Серия
Тъмните му материи (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Northern Lights, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 44 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
nlr (2007)
Корекция
Mandor (2007)

Издание:

ИК „БАРД“ ООД, 2004, ISBN 954-585-530-4

© „Megachrom“ — Петър Христов, оформление на корицата, 2004

© 1995 by Philip Pullman


13.
Дуелът

Първият й порив беше да се обърне и да побегне или да припадне. Човек без демон беше като да нямаш лице или ребрата ти да са натрошени и сърцето изтръгнато. Нещо зловещо и противоестествено, което беше част от света на призраците, а не на здравия разум.

Лира се вкопчи в Панталеймон. Главата й се въртеше и й се гадеше. Изби я студена пот въпреки пронизващия мраз.

— Мишеловке! — проговори момчето. — Доведохте ли моята Мишеловка?

— Не — едва намери сили да отговори Лира. — Как се казваш?

— Тони Макариос. Къде е Мишеловката?

— Не знам… — започна тя и спря, за да преглътне гаденето, което се надигна към гърлото й. — Лакомиите…

Не можа да довърши. Трябваше да излезе от заслона и да седне на снега. Но тя не беше сама, никога и никъде, защото Панталеймон винаги беше с нея. Господи, да я откъснат от него, както това момче беше откъснато от своята Мишеловка! Нищо не би могло да бъде по-лошо от това! Лира усети, че плаче, Панталеймон също скимтеше, и двамата обзети от гореща жалост и съчувствие към осакатеното момче.

Не след дълго Лира се окопити.

— Ела — обади се тя с треперещ глас. — Излез, Тони! Ще те заведем на сигурно място.

В колибата се чу шум и Тони се появи на вратата, като все още стискаше сушената риба. Беше облечен топло, в дебело подплатен анорак и кожени ботуши, но дрехите му изглеждаха вехти и не по мярка. В слабите отблясъци на Аврора и на искрящобелия сняг той изглеждаше още по-самотен и жалък, отколкото в колибата край сушилката за риба.

Селянинът, донесъл фенера, се беше отдръпнал на няколко метра и сега извика нещо.

— Казва, че трябва да платиш за рибата — преведе Йорек Бирнисон.

Лира изпита желание да заповяда на мечока да го убие, но каза само:

— Ще отведем детето и то няма да ги тревожи повече. Мисля, че си струва да платят с една риба за това.

Мечокът заговори. Човекът промърмори нещо, но не се опита да спори. Лира остави фенера на снега и хвана момчето за ръка, за да го отведе при Йорек. Тони се подчини безропотно, без да показва изненада или страх при вида на огромния бял звяр, а когато Лира му помогна да се качи на гърба на мечока, само промълви:

— Не знам къде е моята Мишеловка.

— Ние също, Тони — каза тя. — Но ние… ние ще накажем Лакомиите. Обещавам ти. Йорек, имаш ли нещо против и аз да се кача?

— Бронята ми тежи далеч повече от две деца — отвърна мечокът.

Тя се покатери на гърба му зад Тони, когато го накара да се хване за дългата корава козина, а Панталеймон се настани в качулката й, топъл, близък и изпълнен с жалост. Тя усещаше желанието му да се пресегне и да погали осакатеното момче, да го близне и да го стопли, както би направил собственият му демон. Но имаше закони, които никой и никога не биваше да престъпва.

Преминаха през селото и се насочиха към хребета. Лицата на селяните бяха разкривени от ужас и някакво зловещо облекчение при вида на осакатеното същество, което си заминаваше, съпроводено от малко момиче и огромен бял мечок.

В душата на Лира отвращението се бореше със съчувствието и съчувствието победи. Тя обгърна с ръце малката мършава фигурка, за да не й позволи да падне. Обратният път беше още по-студен, тъмен и труден, но въпреки това й се стори по-кратък. Йорек Бирнисон не знаеше умора, а и Лира вече беше свикнала достатъчно с язденето. Студеното телце в ръцете й беше съвсем леко, почти безтегловно. Но в същото време Тони седеше вдървено, без да се движи, и не й беше никак лесно да се справи с него.

От време на време осакатеното момче проговаряше.

— Какво каза? — питаше Лира.

— Тя ще знае ли къде съм?

— Да, ще разбере и ще те намери. И ние ще я търсим. Дръж се право, Тони. Малко остана…

Мечокът препускаше стремително. Лира нямаше представа колко е уморена, докато не догониха циганите. Шейните бяха спрели, за да си починат кучетата, и изведнъж всички ги наобиколиха — Отец Корам, Джон Фаа, Лий Скорзби, нетърпеливи да я посрещнат и да й помогнат. Видът на дребната фигурка в ръцете и ги накара да отстъпят изумени. Лира беше така вкочанена, че не можеше да помръдне. Джон Фаа нежно откопчи ръцете й, които обгръщаха момчето, и я свали от гърба на мечока.

— Боже милостиви, какво е това? — попита той слисан. — Лира, какво си ни довела, дете?

— Казва се Тони — едва успя да раздвижи тя замръзналите си устни. — Отрязали са демона му. Това правят Лакомиите.

Мъжете отстъпиха ужасени още крачка назад. Тогава, за огромно изумление на Лира, заговори мечокът.

— Срам и позор! Помислете си какво направи това дете! Вие може да не сте по-смели от нея, но е срамота да го показвате!

— Имаш право, Йорек Бирнисон — изрече Джон Фаа и се обърна към хората си. — Запалете огъня и стоплете малко супа за детето. За двете деца. Отче Корам, готов ли е заслонът ти?

— Да, Джон. Донесете я там и ще я стоплим…

— И момчето — обади се някой. — То също може да се нахрани и да се стопли, нищо че…

Лира се опита да каже на Джон Фаа за вещиците, но всички бяха твърде заети, а тя се чувстваше смазана. След няколко минути суматоха, в която се мяркаше светлина на фенери, дим от цепеници и забързани фигури, леко ухапване по ухото от зъбите на Панталеймон я събуди. На сантиметри от лицето си Лира видя муцуната на мечока.

— Вещиците! — прошепна Панталеймон. — Повиках Йорек.

— Да — промърмори тя. — Йорек, благодаря ти, че ме закара дотам и обратно. Може да забравя да кажа на повелителя Фаа за вещиците, така че направи го ти вместо мен…

Чу, че той се съгласи, и това й стигаше. След минута тя вече спеше дълбоко.

 

 

Когато се събуди, вече съмваше. На югоизток небето беше избледняло, а въздухът беше пропит от сивкава мъгла, в която циганите се движеха като призраци, докато товареха шейните и запрягаха кучетата.

Лира видя всичко това от навеса над шейната на Отец Корам, където лежеше под купчина кожи. Панталеймон се беше събудил още преди нея и опитваше формата на полярна лисица, но това явно не му се удаваше особено, защото скоро се върна към любимия си облик на хермелин.

Йорек Бирнисон спеше в снега наблизо, положил глава върху огромните си лапи. Отец Корам обаче беше на крак и когато видя че Панталеймон е буден, закуцука към тях да събуди Лира.

Тя го видя да се приближава и седна.

— Отче Корам, сега знам кое е това, което не разбирах! Алетиометърът повтаряше птица и не и това ми се струваше безсмислено, защото означаваше няма демон, а как е възможно човек да няма демон?… Какво има?

— Лира, боя се да ти го кажа след всичко, което направи, но момчето умря преди час. Не можеше да се успокои, не го свърташе на едно място. Все питаше за демона си, къде е, дали ще дойде скоро. И през цялото време стискаше тая смрадлива риба, сякаш… Не мога да говоря за това, дете! Но той най-сетне затвори очи и се отпусна и за пръв път изглеждаше спокоен — като всеки друг мъртвец, чийто демон си е отишъл съвсем естествено. Опитахме се да му изкопаем гроб, но земята е корава като желязо, затова Джон Фаа нареди да направят клада и ще го изгорят, та да не го разкъсат хищниците. Дете, ти постъпи много смело и доблестно и аз се гордея с теб. Сега вече знаем на какво са способни тези хора и в какво се състои нашият дълг. Ти трябва да си починеш и да се нахраниш, защото снощи заспа твърде бързо, а при тези температури трябва да ядеш, за да не отслабне организмът ти…

— Отче Корам, а къде е сега момчето? Изгориха ли го вече?

— Не, Лира, тялото му е зад шейните.

— Искам да го видя.

Той не можеше да й откаже, след като беше видяла нещо далеч по-лошо от смъртта, а и това би могло да я успокои. Заедно с Панталеймон, който подскачаше до нея, превърнат в бял заек, тя тръгна към задната част на кервана, където няколко мъже трупаха съчки.

Тялото на момчето лежеше под карирано одеяло край пътеката. Лира коленичи до него и повдигна одеялото. Един от мъжете понечи да я спре, но останалите поклатиха глави.

Панталеймон се примъкна по-близо и двамата се вгледаха в жалкото изнурено личице. Лира свали ръкавицата си и докосна очите му. Бяха студени като мрамор. Отец Корам беше прав — горкият малък Тони Макариос по нищо не се различаваше от всяко друго човешко същество, чийто демон е бил отнесен от смъртта. О, ако й отнемеха Панталеймон! Тя го грабна и го притисна до сърцето си, сякаш искаше да го скрие там. А малкият Тони Макариос имаше само една жалка риба…

Къде ли беше тя?

Лира дръпна одеялото. Рибата я нямаше.

Тя скочи на крака с искрящи от гняв очи.

— Къде е рибата му?

Циганите спряха работата си и я погледнаха слисани. Демоните им обаче разбраха и се спогледаха. Върху лицето на един от мъжете се появи колеблива усмивка.

— Да не сте посмели да се смеете! Ще ви изтръгна дробовете, ако дръзнете да му се надсмивате! Това беше всичко, за което можеше да се залови, една вмирисана сушена риба, тя беше неговият демон и едничкото същество, което да обича! Кой му я взе? Къде е тя?

Панталеймон се беше превърнал в ръмжащ снежен леопард, същият като демона на лорд Азриел, но тя не забеляза това. Сега виждаше единствено кое е хубаво и кое лошо.

— Успокой се, Лира — каза един от мъжете. — По-кротко, дете.

— Кой му я взе? — продължи да вилнее тя и циганинът се отдръпна смутен.

— Не знаех — започна да се оправдава друг мъж. — Мислех, че са му я дали да яде. Взех му я, защото си помислих, че така е по-прилично. Не беше нарочно, Лира.

— Къде е рибата?

— Дадох я на кучетата, защото не знаех, че правя нещо лошо — смутено промърмори мъжът. — Прощавай.

— Не аз трябва да ти прощавам, а той — изрече Лира и се обърна към мъртвото момче, за да докосне леденостудената му буза.

Тогава я осени една мисъл и тя започна да рови из кожите, в които беше загърната. Студът я лъхна през разтворения анорак, но само за няколко секунди тя откри онова, което търсеше, измъкна от портмонето си златна монета и отново се загърна плътно.

— Ще ми дадеш ли за малко ножа си? — попита тя мъжа, който беше взел рибата. Той й подаде ножа, а Лира се обърна към Панталеймон: — Как й беше името?

— Мишеловка — мигновено реагира той.

Лира хвана ножа като писалка и стисна здраво монетата в лявата си ръка, а с дясната издълба в златото името на демона.

— Надявам се, че това ще свърши работа — щом за Професорите в „Джордан“ е достатъчно — прошепна тя на мъртвото момче, разтвори със сила челюстта му и пъхна монетата в устата му. Не беше лесно, но се справи някак.

После върна ножа на мъжа и се запъти в сутрешния здрач към шейната на Отец Корам.

Той й даде паничка току-що свалена от огъня супа, която Лира загълта лакомо.

— Какво ще правим с тези вещици, Отче Корам? — попита тя. — Чудя се дали и вашата не е с тях.

Моята ли? Не съм врачка, Лира. Може да са тръгнали къде ли не. В живота на вещиците има хиляди неща, за които ние дори не подозираме. Неща, невидими за нас. Тайнствени болести, които за нас са смешни, но за тях може да се окажат смъртоносни. Поводи за война, неразбираеми за нас. Радости и скърби, породени от цъфтежа на едва забележими растения в тундрата… Все пак съжалявам, че не видях полета им. Иска ми се да можех да се насладя на тази гледка. Хайде, дояж си супата. Искаш ли още? Има и сухари. Яж, дете, защото скоро потегляме.

Храната посъживи Лира и скоро ледът, сковал душата й, започна да се топи. Заедно с останалите тя отиде да погледа как полагат малкото осакатено телце на кладата и сведе глава, за да изслуша със затворени очи молитвата на Джон Фаа. Мъжете напръскаха дървата с каменовъглен спирт, запалиха огъня и само след миг пламъците лумнаха високо.

Щом се увериха, че тялото е изгорено, те отново потеглиха на път. Това беше едно призрачно пътуване. Заваля сняг и скоро светът се сви до сивите сенки на кучетата, тичащи отпред, скърцането на шейната, хапещия студ и вихъра от снежинки, тъмни почти колкото небето и тежки почти колкото земята.

Кучетата продължаваха да тичат с вирнати опашки, изпускайки облачета пара. Превали пладне и здрачът отново обгърна света. Те спряха да се нахранят и да си починат в една долина между хълмовете. Трябваше да определят местоположението и маршрута си и докато Джон Фаа се съветваше с Лий Скорзби как ще е най-добре да използват балона, Лира се сети за летящия шпионин и попита Отец Корам за кутията от тютюн, в която го бяха затворили.

— Затрупал съм я здраво — успокои я той. — Пъхнах я на дъното на една торба, в която няма нищо интересно. На кораба запоих капака, както ти обещах. Не знам какво ще правим с това нещо, честно да ти кажа. Можем да го хвърлим на дъното на някоя огнена мина, но не знам това ще реши ли проблема. Ти обаче няма от какво да се тревожиш, Лира. Докато е у мен, нищо не те заплашва.

При първия удобен случай тя пъхна ръка на дъното на вкоравената от студа платнена торба и измъкна малката кутия. Още преди да я докосне, усети бръмченето отвътре.

Докато Отец Корам разговаряше с останалите водачи, тя отнесе кутията на Йорек Бирнисон и сподели с него хрумването си. Беше се сетила за това, когато си припомни лекотата, с която той проби кожуха на мотора.

Мечокът я изслуша, после взе капака на една тенекиена кутия от бисквити и ловко го огъна под формата на цилиндър. Лира беше изумена от сръчността на ръцете му. За разлика от повечето мечки неговата порода имаше палец, с който можеше да държи предметите и да си помага при работа. Той притежаваше и някакъв вроден усет за якостта и гъвкавостта на метала, което означаваше, че му е достатъчно само да го вдигне и да го повърти в ръцете си, за да знае как за кратко време да му придаде желаната форма. Точно това направи и сега — огъна краищата на тенекиения капак така, че се образува цилиндър, а после измайстори и капачка. Сетне по молба на Лира направи и още един — със същия размер като кутийката на Отец Корам. Единият цилиндър влизаше в другия и дори оставаше място да се напъхат козина и мъх, за да заглушат шума. В готов вид конструкцията напомняше по форма и размер алетиометъра.

Лира седна до мечока, който гризеше замръзнал еленов крак, твърд като дърво.

— Йорек — продума тя, — трудно ли е да нямаш демон? Не си ли самотен?

— Самотен? — повтори той. — Не знам. Като кажат например, че е студено, аз не го разбирам, защото не знам какво е студ. По същия начин не знам и какво значи самотен. Мечките са създадени да живеят сами.

— А мечките в Свалбард? Чух, че били хиляди. Така ли е?

Той не отговори, а стисна със зъби кокала така, че се чу пукот като от прекършено дърво.

— Извинявай, Йорек — каза Лира. — Дано не съм те обидила с нещо. Просто съм любопитна. А пък свалбардските мечки ме интересуват още повече заради баща ми.

— Кой е баща ти?

— Лорд Азриел. Пленник е в Свалбард. Мисля, че Лакомиите са го предали и са платили на мечките да го държат затворен.

— Не знам. Не съм от Свалбард.

— Мислех, че си бил…

— Не. Бях от Свалбард, но вече не съм. Наказаха ме с изгнание, защото убих друга мечка. Отнеха ми положението, имуществото и бронята. Пратиха ме да живея на границата на човешкия свят, да си изкарвам хляба с най-тежката работа, когато изобщо успея да намеря такава, и да се опитвам да удавя спомените си в алкохола.

— Защо уби другия мечок?

— От гняв. Мечките знаят как да насочват гнева си в друга посока, но аз не се овладях. Убих го и бях справедливо наказан.

— Бил си богат и с високо положение — възхитено изрече Лира. — Също като баща ми, Йорек! На него му се е случило нещо подобно малко след като съм се родила. Той също е убил и са му отнели цялото богатство. Това обаче е било много преди да го затворят в Свалбард. Не знам нищо за Свалбард, освен че е в крайния Север… Всичко ли е покрито с лед? Може ли да се стигне дотам по замръзналото море?

— Не и от този бряг. На юг от него морето понякога замръзва, но не винаги. Трябва лодка.

— Или балон?

— Да, или балон, но тогава ще е нужен и попътен вятър.

Той отново заби зъби в месото, а Лира пак си спомни всичките онези вещици в нощното небе, но не каза нищо. Предпочете да го разпитва за Свалбард и слушаше като омагьосана, докато той й разказваше за плъзгащите се глетчери, за скалите и плаващите ледове със стотиците налягали по тях моржове с блестящи от белота зъби, за гъмжащите от тюлени морета, за нарвалите, пробиващи заледената вода с огромните си бивни, за мрачния скалист бряг, за високите по триста метра канари, където кръжаха и виеха гнезда скални призраци, за въглищните шахти и огнените мини, където мечоците ковачи ковяха яки железни листове и ги превръщаха в брони…

— Щом са ти взели бронята, Йорек, откъде намери тази?

— Направих си я сам на Нова земя от небесно желязо. Дотогава бях непълноценен.

— Значи мечките могат да изковат собствената си душа… — промълви тя. На света имаше толкова много неща, които не знаеше. — А кой е кралят на Свалбард? Имат ли мечките крал?

— Името му е Йофур Ракнисон.

Името й прозвуча познато. Беше го чувала и преди, но къде ли? При това изречено не от мечока и не от циганин. Гласът, който го беше произнесъл, принадлежеше на Професор — ясен, педантичен и лениво арогантен. Така говореха в „Джордан“. Тя отново се опита да си го припомни. О, толкова добре го познаваше!

В този миг я осени: Стаята за отдих. Професорите слушат лорд Азриел. Странстващият професор беше този, който спомена нещо за Йофур Ракнисон. Той беше изрекъл думата броненосци, която Лира чуваше за пръв път, затова не разбра, че Йофур Ракнисон е мечок. Какво ли беше казал тогава? Че кралят на Свалбард е суетен и може да бъде спечелен с ласкателство. Имаше и още нещо, само да успееше да си го спомни, но оттогава се бяха случили толкова много неща…

— Щом баща ти е пленник на свалбардските мечки, няма да избяга оттам — каза Йорек Бирнисон. — Там няма дървета, от които да си направи лодка. От друга страна, той е благородник и ще се отнасят с него почтително. Ще му дадат къща и прислуга, ще му осигурят храна и топливо.

— Могат ли мечките да бъдат победени, Йорек?

— Не.

— А надхитрени?

Той спря да гризе кокала и я погледна право в очите.

— Бронираните мечки не могат да бъдат победени. Ти видя бронята ми, виж сега оръжията ми.

Мечокът пусна кокала и протегна ръцете си с дланите нагоре. Черните възглавнички бяха покрити с вроговена кожа, два-три сантиметра дебела, а всеки нокът беше дълъг колкото дланта на Лира и остър като нож. Тя изумена прокара пръсти по тях.

— С един удар троша черепа на тюлен — каза той. — Или гръбнака на човек. Изтръгвам крайници. Освен това мога и да хапя. Ако ти не ме беше спряла в Тролезунд, щях да строша черепа на онзи човек като яйчена черупка. За силата толкова. Сега за хитростта. Не можеш да надхитриш мечка. Искаш ли да ти докажа? Вземи тогава една пръчка, ще се дуелираме.

Нетърпелива да опита, Лира отчупи от близкия храст един клон, окърши всички вейки и го размаха като шпага. Йорек Бирнисон приседна на задните си крака и зачака, сложил лапи в скута си. Когато беше готова, тя се изправи срещу него, но не искаше да го напада внезапно, защото той имаше крайно миролюбив вид. Лира размаха клона наляво-надясно, но не направи опит да го удари и той не помръдна. Тя повтори упражнението няколко пъти, но мечокът стоеше като вкаменен.

Най-сетне Лира реши да нанесе пряк удар, не да го удари силно, а само да го бодне лекичко в корема. Лапата му се стрелна мълниеносно и запрати пръчката на няколко метра встрани.

Лира не очакваше подобно нещо. Реши да повтори още веднъж, но резултатът беше същият. Опита отново, този път по-бързо, и неговата реакция беше още по-светкавична. Стиснала пръчката като рапира, тя започна да напада напълно сериозно, но нито веднъж не успя да го засегне. Той като че знаеше още преди нея какво смята да направи — когато тя се прицели в главата му, с едно бързо движение на огромната си лапа отблъсна удара, а при последвалата лъжлива атака изобщо не помръдна.

Лира започна да се ядосва и се хвърли яростно в нападение — размахваше пръчката, удряше, мушкаше и сечеше, но нито веднъж не стигна по-нататък от огромните му лапи. Те бяха навсякъде — точно там, където трябваше да отрази удара, точно навреме, за да спре атаката.

Тя усети страх и спря. Цялата беше потна под дебелите кожи, задъхана и омаломощена, а мечокът продължаваше да си седи все така невъзмутимо. Дори пръчката й да беше меч със смъртоносно острие, той пак щеше да си остане незасегнат.

— Бас държа, че можеш да ловиш куршумите — каза тя и захвърли пръчката. — Как го правиш?

— Просто не съм човек — отвърна той. — Точно затова никога не можеш да надхитриш мечка. Ние виждаме измамата и хитростта така ясно, както ръцете и краката. Виждаме по начин, който хората са забравили. Но ти трябва да го знаеш — нали разчиташ тълкувателя.

— Не е същото — възрази тя. Това, което току-що беше видяла, я плашеше повече дори от гнева му.

— Същото е. Доколкото разбирам, възрастните не могат да го разчитат. В сравнение с хората аз съм това, което си ти с твоя тълкувател спрямо възрастните.

— Може пък и да си прав — неохотно призна тя. — Значи ли това, че като порасна, ще забравя как се прави?

— Кой знае? Никога не съм виждал тълкувател, нито някой, които да може да го разчита. Може пък да си различна от другите.

Той отново застана на четири крака и продължи да гризе кокала си. Лира беше разкопчала кожите си, но студът отново стана жесток и трябваше да се загърне. Целият този епизод беше доста обезпокоителен. Искаше й се веднага да се допита до алетиометъра, но беше много студено, пък и я викаха да се качва на шейната. Лира взе тенекиените цилиндри, които Йорек Бирнисон беше направил, остави празния в торбата на Отец Корам, а другия, побрал кутийката с летящия шпионин, пъхна при алетиометъра в торбичката на кръста си. Когато отново потеглиха на път, изпита облекчение.

 

 

Водачите се съгласиха с Лий Скорзби, че на следващата спирка е добре да надуят балона и да огледат околността от въздуха. Естествено, Лира изгаряше от желание да полети с него, но й забраниха, както можеше да се очаква. Тя обаче го засипа с въпроси по пътя.

— Господин Скорзби, как може да се стигне с балон до Свалбард?

— Ще е нужен дирижабъл с газов мотор, нещо като цепелин, плюс попътен вятър от юг. Аз обаче не бих посмял. Виждала ли си крепостта някога? Най-мрачната и негостоприемна дупка, която можеш да си представиш, забравена от бога пустош, забутана на края на света.

— Чудех се дали Йорек Бирнисон не би искал да се върне там…

— Ще го убият. Йорек е изгнаник. Само да припари нататък, ще го разкъсат на парчета.

— Как надувате балона си, господин Скорзби?

— По два начина. Мога да получа водород, като залея железни стърготини със сярна киселина. Ако уловя газа, който се образува, мога постепенно да напълня балона с него. Другият начин е да открия около някоя огнена мина кладенец със земен газ. Тук под земята има много газ и нефт. Ако се наложи, мога да получа газ от нефт, а и от въглища. Не е никак трудно. Но най-бързият начин е да се използва земен газ. Един хубав кладенец може да напълни балона за час.

— Колко души могат да се качат?

— Шестима, ако е необходимо.

— Можете ли да вземете Йорек Бирнисон с бронята му?

— Правил съм го. Веднъж го спасих от тартарите, когато беше отрязан от своите и те се мъчеха да го уморят от глад — това беше по време на Тунгуската кампания. Аз се спуснах с балона и го измъкнах. Звучи просто, но трябваше да изчислявам теглото на този приятел на око. Освен това разчитах да намеря газ под леденото укрепление, което си беше построил. От въздуха обаче видях терена и прецених, че е безопасно да се копае. Нали разбираш, за да кацна, трябва да изпусна газа, а ако не вкарам нов, не мога да се вдигна във въздуха. Както и да е, справихме се, и бронята качихме.

— Господин Скорзби, а вие знаете ли, че тартарите пробиват дупки в черепите на хората?

— Разбира се. Правят го от хиляди години. В Тунгуската кампания пленихме петима живи тартари и трима от тях имаха дупки в черепа си. Единият имаше две.

— Значи го правят и на своите?

— Точно така. Първо изрязват малко кръгче от кожата на скалпа, но не изцяло, а така, че да може да се повдигне и да оголи костта. После издълбават в черепа кръгла дупка, но много внимателно, за да не засегнат мозъка, и зашиват кожата отгоре.

— Мислех, че го правят на враговете си!

— Нищо подобно! Това е голяма привилегия. Правят го, за да могат боговете да говорят с тях.

— Чувал ли сте някога за един изследовател, Станислаус Груман.

— Груман? Разбира се. Срещнах един от екипа му, когато преди две години летях над река Енисей. Той имаше намерение да поживее при тамошните тартари. Всъщност мисля си, че Груман наистина е имал такава дупка в черепа. Това било част от церемонията на посвещаването, но човекът, който ми го каза, също не знаеше много по въпроса.

— Тогава… Ако е бил почетен тартарин, те не са могли да го убият!

— Да го убият ли? Да не би да е мъртъв?

— Да, аз видях главата му — гордо заяви Лира. — Баща ми я беше намерил. Видях, когато я показваше на Професорите в колежа „Джордан“ в Оксфорд. Бяха го скалпирали.

— Кой го беше скалпирал?

— Ами, тартарите. Поне така мислеха Професорите… Но може и да не е така.

— Може да не е била главата на Груман — каза Лий Скорзби. — Не е изключено баща ти да е заблудил Професорите.

— Възможно е — изрече замислено Лира. — Той им искаше пари.

— И когато видяха главата, те му дадоха парите, така ли?

— Да.

— Хубав номер! Когато видят подобно нещо, хората са потресени и нямат желание да се заглеждат отблизо.

— Особено Професорите — съгласи се Лира.

— Е, ти по-добре знаеш. Но ако наистина е била главата на Груман, готов съм да се обзаложа, че не са го скалпирали тартарите. Те скалпират враговете си, а не своите хора. Той е бил приет от тях.

По пътя Лира премисляше чутото. Навсякъде около нея се движеха мощни течения, пълни със скрит смисъл — Лакомиите с тяхната жестокост и страха им от Праха, градът в Северното сияние, баща й в Свалбард, майка й… А къде беше тя? Алетиометърът, летящите на север вещици. Бедният малък Тони Макариос, шпионинът с часовников механизъм, зловещият дуел с Йорек Бирнисон…

Унесена в мислите си, Лира заспа. Всеки изминал час ги приближаваше към Болвангар.