Серия
Тъмните му материи (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Northern Lights, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 44 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
nlr (2007)
Корекция
Mandor (2007)

Издание:

ИК „БАРД“ ООД, 2004, ISBN 954-585-530-4

© „Megachrom“ — Петър Христов, оформление на корицата, 2004

© 1995 by Philip Pullman


5.
Коктейлът

През следващите няколко дни Лира не се отделяше от госпожа Колтър, сякаш беше неин демон. Госпожа Колтър познаваше невероятно много хора, с които се срещаха на всяка крачка и по всяко време. Сутрин отиваха на някое събрание, например на географите от Кралския арктически институт, и Лира седеше и слушаше, после настойничката й се срещаше с някой политик или свещеник за обяд в хубав ресторант и всички те живо се интересуваха от Лира и й поръчваха специални блюда, а тя се учеше как се ядат аспержи и какъв е вкусът на агнешките момици. Следобед обикновено пазаруваха, защото госпожа Колтър се подготвяше за експедиция, и тогава се купуваха кожи, мушами и непромокаеми ботуши, спални чували, ножове и чертожни инструменти, които изпълваха Лира с възторг. После отиваха на чай с други дами, не по-зле облечени от госпожа Колтър, макар и не толкова красиви и образовани. Жени, които толкова се отличаваха от професорките, циганките и слугините в колежа, сякаш бяха създадени от друг материал — опасни жени, чиято сила беше в чара, елегантността и изяществото. Тогава и Лира се обличаше хубаво, а дамите я глезеха и я включваха в лекия си изискан разговор, който засягаше различни непознати хора — политици, художници, любовници.

А вечер госпожа Колтър понякога водеше Лира на театър и тогава отново се срещаха с блестящи и изискани хора, които й говореха и се възхищаваха от нея, защото настойничката й като че познаваше всички важни личности в Лондон.

В интервалите между всички тези занимания госпожа Колтър й преподаваше основите на географията и математиката. В знанията на Лира имаше огромни пропуски, като изядена от мишките карта на света, защото в „Джордан“ я бяха учили хаотично и от време на време. Понякога нареждаха на някой Младши професор да й преподаде нещо и уроците се влачеха с мъка около седмица, след което тя „забравяше“ да се яви, за огромно облекчение на учителя си. Или пък той забравяше на какво трябва да я учи и задълбаваше в онова, което го интересуваше в момента. Тя знаеше за атомите и елементарните частици, за анбаромагнитните заряди и четирите фундаментални сили, както и за доста други проблеми на експерименталната теология, но нямаше никаква представа от устройството на Слънчевата система. Всъщност, когато госпожа Колтър й разказа за Земята и за другите пет планети, обикалящи около Слънцето, тя от сърце се смя на шегата.

Искаше й се обаче да покаже, че знае някои неща, затова, когато госпожа Колтър й разказваше за електроните, тя заяви с вид на познавач:

— Да, те са отрицателно заредени частици. Нещо като Праха, само дето той няма заряд.

В мига, в който го каза, демонът на госпожа Колтър я изгледа стреснато и златистата му козина настръхна, сякаш заредена. Госпожа Колтър сложи ръка на гърба му.

— Праха ли? — повтори тя.

— Да. Онзи, от космоса.

— Какво знаеш за Праха, Лира?

— Знам, че идва от космоса и осветява хората, стига да имаш специална камера да го видиш. Но не и децата. Той не им влияе.

— Откъде знаеш това?

Лира вече усещаше напрежението в стаята. Панталеймон се превърна в хермелин и се сгуши в скута й, целият разтреперан.

— От някого в „Джордан“ — неопределено отговори тя. — Не си спомням вече. Май че беше някой от Професорите.

— Може би по време на някой урок?

— Да, възможно е. Или пък е станало дума между другото. Да, май че точно така беше. Имаше един Професор — мисля, че беше от Нова Дания. Та той спомена нещо такова пред Капелана, а аз просто минавах оттам и ми стана интересно, затова се заслушах. Точно така стана.

— Разбирам — изрече госпожа Колтър.

— Вярно ли е това, което ми каза той, или не съм го разбрала правилно?

— Не знам. Сигурна съм, че знаеш много повече по въпроса от мен. Добре, да се върнем към електроните…

По-късно Панталеймон каза на Лира:

— Знаеш ли какво стана, когато демонът й настръхна? Аз бях зад него и я видях как сграбчи козината му, така че кокалчетата на пръстите й побеляха. Ти нямаше как да го видиш. Трябваше да мине доста време, докато той се успокои. Имах чувството, че ще се хвърли върху теб.

Това беше странно, две мнения нямаше, но никой от двамата нямаше представа какво би могло да означава.

Имаше и други уроци, преподадени така деликатно и мъдро, че Лира изобщо не ги усещаше като уроци. Как да си мие косата, как да прецени кои цветове си подхождат, как да каже „не“ така, че да не й се обидят, как да си слага червило, пудра, парфюм. Естествено, госпожа Колтър не учеше Лира на тези изкуства направо, но знаеше, че момичето я наблюдава, когато се приготвя за излизане, и я оставяше да разглежда козметиката й и да изпробва всичко върху себе си.

 

 

Времето минаваше и се зададе зимата. От време на време Лира си спомняше за „Джордан“, но той й се виждаше малък и тих в сравнение с трескавия живот, който водеше сега. Понякога мислеше и за Роджър и тогава усещаше как я обзема безпокойство, но се явяваше нещо неотложно — да отиде на опера, да премери нова рокля, да посети Кралския арктически институт — и Лира отново го забравяше.

Беше живяла в Лондон около месец и половина, когато госпожа Колтър реши да организира коктейл. Лира остана с впечатлението, че има някакъв празник, който трябва да се ознаменува, но госпожа Колтър не казваше нищо. Тя поръча цветя, обсъди с доставчика закуските и напитките и цяла вечер прави заедно с Лира списък на гостите, решавайки кого да покани.

— Трябва на всяка цена да поканим Архиепископа. Не мога да го пропусна, макар че е отвратителен стар сноб. Лорд Бореал е в града — това е чудесно. И принцеса Постникова. Как мислиш, добре ли ще е да поканим Ерик Андерсън? Чудя се дали не е време да се заемем с него…

Ерик Андерсън беше най-модният танцьор в Лондон. Лира нямаме представа какво означава „да се заемат с него“, но независимо от това й беше приятно, че я питат за мнението й. Тя старателно записваше всички имена, които госпожа Колтър споменаваше, макар и с куп грешки, и също така усърдно ги зачертаваше, когато гостът биваше сметнат за неподходящ.

Когато отиде да си легне, Панталеймон се обади от възглавницата:

— Тя никога няма да тръгне на север! Ще ни държи тук до свършека на света. Кога ще избягаме?

— Ще тръгне — възрази Лира. — Ти просто не я харесваш. Е, това е жалко, защото аз я харесвам. И защо й е притрябвало да ни учи на навигация и на какво ли не още, ако няма намерение да ни заведе на север?

— За да не започнеш да нервничиш, затова! Нали не си мечтала да стърчиш на някакъв коктейл и да се усмихваш? Тя иска да те превърне в домашно кученце.

Лира му обърна гръб и затвори очи. Но той казваше истината. Тя се чувстваше впримчена и притисната от този блестящ живот, независимо от разкоша, който я заобикаляше. Би дала всичко само за един ден с парцаливите си приятелчета в Оксфорд, за един бой в Глинозема или състезание по канала. Единственото, което й помагаше да остане любезна и внимателна с госпожа Колтър, беше сладката надежда, че ще тръгне на север. Може би там щяха да срещнат лорд Азриел. Може би двамата с госпожа Колтър щяха да се влюбят, да се оженят и да осиновят Лира, а после всички заедно щяха да спасят Роджър от Лакомиите.

Следобедът преди коктейла госпожа Колтър заведе Лира на фризьор, където тъмнорусата й коса беше грижливо сресана и накъдрена, а ноктите й бяха оформени и лакирани, после й сложиха малко червило и грим, за да й покажат как се прави. След фризьора отидоха да вземат новата рокля, която настойничката й беше поръчала, и да й купят лачени обувки и неусетно стана време да се прибират, за да подредят цветята и да се облекат за коктейла.

— Не ти трябва чантичка, скъпа — каза госпожа Колтър, когато Лира излезе от стаята си, сияеща от съзнанието за собствената си миловидност.

Лира не се разделяше с бялата си кожена чантичка, за да може алетиометърът винаги да й е подръка. Госпожа Колтър подреди няколко рози, които бяха пъхнати небрежно във вазата, и погледна многозначително към вратата.

— Моля ви, госпожо Колтър, аз толкова обичам тази чантичка!

— Не можеш да я носиш у дома, Лира. Толкова е нелепо да носиш чанта в собствената си къща! Върви да я оставиш и ела да прегледаме чашите…

Не толкова раздразненият й тон, колкото думите „в собствената си къща“ събудиха у Лира някаква непонятна съпротива. Панталеймон полетя към пода и мигновено се превърна в пор, изви гръб и се отърка в късите й бели чорапки. Това я окуражи.

— Но тя няма да ми пречи! Нищо друго не нося с такова удоволствие. И мисля, че подхожда…

Не успя да довърши изречението, защото демонът на госпожа Колтър скочи от канапето, развял златистата си козина, и притисна Панталеймон към килима, преди още да се е усетил. Лира извика — отначало разтревожена, после истински уплашена, защото Панталеймон се гърчеше, пищеше и ръмжеше, неспособен да се изтръгне от хватката на неочаквания си противник. Няколко секунди бяха достатъчни, за да сломят съпротивата му. Маймунката го сграбчи с черната си ръчичка за гърлото, стисна с крака задните му лапи и със свободната си ръка опъна ухото му така, сякаш искаше да го откъсне. Не сърдито, но с някаква хладна решимост, в която имаше нещо зловещо.

Лира хлипаше ужасена.

— Недейте! Моля ви! Спрете да ни причинявате болка!

Госпожа Колтър вдигна поглед от цветята си.

— Тогава направи каквото ти казах.

— Добре, обещавам!

Маймунката пусна Панталеймон, сякаш изведнъж се беше почувствала отегчена. Панталеймон се спусна към Лира и тя го притисна към лицето си, за да го целуне и утеши.

— Хайде, Лира! — каза госпожа Колтър.

Лира рязко се обърна и влезе в стаята си, като силно затръшна вратата зад гърба си. Но само миг по-късно вратата се отвори. На прага стоеше госпожа Колтър.

— Лира, ако се държиш по този груб и невъзпитан начин, ще стигнем до сблъсък и победителката ще съм аз. Остави чантата моментално! И да не виждам повече тази гримаса! Никога вече не блъскай вратата в мое присъствие, пък и когато и да било. Гостите ще почнат да пристигат след няколко минути и искам да намерят едно прекрасно възпитано момиче, мило, очарователно и невинно. Настоявам за това. Ясно ли ти е, Лира?

— Да, госпожо Колтър.

— Тогава ме целуни.

Тя леко се наведе и поднесе бузата си. Лира трябваше да се надигне на пръсти, за да я целуне. Забеляза колко е нежна кожата й, усети и малко странното й ухание — нежно, но някак метално. Отдръпна се и остави чантичката на тоалетката, после тръгна след госпожа Колтър към хола.

— Какво мислиш за цветята, миличка? — попита госпожа Колтър така нежно, сякаш нищо не се беше случило. — С розите никога не можеш да сбъркаш, но все пак не бива да се прекалява… Дали са доставили достатъчно лед? Бъди добро момиче и върви да попиташ. Неизстудените напитки са нещо ужасно…

Лира откри, че никак не й трудно да си придаде весел и безгрижен вид, макар през цялото време да усещаше отвращението на Панталеймон и омразата му към златистата маймунка. Скоро на вратата се позвъни и не след дълго стаята се изпълни с елегантни жени и красиви или прославени мъже. Лира се движеше сред тях, предлагаше им закуски, усмихваше се очарователно и отговаряше умно, когато я питаха нещо. Наистина се чувстваше като домашно кученце и в мига, в който си го помисли, Панталеймон разпери крилете си на щиглец и силно изчурулика.

Това поохлади усърдието й.

— Къде ходиш на училище, миличка? — попита една възрастна дама, като я разглеждаше през лорнета си.

— Не ходя на училище — отвърна Лира.

— Наистина ли? Мислех, че майка ти те е дала в нейния пансион. Много добро училище…

Едва сега Лира забеляза заблудата на старата дама.

— Тя не ми е майка. Само й помагам. Аз съм й лична асистентка — важно заяви тя.

— Така ли? А кои са родителите ти?

Лира отново се запита за скрития смисъл на въпроса.

— Били са граф и графиня. Загинали са при въздушна катастрофа някъде на север.

— Как е фамилията им?

— Баща ми е граф Белакуа. И е брат на лорд Азриел.

Демонът на старата дама, голям ален папагал, пристъпи от крак на крак, сякаш започваше да губи търпение. Любопитството на възрастната гостенка беше разпалено до такава степен, че Лира сметна за най-благоразумно да се махне. Тя се усмихна очарователно и продължи нататък.

Докато минаваше край една групичка от неколцина мъже и една млада жена, тя дочу думата Прах и тутакси наостри уши. Вече се беше движила достатъчно в обществото, за да схване кога мъжете и жените флиртуват, и започна да ги наблюдава с интерес, макар че споменаването на Праха я вълнуваше далеч повече. Тя се приближи и се заслуша. Мъжете явно бяха учени, а от начина, по който жената ги разпитваше, Лира заключи, че сигурно е студентка.

— Открили са го московитите. Ако вече го знаете, кажете ми — обясняваше мъж на средна възраст, а младата жена го гледаше с възхищение. — Един учен на име Русаков. Затова оттогава ги наричат частиците на Русаков. Елементарни частици, които по никакъв начин не влизат във взаимодействие с останалите и много трудно се откриват. Но най-странното е, че хората изглежда ги привличат.

— Наистина ли? — попита жената с разширени очи.

— А още по-странно е, че някои хора ги привличат по-силно от други. При възрастните притеглянето е по-силно, отколкото при децата. Поне докато пораснат. Всъщност, това е единствената причина… — той замълча за миг и сложи доверително ръка на рамото на жената, — …единствената причина за създаването на Жертвения съвет, както би могла да ви каже нашата домакиня.

— Наистина ли? Значи е свързана със Съвета?

— Мила моя, тя е Съветът. Това е изцяло неин проект…

Мъжът понечи да каже още нещо, но в този миг улови погледа на Лира. Тя го гледаше без да мига. Може би той беше пил повече, а може би просто искаше да впечатли жената, защото изрече:

— Бас държа, че малката дама знае всичко по този въпрос. Ти си защитена от Жертвения съвет, нали, миличка?

— О, да — съгласи се Лира. — Тук абсолютно нищо не ме заплашва. Докато живеех в Оксфорд, имаше много опасни неща. Например цигани — те крадат деца и ги продават на турците като роби. А в Порт Медоу при пълнолуние се появява върколак, който идва от стария женски манастир в Годстоу. Веднъж го чух да вие. Освен това има Лакомии…

— Точно за това говоря — каза мъжът. — Така наричат Жертвения съвет, нали?

Лира усети как Панталеймон трепна, но успя да запази самообладание. Демоните на двамата възрастни, котка и пеперуда, като че не забелязаха нищо.

— Лакомии? — повтори младата жена. — Какво странно име! Защо ги наричат така?

Лира отвори уста да й разкаже някои от смразяващите кръвта истории, с които плашеше оксфордските хлапета, но мъжът я изпревари.

— Това идва от инициалите — Лондонски комитет за изкупление. Всъщност идеята е много стара. През Средновековието родителите давали децата си на Църквата, за да стават монаси и монахини. Горките хлапета били принасяни в жертва пред Бога. Идеята била заимствана оттам, докато изследвали тази работа с Праха… Както вероятно знае нашата малка приятелка. Защо не идеш да си поговориш с лорд Бореал? — попита той направо. — Сигурен съм, че ще се радва да се запознае с протежето на госпожа Колтър. Онзи с посивялата коса и демона змия.

Лира разбираше, че той иска да се отърве от нея, за да може да си говори на четири очи с младата жена. Но жената изглежда беше заинтригувана от Лира, защото го остави и се приближи към нея.

— Почакай малко… Как се казваш?

— Лира.

— Аз съм Адел Старминстър. Журналистка. Можем ли да си поговорим някъде насаме?

— Да — отвърна простичко Лира, която намираше за съвсем естествено, че хората може да искат да си говорят с нея.

Пеперудата демон изпърха над тях, завъртя се из стаята и се върна. Прошепна нещо на ухото на Адел и тя се обърна към Лира:

— Да идем да седнем до прозореца.

Това беше любимото място на Лира. Прозорецът гледаше към реката и по това време светлините на отсрещния бряг блестяха ярко и се отразяваха в придошлата тъмна вода. Нагоре по реката се движеше върволица от баркаси, теглени на буксир. Адел Старминстър седна и направи място на Лира до себе си.

— Професор Докър каза, че имаш някаква връзка с госпожа Колтър. Правилно ли съм разбрала?

— Да.

— Каква е тя? Не си й дъщеря, нали? Щях да знам…

— Разбира се, че не. Аз съм личната й асистентка.

— Лична асистентка? А не си ли малко млада за това? Мислех, че си й някаква роднина. А тя що за човек е?

— Много е умна — каза Лира. Допреди тази вечер сигурно би казала още много, но нещата се променяха.

— Да, но аз питам за характера — настоя Адел Старминстър. — Как се държи — дружелюбно, нервно… Ти тук ли живееш, с нея? Каква е тя, когато сте сами?

— Много е добра — безстрастно изрече Лира.

— А ти какво правиш? По какъв начин й помагаш?

— Правя разни изчисления и неща от този род. Като при навигация.

— Разбирам… А откъде си? Как каза, че се казваш?

— Лира. И съм от Оксфорд.

— А защо госпожа Колтър избра теб…

Жената млъкна насред дума, защото пред тях внезапно се изправи самата госпожа Колтър. От начина, по който Адел вдигна поглед към нея, а пеперудата запърха уплашено над главата й, Лира разбра, че младата жена не е сред поканените на коктейла.

— Не знам коя сте — изрече госпожа Колтър много тихо, — но ще го разбера само за пет минути и тогава ще се простите с работата си на журналистка. Сега станете, без да вдигате шум, и излезте оттук. Мога само да ви кажа, че онзи, който ви е довел, също ще си изпати.

Госпожа Колтър сякаш беше заредена с някакъв вид анбарен заряд. Тя дори миришеше различно — от тялото й лъхаше на нагорещен метал. Лира и по-рано го беше усещала, но този път обектът беше друг и горката Адел нямаше нужната сила да се съпротивлява. Демонът й безсилно се отпусна на рамото й, изпърха един-два пъти с великолепните си крила и падна в несвяст. Жената също едва се държеше на крака. Тя се затътри непохватно през тълпата от бъбрещи гости и излезе от стаята. Едната й ръка придържаше примрелия демон на рамото й.

— Е? — обърна се госпожа Колтър към Лира.

— Не съм й казала нищо важно.

— Какво те питаше?

— Само с какво се занимавам, откъде съм и в този дух.

Едва тогава Лира забеляза, че госпожа Колтър е сама, без демона си. Как беше възможно? Но в този миг златната маймунка изникна изневиделица до тях. Жената протегна ръка, помогна на демона си да скочи на рамото й и сякаш изведнъж се успокои.

— Ако случайно забележиш още някого, който не е поканен, ела и ми кажи, скъпа.

Миризмата на нагорещен метал беше изчезнала. Може би Лира само си беше въобразила. Отново усещаше парфюма на госпожа Колтър, аромата на розите, миризмата на пурети и парфюмите на другите жени. Госпожа Колтър се усмихна със заговорнически вид, който казваше: „Ние с теб ги разбираме тези неща, нали?“, и отново тръгна да обхожда гостите.

Панталеймон прошепна на ухото на Лира:

— Докато тя беше тук, демонът й излезе от стаята ти. Сигурно е претърсвал и сега знае за алетиометъра.

Лира беше почти сигурна, че е така, но нямаше какво да направи. Какво разправяше онзи професор за Лакомиите? Тя го потърси с поглед, но когато го откри, видя как портиерът (облечен за случая като лакей) и още един мъж го потупват по рамото и тихо му казват нещо, при което професорът побеля като платно и ги последва навън. Това продължи само няколко секунди и беше направено така дискретно, че никой дори не забеляза, но Лира се почувства уязвима и се разтрепери вътрешно.

Тя се шляеше безцелно из двете стаи, в които бяха събрани гостите, слушаше с половин ухо разговорите, хвърляше око към коктейлите, които й беше забранено да опитва, и усещаше как с всяка минута раздразнението й нараства. Дори не беше забелязала, че някой я наблюдава, когато портиерът изникна до нея и прошепна на ухото й:

— Госпожице Лира, господинът до камината би искал да поговори с вас. Ако не знаете, той е лорд Бореал.

Лира погледна към другия край на стаята. Посивелият мъж с могъщо телосложение гледаше право в нея, а когато срещна погледа й, кимна и й даде знак да се приближи.

Тя тръгна към него неохотно, но любопитството й беше събудено.

— Добър вечер, дете — поздрави лорд Бореал. Гласът му беше спокоен и уверен. Люспестата глава и изумрудените очи на демона му проблясваха в светлината на лампата от гравирано стъкло.

— Добър вечер — отвърна Лира.

— Как е старият ми приятел, Ректорът на „Джордан“?

— Много добре, благодаря.

— Сигурно на всички им е било много мъчно да се разделят с теб?

— Да, така е.

— А госпожа Колтър създава ли ти достатъчно работа? На какво те учи?

Лира усети как непокорството надига глава у нея и вместо да отговори на този снизходителен въпрос истината или да даде воля на въображението си, което неведнъж я беше спасявало, изтърси:

— Уча за частиците на Русаков и за Жертвения съвет.

Изведнъж цялото му внимание се насочи към нея, както се насочва лъчът на анбарен прожектор.

— Може би ще ми кажеш какво знаеш?

Вече нищо не можеше да спре Лира.

— Те провеждат експерименти на север. Като доктор Груман.

— Продължавай.

— Правят специални фотограми, на които може да се види Прахът, и ако на снимката има мъж, цялата светлина отива към него, а към детето не отива нищо, или поне не толкова много.

— Госпожа Колтър ли ти е показвала такава снимка?

Лира се поколеба, защото това вече не беше лъжа, а нещо друго, в което нямаше никакъв опит.

— Не — призна тя. — Видях такава в „Джордан“.

— Кой ти я показа?

— Всъщност не са ми я показвали на мен. Аз само минавах и я видях. После Жертвеният съвет отвлече приятеля ми Роджър. Но…

— Кой ти показа снимката?

— Чичо ми Азриел.

— Кога?

— Последния път, когато беше в „Джордан“.

— Ясно. И какво друго си научила? Май чух да споменаваш Жертвения съвет?

— Да, само че не съм го чула от него. Научих го тук.

Това си беше самата истина.

Той я наблюдаваше внимателно. Лира отвърна на погледа му с цялата невинност, на която беше способна. Най-сетне мъжът кимна.

— Тогава госпожа Колтър явно е решила, че си готова да й помагаш в тази работа. Интересно. Започна ли вече?

— Не — отвърна Лира.

За какво говореше той? Панталеймон мъдро се спотайваше в най-безличната си форма на нощна пеперуда и не можеше да издаде чувствата й, а за себе си тя беше сигурна, че ще съумее да запази невинно изражение.

— А каза ли ти какво става с децата?

— Не, не ми е казвала. Знам само, че става дума за Праха и че те са нещо като жертва.

Това отново не беше съвсем лъжа — нали не беше казала, че го е чула лично от госпожа Колтър!

Жертва е твърде драматична дума. Онова, което се прави, е не само за наше, а и за тяхно добро. Пък и всички те тръгват с госпожа Колтър по своя воля. Именно затова я ценим толкова. Те трябва да се включат доброволно и с желание, а кое дете може да й устои? И ако е решила да те използва, за да доставя деца, още по-добре. Много се радвам.

Той й се усмихна досущ като госпожа Колтър, сякаш двамата споделяха обща тайна. Лира му отвърна с вежлива усмивка и мъжът насочи вниманието си към друг събеседник.

Лира усещаше ужаса на Панталеймон и знаеше, че и той чете мислите й. Искаше да излезе някъде и да си поговорят двамата насаме, искаше да се махне от този апартамент, да се върне в малката си порутена стаичка на Дванайсетото стълбище, искаше да намери лорд Азриел…

И сякаш в отговор на това желание дочу да се споменава името му и се приближи към групата на говорещите, като си даде вид, че иска да си вземе от закуските. Мъж в пурпурно епископско одеяние тъкмо казваше:

— Не, не мисля, че лорд Азриел ще ни създава грижи, поне за известно време.

— Къде казахте, че го държат?

— В крепостта Свалбард, доколкото разбрах. Пазят го броненосците — бронираните мечки. Невероятни същества! И хиляда години да живее, пак не може да избяга от тях. Всъщност мисля, че пътят ни наистина е чист…

— Последните опити потвърдиха убеждението, което винаги съм подкрепял — че Прахът е еманация на тъмното начало и…

— Не улавям ли зороастрийска ерес?

— Онова, което някога е било ерес…

— И ако успеем да изолираме тъмното начало…

— Свалбард ли казахте?

— Бронираните мечки…

— Жертвеният съвет…

— Децата не страдат, сигурен съм в това…

— Лорд Азриел е заточен…

Лира беше чула достатъчно. Обърна се и се измъкна от гостната, влезе в стаята си и затвори вратата. Шумът от коктейла тутакси заглъхна.

— Е? — тихо попита тя и Панталеймон се превърна в щиглец, който кацна на рамото й.

— Ще бягаме ли? — прошепна той в отговор.

— Разбира се. Ако го направим сега, с всичките тези хора наоколо, тя може да не се усети веднага.

— Но той ще се усети.

Панталеймон говореше за демона на госпожа Колтър. Когато си представи златистия му ореол, почувства, че й прилошава от страх.

— Този път ще се боря с него! — храбро заяви Панталеймон. — Аз мога да се променям, а той не може. Ще се променя толкова бързо, че няма да успее да реагира. Този път ще го победя, ще видиш.

Лира кимна разсеяно. Какво да облече? Как да се измъкне така, че никой да не я забележи?

— Ще трябва да идеш на разузнаване — прошепна тя. — Видиш ли, че е чисто, даваш ми знак и тръгваме. Бъди нощна пеперуда. И запомни, когато никой не гледа, изчезваме…

Тя открехна вратата и Панталеймон тихо се измъкна — тъмна сянка на фона на приглушената розова светлина в антрето.

През това време тя бързо навлече най-топлите дрехи, които имаше, и пъхна още няколко в една синтетична модна торбичка от магазина, който бяха посетили същия следобед. Госпожа Колтър й даваше пари като бонбони и макар Лира да ги харчеше наляво и надясно, все още й оставаха няколко соверена. Тя ги пъхна в джоба на тъмното палто от вълча кожа.

Последен уви алетиометъра в черното кадифе. Дали онази отвратителна маймунка го беше открила? Да, сигурно, и сто на сто беше казала на госпожа Колтър! Ах, защо не го беше скрила по-добре!

Приближи се на пръсти до вратата. За щастие тя беше в края на коридора до самия вестибюл, а повечето гости бяха в двете големи стаи от другата му страна. Чуваха се гласове, смях, тихият шум на водата в тоалетната, звън на чаши. В този миг един тъничък гласец прошепна в ухото й:

— Сега! Бързо!

Лира се промъкна във вестибюла и след по-малко от три секунди вече отваряше външната врата на апартамента. Миг по-късно беше навън и тихо притваряше вратата. С превърнатия в щиглец Панталеймон на рамото тя изтича по стълбите и изскочи навън.