Серия
Тъмните му материи (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Northern Lights, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 44 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
nlr (2007)
Корекция
Mandor (2007)

Издание:

ИК „БАРД“ ООД, 2004, ISBN 954-585-530-4

© „Megachrom“ — Петър Христов, оформление на корицата, 2004

© 1995 by Philip Pullman


16.
Сребърната гилотина

Лира мигновено скри глава под кожената качулка и се вмъкна през двойната врата заедно с другите деца. Имаше достатъчно време да мисли по-късно какво ще си кажат, когато се изправят очи в очи. Сега проблемът й беше друг — как да скрие кожените си дрехи така, че да може да се добере до тях по всяко време, без да иска разрешение.

За неин късмет вътре цареше не по-малък безпорядък, отколкото отвън. Възрастните се опитваха да разчистят пътя от децата, та да могат да минат пътниците от цепелина, и никой не беше особено бдителен. Лира свали анорака и ботушите и ги сви на стегнато вързопче, после се запъти заедно с другите към спалнята си.

Там бързо придърпа едно шкафче в ъгъла, качи се върху него и повдигна плоскостта на тавана. Всичко стана точно както й беше казал Роджър. Тя хвърли ботушите в пролуката, но когато се накани да метне вътре и анорака, нещо я накара да спре и да измъкне алетиометъра от торбичката на кръста си. Пъхна го във вътрешния джоб на анорака и хвърли вътре и него.

Скочи на пода, премести шкафчето и прошепна на Панталеймон.

— Просто ще се правим на малоумни, докато тя ни види, после ще кажем, че са ни отвлекли. За циганите и особено за Йорек Бирнисон — нито дума!

Лира вече съзнаваше, че целият ужас, който беше способна да изпита, е предизвикан от госпожа Колтър, както стрелката на компаса се насочва неизменно към полюса. Можеше да се справи с всичко, което беше видяла досега, дори и с невижданата жестокост на разединението. Беше достатъчно силна да го стори. Ала мисълта за това миловидно лице и този нежен глас, представата за игривата златиста маймунка — те караха стомаха й да се свива и започваше да й се гади.

Но циганите идваха. Трябваше да мисли за тях. За Йорек Бирнисон. Не биваше да се издава. С тази мисъл тя се запъти към столовата, откъдето долиташе глъчка.

Децата се редяха за топли напитки. Някои още не бяха свалили анораците. Всички говореха само за цепелина и пътниците му.

— Тя беше… с маймунката…

— И теб ли те отвлече тя?

— Каза, че ще пише на мама и татко, но бас държа, че не им е писала…

— Не ни е казвала, че убиват деца. Нито думица.

— Тази маймунка е най-лоша от всичко — тя хвана моята Кароса и едва не я уби. Краката ми се подкосиха…

Всички бяха не по-малко уплашени от Лира. Тя потърси Ани и останалите и седна при тях.

— Можете ли да пазите тайна?

— Да!

Трите личица се обърнаха с надежда към нея.

— Има план за бягство — прошепна Лира. — Насам идват хора, за да ни отведат. Ще бъдат тук утре по това време, а може и по-рано. От нас се иска да сме готови, когато чуем сигнала, да грабнем дебелите си дрехи и да изтичаме навън. Без размотаване. Просто трябва да бягаме. Но ако не вземете анораците и ботушите си, ще умрете от студ.

— Какъв сигнал? — попита Ани.

— Същият като днес, пожарната аларма. Всичко е организирано. Трябва да кажем на всички деца, но никой от възрастните не бива да разбере, особено тя.

Очите им блеснаха от надежда и вълнение. Скоро всички в столовата знаеха новината. Лира усещаше, че настроението се е променило. Навън децата бяха неудържими, жадни за игра. После, когато видяха госпожа Колтър, всички бяха обзети от паника, която едва успяваха да потиснат. Сега обаче в оживлението им имаше овладяност и целеустременост. Лира с удивление си даде сметка как надеждата променя всичко.

Тя често надничаше през отворената врата, но много предпазливо, готова всеки миг да се сниши. Чуха се гласове на възрастни, после за момент се мярна госпожа Колтър, която надникна вътре и се усмихна на щастливите деца, седнали в столовата, сити и добре облечени. През помещението премина мигновена тръпка и децата притихнаха и застинаха.

Госпожа Колтър се усмихна и отмина, без да каже дума. Малко по малко разговорът се оживи.

— Къде отидоха да си говорят? — попита Лира.

— Сигурно в заседателната зала — каза Ани. — Веднъж ни викаха там — добави тя, като посочи демона си. — Имаше двайсетина големи и един от тях четеше нещо като лекция. Аз трябваше да застана там и да правя каквото ми каже. Искаше да види колко може да се отдалечи от мен моят Кирилион, после ме хипнотизира и разни такива работи… Това е една голяма стая с много столове и маси и малък подиум. Точно срещу главния вход е. Ей, бас държа, че сега ще я убеждават колко добре е минала учебната тревога. Май и те се боят от нея, също като нас…

Лира остана до вечерта с другите момичета. Наблюдаваше, почти не говореше и се стараеше да не привлича вниманието. Имаше гимнастика, после час по шев, след това вечеря и игра в хола — голяма занемарена стая с дъски за шах, няколко опърпани книги и маса за тенис. По някое време Лира и останалите усетиха, че става нещо, защото наоколо постоянно сновяха възрастни, влизаха и излизаха, скупчваха се на малки групички и разговаряха оживено. Лира предположи, че са открили бягството на демоните и сега се чудят как е могло да се случи подобно нещо.

Госпожа Колтър обаче никъде не се виждаше, за нейна голяма радост. Когато стана време за лягане, тя вече беше решила да посвети останалите момичета в част от тайната.

— Слушайте, минават ли често по стаите да проверят дали сме заспали?

— Не, поглеждат веднъж, дори не се заглеждат много, просто светват с един фенер — отвърна Белла.

— Това е добре. Защото смятам да се поогледам наоколо. Едно момче ми показа пролука на тавана, откъдето може да се мине…

Тя започна да обяснява.

— Аз ще дойда с теб! — извика Ани, още преди да е свършила.

— По-добре недей, защото може да се усетят, ако липсват повече деца. Можете да кажете, че сте заспали и не сте видели къде съм отишла.

— Но ако дойда с теб…

— Има по-голяма вероятност да ни хванат — прекъсна я Лира.

Демоните им се гледаха настръхнали — Панталеймон като дива котка, а Кирилион — в облика на лисица. Панталеймон изсъска тихо и заплашително и оголи зъбите си. Кирилион се извърна настрана и започна да ближе козината си, сякаш ставащото не го засягаше.

— Е, добре — съгласи се покорно Ани.

Това се случваше често — недоразуменията между децата да се разрешават от демоните им. Единият приемаше превъзходството на другия и с това се свършваше. Хората им се примиряваха и не се сърдеха. Лира знаеше, че Ани ще направи онова, за което я молеше.

Момичетата струпаха на леглото й дрехи и метнаха отгоре завивките, сякаш имаше някой, с обещанието да кажат, че не знаят нищо. Лира се приближи до вратата, за да се увери, че няма никой, после премести шкафчето, покатери се на него и се вмъкна през пролуката.

— Нищо не знаете! — прошепна тя още веднъж към обърнатите нагоре лица.

После внимателно постави плоскостта на мястото й и се огледа.

Намираше се в тесен улей, поддържан от метални пречки и подпорни. Плоскостите на тавана леко прозираха и отдолу се процеждаше слаба светлина, която позволи на Лира да огледа помещението. Беше високо малко повече от половин метър. Навсякъде се виждаха метални тръби, сред които не беше трудно да се изгубиш, но ако стъпваше по пречките и не вдигаше шум, Лира спокойно можеше да обходи Станцията от единия до другия край.

— Също като в „Джордан“, Пан — прошепна тя, — когато подслушвахме в Стаята за отдих.

— Ако не го беше направила тогава, нямаше да се случи всичко това — тихичко изписка той в отговор.

— Значи сега трябва да поправя стореното, нали така?

Тя се замисли за миг, като се мъчеше да определи в коя посока горе-долу се намира заседателната зала, накрая се реши. Пътешествието далеч не можеше да се нарече леко. Трябваше да пълзи на лакти и колене, защото беше твърде ниско, за да се изправи повече. Често й се налагаше да прескача тръбите за парното или да се промушва под тях. Металните улеи, по които се движеше, изглежда вървяха точно над вътрешните стени и тя усещаше стабилността им, но краищата им бяха толкова остри, че кокалчетата на пръстите и коленете й се разкървавиха. Не след дълго цялата беше натъртена и прашна от главата до петите.

Знаеше приблизително къде се намира, а тъмната купчинка на дрехите й над спалнята беше жалонът, който щеше да й покаже обратния път. Можеше да каже коя от стаите е празна, защото там през плоскостите не се процеждаше светлина. От време на време чуваше гласове и се спираше да послуша, но това бяха само готвачите в кухнята и сестрите в сестринската стая, които не казваха нищо интересно.

Най-сетне стигна мястото, където по нейни изчисления трябваше да се намира заседателната зала. Тук площадката беше празна — тръбите за парното и климатика тръгваха надолу, а плоскостите бяха равномерно осветени. Тя опря ухо в пода и чу бръмчене на мъжки гласове. Явно беше попаднала където трябва.

Заслуша се внимателно и сантиметър по сантиметър пропълзя до мястото, откъдето се чуваше най-добре. Просна се в металния улей и подаде глава отстрани, за да чува какво се говори.

Отдолу долиташе потракване на прибори, звън на чаши и бълбукане на течност — по всичко личеше, че разговарящите вечерят. Говореха четирима души — госпожа Колтър и трима мъже. Обсъждаха бягството на демоните.

— Кой отговаря за този участък? — прозвуча нежният мелодичен глас на госпожа Колтър.

— Един младши сътрудник, Маккей — отговори й мъжки глас. — Но има механизми, предназначени да предотвратяват подобни инциденти…

— Явно не са задействали.

— Извинете ме, но не е така, госпожо Колтър. Маккей ни уверява, че е заключил всички клетки, преди да излезе от сградата днес в единадесет. Външната врата по никакъв начин не би могла да остане отворена, защото той е влязъл и излязъл през вътрешната, както обикновено. Вратите се заключват с шифър и в паметта на устройството има запис, че той е въведен. В противен случай се задейства алармата.

— Но не се е задействала — възрази госпожа Колтър.

— Задействала се е, но по времето, когато всички са били отвън заради учебната тревога.

— Добре, а когато влязохте…

— За съжаление и двете аларми са на едно и също захранване. Това е грешка при проектирането, която трябва да поправим. Което означава, че когато след тревогата сме изключили пожарната аларма, другата автоматично също се е изключила. Това би могло лесно да бъде засечено, защото след всяко прекъсване на нормалната работа се извършват проверки, но тогава пристигнахте вие и пожелахте да се срещнете веднага с лабораторния екип във вашата стая. Ето защо никой не успя да се върне в лабораторията още известно време.

— Разбирам — хладно изрече госпожа Колтър. — В такъв случаи демоните явно са освободени по време на самата учебна тревога. Това разширява кръга на заподозрените. Практически всеки възрастен в Станцията би могъл да е извършителят. Замисляли ли сте се върху това?

— А вие замисляли ли сте се, че извършителят може да е и дете? — попита някой.

Тя не отговори и мъжът продължи:

— Всички възрастни имаха определени задачи, които би трябвало да погълнат цялото им внимание. Задачите бяха изпълнени до една. Няма никаква възможност някой от персонала да е отворил онази врата. Никаква. Значи или е бил някой външен, дошъл с ясното намерение да извърши точно това, или някое от децата е намерило пътя дотам, отворило е вратата и клетките и после се е върнало пред главния корпус.

— И какво разследване предприехте? — попита госпожа Колтър, но след миг добави: — Всъщност не, не ми казвайте. Разберете ме добре, доктор Купър, не ви упреквам от някаква заядливост. Трябва да бъдем извънредно внимателни. Това, че двете аларми са на едно захранване, е невероятен пропуск, който трябва да се поправи веднага. Дали началникът на тартарската стража не може да ви помогне в разследването? Просто ви споменавам това като една от възможностите. Между другото, къде бяха тартарите по време на тревогата? Преполагам, че вече сте мислили върху това.

— Разбира се — уморено изрече мъжът. — Охраната патрулираше, от първия до последния човек. Те си водят записи много грижливо.

— Сигурна съм, че давате най-доброто от себе си — каза тя. — Е, какво да се прави… Много жалко. Но стига толкова по този въпрос. Кажете ми за новия сепаратор.

— О, имаме голям напредък — изрече докторът с видимо облекчение. — При първия модел съществуваше реален риск пациентът да умре от шок, но този вече е несравнимо по-съвършен.

— Скрелингите го правят по-добре и без апарати — обади се за пръв път третият мъж.

— Имат многовековен опит — намеси се друг.

— Но отначало разкъсването беше единствената възможност — каза докторът, — макар че се отразяваше много зле на операторите. Ако си спомняте, трябваше да освободим по тази причина много хора. Първият голям пробив обаче дойде с прилагането на упойката в комбинация с анбарния скалпел на Майщат. Това ни позволи да намалим смъртността от оперативен шок до по-малко от пет процента.

— А новият инструмент? — попита госпожа Колтър.

Лира усети, че трепери. Кръвта блъскаше лудо в ушите й. Панталеймон, превърнат в хермелин, се притисна силно до нея и прошепна:

— Тихо, Лира, няма да го направят… няма да им позволим да го направят!

— Да, ключа към този нов метод ни даде едно любопитно откритие на самия лорд Азриел. То се състои в това, че сплавта от манган и титан има свойството да разделя тялото от демона. Между другото, какво става с лорд Азриел?

— Вероятно не сте чули — отвърна госпожа Колтър, — че лорд Азриел беше осъден условно на смърт. Едно от условията да бъде пратен вместо това в изгнание в Свалбард беше да се откаже напълно от философските си изследвания. За съжаление обаче той е успял по някакъв начин да се сдобие с книги и апаратура и е довел еретичните си проучвания дотам, че вече е опасно да бъде оставен жив. Във всеки случай Дисциплинарният съд на Църквата вече обсъжда този въпрос и е твърде възможно присъдата му да бъде изпълнена. Но да се върнем на новия ви инструмент, докторе. Как действа той?

— Ах, да… Смъртна присъда, казвате? Боже праведни!… Извинете ме. И така, новият инструмент. Сега провеждаме наблюдения какво става, когато пациентът е в съзнание. Ясно е, че процесът на Майщат тук не върши работа. Ето защо разработихме един вид гилотина. Острието е изработено от манганово-титанова сплав, а детето и демонът се поставят в кабинки от същата сплав, съединени помежду си. При това положение, естествено, връзката им се запазва. После острието пада рязко между тях и връзката се прекъсва. Те вече са отделни същества.

— Бих искала да го видя — каза госпожа Колтър. — Надявам се, скоро. Но сега съм много уморена. Мисля да си легна. Искам да видя утре всички деца. Ще разберем кой е отворил онази врата.

Чу се шум на отмествани столове, вежливи пожелания за лека нощ и затваряне на врата. После Лира чу как останалите отново седнаха и продължиха разговора си, но вече по-тихо.

— Какво ли е намислил лорд Азриел?

— Струва ми се, че е стигнал до съвсем друга идея за естеството на Праха. Там е цялата работа. Това си е чиста ерес, а Дисциплинарният съд на Църквата не може да допусне каквито и да било други интерпретации, освен наложените от нея. Освен това той иска да експериментира…

— Да експериментира? С Праха?

— Тихо! Не викайте толкова…

— Мислите ли, че ще ни натопи?

— Не, не. Смятам, че добре се справихте с нея.

— Притеснява ме отношението й…

— Искате да кажете, че е ненаучно?

— Именно. Усещам някаква лична заинтересованост. Неприятно ми е да използвам тази дума, но ми се вижда някак… кръвожадно.

— Малко силно казано…

— Спомняте ли си първия експеримент, когато тя нямаше търпение да види как ще ги откъснат един от друг…

Лира не можа да се сдържи и сподавено извика. В същия миг кракът й неволно изрита подпорната.

— Какво беше това?

— Откъм тавана е…

— Бързо!

Отново шум на отместени столове, тропот, влачене на маса. Лира се опита да изпълзи по-далеч, но мястото беше толкова малко, че още преди да е изминала два метра, плоскостта на тавана до нея се мести и тя се озова лице в лице със слисан мъж. Беше толкова близо, че се виждаше всяко косъмче на мустаците му. Той беше не по-малко стреснат от нея, но имаше по-голяма свобода на движение. Мъжът пъхна ръка в пролуката и я сграбчи за китката.

— Дете!

— Не я пускай!

Лира впи зъби в едрата, покрита с лунички ръка. Мъжът извика, но не я пусна, макар че по кожата му изби кръв. Панталеймон съскаше и ръмжеше, но напразно. Мъжът беше далеч по-силен от нея и продължи да дърпа, докато другата й ръка, вкопчена в подпорната, се изскубна и тя почти се изхлузи в стаята.

Лира безмълвно се бореше. Беше вплела крака в острия режещ метал над нея и драскаше, хапеше и щипеше с яростта на дива котка. Мъжът пъшкаше и стенеше от болка и напрежение, но продължаваше да я дърпа.

Тогава силите внезапно я напуснаха.

Сякаш нечия чужда ръка я сграбчи отвътре и се опита да изтръгне нещо от нея. Нещо съкровено и безценно.

Усети как отмалява и започва да й се гади. Беше зашеметена и почти парализирана.

Един от мъжете държеше Панталеймон!

Беше стиснал демона й в човешките си ръце и бедният Панталеймон трепереше неудържимо от ужас и отвращение. Лира протегна ръце към него и той се опита да се изтръгне, за да се скрие в прегръдките й.

Двамата застинаха. Бяха пленници.

Тя усещаше тези ръце… Това беше забранено… Никой не биваше да го докосва… Каква подлост!

— Сама ли беше?

— Май че е сама…

— Коя е?

— Новото момиче.

— Онова, което самоедите доведоха?

— Да.

— Нали не мислиш, че тя… Демоните…

— Би могла. Но едва ли сама.

— Дали да казваме…

— Това съвсем ще ни довърши, не мислиш ли?

— Да, по-добре да не знае.

— Какво да правим сега?

— Не можем да я върнем при другите деца.

— Не, в никакъв случай!

— Мисля, че ни остава само едно.

— Сега?!

— Налага се. Не можем да чакаме до сутринта. Тя иска да присъства.

— Можем да го направим и сами. Не е нужно да намесваме и други.

Мъжът, който явно беше главният от тримата, се поколеба, но след миг кимна.

— Добре. Направете го сега. Иначе тя ще проговори. Шокът ще й затвори устата. Няма да помни коя е, какво е видяла, какво е чула… Хайде!

Лира не можеше да говори, не беше в състояние дори да си поеме дъх. Остави се да я пренесат през Станцията, по празните бели коридори, край стаите, от които се чуваше тихо анбарно бръмчене, край спалните, където децата спяха с демоните до главите си и сънуваха заедно с тях. Тя не откъсваше поглед от Панталеймон, който се мъчеше да се изтръгне и да иде при нея, а очите му бяха впити в нейните.

Стигнаха метална врата, която се отваряше с помощта на голямо колело. Чу се свистене на въздух и пред тях се откри ярко осветено помещение с блестящи бели плочки и уреди от неръждаема стомана. Страхът й се превърна в почти физическа болка, когато ги проснаха върху клетката от сребриста мрежа, над която беше надвиснало матовосребристото острие, готово да ги раздели навеки.

Най-сетне гласът й се върна и тя изпищя. Писъкът отекна сред блестящата белота на стаята, но тежката врата вече беше затворена. Можеше да крещи така цяла вечност и никой нямаше да я чуе.

Но Панталеймон бе успял да се изтръгне от омразните ръце. Беше лъв, беше орел, нахвърляше се върху тях с острите си нокти, огромните криле пляскаха свирепо, после се превърна във вълк, в мечка, в пор, нападаше, ръмжеше, дереше. Поредица от светкавични трансформации, като през цялото време скачаше, летеше и се изплъзваше, докато непохватните им ръце се мятаха и ловяха празния въздух.

Но и те имаха демони. Не бяха двама срещу трима, а двама срещу шестима. Язовецът, бухалът и бабуинът правеха всичко възможно да притиснат Панталеймон и Лира им извика:

— Защо? Защо го правите? Помогнете на нас! Не бива да помагате на тях!

Тя риташе и хапеше по-яростно отвсякога и мъжът, който я държеше, за миг я пусна. Беше свободна! Панталеймон се метна като мълния към нея и тя го притисна до гърдите си, а той заби острите си нокти в нея и тази болка й беше близка и скъпа.

— Никога! Никога, никога! — извика Лира и се облегна на стената, готова да се брани до смърт.

Но те отново се нахвърлиха върху нея, трима големи жестоки мъже, а тя беше само едно дете, замаяно от ужас. Изтръгнаха Панталеймон от ръцете й и го хвърлиха върху мрежата, а нея проснаха от другата страна. Между тях имаше мрежеста преграда, но той още беше част от нея, двамата все още бяха едно цяло. Още няколко мига той щеше да бъде душата и сърцето й.

Сред риданията й, тежкото дишане на мъжете и дивия вой на демона й се прокрадна друг звук — тихо бръмчене. Един от мъжете, чийто нос беше разкървавен, натискаше бутоните по някакъв пулт. Другите двама погледнаха нагоре. Тя проследи погледите им и застина. Голямото сребристо острие бавно се издигаше нагоре и отразяваше ярките светлини на стаята. Последният миг в живота й на пълноценно същество.

— Какво става тук?

Тих, мелодичен глас. Нейният глас. Всички замръзнаха по местата си.

— Какво правите? И кое е това дете…

Тя не успя да довърши, защото в този миг я позна. През сълзи Лира я видя как се приближава до една пейка и се вкопчва в нея. Лицето й, толкова красиво и спокойно, сега беше измъчено и разкривено от ужас.

— Лира… — прошепна тя.

Златистата маймунка се хвърли към Панталеймон и го издърпа от мрежата, Лира също скочи като ужилена. Панталеймон се изтръгна от грижовните ръце на маймунката и тръгна със залитане към Лира, за да се сгуши в прегръдките й.

— Никога, никога! — прошепна момичето, скри лице в козината му и усети ударите на сърцето му, докато той се притискаше в нея.

Двамата стояха вкопчени един в друг като корабокрушенци на необитаем бряг. Лира чуваше, че госпожа Колтър говори нещо на мъжете, но дори не се опитваше да долови смисъла на думите й. После напуснаха омразната стая заедно. Госпожа Колтър я подкрепяше, почти я носеше по коридора, докато стигнаха някаква врата. Вътре имаше легло, въздухът ухаеше, светлината беше мека и приглушена.

Госпожа Колтър нежно я сложи на леглото. Лира така здраво притискаше Панталеймон до гърдите си, че ръцете й трепереха от усилието. Нежна ръка я погали по косата.

— Мое скъпо, скъпо дете — промълви нежният глас. — Как попадна тук?