Серия
Тъмните му материи (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Northern Lights, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 44 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
nlr (2007)
Корекция
Mandor (2007)

Издание:

ИК „БАРД“ ООД, 2004, ISBN 954-585-530-4

© „Megachrom“ — Петър Христов, оформление на корицата, 2004

© 1995 by Philip Pullman


7.
Джон Фаа

Сега, когато имаше цел, Лира се почувства далеч по-добре. Да помага на госпожа Колтър беше много интересно, но Панталеймон беше прав — там тя всъщност не вършеше никаква работа, а беше просто красиво домашно кученце. На циганския кораб имаше истинска работа за вършене и Мама Коста не я жалеше. Лира чистеше и метеше, белеше картофи и правеше чай, смазваше витлото и го почистваше от водорасли, миеше чинии, отваряше шлюзовете, привързваше кораба на пристаните и само след няколко дни дотолкова свикна е новия си живот, сякаш се беше родила циганка.

Тя обаче не забелязваше, че семейството на Мама Коста постоянно е нащрек дали някой няма да се заинтересува прекалено много от нея. Истината беше, макар Лира още да не го знаеше, че е много важна и госпожа Колтър и Жертвеният съвет със сигурност ще я търсят навсякъде. Тони беше чул слуховете в крайбрежните кръчми, че полицията прави хайки, претърсва къщи, ферми и фабрики, без да дава обяснения, но се говорело, че издирват изчезнало момиче. И това само по себе си беше странно, при толкова изчезнали деца, които никой не търсеше. И циганите, и хората край реката бяха нервни и напрегнати.

Имаше и още една причина семейство Коста да проявява такъв интерес към Лира, но тя щеше да я научи едва след няколко дни.

Ето защо те продължаваха да я държат под палубата, когато минаваха край къщичките на пазачите, охраняващи шлюзовете, в малките заливчета по канала и навсякъде, където се мотаеха безделници от сушата. Веднъж минаха през едно градче, в което полицията проверяваше всички преминаващи лодки и корабчета и в двете посоки. Семейството обаче беше подготвено. Под леглото на Мама Коста имаше тайно скривалище и Лира лежа в него свита на кълбо, докато полицаите трополяха по стълбите и обикаляха целия кораб в безплодно търсене.

— Но как така демоните им не ме откриха? — попита Лира по-късно и Мама Коста й показа облицовката на скривалището — кедрово дърво, което действало приспивно на демоните. Това си беше самата истина — Панталеймон през цялото време беше спал блажено до главата на Лира.

Бавно, с много спирки и отклонения корабът на семейство Коста се приближаваше към Блатата, тази огромна и недостатъчно проучена пустош в Източна Англия с огромно празно небе и безкрайни тресавища. В единия си край Блатата преминаваха неусетно в плитко море с безброй заливчета и вливащи се рекички, а от другата му страна беше Холандия. Част от блатата бяха пресушени и преградени с насипи от холандците, някои от които се бяха заселили там. Ето защо диалектът, който се говореше по тези места, беше смесица от английски и холандски. Но част от Блатата никога не беше пресушавана и усвоявана и най-дивите централни райони, където се извиваха змиорки и водни птици се събираха на ята, където блещукаха тайнствени блатни огънчета и лоши хора примамваха непредпазливите пътници към тяхната гибел, за циганите открай време бяха най-сигурното място, където можеха да се събират.

И сега по хилядите канали, реки и потоци циганските лодки и корабчета се насочваха към Баян — единствената по-висока земя на стотици квадратни мили тресавища и мочурища. Там имаше много стара постройка, където се провеждаха събранията, а около нея живееха шепа постоянни жители. Имаше и няколко пристана, и един пазар, на който се продаваха змиорки. Когато се свикаше събрание на циганите, тук се събираха толкова много лодки, че човек можеше да върви цели мили само по палубите им, или поне така се говореше. В Блатата циганите бяха пълновластни господари. Никой друг не дръзваше да влезе там и докато те кротуваха и си въртяха търговията, хората от сушата си затваряха очите пред контрабандата и постоянните спречквания. И ако намереха нечие тяло, изхвърли на брега или оплетено в рибарските мрежи — какво толкова, някакъв си циганин!

Лира слушаше като омагьосана разказите за обитателите на Блатата, за голямото куче призрак, наречено Черния дявол, за блатните огънчета, които излизали от мехурчетата с вещерско масло, и започваше да мисли за себе си като за циганка, още преди да са стигнали Блатата. Скоро тя си върна оксфордския говор, към който сега се прибави и циганският, примесен с блатен холандски. Мама Коста трябваше да й напомни някои неща.

— Ти не си циганка, Лира. С малко повече практика можеш и да минеш за циганка, но не е само езикът, който ни прави цигани. У нас има дълбини и силни течения. Ние сме воден народ, а ти си дете на огъня. Ти повече приличаш на блатните огънчета и в душата ти има вещерско масло. Твоята душа е лъжовна, дете.

Лира се обиди.

— Никого не съм измамила досега! Питай…

Разбира се, нямаше кого да питат и Мама Коста се засмя, но смехът й беше добродушен.

— Не виждаш ли, че ти правя комплимент, глупаче?

Лира се успокои, макар да не разбираше нищо.

Когато стигнаха Баян, вече беше вечер и слънцето залязваше в кърваво зарево. Ниският остров и Залата, както и отрупаните около нея постройки чернееха като гърбави великани на фона на залеза. Тънък дим се виеше в неподвижния въздух, а от стотиците лодки наоколо се носеше миризма на пържена риба, на тютюн и ябълков спирт.

Акостираха близо до Залата на един пристан, за който Тони каза, че семейството му използва от поколения. Скоро Мама Коста вече беше сложила тигана на огъня и вътре цвърчаха две тлъсти змиорки, а в котлето се готвеше картофено пюре. Тони и Керим си напомадиха косите, облякоха си най-хубавите кожени куртки, сложиха си сини шалчета на точки, накичиха ръцете си със сребърни пръстени и тръгнаха да се видят с някои приятели от други лодки и да пийнат по чашка в най-близкия бар. Когато се върнаха, носеха важни новини.

— Дошли сме точно навреме. Събранието е тази вечер. Освен това в града се говори, че изчезналото дете е на цигански кораб и че ще се появи довечера на събранието! Какво ще кажете за това, а?

Той се изсмя и разроши косата на Лира. Откакто бяха влезли в Блатата, настроението му все повече се подобряваше и Лира имаше чувството, че свирепото му изражение е било само маска. Тя усещаше как вълнението й нараства. Нахрани се бързо, изми чиниите и се среса, после пъхна алетиометъра в джоба на вълчето палто и слезе на брега, където всички бързаха нагоре по склона към Залата.

Дотогава си мислеше, че Тони се шегува, но скоро откри, че това не е било шега и че изглежда много по-малко циганка, отколкото си въобразяваше, защото хората я гледаха, а децата я сочеха с пръст и когато стигнаха вратите на Залата, те вече вървяха сами между шпалир от хора, които се отдръпваха да им направят път.

Едва тогава Лира започна наистина да се изнервя. Тя се стараеше да стои по-близо до Мама Коста, а Панталеймон се уголеми колкото можа и се превърна в пантера, за да й вдъхне увереност. Мама Коста изкачваше тежко стълбите, сякаш нищо на света не можеше да я спре или да я застави да върви по-бързо, а Тони и Керим пристъпваха от двете й страни гордо като принцове.

Залата беше осветена от газени лампи, които хвърляха достатъчно светлина върху лицата на събралите се, но огромните греди в ъглите на помещението тънеха в сянка. Онези, които влизаха, трябваше да си проправят път, за да си намерят местенце. Всички пейки вече бяха претъпкани. Но хората се сгъстяваха, за да направят място на новодошлите, децата сядаха в скутовете на възрастните, а демоните се свиваха под седалките или кацаха по издадените греди на тавана.

В дъното на залата се издигаше подиум с осем резбовани дървени стола. Лира и спътниците й застанаха прави недалеч от вратата и в този миг от сянката на подиума излязоха осмина мъже и се изправиха пред столовете. През множеството премина тръпка. Когато шушукането утихна и се възцари пълна тишина, седем от мъжете седнаха.

Единственият, който остана прав, беше прехвърлил седемдесетте, но все още беше висок, изправен и с могъщо телосложение. Беше облечен в проста платнена куртка и карирана риза като много други мъже. Нямаше нищо, което да го отличава от тях, освен силата и авторитетът, които се излъчваха от него. Лира познаваше тази сила — чичо й Азриел я притежаваше, също и Ректорът на „Джордан“. Демонът на този мъж беше врана, която много приличаше на гарвана на Ректора.

— Това е Джон Фаа, повелителят на западните цигани — прошепна Тони.

Джон Фаа заговори бавно, с дълбок звучен глас:

— Цигани! Добре дошли на събранието. Дойдохме тук да слушаме и да решаваме. Всички вие знаете защо. Тук има много семейства, които са изгубили децата си. Някои са изгубили по две. Някой ги краде. Хората на сушата също губят децата си. В това отношение между нас и хората от сушата няма неразбирателство. От известно време се говори за някакво дете и за някаква награда. Ще ви кажа каква е истината, за да се сложи край на слуховете. Името на детето е Лира Белакуа и полицията на сушата я търси. На онзи, който я предаде, е обещана награда от хиляда соверена. Тя е дете от сушата, но е под наше покровителство и ще остане при нас. Онзи, който се изкуши от тези хиляда соверена, няма да си намери място нито на сушата, нито във водата. Ние няма да я предадем.

Лира усети как се изчервява до корените на косите, а Панталеймон се опита да стане невидим в облика си на нощна пеперуда. Всички погледи се насочиха към тях и тя вдигна очи към Мама Коста за кураж.

Джон Фаа заговори отново:

— Може да си говорим всичко, но това решение няма да се промени. Трябва да действаме така, че да променим други неща. Ще ви кажа още нещо: Лакомиите, тези крадци на деца, карат пленниците си в някакъв град в Далечния север, почти в земята на мрака. Не знам какво правят с тях там. Някои казват, че ги убивали, други говорят друго. Каква е истината никой не може да каже. Знаем само, че го правят с помощта на полицията на сушата и Църквата. Цялата власт е на тяхна страна. Запомнете това. Те знаят какво става и ще направят всичко възможно да помогнат на Лакомиите. Онова, което предлагам, е просто. Предлагам да пратим на север отряд бойци да отърват децата и да ги доведат тук живи и здрави. Предлагам да дадем колкото можем злато, заедно с цялата си смелост и умение. Да, Раймонд ван Герит?

Един мъж от публиката беше вдигнал ръка и Джон Фаа седна, за да му даде възможност да се изкаже.

— Прощавай, повелителю Фаа. Освен циганските деца има и отвлечени деца от сушата. Трябва да спасяваме и тях, правилно ли съм те разбрал?

Джон Фаа се изправи.

— Какво искаш да кажеш, Раймонд? Че сме готови да преминем през хиляди опасности, за да се доберем до една малка групичка уплашени деца, и после да им кажем, че някои могат да се върнат у дома, а останалите ще трябва да останат там? Не, имам по-добро мнение за теб. Е, приятели, одобрявате ли предложението ми?

Въпросът свари присъстващите неподготвени. Хората се поколебаха за миг, после гръмна многогласен рев, запляскаха ръце, вдигнаха се юмруци. Залата закипя. Гредите се разтърсиха и от тъмните ъгълчета изхвърчаха подплашени птици, стреснати в съня си, и запляскаха с крила. Облачета прах се посипаха върху събралото се множество.

Джон Фаа изчака минута-две, после вдигна ръка и шумът тутакси стихна.

— Ще ни трябва известно време да го организираме. Искам главите на семействата да определят сумите и да съберат парите. Ще се срещнем тук след три дни. Дотогава ще поговоря с детето, за което ви споменах, и с Отец Корам и ще разработя план, който да ви предложа. Лека нощ на всички.

Простодушното му, грубовато държание беше достатъчно да успокои страстите. Множеството започна да се изнася през вратите в студа и влагата на вечерта — някои към лодките си, други към претъпканите барове. Лира се обърна към Мама Коста:

— Кои са другите мъже на подиума?

— Главите на шестте фамилии, а седмият е Отец Корам, старейшината.

Не беше трудно да се предположи кой е той, защото беше най-възрастният от седмината. Отец Корам се подпираше на бастун и докато седеше зад Джон Фаа, ясно се виждаше как трепери като трескав.

— Хайде — каза Тони. — Ще те заведа при Джон Фаа да му поднесеш почитанията си. Наричай го „повелителю Фаа“. Не знам какво ще те пита, но гледай да му кажеш истината.

Сега Панталеймон беше врабче и стоеше на рамото на Лира, забил острите си нокти във вълчето палто. Тя тръгна след Тони към подиума.

Той я вдигна и я качи горе. Лира осъзнаваше, че всички, които още не бяха напуснали залата, я гледат, и си припомни хилядата соверена, на които я бяха оценили. Тя пламна и се поколеба. Панталеймон се превърна в дива котка и пропълзя на гърдите й, сгуши се в ръцете й и тихо засъска, като се озърташе наоколо.

Лира усети побутване и пристъпи към Джон Фаа. Той стоеше изправен, масивен и с безизразно лице — не човек, а каменен стълб, но след миг направи крачка към нея и й подаде ръка. Дланта на Лира се изгуби в огромната му лапа.

— Добре дошла, Лира — изрече той.

Отблизо гласът му наподобяваше дълбок тътен и тя сигурно щеше да се уплаши, ако не беше Панталеймон, както и искрицата топлота, която се мярна в каменното лице насреща й. Джон Фаа без съмнение беше благоразположен.

— Благодаря, повелителю Фаа — отвърна тя.

— Ела сега в стаята за съвещания и ще си поговорим — предложи Джон Фаа. — Семейство Коста добре ли те хранят?

— О, да. За вечеря имахме змиорки.

— Блатни змиорки, предполагам.

Стаята за съвещания беше голяма и удобна, с голяма камина, претъпкани със сребро и порцелан шкафове и тежка маса, излъскана от годините, около която бяха наредени дванадесет стола.

Другите мъже от подиума си бяха тръгнали, останал беше само треперещият възрастен човек. Джон Фаа му помогна да се настани до масата.

— Ти седни от дясната ми страна — каза той на Лира и се настани начело на масата. Лира се озова точно срещу Отец Корам. Изпитото му лице, което приличаше на покрит с кожа череп, и непрестанното треперене малко я плашеха. Демонът му беше красива пъстра котка, която обиколи масата с вдигната опашка и елегантно подуши Панталеймон, след което грациозно се настани в скута на Отец Корам, притвори очи и тихо замърка.

От сянката излезе някаква жена, която Лира не беше забелязала дотогава, остави пред Джон Фаа поднос с чаши и с лек поклон се оттегли. Той наля на себе си и Отец Корам ябълкова ракия от каменна бутилка, а на Лира сипа малко вино.

— И така — изрече циганският крал. — Избягала си.

— Да.

— А коя е дамата, от която избяга?

— Казва се госпожа Колтър. Мислех, че е добра, но се оказа, че е от Лакомиите. Чух някой да обяснява какво значело това — Лондонски комитет за изкупление — и тя го ръководи. Нейна е идеята. Всички те работят по някакъв план, не го знам какъв е, но искаха да ме накарат да им помагам в отвличането на деца. Те обаче не знаят…

— Какво не знаят?

— Първо, не знаят, че познавам някои от отвлечените деца. Моят приятел Роджър, който помагаше в кухнята на „Джордан“, и Били Коста, и едно момиче от Покрития пазар в Окфорд. Има и още нещо. Чичо ми, лорд Азриел… Чух ги да говорят за експедицията му на север и мисля, че той няма нищо общо с Лакомиите. Защото подслушвах в стаята на Ректора и на Професорите в „Джордан“ — скрих се в Стаята за отдих, където само те могат да влизат, и ги чух да говорят за експедицията му и за Праха, а той беше донесъл главата на Станислаус Груман и видях дупката, която тартарите бяха направили в черепа му. Сега Лакомиите са затворили чичо ми някъде. Пазят го бронираните мечки. И аз искам да го спася.

Това беше изречено гневно и с решителност, която никак не съответстваше на дребната й фигурка, потънала в стола с висока облегалка. Двамата мъже се спогледаха с усмивка, но ако усмивката на Отец Корам беше колеблива, богата на оттенъци и чувства, озаряващи лицето му като слънчев лъч във ветровит мартенски ден, Джон Фаа се усмихваше широко, топло и простодушно.

— По-добре ни кажи какво каза онази вечер чичо ти — подкани я той. — Разкажи ни всичко. Нищо не пропускай.

Лира повтори онова, което беше казала на семейство Коста, но по-бавно и по-искрено. Боеше се от Джон Фаа и най-вече от добротата му. Когато свърши, Отец Корам се обади за пръв път. Гласът му беше богат и мелодичен, с толкова оттенъци, колкото бяха цветовете на демона му.

— Този Прах — изрече той. — Използваха ли някаква друга дума, Лира?

— Не. Само Прах. Госпожа Колтър ми каза, че това били елементарни частици, но и тя го наричаше така.

— И мислят, че като си правят разни опити с деца, ще научат повече за него, така ли?

— Да. Само че не знам какво. Само чичо ми… Забравих да ви кажа нещо. Когато ни показваше онези снимки, имаше още една. На Рора…

— На кое? — попита Джон Фаа.

— На Аврора — обади се Отец Корам. — Нали така, Лира?

— Да, така беше. И в светлината на Рора имаше нещо като град. Кули, църкви и куполи. Помислих си, че малко прилича на Оксфорд. Чичо Азриел като че ли най-много се интересуваше от него, но Ректорът и Професорите питаха само за Праха, също като госпожа Колтър и лорд Бореал.

— Да-а — отново се намеси Отец Корам. — Това е интересно.

— А сега ще ти кажа нещо, Лира — каза Джон Фаа. — Отец Корам е мъдър човек. Ясновидец. Предсказа всичко за Праха, за Лакомиите, за лорд Азриел, също и за теб. Всеки път, когато семейство Коста и останалите заминаваха за Оксфорд, после ни донасяха новини. За теб, дете. Знаеше ли го?

Лира поклати глава. Започваше да се плаши сериозно. Панталеймон тихичко стенеше, така че никой не го чуваше, но тя го усещаше с пръстите си, докато милваше настръхналата му козина.

— Така е — продължи Джон Фаа. — Отец Корам научаваше за всичко, което правиш.

Лира вече не можеше да се сдържа.

— Не сме му направили нищо! Честна дума! Само малко го поокаляхме. И не отидохме много далече…

— За какво говориш, дете? — вдигна вежди Джон Фаа.

Отец Корам започна да се смее. Беше спрял да трепери и лицето му стана младо и изпълнено с живот.

Но на Лира не й беше до смях. С треперещи устни тя изрече:

— Даже и да бяхме намерили тапата, никога нямаше да я извадим! Ние само се пошегувахме! За нищо на света не бихме го потопили!

Сега и Джон Фаа се разсмя. Той плесна с широката си лапа по масата така силно, че чашите издрънчаха, огромните му рамене се разтресоха, а от очите му избликнаха сълзи, които той избърса с ръка. Лира никога не беше виждала подобно нещо, не беше чувала такъв рев — сякаш се смееше планина!

— О, да, и за това чухме, момиченце! — изрече той, когато най-сетне беше в състояние да говори. — Не вярвам оттогава семейство Коста да са отишли някъде, и да не им го напомнят! „Не е зле да оставяте пазач на кораба, Тони — разправят им хората. — Наоколо се навъртат свирепи момиченца!“ Тази история се разправя надлъж и шир из блатата, дете. Но ние не мислим да те наказваме за това. Не, не! Успокой се.

Той погледна Отец Корам и двамата мъже отново се разсмяха, но не толкова гръмогласно, и Лира се почувства спокойна и сигурна.

Джон Фаа тръсна глава и отново стана сериозен.

— Та ти казвах, Лира, че те знаем от малко момиченце. От бебе. И трябва да научиш онова, което знаем ние. Представям си какво са ти казали в „Джордан“ за родителите ти, но и те не знаят всичко. Казвали ли са ти някога кои са?

Лира беше слисана.

— Да — отвърна тя. — Казват, че аз… че те… че лорд Азриел ме е завел там, защото родителите ми са загинали във въздушна катастрофа. Това знам.

— Така ли? Добре, дете, сега ще ти разкажа цялата история. Истинската. Знам, че е истина, защото я научих от една циганка, а те всички казват истината на Джон Фаа и Отец Корам. Ето каква е истината за теб, Лира. Баща ти не е загинал във въздушна катастрофа, защото лорд Азриел е твой баща.

Лира усети как краката й се подкосяват и седна.

— Ето как се е случило това — продължи Джон Фаа. — Когато бил съвсем млад, лорд Азриел предприел няколко експедиции на север и се върнал с голямо състояние. А той бил луда глава, гневлив и необуздан. Майка ти също била с гореща кръв. Не толкова знатна като него, но умна жена. Дори учена, а ония, които са я виждали, казват, че била и много хубава. Тя и баща ти се влюбили от пръв поглед. Проблемът бил, че майка ти вече била омъжена. Съпругът й бил политик. Бил член на партията на краля, един от най-близките му съветници. Мъж, който бързо се издигал. Когато майка ти разбрала, че чака дете, не посмяла да каже на мъжа си, че детето не е негово. И когато бебето се родило — значи ти, момиченце, — от пръв поглед се виждало, че не прилича на мъжа й, а на истинския си баща, и тя решила, че е най-добре да те скрие и да каже, че си умряла. Закарали те в Оксфордшир, където баща ти имал имение, и те дали на една циганка да те гледа. Но някой подшушнал на мъжа на майка ти какво точно се е случило. Той долетял разярен в имението и се втурнал да претърсва къщата, в която живеела циганката. Тя обаче избягала в голямата къща, а мъжът тръгнал след нея, обзет от желание за мъст. Баща ти в това време бил на лов, но му съобщили и той препуснал към къщата. Пристигнал тъкмо навреме, за да пресрещне съпруга на майка ти в подножието на стълбището. Още малко, и онзи щял да разбие вратата на килера, където дойката ти се криела с теб, но лорд Азриел го предизвикал на дуел и го убил. Циганката видяла и чула всичко и така узнахме и ние. После имало голям процес. Баща ти не бил човек, който ще отрича и ще скрие истината, и съдиите се видели в чудо. Вярно, че бил извършил убийство, но той защитавал дома и детето си от нападение на злоумишленик. От друга страна, законът позволява на всеки мъж да отмъсти за честта на жена си и адвокатите на покойния твърдели, че той е правел точно това. Делото се гледало седмици, били изписани цели томове и от едната, и от другата страна. В крайна сметка съдът осъдил баща ти на конфискация на цялото имущество и всичката земя. Той се превърнал в бедняк, макар преди да бил по-богат от крал. Колкото до майка ти, тя не искала да има нищо общо с това, нито пък с теб. Обърнала ти гръб. Дойката ти сподели, че често се плашела от начина, по който майка ти се е отнасяла с теб, била горда и сприхава жена. Толкова за нея. Колкото до теб, ако нещата се бяха развили по-иначе, могла си да израснеш като циганка, защото дойката ти молила съда да й позволят да останеш при нея. Но ние, циганите, нямаме много тежест в очите на закона. Съдът решил да те дадат за отглеждане в манастир и така си отишла при Сестрите на смирението в Уотлингтън. Ти няма как да си спомняш. Но лорд Азриел не бил съгласен. Той мразел монасите и монахините и тъй като не признавал ничия власт, един ден просто отишъл и те взел оттам. Не за да те гледа той или да те даде на циганите. Оставил те в колежа „Джордан“ и зачакал законът да отговори на предизвикателството. Е, законът си затворил очите. Лорд Азриел се върнал към изследванията си, а ти си останала в „Джордан“. Единственото, което искал баща ти — единственото условие, което поставил — било да не позволяват на майка ти да те вижда. Дори и да се опита някога да го направи, трябвало да й попречат и веднага да му кажат, защото сега целият му гняв се бил насочил към нея. Ректорът дал дума и я спазил. Така изминали няколко години. После започна цялата тази суматоха около Праха. И по цялата страна, че и по целия свят умните мъже и жени се разтревожиха. Нас, циганите, това малко ни засягаше, докато не започнаха да отвличат децата ни. Едва тогава интересът ни се събуди. А ние имаме връзки в места, които въобще не можеш да си представиш, в това число и в „Джордан“. Ти не знаеш, но има един човек, който те наблюдава и ни докладва какво правиш от самото начало. Защото ние се интересувахме от теб, а и дойката ти винаги се е притеснявала за теб.

— Кой ме е наблюдавал? — попита Лира. Чувстваше се безкрайно важна, макар все още да не можеше да повярва, че толкова време е била обект на внимание и загриженост.

— Един от слугите в кухнята. Берни Йохансен, сладкарят. Той е наполовина циганин. Бас държа, че не си го знаела.

Берни беше свестен човек, но самотник, един от малкото, чийто демон бе от същия пол като него. И тъкмо на Берни беше крещяла тя, когато изчезна Роджър. А той е казвал всичко на циганите! Странно нещо.

— Така разбрахме — продължи Джон Фаа, — че напускаш „Джордан“, и то по време, когато лорд Азриел е затворен и не може да попречи. Тогава си спомнихме какво му е обещал Ректорът и че името на човека, за когото е била омъжена майка ти, е Едуард Колтър.

— Госпожа Колтър? — възкликна Лира. — Не е възможно тя да ми е майка!

— Майка ти е. И ако баща ти беше свободен, тя никога не би дръзнала да му се противопостави и ти още щеше да си в „Джордан“ и да не знаеш нищо. Но какво е мислел Ректорът, като е позволил да те отведе, за мен си остава загадка. Ти беше поверена на неговите грижи. Мога само да предполагам, че някой по-силен от него го е решил.

Лира внезапно проумя странното държание на Ректора сутринта преди заминаването й.

— Но той не искаше… Той… онази сутрин трябваше да отида и да се срещна с него, преди да са станали другите, и не биваше да казвам на госпожа Колтър… Имам чувството, че искаше да ме предпази от нея… — Тя замълча, загледана в двамата мъже, и в този миг реши да им каже цялата истина. — Знаете ли, има и още нещо. Онази вечер, когато се скрих в Стаята за отдих, видях как Ректорът се опита да отрови лорд Азриел. Аз казах на чичо ми и той бутна гарафата с виното от масата и го разля. Аз му спасих живота. Не знам защо Ректорът е искал да го отрови, той винаги е бил толкова добър. А преди да замина, той ме повика рано сутринта и трябваше да отида тайно, та никой да не разбере. И ми каза… — Лира се напрегна да си спомни какво точно й е казал Ректорът, но напразно. Тя тръсна глава. — Единственото, което знам, е, че той ми даде нещо, за което не биваше да казвам на госпожа Колтър. Но мисля, че на вас мога да кажа…

Тя бръкна в джоба на вълчето палто и извади увития в кадифе пакет. Постави го на масата и усети огромното простодушно любопитство на Джон Фаа и острата проницателност на Отец Корам да се насочват като прожектори към него.

Когато разгърна пакета, Отец Корам заговори пръв:

— Не вярвах, че някога пак ще видя подобно нещо. Това е уред за тълкуване на символи. Ректорът каза ли ти нещо за него, дете?

— Не. Само, че ще трябва сама да се науча да работя с него. И го нарече алетиометър.

— Какво означава това? — обърна се Джон Фаа към другаря си.

— Думата е гръцка. Предполагам, че идва от aletheia, което означава истина. Истиномер. А ти научи ли се да боравиш с него? — обърна се той към Лира.

— Не. Мога да накарам трите малки стрелки да сочат към различни картинки, но не мога да помръдна дългата. Тя се върти както си иска. Освен понякога, когато се съсредоточа или нещо такова. Тогава мога да накарам дългата стрелка да се завърти нанякъде само като си го помисля.

— Какво прави това нещо, Отче Корам? — попита Джон Фаа. — И как се разчита?

— Всички тези картинки околовръст са символи и всеки от тях означава няколко неща. Да вземем например котвата. Първото й значение е надежда, защото надеждата ни крепи като котва и не позволява да ни отнесе течението. Второто значение е непоколебимост. Третото е препятствие или предупреждение. Четвъртото е море. И така нататък до десет, дванадесет, а понякога и безброй значения.

— И ти ги знаеш всичките?

— Знам някои от тях, но за да разчета всичко, ще ми е нужна книгата. Виждал съм я и знам къде е, но нямам достъп до нея.

— Добре, по-късно ще говорим за това. Кажи ми сега как се разчитат символите.

— Имаме три стрелки, които можем да движим. Използваме ги, за да зададем въпроса. Като посочим три от символите, можем да попитаме всичко, което ни дойде на ума, защото за всеки един от тях имаме толкова много нива. След като формулираме въпроса по този начин, дългата стрелка започва да се движи и посочва още символи, които ни дават отговора.

— Но откъде ще знае тя кое точно ниво имаш предвид, когато задаваш въпроса?

— Тя самата не знае. Ще проработи единствено ако онзи, който задава въпроса, се е съсредоточил и знае какво пита. Първо, трябва да знаеш всички значения, а те сигурно са хиляди. После трябва да умееш да ги задържиш в главата си, без да насилваш нещата и да изкопчваш отговора, достатъчно е да гледаш как стрелката блуждае. Когато направи една пълна обиколка, вече ще знаеш отговора. Аз знам какъв е начинът, защото съм наблюдавал как го прави един мъдър човек в Упсала, но това е единственият път, когато съм виждал подобно нещо. Знаеш ли колко рядък е този уред?

— Ректорът ми каза, че имало само шест — каза Лира.

— Колкото и да са, не може да са много.

— А ти запази ли го в тайна от госпожа Колтър, както Ректорът ти каза? — попита Джон Фаа.

— Да. Но демонът й влизаше в стаята ми и съм сигурна, че го е открил.

— Ясно. Е, Лира, аз не знам дали някога ще научим истината, но имам някои предположения. Ректорът е бил натоварен от лорд Азриел със задачата да се грижи за теб и да те пази от майка ти. И точно това е правил повече от десет години. После приятелите на майка ти от Църквата й помагат да учреди Жертвения съвет, не знам с каква цел, и тя става толкова могъща, колкото и самият лорд Азриел. Родителите ти са силни хора, всеки от тях влиятелен по свой начин, и Ректорът се е опитвал да балансира между тях и да те държи настрана. Но представи си само за колко неща отговаря той! На първо място е колежът и всичко свързано с него. Ако ги грози някаква опасност, негов дълг е да се изправи срещу нея. А от известно време Църквата добива все по-голямо влияние и започва да се бърка във всичко. Има разни съвети и комитети за какво ли не, говори се даже, че щели да възстановяват Инквизицията, да не дава Господ! И Ректорът трябва да лавира между всички тези сили. Той е длъжен да държи колежа далеч от всяка ерес, ако иска „Джордан“ да оцелее. Друга негова грижа си ти, дете. Берни Йохансен винаги е бил наясно с това. Ректорът на „Джордан“ и Професорите те обичат като свое дете. Те биха направили всичко, за да те предпазят от опасност, не само защото са обещали на лорд Азриел, но и заради самата теб. Значи щом е предпочел да те даде на госпожа Колтър, независимо от обещанието си, Ректорът е бил убеден, че с нея ще си на по-сигурно място, отколкото в „Джордан“, както и да изглеждат нещата отстрани. И когато е решил да отрови баща ти, трябва да е бил сигурен, че онова, което той прави, поставя в опасност всички в „Джордан“. И не само тях, а и всички нас, може би целия свят. За мен Ректорът е човек, принуден да направи тежък избор. Каквото и да избере, вредата ще е огромна, но може би ако направи правилния избор, злото ще е много по-малко, отколкото ако вземе грешното решение. Бог да ме опази от такъв избор! И когато се поставя въпросът за твоето заминаване, той ти дава уреда за разчитане на символи и ти заръчва да го пазиш. Чудя се какво ли е имал предвид. След като не знаеш как да си служиш с него, какво може да е мислил?

— Той каза, че чичо Азриел е подарил алетиометъра на „Джордан“ преди години — каза Лира, опитвайки се да си припомни разговора. — Искаше да каже и още нещо, но някой почука на вратата и той не можа да продължи. Тогава си помислих, че е искал да ми каже да го пазя и от лорд Азриел.

— Или обратното — подметна Джон Фаа.

— Какво искаш да кажеш, Джон? — попита Отец Корам.

— Може би е искал да каже на Лира да го върне на лорд Азриел — като начин да заглади опита си да го отрови. Може да си е мислел, че опасността от страна на лорд Азриел е преминала. Или че той ще може да извлече от уреда нещо, което ще го накара да се откаже от замисленото. Щом лорд Азриел е пленник, може би няма да е зле да го освободим. Добре, Лира, вземи тогава този уред и го пази. Щом си го опазила досега, няма за какво да се притеснявам. Но може да дойде време, когато ще ни е нужна помощта му, и тогава ще я поискаме.

Той уви алетиометъра в кадифето и го побутна през масата. Лира искаше да попита още много неща, но изведнъж се почувства смутена пред този огромен мъж с малки остри очички сред бръчките и диплите на мургавото лице.

Имаше обаче нещо, което трябваше да попита.

— Коя е циганката, която ме е гледала?

— Майката на Били Коста, разбира се. Тя не е могла да ти каже, защото аз не й разреших, но знае за какво си говорим тук, така че вече няма какво да крие. А сега най-добре се върни при нея. Имаш за какво да си помислиш, дете. След три дни ще има ново събрание и тогава ще решим какво да правим. Бъди послушна. Лека нощ, Лира.

— Лека нощ, повелителю Фаа. Лека нощ, Отче Корам — сбогува се тя, като притисна алетиометъра до гърдите си, а с другата ръка държеше Панталеймон.

Двамата възрастни мъже й се усмихнаха бащински. Отвън я чакаше Мама Коста. Сякаш не се бяха разделяли през всичките тези години, дойката я прегърна с едрите си ръце и я целуна, преди да я сложи да си легне.