Серия
Тъмните му материи (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Northern Lights, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 44 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
nlr (2007)
Корекция
Mandor (2007)

Издание:

ИК „БАРД“ ООД, 2004, ISBN 954-585-530-4

© „Megachrom“ — Петър Христов, оформление на корицата, 2004

© 1995 by Philip Pullman


22.
Измяната

Събуди се, защото някой я разтърсваше. Панталеймон се надигна и изръмжа. Над тях стоеше Торолд с керосинова лампа, а ръката му видимо трепереше.

— Госпожице, госпожице! Ставайте бързо! Не знам какво да правя. Той не ми нареди нищо, но мисля, че е полудял!

— Какво? Какво става?

— Лорд Азриел, госпожице. След като вие си легнахте, той беше като в треска през цялото време. Никога не съм го виждал такъв. Опакова някакви инструменти и батерии, запрегна шейната и замина. Но взе и момчето със себе си, госпожице!

— Роджър? Взел е и Роджър?

— Каза ми да го събудя и да го облека. Аз и не помислих да споря, никога не съм смеел… Момчето питаше за вас, госпожице, но на лорд Азриел му трябваше само то… Помните ли какво стана, когато влязохте и той ви видя? Не можеше да повярва на очите си и искаше да се махнете.

Лира беше замаяна от умора и страх.

— Да? Какво? — попита.

— На него му трябваше дете, за да довърши експеримента си, госпожице! А лорд Азриел си има начини да получи всичко, което пожелае, достатъчно е само да каже…

Главата на Лира бучеше, сякаш собственият й разсъдък се опитваше да потисне някаква мисъл, изплуваща от дълбините на съзнанието.

Тя се надигна и посегна да вземе дрехите си, но само след миг се строполи с вик на отчаяние. Сега си спомни. Енергията, която свързва Демона с тялото, е огромна. А за да се построи мост между световете, ще е нужна невъобразима енергия…

Едва сега осъзна какво е направила.

Беше изминала целия този труден път, за да може чрез нея лорд Азриел да получи онова, от което се нуждаеше. Беше си мислила, че знае какво е, но не се оказа алетиометърът. Трябваше му дете.

Беше му завела Роджър.

Затова той извика тогава: „Не съм пращал за теб!“ Беше пратил да му доведат дете, а съдбата му беше отвела собствената му дъщеря. Поне така си беше помислил, докато не видя Роджър.

О, какво издевателство! През цялото време се бе заблуждавала, че спасява Роджър, докато всъщност го водеше към гибелта му. Беше го предала, тласкана от най-искрени чувства.

Лира цялата се тресеше и хлипаше неудържимо. Това не можеше, не можеше да е вярно!

Торолд се опита да я успокои, но той нямаше представа какво е предизвикало този изблик и само нервно я потупваше по рамото. Тя отблъсна ръката му.

— Йорек! Къде е Йорек Бирнисон, мечокът? Още ли е отвън?

Старецът безпомощно вдигна рамене.

— Помогни ми! — Момичето продължаваше да трепери от слабост и страх. — Помогни ми да се облека. Трябва да вървя. Побързай, чуваш ли!

Прислужникът остави лампата и се подчини безропотно. Когато заповядваше по този начин, тя твърде много приличаше на баща си, макар лицето й да беше мокро от сълзи и устните й да трепереха. Панталеймон крачеше по пода и удряше яростно с опашка, а от козината му сякаш изхвърчаха искри. Торолд побърза да донесе коравите й вонящи кожи и й помогна да ги навлече. Тя забърза към вратата и усети как леденият вятър преряза като с меч гърлото й, а сълзите замръзнаха на клепките й.

— Йорек! Йорек Бирнисон! Ела, имам нужда от теб!

Една пряспа се разтърси, чу се дрънчене на метал и мечокът се изправи пред нея. Беше спал спокойно под падащия сняг. В светлината на лампата, която Торолд държеше на прозореца, тя видя дългата глава без лице, с тъмни процепи на мястото на очите, проблясващата в пролуките на ръждивия метал бяла козина. Изпита желание да го прегърне, да потърси сигурност в железния шлем и заледената козина.

— Какво има?

— Трябва да настигнем лорд Азриел. Отвел е Роджър и иска… не мога да го кажа! О, Йорек, моля те, побързай, миличък!

— Хайде! — каза той и Лира се метна на гърба му.

Нямаше нужда да питат накъде е тръгнал. Следите на шейната излизаха от двора и поемаха по заснежената равнина, и Йорек ги последва. Той тичаше по-бързо от всякога и металните пластини на бронята му се движеха в равномерен люлеещ ритъм.

Зад тях тичаха с огнехвъргачката останалите мечки. Пътят се виждаше добре, защото луната се беше издигнала високо и осветяваше ярко снежния пейзаж — един свят от искрящо сребро и непрогледна чернота. Лира се вглеждаше с присвити очи в разхвърляните хълмове пред тях, а Панталеймон летеше високо и се взираше със зорките си очи на бухал.

— Да — съобщи той, когато след малко кацна на ръката й. — Горе на хребета е лорд Азриел. Кара бясно, а отзад в шейната има дете…

Лира усети как Йорек забави крачка. Нещо беше привлякло вниманието му. Той вдигна глава и се ослуша.

— Какво има? — попита момичето.

Йорек не отговори, а продължи да се ослушва. Тогава и тя долови звука — тайнствено, далечно припукване и шумолене. Гласът на Аврора. От нищото внезапно се спусна сияен воал и заблещука в северното небе. Всички онези милиарди невидими частици, може би Прах, озариха небосвода със студено сияние. Гледката обещаваше да бъде по-потресаваща и великолепна от всякога, сякаш Аврора знаеше за драмата, която се разиграваше под нея, и се канеше да я допълни с най-зашеметяващите си светлинни ефекти.

Ала мечките не гледаха нагоре. Онова, което беше привлякло вниманието им, се намираше на земята. Йорек не се интересуваше от Аврора. Той беше застинал на място и Лира се смъкна от гърба му, за да даде простор на сетивата му. Нещо видимо го тревожеше.

Тя още веднъж огледа просторната равнина и безредните грамади на хълмовете, но не видя нищо. Сиянието на Аврора се усилваше. Първите ефирни воали затрептяха и се разгърнаха, сред тях се очертаха арките и сводовете и се простряха от единия хоризонт до другия, а ярките им дъги озариха целия небосвод. Сега Лира чуваше по-ясно свистенето и мелодията на тайнствените невидими сили.

— Вещици! — извика някой и Лира се обърна ликуващо.

Ала нечия муцуна я тласна напред и я запрати в снега. Останала без дъх, тя се вгледа невярващо в стрелата със зелени пера, щръкнала там, където стоеше току-що. Мечата глава и стрелата бяха заровени в снега.

„Не е възможно!“ — мина й през ума, но само за миг, защото втора стрела издрънча в бронята на застаналия над нея Йорек. Това не бяха вещиците на Серафина Пекала, а друг клан. Те кръжаха над тях, десетина на брой, спускаха се стремително надолу, за да пратят стрелите си, и пак се издигаха. Лира ругаеше по всички начини, които знаеше.

Йорек даде бързи нареждания на мечките си. Виждаше се, че имат опит в боя с вещиците, защото светкавично се прегрупираха за отбрана, докато противниците им също така стремително атакуваха. Те можеха да стрелят само отблизо, затова трябваше да пикират към земята, където ги посрещаха протегнати ноктести лапи, смъкваха ги и бързо ги довършваха. Няколко вещици загинаха.

Лира се беше спотаила зад една скала и наблюдаваше битката. Няколко стрели полетяха към нея, но не я достигнаха. Тя вдигна поглед нагоре и видя как основната част на летящия отряд се оттегля.

Но облекчението й не трая дълго, защото насреща му се зададе нов отряд, още по-голям, а в средата му блестяха светлини и се чуваше звук, от който кръвта й се смрази — беше дрезгавото боботене на газов мотор. Цепелинът с госпожа Колтър и войниците!

Йорек изръмжа заповед и мечките му отново се престроиха. В зловещата светлина на прожекторите Лира ги видя да стоварват огнехвъргачката. Видя ги и челната част на летящия отряд и ги обсипа със стрели, но те се уповаваха на броните си и невъзмутимо продължиха да монтират оръдието, което се състоеше от дълга ръчка и нещо като чаша или купа, с голям железен резервоар, над който се кълбеше пушек и пара.

Минута по-късно над оръдието изригна ярък пламък и мечките се заеха с вещина да го приведат в действие. Двама дърпаха ръчката надолу, един сипваше с лопата огън в купата и с освобождаване на лоста запращаха пламтящата сяра високо в тъмното небе.

Вещиците бяха толкова много, че три от тях пламнаха още при първия изстрел, но истинската цел не бяха те, а цепелинът. Пилотът или никога не беше виждал огнехвъргачка, или подценяваше силата й, защото продължаваше да лети право към нея, без да се отклони и сантиметър.

Тогава стана ясно, че и на цепелина имат мощно оръжие — картечница, инсталирана на носа на гондолата. Лира видя как от броните на мечките започнаха да изскачат искри и едва тогава чу тракането на куршумите. Това я накара да извика ужасена.

— Няма страшно — успокои я Йорек. — Тия куршумчета не могат да пробият броня.

Огнехвъргачката изригна нов пламък и този път горящата сяра достигна гондолата. На всички страни се разхвърчаха горящи отломки. Цепелинът се наклони на една страна и описа с рев голяма дъга, но тутакси се върна и отново се насочи към групата, обслужваща огнехвъргачката. Лостът изскърца. Картечницата се закашля и изплю рояк куршуми. Две от мечките паднаха и Йорек гневно изръмжа. Когато цепелинът беше почти над главите им, един мечок изрева команда и ръчката отново беше освободена.

Този път пламъкът достигна балона. Върху твърдата рамка беше опъната мушама, която задържаше водорода, достатъчно здрава да издържи на по-слаб удар, но не и на пламтящите скални късове. Тя се сцепи и сярата и водородът се срещнаха в мощна експлозия.

Мушамата изведнъж стана прозрачна и през нея се очерта целият скелет на цепелина, тъмен на фона на оранжево-червеното зарево. Летателният апарат увисна във въздуха в продължение на един неправдоподобно дълъг миг и после бавно, сякаш с неохота, започна да пада. Отвътре се появиха тъмни фигурки, чернеещи на фона на снега, а вещиците се спуснаха да им помогнат да се измъкнат от пламъците. Само минута след падането от цепелина беше останала само купчина изкривен метал, облак дим и няколко сиротни пламъчета, трепкащи над руините.

Войниците не си губиха времето, С помощта на вещиците те издърпаха картечницата и започнаха да стрелят.

— Напред! — нареди Йорек. — Те няма скоро да мръднат оттук.

Той изрева и няколко мечки се отделиха от отряда, за да атакуват левия фланг на тартарите. Лира усещаше желанието му да остане с тях, но всичко у нея крещеше: Напред, напред! Там бяха Роджър и лорд Азриел и Йорек го знаеше. Той обърна гръб на битката и пое по склона, като остави мечките си да отблъснат тартарите.

Лира присви очи, но нито тя, нито Панталеймон, превърнат в бухал, не можаха да уловят някакво движение по склона, който изкачваха. Следите от шейната обаче се виждаха ясно и Йорек ги следваше неотклонно. Каквото и да ставаше зад тях, то вече беше минало. Лира имаше чувството, че напуска не само бойното поле, а и този свят — толкова далеч бяха мислите й, толкова високо се бяха изкачили, толкова странна и зловеща беше светлината, която ги обливаше.

— Йорек — обади се тя, — ще намериш ли Лий Скорзби?

— Жив или мъртъв, ще го намеря.

— А ако видиш Серафина Пекала…

— Ще й разкажа всичко.

— Благодаря ти, Йорек.

Известно време никой от двамата не проговори. Лира се движеше като в транс между съня и бодърстването — почти сън наяве, и й се присънваше, че мечките я отнасят към някакъв град сред звездите.

Тъкмо се канеше да го каже на Йорек, когато той забави крачка и спря.

— Следата продължава, но аз не мога.

Лира скочи от гърба му и застана до него да погледне. Стояха на ръба на пропаст. Трудно можеше да се каже дали е пукнатина в леда или дълбок каньон, пък и нямаше значение. Важното беше, че дъното се губеше в непрогледен мрак.

А следите от шейната на лорд Азриел стигаха до самия ръб… и продължаваха нататък по тесен мост, покрит със сняг.

По всичко личеше, че мостът едва е издържал тежестта на шейната, защото в другия му край се виждаше пукнатина, около която повърхността беше хлътнала. По него със сигурност можеше да мине дете, но не и брониран мечок.

Следата продължаваше по отсрещния склон. Ако искаше да премине оттатък, Лира трябваше да го направи сама.

Тя се обърна към Йорек.

— Трябва да продължа. Благодаря ти за всичко, което направи. Не знам какво ще стане, когато ги настигна. Може всички да умрем. Но ако се върна, ще дойда и ще ти благодаря както подобава, кралю Йорек Бирнисон.

Тя сложи ръка на главата му. Йорек постоя минута така, после кимна.

— Довиждане, Лира Златоуста — каза.

Лира се обърна и стъпи на моста, а сърцето й биеше до пръсване от обич. Снегът под краката й изскърца и Панталеймон излетя, за да кацне на другия край и да я окуражава да продължи. Тя напредваше предпазливо стъпка по стъпка и през цялото време се питаше дали не е по-добре да изтича бързо и да прескочи зловещата пукнатина. Беше стигнала средата, когато нещо силно изпращя и парче сняг се откърти само на крачка от нея и полетя в бездната, а пукнатината хлътна още по-дълбоко.

Лира застина. Панталеймон, превърнат в леопард, се беше снишил, готов да скочи към нея всеки миг.

Мостът устоя. Тя направи крачка, после още една, но тогава снегът под краката й започна да пропада и Лира с все сила скочи към другия край. Приземи се по корем на самия ръб и в същия миг целият мост се сгромоляса в бездната.

Ноктите на Панталеймон бяха забити в кожената й дреха и я държаха здраво.

Тя отвори очи и изпълзя по-далеч от ръба. Вече нямаше път назад. Изправи се и вдигна ръка към мечока, който стоеше отсреща и я гледаше. Йорек се изправи в цял ръст, сякаш я приветстваше, после се обърна и заслиза по склона, за да помогне на своите в битката с госпожа Колтър и войниците от цепелина.

Лира остана сама.