Серия
Тъмните му материи (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Northern Lights, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 44 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
nlr (2007)
Корекция
Mandor (2007)

Издание:

ИК „БАРД“ ООД, 2004, ISBN 954-585-530-4

© „Megachrom“ — Петър Христов, оформление на корицата, 2004

© 1995 by Philip Pullman


2.
Представата за Севера

— Лорд Азриел — тежко изрече Ректорът и пристъпи напред да му стисне ръката. От укритието си Лира го наблюдаваше внимателно и забеляза как погледът му за миг се стрелна към масата, където беше токайското.

— Ректоре — поясни лорд Азриел, — дойдох твърде късно, за да ви прекъсвам вечерята, затова се настаних тук. Ето го и Помощник-ректорът. Здравейте, радвам се да ви видя в добро здраве. Извинете ме за неугледния вид, току-що пристигам. Да, Ректоре, токайското го няма. Вие стоите върху него. Портиерът го събори от масата, но аз бях виновен. Здравейте, Капелане. Четох последния ви трактат с голям интерес…

Той се отдалечи с Капелана и остави Лира да наблюдава необезпокоявана лицето на Ректора. То беше безстрастно, но демонът на рамото му се беше накокошинил и пристъпваше неспокойно от крак на крак. Лорд Азриел вече беше в центъра на вниманието и макар да правеше всичко възможно да демонстрира уважение към Ректора на собствената му територия, беше ясно на чия страна е силата.

Професорите поздравиха госта и насядаха — някои около масата, други в креслата — и скоро стаята се изпълни с бръмчене на гласове. Лира виждаше, че всички са силно заинтригувани от дървения сандък, екрана и прожекционния апарат. Тя познаваше добре Професорите — Библиотекаря, Помощник-ректора, Екзаминатора и всички останали. Тези хора бяха около нея през целия й живот, учеха я, наказваха я, утешаваха я, правеха й малки подаръци, пъдеха я от градината с плодните дръвчета. Те бяха семейството й. Може би дори щеше да ги чувства като семейство, ако имаше някаква представа какво е това, но в този смисъл прислугата като че й беше по-близка. Професорите имаха по-важни занимания от това да се грижат и да обграждат с любов едно полудиво дете, попаднало при тях по волята на случая.

Ректорът запали спиртника под малкия сребърен мангал и разтопи парченце масло, преди да разчупи десетина макови главички и да изсипе семето вътре. Макът се поднасяше след трапезата — той проясняваше ума и развързваше езика, и тогава разговорът ставаше интересен и богат. По традиция лично Ректорът го приготвяше.

Маслото цвърчеше, гласовете жужаха и Лира реши, че сега е моментът да се намести по-удобно. Безкрайно предпазливо тя смъкна една от мантиите, цялата подплатена с кожа, и я постла на пода.

— Трябваше да вземеш нещо по-бодливо — прошепна Панталеймон. — Ако ти стане много меко, ще вземеш да заспиш.

— Ако заспя, ти ще имаш грижата да ме събудиш — отвърна Лира.

След като се намести удобно, тя се заслуша в разговора. Убийствено скучен разговор — все за политика, при това лондонска, и нищо вълнуващо по въпроса за тартарите. Приятният аромат на пържено маково семе и тютюн се промъкваше през пролуката в гардероба и Лира започна да клюма. Но ето че най-сетне някой почука по масата и гласовете стихнаха. Заговори Ректорът.

— Господа, мисля, че говоря от името на всички, когато поздравявам лорд Азриел с добре дошъл. Посещенията му са редки, но винаги изключително ценни, а тази вечер, сигурен съм, той има да ни покаже нещо наистина интересно. Намираме се в момент на голямо политическо напрежение, както всички си даваме сметка. Утре сутрин лорд Азриел трябва да бъде в Уайтхол и влакът вече го чака под пълна пара, за да го отведе в Лондон веднага след разговора ни. Ето защо трябва да използваме разумно времето си. След като ни каже каквото има да ни казва, сигурно ще има въпроси. Моля ви, говорете кратко и по същество. Лорд Азриел, какво ще кажете да започнем?

— Благодаря, Ректоре — отвърна лорд Азриел. — За начало ще ви покажа няколко снимки. Струва ми се, че Помощник-ректорът ще вижда по-добре оттук. Може би Ректорът ще бъде така добър да премести стола си по-близо до гардероба?

Старият Помощник-ректор беше почти сляп и учтивостта изискваше да му направят място по-близо до екрана, а това означаваше, че Ректорът ще трябва да седне до Библиотекаря, само на метър от скривалището на Лира. Той се премести и Лира го чу да мърморя:

— Тоя дявол! Знаел е за виното, сигурен съм!

Библиотекарят изрече полугласно:

— Сега ще иска пари. Ако ни принуди да гласуваме…

— Ако го направи, ще му опонираме с цялото красноречие, на което сме способни.

Прожекционният апарат засъска и лорд Азриел здраво завъртя ръчката. Лира лекичко се помести, за да вижда екрана, където постепенно се очерта ярък бял кръг.

— Ще угаси ли някой лампата? — помоли лорд Азриел.

Един от Професорите се надигна и стаята потъна в полумрак.

Лорд Азриел заговори:

— Както някои от вас знаят, преди дванадесет месеца потеглих на север с дипломатическа мисия при краля на Лапландия. Или поне такъв беше поводът. Всъщност истинската ми цел беше да стигна още по-далеч на север, до самите вечни ледове, за да разбера какво се е случило с експедицията на Груман. В едно от последните съобщения на Груман до Академията в Берлин се споменава някакъв природен феномен, който можел да се види само на север. Моето намерение беше да проуча и това, както и да разбера какво се е случило с него. Но първата картина, която ще ви покажа, няма пряка връзка нито с едното, нито с другото.

Той пъхна първия диапозитив в рамката. На екрана се появи кръгла фотограма в контрастно черно и бяло. Беше снимано през нощта при пълнолуние. Недалеч се виждаше дървена колиба, чиито стени тъмнееха на фона на снега, който затрупваше всичко наоколо и тегнеше на дебел пласт върху покрива. До колибата бе подредено философско оборудване, което за Лира наподобяваше видяното в Анбарния парк по пътя за Ярнтън — балони, кабели, порцеланови изолатори, и всичко това блестеше на лунната светлина под дебелия слой скреж. На видно място отпред стоеше мъж, целият увит в кожи. Лицето му не се разпознаваше под ниско нахлупената качулка. Ръцете му бяха вдигнати в приветствен жест. До него имаше по-малка фигурка. Луната къпеше всичко наоколо в бледата си светлина.

— Тази снимка е направена със стандартната емулсия от сребърен нитрат — обясни лорд Азриел. — Искам да видите още една, направена на същото място само минута след първата с нова, специално създадена емулсия.

Той извади първата снимка и сложи на нейно място нова. Втората беше много по-тъмна, сякаш лунната светлина минаваше през филтър. Хоризонтът още се виждаше, виждаха се и тъмните очертания на колибата и затрупаният със сняг покрив, но инструментите тънеха в мрак. Ала мъжът също се беше променил — той беше окъпан в светлина, а от вдигнатите му ръце като че струеше фонтан от сияещи частици.

— Тази светлина издига ли се, или иде отгоре? — попита Капеланът.

— Иде отгоре — отговори лорд Азриел, — но не е светлина. Това е Прах.

Нещо в начина, по който го каза, накара Лира да си помисли, че става дума за Прах с главна буква, а не за обикновен прах. Реакцията на Професорите затвърди усещането й, защото след думите на лорд Азриел в стаята настъпи гробна тишина, последвана от въздишки на изумление.

— Но как…

— Нима…

— Не може…

— Господа! — издигна глас Капеланът. — Да оставим лорд Азриел да обясни!

— Това е Прах — повтори лорд Азриел. — На плаката той се вижда като светлина, защото частиците Прах въздействат върху тази емулсия, както фотоните въздействат върху сребърния нитрат. Може би най-важната причина да тръгна на север беше желанието ми да го изследвам. Както виждате, фигурата на мъжа се откроява отлично. Сега искам да погледнете фигурата в краката му.

Той посочи неясната сянка до мъжа.

— Мислех, че това е демонът му — каза един от Професорите.

— Не. Демонът му в този момент е навит около шията му под формата на змия. Фигурата, която едва различавате, е на дете.

— Разединено дете?… — каза някой и начинът, по който замълча, даваше да се разбере, че това не бива да се изрича на глас.

Възцари се напрегната тишина.

— Цяло дете — хладно проговори лорд Азриел. — Което, имайки предвид природата на Праха, е много показателно, нали така?

Няколко секунди никой не отговори. Пръв се обади Капеланът.

— Ох! — въздъхна той като човек, който е отпил голяма глътка и си поема дъх. — А потоците Прах…

— Идват от небето и сякаш го обливат със светлина. Можете да разглеждате снимката колкото си искате. Ще ви я оставя. Показвам ви я, за да ви демонстрирам действието на тази нова емулсия. А сега искам да ви покажа още една снимка.

Той смени диапозитива. Следващата снимка също беше направена през нощта, но този път нямаше луна. Виждаха се няколко палатки, смътно очертани на ниския хоризонт, а до тях на безредна купчина бяха отрупани сандъци и шейна. Но най-интересното на снимката беше небето. Потоци и воали светлина висяха като завеси, оплетени от невидими куки на стотици мили височина или издухани от някакъв невъобразим вятър.

— Какво е това? — промълви Помощник-ректорът.

— Това е снимка на Аврора.

— Много хубава фотограма — изрече Странстващият професор. — Една от най-хубавите, които съм виждал някога.

— Простете моето невежество — обади се с треперлив глас старият Хормайстор, — но дори и да съм знаел какво е това Аврора, вече не помня. Това ли е, което наричат Северно сияние?

— Да. То има много имена. Съставено е от ураган от заредени частици и слънчеви лъчи с огромна, невъобразима мощ — сами по себе си невидими, но създаващи това ярко сияние, когато влязат във взаимодействие с атмосферата. Ако имах време, щях да накарам да направят снимката цветна, за да добиете представа за багрите му — бледозелено и розово в по-голямата си част, с пурпурни оттенъци в долния край на завесата. Тази снимка е правена с обикновена емулсия. Сега искам да погледнете още една, която е направена със специалната емулсия.

Той извади снимката. Лира чу Ректора да изрича тихо:

— Ако ни принуди да гласуваме, можем да се позовем на клаузата за местоживеенето. Той е живял в колежа по-малко от тридесет седмици през последните петдесет и две.

— Капеланът вече е на негова страна… — промърмори Библиотекарят.

Лорд Азриел пъхна нов диапозитив в проектора. Сцената беше същата. Както при предишните две снимки, контурите, които се виждаха на нормална светлина, бяха доста замъглени. Същото беше и с воала на сиянието.

Ала насред Аврора, високо над студения пейзаж, Лира забеляза някакви очертания. Притисна лице към пролуката, за да вижда по-добре, и видя как и Професорите се наведоха напред. С всяка изминала секунда изумлението й нарастваше — сега в небето се забелязваха ясно очертанията на град: кули, куполи, стени… сгради и улици, увиснали във въздуха! Тя едва не извика. Пръв се обади Касингтънският професор:

— Това ми прилича… на град.

— Точно така — потвърди лорд Азриел.

— Град в друг свят, без съмнение? — изрече презрително Деканът.

Лорд Азриел не му обърна внимание. Сред Професорите се надигна вълнение, сякаш след като бяха написали куп трактати за съществуването на еднорога, без някога да са го виждали, сега насреща им се изправяше току-що уловен жив екземпляр.

— Това има ли нещо общо с теорията на Барнард-Стоукс? — попита Странстващият професор. — Има, нали?

— Точно това искам да разбера — каза лорд Азриел.

Той застана до осветения екран. Лира виждаше острия поглед на тъмните му очи и зелените искрици в очите на демона му, докато двамата наблюдаваха внимателно Професорите, които продължаваха изумено да се взират в снимката на Аврора. Беловласите глави бяха наведени напред, очилата проблясваха в полумрака, и само Ректорът и Библиотекарят седяха облегнати в креслата си с доближени глави.

Капеланът се обади:

— Казахте, че сте търсили следите на Грумановата експедиция, лорд Азриел. Дали и доктор Груман е изследвал същия феномен?

— Мисля, че да, и съм сигурен, че е знаел доста за него. Той обаче не би могъл да сподели с нас сведенията си, защото е мъртъв.

— Не! — възкликна Капеланът.

— Боя се, че е така, пък и имам доказателство.

През стаята пробягна тръпка на нетърпеливо очакване. Двама или трима по-млади Професори домъкнаха дървения сандък и го поставиха до лорд Азриел. Той извади последната снимка, но остави проектора включен и в драматичното сияние на яркия кръг светлина се наведе, за да вдигне капака. Лира чу скърцането на гвоздеите, измъкващи се от влажното дърво. Ректорът се изправи да погледне и закри ставащото от погледа й. Чичо й отново заговори:

— Може би си спомняте, че следите на Грумановата експедиция се изгубиха преди осемнадесет месеца. Германската академия го прати на Северния магнитен полюс, за да прави наблюдения на небето. По време на това пътуване той забелязал любопитния феномен, който току-що видяхме. Скоро след това Груман изчезна. Всички решиха, че е претърпял злополука и тялото му лежи на дъното на някоя пропаст. Всъщност не е било злополука.

— Какво е това? — попита Деканът. — Вакуумен контейнер?

Лорд Азриел не отговори веднага. Лира чу изщракването на металните закопчалки и съскането на навлизащия въздух, после настъпи тишина. Тя обаче не трая дълго. Няколко секунди по-късно Лира чу как в стаята се надигна ропот. Разнесоха се ужасени викове, протести, възклицания на гняв и страх.

— Но какво…

— …нечовешко…

— Това е…

— …какво се е случило?

Гласът на Ректора се издигна над общия ропот.

— Лорд Азриел, какво сте донесъл, за Бога?

— Това е главата на Станислаус Груман — прозвуча гласът на лорд Азриел.

Лира чу как някой с препъване хукна към вратата и изскочи навън, ломотейки несвързано. В този миг ужасно й се искаше да види онова, което виждаха другите.

Лорд Азриел продължи:

— Открих това тяло непокътнато в ледовете край Свалбард. Главата е обезобразена по този начин от убийците. Виждате характерните признаци на скалпиране. Мисля, че на вас това не ви е непознато, Помощник-ректоре.

Старецът отвърна твърдо:

— Виждал съм тартарите да го правят. Това е техника, прилагана в Сибир и Тунгуска. Оттам се е разпространила при скрелингите, макар че, доколкото знам, сега е забранена в Нова Дания. Мога ли да я погледна по-отблизо, лорд Азриел?

След кратка пауза той отново заговори:

— Очите ми вече не са много силни, а и ледът е мръсен, но ми се струва, че това на върха на черепа е дупка. Прав ли съм?

— Точно така.

— Трепанация?

— Именно.

При тези думи отново се надигна развълнуван ропот. Ректорът се поотмести и Лира отново можеше да вижда. Старият Помощник-ректор, застанал в светлия кръг от проектора, държеше близо до очите си тежък леден блок, а вътре се виждаше някакъв предмет. Кървава буца, в чиито очертания с мъка се разпознаваше човешка глава. Панталеймон пърхаше около Лира. Безумното му мятане я подразни.

— Тихо! — изсъска тя. — Слушай!

— Доктор Груман някога беше професор в този колеж! — възкликна разпалено Деканът.

— Да попадне в ръцете на тартарите…

— Толкова далеч на север?

— Те трябва да са проникнали доста по-навътре, отколкото някога сме си представяли!

— Правилно ли чух, че сте го открили близо до Свалбард? — попита Деканът.

— Точно така.

— Да разбираме ли, че броненосците имат нещо общо с това?

За Лира думата беше непозната, но останалите явно я знаеха.

— Невъзможно! — отсече Касингтънският професор. — Те никога не биха направили подобно нещо.

— Тогава не познавате Йофур Ракнисон — обади се Странстващият професор, който беше ходил на няколко експедиции в Арктика. — Никак не бих се изненадал да разбера, че е започнал да скалпира хора като тартарите.

Лира отново отмести поглед към чичо си, който гледаше Професорите със саркастична усмивка, но не казваше нищо.

— Кой е Йофур Ракнисон? — попита някой.

— Кралят на Свалбард — обясни Странстващият професор. — Точно така, един от броненосците. Той е един вид узурпатор — доколкото разбрах, добрал се е до трона с интриги. Но е могъща фигура и в никакъв случай не е глупак, независимо от нелепите си хрумвания. Чух, че накарал да му построят палат от внесен отвън мрамор и смятал да основе нещо като университет — така, както той го разбира…

— За кого? За мечките? — обади се някой и всички се засмяха.

Но Странстващият професор продължи сериозно:

— Всичко това ме кара да мисля, че Йофур Ракнисон е способен да постъпи по този начин с Груман. И в същото време не е невъзможно с ласкателства и интриги да го накараш да се държи съвсем иначе, ако нуждата го налага.

— И вие знаете начина, така ли, Трелони? — изпръхтя Деканът.

— Да. Знаете ли какво е най-голямото му желание? Дори по-голямо от това да стане почетен доктор? Иска демон! Намерете начин да му дадете демон, и той ще направи всичко за вас.

Професорите се разсмяха от сърце.

Лира се вслушваше озадачена. Онова, което Странстващият професор казваше, за нея беше пълна безсмислица. Освен това й се искаше да чуе още нещо за скалпирането, за Северното сияние и за загадъчния Прах. Тя обаче остана разочарована. Лорд Азриел беше приключил с демонстрацията на находките и снимките и скоро разговорът се превърна в разпалена дискусия дали трябва да му дадат пари за нова експедиция или не. Изтъкваха се всевъзможни аргументи и от двете страни и Лира усети, че очите й се затварят. Не след дълго тя вече спеше, а Панталеймон се омота около врата й в любимата си форма на хермелин.

 

 

Стресна се от това, че някой я раздрусваше за рамото.

— Тихо! — прошепна чичо й. Гардеробът беше отворен и той беше приклекнал така, че закриваше светлината. — Всички си тръгнаха, но наоколо още се мотаят разни слуги. Сега си върви в стаята и внимавай да не кажеш на някого какво си видяла.

— Съгласиха ли се да ти дадат пари? — глуповато попита Лира.

— Да.

— Какво е Прахът? — продължи да пита тя, докато се опитваше да се изправи след неудобната поза.

— Това не те интересува.

— Интересува ме — възрази тя. — Като искаш да шпионирам за теб, трябваше да ми кажеш за какво да се ослушвам. Може ли да видя главата?

Бялата хермелинова кожа на Панталеймон настръхна. Лира усети как започна да я гъделичка по врата. Лорд Азриел тихо се засмя.

— Не бъди противна — каза той и започна да прибира снимките си. — Гледа ли внимателно Ректора?

— Да. Най-напред се огледа за виното.

— Добре. Засега го обезвредих. Прави каквото ти казвам и върви да си легнеш.

— А ти къде отиваш?

— Връщам се на север. След десет минути тръгвам.

— Може ли и аз да дойда?

Той спря за миг и я погледна, сякаш я виждаше за пръв път. Демонът му също обърна към нея зелените си котешки очи и Лира се изчерви под погледа им, но не се предаде и продължи да гледа настойчиво.

— Твоето място е тук — изрече най-сетне чичо й.

— Но защо? Защо да ми е тук мястото? Защо да не мога да дойда на север с теб? Искам да видя Северното сияние, мечките, айсбергите и всичко останало. Искам да разбера за Праха. И за този град във въздуха. Това друг свят ли е?

— Няма да дойдеш, дете. Избий си го от главата. Времената са прекалено опасни. Прави каквото ти казах и върви да си легнеш, а ако си добро момиче, ще ти донеса зъб от морж с ескимоски символи. Недей да спориш повече, защото ще се ядосам.

Демонът му изръмжа с дълбок тътнещ глас и Лира изведнъж си представи острите зъби да се сключват на гърлото й.

Тя стисна устни и намръщено погледна чичо си. Той изпомпваше въздуха от вакуумната бутилка и не й обърна внимание. Сякаш вече беше забравил за нея. Без да каже дума повече, със стиснати устни и присвити очи, момичето отиде да си легне.

 

 

Ректорът и Библиотекарят бяха стари приятели и съюзници и имаха навика след някое премеждие да седнат на чаша бренди и да се утешават взаимно. Ето защо след срещата с лорд Азриел те се запътиха към покоите на Ректора и се настаниха в кабинета му. Завесите бяха спуснати, в камината пламтеше огън, а двата демона се разположиха на обичайните си места на рамото и коленете на хората си. Двамата се приготвиха да обсъдят случилото се.

— Наистина ли мислиш, че е знаел за виното? — попита Библиотекарят.

— Разбира се, че е знаел. Нямам представа как е разбрал, но е знаел и сам е съборил гарафата. Знаел е, в това не може да има съмнение.

— Извинявай, Ректоре, но изпитвам истинско облекчение. Никога не съм харесвал идеята да…

— Да го отровим?

— Да. Убийството.

— Едва ли някому би се харесала такава идея, Чарлз. Въпросът беше дали това би било по-лошо, отколкото ако не го направим. Е, явно провидението се е намесило и нищо не се случи. Съжалявам само, че стоварих на плещите ти такова бреме.

— Не, не — възрази Библиотекарят. — Но все пак бих искал да науча повече за това.

Ректорът замълча за минута.

— Да, може би трябваше да ти кажа повече — изрече той накрая. — Алетиометърът предупреждава за ужасни последици, ако лорд Азриел продължи изследванията си. Освен всичко останало, и детето ще бъде въвлечено, а аз искам да е в безопасност колкото е възможно по-дълго.

— Има ли работата на лорд Азриел нещо общо с онази нова инициатива на Дисциплинарния съд на Консисторията — така наречения Жертвен съвет?

— Лорд Азриел? Не, не, тъкмо обратното. Пък и Жертвеният съвет не е изцяло подчинен на Църковния съд. Това е до голяма степен частно начинание. Ръководи го някой, който никак не обича лорд Азриел. Тези двамата ме хвърлят в трепет, Чарлз.

Сега Библиотекарят замълча. Откакто папа Жан Калвин беше преместил папското седалище в Женева и основал Дисциплинарния съд на Консисторията, властта на Църквата върху всяка страна на обществения живот беше станала абсолютна. След смъртта на Калвин самата папска институция беше разпусната, а на нейно място израсна ново тяло от съдилища, колегии и съвети, известни като Магистратурата. Тези учреждения не винаги действаха в единство — понякога между тях възникваше яростно съперничество. През голяма част от изминалото столетие най-могъща беше Колегията на епископите, но напоследък мястото й зае Дисциплинарният съд на Консисторията — най-активният и всяващ страх орган на Църквата.

Това обаче не пречеше непрекъснато да изникват независими учреждения под покровителството на една или друга част от Магистратурата и Жертвеният съвет, за който беше споменал Библиотекарят, беше едно от тях. Той не знаеше много за тази организация, но онова, което беше чул, го изпълваше със страх и неприязън и тревогата на Ректора му беше напълно ясна.

— Странстващият професор спомена едно име — каза той след минута-две. — Барнард-Стоукс. Каква е тази работа с Барнард-Стоукс?

— О, това не е от нашата област, Чарлз. Доколкото можах да схвана, Светата църква учи, че има два свята — светът на всичко онова, което можем да видим, да чуем и да докоснем, и другият свят, духовният, на рая и ада. Барнард и Стоукс са двама — как да го кажа? Двама теолози ренегати, според които съществуват още множество светове като нашия, които нямат нищо общо с рая и ада, а са материални и грешни. Те са тук, съвсем близо до нас, но не можем да ги видим и да ги стигнем. Естествено, Светата църква заклейми тази гнусна ерес и Барнард и Стоукс бяха осъдени. Но за голямо неудоволствие на Магистратурата има солидни математически доказателства в подкрепа на тази теория за другите светове. Аз самият никога не съм се занимавал с тях, но Касингтънският професор ми е казвал, че са наистина солидни.

— А сега лорд Азриел е направил и снимка на един от тези светове — каза Библиотекарят. — И ние му дадохме пари да иде да го търси. Всичко е ясно.

— Точно така. Жертвеният съвет и могъщите му покровители ще решат, че колежът „Джордан“ е свърталище на еретици. А аз трябва да лавирам между Съда на Консисторията и Жертвения съвет. В това време обаче детето расте. Те няма да я забравят. Рано или късно ще я въвлекат и това явно ще стане още сега, независимо дали го искам или не.

— Но откъде знаеш, за Бога? Пак ли алетиометърът?

— Да. Лира ще изиграе роля в това, и то значителна. А най-голямата ирония е, че ще трябва да участва, без да осъзнава какво прави. Може обаче да й се помогне и ако планът ми с токайското беше успял, тя щеше да бъде в безопасност още известно време. Искаше ми се да й спестя пътуването на север. И повече от всичко на света бих искал да мога да й обясня това…

— Тя не би те чула — прекъсна го Библиотекарят. — Достатъчно добре я познавам. Опиташ ли се да й кажеш нещо сериозно, тя ще те слуша с половин ухо пет минути и ще започне да се върти. И ако тръгнеш следващия път да я питаш какво е запомнила, всичко ще е изхвърчало от главата й.

— А ако й заговоря за Праха? Мислиш ли, че ще ме слуша?

Библиотекарят изсумтя, давайки да се разбере колко малко вероятна му се струва такава възможност.

— За какво да те слуша, за Бога? С какво може някаква теологическа главоблъсканица да заинтересува едно здраво и безгрижно дете?

— С това, че тя трябва да изпита някои неща на свой гръб. В това число и голямо предателство…

— Кой ще я предаде?

— Не, не, точно това е най-тъжното. Тя ще бъде предателката и това ще бъде ужасно преживяване. Разбира се, тя не бива да го научи, но нищо не пречи да й кажем за Праха. И ми се струва, че може и да грешиш, Чарлз. Не е изключено този въпрос да я заинтригува, стига да й го обясним простичко. Това може да й бъде от полза по-късно. А за мен ще е голямо облекчение, защото така ще се тревожа по-малко за нея.

— Това е дългът на старите — изрече Библиотекарят. — Да се тревожат за младите. А дълг на младите е да се надсмиват над тревогата на старите.

Те поседяха още малко така, после се разделиха, защото вече беше късно, а те бяха стари и изпълнени с тревога.