Серия
Тъмните му материи (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Northern Lights, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 44 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
nlr (2007)
Корекция
Mandor (2007)

Издание:

ИК „БАРД“ ООД, 2004, ISBN 954-585-530-4

© „Megachrom“ — Петър Христов, оформление на корицата, 2004

© 1995 by Philip Pullman


20.
A Outrance[1]

 

Двубоите между мечките бяха нещо обичайно и съпроводено със сложен ритуал. Рядко се случваше обаче една мечка да убие друга и това обикновено ставаше случайно или ако единият от противниците изтълкуваше неправилно сигналите на другия, както беше в случая на Йорек. Откровеното убийство като това на бащата на Йофур все още беше рядкост.

Но от време на време възникваха обстоятелства, при които единственият начин да се реши даден спор беше двубоят на живот и смърт. И в този случай церемонията беше разработена в подробности.

В мига, в който Йофур обяви, че Йорек Бирнисон наближава Свалбард, арената, на която щеше да се състои двубоят, беше подравнена и загладена, а от огнените мини дойдоха ковачи да подготвят бронята на краля. Всеки нит беше огледан, всеки шев — проверен, а отделните й части бяха полирани с най-фин пясък. Не по-малко внимание беше обърнато и на ноктите му. Златните пластинки бяха свалени и всеки двайсетсантиметров шип беше грижливо изпилен и подострен като шило. Лира наблюдаваше със свито сърце приготовленията — никой нямаше да окаже подобно внимание на Йорек, който цяло денонощие вече вървеше през ледовете, без почивка и храна, а бе възможно и да е ранен при падането. Тя му беше навлякла този двубой без негово знание. По едно време Йофур изпробва остротата на ноктите си върху един току-що убит морж, разсичайки с един замах кожата му, сякаш беше хартия, и силата на удара си, от който черепът на животното се строши като яйчена черупка. Лира не издържа, извини се и избяга на скришно място, за да си поплаче.

Дори Панталеймон, който обикновено се опитваше да я развесели, беше помръкнал. Оставаше единствено да се допитат до алетиометъра. Според него Йорек беше само на един час път от двореца. След като й даде същия отговор втори път, Лира трябваше да му повярва, дори имаше чувството, че уредът й се сърди, задето го пита два пъти едно и също.

Вестта вече беше обиколила мечките и на площадката се беше събрала огромна тълпа. Мечките от по-висок ранг бяха заели най-хубавите места, а за женските имаше специална ложа, в която се бяха настанили, разбира се, и жените на Йофур. Женските мечки изпълваха Лира с огромно любопитство, но сега нямаше време да задава въпроси. Вместо това тя стоеше до краля и наблюдаваше придворните, като се опитваше да разгадае значението на всевъзможните медали, украшения и емблеми, с които бяха окичени. Някои от най-знатните носеха като Йофур кукли вместо демони, което беше явно подмазване, и сега Лира злорадо наблюдаваше как се чудят какво да правят с тях, след като не видяха парцалената кукла в ръцете на краля. Дали да ги хвърлят? Може би бяха изпаднали в немилост? Как да се държат сега?

Тази неувереност витаеше сред целия двор и Лира разбираше причината. Те не бяха сигурни какво са. Не бяха като Йорек Бирнисон — уверени, чисти и непоколебими. Несигурността беше надвиснала над тях и ги караше да се споглеждат крадешком и плахо да следят с поглед краля си.

Наблюдаваха и нея с неприкрито любопитство. Тя скромно стоеше до Йофур и мълчеше, свеждайки очи, когато някой я погледнеше.

Мъглата вече се беше вдигнала и въздухът беше прозрачен като кристал. Лира стоеше трепереща върху една замръзнала пряспа край арената и се вглеждаше в небето, копнеейки с цялото си сърце отгоре да се спуснат изящните черни силуети и да я отнесат надалеч. Или да види онзи приказен град в светлината на Аврора, където можеше да върви необезпокоявана по окъпаните в слънце булеварди. Или да усети големите ръце на Мама Коста, да я обгърне близката миризма на плът и на готвено…

Сълзите й замръзваха в мига, в който се появяваха, и тя трябваше да ги отмахва постоянно. Толкова беше уплашена! Мечките, които не можеха да плачат, не разбираха какво става — това беше някаква човешка характеристика, която не ги вълнуваше. А Панталеймон не можеше да я утеши както обикновено, макар че тя продължаваше да държи ръката си в джоба около малкото му мише телце, а демонът душеше пръстите й.

Близо до нея ковачите довършваха работата си по кралската броня. Йофур се извисяваше като огромна метална кула от блестяща стомана, инкрустирана със злато. Шлемът му скриваше горната половина на главата му с искряща сребристосива черупка, в която зееше дълбокият процеп за очите. Под бронята тялото му беше защитено от плътно прилепнала ризница. В мига, в който я зърна, Лира осъзна, че е предала Йорек Бирнисон, защото той не разполагаше с нищо подобно. Неговата броня предпазваше само гърба и хълбоците му. Тя се вгледа в Йофур, толкова гладък и могъщ, и усети как й прилошава от чувство за вина и тревога.

— Прощавайте, ваше величество — обади се тя, — но ако си спомняте какво ви казах…

Гласът й прозвуча тънък и отмалял. Йофур Ракнисон обърна към нея огромната си глава. В този миг три мечки държаха пред него мишена, която той трябваше да разсече с острите си нокти.

— Да, какво?

— Помните ли, казах ви, че ще е най-добре аз да поговоря с Йорек Бирнисон и да си дам вид…

Но още преди да е довършила изречението, откъм стражевата кула прозвуча могъщият рев на часовите. Останалите разбраха какво означава този рев и го подеха тържествуващо. Бяха видели Йорек.

— Моля ви! — умолително изрече Лира. — Ще го надхитря, ще видите!

— Да, да! Върви. Върви и го окуражи! — Йофур едва говореше от вълнение и ярост.

Лира тръгна през площадката и мечките от двете й страни се отдръпнаха да й направят път. Но къде беше Йорек? В този миг тя съобрази, че стражевата кула е висока и оттам се вижда по-добре. Не й оставаше нищо друго, освен да продължи да върви през преспите.

Той я видя пръв и с няколко скока се озова до нея, като вдигна облак сняг.

— О, Йорек! Направих нещо ужасно! Мили мой, ще трябва да се биеш с Йофур Ракнисон, а ти не си готов. Уморен си, гладен, а бронята ти…

— Какво е това ужасно нещо?

— Казах му, че идваш, защото тълкувателят ми каза така. А той безумно иска да има демон. Аз го излъгах, че съм твой демон и че искам да те изоставя, за да остана с него, но той ще трябва да се бие с теб, за да ме спечели. Защото иначе, Йорек, миличък, те никога нямаше да ти позволят да се приближиш, щяха просто да те изгорят с огнехвъргачките…

— Излъгала си Йофур Ракнисон?

— Да. Накарах го да се съгласи да се бие с теб, вместо да те убие на място като изгнаник. Победителят ще бъде крал на мечките. Трябваше да постъпя така, защото…

— Белакуа ли? Не, ти си Лира Златоустата! Да се бия с него, е единственото, което искам. Ела, демонче!

Момичето погледна Йорек Бирнисон в неговата очукана броня, строен, свиреп и могъщ, и усети, че сърцето й ще се пръсне от гордост.

Двамата се запътиха заедно към огромния дворец на Йофур, в чието подножие се простираше равната площадка, готова за двубоя. По бойниците се тълпяха мечки, на всеки прозорец се виждаха бели муцуни, а край арената се издигаше плътна стена от масивни бели тела с черните точки на очите и носовете. Застаналите най-отпред се отдръпнаха, за да сторят път на Йорек Бирнисон и неговия демон. Всички погледи бяха приковани в тях.

Йорек застана на арената срещу Йофур Ракнисон. Кралят слезе от замръзналата пряспа, на която стоеше, и двамата се озоваха лице в лице. Само няколко метра ги деляха.

Лира стоеше толкова близо до Йорек, че усещаше трепета, който прииждаше от него като от огромно динамо, излъчващо мощна анбарна енергия. Тя докосна незащитената част на шията му и прошепна:

— Бий се добре, Йорек, мили мой. Ти си истинският крал, а този тук е никой.

И се отдръпна.

— Мечи народе! — изрева Йорек Бирнисон и ревът отекна в дебелите стени на палата, пропъждайки накацалите птици. — Ето условията на двубоя: ако Йофур Ракнисон ме убие, той ще бъде ваш крал навеки и никой не ще има правото да го оспори. Ако аз убия Йофур Ракнисон, аз ще бъда вашият крал. Първата ми заповед ще бъде да сравните със земята този палат, тази жалка пародия заедно с всичките й джунджурийки, а златото и мрамора да хвърлите в морето. Металът на мечките е желязото, а не златото. Йофур Ракнисон оскверни Свалбард. Аз дойдох да го очистя. Йофур Ракнисон, предизвиквам те на двубой!

— Мечи народе! — извика на свой ред Йофур. — Йорек Бирнисон се върна, защото аз го повиках. Аз съм този, който определя условията на двубоя, а те са: ако аз убия Йорек Бирнисон, тялото му ще бъде разкъсано и хвърлено за храна на скалните призраци. Главата му ще бъде набучена на стените на двореца ми. Споменът за него ще бъде предаден на забвение. Споменаването на името му ще се тълкува като най-тежко престъпление…

Той продължи в този дух, после отново заговори Йорек, и още веднъж кралят. Това беше ритуал, който се спазваше строго. Лира ги гледаше и си мислеше колко са различни — Йофур толкова бляскав и могъщ, преливащ от сила и здраве, прекрасно въоръжен, горд и царствен, а Йорек — по-дребен при цялата си мощ, зле въоръжен, с ръждясала и очукана броня. Ала тя беше неговата душа. Беше си я направил сам и му прилягаше. С нея бяха едно. Йофур не беше доволен от бронята си — както и от душата си. Той беше неспокоен, докато Йорек нямаше никакви колебания.

Лира усещаше, че и другите мечки ги сравняват. Но Йофур и Йорек не бяха просто две мечки. Всеки от тях въплъщаваше различно бъдеще, различна съдба за мечия народ. Йофур го беше повел в една посока, Йорек щеше да избере друга и в мига, в който един от двамата победеше, бъдещето, предначертано от другия, щеше да си отиде завинаги.

Ритуалът навлезе във втората си фаза и двамата започнаха да тъпчат неспокойно снега и да се приближават един към друг, като клатеха и въртяха глави. Зрителите бяха застинали. Всички погледи бяха вперени в двамата противници.

Те застанаха в двата края на арената и се загледаха безмълвно. И изведнъж се втурнаха едновременно един срещу друг, вдигайки облаци сняг. Приличаха на две огромни канари, откъртени от два срещуположни върха, които се търкалят главоломно една срещу друга и набират скорост, прескачат пукнатините и правят на трески изпречилите се дървета, докато накрая се сблъскат с грохот и се разпилеят на прах. Така се сблъскаха двата мечока. Трясъкът разцепи покойния въздух и отекна в стените на двореца. Но те не се разсипаха на прах, както би станало с канарите, а се сгромолясаха в снега. Пръв се надигна Йорек, който се изви пъргаво и се вкопчи в Йофур, чиято броня беше смачкана от удара. Той се пресегна мълниеносно към най-уязвимото му място, шията — там, където между ризницата и шлема зееше пролука, — пъхна острите си закривели нокти в козината му и с все сила дръпна шлема.

Почувствал опасността, Йофур изръмжа и се отърси, отхвърляйки противника си надалеч, изправи се могъщ и страховит и връхлетя като лавина върху Йорек, който още се опитваше да се изправи.

Сякаш земята се разтърси под тях. Как би могъл Йорек да оцелее след такъв удар? Той се бореше със сетни сили да се извърти и да намери опора, но Йофур се беше стоварил с цялата си тежест отгоре му и беше впил зъби в гърлото му. Капки кръв хвърчаха наоколо и една от тях падна върху анорака на Лира, която бързо я покри с ръка, сякаш беше безценен залог за обич.

В този миг Йорек закачи с нокти плетената ризница на Йофур и я дръпна надолу. Цялата предна част на бронята му отлетя и Йофур отскочи настрана, за да огледа пораженията, което позволи на противника му да се изправи на крака.

За миг двамата останаха разделени, като си поемаха трескаво въздух. Сега ризницата на Йофур се беше превърнала в пречка — все още закрепена на пояса, тя се беше смъкнала и се влачеше около задните му крака. Йорек обаче беше в по-тежко положение — дишането му бе затруднено, а от раната на шията му бликаше кръв.

Със сетни сили той се хвърли към краля, който още не беше се освободил от ризницата, и го събори, а оголените му зъби се насочиха право към шията му, там, където шлемът му се беше изкривил. Йофур го отхвърли и двамата отново се вкопчиха един в друг, като вдигаха фонтани от сняг, толкова плътни, че трудно можеше да се разбере кой надделява.

Лира следеше двубоя със затаен дъх, стиснала ръце така здраво, че пръстите й изтръпнаха. Стори й се, че вижда Йофур да раздира с нокти корема на Йорек, но явно не беше така, защото миг по-късно двамата се изправиха един срещу друг като боксьори и Йорек посегна с острите си нокти към лицето на Йофур, който отблъсна ръката му не по-малко яростно.

Стомана се удари в стомана, изтракаха челюсти. Дъхът на двамата противници излизаше хрипкаво и накъсано от гърдите им, краката им блъскаха тежко утъпканата земя. Снегът наоколо беше обагрен в червено.

Бронята на Йофур вече беше в плачевно състояние, смачкана и разкъсана, златните инкрустации бяха откъснати или обагрени в кръв, а шлемът му беше изчезнал. Бронята на Йорек беше в далеч по-добро състояние при цялата си грозота — поочукана, но цяла, напълно годна да устои на тежките удари на мечия крал.

Затова пък Йофур беше по-едър и по-силен от Йорек, който беше уморен и гладен, а и беше загубил много кръв. Кървяха раните му на корема, на двете ръце и на шията, докато на краля беше наранена само долната челюст. Лира от цялото си сърце искаше да помогне на скъпия си приятел, но какво можеше да направи?

Положението му беше тежко. Той куцаше — всеки път, когато се подпреше на лявата си предна лапа, ставаше ясно, че тя едва издържа тежестта му. Йорек нито веднъж не нанесе удар с нея, а и с дясната удряше далеч по-слабо, отколкото няколко минути преди това.

Йофур го забеляза, разбира се, и започна да го дразни — наричаше го сакат слабак, хленчещо пале, куп ръждясала ламарина, смъртник и с какви ли не още обидни прозвища, като същевременно сипеше върху му удари, които Йорек не можеше да посрещне.

Лира плачеше неудържимо. Нейният мил, нейният храбрец, безстрашният й защитник щеше да умре и тя нямаше да го предаде, като отмести поглед, защото ако погледнеше към нея, той трябваше да види не малодушно извърнато лице, а сияещите й от любов и вяра очи.

Тя вдигна поглед, но сълзите й пречеха да види какво ставаше в действителност, а може би и иначе нямаше да го забележи. Във всеки случай на Йофур то му убягна.

Защото Йорек отстъпваше само за да намери твърда суха опора, от която да се оттласне за скок, а уж осакатената му лява ръка беше здрава и силна. Никой не можеше да надхитри мечка, но Лира му беше показала, че Йофур не иска да бъде мечка, а човек, и лесно можеше да бъде измамен.

Най-сетне той успя да се добере до твърда скала, забита здраво в замръзналата земя. Опря крака в нея, напрегна се и зачака своя миг.

Йофур се изправи над него, изрева тържествуващо и се насочи към ранената му лява ръка.

Тъкмо тогава Йорек връхлетя отгоре му, втурна се към противника си като неудържим талаз и нанесе съкрушителен удар в незащитената му челюст.

Страховитият удар откърти челюстта на Йофур и я запрати в снега сред пръски от кръв.

Червеният му език увисна от раздраното гърло. Мечият крал изведнъж се оказа безмълвен и безпомощен. На Йорек не му трябваше нищо повече. Зъбите му се впиха в шията на Йофур и след миг той го разтърсваше и подмяташе, сякаш беше мъртъв тюлен.

Едно светкавично дръпване изтръгна живота от тялото на противника му.

Оставаше само един ритуал, който трябваше да бъде изпълнен. Йорек раздра незащитената гръд на мечия крал и оголи тесните му ребра, които приличаха на скелета на преобърната лодка. Бръкна в гърдите му, изтръгна димящото му червено сърце и го изяде пред очите на поданиците му.

Избухна истинска буря от приветствени възгласи и тълпата се втурна да засвидетелства почитта си на победителя.

Над глъчката се извиси гласът на Йорек:

— Мечи народе! Кой е твоят крал?

Отвърна му мощен рев, по-силен от гръм на опустошителна буря:

— Йорек Бирнисон!

Мечките вече знаеха какво да правят. Медалите, диадемите и украшенията тутакси бяха захвърлени и отъпкани в снега, за да бъдат забравени завинаги. Сега това беше народът на Йорек — неговите мечки, а не жалки получовеци, потиснати от съзнанието за собствената си непълноценност. Тълпата се втурна към двореца и от високите кули полетяха мраморни блокове, назъбените бойници бяха сринати, а след тях към скалистия бряг се посипаха и камъните на стените.

Йорек се извърна и разкопча бронята, за да прегледа раните си но в този миг Лира хукна към него по замръзналия ален сняг, като крещеше да не разрушават палата, защото вътре има затворници Мечките не я чуха, но Йорек разбра и ревът му тутакси ги възпря.

— Хора ли са? — попита той.

— Да. Йофур Ракнисон ги е затворил в тъмници. Те трябва да излязат и да се скрият някъде, за да не ги затрупат камъните.

Йорек светкавично се разпореди и тутакси няколко мечки забързаха към палата да освободят затворниците. Лира се обърна към мечока.

— Нека да ти помогна. Искам да се уверя, че не си ранен опасно, миличък Йорек. Ох, защо нямахме бинтове или някакви превръзки! Раната на корема ти е ужасна…

Един мечок постави на земята в краката на Йорек нещо зеленикаво и покрито със скреж.

— Целебен мъх — обясни Йорек. — Сложи го в раната ми, Лира. Събери краищата и и я покрий с малко сняг, докато замръзне.

Той не позволи нито една мечка да го доближи и да се погрижи за раните му, въпреки усърдието им. Ръцете на Лира бяха достатъчно ловки, а и желанието да му помогне беше огромно. Момиченцето се наведе над огромния новоизбран мечи крал, сложи мъха в раната му и държа върху нея шепа сняг, докато кървенето спря. Когато свърши, ръкавиците й бяха подгизнали от кръвта на Йорек, но разкъсаната плът се беше затворила.

В това време затворниците — десетина-дванайсет души, които трепереха, примигваха и се притискаха един в друг — вече бяха излезли от палата. Лира реши, че няма смисъл да говори с Професора — горкият човек беше съвсем луд. Искаше й се да разбере кои са останалите мъже, но имаше други, по-неотложни работи. Беше й неприятно да безпокои Йорек, около когото гъмжеше от мечки, бързащи да изпълнят отривистите му заповеди, но се безпокоеше за Роджър, Лий Скорзби и вещиците, пък и беше уморена и прегладняла… Като помисли малко, реши, че най-разумно ще е да стои настрана.

Лира си намери едно по-тихо местенце на площадката, натрупа върху себе си сняг, сякаш беше мечка, и с увития около врата й Панталеймон бързо заспа.

 

 

Някой я побутна по крака и прозвуча непознат глас, глас на мечок:

— Лира Златоуста, кралят те вика.

Тя се събуди вкочанясала и не успя да отвори очи — клепачите й бяха замръзнали. Панталеймон ги близна, за да разтопи леда по миглите й, и Лира успя да види младия мечок, надвесен над нея под лунната светлина.

Опита се да седне, но не успя и се повали обратно в снега.

— Можеш да ме яхнеш — предложи мечокът и коленичи до нея.

Тя се вкопчи в козината му и успя някак да се покатери на гърба му. Не след дълго се озоваха в закътана долчинка, където се бяха събрали много мечки.

Внезапно Лира съзря сред тях дребна фигурка, която се втурна към нея, а демонът й хукна да посрещне Панталеймон.

— Роджър! — възкликна тя.

— Йорек Бирнисон ме остави да го чакам сред снеговете, докато дойде да те отърве. И ние паднахме от балона, Лира! След като ти изчезна, ние продължихме нататък още много мили, после господин Скорзби изпусна още малко газ и се ударихме в някаква планина. Не можещ да си представиш по какъв склон се катурнахме! Нямам представа къде са господин Скорзби и вещиците. Бяхме само двамата с Йорек Бирнисон. Той тръгна право насам да те търси. Тук ми разказаха за двубоя…

Лира се озърна. Затворниците си строяха заслон от клони и парчета платно под ръководството на стар мечок и изглежда им харесваше да вършат нещо след дългото бездействие. Един от мъжете се опитваше да запали огън с кремък.

— Има храна — съобщи младият мечок, който беше събудил Лира.

На снега лежеше току-що убит тюлен. Мечокът го разпори с острите си нокти и показа на Лира къде са бъбреците. Тя изяде единия суров. Беше топъл, мек и невъобразимо вкусен.

— Хапни и от маста — посъветва я мечокът и й откъсна едно парче.

Вкусът беше като на сметана с лешников аромат. Роджър се поколеба, но накрая последва примера й. Двамата се нахвърлиха лакомо върху храната и само след няколко минути Лира вече беше напълно будна и започваше да се стопля.

Тя изтри уста и се огледа, но Йорек не се виждаше.

— Йорек Бирнисон говори със съветниците си — обясни мечокът. — Каза да ви заведа при него, след като се нахраните. Елате.

Той ги поведе към ниско възвишение, където мечките бяха започнали да строят стена от ледени блокове, Йорек седеше сред няколко по-възрастни мечки и сега се изправи да я посрещне.

— Лира Златоуста — приветства я той. — Ела и чуй какво ми казаха.

Той не обясни присъствието й на другите — може би вече бяха чули за нея. Всички обаче й направиха място и я поздравиха извънредно почтително, сякаш беше кралица. Лира сияеше от гордост, че седи редом със своя приятел Йорек Бирнисон под нежното сияние на Аврора, блещукаща в полярното небе, и участва в съвета на мечките.

Оказа се, че Йофур Ракнисон е имал загадъчна власт над мечия народ, която за мнозина била като магия. Някои го отдаваха на влиянието на госпожа Колтър, която го посетила още преди изгнанието на Йорек, макар той да не знаел за това, и донесла на Йофур множество подаръци.

— Тя му е дала нещо упойващо — каза един от съветниците — и той тайно го е сипал на Хялмур Хялмурсон. Това е помрачило разсъдъка му.

Хялмур Хялмурсон явно беше убитият от Йорек мечок, станал причина за изгнанието му. Значи зад тези събития отново стоеше госпожа Колтър! Но имаше и още нещо.

— Има човешки закони, забраняващи някои неща, които тя смяташе да направи, но човешките закони не важат в Свалбард. Тя възнамеряваше да построи тук още една станция като онази в Болвангар, но далеч по-опасна и Йофур щеше да й разреши, в разрез с всички обичаи на мечия народ. Посещавали са ни хора, били са наши пленници, но никога не са работили тук. Лека-полека тя щеше да увеличи властта си над него, а неговата над нас, докато ни превърне в послушни слуги, чиято единствена задача е да вардят създадените от нея гадости. — Говореше Сьорен Ейсарсон, един от съветниците, служили на Йофур против волята си.

— Какво прави тя сега, Лира? — попита Йорек. — Какво ще предприеме, след като научи за смъртта на Йофур?

Лира извади алетиометъра. Светлината беше слаба и Йорек нареди да донесат факел.

— Какво ли е станало с господин Скорзби? — попита Лира, докато чакаха. — И с вещиците?

— Вещиците бяха нападнати от друг клан. Не знам дали са били във връзка с мъчителите на деца, но явно са чакали в небето над Свалбард и по време на бурята атакуваха. Не можах да видя какво стана със Серафина Пекала. Колкото до Лий Скорзби, балонът отново се издигна, след като аз и момчето паднахме, и той остана в него. Но твоят тълкувател ще ти каже каква е съдбата му.

Един мечок докара шейна, върху която димеше мангал с въглища, и пъхна в жаравата насмолен факел. Дървото пламна веднага и в светлината му Лира завъртя стрелките и попита за Лий Скорзби.

Оказа се, че той още лети, отвеян от въздушните течения към Нова земя, но не е ранен от скалните призраци и е отблъснал вещиците от чуждия клан.

Лира съобщи сведенията на Йорек, който кимна доволен.

— Щом е във въздуха, значи нищо не го заплашва. А с госпожа Колтър какво става?

Отговорът беше труден за разчитане — стрелката се плъзгаше от един символ към друг в последователност, неразбираема за Лира. Мечките изгаряха от любопитство, но ги възпираше уважението им към Йорек Бирнисон и неговото към Лира, затова тя ги изхвърли от съзнанието си и се съсредоточи върху алетиометъра.

Когато най-сетне разгада значението на символите, то я изпълни е трепет.

— Казва… казва, че тя е чула накъде сме тръгнали и е подготвила транспортен цепелин, въоръжен с картечници. Даже… да, вече са тръгнали към Свалбард. Тя още не знае, че Йофур Ракнисон е убит, но скоро ще научи, защото… Да, ще й кажат някакви вещици, а те ще го узнаят от скалните призраци. Струва ми се, че въздухът наоколо е пълен с шпиони, Йорек. Тя смята да се престори, че идва да помогне на Йофур Ракнисон, но всъщност иска да заграби властта с помощта на един полк тартари, които идват по море и ще са тук след няколко дни. Освен това възнамерява да разбере възможно най-бързо къде държат затворен лорд Азриел и да нареди да го убият. Защото… Сега вече ми става ясно! Досега не го разбирах, Йорек. Тя иска да убие лорд Азриел, защото знае какво е решил да направи той и се бои, че ще я изпревари. Сигурно е заради града в небето, няма какво друго да е! Тя се опитва да стигне първа до него! А сега тълкувателят ми казва нещо друго…

Тя се наведе над уреда и се напрегна да проследи движението на стрелката, която се мяташе бясно от един символ към друг.

— Да — изрече накрая и пусна алетиометъра в скута си, като премигваше и се отърсваше от транса. — Да, разбрах какво ми казва. Тя отново ме преследва. Иска нещо, което е у мен, защото лорд Азриел също се нуждае от него. Трябва им за този… за този експеримент, какъвто и да е той…

Момичето млъкна и си пое дълбоко дъх. Нещо я безпокоеше, но не можеше да разбере какво е. Знаеше, че нещото, към което се стреми госпожа Колтър, е самият алетиометър — тя го искаше и преди, пък и какво друго би могло да бъде? И все пак едва ли беше това, защото уредът не сочеше към себе си.

— Предполагам, че е алетиометърът — каза тя колебливо. — През цялото време си мислех това. Трябва да го занеса на лорд Азриел, преди тя да се е добрала до него. Ако попадне в нейните ръце, всички ще умрем.

В мига, в който го изрече, почувства невероятна умора и такова отчаяние, че смъртта й се стори избавление. Ала примерът на Йорек й пречеше да го признае. Тя остави алетиометъра и се изправи.

— Къде е тя сега? — попита Йорек.

— На няколко часа път оттук. Мисля, че трябва да занеса алетиометъра на лорд Азриел по най-бързия начин.

— Аз ще дойда с теб — предложи той.

Лира не възрази. Докато Йорек даваше нареждания да подготвят въоръжен отряд, който да ги придружи в последния етап от пътуването им на север, тя седеше неподвижно и си пазеше силите. Усещаше, че при това последно тълкуване нещо си е отишло от нея. Затвори очи и потъна в дрямка, но не след дълго я събудиха, за да потеглят на път.

Бележки

[1] Бой до смърт. — Б.пр.