с мъж, който все още бе влюбен в своята мъртва съпруга. И още по-лошо, с мъж, който не можеше да понася детето й.

Враждебността между Гейб и Едуард се изостряше все повече и тя не можеше да измисли начин да подобри отношенията им. Не би могла да заповяда на Гейб да си промени отношението и да го накара да се грижи за Едуард.

Чувстваше се изморена и победена. Той беше прав. Нищо не ставаше лесно при нея.

— Опитай се да не ругаеш пред Едуард, ако обичаш.

— Просто ми се изплъзна от устата. — Той се втренчи в тъмния ред дървета, които очертаваха границата на предния двор. — Знаеш ли, Рейчъл, той е добро дете, но може би трябва да си малко по-строга с него.

— Още от утре ще започна да го бия до посиняване — отвърна саркастично тя.

— Искам само да кажа… Например този заек, който непрекъснато носи със себе си. Вече е на пет години! Другите деца сигурно го вземат на подбив.

— Той казва, че го държи в шкафчето си, когато е на училище.

— Дори и така да е. Прекалено е голям за такава играчка.

— Джейми нямаше ли нещо такова? — попита тя и видя как тялото му се вцепенява.

Разбра, че е стъпила на забранена почва. Той можеше да говори за съпругата си, но не и за детето.

— Не и когато беше на пет години.

— Виж, съжалявам, че Едуард не ти се струва достатъчно мъжествен, но последните няколко години бяха много трудни за него. Никак не му повлия добре и едномесечния му престой в болница тази пролет.

— Какво му имаше?

— Пневмония. — Тя пъхна ръка в джоба на роклята си. Потискащото чувство, което я бе овладяло от момента, в който установи, че библията въобще не е готова да й разкрие тайните си, сега остана на заден план. — Трябваше му много време, за да се възстанови. В един момент дори не бях сигурна дали ще оживее. Беше ужасно.

— Съжалявам.

Разговорът за Едуард бе разтворил пропаст между тях. Но вече плахо се надяваше, че Гейб иска да превъзмогне тази пропаст също толкова, колкото й се искаше и на нея.

— Хайде да си лягаме, Рейчъл.

Погледна го в очите и през ум не й мина да каже „не“. Той протегна ръка и я поведе към къщата.

 

 

Лунната светлина струеше над старото легло, докосвайки старите, поизносени чаршафи и позлатявайки косата на Рейчъл. Останалата част от тялото й бе закрита от Гейб, който лежеше отгоре й. Нуждата, която изпитваше за нея, го плашеше. Той бе мълчалив и самотен мъж. Последните няколко години го бяха научили, че за него е най-добре да бъде сам, но сега тя променяше всичко. Подтикваше го към нещо, с което някак си подсъзнателно не искаше да се сблъсква.

Тя се размърда под него с разтворени крака и се притисна към тялото му. Нейното правене на любов бе толкова необуздано, че той самият не успяваше да се контролира. Понякога се плашеше, че би могъл да я нарани.

Вдигна ръцете й над главата си и я хвана за китките с една ръка. Знаеше, че чувството за безпомощност ще я подлуди и наистина, почти веднага, тя започна да стене.

Сега имаше само една свободна ръка. Ръка, с която да я гали по гърдите, един палец, с който да опипва възбудените й зърна. Той реши да замести пръста си с уста и плъзна ръка между краката й.

Почувства, че цялата е овлажнена за него, очакваше го. Погали я, наслаждавайки се на чисто женствената й реакция при докосването му. Как е могъл да забрави това? Как бе допуснал болката да разруши нещо, което беше толкова хубаво?

Кратките й, задъхани стенания постепенно го караха да губи контрол над себе си. Тя започна да се бори с ръката, която я държеше, но не го правеше на сериозно и затова той не я пусна. Вместо това пъхна пръста си вътре в нея.

Тя издаде нисък, сподавен вик.

Не можеше да чака повече. Намести се между краката й и влезе с едно дълбоко и силно движение.

— Да! — изпъшка тя.

Той покри отворената й уста със своята. Зъбите им се сблъскаха, езиците се преплетоха. Той хвана всяка от китките й с ръце и продължи да влиза в нея с отмерени, плавни движения.

Рейчъл разтвори още по-широко крака и ги обви около тялото му. Само миг след това, тя сякаш започна да се разпада на парчета.

Не съществуваше нищо друго, освен тази тръпнеща от удоволствие жена и лунната светлина, и сладко миришещият летен въздух, подухващ над телата им през отворения прозорец. В този момент той потъна в забравата, от която толкова много се нуждаеше.

Не му се искаше да слиза от нея. Чаршафът се беше оплел между краката им. Той притисна устни към врата й, затвори очи…

Едно яростно кълбо скочи върху гърба му.

— Махай се от майка ми! Махни се от нея!

Нещо твърдо го удари по главата. Малките юмручета заваляха по него, а нокти дращеха кожата по врата му. Стаята се изпълни с отчаяни викове.

„Спри! Спри!“

Рейчъл се беше вдървила най-отдолу.

— Едуард!

Нещо доста по-тежко от юмруците на петгодишно дете отново започна да се сипе върху задната част на главата му. Детският глас излизаше от гърлото, задавен от сълзи и паника.

— Ти й причиняваш болка! Престани да й причиняваш болка!

Гейб се опита да избегне ударите, но възможността му за движение бе твърде ограничена. Момчето се беше метнало на гърба му и ако сега се извъртеше настрани, щеше да открие голотата на Рейчъл. Как бе влязъл в стаята? Беше сигурен, че Рейчъл заключи вратата.

— Едуард, престани! — Рейчъл се опита да придърпа чаршафа към себе си.

Гейб се извърна и успя да хване момчето за лакътя.

— Не й причинявам болка, Едуард.

Страхотен удар, много по-силен от предишните, се стовари отстрани на лицето му.

— Името ми не е…

— Чип! — изпъшка Гейб.

— Ще те убия! — изхълца хлапето, след това отново го фрасна.

— Спри веднага, Едуард Стоун! Чу ли какво ти казах? — В гласа на Рейчъл се прокрадна стоманена нотка.

Момчето бавно започна да се укротява. Тя бързо смекчи тона.

— Гейб не ме наранява, Едуард.

— Тогава какво прави?

За първи път, откакто я бе срещнал, Рейчъл изглежда не знаеше какво да каже.

Гейб извърна глава и видя разрошената коса и зачервените, покрити със сълзи бузи на момчето.

— Аз я целувах, Ед… Чип.

На детското лице се появи ужасено изражение.

— Никога повече дори и не си помисляй да го правиш.

Гейб знаеше, че тежестта му затруднява дишането на Рейчъл, но тя все пак се опита да говори колкото се може по-спокойно.

— Всичко е наред, Едуард. На мен ми харесва Гейб да ме целува.

— Не, не ти харесва!

Така явно нямаше да стигнат доникъде, затова Гейб каза строго:

— Чип, искам да отидеш в кухнята и да донесеш на майка си чаша с вода. Тя е много жадна.

Детето го погледна неразбиращо.

— Моля те, направи каквото ти казва, Едуард. Наистина се нуждая от чаша вода.

Момчето с нежелание слезе от леглото, като в същото време изгледа Гейб с поглед, който заплашваше да го изпепели, ако пак си позволеше да заплаши майка му по някакъв начин.

В момента, в който се изгуби зад вратата, Гейб и Рейчъл скочиха от леглото и забързано започнаха да си търсят дрехите. Гейб си нахлузи джинсите, Рейчъл грабна тениската му и бързо я навлече през главата си, след това започна да търси бикините си по пода. Когато не успя да ги намери, тя обу неговите слипове. При други обстоятелства би било смешно, но сега всичко, за което мислеха и двамата, бе да се облекат, преди да се е върнало момчето.

Той вдигна ципа на джинсите си.

— Мислех си, че си заключила вратата.

— Не, аз си мислех, че ти я заключи.

Едуард се върна за рекордно кратко време, бягаше толкова бързо, че водата се разливаше отстрани на синята пластмасова чаша.

Рейчъл направи крачка напред, за да я вземе от ръцете му, но се спъна в нещо. Гейб погледна надолу и видя, че на пода лежи „Стелалуна“. Зачуди се какво прави книгата там и в следващия момент се сети, че това бе нещото, с което Едуард го бе бил по главата.