Сюзън Елизабет Филипс
Знойни сънища (19)

Осемнадесета глава

Итън подаде подноса с храната на Кристи през прозореца на колата си, след това отвори вратата и се настани зад кормилото. Веднага усети аромата на парфюма й. Тази нощ той му напомняше на черни дантели и румба, което беше абсурдно, тъй като никога в живота си не беше играл румба, нито пък имаше подобни намерения.

— Имаха от онези големи бисквити с шоколадови парченца в тях, взех две — каза той, затваряйки вратата.

— Добре — отвърна тя с хладен, учтив тон, към който се бе придържала през цялата вечер, сякаш той й бе единствено началник, а не приятел.

Малките пръстенчета на ръцете й проблеснаха на светлината на неоновите лампи, които бяха включени по време на антракта. Итън я наблюдаваше напрегнато как оставя храната помежду им и разопакова своя хотдог. Беше му сложил горчица, понеже така го обичаше, но истината беше, че нямаше никаква представа дали и тя обича горчица. Сигурно бяха изяли не по-малко от две хиляди обяда заедно през последните осем години, но колкото и да напрягаше паметта си, не можеше да си спомни дори и едно нещо, което тя бе яла на някой от тях. Май си спомняше само за някакви салати.

— Нямаха никакви салати.

Тя го изгледа изпитателно.

— Разбира се, че нямат.

Чувстваше се като идиот.

— Не бях сигурен дали предпочиташ обикновена, или лютива горчица. — Той замълча. — Имаха и от двата вида.

— Тази е добра.

— А може би предпочиташ кетчуп?

— Няма значение.

— И сос. Искаш ли сос? — Той остави собствения си хотдог на подноса. — Мога да се върна и да ти взема.

— Няма нужда.

— Наистина ли? Защото наистина нямам нищо против да отида. — Вече бе отворил вратата наполовина, когато Кристи го спря.

— Итън, аз мразя хотдог!

— Ооо… — Той затвори вратата и се отпусна обратно в седалката, чувствайки се глупаво и потиснато.

На големия екран пред тях един кръгъл часовник отчиташе времето на антракта. Итън се почувства така, сякаш маркираше минутите на неговия живот.

— За сметка на това много обичам бисквити с шоколад.

Той поклати глава.

— Всичко, в което ме обвини онази вечер в „Маунтинърс“, се оказа вярно, нали? Аз не знам абсолютно нищо за теб.

— Напротив, знаеш, че не обичам хотдог — каза меко тя.

Можеше да се държи гадно с него, но не го правеше. Това бе една от толкова многото хубави черти в нея. Защо му бе трябвало толкова много време, за да ги забележи? Беше прекарал по-голямата част от живота си без почти да забелязва Кристи Браун, а сега не можеше да мисли за никой друг, освен за нея.

Тя уви отново своя хотдог, върна го в торбичката и си взе една шоколадова бисквита. Преди да отхапе от нея обаче, разтвори една хартиена салфетка и я постла в скута на джинсите си. Джинсите, както и безличната бяла блуза, го бяха разочаровали. Предположи, че е решила да запази късите си полички и прилепналите по тялото дрешки за Майк Рийди.

Извади сламката от хартиената й опаковка и я промуши през капака, покриващ голямата черешова кола, която си бе взел за пиене.

— Е, чувам, че ти и Майк се срещате напоследък… — Опитваше се да говори небрежно, сякаш тази тема не го интересуваше повече, отколкото времето през миналата седмица.

— Той е много хубав човек.

— Да, предполагам. — Малки къдрици от тъмната й копринена коса се спускаха над бузите й.

Искаше му се да ги избута назад и за един момент си представи как го прави с устните си.

— Какво? — изгледа го тя изпитателно.

— Нищо.

— Хайде, казвай. — Този път прозвуча нетърпеливо. — Много добре те познавам, когато искаш да ми кажеш нещо.

— Ами просто… Майк е страхотен мъж, не искам да ме разбираш погрешно, но… в гимназията той беше малко… не знам. Може би малко див, или нещо подобно. — За човек, който имаше репутацията на професионалист при общуването с публика, сегашното му запъване изглеждаше напълно необяснимо.

— Див? Майк?

— Сега не. — Усети, че започва да се поти. — Не, както ти казах, той е страхотен, но може да бъде малко… как да кажа… отвлечен.

— Е, и?

— Ами… — Гърлото му бе сухо и той отпи от колата си. — Просто си мислех, че би било добре да го знаеш.

— Би било добре да знам, че е отвлечен?

— Да.

— Добре. Благодаря ти за информацията. — Тя отхапа от шоколадовата бисквита.

Внимателно.

Нямаше да паднат никакви трохи върху тапицерията. Той осъзна колко много харесваше подредеността на Кристи. Не само защото правеше нещата по-лесни за него, а и понеже неговият вътрешен свят толкова често бе хаотичен, че се нуждаеше от някой като нея, някой, който да го успокои, да го върне в релсите.

В момента обаче никак не беше спокоен. Този неин парфюм определено му действаше, заедно със спретнатата й бяла блуза, закопчана чак до шията. Макар да си каза, че трябва да смени темата, някак си не можеше да се откопчи от нея.

— Искам да кажа, ако примерно шофира, или нещо подобно, той може да… Нали разбираш.

— Да се отвлече?

— Да.

Тя остави бисквитата си върху салфетката.

— Добре, Итън, кажи ми най-после какво става. През цялата вечер се държиш много странно.

Беше права, разбира се, затова сам не разбра защо изведнъж толкова й се ядоса.

— Аз ли? Ти си тази, която реши да дойдеш на срещата ни обута в джинси! — В мига, в който думите излязоха от устата му, той осъзна колко идиотски се беше изразил.

— Ти също носиш джинси — изтъкна му търпеливо тя. — Вярно, изгладил си твоите, а аз не съм, но…

— Не е в това въпросът, много добре го знаеш.

— Не, не го знам. Какво се опитваш да ми кажеш? — Тя прибави бисквитата към все по-увеличаващата се купчина от недоядена храна.

— Носеше ли джинси последния път, когато излезе с Майк?

— Не.

— Тогава, защо ги носиш, когато си с мен?

— Защото това не е среща.

— Петък вечер е и ние сме паркирали на предпоследния ред в „Гордостта на Каролина“! Аз бих нарекъл това среща, а ти?

Тя примигна бързо и го изгледа с поглед, който никак не беше мил.

— Извинявай, да не би да искаш да ми кажеш, че най-после, след всичките тези години, великият Итън Бонър ме е поканил на среща, а аз дори не съм го разбрала?

— Е, ако е така, вината не е моя. И какво искаш да кажеш с това „най-после“!

Тя въздъхна дълбоко, преди да му отговори с въпрос.

— Какво всъщност искаш от мен?

Как би могъл да отговори на това? Можеше ли да каже: Искам твоето приятелство, или пък желая тялото, което си крила през всичките тези годиш? Не, определено не. Това бе Кристи, за бога! Може би просто трябваше да й каже, че няма право да променя отношението си към него и че иска нещата да се върнат такива, каквито са си били, но и това не беше истина. В момента той знаеше само едно нещо със сигурност.

— Не искам да спиш с Майк Рийди.

— Кой е казал, че съм го направила?

Диамантените й обеци проблеснаха на светлината. Изглежда му беше много ядосана. Е, добре, той също й беше ядосан, така че какво значение имаше дали ще й каже истината.

— Погледнах в чантата ти преди два дни. Кондомът, който носеше, го няма.

— Ровил си в чантата ми? Господин Честния Итън?!

Фактът, че тя изглеждаше по-скоро объркана, отколкото ядосана, го накара да свие малко платната.

— Извинявам се. Повече няма да се повтори. Аз просто… — Той остави настрани чашата си. — Просто се тревожех за теб. Ти не бива да спиш с Майк Рийди.

— Тогава с кого, според теб, трябва да спя?

— С никой!

Тя изведнъж се наежи.

— Съжалявам, Итън, но това вече не е възможност за мен.

— Аз спя сам. Не виждам защо и ти да не можеш да го правиш.

— Защото не мога и това е. Вече не! Ти поне имаш буйни младежки приключения, към които можеш да се връщаш. А аз нямам дори и това.

— Не са били буйни! Е, може и да са били, но… защо просто не изчакаш, за да намериш подходящия човек, Кристи? Не се давай толкова лесно. Когато срещнеш подходящия мъж, веднага ще го познаеш.

— А може би вече съм го срещнала.

— Майк Рийди не е подходящият човек!

— Ти пък откъде знаеш? Та ти дори не си спомняш, че мразя хотдог. Не знаеш кога ми е рожденият ден, нито кой ми е любимия певец. Как тогава би могъл да знаеш кой е подходящият за мен човек?

— Рожденият ти ден е на осемнадесети април.

— На шестнайсети.

— Видя ли! Знаех си, че е през април.

Тя повдигна едната от добре изписаните си вежди, след това си пое толкова дълбоко дъх, че Итън предположи, че брои до десет.

— Извадих кондома от чантата си, понеже се почувствах глупаво да го нося винаги със себе си.

— Значи ти и Майк не сте…

— Още не. Но сигурно и това ще стане. Аз наистина го харесвам.

— Да го харесваш не е достатъчно. Ти и мен харесваш, но това не означава, че ще си легнем.

— Разбира се, че не.

Тръпка на разочарование премина през него.

— Разбира се, че не.

— Как бих могла да го направя? Ти си се обрекъл на безбрачие.

Какво ли всъщност искаше да каже с това? Че ако не е този обет, би могла да се замисли?

— И освен това — продължи тя, — аз не те привличам.

— Това не е вярно. Ти си мой…

— Не го казвай! Не ми казвай, че съм ти най-добрият приятел, защото не съм!

Той се почувства така, сякаш го беше ударила. Голяма част от работата му се състоеше в даване на съвети на другите. Разбираше сложността на човешкото поведение много по-добре, отколкото останалите хора, но тогава защо беше толкова безпомощен при общуването си с нея?

Часовникът на екрана отброяваше последните минути. Винаги досега се бе смятал за упорит и жилав човек, но тя някак си го беше лишила от характерната му борбеност. Знаеше, че й причинява болка, макар да не разбираше точно как, а последното нещо, което искаше, бе да нарани Кристи Браун.

— Кристи, какво става с теб?

— Просто се отварям към живота — каза тя тихо. — Най-накрая.

— И какво означава това?

Мълчанието й продължи толкова дълго, че той вече не вярваше, че ще му отговори, но накрая тя проговори.

— Означава, че най-после престанах да живея в миналото. И съм готова да вървя напред в живота. — Изгледа го по начин, който го накара да си помисли, че в момента в нея бушува някаква вътрешна борба. — Означава, че повече нямам намерение да бъда влюбена в теб, Итън.

Той се почувства така, сякаш го бяха ударили с електрически ток, като в същото време не знаеше, защо ли е толкова шокиран. На някакво подсъзнателно ниво винаги бе знаел, че Кристи е влюбена в него, но просто не си беше позволил да мисли за това.

Тя издаде тих, самоукорителен смях.

— Бях такава глупачка. Всичкото това загубено време. В продължение на осем години аз си седях на бюрото, малката госпожица Ефикасност, трепех се да ти търся ключовете за колата и да ти зареждам хладилника с мляко, а ти дори и не ме забелязваше. И имах толкова малко самоуважение към себе си.

Итън нямаше представа какво да каже.

— И знаеш ли кое е най-ироничното? — В гласа й не се чувстваше никаква горчивина. Говореше спокойно, сякаш ставаше въпрос за някой друг. — Аз бих била перфектната жена за теб, но ти така и не го забеляза. А сега вече е прекалено късно.

— Какво искаш да кажеш с перфектна жена? И защо вече да е прекалено късно?

Тя го изгледа тъжно, сякаш неспособността му да я разбере я разочароваше.

— Ние имаме еднакви интереси, отраснали сме близо един до друг. Аз обичам да се грижа за хората, а ти се нуждаеш от някой, който да се грижи за теб. Имаме и едни и същи религиозни възгледи. — Тя леко повдигна рамене. — Но нищо от тези неща нямаше значение, тъй като аз просто не бях достатъчно гореща за теб.

— Достатъчно гореща! Това пък как можа да го кажеш? Да не би да мислиш, че това е единственото, което търся в жената?

— Да. И моля те, не се опитвай да ме заблуждаваш. Защото се познаваме от прекалено дълго време.

Той се ядоса много.

— Сега вече разбирам. Значи затова са били всичките тези промени. Прилепналите дрехи, новата прическа, този дяволски парфюм. Направила си всичко това, само за да те забележа, нали? Добре, забелязах те, и още как, сега се надявам да си щастлива.

Вместо да му отвърне подобаващо, както сигурно трябваше да направи, Кристи се усмихна.

— Много е хубаво, че го забеляза, иначе не знам още колко време щеше да ми отнеме да ми дойде умът в главата.

— За какво говориш пък сега?

— Това е нещо фундаментално, Итън. И толкова банално. Но предполагам, че великите истини са всичките такива, нали? Когато започвах всичко това, Рейчъл ме предупреди, че ако искам да направя промени в живота си, трябва да ги направя заради самата мен, а не заради теб или някой друг. Аз се престорих, че съм съгласна с нея, но не можех напълно да проумея колко е права до деня, в който се появих на работа облечена по онзи шармантен начин, а ти беше толкова възмутен от това.

— Кристи, аз не бях…

Тя вдигна предупредително ръка.

— Всичко е наред, Итън. Въобще не съм разстроена вече от това. Дори съм ти благодарна. Твоето отблъскване ме накара да направя някои неща с живота си, които трябваше да сторя много отдавна.

— Не съм те отблъснал! И не виждам как можеш изведнъж да престанеш да обичаш някого, в когото, както сама казваш, си била влюбена в продължение на години… — Какво правеше в момента? Да не би да се опитваше да я убеди да се влюби отново в него?

— Прав си, не би могло да стане така. — Итън почувства лек полъх на надежда, който обаче бързо изчезна, когато тя продължи. — Сега вече знам, че това не е било любов. За нея са необходими двама души. Това, което изпитвах към теб, бе някакво увлечение, някаква страст. Ти бе за мен фаталното привличане.

— Мисля, че искаш да се откажем прекалено лесно — чу се той да казва.

— За какво говориш?

— За нашата връзка.

— Итън, между нас няма връзка.

— Напротив, има. От колко време се познаваме? От… кога, от шести клас?

— Аз бях в трети клас, ти — в четвърти. Класните ни стаи бяха една срещу друга.

Той кимна, сякаш го беше знаел, но всъщност не си спомняше нищо подобно.

— Ти и Рики Дженкинс се гонехте на излизане от училище един ден и Рики се блъсна в мен. — Тя започна да прибира недокоснатата им храна, движенията й бяха като на автомат. — Аз носех някакви книги и карта на Мексико. Паднах, книгите се пръснаха около мен, изтървах и картата. Тогава бях толкова срамежлива. Искаше ми се никой да не ме забелязва и затова се почувствах много унижена. Рики побягна, без да ми обърне внимание, но ти се спря, подаде ми ръка и ми помогна да си събера нещата.

Часовникът на екрана беше изчезнал и всеки момент щеше да започне вторият филм. Кристи скръсти ръце в скута си, явно не й се приказваше повече и той почувства как се изплъзва все по-далеч от него.

Изведнъж го изпълни някаква болка, желание да направи нещо добро за малкото срамежливо момиченце, което Рики Дженкинс бе повалил на земята. Ръката му сякаш сама се задвижи, когато се плъзна по горната част на облегалката и обгърна шията на Кристи.

Устните й се разтвориха. Учудено. Неоновите лампи изгаснаха, потапяйки киното в мрак.

Той побутна подноса с храната настрани, за да не му пречи, наведе се към нея и я целуна. Целувка на съжаление. Или може би изцеряваща целувка.

И след това се случи нещо необяснимо. Докато чувстваше меките й устни да помръдват под неговите, светът сякаш се разцепи на две и в главата му зазвуча музика, не хоровите изпълнения на Хендел, нито пък оперите на Пучини, а грубите писъци на някакъв циничен, навяващ само перверзни мисли рокендрол.

Ръцете му вече я бяха обгърнали цялата. Опипваше гърдите й, разкопчаваше копчетата й, търсеше закопчалката на сутиена й, потапяше се в тази сладка, мека плът. А тя не се съпротивляваше. Не, даже никак не се съпротивляваше. Устните му попаднаха на едно малко, възбудено зърно, което сякаш само му се предлагаше.

Бързите й, ефикасни ръце се плъзнаха под ризата му, изваждайки я от добре изгладените му джинси, като същевременно тихите й стенания накараха страстта му да пламне до неподозирана и от самия него степен.

Пъхна ръката си между краката й и я хвана за чатала през джинсите. Тя се притисна към ръката му, ясно показвайки му, че това й харесва, и започна да се търка в нея така, че той окончателно загуби разсъдъка си. Хвана нейния цип и го разкопча, тя направи същото с неговия.

Чувстваше как езикът й пулсира в устата му, правейки точно това, което му се искаше.

Кожа. Мека, влажна от пот. И след това една друга влага. Той се потопи в нея с пръстите си.

Беше го обгърнала с ръце, милваше го и го целуваше така, че с всяка изминала секунда го тласкаше към ръба на пълната забрава.

„Къде си сега?“ — провикна се той наум. — „Защо не ми казваш да спра?“ — Изчака да чуе някакъв отговор от Всемогъщия Бог, от Мъдрия Бог или от Майката Богиня, но тишината беше пълна.

— Спри — прошепна Кристи.

Пръстите му все още бяха в тялото й. Нейната ръка все още го прегръщаше.

— Спри — повтори тя.

Но никой от двамата не искаше да пусне другия. Тя потръпна и Итън разбра колко близо е била да стигне до края. Гласът й прозвуча дрезгаво.

— Не можеш да направиш това, Итън.

Нейната загриженост го накара да изпита още по-голяма привързаност към нея. Тревожеше се за него, както винаги. Без да мисли за себе си.

Беше минало много време, но той все пак не беше забравил какво да прави. Привлече я към себе си и размърда палеца си… леки кръгови движения. Тя изохка. Целуна я и с цялата нежност, на която бе способен, я пусна от ръцете си.

След това на никой от двамата не му се говореше. Оправиха дрехите си, отдалечиха се един от друг, почистиха разлятата черешова кола, а накрая се преструваха, че гледат филма. Откара я до дома й и никак не беше учуден, че не го покани вътре. Докато й отваряше вратата, той я попита дали иска да дойде с него на обяда, който даваше етърва му на следващия ден.

— Не, благодаря — изрече тя учтиво.

— Ще те взема малко преди единадесет.

— Няма да бъда тук.

— Напротив — отвърна той. — Ще бъдеш.

 

 

Телефонът иззвъня тъкмо когато Рейчъл си сушеше косата след сутрешния душ. Гейб беше в задния двор и ковеше нещо, а Едуард си играеше пред входната врата, затова тя бързо уви главата си с хавлията и се забърза към кухнята, за да го вдигне.

— Мога ли да говоря с Рейчъл Сноупс? — чу тя женски глас в слушалката.

— На телефона е Рейчъл Стоун.

Някъде около жената от другата страна на линията се чу бебешки плач и гласът й заглъхна за миг.

— Недей да плачеш, Роузи, ето ме, тук съм — след това отново заговори в слушалката. — Съжалявам, госпожо Стоун, но дъщеря ми все още не се е възстановила от вчерашното ни пътуване. Ние така и не успяхме да се видим снощи в киното. Аз съм Джейн Дарлингтън Бонър, съпругата на Кал.

Гласът на жената бе делови, но не и враждебен.

— Да, госпожо Бонър.

— Моля, наричайте ме Джейн. След около час организирам едно семейно събиране. Извинявам се, че се обаждам толкова късно — ако трябва да бъда честна, цялата подготовка остана за последния момент — но бих искала да дойдете и вие със сина си.

Рейчъл си спомни посещението на Кал в снекбара предния следобед. Тя бе стояла на няколко крачки от тях, когато беше поканил Гейб, и би било много лесно да отправи поканата и към нея, ако имаше подобно желание.

— Благодаря, но мисля, че идеята не е много добра.

— Вие вероятно сте се срещнали с мъжа ми вчера — каза го по-скоро като факт, а не като въпрос.

— Да.

— Нищо, все пак елате.

Рейчъл се усмихна и почувства, че изпитва нарастваща симпатия към тази жена, която бе виждала досега само на една снимка в списание.

— Не става въпрос само за съпруга ви. Итън също не е голям мой почитател.

— Знам.

— А и много се съмнявам, че Гейб ще иска да ме привлече по-близо до семейния си кръг. Мисля, че ще е по-добре да не се появявам.

— Не искам да ви насилвам, но все пак се надявам, че ще промените решението си. Кал и Итън са двама от най-твърдоглавите мъже на планетата, но в същото време не са лоши хора, а и, честно казано, много ми се иска да се запозная с всеизвестната вдовица Сноупс.

Рейчъл отвърна на мекия хумор на събеседничката си със смях.

— Тогава ела някой път на вилата.

— Да, ще го направя.

Тъкмо оставяше слушалката, когато Гейб влезе през задната врата откъм двора. По джинсите му се забелязваха следи от стърготини и той изглеждаше доста по-доволен от обикновено.

— Какво майсториш там навън? — усмихна му се тя.

— Правя една клетка. Туити ще трябва да поседи известно време навън, за да се аклиматизира, преди да го пуснем на свобода.

И всичко това за едно малко, най-обикновено врабче.

Той се приближи към мивката и пусна водата, за да си измие ръцете.

— Попитах Чип дали не иска да ми помогне, но той каза не.

— Няма ли да престанеш да го наричаш така?

— Не и преди той да ми го каже. — Гейб откъсна една салфетка от кухненската ролка, избърса ръцете си и отиде при нея, за да я целуне за добро утро.

Целувката бе съвсем бегла, но тази небрежна интимност я накара да си спомни за секса, който бяха правили снощи. Положи бузата си върху гърдите му и се опита да не мисли за това колко скоро всичко между тях трябваше да приключи.

Пръстите му хванаха една къдрица от косата й и я бутнаха зад ухото. Той целуна освободеното от косата място и се отдръпна крачка назад.

— След малко трябва да тръгваме за Кал и Джейн, а аз още не съм си взел душ, така че престани да ме разсейваш.

— Да тръгваме!

— Знаеш, че не искам да оставаш тук сама.

Парещо разочарование се разля по нея, разбирайки, че в поканата му да го придружи няма нищо лично. Не искаше тя да се сближава със семейството му, просто изпълняваше задълженията си на куче пазач. Спалнята бе единственото място, където Гейб й позволяваше да влиза в живота му, и досега не й беше обещавал нищо повече от това.

— Не мисля, че идеята ти е добра. Никак няма да ми е лесно да обядвам с двамата ти братя и да търпя изпепеляващите им погледи върху себе си.

— Още не съм те виждал да бягаш от някое предизвикателство.

— Гейб, те ме мразят.

— Това си е техен проблем. Аз трябва да отида, а ти няма да останеш тук сама.

Тя скри болката си зад една безгрижна усмивка.

— Добре де. Може пък да ми достави удоволствие да поизтормозя милите ти братя.