Серия
Тъмните му материи (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Northern Lights, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 44 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
nlr (2007)
Корекция
Mandor (2007)

Издание:

ИК „БАРД“ ООД, 2004, ISBN 954-585-530-4

© „Megachrom“ — Петър Христов, оформление на корицата, 2004

© 1995 by Philip Pullman


4.
Алетиометърът

— Надявам се на вечеря да седнеш до мен — каза госпожа Колтър, като направи място на Лира на дивана до себе си. — Не съм свикнала с великолепието на Ректората. Ще трябва да ми показваш кой нож и коя вилица да използвам.

— Вие Професор ли сте? — попита Лира.

За нея жените Професори бяха обект на презрително съжаление. Да, имаше такива жени, но, бедничките, кой би погледнал на тях сериозно? Те й приличаха на животни, дресирани да участват в представление. От друга страна, госпожа Колтър по нищо не приличаше на учените дами, които Лира познаваше, и определено се различаваше от двете сериозни възрастни гостенки. Когато зададе въпроса си, тя беше почти сигурна в отрицателния отговор, защото госпожа Колтър притежаваше такова обаяние, че Лира беше във възторг и не можеше да откъсне очи от нея.

— Не бих казала. Свързана съм с колежа на госпожа Хана, но работата ми основно е извън Оксфорд… Разкажи ми за себе си, Лира. Винаги ли си живяла в „Джордан“?

След пет минути Лира й беше казала всичко за полудивия си живот — за любимите си маршрути по покривите, за битката в Глинозема, за враната, която с Роджър бяха уловили и опекли, за намерението си да отвлече от циганите някой кораб и да стигне до Абингтън и все в този дух. Дори й каза (като се озърна наоколо и понижи глас) каква шега си бяха направили с Роджър с черепите в криптата.

— И тия призраци дойдоха в стаята ми, да, дойдоха и нямаха глави! Не можеха да говорят, само гъргореха, но аз много добре знаех какво искат. На другия ден слязох долу и върнах монетите по местата им. Иначе сигурно щяха да ме убият.

— Значи опасностите не те плашат? — възхити се госпожа Колтър.

Вечерята вече беше започнала и двете седяха една до друга. Лира напълно забрави за присъствието на Библиотекаря от другата си страна и през цялото време разговаряше само с госпожа Колтър.

Когато дамите се оттеглиха за кафето, госпожа Хана попита:

— Кажи ми, Лира, имат ли намерение да те пратят на училище?

Лира я погледна, сякаш я виждаше за пръв път.

— Не’н… не знам. Вероятно не. Не искам да им създавам грижи — добави тя хрисимо. — Или да ги вкарвам в разходи. Може би ще е най-добре, ако остана да живея в „Джордан“ както досега и вземам уроци от Професорите, когато могат да ми отделят малко време.

— А чичо ти лорд Азриел няма ли някакви планове за теб? — попита втората дама, която беше Професор в друг женски колеж.

— Мисля, че има — отвърна Лира. — Но не става дума за училище. Той ще ме вземе със себе си следващия път, когато тръгне на север.

— Спомням си, че ми спомена нещо такова — обади се госпожа Колтър.

Лира примигна. Двете учени дами едва забележимо се поизправиха, а демоните им, които бяха твърде добре възпитани, само се спогледаха мълниеносно.

— Срещнах го в Кралския арктически институт — продължи госпожа Колтър. — Всъщност истината е, че съм тук отчасти благодарение на тази среща.

— Вие също ли се занимавате с изследвания? — попита Лира.

— Може да се каже. Била съм на север няколко пъти. Миналата година прекарах три месеца в Гренландия. Наблюдавах Аврора.

Това беше достатъчно за Лира. За нея вече не съществуваше нищо друго. Тя гледаше госпожа Колтър с благоговение и слушаше с безмълвен възторг разказа й как се строи иглу, как се ходи на лов за тюлени и какъв е начинът да се споразумееш с лапландските магьосници. Другите две дами не можеха да разкажат нищо подобно, затова седяха и слушаха мълчаливо, докато влязоха мъжете.

По-късно, когато гостите вече се канеха да си тръгват, Ректорът каза:

— Остани за малко, Лира. Искам да ти кажа две думи. Върви в кабинета ми, дете. Седни там и ме почакай.

Озадачена, уморена и замаяна, Лира се подчини. Казънс я въведе в кабинета, като демонстративно остави вратата отворена, та да може да я наблюдава от вестибюла, докато помага на гостите да облекат палтата си. Лира се оглеждаше за госпожа Колтър, но не я видя, после Ректорът влезе в кабинета си и затвори вратата.

Той се отпусна тежко на креслото пред камината. Демонът му изпляска с криле и кацна на облегалката до главата му, а натежалите му старчески очи се спряха върху Лира. Лампата тихо съскаше.

— Е, Лира — каза Ректорът. — Тази вечер си поговори с госпожа Колтър. Разговорът достави ли ти удоволствие?

— Да!

— Тя е забележителна дама.

— Чудесна е! Най-чудесният човек, когото съм виждала.

Ректорът въздъхна. С черния си костюм и връзка той твърде много наподобяваше демона си и внезапно Лира си помисли, че един ден, и то не много далечен, Ректорът ще бъде погребан в криптата под Параклиса, а някой художник ще изобрази демона му на медната плочка върху ковчега и ще добави името му към неговото.

— Трябваше да намеря време да поговоря досега с теб, Лира — каза той след кратко мълчание. — Имах намерение да го направя, но явно мигът е настъпил по-рано, отколкото очаквах. Тук, в „Джордан“, ти беше на сигурно място, мила моя. Мисля, че беше щастлива. Не ти беше лесно да ни слушаш, но ние много те обичаме, а и ти не си лошо дете. У теб има много доброта и благородство, както и много решителност. Всички те ще ти потрябват. Светът се променя и аз много бих искал да те предпазя от него, като те задържа тук, в „Джордан“, но това вече е невъзможно.

Тя го гледаше и мълчеше. Къде ли смятаха да я пратят?

— Ти винаги си знаела, че един ден ще трябва да идеш на училище — продължи Ректорът. — Ние тук те научихме на някои неща, но не както трябва и доста безсистемно. Нашите знания са други. Ти трябва да научиш неща, които старци като нас не могат да ти предадат, особено на твоята възраст. Сигурно си даваш сметка за това. А не си дете на слуги, та да те дадем при някое семейство в града. Те може би биха се грижили добре за теб, но твоите нужди са други. Опитвам се да ти кажа, Лира, че вече е време да се простиш с колежа „Джордан“.

— Не — каза Лира, — не, не искам да напускам „Джордан“! Тук ми харесва. Искам да остана тук завинаги.

— Когато човек е млад, си мисли, че нещата могат да траят вечно. За съжаление не е така. Не след дълго — само след няколко години — ти вече няма да си дете, а млада жена. Млада дама. И, повярвай ми, тогава колежът „Джордан“ съвсем няма да ти се вижда най-приятното място за живеене.

— Но тук е домът ми!

— Беше домът ти. Сега ти трябва нещо друго.

— Не и училище. Няма да ида на училище!

— Трябва ти женска компания. Женско напътствие.

Това напомни на Лира за учените жени и тя неволно се намръщи. Да напусне великолепието на „Джордан“ с неговата слава и традиции, за да се завре в някакъв жалък тухлен пансион на някой колеж в северния край на Оксфорд, с невзрачни старомодни професорки, вмирисани на зеле и нафталин като онези двете!

Ректорът забеляза изражението й, видя и червения блясък в очите на Панталеймон, който се беше превърнал в пор.

— А ако става дума за госпожа Колтър? — попита той.

Козината на Панталеймон мигновено смени цвета си от кафяв в пухкаво бял. Очите на Лира се разшириха.

— Наистина ли?

— Тя се познава с лорд Азриел. Чичо ти, естествено, е много загрижен за бъдещето ти и когато госпожа Колтър чула за теб, веднага предложила помощта си. Между другото, няма господин Колтър. Тя е вдовица. Съпругът й загина при един тъжен инцидент преди няколко години. Така че, преди да попиташ, спомни си какво съм ти казал.

Лира закима усърдно.

— А тя наистина ли… наистина ли ще се грижи за мен?

— Ти би ли искала?

— Да!

Вече не я свърташе на едно място. Ректорът се усмихна. Той го правеше толкова рядко, че ако някой го наблюдаваше отстрани (не и Лира, която не забелязваше нищо), сигурно би оприличил усмивката му на тъжна гримаса.

— Тогава най-добре да я поканим и да поговорим за това — каза той.

Ректорът излезе от стаята, а след минута се върна с госпожа Колтър. Лира беше на крака, прекалено развълнувана, за да седя на едно място. Госпожа Колтър се усмихна, а демонът й оголи белите си зъбки в дяволита гримаса на удоволствие. Докато минаваше покрай Лира, жената докосна косата й. Момичето усети как по тялото му се разлива топлина и се изчерви.

Ректорът наля на госпожа Колтър чаша вино.

— Е, Лира, по всичко личи, че ще си имам помощничка, нали така? — попита тя.

— Да — отвърна Лира. В този миг беше готова да отговори с „да“ на абсолютно всичко.

— Имам доста работа, за която ще ми трябва помощ.

— Аз мога да работя!

— Може да ни се наложи да пътуваме.

— Нямам нищо против. Готова съм да пътувам навсякъде.

— Но може да се окаже опасно. Възможно е да се наложи да заминем на север.

Лира онемя за миг.

— Скоро ли? — попита, когато си възвърна способността да говори.

Госпожа Колтър се засмя.

— Нищо чудно. Но ще ти се наложи да работиш много упорито. Ще трябва да учиш математика, навигация и небесна география.

— Вие ли ще ме учите?

— Да. Освен това ще ми помагаш да си водя бележки и да държа книжата си в ред, ще правиш разни изчисления и така нататък. И тъй като ще се срещаме с някои важни хора, ще трябва да ти изберем хубави дрехи. Има много неща за учене, Лира.

— Нямам нищо против. Искам да ги науча всичките.

— Сигурна съм, че ще успееш. Когато се върнеш в „Джордан“, вече ще си знаменита пътешественичка. Ще заминем на разсъмване със сутрешния цепелин, така че най-добре върви в стаята си и се мушкай в леглото! Ще се видим на закуска. Лека нощ!

— Лека нощ! — отговори Лира и тръгна към вратата, но в последния момент си спомни за добрите маниери и се обърна към Ректора: — Лека нощ, ваше благородие.

Той кимна.

— Приятни сънища.

— И благодаря! — добави Лира към госпожа Колтър.

 

 

Накрая все пак успя да заспи, макар че Панталеймон все не можеше да се успокои. Когато Лира му подвикна, той се обиди и се превърна в таралеж.

Още беше тъмно, а някой вече я разтърсваше да става.

— Лира! Не се стряскай! Събуди се!

Беше госпожа Лонсдейл, надвесена над нея със свещ в ръка.

— Слушай ме сега. Ректорът иска да те види, преди да се срещнеш с госпожа Колтър на закуска. Ставай бързо и бягай още сега в Ректората. Мини през градината и почукай на френския прозорец на кабинета. Разбра ли ме?

Лира вече се беше разсънила напълно и примигваше озадачена. Тя кимна и пъхна крака в обувките, които госпожа Лонсдейл остави до леглото.

— Миенето ще почака. Бягай и после се връщай право тук. Аз ще ти стегна багажа и ще ти приготвя дрехи. Хайде, бързай!

Тъмният двор още беше изпълнен с нощен хлад. В небето блещукаха последните звезди, но от изток по малко се процеждаше светлина и озаряваше небето над Залата. Лира изтича в градината на Библиотеката и постоя за миг в тишината, загледана в островърхите каменни кулички на Параклиса, в седефенозеления купол на Шелдъновото крило и белия остъклен покрив на Библиотеката. Сега тя се канеше да напусне всичко това и се питаше колко ли ще й липсва.

Нещо се размърда на прозореца на кабинета, за миг блесна светлина. Лира си спомни за какво е тръгнала и почука на стъклената врата, която се отвори почти веднага.

— Добро момиче! Влизай бързо. Нямаме много време — каза Ректорът и дръпна завесата след нея. Беше изцяло облечен в обичайните си черни одежди.

— Какво, няма ли да замина? — с тревога попита Лира.

— Ще заминеш. Не мога да попреча на това — отвърна Ректорът, но тя не обърна внимание на странните му думи. — Лира, ще ти дам нещо, но трябва да го пазиш в тайна. Ще се закълнеш ли?

— Да.

Той се приближи до писалището и извади от едно чекмедже малък пакет, увит в черно кадифе. Разгърна го и Лира видя нещо, което й заприлича на голям часовник или малък будилник — масивен диск от месинг и кристал. Би могъл да бъде компас или нещо от този род.

— Какво е това? — попита тя.

— Алетиометър. Този е един от шестте, които някога са правени. Лира, още веднъж ще ти напомня, пази го в тайна. Най-добре ще е госпожа Колтър да не знае за него. Чичо ти…

— А за какво служи?

— Казва ти истината. Колкото до това как да го тълкуваш, ще трябва да се научиш сама. Сега върви — съмва се. Бягай в стаята си, преди някой да те е видял.

Той уви уреда в кадифето и го пъхна в ръцете й. Беше неочаквано тежък. Старият човек нежно стисна главата й с две ръце и я загледа за миг.

Лира се опита да улови погледа му.

— Какво искахте да ми кажете за чичо Азриел?

— Чичо ти го подари на колежа преди няколко години. Той би могъл…

Не успя да продължи. Някой почука тихо, но настойчиво на вратата на кабинета. Лира усети как ръцете на Ректора неволно трепнаха.

— Бързо, дете! — прошепна той. — В този свят действат могъщи сили. Мъжете и жените са тласкани от далеч по-мощни течения, отколкото можеш да си представиш, и никой от нас не може да им убегне. На добър път, Лира. Бог да те благослови, дете, Бог да те благослови! И никому нито дума!

— Благодаря, ваше благородие — изрече Лира смирено.

Притиснала пакетчето до гърдите си, тя се измъкна през вратата към градината. Хвърли бърз поглед през рамо и видя демона на Ректора, който я наблюдаваше от прозореца. Небето вече изсветляваше и във въздуха се долавяше свежестта на утрото.

— Какво носиш? — попита госпожа Лонсдейл, която тъкмо затваряше очуканото куфарче.

— Ректорът ми го даде. Не можем ли да го сложим вътре?

— Късно е вече. Куфарът се затваря трудно. Ще трябва да го сложиш в джоба на палтото си, каквото и да е то. Бягай сега в столовата. Сигурно вече те чакат…

 

 

Едва след като се сбогува с госпожа Лонсдейл и малкото слуги, които вече бяха на крак, Лира си спомни за Роджър. Почувства се виновна, че срещата с госпожа Колтър я е накарала напълно да го забрави. Колко стремително се бяха развили събитията!

И ето че вече пътуваше за Лондон! Седеше до прозореца на цепелина, а задните лапи на Панталеймон, който сега беше хермелин, се бяха забили в крака й, докато предните бяха опрени на стъклото. От другата й страна госпожа Колтър преглеждаше някакви книжа, но скоро ги остави и двете поведоха разговор. Какъв разговор само! Лира беше опиянена. Този път не ставаше дума за севера, а за Лондон, за ресторантите и балните зали, за вечерните приеми в посолствата и министерствата, за интригите между Уайтхол и Уестминстър. За Лира това беше още по-зашеметяващо и от променящия се пейзаж под цепелина. Онова, което госпожа Колтър говореше, носеше някакъв полъх от света на възрастните, който едновременно я тревожеше и я очароваше. Това беше ароматът на изискаността и блясъка.

 

 

Последва кацането в парка Фолксхол, пътуване с лодка по голямата кафява река, величествена старинна сграда на крайбрежния булевард, едър портиер (но не обикновен, а окичен с медали), който поздрави почтително госпожа Колтър и смигна на Лира, но тя запази каменно изражение…

И апартаментът…

Лира ахна от изумление.

През краткия си живот беше виждала много красота, но това беше красотата на колежа „Джордан“, на Оксфорд — величествена, каменна, мъжествена. В „Джордан“ всичко беше величествено, но нищо не беше изящно. В апартамента на госпожа Колтър всичко беше изящно. Беше облян в светлина, защото прозорците му гледаха на юг, а стените бяха облепени с дискретни тапети на златни и бели ивици. Очарователни картини в позлатени рамки, старинни на вид огледала, изящни свещници с анбарни лампи, засенчени от кокетни абажури. Възглавнички с къдрички, завеси с цветни воланчета, мек зелен килим с орнаменти на пода. И всяка свободна повърхност — поне с такова впечатление оставаше неизкушената Лира — отрупана с китайски кутийки, пастирки и палячовци от порцелан.

Госпожа Колтър се усмихна на безмълвното й възхищение.

— Да, Лира, има толкова много неща, които ще ти покажа! Свали си палтото. Ще те заведа в банята. Можеш да се изкъпеш, после ще обядваме и ще идем на пазар…

Банята беше още едно чудо. Лира беше свикнала да се мие с твърд жълт сапун в очукан леген, а водата от крановете в най-добрия случай беше хладка и често примесена с ръжда. Тук обаче водата беше гореща, сапунът — розов и благоуханен, хавлиите — дебели и пухкави като облаче. А около матовото огледало имаше малки розови лампички и когато Лира се погледна, нежно осветената фигура отсреща й се стори напълно непозната.

Панталеймон, който се опитваше да възпроизведе формата на демона на госпожа Колтър, пълзеше по ръба на ваната и й правеше гримаси. Тя го бутна в сапунената вода и в този миг внезапно си спомни за алетиометъра, който беше останал в джоба на палтото й. Беше оставила палтото на един стол в стаята. А беше обещала на Ректора, че госпожа Колтър няма да научи за него…

Това наистина беше много смущаващо. Госпожа Колтър беше толкова мила и умна, а Лира беше видяла с очите си как Ректорът се опитва да отрови лорд Азриел. На кого от двамата да вярва и да се подчинява?

Тя бързо се избърса и тръгна към гостната. Палтото й, разбира се, си беше на мястото, недокоснато.

— Готова ли си? — попита госпожа Колтър. — Мисля да обядваме в Кралския арктически институт. Аз съм от малкото членове жени, така че ще се възползвам от тази привилегия.

Тръгнаха пеша и след двадесет минути излязоха пред величествена сграда с каменна фасада. Седнаха в обширна зала със снежнобели покривки и искрящо сребро по масите и обядваха телешки дроб и бекон.

— Телешкият дроб е много вкусен — каза госпожа Колтър. — Тюленовият също, но ако ти свърши храната в Арктика, не бива да ядеш мечи дроб. Пълен е с отрови, които могат да те убият за броени минути.

Докато се хранеха, госпожа Колтър показа на Лира някои от мъжете, които седяха на съседните маси.

— Виждаш ли възрастния господин с червената връзка? Това е полковник Карборн, който пръв е прелетял с балон над Северния полюс. А високият мъж до прозореца, който току-що стана, е доктор Счупена стрела.

— Скрелинг ли е?

— Да. Първият, изработил карта на океанските течения във Великия северен океан…

Лира наблюдаваше всички тези велики мъже с любопитство и благоговение. Те бяха учени, в това нямаше никакво съмнение, но и изследователи в същото време. Доктор Счупена стрела със сигурност знаеше за мечия дроб, което едва ли можеше да се каже за Библиотекаря в „Джордан“.

След обяда госпожа Колтър й показа някои от безценните арктически находки в институтската библиотека — харпуна, убил огромния кит Гримсдур, камъка, покрит с надписи на непознат език, намерен в ръката на изследователя лорд Рук, който бил открит замръзнал в палатката си, огнехвъргачката на капитан Хъдсън, използвана по време на знаменитото му пътешествие до Земята на Ван Тирен. Госпожа Колтър разказа историята на всяка една от находките, а Лира чувстваше как сърцето й замира от възторг пред подвига на тези велики, храбри, далечни герои.

После отидоха на пазар. Всичко през този необикновен ден беше ново за Лира, но пазаруването направо я зашемети. Да обикаляш огромната сграда, пълна с красиви дрехи, където ти позволяват да ги пробваш, да се оглеждаш в огледалата… А и самите дрехи бяха толкова хубави! Грижата за облеклото на Лира беше възложена на госпожа Лонсдейл и дрехите й често биваха стари и кърпени. Рядко й се купуваше нещо ново, но и тогава предназначението му беше за носене, а не за красота. Тя самата никога не си беше избирала нищо, А сега госпожа Колтър й посочваше, съветваше я, плащаше и това нямаше край…

Когато приключиха с пазаруването, Лира беше зачервена и капнала от умора. Госпожа Колтър нареди да опаковат и изпратят покупките, като взе със себе си само един или два пакета.

И отново къпане във ваната, с цяла педя благоуханна пяна. Госпожа Колтър влезе да измие косата на Лира, но без да я търка и жули като госпожа Лонсдейл. Ръцете й бяха нежни. Панталеймон гледаше с нескрито любопитство, докато госпожа Колтър се обърна и го погледна. Не каза нищо, но той извърна глава, също като златната маймунка, смутен от малките женски тайни, които двете споделяха. Никога дотогава не му се беше налагало да го прави.

След ваната — топло мляко с ароматни билки, нова фланелена нощница с воланчета, щампована с цветя, и меки пантофки от агнешка кожа, боядисани в небесносиньо. И после — леглото.

Колко меко беше това легло! И анбарната лампа на нощната масичка! И уютната спалня с малки шкафчета, тоалетка и скрин, където щяха да отидат всичките нови дрехи, и килимът от едната стена до другата, и завесите на звезди, луни и планети! Лира лежеше напрегнато, твърде уморена, за да заспи, твърде потресена, за да си задава въпроси.

Когато госпожа Колтър нежно й пожела лека нощ и излезе от стаята, Панталеймон я дръпна за косата. Лира го бутна настрана, но той прошепна:

— Къде е онова нещо?

Тя разбра веднага за какво става дума. Старото й опърпано палто висеше в гардероба. Само секунда по-късно тя вече беше в леглото, седнала с кръстосани крака, а Панталеймон внимателно наблюдаваше как разгръща черното кадифе и разглежда предмета, който Ректорът й беше дал.

— Как го нарече той? — попита Лира.

— Алетиометър.

Нямаше смисъл да пита какво значи това. Уредът беше доста тежък, с блестящ кристален циферблат и майсторски изработен месингов корпус. Наподобяваше часовник или компас, със стрелки, сочещи определени места на циферблата, но вместо часове или точки имаше няколко малки картинки, всяка от тях нарисувана в черно невероятно прецизно, сякаш с най-тънка четка. Лира завъртя уреда в ръце, като се опитваше да разгледа всички картинки. Имаше котва, пясъчен часовник, увенчан с череп, бик, пчелен кошер… Всичко трийсет и шест и тя нямаше ни най-малка представа какво може да означават.

— Погледни, тук има колелце — каза Панталеймон. — Дали не се върти?

Всъщност колелцата бяха три и всяко от тях задвижваше една от трите по-къси стрелки, които се въртяха с меко прещракване. След като стигнеха картинката и застанеха точно в средата, те спираха да се движат.

Четвъртата стрелка беше по-дълга и по-тънка и като че беше направена от друг метал. Лира изобщо не можеше да я помръдне по никакъв начин. Тя се движеше накъдето си иска също като стрелка на компас, само че никъде не се спираше.

Метър означава, че мери нещо — каза Панталеймон. — Като термометъра. Капеланът ни е казвал.

— Не е трудно да се досетиш — прошепна Лира. — Но можеш ли да кажеш за какво служи?

Никой от двамата нямаше представа. Лира дълго въртя стрелките така, че да сочат различни картинки (ангел, шлем, делфин, глобус, лютня, компас, свещ, мълния, кон) и през цялото време наблюдаваше дългата стрелка, която така и не спря на едно място. Макар да не разбираше нищо, сложността и тънката изработка на уреда я очароваха и изпълваха с любопитство. Панталеймон се превърна в мишка, за да се приближи и да вижда по-добре, и сега беше поставил малките си крачета върху циферблата, а очичките му, черни и дребни като главичка на карфица, блестяха от любопитство.

— Какво ли искаше да каже Ректорът за чичо Азриел? — попита Лира.

— Може би да го пазиш и да му го дадеш на него.

— Но той се канеше да го отрови! Може би е имал предвид тъкмо обратното. Искал е да каже да не му го давам.

— Не — възрази Панталеймон, — той ни предупреди да го пазим от нея…

На вратата тихо се почука.

— Лира, на твое място щях да загася лампата — чу се гласът на госпожа Колтър. — Уморена си, а утре ни чака много работа.

Лира вече беше пъхнала алетиометъра под одеялото.

— Добре, госпожо Колтър — обади се тя.

— Тогава лека нощ.

— Лека нощ.

Лира угаси лампата и се сгуши под завивките. Малко преди да заспи, пъхна алетиометъра под възглавницата. За всеки случай.