Уилям Шекспир
Тимон Атински ^[0] (18)

Четвърта сцена

 

АЛКИВИАД

Тръби на тоз пъзлив и блуден град

появата ми грозна!

До днеска вий със своя произвол

царяхте вред, а вашите прищевки

се смятаха закон. До днеска аз

и тез, които като мен мълчаха,

потиснати от силата ви, само

издъхвахме със скръстени ръце

страданието си. Но дойде време,

когато сгънатата гръбна жила

на смелия, отскочила със сила,

извиква: „Стига толкова!“ Сега

задъханата кривда ще се гуши,

от страх обзета, в мекото кресло,

а тлъстото нахалство ще търчи,

подрусвайки лойта си!

 

ПЪРВИ СЕНАТОР

                        Знатни момко,

когато твоят ропот бил е още

в ума ти скрит, преди да се сдобием

със сили — ти, ний — с поводи за страх,

изпратихме ти хора със задача

беса ти със балсам да уталожат

и заличат вините ни към теб

с количества любов, които даже

ги надвишаваха.

 

ВТОРИ СЕНАТОР

                И също тъй

опитахме да помирим с Атина

избягващия хората Тимон,

изпращайки му поздрави смирени

и щедри обещания. Не всички

виновни са, не всички заслужават

наказващия удар!

 

ПЪРВИ СЕНАТОР

                Тез стени

не са градени от онез, които

обидиха те; а и таз обида

не е тъй страшна, че високи кули,

училища и храмове да рухват

зарад греха на някои.

 

ВТОРИ СЕНАТОР

                        При туй

тез, дето те направиха изгнаник,

не са сред живите: това, че бяха

показали тъй срамно безразсъдство,

разби сърцата им. С развято знаме

влез, млади покорителю, в града ни!

И ако ти жадуваш мъст, каквато

природата отхвърля, накажи

със подесетна казън своя град:

един на всеки десет да загине

от жителите му. И нека зарът

със черните си точки казва чий

чер ден настъпил е!

 

ПЪРВИ СЕНАТОР

                Не ще е право

да плащат тез, които днес живеят,

вината на живелите до вчера.

Грехът не преминава във наследство

като имот. Съгражданино наш,

войниците си вкарай във града ни,

но остави гнева си вън от него!

Смили се над Атина — люлка твоя,

над свойте сродници, които могат

да паднат в бурята на твойта мъст

покрай виновните! Като пастир

овците заразени отлъчи,

а не коли поред!

 

ВТОРИ СЕНАТОР

                Което искаш,

по-лесно ще го стигнеш със усмивка,

отколкото ако си правиш път

със меча си!

 

ПЪРВИ СЕНАТОР

                Понатисни със крак

залостените ни врати и те

ще се разтворят, ако си предшестван

от своето сърце, което казва:

„Приятел съм!“

 

ВТОРИ СЕНАТОР

                Хвърли ни ръкавица

или подобна своя вещ в залог,

че със войските си ще влезеш само

за правда лична, не за гибел обща,

и нека те останат във града ни,

додето не изпълним до последно

желанията ти!

 

АЛКИВИАД

                Да бъде тъй!

Вземете ръкавицата ми! Дръжте!

Отваряйте вратите на града!

Ще паднат само тези врагове —

Тимонови и мои, — за които

сами ще кажете, че са такива

и заслужават казън! Никой друг!

И страховете ви за да прогоня,

така че никой да не се съмнява

във мойте намерения, нареждам

войниците, напуснали частта си

или смутили градския порядък,

да бъдат съдени по ваш закон

с най-строга мярка!

 

СЕНАТОРИТЕ

                Благородна реч!

 

АЛКИВИАД

Тогава изпълнете свойта дума!

 

ВОЙНИКЪТ

Военачалнико, Тимон е мъртъв,

погребан на самия морски ръб,

под паметник, от чийто надпис аз

извадих този верен отпечатък

с мек восък, който по-добър четец е

от твоя твърд войник!

 

АЛКИВИАД (чете)

„Тук спи плътта ми жалка, но не и моят дух.

Човеконенавистник — с тоз прякор се прочух.

Тимон бе мойто име през земните ми дни.

Кълни ме, както искаш, но бързо се махни!“

Тоз стих издава сетните му мисли…

Ти с гняв отблъсна капките, които

скъпернически нашата природа

изцежда над покойника, но мъдро

тъй стори, че безбрежният Нептун^[30]

навеки да облива с горки сълзи

злочестия ти гроб! Тимон умря,

но ние ще си спомняме за него!…

Водете ме в града, за да венчая

маслиновата клонка с меча, тъй че

той мир да сее, тя войни да спира

и всяко от тез средства да предлага

на другото балсам и помощ блага!…

Да бият барабаните!