Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тъмните му материи (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Northern Lights, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 50 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nlr (2007)
Корекция
Mandor (2007)

Издание:

ИК „БАРД“ ООД, 2004, ISBN 954-585-530-4

© „Megachrom“ — Петър Христов, оформление на корицата, 2004

© 1995 by Philip Pullman

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Редакция от Мандор според хартиеното издание

Трета част
СВАЛБАРД

18.
Мъгла и лед

Лий Скорзби натрупа върху Лира камара кожи. Тя се сви до Роджър и двамата спаха дълго, докато балонът се носеше към полюса. От време на време аеронавтът проверяваше уредите си, дъвчеше пурата си, която така и не запали заради леснозапалимия водород, и се гушеше в кожите си.

— Това момиченце е много важно, а? — попита той по някое време.

— Повече, отколкото можем да си представим — отвърна Серафина Пекала.

— Значи ли това, че още ще ни преследват? Нали разбирате, говоря като практичен човек, който трябва да си изкарва хляба. Не мога да си позволя да ме арестуват или да ме направят на решето, без да съм договорил предварително някакви компенсации. Не се опитвам да опороча целите на тази експедиция, повярвайте ми, госпожо. Но Джон Фаа и циганите ми плащат за времето и уменията ми, както и за нормалното износване и повреди на балона, това е всичко. Но не съм обезщетен в случай на война, а трябва да ви кажа, че когато стоварим Йорек Бирнисон в Свалбард, това ще си е чиста война.

Той изплю парче тютюн през борда.

— Затова искам да знам какво можем да очакваме откъм бойни действия и щети — завърши той.

— Може да има бой — каза Серафина Пекала. — Но вие сте воювал и преди.

— Разбира се, когато ми плащат. Но всъщност бях убеден, че става дума за обикновено транспортиране, и поисках съответната сума за превоз. Само че сега се чудя докъде се простират задълженията ми на превозвач. Например дали трябва да си рискувам кожата и екипировката в една война между мечките. И дали това момиченце няма в Свалбард такива люти врагове, каквито в Болвангар. Споменавам за това, колкото да става разговор.

— Господин Скорзби — каза вещицата, — съжалявам, че не мога да отговоря на въпросите ви. Мога да кажа само, че всички ние — хора, вещици, мечки — вече сме във война, макар да не го съзнаваме. Дали ще се сблъскате с опасността в Свалбард, или ще отлетите незасегнат, вие сте наемник, войник, воюваща страна.

— Е, това ми се струва малко прекалено. Човек трябва да има избор дали да воюва или не.

— Имаме точно толкова избор, колкото дали да се родим.

— Обичам да имам избор — заяви той. — Харесва ми сам да решавам какво да работя, къде да ида, какво да ям и с какви спътници да тръгна. На вас не ви ли се иска от време на време да имате избор?

Серафина Пекала се замисли за миг.

— Може би под избор ние с вас разбираме различни неща, господин Скорзби. Ние, вещиците, не притежаваме нищо, затова и нямаме какво да губим. Не търсим облаги, а колкото до един или друг избор, ако живееш стотици години, осъзнаваш, че пропуснатата възможност ще се яви втори път. Нашите нужди са други. Вие трябва да поправяте балона си и да го поддържате в добро състояние, а това изисква време и средства. А ние, за да литнем, достатъчно е да откъртим клонка от омаен бор. Клони има колкото искаш. Ние не усещаме студ, затова нямаме нужда от топли дрехи. Нямаме друга разменна монета, освен взаимната помощ. Ако една вещица има нужда от нещо, друга ще й го даде. Ако трябва да водим война, цената не е съображение, което да ни попречи. Не се ръководим и от представата за чест, като мечките например. За една мечка оскърблението е нещо, което трябва да се измие с кръв. Ние дори не можем да си го представим. По какъв начин можеш да оскърбиш една вещица? И какво значение има, дори да го направиш?

— Е, в това съм съгласен с вас. Боят си е бой, но заради обиди не си струва да се биеш. Но се надявам, че разбирате пред каква трудност съм поставен, госпожо. Аз съм обикновен аеронавт и искам да свърша дните си спокойно и мирно. Да си купя малка ферма, няколко глави добитък, някой и друг кон… Както виждате, не искам кой знае какво. Не ми трябват дворци, роби и камари злато. Само вятърът вечер над прерията, една пура и чаша бърбън. Проблемът е, че това струва пари. Ето защо летя срещу заплащане и след всяка експедиция пращам по някой и друг долар в банката си, а когато събера достатъчно, ще продам балона и ще си купя билет за парахода до Порт Галвстон. И никога повече няма да напусна земята.

— Още една разлика между нас, господин Скорзби. Една вещица по-скоро ще се откаже да диша, отколкото да лети. Летенето е нашата същност.

— Разбирам, госпожо, и ви завиждам. Но на мен вашите източници на радост и удовлетворение са ми чужди. За мен летенето е просто професия. Аз съм обикновен техник. Със същия успех мога да обслужвам газови мотори или анбарни инсталации. Но изборът си е лично мой. Ето защо тази вероятна война, за която не бях предупреден, ме притеснява.

— Свадата на Йорек Бирнисон с неговия крал също е част от това — каза вещицата. — И на това дете е предопределено да изиграе важна роля в предстоящите събития.

— Говорите за предопределение като за нещо решено. Не съм сигурен, че това ми допада повече от войната, в която съм въвлечен, без да подозирам. Къде е мястото на свободната воля? А това дете тук като че има повече свободна воля от всички, които съм срещал досега. Нали не искате да ми кажете, че е навита на пружинка играчка, която трябва просто да следва определения курс?

— Всички ние сме роби на съдбата. Но трябва да се държим така, сякаш не сме, иначе ще умрем от отчаяние. С това момиченце е свързано едно любопитно пророчество — съдено му е да сложи край на съдбата. Но трябва да го направи, без да го знае, сякаш това иде от природата й, а не от съдбата. Ако й се каже какво трябва да извърши, всичко ще пропадне. Смъртта ще се развихри във всичките светове. Ще настъпи тържество на вечното отчаяние. Вселените ще се превърнат в свързани една с друга машини — слепи, лишени от мисъл, чувство и живот…

Те се вгледаха в Лира, чието спящо личице носеше печата на воля и упоритост.

— Мисля, че дълбоко в себе си го съзнава — каза аеронавтът. — Или поне изглежда подготвена. А момчето? Знаете ли, че е изминала целия този път, за да го спаси от онези приятелчета? Те са си играели заедно, в Оксфорд или там някъде. Знаехте ли го?

— Да, знам. Лира има у себе си нещо безкрайно ценно и изглежда съдбата я използва като пратеник, за да го занесе на баща си. Тя е изминала целия този път да спаси приятеля си, без да знае че същият този приятел е отведен на север от съдбата, за да може тя да го последва и да отнесе нужната вещ на баща си.

— Това е вашето тълкуване, нали?

За пръв път вещицата се поколеба.

— Поне така ми изглежда… Но никой не може да вижда в мрака, господин Скорзби. Напълно е възможно да греша.

— А вас какво ви доведе тук, ако ми позволите да попитам?

— Каквото и да са правили в Болвангар, ние усещахме с цялото си сърце, че е нещо лошо. Лира е техен враг, значи ние сме нейни приятели. Това е, което знаем. Но има и още нещо — моят клан е в дружески отношения с циганите, откакто преди много години Отец Корам ми спаси живота. Ние изпълняваме тяхната молба. А те от своя страна се чувстват задължени на лорд Азриел.

— Разбирам. Значи теглите балона към Свалбард, за да угодите на циганите. А дотолкова ли е силно приятелството ви, че да ни върнете обратно, или ще трябва да чакам попътен вятър и да разчитам на снизходителността на мечките? Приемете го просто като приятелски въпрос.

— Ако можем да ви помогнем да се върнете в Тролезунд, господин Скорзби, ще го направим. Ние обаче не знаем с какво ще се сблъскаме в Свалбард. Новият крал на мечките е въвел много промени. Старите обичаи не се тачат вече. Приземяването ви може да има доста тежки последици. Освен това не знам как Лира ще стигне до баща си, нито какво е намислил Йорек Бирнисон. Знам само, че съдбата му е свързана с нейната.

— Аз също не знам, госпожо. Мисля, че той се е привързал към момичето и се изживява като неин защитник. Тя му е помогнала да си върне бронята. Кой може да каже какво чувства един мечок? Но ако някога мечка е обичала човек, това е Йорек. Колкото до кацането в Свалбард, то никога не е било лесно. И все пак, ако ви помоля да ме дръпнете накъдето трябва, ще се чувствам много по-спокоен. И ако има нещо, с което да мога да ви се отплатя, само ми кажете. Това е, има само още едно нещо, което искам да знам — на чия страна съм аз в тази невидима война?

— И двамата сме на страната на Лира.

— О, в това не може да има съмнение.

Облаците под тях им пречеха да преценят с каква скорост се движат. При нормални обстоятелства балонът летеше със скоростта на вятъра, но сега с помощта на вещиците той пореше въздуха, вместо да се носи заедно с него. От съпротивлението кошът се люлееше и подскачаше повече, отколкото при нормален полет.

Лий Скорзби се притесняваше за удобствата си далеч по-малко, отколкото за уредите си, затова внимателно ги провери един по един дали са достатъчно добре прикрепени. Според висотомера летяха на близо три хиляди метра над земята. Температурата беше минус двадесет градуса. Той беше виждал и по-силен студ, но сега никак не му се искаше да мръзне повече, затова разви платнището, което използваше в извънредни случаи, и го спусна пред спящите деца, а сам легна, опря гръб в стария си боен другар Йорек Бирнисон и бързо заспа.

 

 

Когато Лира се събуди, луната беше високо в небето и всичко наоколо беше посребрено, от кълбящите се облаци под тях до ледените висулки по краищата на балона.

Всички спяха — Роджър, Лий Скорзби и мечокът. До коша обаче все така невъзмутимо летеше вещицата.

— Колко остава до Свалбард? — попита Лира.

— Ако не излезе насрещен вятър, ще бъдем над Свалбард след дванайсет часа.

— Къде ще кацнем?

— Зависи от времето. Все пак ще се опитаме да избегнем скалите. Там живеят същества, нападащи всичко, което се движи. Ако можем, ще ви помогнем да кацнете по-далеч от брега и от двореца на Йофур Ракнисон.

— Какво ще стане, когато намеря лорд Азриел? Дали той ще иска да се върне в Оксфорд? Не знам трябва ли да му казвам, че съм наясно какъв ми е. Може би ще предпочете да си даде вид, че ми е чичо. Аз почти не го познавам.

— Той няма да иска да се върне в Оксфорд, Лира. Изглежда има нещо, което трябва да се направи в един друг свят, и лорд Азриел е единственият, способен да прехвърли мост през бездната между двата свята. Но ще му трябва нещо, което ще му помогне.

— Алетиометърът! — възкликна Лира. — Ректорът на „Джордан“ ми го даде и искаше да ми каже нещо за лорд Азриел, но не успя. Знам, че не е искал наистина да го отрови. Ще може ли лорд Азриел да разчете символите и да разбере как да прехвърли този мост? Бас държа, че мога да му помогна. Вече го тълкувам по-добре от когото и да било.

— Не знам. Не мога да кажа как ще го направи и какъв е смисълът да го извърши. Има сили, които разговарят с нас, но има и по-висши от тях. Но дори и за най-висшите съществуват тайни.

— Алетиометърът ще ми каже! Вече разбирам езика му…

Беше обаче твърде студено, за да го извади.

— Защо не усещате студ, Серафина Пекала?

— Усещаме студа, но не му обръщаме внимание, защото той не може да ни навреди. А ако се облечем топло, няма да почувстваме други неща — чистия звън на звездите, музиката на Аврора и нежната ласка на луната върху кожата си, от която няма нищо по-прекрасно. Струва си да помръзнеш малко заради тези неща.

— А аз мога ли да ги усетя?

— Не. Ако свалиш кожите, ще умреш от студ. Остани си облечена.

— Колко живеят вещиците, Серафина Пекала? Според Отец Корам — стотици години. Но вие изобщо не изглеждате стара.

— Аз съм на повече от триста години. Най-старата майка сред нас е на близо хиляда. Един ден Ямбе-Ака ще дойде да я прибере. Един ден ще дойде и за мен. Тя е богинята на мъртвите. Идва усмихната и добра и ти разбираш, че е време да си идеш.

— А имате ли мъже, или вещиците са само жени?

— Има мъже, които ни служат, като Консула в Тролезунд. Има и такива, които вземаме за любовници и съпрузи. Ти си толкова млада, Лира, прекалено млада, за да го разбереш, но един ден ще го осъзнаеш. Мъжете преминават пред очите ни като пеперуди еднодневки. Ние ги обичаме — те са храбри, горди, красиви, умни. Но умират. Умират толкова бързо, че сърцата ни не спират да болят. Ние раждаме техните деца — вещици, ако са момичета, и хора, ако са момчета. И после, докато се огледаме, ги губим. Убити, посечени, отнесени от болест. Синовете ни също. Докато расте, момчето си мисли, че е безсмъртно, Майка му знае, че не е. И всеки път става все по-болезнено, докато накрая това разбие сърцето ти. Може би тъкмо тогава Ямбе-Ака идва да прибере душата ти. Тя е по-стара от тундрата. Може би за нея животът на вещиците е толкова кратък колкото е за нас човешкият.

— Обичахте ли Отец Корам?

— Да. Той знае ли го?

— Не знам, но съм сигурна, че ви обича.

— Когато ме спаси, той беше млад и силен, изпълнен с гордост и красота. Обикнах го веднага. Бях готова да се променя, да се откажа от звъна на звездите и музиката на Аврора. Никога вече да не полетя. Бих се отказала от всичко това, без дори да се замисля, за да се превърна в циганка, да му готвя, да деля леглото му и да му раждам деца. Ала никой не може да се промени, всеки си остава такъв, какъвто е. Аз съм вещица. Той е човек. Останах с него достатъчно дълго, за да му родя дете…

— Никога не го е споменавал! Момиче ли е? Вещица?

— Не. Момче, което умря в голямата епидемия, дошла от изток преди четиридесет години. Горкото дете! То дойде на този свят и си отиде от него като мушичка напролет и това изтръгна къс от сърцето ми и разби сърцето на Корам. Тогава ме повикаха да се върна при своите, защото Ямбе-Ака беше призовала майка ми при себе си и аз бях новата кралица на клана. Трябваше да си тръгна и аз го направих.

— Виждали ли сте се след това с Отец Корам?

— Никога. Получавах вести за него. Чух, че е ранен от скрелингите с отровна стрела, и му пратих билки и магии, които да го изцерят, но не намерих сили да се срещна с него. Чух как след това се пречупил и как помъдрял, научих, че е започнал да чете и да търси знанието, и се гордеех с него. Но времената бяха опасни за моя клан, заплашваше ни война между вещиците, освен това мислех, че може да ме забрави и да си вземе човешка жена…

— Никога не би го направил! — заяви Лира. — Трябвало е да отидете да го видите. Той още ви обича, знам го!

— Но той ще се срамува от старостта си, а аз не искам да му причиня мъка.

— Възможно е. Но поне би трябвало да му пратите вест. Така мисля аз.

Серафина Пекала замълча. Панталеймон се превърна в птица и литна към клонката й — признание, че може би са прекалили.

— Защо хората имат демони, Серафина Пекала? — първа наруши мълчанието Лира.

— Всички питат за това, но никой не знае отговора. Откакто има хора, има и демони. Това е, което ни отличава от животните.

— Да, вярно е, че сме различни… Например мечките. Странни същества са мечките, нали? Мислиш си, че са почти хора, а те вземат, че направят нещо толкова странно и диво… Но знаете ли какво ми каза Йорек? Че бронята била за него като демона за човека. Че е душата му. Но и в това са различни, защото той сам си е направил бронята. Когато го пратили в изгнание, му взели бронята, но той намерил небесен метал и си направил нова. Все едно си направил нова душа. Ние не можем да създадем сами демоните си. После хората в Тролезунд му дали да пие спирт и му откраднали и тази броня, но аз разбрах къде я крият и той си я взе обратно… Чудя се само защо му е да се връща в Свалбард. Те ще го посрещнат с оръжие, може да го убият… Аз обичам Йорек. Обичам го толкова много, че не искам да идва с нас.

— Той казвал ли ти е кой е?

— Само името си. Знам и онова, което ни каза Консулът в Тролезунд.

— Той е от благородно потекло. Принц. Всъщност, ако не беше извършил престъпление, сега щеше да е крал на мечките.

— Но техният крал се казва Йофур Ракнисон.

— Йофур Ракнисон стана крал след изгнанието на Йорек. Йофур е принц, разбира се, иначе не биха му позволили да седне на трона. Той обаче е по човешки умен — сключва споразумения, влиза в съюзи. Не живее като мечките в ледена крепост, а в новичък дворец и намеква за размяна на посланици с хората и за разработване на огнените мини с помощта на инженери хора… Много е хитър и е изкусен дипломат. Разправят, че той подтикнал Йорек към престъплението, за което бил изгонен, а според някои дори и да не е участвал в тази провокация, няма нищо против поданиците му да мислят така, защото това доказва колко е хитър и находчив.

— А какво е направил Йорек? Виждате ли, една от причините да го обичам е, че някога баща ми е направил същото и е бил наказан. Струва ми се, че двамата си приличат. Йорек ми каза, че е убил друг мечок, но не знам как се е стигнало дотам.

— Свадата е била заради женска. Когато станало ясно, че Йорек е по-силният, другият мечок не пожелал да се предаде, както е обичаят. При цялата си гордост мечките винаги признават превъзходството на по-силния и отстъпват, но онзи кой знае защо не го направил. Разправят, че Йофур Ракнисон му е втълпил нещо или му е дал някакви билки. Във всеки случай младият мечок отказал да се покори, а Йорек Бирнисон позволил яростта му да надделее над разума. Нататък присъдата била ясна: можел е да го рани, но не е трябвало да го убива.

— Значи е щял да бъде крал — каза Лира. — И аз чух нещо за Йофур Ракнисон от Странстващия професор в „Джордан“ — той е бил на север и се е срещал с него. Каза… жалко, че не си спомням добре думите му. Нещо в смисъл, че се е добрал с измама до трона… Мисля си какво ми каза веднъж Йорек — че никой не може да измами мечка, и ми го доказа. Излиза обаче, че и двамата с противника ми са били измамени. Може би човек не може да измами мечка, но самите мечки могат. Само че… Хората в Тролезунд са успели, нали така? Дали са му да пие и са му взели бронята.

— Може би могат да бъдат излъгани, когато постъпват като хора — вметна Серафина Пекала. — Ако се държат като мечки, това сигурно не може да стане. При нормални обстоятелства мечките не пият. Йорек Бирнисон е пил, за да забрави срама от изгнанието, и това е позволило на хората в Тролезунд да го измамят.

Лира кимна. Тази мисъл й хареса. Йорек я изпълваше с безкрайно възхищение и сега беше доволна, че намира потвърждение на благородството му.

— Добре се сетихте — каза тя. — Нямаше да знам, ако не ми бяхте казали. Мисля, че сте по-умна от госпожа Колтър.

Лира се замисли и задъвка парчето тюленово месо, което намери в джоба си.

— Серафина Пекала — обади се момичето по някое време, — какво е Прахът? Защото си мисля, че всички тези проблеми са заради него, но никой не ми е казал още какво представлява.

— Не знам — отвърна Серафина Пекала. — Вещиците никога не са се вълнували от Праха. Мога само да ти кажа, че където има свещеници, има и страх от Праха. Госпожа Колтър не е свещеник, разбира се, но е могъщ агент на Магистратурата. Тя е създала Жертвения съвет и е убедила Църквата да плаща за Болвангар именно заради интереса си към Праха. Не можем да разберем подбудите й, но има много неща, които не разбираме. Виждаме, че тартарите пробиват дупки в черепите си, и се чудим колко е странно това. Така че Прахът е странно нещо и ние също се питаме що за чудо е, но не убиваме и не разрушаваме, за да го разберем. Оставяме това на Църквата.

— Църквата? — повтори Лира.

Спомни си един разговор с Панталеймон в Блатата, когато умуваха коя ли е силата, която движи стрелките на алетиометъра, и се сетиха за странната въртележка в олтара на „Гейбриъл“. Тамошният свещеник изобщо не криеше, че за религията елементарните частици са от особено значение.

— Възможно е — кимна тя. — Църквата държи в тайна какво ли не. Но повечето й тайни са стари, а Прахът не е. Чудя се дали лорд Азриел не може да ми каже…

Лира отново се прозя.

— По-добре да легна, защото ще замръзна. И долу на земята ми беше студено, но такъв студ като сегашния не съм виждала. Ако стане още малко по-студено, сигурно ще умра.

— Тогава лягай и се увий хубаво в кожите.

— Да, така ще направя. А ако трябва да умра, по-добре да е тук, отколкото долу. Когато видях онова острие, казах си: „Край!“ И двамата си мислехме така. Ужасно беше! Хайде, лягаме си. Събудете ни, когато пристигнем.

Тя се вмъкна сред кожите и се притисна до Роджър. Всяка частица от тялото я болеше, вкочанена от дяволския студ.

Така четиримата спящи пътешественици продължиха пътя си в заледения балон към скалите и глетчерите, към огнените мини и ледените укрепления на Свалбард.

 

 

Серафина Пекала събуди аеронавта, който тутакси отвори очи. Беше омаломощен от студа, но веднага усети, че нещо не е наред. Кошът се люлееше и подскачаше бясно, а четирите вещици, които държаха въжето, едва удържаха балона. Ако го пуснеха, вятърът веднага щеше да го отклони от курса и да го понесе към Нова земя с близо сто мили в час.

— Къде сме? — извика аеронавтът.

Лира също се събуди от люшкането и студа, от който тялото й се беше вкочанило напълно.

Не чу отговора на вещицата, но в светлината на анбарния фенер видя как Лий Скорзби дръпна рязко въжето, водещо към балона и го нави на една кука.

— Изпуснах малко газ — обясни той на вещицата. — Ще се снижим. Прекалено високо летим.

Серафина Пекала извика нещо в отговор, но Лира отново не чу думите й. Роджър също отвори очи. Скърцането на коша можеше да събуди и мъртвец, дори и да не беше люшкането и разтърсването. Демонът на Роджър и Панталеймон се вкопчиха един в друг като мармозетки, а Лира едва се сдържа да не скочи на крака.

— Няма нищо! — бодро изрече Роджър. — Ще кацнем, ще си запалим огън и ще се стоплим. Имам кибрит. Откраднах го от кухнята в Болвангар.

Балонът наистина започна да се спуска, защото няколко секунди по-късно се озоваха в плътен мразовит облак. Приличаше на най-гъстата мъгла, която Лира беше виждала някога.

— Скоро ли… — започна тя, но не довърши, защото се случи нещо странно и противно. Някакво същество колкото половин човешки бой, с ципести криле и извити нокти пропълзя през ръба на коша и се насочи към Лий Скорзби. Главата му беше плоска, с изпъкнали очи и широка жабешка уста, от която се носеше отвратителна воня. Лира дори не успя да извика. Йорек Бирнисон протегна ръка и стовари юмрука си върху него. Съществото се прекатури навън с писък.

— Скален призрак — лаконично обясни мечокът.

В този миг се появи Серафина Пекала и припряно заговори:

— Скалните призраци нападат. Ще приземим балона и ще се отбраняваме. Те са…

Лира не можа да чуе края, защото се чу звук от раздрано платно и балонът се наклони. Ужасен удар отхвърли хората към другия край на коша, където беше отрупана бронята на Йорек Бирнисон. Мечокът протегна огромната си лапа да ги задържи, а в това време кошът неистово се разтърсваше. Серафина Пекала беше изчезнала. Шумът беше оглушителен, а най-силно се чуваха писъците на скалните призраци. Лира ги видя да прелитат наблизо и усети отвратителната им воня.

Последва нов удар, толкова внезапен, че отново ги запрати на пода. Кошът започна да се снижава стремително, като се въртеше със зашеметяваща скорост, сякаш се беше откъснал от балона и сега падаше, без да има какво да го спре. Последва нова поредица от удари и подскоци, сякаш се блъскаха в успоредни каменни стени.

Последното, което Лира видя, беше Лий Скорзби, който изпразни пистолета си в лицето на един скален призрак. Тя затвори очи и се вкопчи ужасена в козината на Йорек Бирнисон. Викове, писъци, свистене, скърцане — всичко това изпълваше въздуха с оглушителен шум.

И най-накрая дойде последният удар, най-силният от всички. Лира изхвърча от коша, ръцете й се разтвориха, дъхът й секна. Докато падаше, тя се превъртя така, че трудно можеше да каже къде е небето и къде земята, но качулката й внезапно се напълни със сухи ледени кристалчета…

Сняг. Беше се приземила в пряспа. Почувства се смазана. Няколко секунди лежа неподвижно, като плюеше сняг, докато най-сетне си освободи пространство да диша.

Нищо не я болеше, просто не можеше да си поеме дъх. Тя внимателно раздвижи ръцете и краката си и повдигна глава.

Почти нищо не видя, защото качулката й още беше пълна със сняг. С усилие, сякаш ръцете й тежаха тонове, тя я отметна и се огледа. Пред погледа й се откри сив свят — бледосиво, тъмносиво, черно — с призрачна сива мъгла, която се носеше наоколо на парцали.

Чуваха се единствено далечните крясъци на скалните призраци високо над главата й и шумът на разбиващите се в скалите морски вълни.

— Йорек! — извика тя с разтреперан глас. Никой не й отговори. — Роджър!

Отново никакъв отговор. Би могла да е сама в целия свят. Но, разбира се, това никога не би било напълно вярно. Панталеймон изпълзя изпод анорака й, превърнат в мишле, за да й прави компания.

— Проверих алетиометъра — каза той. — Нищо му няма. Цял е.

— Изгубени сме, Пан! Видя ли скалните призраци и как господин Скорзби стреляше по тях? Ако слязат насам, с нас е свършено…

— По-добре да се опитаме да намерим коша.

— А най-добре да си мълчим. Преди малко виках, но не биваше, защото ако ни чуят… Ох, къде ли сме?

— Ако знаехме, може би нямаше да се чувстваме по-добре. Ами ако сме в някоя пропаст, от която няма измъкване? И горе на скалите стоят скални призраци, които ще ни видят, щом се вдигне мъглата?

Лира полежа още малко, после внимателно опипа наоколо. Беше паднала в пукнатината между две покрити със сняг скали. Шумът на прибоя се чуваше съвсем близко, на петдесетина метра, съдейки по звука, а отгоре долитаха писъците на скалните призраци, макар и малко по-приглушени. На разстояние два-три метра вече нищо не се виждаше и дори зорките очи на Панталеймон, който се беше превърнал в бухал, не можеха да помогнат.

Лира пипнешком опита да се измъкне от пукнатината, като се хлъзгаше по заледените камъни, но навън видя само скали и сняг. От балона и пътниците му нямаше и следа.

— Не може просто да са изчезнали! — прошепна тя.

Панталеймон в котешки образ стигна малко по-далеч и се натъкна на четири чувала с пясък, който се беше разпилял и вече замръзваше.

— Баласт — промърмори Лира. — Сигурно са го хвърлили, за да се вдигнат нагоре.

Тя преглътна мъчително, за да разкара буцата, заседнала в гърлото й.

— Господи, страх ме е! Дано да са живи и здрави!

Панталеймон скочи в ръцете й, превърна се в мишка и се спотаи в качулката й. Лира чу шум, някакво чегъртане по камъните, и се обърна да погледне.

— Йорек!

Думата заседна в гърлото й. Не беше Йорек Бирнисон, а непознат мечок в лъскава броня, върху която проблясваха кристалчета скреж, и с пера на шлема.

Той застина на около два метра от Лира и тя си помисли, че този път наистина е свършено с нея.

Мечокът раззина паст и изрева. Ехото отекна в скалите, а отгоре му отговориха дивите писъци на скалните призраци. От мъглата изникна още един мечок, после трети. Лира стоеше изправена и стискаше малките си юмручета.

— Как се казваш? — изрече първият.

— Лира.

— Откъде идеш?

— От небето.

— С балон?

— Да.

— Идваш с нас. Ти си наша пленница. Хайде!

Уморена и уплашена, Лира се запрепъва след мечките по хлъзгавите ръбести камъни, като се чудеше с каква хитрост ще се измъкне този път.