Серия
Тъмните му материи (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Northern Lights, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 44 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
nlr (2007)
Корекция
Mandor (2007)

Издание:

ИК „БАРД“ ООД, 2004, ISBN 954-585-530-4

© „Megachrom“ — Петър Христов, оформление на корицата, 2004

© 1995 by Philip Pullman


6.
Мрежите

Лира бързо се отдалечи от реката, защото крайбрежната улица беше широка и добре осветена. Между нея и Кралския арктически институт имаше плетеница от малки улички, а сградата му беше единственото място в Лондон, за което беше сигурна, че ще може да открие, затова тя забърза нататък през тъмния лабиринт.

Ех, ако познаваше Лондон така добре, както познаваше Оксфорд! Тогава щеше да знае кои улици да избягва, къде да си измоли храна и, което беше най-важното, на кои врати да почука, за да намери подслон. В тази студена нощ тъмните улици наоколо бяха пълни с живот и тайни, но тя не знаеше нищо за тях.

Панталеймон се превърна в дива котка и се заозърта в мрака със зорките си очи. Час по час той спираше с настръхнала козина и Лира тутакси свиваше встрани. Нощта беше изпълнена с шумове — пиянски смях, дрезгави гласове, ревящи някаква песен, тракане и скърцане на зле смазана машина в някакво мазе. Лира се движеше предпазливо, като се стараеше да стои в сянката и да не напуска тесните улички, а сетивата й бяха изострени и преплетени с тези на Панталеймон.

От време на време й се налагаше да прекоси някоя широка, ярко осветена улица с бръмчащи трамваи, облени в светлина под анбарните си жици. Имаше правила за пресичане на лондонските улици, но тя не се съобразяваше с тях, а когато някой й викнеше, хукваше да бяга.

Чудесно беше да е отново свободна. Знаеше, че и Панталеймон, който стъпваше тихо на меките си котешки лапи до нея, изпитва същата радост, че е навън, макар това да беше мрачният Лондон, наситен с изпарения, сажди и шум. По-нататък щеше да им се наложи да се замислят върху онова, което бяха чули в апартамента на госпожа Колтър, но още не беше дошло времето. Сега най-важното беше да намерят място, където да преспят.

На кръстовището до един голям универсален магазин, чиито ярки светлини се отразяваха в мократа настилка, имаше кафене на колела — малък фургон с тезгях под дървения кепенец, който се вдигаше нагоре като навес. Вътре светеха силни жълти лампи и се носеше аромат на кафе. Собственикът в бяла престилка се беше облакътил на тезгяха и разговаряше с двама-трима клиенти.

Съблазънта беше голяма. Лира беше вървяла цял час на студа и влагата. С кацналия на рамото й Панталеймон, който сега беше врабче, тя се приближи и вдигна ръка, за да привлече вниманието на собственика.

— Чаша кафе и сандвич с шунка, моля.

— Не е ли малко късно за теб, миличка? — попита някакъв господин с цилиндър и бял копринен шал.

— Да — отвърна тя и се загледа в оживеното кръстовище. В близкия театър представлението тъкмо беше свършило и хората се тълпяха в ярко осветеното фоайе, викаха такси и се загръщаха в палтата си. Срещу него беше входът на подземната железница. Там тълпите бяха още по-гъсти, стотици хора се качваха и слизаха по стълбите.

— Заповядай, миличко — каза собственикът на фургона. — Два шилинга.

— Нека аз да платя — предложи мъжът с цилиндъра.

„Защо не?“, помисли си Лира. Можеше да тича по-бързо от него, а парите сигурно щяха да й потрябват. Мъжът с цилиндъра хвърли една монета на тезгяха и й се усмихна. Демонът му, лемур, се беше вкопчил в яката на палтото му и се блещеше към Лира с големите си кръгли очи.

Тя отхапа от сандвича си, като продължаваше да се взира в оживената улица. Нямаше представа къде се намира, защото никога не беше виждала карта на Лондон, не знаеше колко е голям и не можеше да предположи колко дълго ще й се наложи да върви, за да излезе от него.

— Как се казваш? — попита мъжът.

— Алис.

— Хубаво име. Искаш ли да ти сипя малко от това в кафето? Ще те стопли…

С тези думи той развъртя капачката на плоска сребърна бутилка.

— Не ми харесва — каза Лира. — Обичам само кафе.

— Сигурен съм, че никога не си опитвала такова бренди.

— Опитвала съм. И ми беше ужасно лошо. Изпих цяло шише… почти.

— Както искаш — сви рамене мъжът и наклони бутилката над чашата си. — Накъде си тръгнала така, сам-самичка?

— Чакам баща ми.

— А той какъв е?

— Убиец.

— Какъв?

— Казах ви, убиец. Такава му е професията. Тази вечер е на работа. Тук съм му донесла чисти дрехи, защото след работа обикновено целият е в кръв.

— О, ти се шегуваш!

— Нищо подобно.

Лемурът издаде тих мяукащ звук и бавно се изкатери по тила на мъжа, за да я огледа по-добре. Лира изпи кафето си с непроницаемо изражение и дояде сандвича си.

— Лека нощ — каза тя. — Татко май идва. Вижда ми се малко ядосан.

Мъжът с цилиндъра се огледа, а Лира в това време се запъти към тълпата пред театъра. Колкото и да й се искаше да се повози на подземната железница (госпожа Колтър й беше казала, че тя не е предназначена за хора от тяхната класа), мисълта да бъда хваната в капан под земята я плашеше. По-добре да остане на повърхността, за да може да бяга, ако се наложи.

Тя продължи да върви, а улиците ставаха все по-тъмни и празни. Ръмеше ситен дъждец, но дори и да нямаше облаци, небето беше прекалено осветено от заревото на града, за да се видят звездите. Панталеймон смяташе, че вървят на север, но кой би могъл да каже със сигурност?

Безкраен лабиринт от улички с еднакви тухлени къщи и градинки, в които едва се побираха кофите за боклук. Огромни мрачни фабрики зад телени огради, осветени от една-единствена анбарна лампа на стената, и нощни пазачи, дремещи над мангалите си. Грозни параклиси, които се отличаваха от складовете около тях само по Разпятието над входа. Веднъж тя опита да отвори вратата на един от тях, но чу стон откъм пейката само на крачка в тъмното и побегна. Преддверието беше пълно със спящи.

— Къде ще спим, Пан? — попита тя, докато се тътреха по една улица със затворени магазини, чиито решетки бяха спуснати.

— Пред някой праг.

— Не искам да ни видят. Всички входове са толкова открити.

— Ей там има канал…

Той се вглеждаше в една пресечна уличка от лявата им страна, и наистина, в дъното й блещукаше тъмно петно, което подсказваше, че наблизо има вода. Те предпазливо се запътиха нататък и наистина откриха канал. На пристана бяха привързани десетина лодки някои от тях високо над водата, другите тежко натоварени под щръкнали като бесилки кранове. От прозорчето на дървена барака се процеждаше мъждива светлина, а от металния комин се издигаше тънка струйка дим. Това беше единствената светлина наоколо, ако не се броят лампите на стената на някакъв склад и на стрелката на висок кран, и земята тънеше в полумрак. Пристаните бяха отрупани с варели от каменовъглен спирт, камари трупи и рула гумирани кабели.

Лира се приближи на пръсти до бараката и надникна през прозорчето. Възрастен мъж четеше комикс, мърдайки беззвучно устни, и пушеше лула, а демонът му, къдрава болонка, спеше на клъбце на масата. Човекът се изправи, взе от чугунената печка почернял чайник и наля гореща вода в нащърбена чаша, после отново се зае с комикса си.

— Дали да не го помолим да ни приюти, Пан? — прошепна Лира, но Панталеймон изглеждаше явно притеснен от нещо. Той се превръщаше последователно ту в прилеп, ту в бухал, ту отново в дива котка. Лира се огледа и тутакси схвана причината за паниката му. Към тях тичаха двама мъже. Единият държеше разпъната рибарска мрежа.

Панталеймон нададе дрезгав вик, превърна се в леопард и се хвърли към демона на по-близкия мъж, дива лисица, като я изтласка назад така, че тя се оплете в краката на човека. Той изруга и отскочи настрана. Лира изтича покрай него и хукна към открития кей. Не биваше да допуска да я притиснат в ъгъла.

Панталеймон, който сега беше орел, полетя стремително към нея.

— Наляво! Давай наляво!

Тя сви наляво и забеляза пролука между варелите с каменовъглен спирт и края на ръждясал железен навес и хукна нататък като стрела.

Но тези мрежи!

Във въздуха нещо изсвистя, нещо прелетя край нея и одраска бузата й и вонящите на катран върви се спуснаха върху лицето и раменете й, оплетоха ръцете й и се стегнаха около тялото й. Тя се строполи, но продължи да се мята и да ръмжи в напразно усилие да се изтръгне.

— Пан! Пан!

Но демонът лисица впи зъби в котката Панталеймон. Лира усети разкъсващата болка със собствената си плът и диво изкрещя. Единият мъж бързо стегна връвчиците около нея, омота ръцете и краката й, гърлото и главата й, уви я като вързоп и я остави да лежи на мократа земя. Лира се чувстваше безпомощна като муха, оплетена в паяжина. Бедният Пан се влачеше към нея заедно с вкопчената в гърба му лисица и дори нямаше сили да се превърне в нещо друго. А вторият мъж лежеше в тъмна локва и от гърлото му стърчеше стрела…

Светът сякаш застина, когато и съучастникът му го забеляза.

Панталеймон се изправи и примигна. Чу се меко тупване и мъжът с мрежата се строполи върху Лира, като кашляше и се мъчеше да си поеме дъх. Тя изкрещя от ужас — от него шуртеше кръв!

Тропот на тичащи крака и някой отдръпна трупа от Лира и се надвеси над него. Нечии ръце я вдигнаха, мярна се нож и връвчиците паднаха една по една. Тя се измъкна от тях, плюейки, и се хвърли на прегърне Панталеймон.

Докато коленичеше, погледна през рамо към новодошлите. Бяха мургави мъже, единият въоръжен с лък, другите с ножове. Онзи с лъка ахна.

— Я, ама това не е ли Лира?

Познат глас, но тя някак не можеше да го свърже с това място, докато мъжът не пристъпи напред. Лампата освети лицето му и демона ястреб на рамото му. Циганин! Оксфордски циганин от плът и кръв!

— Аз съм Тони Коста — каза той. — Сети ли се? Ти си играеше с братчето ми Били около лодките в Йерихон, докато Лакомиите го отмъкнаха.

— Господи, Пан, спасени сме! — изхлипа Лира, но в този миг я прониза ужасна мисъл. Корабът, който беше отвлякла миналото лято, принадлежете на семейство Коста. Ами ако си спомни?

— Най-добре ела с нас — предложи той. — Сама ли си?

— Да. Избягах…

— Добре, после ще говорим. Сега тихо. Яксер, закарай тия тела в сянката. Керим, ти се оглеждай наоколо.

Лира стоеше и трепереше, притиснала Панталеймон към гърдите си. Той се гърчеше и се опитваше да види нещо. Тя проследи погледа му и внезапно изпита същото любопитство — а какво ставаше с демоните на мъртвите мъже? Те линееха и се стапяха пред очите й, разсейваха се като малки облачета дим, но все още се опитваха да се вкопчат в мъртвите тела и да останат с тях. Панталеймон отмести поглед, а Лира се запрепъва след Тони Коста.

— Какво правите тук? — попита тя.

— Тихо, детенце. И така си имаме достатъчно проблеми, не ни трябват повече. Ще поговорим на кораба.

Той се насочи към малко дървено мостче, следван мълчаливо от другите двама мъже. Оттам излезе на пристана, стъпи на борда на закотвения кораб и бутна вратата на каютата.

— Влизай! — нареди. — И по-бързо!

Лира се подчини и потупа чантичката си (която не беше изпуснала дори оплетена в мрежата), за да се увери, че алетиометърът още е там. В дългата тясна каюта светеше фенер, окачен на кука. Едра жена с посивяла коса седеше до масата и четеше вестник. Лира тутакси позна майката на Били.

— Кой е това? — попита жената. — Възможно ли е да е Лира?

— Точно тя е. Мамо, трябва да се махаме. Убихме двама мъже на канала. Решихме, че са от Лакомиите, но изглежда са били турски търговци. Бяха хванали Лира. Не ме питай нищо, после ще говорим.

— Ела тук, дете — каза Мама Коста.

Лира се приближи, едновременно доволна и уплашена, защото знаеше, че Мама Коста има ръце като боздугани, пък и вече беше сигурна, че с Роджър и другите деца от колежа са отвлекли тъкмо техния кораб. Но циганката стисна нежно с две ръце лицето на Лира, а демонът й, голямо сиво куче, което приличаше повече на вълк, се наведе към Панталеймон и го близна по главата. Мама Коста обгърна Лира с едрите си ръце и я притисна до гърдите си.

— Не знам какво правиш тук, но ми се виждаш измъчена. Можеш да легнеш в креватчето на Били, а аз ще ти направя нещо топло за пиене. Настанявай се, детенце.

Изглежда пиратската й авантюра беше забравена, ако не простена. Лира се отпусна върху възглавниците на пейката пред лъснатата до бяло чамова маса. Газовият мотор забоботи и лодката се разтърси.

— Къде отиваме? — попита Лира.

Мама Коста сложи на печката тенджера с мляко и започна да ръчка жаравата с машата, за да разпали огъня.

— По-далеч оттук. Сега няма да говорим за това. Утре сутрин ще си приказваме.

Тя не каза нищо повече, изчака млякото да се стопли и подаде чашата на Лира, а когато лодката потегли, излезе на палубата и шепнешком заговори с мъжете. Лира изсърба млякото и вдигна крайчето на щората, вглеждайки се в отминаващите кейове. Няколко минути по-късно тя вече спеше дълбоко.

 

 

Събуди се в тясно легло, а някъде отдолу долиташе боботенето на мотор. Тя рязко седна, удари си силно главата и изруга. Озърна се наоколо и се изправи вече по-внимателно. В слабата сивкава светлина видя още три легла, всичките празни и грижливо оправени — едното под нейното, другите две на отсрещната стена. Огледа се за дрехите си и видя роклята и вълчето палто сгънати на края на леглото й, а до тях беше чантичката. Алетиометърът не се беше изгубил.

Бързо се облече и отвори вратата. Озова се в каютата с печката. Беше топло, но не се виждаше никой. Отвън се влачеха валма сива мъгла, през които прозираха тъмни сенки, но не беше ясно дали са дървета или къщи.

Тя понечи да тръгне към палубата, но в този миг вратата се отвори и влезе Мама Коста, загърната в старо сукнено палто, по което като миниатюрни перлички блестяха хиляди капки влага.

— Добре ли спа? — попита тя и посегна да вземе един тиган. — Седни сега някъде и не ми се пречкай, а аз ще ти направя нещо за закуска. Не ми се мотай из краката, виждаш колко е тясно.

— Къде сме? — попита Лира.

— На Големия свързващ канал. Ти по-добре стой тук, дете. Не искам да се качваш на палубата. Имаме проблеми.

Тя пусна в тигана няколко резена бекон и счупи отгоре едно яйце.

— Какви проблеми?

— Нищо сериозно, стига да кротуваш и да не се показваш.

Лира седна да се храни, а Мама Коста замълча. По едно време корабът намали скоростта, нещо се удари в кърмата, чуха се сърдити мъжки гласове, но после някой пусна шега, всички се разсмяха и гласовете заглъхнаха, а корабът продължи пътя си.

Не след дълго в каютата слезе Тони Коста, също като майка си обсипан със ситни бисерчета влага. Той изтръска шапката си над печката и капчиците заподскачаха и засъскаха.

— Какво ще й кажем, мамо?

— Първо ще я питаме, после ще обясняваме.

Той си наля кафе в алуминиево канче и седна. Беше мургав мъж с могъщо телосложение и сега, на дневната светлина, Лира забеляза колко е мрачно лицето му.

— Права си — съгласи се той. — Кажи ни сега какво правиш в Лондон, Лира. Ние мислехме, че са те отвлекли Лакомиите.

— Да, аз живях с една дама…

Лира се замисли за миг, припомняйки си всички подробности, и подреди историята си, както се подрежда тесте карти, готови за раздаване. Разказа им всичко, само за алетиометъра премълча.

— И снощи на този коктейл разбрах какво всъщност правят. Самата госпожа Колтър е от Лакомиите и искаше да ме използва, за да отвличаме заедно още деца. И ще ви кажа с какво се занимават…

Мама Коста излезе от каютата и тръгна към кубрика. Тони изчака вратата да се затвори и каза:

— Знаем какво правят. Поне отчасти. Знаем, че децата не се връщат. Карат ги на север, където няма жива душа, и си правят опити с тях. Най-напред мислехме, че изпробват разни лекарства и ваксини, ама защо им е притрябвало да започват така изведнъж? После си помислихме за тартарите — че тайно са се сговорили с тях. Те искат да идат по на север, също като другите, заради каменовъгления спирт и горивата, а слуховете за война се носеха още преди да се появят Лакомиите. И решихме, че Лакомиите подкупват вождовете на тартарите. Дават им деца, а тартарите ги ядат. Пекат децата и ги ядат.

— Не е вярно! — възрази Лира.

— Вярно е. Много още може да се говори. Чувала си някога за налкайнен?

— Не. Даже и при госпожа Колтър. Какво е това?

— Нещо като призрак, дето броди из техните гори. Голям е колкото дете и няма глава. Ходи пипнешком нощно време и ако заспиш в гората, вкопчва се в тебе и не те пуска за нищо на света. Налкайнен е северна дума. И Ветросмукачите, и те са опасни. Те летят по въздуха. Понякога хвърчат на ята или се крият из трънаците. Допрат ли се до теб, цялата ти сила изтича. Не можеш да ги видиш, виждаш само блещукане във въздуха. И Бездиханните…

— Те пък какви са?

— Недоубити войници. Да си жив е едно, да си умрял е съвсем друго, но да си недоубит е най-лошо. Те не могат да умрат, но нямат сили и да живеят. И така се скитат безкрай. Наричат ги Бездиханните заради онова, което са им сторили.

— А то какво е? — попита Лира с разширени очи.

— Северните тартари им разрязват гърдите и им изваждат дробовете. Това е цяло изкуство. Правят го, без да ги убиват, но дробовете им вече не действат, ако демоните им не им правят изкуствено дишане с ръце. Затова те нито дишат, нито не дишат, нито живеят, нито са мъртви. Недоубити, с една дума. А демоните им трябва ден и нощ да се трудят, иначе и те ще загинат заедно с тях. Чувал съм, че можеш да срещнеш в горите цели отряди от Бездиханни. А за броненосците чувала ли си? Това са бронираните мечки. Нещо като полярните мечки, само че…

— Да! Чувала съм за тях! Един от мъжете снощи каза, че чичо ми, лорд Азриел, е заточен в някаква крепост и го пазят бронирани мечки.

— Така ли? А какво е правил там?

— Изследвания. Но от думите на мъжа подразбрах, че чичо ми не е на страната на Лакомиите. И са много доволни, че той е затворен.

— Е, щом бронираните мечки го вардят, няма да излезе оттам. Те са нещо като наемници, ако знаеш какво значи това. Продават силата си на онзи, който им плаща. Имат ръце също като хората и по някакъв начин са се научили да обработват желязото, най-вече метеоритното. От него си коват брони. Те нападат скрелингите от векове. И са безмилостни убийци, но държат на думата си. Спогодиш ли се с броненосците, можеш да разчиташ на тях.

Лира го слушаше с благоговеен ужас.

— Мама не обича да слуша за севера заради онова, което може да се случи на Били — каза Тони. — Нали знаем, че са го отвели на север.

— Откъде знаете?

— Хванахме един от Лакомиите и го принудихме да говори. Така научихме някои неща. Ония двамата на кея не бяха Лакомии — прекалено бяха тромави. Ако бяха Лакомии, щяхме да ги хванем живи. Виждаш ли, ние, циганите, сме най-пострадали от тях и сега се събираме да решим какво да правим. Затова бяхме снощи в канала — набавяхме си запаси, за да тръгнем към Блатата — ние им викаме Тресавищата. Изглежда ще пратим спасителна група, но първо ще чуем какво знаят другите цигани и ще си направим план. На мястото на Джон Фаа и аз щях да направя точно това.

— Кой е Джон Фаа?

— Кралят на циганите.

— И наистина смятате да спасите децата? А Роджър?

— Какъв Роджър?

— Той помагаше в кухнята на „Джордан“. И също като Били го откраднаха в деня, преди да замина за Лондон с госпожа Колтър. Бас държа, че ако бяха отвлекли мен, той щеше да ме спаси. Щом искате да спасявате Били, искам да дойда и аз, за да спася Роджър.

„И чичо Азриел“, помисли си, но не го изрече на глас.