Серия
Тъмните му материи (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Northern Lights, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 44 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
nlr (2007)
Корекция
Mandor (2007)

Издание:

ИК „БАРД“ ООД, 2004, ISBN 954-585-530-4

© „Megachrom“ — Петър Христов, оформление на корицата, 2004

© 1995 by Philip Pullman


… Към тази дива бездна —

утроба за природата, а може би и гроб —

где няма ни море, ни суша, ни ефир, ни огън,

а всички те са в трудните си извори, без ред

размесени и хвърлени във вековечна бран,

освен ако всесилният творец не ги превърне

в тъмно градиво за нови светли светове —

към тази дива бездна дяволът недоверчив,

изправен на ръба на ада, бе отправил взор,

обмисляйки пътуването.[1]

Джон Милтън, „Изгубеният рай“, книга II

Първа част
ОКСФОРД

1.
Гарафа токайско

Лира и демонът й се прокрадваха през притъмняващата Зала, като се стараеха да се движат така, че да не ги виждат от кухнята. Трите огромни маси по цялото протежение на Залата вече бяха наредени. Среброто и стъклото ловяха последните отблясъци светлина, а дългите пейки бяха издърпани в очакване на гостите. Високо в полумрака на стените висяха портретите на предишни Ректори. Лира стигна до подиума и се озърна през рамо към отворената кухненска врата. Не видя никого и се приближи до високата маса. Тук приборите не бяха сребърни, а златни и вместо пейки имаше четиринайсет махагонови стола с кадифени възглавници.

Лира спря до стола на Ректора и леко чукна с нокът най-голямата чаша. Из Залата се разнесе мелодичен звън.

— Това е несериозно! — прошепна демонът й. — Дръж се прилично!

Демонът се казваше Панталеймон и беше приел формата на нощна пеперуда — тъмнокафява, та да не се вижда в полумрака на Залата.

— В кухнята вдигат прекалено много шум, за да ни чуят — прошепна в отговор Лира. — А Главният лакей няма да дойде преди първия звънец, така че спри да мрънкаш.

Въпреки това тя сложи ръка върху звънтящия кристал, а Панталеймон изпърха през открехнатата врата на Стаята за отдих в другия край на подиума. Миг по-късно той отново се появи.

— Няма никой — съобщи шепнешком. — Но трябва да побързаме.

Лира се сниши до равнището на високата маса и се стрелна през вратата на Стаята за отдих, чак там се изправи и се огледа. Единствената светлина идеше от камината, където цепениците изпращяха и запратиха към комина цял рояк ярки искри. Тя беше прекарала по-голямата част от живота си в колежа, но никога не беше влизала в Стаята за отдих. Само Професорите и гостите им имаха право да влизат там, при това жени не се допускаха. Дори на прислужниците не се разрешаваше да почистват. Това беше задължение на Иконома.

Панталеймон кацна на рамото й.

— Сега доволна ли си? Какво ще кажеш да се махаме? — прошепна той.

— Не говори глупости! Искам малко да поогледам.

Стаята беше голяма, с овална маса от полирано розово дърво, на която бяха наредени различни гарафи и чаши, както и сребърна преса за тютюн и стойка с няколко лули. На бюфета недалеч имаше малък примус и кошничка с макови главички.

— Добре си живеят, а, Пан? — промърмори Лира.

Тя се отпусна в едно от зелените кожени кресла, което беше толкова дълбоко, че почти се излегна, но само след миг се изправи, подпъхна крака под себе си и се загледа в портретите по стените. Сигурно пак стари Професори — мрачни, брадати, в дълги мантии, те я гледаха от рамките си с величествено неодобрение.

— За какво ли си говорят? — попита Лира, по-точно понечи да попита, защото още преди да го е изрекла, отвън се чуха гласове.

— Бързо зад креслото! — изсъска Панталеймон и за част от секундата Лира се озова зад креслото и се спотаи там. Това едва ли беше най-доброто скривалище — в самия център на стаята, и ако не стоеше много тихо…

Вратата се отвори и светлината в стаята се промени. Един от новодошлите носеше лампа, която постави на бюфета. Лира виждаше краката му в тъмнозелени панталони и лъснати до блясък черни обувки. Беше слуга.

— Пристигна ли вече лорд Азриел? — прозвуча нечий дълбок глас.

Беше Ректорът. Лира затаи дъх, когато демонът на прислужника (куче като на повечето слуги) изприпка покрай нея и седна тихо в краката му. Сега се видяха и краката на Ректора в обичайните му вехти черни обувки.

— Не, ваше благородие — отвърна Икономът. — И от Аеродок няма никакви вести.

— Предполагам, че ще е гладен. Въведи го направо в Залата.

— Да, ваше благородие.

— Наля ли за него от специалното токайско?

— Да, ваше благородие. От реколта 1898-а, както наредихте. Помня, че негова светлост имаше слабост към това вино.

— Добре. Сега ме остави сам.

— Ще ви трябва ли лампата, ваше благородие?

— Да, остави я тук. Само ела по някое време да подрежеш фитила, докато вечеряме.

Икономът леко се поклони и си тръгна. Демонът му покорно заприпка след него. От ненадеждното си укритие Лира наблюдаваше как Ректорът се приближи до големия дъбов гардероб в ъгъла, свали мантията си от закачалката и я наметна с пъшкане. Личеше, че е бил много силен мъж, но сега отдавна беше прехвърлил седемдесетте и движенията му бяха бавни и сковани. Демонът му гарван се спусна от гардероба на обичайното си място върху дясното му рамо.

Лира усещаше, че Панталеймон е настръхнал от вълнение, макар да не издаваше нито звук. Тя самата беше приятно развълнувана. Гостът, когото Ректорът беше споменал, й се падаше роден чичо. Лорд Азриел я изпълваше със страх и възхищение. Говореше се, че бил замесен в голямата политика, в някакви тайни изследвания, във войни в далечни краища, и никога не се знаеше кога ще се появи. Нравът му беше необуздан. Ако я свареше тук, щяха да я накажат сурово, но все някак щеше да го преживее.

Ала онова, което видя, напълно промени всичко.

Ректорът извади от джоба си сгъната хартия и я сложи на масата. Махна запушалката на една гарафа със златисто вино, разгъна пакетчето и изсипа на тънка струйка някакъв бял прах, после смачка хартията и я захвърли в огъня. Извади от джоба си молив, разбърка виното, докато прашецът се разтвори, и сложи запушалката.

Демонът му нададе тих отривист грак. Ректорът промърмори нещо в отговор и се огледа наоколо изпод тежките си клепачи, после излезе през същата врата, през която беше дошъл.

— Видя ли, Пан? — прошепна Лира.

— Разбира се, че видях! Сега бързо, преди да е дошъл Главният лакей!

Но още неизрекъл, откъм далечния край на Залата се разнесе звън.

— Звънецът на Главния лакей! — каза Лира. — Мислех, че имаме повече време.

Панталеймон бързо изпърха до вратата на Залата и пак така стремително се върна.

— Вече е там — съобщи той. — А не можеш да минеш и през другата врата…

Другата врата — онази, през която беше излязъл Ректорът, водеше към шумния коридор между Библиотеката и Професорската стая. По това време на деня той беше пълен с мъже, които навличаха тогите си за вечеря или бързаха да оставят книжата и куфарчетата си в Професорската стая, преди да се запътят към Залата. Лира възнамеряваше да се върне по пътя, по който беше дошла, достатъчни й бяха само няколко минути, преди да звънне звънчето на Главния лакей. Ако не беше видяла Ректора да слага белия прах във виното, може би щеше да рискува да си навлече гнева на слугата или да се опита да се промъкне незабелязано през оживения коридор. Но сега беше объркана и това я разколеба.

В този миг откъм подиума се чуха тежки стъпки. Главният лакей идваше да се убеди, че Стаята за отдих е готова да приеме професорите за обичайното маково семе и вино след вечеря. Лира се прокрадва до дъбовия гардероб, отвори вратата и се шмугна вътре. Едва успя да затвори, когато в стаята влезе Главният лакей. Беше спокойна за Панталеймон — помещението беше доста мрачно и той можеше спокойно да се вмъкне под някое от креслата.

Чу тежкото астматично пъхтене на слугата и го видя през пролуката на не добре затворената врата да подрежда лулите на стойката до пресичката за тютюн и да проверява чашите и гарафите. Човекът приглади с длани косата си над ушите и каза нещо на демона си. И неговият демон беше куче, но на висшите слуги се полагаха по-породисти кучета. Всъщност демонът му беше червеникава кучка сетер. Тя се озърташе подозрително и душеше въздуха, сякаш усещаше присъствието на чужд човек, но за безкрайно облекчение на момичето не се приближи до гардероба. Лира се боеше от Главния лакей, който на два пъти я беше натупвал.

Чу се тъничък шепот — явно Панталеймон беше успял да се промъкне при нея.

— Сега ще трябва да останем тук. Защо не ме послуша?

Тя изчака Главния лакей да излезе, преди да отговори. Негово задължение беше да надзирава прислужващите на високата маса слуги. Откъм Залата вече се чуваше шум от гласове и стъпки.

— Добре, че не те послушах — прошепна тя. — Тогава нямаше да видим, че Ректорът слага отрова във виното. Пан, това беше токайското, за което питаше! Те се канят да отровят лорд Азриел!

— Не можеш да си сигурна, че е отрова.

— А какво друго може да е? Спомни си, че преди да го направи, той отпрати слугата, за да не види. Сигурна съм, че става нещо. Нещо, свързано с политиката. От няколко дни слушам слугите да си шушукат. Пан, можем да предотвратим убийство!

— Никога не съм чувал подобна глупост! — отсече той. — Как си представяш да се спотайваш цели четири часа в тоя прашен гардероб? Нека да изляза и да погледна в коридора. Когато се опразни, ще ти кажа.

Той изпърха от рамото й и малката му сянка се появи в светлата пролука на вратата.

— Няма смисъл, Пан, ще остана тук — възрази тя. — Виждам още някаква мантия или тога. Ще я сложа на пода и ще се наместя удобно. Трябва да видя какво правят те.

До този момент тя клечеше. Сега предпазливо се изправи, опипа закачалките възможно най-тихо и установи, че гардеробът е по-широк, отколкото беше смятала. Имаше няколко професорски тоги и мантии с качулки, някои от тях подплатени с коприна и обточени с кожа.

— Дали всичките са на Ректора? — попита тя на глас. — Сигурно когато го правят почетен член на някой друг университет, му дават и хубави одежди и той ги пази тук за официални случаи? Пан, наистина ли мислиш, че това във виното не беше отрова?

— Не — призна той. — И аз като теб си мисля, че е отрова. Но ми се струва, че това не ни засяга. И че ако се намесиш, това ще е най-голямата от всички глупости, които някога си правила. Не е наша работа.

— Не говори глупости! — сряза го Лира. — Не мога да седя тук и да гледам как го тровят!

— Тогава върви някъде другаде.

— Ти си страхливец, Пан.

— Съгласен съм. Мога ли да те попитам какво смяташ да правиш? Да изскочиш от гардероба и да измъкнеш чашата от треперещите му пръсти? Какво си въобразяваш?

— Нищо не си въобразявам и ти много добре го знаеш — избухна тя. — Но след като видях какво направи Ректорът, нямам избор. Чувал си, че има нещо, наречено съвест, нали? Как мога просто да си седя в Библиотеката или някъде другаде със скръстени ръце, когато знам какво ще се случи? Никога няма да го направя, можеш да бъдеш сигурен!

— Ти през цялото време си искала точно това — промърмори демонът след кратко мълчание. — Искала си да се скриеш тук и да подслушваш. Как можах да не го разбера досега!

— Добре де, така е — призна тя. — Всички знаят, че тук се върши нещо тайно. Някакъв ритуал или нещо от този род. И аз просто исках да разбера какво е.

— Каквото и да е, не е наша работа! Ако им харесва да се забавляват с малките си тайни, просто погледни отвисоко на това и ги остави да правят каквото знаят. Само глупавите деца се крият и подслушват.

— Така си и знаех, че ще кажеш! Сега спри да ми опяваш.

Двамата седяха мълчаливо известно време. Лира се въртеше на неудобния корав под, а Панталеймон самодоволно се беше вкопчил с пипалата си в една тога. Лира усети как мислите се тълпят безредно в главата й и изпитваше безумно желание да ги сподели с демона си, но беше твърде горда. Реши да опита да ги сложи в ред без негова помощ.

Най-силна от всичко беше тревогата, но не за самата нея. Твърде често й се случваше да изпада в трудни положения, за да се притеснява особено. Този път се тревожеше за лорд Азриел и за онова, което ставаше. Той идваше рядко в колежа и обстоятелството, че този път посещението му беше по време на голямо политическо напрежение, означаваше, че не идва просто да хапне, да пийне и да изпуши някоя лула със старите си приятели. Лира знаеше, че и лорд Азриел, и Ректорът са членове на Правителствения съвет, който подпомагаше премиера, така че може би тук трябваше да се търси връзката. Но Правителственият съвет се събираше в Двореца, а не в Стаята за отдих на колежа „Джордан“.

Тя си припомни слуховете, които си разменяха шепнешком слугите от няколко дни насам. Шушукаше се, че тартарите нападнали московитите и се придвижвали на север към Санкт Петербург, откъдето можели да завладеят цялото балтийско крайбрежие и след време и цяла Западна Европа. А лорд Азриел се връщаше от север. Когато го видя последния път, той тъкмо подготвяше експедиция за Лапландия…

— Пан… — прошепна тя.

— Какво?

— Мислиш ли, че ще има война?

— Още не. Лорд Азриел нямаше да дойде тук на вечеря, ако войната беше въпрос на седмица или две.

— И аз мисля така. А след това?

— Ш-шт! Някой идва.

Тя се изправи и надникна през пролуката. Беше Икономът — идваше да подреже фитила на лампата, както му беше наредил Ректорът. Професорската стая и Библиотеката се осветяваха от анбарна светлина, но Професорите предпочитаха старите газени лампи в Стаята за отдих. И докато беше жив сегашният Ректор, това нямаше да се промени.

Икономът подряза изгорелия край и пъхна още една цепеница в камината, после нададе ухо към Залата и си взе шепа листа от пресичката за тютюн.

Едва беше захлупил капака, когато дръжката на вратата се завъртя и човекът трепна уплашено. Лира едва се сдържа да не се разсмее. Икономът бързо пъхна тютюна в джоба си и се обърна към новодошлия.

— Лорд Азриел! — изрече той и Лира усети как я полазват студени тръпки. Не можеше да го види от мястото си, но изпита неудържимо желание да надникне и с усилие го потисна.

— Добър вечер, Рен — поздрави лорд Азриел. Лира винаги слушаше този дрезгав глас със смесено чувство на страх и очакване. — Дошъл съм прекалено късно за вечеря. Ще почакам тук.

Икономът имаше притеснен вид. Гостите влизаха в тази стая само по покана на Ректора и лорд Азриел го знаеше. Но новодошлият гледаше многозначително към издутия му джоб и човекът не се реши да протестира.

— Да съобщя ли на Ректора, че сте пристигнал, милорд?

— Какво пък, нямам нищо против. Можеш да ми донесеш малко кафе.

— Да, милорд.

Икономът се поклони и побърза да се измъкне, а демонът му изприпка послушно по петите му. Чичото на Лира се приближи до камината, протегна се с високо вдигнати над главата ръце и се прозина като лъв. Беше облечен за пътуване. Сега Лира си спомни — като всеки път, когато го виждаше — колко много я плаши този човек. Вече и дума не можеше да става да се измъкне незабелязано. Трябваше да седи тихо като мишка и да се моли той да не я разкрие.

Демонът на лорд Азриел, снежен леопард, застана зад него.

— Тук ли смяташ да им прожектираш снимките?

— Да. Ще се вдигне по-малко шум, отколкото ако тръгна към Учебния салон. Те ще искат да видят и образците. Сега ще пратя някого при портиера. Лоши времена, Стелмария.

— Трябва да си починеш.

Той се излегна в едно от креслата, така че Лира вече не виждаше лицето му.

— Да, да. И да се преоблека. Може да има някакъв старинен етикет, според който да ме глобят дузина бутилки, задето съм дошъл неподходящо облечен. Три дни няма да се събудя. Факт е, че…

В този миг на вратата се почука и влезе Икономът със сребърен поднос, на който имаше каничка и чаша.

— Благодаря, Рен — каза лорд Азриел. — Това, което виждам на масата, токайско ли е?

— Ректорът нареди да отворим една бутилка специално за вас, милорд. Останали са само три дузини от тази реколта.

— Всички хубави неща на този свят рано или късно свършват. Остави подноса до мен. А, и кажи на Портиера да прати горе двата сандъка, които оставих във вестибюла.

— Тук ли, милорд?

— Да, човече, тук! Ще ми трябва и екран, и прожекционен апарат. Тук и веднага.

Икономът почти зяпна от изненада, но бързо се окопити и преглътна въпроса и протестите си.

— Рен, ти се самозабравяш — изрече лорд Азриел. — Не ми задавай въпроси, а прави каквото ти казвам.

— Да, милорд — изломоти Икономът. — С ваше позволение, ще съобщя на господин Коусън за намеренията ви, защото иначе може да се почувства засегнат, ако разбирате какво искам да кажа.

— Да. Кажи му тогава.

Господин Коусън беше Главният лакей. Между него и Иконома се беше установило старо и трайно съперничество. Главният лакей беше по-висшият, но Икономът имаше повече възможности да спечели благоразположението на Професорите и да се възползва максимално от това. Сега сигурно беше във възторг от възможността да покаже на Главния лакей, че знае повече от него за онова, което става в Стаята за отдих.

Той се поклони и излезе. Лира видя как чичо й си наля кафе и го изгълта на един дъх, след което си наля втора чаша и отпи вече по-бавно. Любопитството я изгаряше — какви два сандъка с образци? И прожекционен апарат? Какво толкова спешно и важно имаше да покаже на Професорите?

Лорд Азриел се изправи и се обърна с гръб към огъня. Сега тя го виждаше в цял ръст и неволно се залюбува на пълната му противоположност с шишкавия Иконом и вялите изгърбени Професори. Лорд Азриел беше висок мъж с могъщи рамене и свирепо тъмно лице, а очите му искряха от някакъв необуздан смях. Това беше лице, на което можеше или да се покориш, или да се противопоставиш, но не и да изпиташ жалост или снизхождение. Всяко негово движение беше грациозно и отмерено до съвършенство като на див звяр, а когато се появеше в стая като тази, той наистина приличаше на див звяр, прекарал твърде дълго време в тясна клетка.

В този миг изражението му беше съсредоточено и затворено. Демонът му Стелмария се приближи до него и облегна глава на хълбока му. Той я погледна с неразгадаем поглед, обърна се и се приближи към масата. Лира усети как стомахът й се свива — лорд Азриел махна запушалката на гарафата и си наля пълна чаша токайско.

— Не! — не успя да сдържи вика си тя.

Лорд Азриел я чу и рязко се обърна.

— Кой е там?

Сякаш тласкана от някаква невидима сила, Лира изскочи от гардероба и се хвърли към него. Грабна чашата от ръката му и виното се разплиска по масата и килима. Чашата падна и се пръсна на парченца. Той сграбчи ръката й и силно я изви.

— Лира! Какво правиш тук, по дяволите?

— Пусни ме и ще ти кажа!

— Първо ще ти счупя ръката. Как дръзна да влезеш тук?

— Току-що ти спасих живота!

За миг и двамата застинаха. Момичето с разкривено от болка лице се опитваше да не изкрещи, а мъжът се беше надвесил над него като буреносен облак.

— Какво каза? — попита той тихо.

— Виното е отровено — процеди Лира през зъби. — Видях Ректора да сипва вътре някакъв прах.

Лордът я пусна. Тя седна премаляла на пода, а Панталеймон кацна загрижено на рамото и. Чичо й я гледаше със сдържана ярост и момичето не смееше да вдигне очи и да срещне погледа му.

— Влязох само да погледна какво представлява стаята — опита се да се оправдае тя. — Знам, че не бива. Но смятах да изляза, преди да е дошъл някой. Тогава чух Ректора да влиза и не можех да избягам. Нямаше къде да се скрия, освен в гардероба. И го видях да сипва праха във виното. Ако не бях…

В този миг на вратата се почука.

— Това сигурно е Портиерът — каза лорд Азриел. — Влизай в гардероба! И само да чуя гък, ще съжаляваш, че си се родила.

Тя тутакси се шмугна обратно в гардероба. В мига, в който затваряше вратата, лорд Азриел извика:

— Влез!

Наистина беше Портиерът.

— Тук ли да ги внеса, милорд?

Старецът стоеше нерешително на прага, а зад него се подаваше краят на голям дървен сандък.

— Точно така, Шътър. Внеси ги и двата и ги остави до масата.

Лира си отдъхна и едва тогава усети болката в рамото и ръката си. Ако беше от момичетата, които плачат за щяло и нещяло, сигурно щеше да се разреве. Тя обаче стисна зъби и размърда ръката си, докато почувства, че болката утихва.

В този миг се чу звън на счупено стъкло и нещо се изля.

— По дяволите, Шътър, тромав стар глупако! Виж какво направи!

Портиерът може би не видя, но Лира забеляза всичко. Чичо й събори гарафата с токайско от масата и се престори, че го е направил Портиерът. Старецът внимателно остави сандъка и започна да се извинява.

— Много съжалявам, милорд. Явно съм бил по-близо, отколкото мислех…

— Вземи нещо да изчистиш тая бъркотия. Върви, преди килимът съвсем да подгизне!

Портиерът и младият му помощник забързаха да изпълнят нареждането. Лорд Азриел се приближи до гардероба и изрече тихо:

— Щом така и така си вътре, можеш да свършиш една полезна работа. Наблюдавай внимателно Ректора, когато влезе. Ако ми кажеш нещо интересно за него, ще се постарая да нямаш повече неприятности. Ясно ли е?

— Да, чичо.

— Чуя ли шум, няма да си мръдна пръста да ти помогна. Оправяй се сама.

Той се отдръпна и пак застана с гръб към огъня. Портиерът се върна с четка и парцал.

— Мога само още веднъж да ви кажа, че най-искрено ви се извинявам, милорд. Не знам какво…

— Заеми се с почистването.

Докато Портиерът търкаше виното от килима, почука Икономът и влезе заедно с личния прислужник на лорд Азриел, Торолд. Двамата носеха тежък сандък от полирано дърво с месингови дръжки. Когато видяха какво прави Портиерът, те спряха като заковани.

— Точно така, това беше токайското — каза лорд Азриел. — За съжаление. Това ли е прожекционният апарат? Сложете го до гардероба, Торолд. Ще монтираме екрана на другия край.

Лира разбра, че ще може да вижда екрана през пролуката на вратата, и се запита дали чичо й нарочно е решил така заради нея. Докато прислужникът разгръщаше шумно твърдото платно, тя прошепна:

— Видя ли? Не си ли струваше да дойдем?

— Възможно е — промърмори недоволно Панталеймон с тъничкия си гласец на пеперуда. — Но може и да не е така.

Лорд Азриел стоеше до камината и допиваше кафето си, а в това време Торолд отвори сандъка с прожекционния апарат, свали капачката от обектива и провери резервоара с маслото.

— Има достатъчно масло, милорд — каза той. — Да пратя ли вече за техника?

— Не, аз сам ще се справя. Благодаря, Торолд. Приключи ли вечерята, Рен?

— Почти, милорд — отвърна Икономът. — Ако правилно съм разбрал от господин Коусън, Ректорът и гостите му няма да се бавят, след като знаят, че сте тук. Да взема ли подноса с кафето?

— Вземи го и си свободен.

— Да, милорд.

С лек поклон Икономът взе подноса и си тръгна. Торолд го последва. В мига, в който вратата се затвори, лорд Азриел погледна към гардероба и Лира почти физически усети силата на погледа му, сякаш беше копие или стрела. После той се обърна и тихо заговори с демона си.

Огромната котка кротко приседна до него, бдителна, грациозна и опасна, а зелените й очи зорко огледаха стаята, преди да се насочат към вратата. Дръжката се завъртя. Лира не виждаше вратата, но чу как някой си пое дълбоко дъх.

— Ректоре — каза лорд Азриел. — Да, върнах се. Доведете гостите си — имам да ви покажа нещо много интересно.

2.
Представата за Севера

— Лорд Азриел — тежко изрече Ректорът и пристъпи напред да му стисне ръката. От укритието си Лира го наблюдаваше внимателно и забеляза как погледът му за миг се стрелна към масата, където беше токайското.

— Ректоре — поясни лорд Азриел, — дойдох твърде късно, за да ви прекъсвам вечерята, затова се настаних тук. Ето го и Помощник-ректорът. Здравейте, радвам се да ви видя в добро здраве. Извинете ме за неугледния вид, току-що пристигам. Да, Ректоре, токайското го няма. Вие стоите върху него. Портиерът го събори от масата, но аз бях виновен. Здравейте, Капелане. Четох последния ви трактат с голям интерес…

Той се отдалечи с Капелана и остави Лира да наблюдава необезпокоявана лицето на Ректора. То беше безстрастно, но демонът на рамото му се беше накокошинил и пристъпваше неспокойно от крак на крак. Лорд Азриел вече беше в центъра на вниманието и макар да правеше всичко възможно да демонстрира уважение към Ректора на собствената му територия, беше ясно на чия страна е силата.

Професорите поздравиха госта и насядаха — някои около масата, други в креслата — и скоро стаята се изпълни с бръмчене на гласове. Лира виждаше, че всички са силно заинтригувани от дървения сандък, екрана и прожекционния апарат. Тя познаваше добре Професорите — Библиотекаря, Помощник-ректора, Екзаминатора и всички останали. Тези хора бяха около нея през целия й живот, учеха я, наказваха я, утешаваха я, правеха й малки подаръци, пъдеха я от градината с плодните дръвчета. Те бяха семейството й. Може би дори щеше да ги чувства като семейство, ако имаше някаква представа какво е това, но в този смисъл прислугата като че й беше по-близка. Професорите имаха по-важни занимания от това да се грижат и да обграждат с любов едно полудиво дете, попаднало при тях по волята на случая.

Ректорът запали спиртника под малкия сребърен мангал и разтопи парченце масло, преди да разчупи десетина макови главички и да изсипе семето вътре. Макът се поднасяше след трапезата — той проясняваше ума и развързваше езика, и тогава разговорът ставаше интересен и богат. По традиция лично Ректорът го приготвяше.

Маслото цвърчеше, гласовете жужаха и Лира реши, че сега е моментът да се намести по-удобно. Безкрайно предпазливо тя смъкна една от мантиите, цялата подплатена с кожа, и я постла на пода.

— Трябваше да вземеш нещо по-бодливо — прошепна Панталеймон. — Ако ти стане много меко, ще вземеш да заспиш.

— Ако заспя, ти ще имаш грижата да ме събудиш — отвърна Лира.

След като се намести удобно, тя се заслуша в разговора. Убийствено скучен разговор — все за политика, при това лондонска, и нищо вълнуващо по въпроса за тартарите. Приятният аромат на пържено маково семе и тютюн се промъкваше през пролуката в гардероба и Лира започна да клюма. Но ето че най-сетне някой почука по масата и гласовете стихнаха. Заговори Ректорът.

— Господа, мисля, че говоря от името на всички, когато поздравявам лорд Азриел с добре дошъл. Посещенията му са редки, но винаги изключително ценни, а тази вечер, сигурен съм, той има да ни покаже нещо наистина интересно. Намираме се в момент на голямо политическо напрежение, както всички си даваме сметка. Утре сутрин лорд Азриел трябва да бъде в Уайтхол и влакът вече го чака под пълна пара, за да го отведе в Лондон веднага след разговора ни. Ето защо трябва да използваме разумно времето си. След като ни каже каквото има да ни казва, сигурно ще има въпроси. Моля ви, говорете кратко и по същество. Лорд Азриел, какво ще кажете да започнем?

— Благодаря, Ректоре — отвърна лорд Азриел. — За начало ще ви покажа няколко снимки. Струва ми се, че Помощник-ректорът ще вижда по-добре оттук. Може би Ректорът ще бъде така добър да премести стола си по-близо до гардероба?

Старият Помощник-ректор беше почти сляп и учтивостта изискваше да му направят място по-близо до екрана, а това означаваше, че Ректорът ще трябва да седне до Библиотекаря, само на метър от скривалището на Лира. Той се премести и Лира го чу да мърморя:

— Тоя дявол! Знаел е за виното, сигурен съм!

Библиотекарят изрече полугласно:

— Сега ще иска пари. Ако ни принуди да гласуваме…

— Ако го направи, ще му опонираме с цялото красноречие, на което сме способни.

Прожекционният апарат засъска и лорд Азриел здраво завъртя ръчката. Лира лекичко се помести, за да вижда екрана, където постепенно се очерта ярък бял кръг.

— Ще угаси ли някой лампата? — помоли лорд Азриел.

Един от Професорите се надигна и стаята потъна в полумрак.

Лорд Азриел заговори:

— Както някои от вас знаят, преди дванадесет месеца потеглих на север с дипломатическа мисия при краля на Лапландия. Или поне такъв беше поводът. Всъщност истинската ми цел беше да стигна още по-далеч на север, до самите вечни ледове, за да разбера какво се е случило с експедицията на Груман. В едно от последните съобщения на Груман до Академията в Берлин се споменава някакъв природен феномен, който можел да се види само на север. Моето намерение беше да проуча и това, както и да разбера какво се е случило с него. Но първата картина, която ще ви покажа, няма пряка връзка нито с едното, нито с другото.

Той пъхна първия диапозитив в рамката. На екрана се появи кръгла фотограма в контрастно черно и бяло. Беше снимано през нощта при пълнолуние. Недалеч се виждаше дървена колиба, чиито стени тъмнееха на фона на снега, който затрупваше всичко наоколо и тегнеше на дебел пласт върху покрива. До колибата бе подредено философско оборудване, което за Лира наподобяваше видяното в Анбарния парк по пътя за Ярнтън — балони, кабели, порцеланови изолатори, и всичко това блестеше на лунната светлина под дебелия слой скреж. На видно място отпред стоеше мъж, целият увит в кожи. Лицето му не се разпознаваше под ниско нахлупената качулка. Ръцете му бяха вдигнати в приветствен жест. До него имаше по-малка фигурка. Луната къпеше всичко наоколо в бледата си светлина.

— Тази снимка е направена със стандартната емулсия от сребърен нитрат — обясни лорд Азриел. — Искам да видите още една, направена на същото място само минута след първата с нова, специално създадена емулсия.

Той извади първата снимка и сложи на нейно място нова. Втората беше много по-тъмна, сякаш лунната светлина минаваше през филтър. Хоризонтът още се виждаше, виждаха се и тъмните очертания на колибата и затрупаният със сняг покрив, но инструментите тънеха в мрак. Ала мъжът също се беше променил — той беше окъпан в светлина, а от вдигнатите му ръце като че струеше фонтан от сияещи частици.

— Тази светлина издига ли се, или иде отгоре? — попита Капеланът.

— Иде отгоре — отговори лорд Азриел, — но не е светлина. Това е Прах.

Нещо в начина, по който го каза, накара Лира да си помисли, че става дума за Прах с главна буква, а не за обикновен прах. Реакцията на Професорите затвърди усещането й, защото след думите на лорд Азриел в стаята настъпи гробна тишина, последвана от въздишки на изумление.

— Но как…

— Нима…

— Не може…

— Господа! — издигна глас Капеланът. — Да оставим лорд Азриел да обясни!

— Това е Прах — повтори лорд Азриел. — На плаката той се вижда като светлина, защото частиците Прах въздействат върху тази емулсия, както фотоните въздействат върху сребърния нитрат. Може би най-важната причина да тръгна на север беше желанието ми да го изследвам. Както виждате, фигурата на мъжа се откроява отлично. Сега искам да погледнете фигурата в краката му.

Той посочи неясната сянка до мъжа.

— Мислех, че това е демонът му — каза един от Професорите.

— Не. Демонът му в този момент е навит около шията му под формата на змия. Фигурата, която едва различавате, е на дете.

— Разединено дете?… — каза някой и начинът, по който замълча, даваше да се разбере, че това не бива да се изрича на глас.

Възцари се напрегната тишина.

— Цяло дете — хладно проговори лорд Азриел. — Което, имайки предвид природата на Праха, е много показателно, нали така?

Няколко секунди никой не отговори. Пръв се обади Капеланът.

— Ох! — въздъхна той като човек, който е отпил голяма глътка и си поема дъх. — А потоците Прах…

— Идват от небето и сякаш го обливат със светлина. Можете да разглеждате снимката колкото си искате. Ще ви я оставя. Показвам ви я, за да ви демонстрирам действието на тази нова емулсия. А сега искам да ви покажа още една снимка.

Той смени диапозитива. Следващата снимка също беше направена през нощта, но този път нямаше луна. Виждаха се няколко палатки, смътно очертани на ниския хоризонт, а до тях на безредна купчина бяха отрупани сандъци и шейна. Но най-интересното на снимката беше небето. Потоци и воали светлина висяха като завеси, оплетени от невидими куки на стотици мили височина или издухани от някакъв невъобразим вятър.

— Какво е това? — промълви Помощник-ректорът.

— Това е снимка на Аврора.

— Много хубава фотограма — изрече Странстващият професор. — Една от най-хубавите, които съм виждал някога.

— Простете моето невежество — обади се с треперлив глас старият Хормайстор, — но дори и да съм знаел какво е това Аврора, вече не помня. Това ли е, което наричат Северно сияние?

— Да. То има много имена. Съставено е от ураган от заредени частици и слънчеви лъчи с огромна, невъобразима мощ — сами по себе си невидими, но създаващи това ярко сияние, когато влязат във взаимодействие с атмосферата. Ако имах време, щях да накарам да направят снимката цветна, за да добиете представа за багрите му — бледозелено и розово в по-голямата си част, с пурпурни оттенъци в долния край на завесата. Тази снимка е правена с обикновена емулсия. Сега искам да погледнете още една, която е направена със специалната емулсия.

Той извади снимката. Лира чу Ректора да изрича тихо:

— Ако ни принуди да гласуваме, можем да се позовем на клаузата за местоживеенето. Той е живял в колежа по-малко от тридесет седмици през последните петдесет и две.

— Капеланът вече е на негова страна… — промърмори Библиотекарят.

Лорд Азриел пъхна нов диапозитив в проектора. Сцената беше същата. Както при предишните две снимки, контурите, които се виждаха на нормална светлина, бяха доста замъглени. Същото беше и с воала на сиянието.

Ала насред Аврора, високо над студения пейзаж, Лира забеляза някакви очертания. Притисна лице към пролуката, за да вижда по-добре, и видя как и Професорите се наведоха напред. С всяка изминала секунда изумлението й нарастваше — сега в небето се забелязваха ясно очертанията на град: кули, куполи, стени… сгради и улици, увиснали във въздуха! Тя едва не извика. Пръв се обади Касингтънският професор:

— Това ми прилича… на град.

— Точно така — потвърди лорд Азриел.

— Град в друг свят, без съмнение? — изрече презрително Деканът.

Лорд Азриел не му обърна внимание. Сред Професорите се надигна вълнение, сякаш след като бяха написали куп трактати за съществуването на еднорога, без някога да са го виждали, сега насреща им се изправяше току-що уловен жив екземпляр.

— Това има ли нещо общо с теорията на Барнард-Стоукс? — попита Странстващият професор. — Има, нали?

— Точно това искам да разбера — каза лорд Азриел.

Той застана до осветения екран. Лира виждаше острия поглед на тъмните му очи и зелените искрици в очите на демона му, докато двамата наблюдаваха внимателно Професорите, които продължаваха изумено да се взират в снимката на Аврора. Беловласите глави бяха наведени напред, очилата проблясваха в полумрака, и само Ректорът и Библиотекарят седяха облегнати в креслата си с доближени глави.

Капеланът се обади:

— Казахте, че сте търсили следите на Грумановата експедиция, лорд Азриел. Дали и доктор Груман е изследвал същия феномен?

— Мисля, че да, и съм сигурен, че е знаел доста за него. Той обаче не би могъл да сподели с нас сведенията си, защото е мъртъв.

— Не! — възкликна Капеланът.

— Боя се, че е така, пък и имам доказателство.

През стаята пробягна тръпка на нетърпеливо очакване. Двама или трима по-млади Професори домъкнаха дървения сандък и го поставиха до лорд Азриел. Той извади последната снимка, но остави проектора включен и в драматичното сияние на яркия кръг светлина се наведе, за да вдигне капака. Лира чу скърцането на гвоздеите, измъкващи се от влажното дърво. Ректорът се изправи да погледне и закри ставащото от погледа й. Чичо й отново заговори:

— Може би си спомняте, че следите на Грумановата експедиция се изгубиха преди осемнадесет месеца. Германската академия го прати на Северния магнитен полюс, за да прави наблюдения на небето. По време на това пътуване той забелязал любопитния феномен, който току-що видяхме. Скоро след това Груман изчезна. Всички решиха, че е претърпял злополука и тялото му лежи на дъното на някоя пропаст. Всъщност не е било злополука.

— Какво е това? — попита Деканът. — Вакуумен контейнер?

Лорд Азриел не отговори веднага. Лира чу изщракването на металните закопчалки и съскането на навлизащия въздух, после настъпи тишина. Тя обаче не трая дълго. Няколко секунди по-късно Лира чу как в стаята се надигна ропот. Разнесоха се ужасени викове, протести, възклицания на гняв и страх.

— Но какво…

— …нечовешко…

— Това е…

— …какво се е случило?

Гласът на Ректора се издигна над общия ропот.

— Лорд Азриел, какво сте донесъл, за Бога?

— Това е главата на Станислаус Груман — прозвуча гласът на лорд Азриел.

Лира чу как някой с препъване хукна към вратата и изскочи навън, ломотейки несвързано. В този миг ужасно й се искаше да види онова, което виждаха другите.

Лорд Азриел продължи:

— Открих това тяло непокътнато в ледовете край Свалбард. Главата е обезобразена по този начин от убийците. Виждате характерните признаци на скалпиране. Мисля, че на вас това не ви е непознато, Помощник-ректоре.

Старецът отвърна твърдо:

— Виждал съм тартарите да го правят. Това е техника, прилагана в Сибир и Тунгуска. Оттам се е разпространила при скрелингите, макар че, доколкото знам, сега е забранена в Нова Дания. Мога ли да я погледна по-отблизо, лорд Азриел?

След кратка пауза той отново заговори:

— Очите ми вече не са много силни, а и ледът е мръсен, но ми се струва, че това на върха на черепа е дупка. Прав ли съм?

— Точно така.

— Трепанация?

— Именно.

При тези думи отново се надигна развълнуван ропот. Ректорът се поотмести и Лира отново можеше да вижда. Старият Помощник-ректор, застанал в светлия кръг от проектора, държеше близо до очите си тежък леден блок, а вътре се виждаше някакъв предмет. Кървава буца, в чиито очертания с мъка се разпознаваше човешка глава. Панталеймон пърхаше около Лира. Безумното му мятане я подразни.

— Тихо! — изсъска тя. — Слушай!

— Доктор Груман някога беше професор в този колеж! — възкликна разпалено Деканът.

— Да попадне в ръцете на тартарите…

— Толкова далеч на север?

— Те трябва да са проникнали доста по-навътре, отколкото някога сме си представяли!

— Правилно ли чух, че сте го открили близо до Свалбард? — попита Деканът.

— Точно така.

— Да разбираме ли, че броненосците имат нещо общо с това?

За Лира думата беше непозната, но останалите явно я знаеха.

— Невъзможно! — отсече Касингтънският професор. — Те никога не биха направили подобно нещо.

— Тогава не познавате Йофур Ракнисон — обади се Странстващият професор, който беше ходил на няколко експедиции в Арктика. — Никак не бих се изненадал да разбера, че е започнал да скалпира хора като тартарите.

Лира отново отмести поглед към чичо си, който гледаше Професорите със саркастична усмивка, но не казваше нищо.

— Кой е Йофур Ракнисон? — попита някой.

— Кралят на Свалбард — обясни Странстващият професор. — Точно така, един от броненосците. Той е един вид узурпатор — доколкото разбрах, добрал се е до трона с интриги. Но е могъща фигура и в никакъв случай не е глупак, независимо от нелепите си хрумвания. Чух, че накарал да му построят палат от внесен отвън мрамор и смятал да основе нещо като университет — така, както той го разбира…

— За кого? За мечките? — обади се някой и всички се засмяха.

Но Странстващият професор продължи сериозно:

— Всичко това ме кара да мисля, че Йофур Ракнисон е способен да постъпи по този начин с Груман. И в същото време не е невъзможно с ласкателства и интриги да го накараш да се държи съвсем иначе, ако нуждата го налага.

— И вие знаете начина, така ли, Трелони? — изпръхтя Деканът.

— Да. Знаете ли какво е най-голямото му желание? Дори по-голямо от това да стане почетен доктор? Иска демон! Намерете начин да му дадете демон, и той ще направи всичко за вас.

Професорите се разсмяха от сърце.

Лира се вслушваше озадачена. Онова, което Странстващият професор казваше, за нея беше пълна безсмислица. Освен това й се искаше да чуе още нещо за скалпирането, за Северното сияние и за загадъчния Прах. Тя обаче остана разочарована. Лорд Азриел беше приключил с демонстрацията на находките и снимките и скоро разговорът се превърна в разпалена дискусия дали трябва да му дадат пари за нова експедиция или не. Изтъкваха се всевъзможни аргументи и от двете страни и Лира усети, че очите й се затварят. Не след дълго тя вече спеше, а Панталеймон се омота около врата й в любимата си форма на хермелин.

 

 

Стресна се от това, че някой я раздрусваше за рамото.

— Тихо! — прошепна чичо й. Гардеробът беше отворен и той беше приклекнал така, че закриваше светлината. — Всички си тръгнаха, но наоколо още се мотаят разни слуги. Сега си върви в стаята и внимавай да не кажеш на някого какво си видяла.

— Съгласиха ли се да ти дадат пари? — глуповато попита Лира.

— Да.

— Какво е Прахът? — продължи да пита тя, докато се опитваше да се изправи след неудобната поза.

— Това не те интересува.

— Интересува ме — възрази тя. — Като искаш да шпионирам за теб, трябваше да ми кажеш за какво да се ослушвам. Може ли да видя главата?

Бялата хермелинова кожа на Панталеймон настръхна. Лира усети как започна да я гъделичка по врата. Лорд Азриел тихо се засмя.

— Не бъди противна — каза той и започна да прибира снимките си. — Гледа ли внимателно Ректора?

— Да. Най-напред се огледа за виното.

— Добре. Засега го обезвредих. Прави каквото ти казвам и върви да си легнеш.

— А ти къде отиваш?

— Връщам се на север. След десет минути тръгвам.

— Може ли и аз да дойда?

Той спря за миг и я погледна, сякаш я виждаше за пръв път. Демонът му също обърна към нея зелените си котешки очи и Лира се изчерви под погледа им, но не се предаде и продължи да гледа настойчиво.

— Твоето място е тук — изрече най-сетне чичо й.

— Но защо? Защо да ми е тук мястото? Защо да не мога да дойда на север с теб? Искам да видя Северното сияние, мечките, айсбергите и всичко останало. Искам да разбера за Праха. И за този град във въздуха. Това друг свят ли е?

— Няма да дойдеш, дете. Избий си го от главата. Времената са прекалено опасни. Прави каквото ти казах и върви да си легнеш, а ако си добро момиче, ще ти донеса зъб от морж с ескимоски символи. Недей да спориш повече, защото ще се ядосам.

Демонът му изръмжа с дълбок тътнещ глас и Лира изведнъж си представи острите зъби да се сключват на гърлото й.

Тя стисна устни и намръщено погледна чичо си. Той изпомпваше въздуха от вакуумната бутилка и не й обърна внимание. Сякаш вече беше забравил за нея. Без да каже дума повече, със стиснати устни и присвити очи, момичето отиде да си легне.

 

 

Ректорът и Библиотекарят бяха стари приятели и съюзници и имаха навика след някое премеждие да седнат на чаша бренди и да се утешават взаимно. Ето защо след срещата с лорд Азриел те се запътиха към покоите на Ректора и се настаниха в кабинета му. Завесите бяха спуснати, в камината пламтеше огън, а двата демона се разположиха на обичайните си места на рамото и коленете на хората си. Двамата се приготвиха да обсъдят случилото се.

— Наистина ли мислиш, че е знаел за виното? — попита Библиотекарят.

— Разбира се, че е знаел. Нямам представа как е разбрал, но е знаел и сам е съборил гарафата. Знаел е, в това не може да има съмнение.

— Извинявай, Ректоре, но изпитвам истинско облекчение. Никога не съм харесвал идеята да…

— Да го отровим?

— Да. Убийството.

— Едва ли някому би се харесала такава идея, Чарлз. Въпросът беше дали това би било по-лошо, отколкото ако не го направим. Е, явно провидението се е намесило и нищо не се случи. Съжалявам само, че стоварих на плещите ти такова бреме.

— Не, не — възрази Библиотекарят. — Но все пак бих искал да науча повече за това.

Ректорът замълча за минута.

— Да, може би трябваше да ти кажа повече — изрече той накрая. — Алетиометърът предупреждава за ужасни последици, ако лорд Азриел продължи изследванията си. Освен всичко останало, и детето ще бъде въвлечено, а аз искам да е в безопасност колкото е възможно по-дълго.

— Има ли работата на лорд Азриел нещо общо с онази нова инициатива на Дисциплинарния съд на Консисторията — така наречения Жертвен съвет?

— Лорд Азриел? Не, не, тъкмо обратното. Пък и Жертвеният съвет не е изцяло подчинен на Църковния съд. Това е до голяма степен частно начинание. Ръководи го някой, който никак не обича лорд Азриел. Тези двамата ме хвърлят в трепет, Чарлз.

Сега Библиотекарят замълча. Откакто папа Жан Калвин беше преместил папското седалище в Женева и основал Дисциплинарния съд на Консисторията, властта на Църквата върху всяка страна на обществения живот беше станала абсолютна. След смъртта на Калвин самата папска институция беше разпусната, а на нейно място израсна ново тяло от съдилища, колегии и съвети, известни като Магистратурата. Тези учреждения не винаги действаха в единство — понякога между тях възникваше яростно съперничество. През голяма част от изминалото столетие най-могъща беше Колегията на епископите, но напоследък мястото й зае Дисциплинарният съд на Консисторията — най-активният и всяващ страх орган на Църквата.

Това обаче не пречеше непрекъснато да изникват независими учреждения под покровителството на една или друга част от Магистратурата и Жертвеният съвет, за който беше споменал Библиотекарят, беше едно от тях. Той не знаеше много за тази организация, но онова, което беше чул, го изпълваше със страх и неприязън и тревогата на Ректора му беше напълно ясна.

— Странстващият професор спомена едно име — каза той след минута-две. — Барнард-Стоукс. Каква е тази работа с Барнард-Стоукс?

— О, това не е от нашата област, Чарлз. Доколкото можах да схвана, Светата църква учи, че има два свята — светът на всичко онова, което можем да видим, да чуем и да докоснем, и другият свят, духовният, на рая и ада. Барнард и Стоукс са двама — как да го кажа? Двама теолози ренегати, според които съществуват още множество светове като нашия, които нямат нищо общо с рая и ада, а са материални и грешни. Те са тук, съвсем близо до нас, но не можем да ги видим и да ги стигнем. Естествено, Светата църква заклейми тази гнусна ерес и Барнард и Стоукс бяха осъдени. Но за голямо неудоволствие на Магистратурата има солидни математически доказателства в подкрепа на тази теория за другите светове. Аз самият никога не съм се занимавал с тях, но Касингтънският професор ми е казвал, че са наистина солидни.

— А сега лорд Азриел е направил и снимка на един от тези светове — каза Библиотекарят. — И ние му дадохме пари да иде да го търси. Всичко е ясно.

— Точно така. Жертвеният съвет и могъщите му покровители ще решат, че колежът „Джордан“ е свърталище на еретици. А аз трябва да лавирам между Съда на Консисторията и Жертвения съвет. В това време обаче детето расте. Те няма да я забравят. Рано или късно ще я въвлекат и това явно ще стане още сега, независимо дали го искам или не.

— Но откъде знаеш, за Бога? Пак ли алетиометърът?

— Да. Лира ще изиграе роля в това, и то значителна. А най-голямата ирония е, че ще трябва да участва, без да осъзнава какво прави. Може обаче да й се помогне и ако планът ми с токайското беше успял, тя щеше да бъде в безопасност още известно време. Искаше ми се да й спестя пътуването на север. И повече от всичко на света бих искал да мога да й обясня това…

— Тя не би те чула — прекъсна го Библиотекарят. — Достатъчно добре я познавам. Опиташ ли се да й кажеш нещо сериозно, тя ще те слуша с половин ухо пет минути и ще започне да се върти. И ако тръгнеш следващия път да я питаш какво е запомнила, всичко ще е изхвърчало от главата й.

— А ако й заговоря за Праха? Мислиш ли, че ще ме слуша?

Библиотекарят изсумтя, давайки да се разбере колко малко вероятна му се струва такава възможност.

— За какво да те слуша, за Бога? С какво може някаква теологическа главоблъсканица да заинтересува едно здраво и безгрижно дете?

— С това, че тя трябва да изпита някои неща на свой гръб. В това число и голямо предателство…

— Кой ще я предаде?

— Не, не, точно това е най-тъжното. Тя ще бъде предателката и това ще бъде ужасно преживяване. Разбира се, тя не бива да го научи, но нищо не пречи да й кажем за Праха. И ми се струва, че може и да грешиш, Чарлз. Не е изключено този въпрос да я заинтригува, стига да й го обясним простичко. Това може да й бъде от полза по-късно. А за мен ще е голямо облекчение, защото така ще се тревожа по-малко за нея.

— Това е дългът на старите — изрече Библиотекарят. — Да се тревожат за младите. А дълг на младите е да се надсмиват над тревогата на старите.

Те поседяха още малко така, после се разделиха, защото вече беше късно, а те бяха стари и изпълнени с тревога.

3.
Колежът на Лира

Колежът „Джордан“ беше най-величественият и най-богатият от всички оксфордски колежи. Може би и най-големият, но никой не би могъл да каже със сигурност. Постройките, групирани около три неправилни четириъгълника, датираха от всички възможни периоди, като се започне от ранното Средновековие и се стигне до средата на осемнадесети век. Тук нищо не беше строено по план — сградите изникваха една по една и миналото и настоящето се смесваха причудливо, оформяйки едно разностилно и запуснато великолепие. Винаги имаше по някое крило, готово всеки миг да се срути, и от пет поколения насам една и съща фамилия строители, Парслоу, имаше грижата да попречи на разрушението. Сегашният господин Парслоу учеше на занаята сина си. Те двамата и тримата им работници лазеха като неуморни термити по скелетата, които издигаха на ъгъла на Библиотеката или на покрива на Параклиса, и качваха нагоре нови каменни блокове, ролки лъскава оловна ламарина или дебели греди.

Колежът притежаваше ферми и имоти из цяла Британия. Казваха, че можеш да стигнеш до Бристол на север и до Лондон на юг, без нито веднъж да напуснеш земите на „Джордан“. Във всички части на кралството имаше бояджийници и тухларни, гори и атомни централи, които плащаха наем на „Джордан“, и всяко тримесечие на определена дата ковчежникът и помощниците му теглеха чертата, съобщаваха общата сума на Консилиума и поръчваха два лебеда за празничната трапеза. Част от парите се влагаха в нови инвестиции — Консилиумът току-що беше одобрил покупката на административна сграда в Манчестър, — а останалите отиваха за скромното възнаграждение на Професорите и заплатите на прислугата (в това число на Парслоу и на още дузина семейства занаятчии и търговци, които обслужваха колежа), за попълване на богатите запаси от вино в избата, за закупуване на книги и анбарографи за огромната Библиотека, заемаща цяла една страна на двора Мелроуз и седеметажен подземен лабиринт отдолу, и, не на последно място, за попълване на философската апаратура на Параклиса с най-новите изобретения.

Беше важно Параклисът да е в крак с времето, тъй като в областта на експерименталната теология „Джордан“ нямаше равен нито в Европа, нито в Нова Франция. Поне това Лира беше усвоила твърдо. Тя се гордееше със славата на своя колеж и обичаше да се хвали с нея пред градските хлапета и малките голтаци, с които играеше край Канала или Глинозема. На гостуващите професори и учени гледаше със съжаление, примесено с презрение — бедничките, те не бяха част от „Джордан“ и следователно знаеха по-малко и от най-нищожния стипендиант на колежа!

Колкото до експерименталната теология, Лира знаеше за нея точно толкова, колкото и хлапетата, с които играеше. Отнякъде беше останала с впечатлението, че тя по някакъв начин е свързана с магията, с движението на звездите и планетите, с невидимите частици материя, но това бяха само предположения. Може би и звездите си имаха демони и експерименталната теология служеше на хората да разговарят с тях. Лира си представяше как Капеланът говори високопарно и изслушва забележките на звездните демони, а после кима величествено или клати глава със съжаление. Но за какво биха могли да си говорят — за това нямаше ни най-малка представа.

Пък и не я интересуваше особено. В известен смисъл Лира беше истинска варварка. Любимото й занимание беше да се катери по покривите на колежа с Роджър, момчето от кухнята, което й беше най-добрият приятел, да плюе костилки от сливи на главите на минаващите Професори или да буха като бухал през прозореца на някоя зала, в която се провеждаха занятия. Обичаше да тича по тесните улици, да краде плодове от пазара и да се бие. Но ако за нея подмолните течения на политиката, скрити под повърхността на спокойния живот в колежа, си оставаха тайна, същото важеше и за Професорите, които бяха не по-малко слепи от нея за кипящия котел от съглашения и вражди, междуособици и съюзи, в който протичаше животът на едно дете в Оксфорд. Децата си играят — каква мила картинка! Какво би могло да бъде по-невинно и прелестно?

А всъщност, както си му беше редът, Лира и връстниците й водеха война на живот и смърт. Първо, децата от един колеж (младите слуги, децата на слугите и Лира) воюваха с тези от друг колеж. Но тази вражда тутакси се изпаряваше, когато се случеше градските деца да нападнат някой колежанин. Тогава всички колежанчета се съюзяваха и тръгваха на бой срещу гражданчетата. Това съперничество съществуваше вече стотици години и беше много дълбоко и вълнуващо.

Но и то биваше забравено, когато се появяха други врагове. Един отколешен враг бяха децата на работниците от тухларните, които живееха край Глинозема и бяха еднакво презирани както от колежанчетата, така и от гражданчетата. Предната година Лира и някои от градските деца бяха сключили временно примирие, за да нападнат Глинозема, да подложат децата на тухларите на тежък обстрел с буци глина и да разрушат току-що построения им замък. После ги овъргаляха в лепкавата кал, в която живееха, и това продължи толкова дълго, че накрая и победени, и победители приличаха на стадо виещи глинени човеци.

Другият постоянен враг беше сезонен. Циганските семейства, които живееха на корабчетата си, идваха и си заминаваха с пролетните и есенните панаири и тогава непременно имаше битки. Едно семейство цигани всеки път закотвяше корабчето си в онази част на града, която наричаха Йерихон, и Лира воюваше с него от мига, в който се научи да хвърля камък. Последния път, когато бяха в Оксфорд, тя, Роджър и още няколко момчета от кухненската прислуга в „Джордан“ и „Сейнт Майкъл“ им устроиха засада и започнаха да замерят с кал ярко боядисаното им корабче, докато цялото семейство не излезе навън да ги прогони. Тогава резервният отряд под предводителството на Лира взе кораба на абордаж и го отвърза от пристана. Неуправляемият съд заплава надолу по течението, обърквайки цялото движение по канала, докато пиратите на Лира го претърсваха от единия до другия край, за да търсят тапата. Лира твърдо вярваше в тази тапа. Ако я извадеха, уверяваше тя войниците си, корабът веднага щеше да потъне. Те обаче така и не я намериха и когато циганите ги догониха, трябваше да изоставят бойния си трофей, за да се спасят с бягство, мокри и ликуващи, из тесните улички на Йерихон.

Това беше светът на Лира, нейният малък рай. Тя беше буйна, алчна малка дивачка. Но все пак никога не я напускаше чувството, че това не е целият й свят, че част от нея е неразривно свързана и с величието и традициите на колежа „Джордан“, а и със света на голямата политика, олицетворяван от лорд Азриел. Това й беше достатъчно, за да се надува пред другите деца и да претендира, че е нещо повече от тях. Досега не й беше хрумвало нищо по-добро.

Така премина детството й, като полудива котка. Единственото разнообразие в заниманията й внасяха онези редки случаи, когато лорд Азриел идваше в колежа. Един богат и могъщ чичо беше достатъчен повод да се впусне в хвалби, но цената всеки път се оказваше твърде висока — тогава най-чевръстият от Професорите я хващаше и я отвеждаше при Домоуправителката, за да я измият и да я облекат в чиста рокля, след което я закарваха (под строг надзор и с множество заплахи) до Голямата гостна, за да пие чай с лорд Азриел. Обикновено биваха поканени и няколко от по-важните Професори. Лира се тръшваше демонстративно в креслото, докато Ректорът не й подвикнеше рязко да се изправи, а тя гледаше сърдито изпод вежди и тогава дори и Капеланът не можеше да сдържи усмивката си.

Това неизменно се повтаряше при всяка една от тези сковани официални визити. След чая Ректорът и поканените Професори оставяха Лира и чичо й сами и той й нареждаше да застане пред него и да му каже какво е научила от последното му посещение насам. Тя започваше да мънка каквото й дойдеше на ум от геометрията, арабския, историята или анбарологията, а той седеше облегнат назад, с глезен върху коляното, и я гледаше с непроницаемо изражение, докато въображението й се изчерпеше.

Предната година, точно преди да замине на експедиция на север, той попита:

— А как прекарваш времето си, когато не залягаш над уроците?

— Ами… играя си — измънка тя. — Из колежа. Просто… просто си играя.

— Дай да ти видя ръцете, дете.

Тя протегна ръце за оглед. Чичо й ги пое и ги обърна, за да види ноктите й. Демонът му лежеше до него като сфинкс, потупваше с опашка по килима и не отместваше немигащите си очи от Лира.

Лорд Азриел пусна с гримаса ръцете й.

— Мръсни са! Тук не те ли карат да се миеш?

— Карат ме. Но ноктите на Капелана също са мръсни. Даже по-мръсни от моите.

— Той е учен човек. А твоето извинение какво е?

— Сигурно съм ги изцапала, след като ги измих.

— Къде играеш, та да се изцапаш така?

Тя го изгледа с подозрение. Имаше чувството, че не е позволено да се играе на покрива, въпреки че никой не й го беше казал.

— В някои стари стаи — измънка най-сетне.

— И къде още?

— На Глинозема… понякога.

— И?

— В Йерихон и Порт Медоу.

— И никъде другаде?

— Ами… не.

— Лъжеш ме. Вчера те видях на покрива.

Тя прехапа устни и замълча. Чичо и я гледаше насмешливо.

— Значи, играеш и на покрива — продължи той. — А от време на време отбиваш ли се в Библиотеката?

— Не. Но на покрива й намерих една врана! — добави момичето.

— Наистина ли? И хвана ли я?

— Кракът й беше ранен. Аз исках да я убия и да я опека, но Роджър каза, че трябва да й помогнем. Дадохме й трохи и малко вино и тя се оправи и отлетя.

— Кой е Роджър?

— Приятел ми е. От кухнята.

— Ясно. Значи, обикаляш целия покрив…

— Не целия. На Шелдъновото крило не можеш да се качиш, защото трябва да скочиш направо от Кулата на поклонниците. Има и капандура, но не съм достатъчно висока да я стигна.

— Значи си обиколила целия покрив, освен на Шелдъновото крило. А в подземията била ли си?

— Подземията ли?

— Колежът е не по-малък под земята, отколкото на повърхността. Учудвам се, че още не си го открила. Е, след малко тръгвам. Виждам, че си здрава. Ето, вземи.

Той бръкна в джоба си и извади шепа монети, от които й даде пет златни долара.

— Не са ли те учили да казваш „благодаря“?

— Благодаря — измънка Лира.

— Слушаш ли Ректора?

— О, да!

— Уважаваш ли Професорите?

— Да.

Демонът на лорд Азриел тихо се засмя. Това беше първият звук, който издаваше, и Лира се изчерви.

— Върви да си играеш — каза чичо й.

Лира се обърна и забърза към вратата с облекчение. В последния момент се сети и промърмори:

— Довиждане.

 

 

Такъв беше животът на Лира до деня, в който реши да се скрие в Стаята за отдих и за пръв път чу за Праха.

Естествено, Библиотекарят не беше прав, когато твърдеше пред Ректора, че това не би могло да събуди интереса й. Сега тя би слушала жадно всекиго, който би могъл да й каже нещо за Праха. През следващите месеци щеше да чуе още много за него, а след време щеше да знае за Праха повече от всеки друг на света. Но дотогава за нея щеше да съществува само вълнуващият живот в колежа „Джордан“.

Ала във всички случаи това беше нещо ново, което даваше храна на въображението й. От няколко седмици насам по незнаен начин в околността се процеждаха слухове. Някои се смееха, други се замисляха — имаше хора, които се надсмиваха над призраците, и други, които се бояха от тях. Без видима причина бяха започнали да изчезват деца.

 

 

Ето как се случи това.

На изток, по оживената артерия на река Исиз, осеяна с бавните лодки, превозващи тухли, зърно и асфалт, далеч надолу отвъд Хенли и Мейдънхед, чак до Тедингтън, където водите на Германския океан мият брега, и още по-надолу, до Мортлейк, където е домът на великия магьосник Доктор Ди; отвъд Фолксхол, където се простират великолепни градини с искрящи фонтани и знамена денем и фенери и фойерверки нощем; отвъд двореца Уайтхол, където Кралят свиква всяка седмица Държавния съвет; отвъд Оръжейната кула, отронваща сълзи от разтопено олово в тъмните води; и още по-надолу, там, където реката, широка и мръсна, прави голям завой на юг.

Това е Лаймхаус и там е детето, което ще изчезне.

Името му е Тони Макариос. Майка му смята, че е на девет години, но паметта й е отслабнала от пиенето. Би могъл да е и на осем, и на десет. Фамилията му е гръцка, но и това е само догадка на майка му, защото той изглежда по-скоро китаец, отколкото грък, а по майчина линия има ирландска, скрелингска и индийска кръв. Тони не е много умен, но у него има някаква непохватна нежност, която го кара понякога да прегърне грубовато майка си и да я целуне по бузата. Горката жена обикновено е толкова пияна, че не се сеща сама за това, но след като разбере какво става, му отвръща доста топло.

В този момент Тони се мотае из пазара на Пай стрийт. Гладен е. Свечерява се, а у дома няма да го нахранят. В джоба си той има шилинг, даден му от един войник за това, че е занесъл писъмце на любимата му, но Тони няма намерение да го пропилява за храна, щом може и без пари да получи всичко, което му е нужно.

И сега той се мотае между сергиите със стари дрехи и късметчета, плодове и пържена риба, с малкия си демон врабче на рамо, и се оглежда. Издебва миг, когато продавачката и демонът й гледат в друга посока, ръката му се стрелва и се връща под широката риза с ябълка или няколко ореха, а накрая и с топла баничка.

Продавачката го вижда и се развиква, демонът й, котарак, се хвърля към него, но врабчето е на рамото му, а той самият вече тича по улицата. След него се сипят проклятия и обиди, но не за дълго. Тони спира пред стъпалата на параклиса „Света Катерина“, сяда и измъква натрошения си парещ трофей, който оставя мазни следи по ризата му.

В това време някой го наблюдава. Една дама в дълго палто от червена лисица, красива млада дама, чиито тъмни коси се спускат изящно изпод сянката на обточената с кожа качулка, стои на вратата на параклиса, на пет-шест стъпала над него. Сигурно службата свършва, защото от вратата струи светлина, вътре свири орган, а дамата държи в ръка обсипан със скъпоценни камъни молитвеник.

Тони не забелязва нищо. Заровил е с наслада лице в баничката, пръстите на краката му са свити навътре, а босите му ходила са опрени едно в друго. Той седи, дъвче и гълта, а демонът му, приел формата на мишка, си почиства мустачките.

Демонът на младата дама се отделя от лисичето палто. Той е в облика на маймунка, но не каква да е, а с дълга копринена козина с цвят на старо злато. С пъргави движения маймунката слиза по към момчето и сяда на горното стъпало.

Тогава мишката надушва нещо и отново се превръща във врабче, върти главичката си и подскача по каменните стъпала.

Маймунката гледа врабчето и врабчето гледа маймунката.

Маймунката бавно протяга ръка. Малката й ръчичка е черна, със съвършени конусовидни нокти, а движенията й са нежни и мамещи. Врабчето не може да устои. То подскача, все по-близо и по-близо, изпърхва леко и каца на протегнатата длан.

Маймунката го вдига и го гледа в очите, после става и тръгва пъргаво към жената, като отнася другия демон със себе си. Дамата навежда уханната си главица и прошепва нещо.

Тогава Тони се обръща. Не може да не се обърне.

— Мишеловке! — изломотва той разтревожен, с пълна уста.

Врабчето изчуруликва. Видимо нищо не го заплашва. Тони преглъща залъка си и гледа.

— Здравей! — казва красивата дама. — Как се казваш?

— Тони.

— Къде живееш, Тони?

— В Кларис Уок.

— Какво има в баничката?

— Телешко.

— А шоколад обичаш ли?

— Да!

— Знаеш ли, имам повече шоколад, отколкото мога да изпия сама. Ще дойдеш ли да ми помогнеш?

Той вече е изгубен. Изгубен е от мига, в който глуповатият му демон е кацнал на ръката на маймунката. Тръгва след красивата млада дама и демона й по Датската улица, после към Кея на палачите и накрая по Стълбата на крал Джордж, докато стигат малка зелена врата в стената на някаква дълга постройка, наподобяваща склад. Тя чука, отвътре й отварят, после влизат и вратата се затваря след тях. Тони никога няма да излезе — не и през същата врата. И никога вече няма да види майка си. Бедната алкохоличка ще си мисли, че той е избягал, и всеки път, когато си спомни за него, ще се упреква и ще се облива в сълзи.

 

 

Малкият Тони Макариос не беше единственото дете, подмамено от дамата със златната маймунка. В мазето на склада той откри още дузина като него, момичета и момчета, като най-голямото нямаше и дванайсет. Историята на всяко от тях наподобяваше неговата и никое не беше сигурно в точната си възраст. Разбира се, Тони не забеляза още нещо, което беше общо за всички деца в мазето — никое от тях още не беше навлязло в юношеството.

Добрата дама наблюдаваше как той се настанява на пейката до стената, а една мълчалива жена му наля чаша шоколад от тенджерата върху желязната печка. Тони дояде баничката си и изпи горещата сладка течност, без да обръща внимание на обкръжението си, пък и околните не му обърнаха особено внимание — беше твърде малък, за да представлява някаква опасност, и твърде флегматичен, за да им достави някакво удоволствие в ролята на жертва.

Подразбиращият се въпрос беше зададен от друго момче.

— Ей, госпожо! За какво ни държите тук?

Беше малчуган с вид на побойник, а демонът му беше мършав черен плъх. Горната му устна беше изцапана с шоколад. Дамата стоеше до вратата и разговаряше с як мъж с вид на морски капитан. Когато се обърна да отговори, имаше толкова ангелски вид, че децата се смълчаха.

— Имаме нужда от помощта ви — каза тя. — Нали нямате нищо против да ни помогнете?

Никой не можеше да изрече и дума. Всички се взираха в жената, обзети от някаква непонятна плахост. Никога не бяха виждали такава дама — беше толкова изящна, мила и добра, че не можеха да повярват на късмета си, който ги беше срещнал с нея. Биха направили всичко, което поиска от тях, само да могат да се порадват още малко на щастието да бъдат близо до нея.

Тя им обясни, че тръгват на пътешествие. Каза им, че ще бъдат добре нахранени и топло облечени, а онези, които пожелаят, могат да пратят писъмце на близките си, за да ги уведомят, че са добре. Капитан Магнусън скоро ще ги вземе на кораба си, за да отплават с отлива и да поемат на север.

Скоро малкото деца, които искаха да пратят вест на семействата си, доколкото изобщо можеха да се нарекат така, седяха около красивата дама и й диктуваха писмата си. След като поставеха по едно разкривено кръстче вместо подпис, тя сгъваше листа и го пъхаше в напарфюмиран плик, после написваше отгоре адреса. Тони също искаше да прати вест на майка си, но си даваше сметка, че тя едва ли ще може да прочете написаното. Той дръпна дамата за ръкава на коженото палто и й прошепна, че иска тя да каже на майка му къде е отишъл, а дамата наведе изящната си глава към мърлявото му телце, погали го по косата и обеща да предаде съобщението.

Децата се стълпиха около нея да се сбогуват. Златната маймунка погали демоните на всичките, а те самите докоснаха лисичето палто за късмет, сякаш искаха да почерпят сила, надежда или доброта от дамата. Тя им пожела лек път и ги повери на грижите на смелия капитан, който ги закара на борда на парния катер, закотвен на пристана. Сега небето беше съвсем притъмняло, а по реката танцуваха безброй светлинни. Дамата стоя на пристана и маха с ръка, докато лицата престанаха да се различават.

Тогава тя влезе вътре със златната маймунка на ръце и хвърли малката връзка писма в печката, после си тръгна по същия път, по който беше дошла.

 

 

Не е трудно да подмамиш и да отвлечеш децата на бедняците, но след време хората все пак забелязаха и полицията беше принудена да вземе мерки, макар и неохотно. За известно време странните изчезвания спряха. Но слухът вече се беше зародил и полека-лека се видоизмени, набъбна и плъзна във всички посоки, а когато няколко деца изчезнаха в Норич, после в Шефилд и Манчестър, хората там вече знаеха за изчезванията и добавиха нови щрихи към историята.

Сега легендата разказваше за група от няколко души, които омагьосвали и примамвали децата. Някои твърдяха, че ги ръководела красива дама, други посочваха за водач висок мъж с червени очи, а трети говореха за младеж, който се смеел и пеел на жертвите си, а те вървели след него като овце.

Колкото до това къде откарват тези деца, тук мненията напълно се разминаваха. В ада, под земята, в Страната на феите. В уединена ферма, където ги угоявали, за да ги сготвят. В страната на тартарите, където ги продавали като роби… И така нататък.

Единственото, в което всички бяха единодушни, беше името на невидимите похитители. Те трябваше да имат име и никой не можеше да устои на изкушението да си побъбри за тях, особено сред уюта и сигурността на дома или на колежа „Джордан“. А името, което някак от само себе си им прилепна, без някой да знае причината, беше Лакомиите.

„Не стой до късно навън, че ще те откраднат Лакомиите!“

„Имам братовчед в Нортхемптън, той познавал една жена, дето Лакомиите й взели момчето…“

„Лакомиите са стигнали до Стратфорд. Казват, че се движели на юг!“

 

 

И неизбежното:

„Хайде да играем на хора и Лакомии!“

Така каза Лира на Роджър, момчето от кухнята на колежа „Джордан“. Той беше готов да я следва до края на земята.

— Как се играе това?

— Ти се скриваш, а аз те намирам и те накълцвам на парченца, както правят Лакомиите.

— Откъде знаеш какво правят? Може пък изобщо да не правят нищо такова.

— Теб те е страх от тях — заяви тя. — Сигурна съм.

— Не ме е страх. И изобщо не вярвам, че съществуват.

— Аз пък вярвам — отсече Лира. — Но не ме е страх от тях. Ще направя точно като чичо ми, когато дойде миналия път в „Джордан“. Видях го. Той беше в Стаята за отдих и имаше един гост, който се държеше невъзпитано. Чичо ми само го погледна строго и човекът се строполи мъртъв на място, а от устата му излизаше пяна.

— Не е вярно — възрази Роджър. — В кухнята не се е чуло такова нещо. Пък и ти нямаш право да влизаш в Стаята за отдих.

— Естествено. Никой няма да каже такова нещо на прислугата. Аз обаче съм била в Стаята за отдих, колкото и да не ти се вярва. А чичо ми винаги прави така. Правил го е на тартарите, когато го заловили. Те го вързали и се канели да му разпорят корема, но когато първият се приближил с ножа, чичо ми го погледнал и той умрял на място. После дошъл втори, но му се случило същото, накрая останал само един. Чичо ми казал, че ще му подари живота, ако го развърже, и онзи го развързал, но накрая чичо все пак го убил, за да му даде да разбере.

Роджър вярваше на това още по-малко, отколкото на приказките за Лакомиите, но историята беше твърде хубава, за да я пропилеят. Последователно ту единият, ту другият беше лорд Азриел пред издъхващите тартари, а за пяна използваха разреден шербет.

Това обаче беше само временно отлагане. Лира още беше твърдо решена да играе на Лакомии и подмами Роджър в избата, където влязоха с помощта на резервните ключове на Иконома. Двамата се промъкнаха под огромните сводове, където под провисналите вековни паяжини се съхраняваха запасите на колежа от токайско, канарско и бургундско. Над тях се издигаха тежките каменни арки, поддържани от колони, дебели колкото десет дървета, подпрени отдолу от огромни каменни блокове. Покрай стените бяха наредени рафтове и полици, отрупани с бутилки и бъчонки. Беше великолепно. Лакомиите отново бяха забравени и двете деца ходеха на пръсти от единия до другия край на избата със свещ в треперещите ръце и надничаха във всяко ъгълче, а в ума на Лира се оформяше все по-настойчивият въпрос: какъв ли вкус има виното?

Имаше много прост начин да получи отговор. Въпреки енергичните протести на Роджър тя избра най-старата, най-кривата, най-зелената бутилка и тъй като нямаше с какво да извади корковата тапа, счупи гърлото й. Свити в най-закътаното ъгълче, двамата отпиваха от силната малинова течност, като се чудеха кога ли ще се напият и как ще разберат, че са пияни. На Лира вкусът не й се понрави особено, но трябваше да признае, че усещането е вълнуващо и неописуемо. Най-интересно беше да наблюдават двата демона, които като че все повече се омайваха. Те падаха, кикотеха се безсмислено и променяха формата си, превръщайки се в какви ли не чудати същества, като се надпреварваха кой да изглежда по-уродлив.

Най-сетне, почти едновременно, двете деца откриха какво точно е да си пиян.

— Дали наистина им харесва това? — изхърка Роджър, след като беше повърнал обилно.

— Да — отвърна Лира, която беше горе-долу в същото състояние, и добави предизвикателно: — И на мен също!

 

 

Единственото, което научи Лира от този епизод, беше, че играта на Лакомии може да те отведе на много интересни места. Тя си спомни думите на чичо си при последния им разговор и започна да изследва подземията, защото онова, което се намираше на повърхността, беше само малка част от цялото. Като някакъв огромен лишей, чиито корени се простират на цели акри, „Джордан“ (който се бореше за въздух с колежите „Сейнт Майкъл“ и „Гейбриъл“ от двете страни и Университетската библиотека отзад) беше започнал да нараства под земята още през Средните векове. Тунелите, шахтите, сводовете, избите и стълбите така бяха надупчили земята под „Джордан“ за тези няколко столетия, че там имаше почти толкова въздух, колкото и на повърхността. Колежът стоеше върху нещо като застинала каменна пяна.

Сега, когато у Лира се беше пробудило желанието да изследва подземията, тя изостави обичайните си маршрути по алпийските върхове на покривите и заедно с Роджър се потопи в недрата на колежа. Играта на Лакомии постепенно се превърна в лов на Лакомии, защото какво по-естествено от това тези създания да се спотайват далеч от хорските очи, под земята?

Един ден двамата с Роджър се промъкнаха в криптата под Параклиса. Тук бяха погребани поколения Ректори, всичките в дъбови ковчези, обковани с олово, поставени в отделни ниши по протежение на каменните стени. На каменните плочи под всяка ниша бяха написани имената им:

Саймън ле Клерк, Ректор, 1765–1789, Серибатън

Requiescant in pace

— Какво ли значи това? — зачуди се Роджър.

— Първото е името му, а последното е нещо римско. По средата са годините, когато е бил Ректор. А другото име сигурно е на демона му.

Те продължиха нататък под притихналите сводове, проследявайки останалите надписи:

Франсис Лайол, Ректор, 1748–1765, Зохариел

Requiescant in pace

Игнейшъс Коул, Ректор, 1745–1748, Муска

Requiescant in pace

Върху всеки ковчег на медна плочка беше изобразено по едно същество — василиск, красива жена, змия, маймуна. Лира разбра, че това са демоните на умрелите мъже. Когато хората достигнеха зряла възраст, демоните им изгубваха способността си да се променят и приемаха определена форма, една-единствена до края на живота им.

— В тези ковчези има скелети! — прошепна Роджър.

— Разлагаща се плът — прошепна в отговор Лира. — И червеи и личинки, които се гърчат в очните кухини.

— Тук трябва да има и призраци — каза Роджър, обзет от приятен трепет.

След първата крипта откриха коридор с множество каменни полици от двете страни. Полиците бяха разделени на квадратни ниши, а във всяка ниша имаше по един череп.

Демонът на Роджър подви опашка между краката си и нададе тих жален вой, като трепереше от главата до петите.

— Ш-шт! — изсъска момчето.

Лира не виждаше Панталеймон, но знаеше, че е кацнал на рамото й в облика на нощна пеперуда и може би също трепери.

Тя посегна и извади най-близкия череп от полицата.

— Какво правиш? — ужаси се Роджър. — Не бива да ги пипаш!

Лира не му обърна внимание, а започна да оглежда черепа. Внезапно от дупката в основата му изпадна нещо, изниза се между пръстите й и се търколи със звън на пода, а тя едва не изпусна черепа от ужас.

— Монета! — възкликна Роджър, който вече беше напипал предмета. — Може би е съкровище!

Той го вдигна към светлината на свещта и двамата го загледаха с разширени от любопитство очи. Не беше монета, а малък бронзов диск с грубо гравирано изображение на котка.

— Прилича на онези от ковчезите — каза Лира. — Трябва да е демонът му.

— Най-добре пак го сложи вътре — посъветва я Роджър напрегнато.

Тя обърна черепа и пусна диска вътре, после го остави на полицата. Не след дълго вече знаеха, че във всеки череп има по една такава монета с изображение на демон, показващо верния другар на всеки от умрелите, който не се разделяше с него дори в смъртта.

— Какви ли са били като живи? — изрече Лира. — Предполагам, че Професори. Само Ректорите са в ковчези. За няколко века сигурно е имало толкова много Професори, че мястото не е стигнало да ги погребат всичките, затова просто са им отрязали главите и са запазили черепите. Все пак това е най-важната част от тялото!

Не откриха Лакомии, но катакомбите под Параклиса им осигуриха занимание за дни наред. Веднъж тя се опита да се пошегува, като размени дисковете в черепите на някои от Професорите. Панталеймон така се развълнува, че се превърна в прилеп и се замята около нея, като удряше с крила лицето й и надаваше писъци. Тя обаче не му обърна внимание — шегата беше твърде забавна, за да не се възползва от тази възможност. По-късно обаче трябваше да си плати за това. В леглото си в тясната стаичка на най-горната площадка на Дванадесетата стълба Лира беше посетена от призраци. Тя се събуди с писъци при вида на трите фигури в дълги одежди, които стояха до възглавницата й с насочени към нея костеливи пръсти. Те отметнаха качулките си и й показаха окървавените чукани на мястото на главите си. Едва когато Панталеймон се превърна в лъв и изрева насреща им, привиденията се махнаха, като се разтвориха в стената и останаха да се виждат само ръцете им, после само гърчещите се пръсти, но накрая и те изчезнаха. На сутринта първата работа на Лира беше да хукне към катакомбите и да върне дисковете по местата им, като шепнеше на черепите:

— Извинявайте! Извинявайте!

Катакомбите бяха далеч по-огромни от избите, но и те не бяха безкрайни. Когато Лира и Роджър изследваха всяко кътче от тях и се увериха, че няма да намерят там Лакомии, вниманието им се насочи другаде. Това обаче стана едва след като Застъпникът ги забеляза да се измъкват от криптата и ги привика в Параклиса.

Застъпникът беше шишкав застаряващ мъж, когото всички наричаха отец Хейст. Негово задължение беше да изнася църковните служби в колежа, да проповядва, да отправя молитви и да изповядва. Когато Лира беше по-малка, той се интересуваше живо от нейното духовно здраве, но попадна в задънена улица благодарение на прикритото й безразличие и фалшиво покаяние. Тогава реши, че момичето не дава никакви надежди в духовно отношение.

Когато го чуха да ги вика, Лира и Роджър неохотно се обърнаха и затътриха крака към Параклиса. Пред изображенията на светците тук-там горяха свещи. Откъм нишата за органа, където ремонтираха, долиташе слаб шум и чукане. Един слуга лъскаше месинговия аналой. Отец Хейст ги помами с ръка от вратата на ризницата.

— Къде бяхте? — попита той. — Вече два или три пъти ви виждам да влизате тук. Какво правите?

В тона му нямаше обвинение, а само любопитство. Демонът му седеше на рамото му и гущеровият му език се стрелкаше светкавично навън.

— Искахме да погледнем какво има в криптата — отвърна Лира.

— Защо?

— Ами… заради ковчезите. Искахме да ги видим всичките.

— Добре, но защо?

Тя сви рамене. Винаги когато я притиснеха, отговаряше по този начин.

— А ти — обърна се отец Хейст към Роджър, чийто демон териер усърдно замаха с опашка да го умилостиви. — Как ти е името?

— Роджър, отче.

— Ако си слуга, къде работиш?

— В кухнята, отче.

— А не трябва ли да си там?

— Да, отче.

— Изчезвай тогава.

Роджър се обърна и побягна. Лира гледаше в пода и чертаеше фигурки с върха на пръстите си.

— А ти, Лира — обърна се отец Хейст към нея, — радвам се да видя, че се интересуваш от онова, което е под Параклиса. Ти си щастливо дете, с толкова много история навсякъде около теб.

— Мм — отзова се Лира.

— Но изборът ти на другари ме учудва. Самотна ли си?

— Не.

— Може би… Може би ти липсва компанията на други деца?

— Не.

— Не говоря за Роджър от кухнята. Говоря за деца като теб. С благородно потекло. Би ли искала да имаш такива другарчета?

— Не.

— Все пак, някое момиче…

— Не.

— Искам да знаеш, че никой от нас не желае да бъдеш лишена от нормалните радости и занимания на детството. Понякога си мисля, че трябва да си самотна тук, обкръжена само от стари Професори. Ти усещаш ли го, Лира?

— Не.

Той потупа един в друг палците на оплетените си ръце. Нямаше представа за какво още би могъл да пита това упорито дете.

— Ако нещо те тревожи — изрече най-сетне, — винаги можеш да дойдеш и да ми кажеш. Надявам се, че го знаеш.

— Да — отвърна тя.

— Казваш ли си молитвите?

— Да.

— Браво! Бягай сега.

Лира се обърна и си тръгна с едва прикрита въздишка на облекчение.

След като не успя да открие Лакомиите в подземията, тя се върна към игрите на улицата. Там беше у дома си.

И тогава, когато почти беше изгубила интерес към тях, Лакомиите се появиха в Оксфорд.

 

 

За пръв път Лира чу за това, когато изчезна едно момче от познато циганско семейство.

Беше по времето на Конския панаир и каналът беше пълен с баркаси и шлепове, с търговци и пътешественици, а пристаните на Йерихон искряха от лъскави сбруи и се огласяха от тропот на копита, викове и пазарлъци. Лира открай време обичаше Конския панаир и с трепет чакаше удобен случай да поязди някой по-небрежно пазен кон, пък и възможностите за битки бяха безброй.

Тази година тя имаше грандиозен план. Вдъхновена от пленяването на корабчето предната година, този път възнамеряваше добре да се повози, преди да свие знамената. Ако тя и приятелчетата й от кухните на околните колежи успееха да се доберат до Абингдън, щеше да настане голяма бъркотия…

Ала тази година война нямаше да има. Докато Лира и приятелчетата й се шляеха на утринното слънце около лодкарските работилници в Порт Медоу и си прехвърляха един на друг откраднатата по пътя цигара, издухвайки демонстративно дима, Лира чу познат глас да вика.

— Какво направи с него, малоумнико?

Беше мощен женски глас, принадлежащ на жена със стоманени дробове. Лира тутакси я потърси с поглед, защото това беше Мама Коста, която на два пъти я беше зашлевявала здраво, но пък и няколко пъти й беше давала горещи курабийки, и чието семейство беше прочуто заради големината и великолепието на кораба си. Те бяха принцове сред циганите и Лира се възхищаваше безкрайно от Мама Коста, но имаше намерение да стои известно време по-далеч от нея, защото предната година беше откраднала не друг, а техни кораб.

Когато чу препирнята, един от другарите на Лира се наведе, вдигна от земята камък, но тя го спря:

— Хвърли го. Вбесена е. Може да ти строши гръбнака като вейка.

Всъщност Мама Коста изглеждаше по-скоро разтревожена, отколкото вбесена. Търговецът на коне, срещу когото крещеше, само вдигаше рамене и разтваряше безпомощно ръце.

— Ами, не знам — оправдаваше се той. — Беше тук и изведнъж изчезна. Не видях къде отиде…

— Той ти помагаше! Държеше ти проклетите коне!

— Да, и затова трябваше да стои тук, не съм ли прав? А той изчезва нанякъде, без дума да каже…

Човекът не можа да продължи, защото Мама Коста мощно го зашлеви. Последва порой от плесници и ругатни, които накараха търговеца да потърси спасение в бягството. Останалите търговци наоколо подвикваха и се смееха гръмогласно, а едно капризно жребче се изправи уплашено на задните си крака.

— Какво става? — попита Лира едно циганче, което стоеше и зяпаше разправията с отворена уста. — За какво се ядосва така?

— Ами, момчето й, Били — отвърна детето. — Сигурно си мисли, че Лакомиите са го откраднали. Може и да са. Аз не съм го виждал от…

— Лакомиите ли? Значи са стигнали до Оксфорд?

Циганчето се обърна към приятелчетата си, които стояха и гледаха Мама Коста, и подвикна:

— Тя не знае какво става! Тя не знае, че Лакомиите са тук!

Пет или шест хлапета се обърнаха насмешливо към нея. Лира тутакси хвърли цигарата си и се приготви да се възползва от възможността за бой. Демоните също добиха войнствен вид — всяко от децата си имаше в запас нокти, зъби и наежена козина, а Панталеймон, у когото бедното въображение на хлапетата предизвика само презрение, тутакси се превърна в дракон колкото хрътка.

Но още преди да се разгори битката, Мама Коста се намеси с цялата си решителност, зашлеви две от хлапетата и се изправи срещу Лира като борец тежка категория.

— Ти виждала ли си го? — попита тя. — Виждала ли си Били?

— Не — отвърна Лира. — Ние току-що дойдохме. Не съм виждала Били от месеци.

Демонът на Мама Коста, ястреб, кръжеше над главата й в яркото утро, а немигащите му жълти очи се стрелкаха във всички посоки. Лира беше уплашена. Никой не се тревожеше за дете, изчезнало само преди няколко часа, особено циганче. В корабния свят на циганите, където всички бяха едно, децата бяха безценни, обичани безумно, и майката знаеше, че ако детето не е пред очите й, наблизо ще има някой, готов във всеки миг да го защити инстинктивно.

Но сега пред нея стоеше Мама Коста, кралица сред циганите, изпаднала в ужас заради изчезналото си дете. Какво ставаше?

Мама Коста огледа с невиждащ поглед групичката деца, обърна се и с препъване тръгна към тълпата на пристана, като не преставаше да вика детето си. Децата се спогледаха. Враждата беше забравена при вида на болката й.

— Какви са тия Лакомии? — попита Саймън Парслоу, един от другарите на Лира.

— Трябва да сте чували — отвърна едно от циганчетата. — Те крадат деца из цялата страна. Те са разбойници…

— Не са пирати, а канибали — поправи го друго циганче. — Затова им казват Лакомии.

— Деца ли ядат? — обади се Хю Ловат от кухнята на „Сейнт Майкъл“.

— Никой не знае. Отвеждат ги и повече никой не ги вижда.

— Това всички го знаем — каза Лира. — Ние играем на деца и Лакомии от месеци, още преди вас, бас държа. Но съм готова да се обзаложа, че никой не ги е виждал.

— Виждали са ги — обади се едно момче.

— Кой? — войнствено попита Лира. — Ти виждал ли си ги? Откъде знаеш, че не става дума само за един човек?

— Чарли ги е виждал в Банбъри — каза едно момиченце от циганчетата. — Говорели си с една жена, а в това време някакъв мъж откраднал момченцето й от градината.

— Така беше! — изписка циганчето, което бяха нарекли Чарли. — Аз ги видях!

— Как изглеждат? — попита Лира.

— Ами… е, не ги видях много добре. Но видях камиона им. Бяха с бял камион. Напъхаха момчето вътре и изчезнаха много бързо.

— А защо ги наричат Лакомии?

— Защото ядат децата — отвърна едно от циганчетата. — В Нортхемптън ни казаха. И там са били. Едно момиче от Нортхемптън — били отвлекли брат му. То разправя, че мъжът, който го отвлякъл, казал, че ги ядат. Това всички го знаят. Излапват ги на две хапки.

Едно циганско момиченце започна да плаче на глас.

— Братовчедка е на Били — обясни Чарли.

— Кой последен е виждал Били? — попита Лира.

— Аз! — обадиха се пет-шест гласа. — Видях го да държи коня на Джони Фиорели… Видях го при сергията със захаросаните ябълки… Видях го да се люлее на крана…

След като изслуша всичките, Лира установи, че никой не е виждал Били поне от два часа.

— Това значи — заяви тя, — че Лакомиите са били тук през последните два часа…

Децата се озърнаха разтреперани въпреки яркото слънце, тълпата на пристана и познатите миризми на катран, коне и тютюн. Най-страшното беше, че никой не ги знаеше как изглеждат. Всеки един би могъл да бъде Лакомия, както отбеляза Лира пред смълчаната тайфа от колежанчета и циганчета, която сега беше на нейно пълно подчинение.

— Те трябва да изглеждат като обикновени хора, иначе веднага ще ги познаят — обясни тя. — Ако се появяваха само през нощта, могат да изглеждат как ли не. Но щом излизат през деня, няма начин да не приличат на обикновени хора. И всеки един от тези хора тук може да е Лакомия…

— Не са! — възрази едно от циганчетата. — Познавам ги всичките.

— Добре де, да не са тези, но може да е всеки друг. Да идем да ги потърсим! И белия им камион също!

Това отприщи истинска лавина. Към първите следотърсачи се присъединиха нови и скоро над трийсет циганчета кръстосваха пристаните, влизаха и излизаха от конюшните, катереха се по крановете и съоръженията в корабостроителницата, прескачаха оградата на широката ливада, люлееха се по петнайсет наведнъж на стария висящ мост над зелените води на канала, носеха се с пълна скорост по тесните улички на Йерихон, между малките тухлени къщи с тераси, и нахълтваха в четвъртитата кула на големия параклис на Свети Барнабас Химика. Половината от тях не знаеха какво точно търсят и макар да се забавляваха безкрайно, онези, които бяха най-близо до Лира, изпитваха истински страх и трепет, когато зърнеха самотна фигура в края на някоя алея или в полумрака на параклиса. Дали не е Лакомия?

Разбира се, от Лакомиите нямаше и следа. По някое време веселието замря — търсенията бяха безплодни и над децата надвисна сянката на огорчението от истинското изчезване на Били. Малко преди вечеря, когато Лира и двамата нейни другари от колежа си тръгнаха от Йерихон, на кея край корабчето на семейство Коста се тълпяха цигани. Някои от жените плачеха на глас, а мъжете стояха на сърдити групички. Демоните им бяха разтревожени и пърхаха нервно наоколо или ръмжаха към сгъстяващите се сенки.

— Бас държа, че тия Лакомии няма да посмеят да припарят тук — заяви Лира на Саймън Парслоу, когато двамата прекрачиха прага на главната сграда на „Джордан“.

— Няма — неуверено се съгласи той. — Но чух, че от пазара изчезнало едно дете.

— Кое? — настръхна Лира.

Познаваше повечето от децата на пазара, но не беше чула нищо такова.

— Джеси Рейнолдс от сарачите. Вчера, когато затваряли, я нямало, а отскочила само да купи риба на баща си. Не се върнала и никой не я е виждал оттогава. Претърсили целия пазар и всичко наоколо.

— Не съм чула нищо такова! — възмутено заяви Лира.

За нея беше непростим пропуск от страна на подчинените й да не я уведомят за всичко това незабавно.

— Е, това е било вчера. Вече може да се е върнала.

— Ще попитам — отсече Лира и се обърна към изхода.

В този миг обаче Портиерът я спря.

— Ей, Лира, тази вечер няма да излизаш повече! Ректорът нареди.

— Защо?

— Казах ти, Ректорът нареди. Каза, ако се прибереш, да не излизаш никъде.

— Хвани ме тогава! — подметна тя и изхвърча навън още преди старецът да е излязъл от стаичката си.

Хукна по тясната уличка, после по алеята, където спираха камионите, каращи стока за Покрития пазар. Почти всичко вече беше затворено и бяха останали само няколко камиона, но групичка младежи пушеха и оживено обсъждаха нещо пред главния вход на пазара точно срещу високия каменен зид на колежа „Сейнт Майкъл“. Лира познаваше един от тях — шестнайсетгодишно момче, от което се възхищаваше тайно заради дарбата му да плюе по-далеч от всичките й познати. Тя се приближи и зачака смирено да й обърне внимание.

— Какво искаш? — попита той накрая.

— Джеси Рейнолдс наистина ли е изчезнала?

— Да. Защо?

— Защото днес изчезна и едно момче от циганчетата.

— Циганите непрекъснато изчезват. Особено след Конския панаир.

— И конете също — добави един от приятелите му.

— Това е друго — възрази Лира. — Става дума за дете. Търсихме го цял следобед. Другите деца разправят, че са го взели Лакомиите.

— Кой?

— Лакомиите — повтори Лира. — Не сте ли чували за Лакомиите?

Никое от момчетата не беше чувало за тях и всички се заслушаха с интерес в обясненията на Лира, като само от време на време подхвърляха по някоя хаплива забележка.

— Лакомиите! — изрече познатият на Лира, който се казваше Дик. — Това е тъпо. На тия цигани все им хрумват какви ли не глупости.

— Казват, че преди няколко седмици Лакомиите били в Банбъри — настояваше Лира. — И изчезнали пет деца. Може би сега са дошли в Оксфорд, за да отвличат и нашите. Нищо чудно те да са отвлекли Джеси.

— Оттатък Коули Уей също е изчезнало едно дете — обади се друго момче. — Сега си спомних. Леля ми беше там вчера — тя продава риба и пържени картофи от фургона си — и е чула… Някакво момче… Но за Лакомиите не съм чувал. Те не са истински. Това са само приказки.

— Истински са! — извика Лира. — Циганите са ги виждали. Казват, че изяждали децата, които хванат, и…

Тя спря на половин дума, защото в този миг й хрумна нещо. Онази странна вечер, която прекара скрита в гардероба, лорд Азриел беше прожектирал снимка на мъж, вдигнал над главата си ръка, в която се събираха потоци светлина. До него имаше малка фигурка, светлината около която беше по-малко. Тогава чичо й каза, че това е дете. Някой го попита дали детето е разединено и той отвърна, че не е. Това беше най-важното. Лира помнеше, че разединен значи разсечен.

И в този миг нова мисъл я преряза като нож: къде беше Роджър?

Не го беше виждала от сутринта…

Внезапно почувства страх. Панталеймон, превърнал се в миниатюрен лъв, скочи в ръцете й и изръмжа. Тя каза довиждане на момчетата пред входа на пазара и тихо се шмугна в Търл стрийт, а оттам хукна колкото й крака държат към „Джордан“ и нахълта вътре само секунда преди демона си, който сега беше гепард.

Портиерът беше самата сладникава любезност.

— Наложи се да се обадя на Ректора — осведоми я той. — Никак не се зарадва. За нищо на света не бих искал да съм на твое място, за нищо на света!

— Къде е Роджър? — попита тя.

— Не съм го виждал. И той ще си изпати. Само да го докопа господин Коустън…

Лира се втурна към кухнята и влетя в горещата, тракаща и звънтяща, димяща гълчава.

— Къде е Роджър? — извика тя.

— Изчезни, Лира! Не виждаш ли, че имаме работа?

— Добре де, но къде е той? Връщал ли се е изобщо?

Никой не прояви ни най-малък интерес.

— Къде е, кажи! Ти трябва да си чул! — изкрещя Лира на главния готвач, който й плесна два шамара и я принуди да изчезне по най-бързия начин.

Бърни, сладкарят, се опита да я успокои, но напразно.

— Те са го отвлекли! Проклетите Лакомии, трябва да ги хванат и да ги избесят! Мразя ги! А вие пет пари не давате за Роджър…

— Лира, всички мислим за Роджър…

— Не е вярно! Ако мислехте, още сега щяхте да зарежете всичко и да тръгнете да го търсите! Мразя ви!

— Може да има поне десет причини Роджър да не се е върнал още. Помисли си малко. Ние трябва да приготвим и да поднесем вечерята след по-малко от час. Ректорът има гости и ще ги посрещне в Голямата зала, а това означава, че главният готвач трябва да се погрижи храната да стигне до масата топла. Така е, Лира, животът не спира. Сигурен съм, че Роджър ще се върне…

Лира се обърна и хукна навън, като по пътя си бутна купчина сребърни похлупаци, но дори не се обърна, когато в кухнята се надигна сърдит рев. Тя се затича надолу по стъпалата, прекоси Четириъгълника, втурна се между Параклиса и Поклонническата кула и стигна Яксли Куод, където бяха най-старите сгради на колежа.

Панталеймон припкаше пред нея като миниатюрен гепард право към последния етаж, където беше стаята й. Лира блъсна вратата, примъкна разнебитения стол до прозореца, отвори широко кепенеца и се измъкна навън. Точно под прозореца минаваше каменен олук, обкован с ламарина, трийсетина сантиметра широк. Тя стъпи в него, пропълзя нагоре по керемидите и след малко вече стоеше на върха на покрива. Пое дълбоко дъх и извика колкото й глас държи. Панталеймон, който на покрива винаги се превръщаше в птица, кръжеше над нея и грачеше като гарга.

Вечерното небе беше обагрено в златисто, оранжево и кремаво. Малки облачета, наподобяващи топки сладолед, се топяха насред оранжево небе. Островърхите покриви и кули на Оксфорд я заобикаляха отвсякъде, но нищо не закриваше погледа й. На изток и на запад се ширеха зелените гори на Шато Верт и Уайт Хем. Някъде крякаха врани, биеха камбани, а откъм Окспенс неспирното бумтене на газов двигател възвести заминаването на цепелина с вечерната поща за Лондон. Лира го загледа как се издига оттатък островърхата кула на „Сейнт Майкъл“, отначало малък като кутрето й, а после почти незабележим, докато накрая изчезна в седефеното небе.

Тя се обърна и погледна надолу към потъналия в сянка Четириъгълник, където вече се мяркаха тъмните фигури на Професорите в дълги роби, тръгнали по един и по двама към столовата, а демоните им пристъпваха надуто, пърхаха наоколо или седяха важно на раменете им. В Залата вече палеха лампите. Тя виждаше как цветните стъкла пламват в ярки багри, докато слугите минаваха по масите и палеха газовите лампи. Звънецът на Главния лакей зазвъня, възвестявайки, че до вечерята има още половин час.

Това беше нейният свят. Тя искаше да си остане такъв завинаги, но около нея всичко се променяше, защото някой крадеше деца. Лира седеше на покрива, замислено подпряла брадичката си с ръка.

— Най-добре ние да го спасим, Панталеймон — каза тя.

Демонът изграчи откъм комина:

— Това е опасно!

— Разбира се! Знам.

— Спомни си какво се говореше в Стаята за отдих.

— Какво?

— Нещо за някакво дете в Арктика. Което не привличало Праха.

— Те казаха, че било цяло дете… И какво?

— Може би точно това смятат да направят с Роджър и с другите деца.

— Кое?

— Какво значи цяло дете?

— Не знам. Може да ги разсичат на две. Аз предполагам, че ги поробват. В това има повече смисъл. Може там да има мини. Уранови мини за атомните централи. Бас държа, че е така. Ако пратят там възрастни, те ще измрат. Затова използват деца, защото им излиза по-евтино. Ето това правят с тях!

— Аз мисля…

Но мислите на Панталеймон трябваше да почакат, защото отдолу някой започна да вика:

— Лира! Лира! Веднага ела тук!

Чу се силно блъскане по перваза. Лира познаваше гласа, както и нетърпеливата нотка в него. Беше госпожа Лонсдейл, Домоуправителката. От нея не можеше да се скрие.

Намръщена, тя пропълзя надолу по покрива, стъпи в олука и се вмъкна в стаята си. Госпожа Лонсдейл наливаше вода в очукания леген под съпровода на тракането и воя на тръбите.

— Колко пъти ти се казва да не се качваш там! Я се погледни! Само си виж роклята, колко е мръсна! Сваляй я веднага и започвай да се миеш, а аз ще ти потърся нещо прилично, дето да не е скъсано. Защо не можеш да се пазиш чиста и спретната…

Лира беше в твърде мрачно настроение, за да пита кому е притрябвало да се мие и да се преоблича, пък и възрастните никога не обясняваха. Тя измъкна роклята през главата си, хвърли я на тясното легло и започна да се мие неохотно, докато Панталеймон, който сега се беше превърнал в канарче, подскачаше под носа на демона на госпожа Лонсдейл, едър ретривър, и напразно се опитваше да го ядоса.

— Погледни гардеробът ти на какво прилича! От седмици не си закачала нищо на закачалка! Виж как се е намачкала…

Виж това, виж онова… Лира нямаше никакво желание да гледа. Тя затвори очи и затърка лицето си с тънката кърпа.

— Ще облечеш каквото има. Няма време за гладене. Боже милостиви! Погледни си коленете, момиче!

— Не ми се гледа! — промърмори Лира.

Госпожа Лонсдейл я плесна по крака.

— Започвай да се миеш! — изрече тя неумолимо. — Ще търкаш, докато не свалиш тая мръсотия!

— Защо? — сети се най-сетне да попита Лира. — Обикновено не си мия коленете. Кой ще ме гледа? И на вас също не ви пука за Роджър, също като на Главния готвач. Само аз…

Последва нова плесница по другия крак.

— Стига си говорила глупости! Аз съм Парслоу, също като бащата на Роджър. Той ми е втори братовчед. Бас държа, че не го знаеш, госпожичке Лира, защото никога не ти е хрумвало да питаш. Недей да ме упрекваш, че не се тревожа за момчето. Бог ми е свидетел, тревожа се дори за теб, макар да нямам никакви причини и да не получавам и капка благодарност.

Тя хвана кърпата и усърдно затърка коленете на Лира, докато станаха червени и започнаха да щипят, но вече бяха чисти.

— Ще вечеряш с Ректора и гостите му. Искрено се надявам, че ще се държиш прилично. Отговаряй само когато те питат, бъди мила и възпитана и се усмихвай любезно. И да не си посмяла да отговориш „не’нам“, когато те попитат нещо!

Тя навлече върху мършавото тяло на Лира най-хубавата й рокля, пристегна я здраво, измъкна от някакво чекмедже червена панделка и среса косата й с острата четка.

— Ако ми бяха казали по-рано, щях да ти измия косата. А сега… Е, ако много не се заглеждат, ще мине и така. Готово. Сега се изправи. Къде са ти лачените обувки?

Пет минути по-късно Лира чукаше на вратата на Ректората — величествена и малко мрачна сграда, която гледаше към Яксли Куод, а отзад опираше в градината на Библиотеката. Панталеймон, който беше сметнал, че доброто възпитание изисква да приеме облика на хермелин, се търкаше в краката й. Вратата отвори личният камериер на Ректора, Казънс, отколешен враг на Лира, но и двамата знаеха, че за днес примирието е задължително.

— Госпожа Лонсдейл ми каза да дойда — заяви Лира.

— Да. — Казънс се отдръпна. — Ректорът е в Гостната.

Той я поведе към голямата стая, която гледаше към градината на Библиотеката. Последните слънчеви лъчи се промъкваха между Библиотеката и Кулата на Поклонника, нахлуваха в стаята и осветяваха мрачните картини и тежкото сребро, което Ректорът колекционираше. Гостите бяха тук и едва сега Лира разбра защо няма да вечерят в Залата — сред тях имаше три жени.

— О, Лира! — възкликна Ректорът. — Радвам се, че можа да дойдеш. Казънс, ще донесете ли нещо леко за пиене? Госпожо Хана, мисля, че не познавате Лира… Племенницата на лорд Азриел.

Преподобната Хана Релф, глава на един от женските колежи, беше възрастна побеляла дама, чийто демон имаше облика на мармозетка. Лира й подаде ръка с цялата грация, на която беше способна, после я представиха на другите гости, които също като преподобната Хана бяха Професори и с нищо не събудиха интереса й. Тогава Ректорът стигна до последната гостенка.

— Госпожо Колтър, това е Лира. Лира, поздрави госпожа Колтър.

— Здравей, Лира — каза госпожа Колтър.

Беше красива и млада. Гладки черни коси обрамчваха лицето й, а демонът й беше златиста маймунка.

4.
Алетиометърът

— Надявам се на вечеря да седнеш до мен — каза госпожа Колтър, като направи място на Лира на дивана до себе си. — Не съм свикнала с великолепието на Ректората. Ще трябва да ми показваш кой нож и коя вилица да използвам.

— Вие Професор ли сте? — попита Лира.

За нея жените Професори бяха обект на презрително съжаление. Да, имаше такива жени, но, бедничките, кой би погледнал на тях сериозно? Те й приличаха на животни, дресирани да участват в представление. От друга страна, госпожа Колтър по нищо не приличаше на учените дами, които Лира познаваше, и определено се различаваше от двете сериозни възрастни гостенки. Когато зададе въпроса си, тя беше почти сигурна в отрицателния отговор, защото госпожа Колтър притежаваше такова обаяние, че Лира беше във възторг и не можеше да откъсне очи от нея.

— Не бих казала. Свързана съм с колежа на госпожа Хана, но работата ми основно е извън Оксфорд… Разкажи ми за себе си, Лира. Винаги ли си живяла в „Джордан“?

След пет минути Лира й беше казала всичко за полудивия си живот — за любимите си маршрути по покривите, за битката в Глинозема, за враната, която с Роджър бяха уловили и опекли, за намерението си да отвлече от циганите някой кораб и да стигне до Абингтън и все в този дух. Дори й каза (като се озърна наоколо и понижи глас) каква шега си бяха направили с Роджър с черепите в криптата.

— И тия призраци дойдоха в стаята ми, да, дойдоха и нямаха глави! Не можеха да говорят, само гъргореха, но аз много добре знаех какво искат. На другия ден слязох долу и върнах монетите по местата им. Иначе сигурно щяха да ме убият.

— Значи опасностите не те плашат? — възхити се госпожа Колтър.

Вечерята вече беше започнала и двете седяха една до друга. Лира напълно забрави за присъствието на Библиотекаря от другата си страна и през цялото време разговаряше само с госпожа Колтър.

Когато дамите се оттеглиха за кафето, госпожа Хана попита:

— Кажи ми, Лира, имат ли намерение да те пратят на училище?

Лира я погледна, сякаш я виждаше за пръв път.

— Не’н… не знам. Вероятно не. Не искам да им създавам грижи — добави тя хрисимо. — Или да ги вкарвам в разходи. Може би ще е най-добре, ако остана да живея в „Джордан“ както досега и вземам уроци от Професорите, когато могат да ми отделят малко време.

— А чичо ти лорд Азриел няма ли някакви планове за теб? — попита втората дама, която беше Професор в друг женски колеж.

— Мисля, че има — отвърна Лира. — Но не става дума за училище. Той ще ме вземе със себе си следващия път, когато тръгне на север.

— Спомням си, че ми спомена нещо такова — обади се госпожа Колтър.

Лира примигна. Двете учени дами едва забележимо се поизправиха, а демоните им, които бяха твърде добре възпитани, само се спогледаха мълниеносно.

— Срещнах го в Кралския арктически институт — продължи госпожа Колтър. — Всъщност истината е, че съм тук отчасти благодарение на тази среща.

— Вие също ли се занимавате с изследвания? — попита Лира.

— Може да се каже. Била съм на север няколко пъти. Миналата година прекарах три месеца в Гренландия. Наблюдавах Аврора.

Това беше достатъчно за Лира. За нея вече не съществуваше нищо друго. Тя гледаше госпожа Колтър с благоговение и слушаше с безмълвен възторг разказа й как се строи иглу, как се ходи на лов за тюлени и какъв е начинът да се споразумееш с лапландските магьосници. Другите две дами не можеха да разкажат нищо подобно, затова седяха и слушаха мълчаливо, докато влязоха мъжете.

По-късно, когато гостите вече се канеха да си тръгват, Ректорът каза:

— Остани за малко, Лира. Искам да ти кажа две думи. Върви в кабинета ми, дете. Седни там и ме почакай.

Озадачена, уморена и замаяна, Лира се подчини. Казънс я въведе в кабинета, като демонстративно остави вратата отворена, та да може да я наблюдава от вестибюла, докато помага на гостите да облекат палтата си. Лира се оглеждаше за госпожа Колтър, но не я видя, после Ректорът влезе в кабинета си и затвори вратата.

Той се отпусна тежко на креслото пред камината. Демонът му изпляска с криле и кацна на облегалката до главата му, а натежалите му старчески очи се спряха върху Лира. Лампата тихо съскаше.

— Е, Лира — каза Ректорът. — Тази вечер си поговори с госпожа Колтър. Разговорът достави ли ти удоволствие?

— Да!

— Тя е забележителна дама.

— Чудесна е! Най-чудесният човек, когото съм виждала.

Ректорът въздъхна. С черния си костюм и връзка той твърде много наподобяваше демона си и внезапно Лира си помисли, че един ден, и то не много далечен, Ректорът ще бъде погребан в криптата под Параклиса, а някой художник ще изобрази демона му на медната плочка върху ковчега и ще добави името му към неговото.

— Трябваше да намеря време да поговоря досега с теб, Лира — каза той след кратко мълчание. — Имах намерение да го направя, но явно мигът е настъпил по-рано, отколкото очаквах. Тук, в „Джордан“, ти беше на сигурно място, мила моя. Мисля, че беше щастлива. Не ти беше лесно да ни слушаш, но ние много те обичаме, а и ти не си лошо дете. У теб има много доброта и благородство, както и много решителност. Всички те ще ти потрябват. Светът се променя и аз много бих искал да те предпазя от него, като те задържа тук, в „Джордан“, но това вече е невъзможно.

Тя го гледаше и мълчеше. Къде ли смятаха да я пратят?

— Ти винаги си знаела, че един ден ще трябва да идеш на училище — продължи Ректорът. — Ние тук те научихме на някои неща, но не както трябва и доста безсистемно. Нашите знания са други. Ти трябва да научиш неща, които старци като нас не могат да ти предадат, особено на твоята възраст. Сигурно си даваш сметка за това. А не си дете на слуги, та да те дадем при някое семейство в града. Те може би биха се грижили добре за теб, но твоите нужди са други. Опитвам се да ти кажа, Лира, че вече е време да се простиш с колежа „Джордан“.

— Не — каза Лира, — не, не искам да напускам „Джордан“! Тук ми харесва. Искам да остана тук завинаги.

— Когато човек е млад, си мисли, че нещата могат да траят вечно. За съжаление не е така. Не след дълго — само след няколко години — ти вече няма да си дете, а млада жена. Млада дама. И, повярвай ми, тогава колежът „Джордан“ съвсем няма да ти се вижда най-приятното място за живеене.

— Но тук е домът ми!

— Беше домът ти. Сега ти трябва нещо друго.

— Не и училище. Няма да ида на училище!

— Трябва ти женска компания. Женско напътствие.

Това напомни на Лира за учените жени и тя неволно се намръщи. Да напусне великолепието на „Джордан“ с неговата слава и традиции, за да се завре в някакъв жалък тухлен пансион на някой колеж в северния край на Оксфорд, с невзрачни старомодни професорки, вмирисани на зеле и нафталин като онези двете!

Ректорът забеляза изражението й, видя и червения блясък в очите на Панталеймон, който се беше превърнал в пор.

— А ако става дума за госпожа Колтър? — попита той.

Козината на Панталеймон мигновено смени цвета си от кафяв в пухкаво бял. Очите на Лира се разшириха.

— Наистина ли?

— Тя се познава с лорд Азриел. Чичо ти, естествено, е много загрижен за бъдещето ти и когато госпожа Колтър чула за теб, веднага предложила помощта си. Между другото, няма господин Колтър. Тя е вдовица. Съпругът й загина при един тъжен инцидент преди няколко години. Така че, преди да попиташ, спомни си какво съм ти казал.

Лира закима усърдно.

— А тя наистина ли… наистина ли ще се грижи за мен?

— Ти би ли искала?

— Да!

Вече не я свърташе на едно място. Ректорът се усмихна. Той го правеше толкова рядко, че ако някой го наблюдаваше отстрани (не и Лира, която не забелязваше нищо), сигурно би оприличил усмивката му на тъжна гримаса.

— Тогава най-добре да я поканим и да поговорим за това — каза той.

Ректорът излезе от стаята, а след минута се върна с госпожа Колтър. Лира беше на крака, прекалено развълнувана, за да седя на едно място. Госпожа Колтър се усмихна, а демонът й оголи белите си зъбки в дяволита гримаса на удоволствие. Докато минаваше покрай Лира, жената докосна косата й. Момичето усети как по тялото му се разлива топлина и се изчерви.

Ректорът наля на госпожа Колтър чаша вино.

— Е, Лира, по всичко личи, че ще си имам помощничка, нали така? — попита тя.

— Да — отвърна Лира. В този миг беше готова да отговори с „да“ на абсолютно всичко.

— Имам доста работа, за която ще ми трябва помощ.

— Аз мога да работя!

— Може да ни се наложи да пътуваме.

— Нямам нищо против. Готова съм да пътувам навсякъде.

— Но може да се окаже опасно. Възможно е да се наложи да заминем на север.

Лира онемя за миг.

— Скоро ли? — попита, когато си възвърна способността да говори.

Госпожа Колтър се засмя.

— Нищо чудно. Но ще ти се наложи да работиш много упорито. Ще трябва да учиш математика, навигация и небесна география.

— Вие ли ще ме учите?

— Да. Освен това ще ми помагаш да си водя бележки и да държа книжата си в ред, ще правиш разни изчисления и така нататък. И тъй като ще се срещаме с някои важни хора, ще трябва да ти изберем хубави дрехи. Има много неща за учене, Лира.

— Нямам нищо против. Искам да ги науча всичките.

— Сигурна съм, че ще успееш. Когато се върнеш в „Джордан“, вече ще си знаменита пътешественичка. Ще заминем на разсъмване със сутрешния цепелин, така че най-добре върви в стаята си и се мушкай в леглото! Ще се видим на закуска. Лека нощ!

— Лека нощ! — отговори Лира и тръгна към вратата, но в последния момент си спомни за добрите маниери и се обърна към Ректора: — Лека нощ, ваше благородие.

Той кимна.

— Приятни сънища.

— И благодаря! — добави Лира към госпожа Колтър.

 

 

Накрая все пак успя да заспи, макар че Панталеймон все не можеше да се успокои. Когато Лира му подвикна, той се обиди и се превърна в таралеж.

Още беше тъмно, а някой вече я разтърсваше да става.

— Лира! Не се стряскай! Събуди се!

Беше госпожа Лонсдейл, надвесена над нея със свещ в ръка.

— Слушай ме сега. Ректорът иска да те види, преди да се срещнеш с госпожа Колтър на закуска. Ставай бързо и бягай още сега в Ректората. Мини през градината и почукай на френския прозорец на кабинета. Разбра ли ме?

Лира вече се беше разсънила напълно и примигваше озадачена. Тя кимна и пъхна крака в обувките, които госпожа Лонсдейл остави до леглото.

— Миенето ще почака. Бягай и после се връщай право тук. Аз ще ти стегна багажа и ще ти приготвя дрехи. Хайде, бързай!

Тъмният двор още беше изпълнен с нощен хлад. В небето блещукаха последните звезди, но от изток по малко се процеждаше светлина и озаряваше небето над Залата. Лира изтича в градината на Библиотеката и постоя за миг в тишината, загледана в островърхите каменни кулички на Параклиса, в седефенозеления купол на Шелдъновото крило и белия остъклен покрив на Библиотеката. Сега тя се канеше да напусне всичко това и се питаше колко ли ще й липсва.

Нещо се размърда на прозореца на кабинета, за миг блесна светлина. Лира си спомни за какво е тръгнала и почука на стъклената врата, която се отвори почти веднага.

— Добро момиче! Влизай бързо. Нямаме много време — каза Ректорът и дръпна завесата след нея. Беше изцяло облечен в обичайните си черни одежди.

— Какво, няма ли да замина? — с тревога попита Лира.

— Ще заминеш. Не мога да попреча на това — отвърна Ректорът, но тя не обърна внимание на странните му думи. — Лира, ще ти дам нещо, но трябва да го пазиш в тайна. Ще се закълнеш ли?

— Да.

Той се приближи до писалището и извади от едно чекмедже малък пакет, увит в черно кадифе. Разгърна го и Лира видя нещо, което й заприлича на голям часовник или малък будилник — масивен диск от месинг и кристал. Би могъл да бъде компас или нещо от този род.

— Какво е това? — попита тя.

— Алетиометър. Този е един от шестте, които някога са правени. Лира, още веднъж ще ти напомня, пази го в тайна. Най-добре ще е госпожа Колтър да не знае за него. Чичо ти…

— А за какво служи?

— Казва ти истината. Колкото до това как да го тълкуваш, ще трябва да се научиш сама. Сега върви — съмва се. Бягай в стаята си, преди някой да те е видял.

Той уви уреда в кадифето и го пъхна в ръцете й. Беше неочаквано тежък. Старият човек нежно стисна главата й с две ръце и я загледа за миг.

Лира се опита да улови погледа му.

— Какво искахте да ми кажете за чичо Азриел?

— Чичо ти го подари на колежа преди няколко години. Той би могъл…

Не успя да продължи. Някой почука тихо, но настойчиво на вратата на кабинета. Лира усети как ръцете на Ректора неволно трепнаха.

— Бързо, дете! — прошепна той. — В този свят действат могъщи сили. Мъжете и жените са тласкани от далеч по-мощни течения, отколкото можеш да си представиш, и никой от нас не може да им убегне. На добър път, Лира. Бог да те благослови, дете, Бог да те благослови! И никому нито дума!

— Благодаря, ваше благородие — изрече Лира смирено.

Притиснала пакетчето до гърдите си, тя се измъкна през вратата към градината. Хвърли бърз поглед през рамо и видя демона на Ректора, който я наблюдаваше от прозореца. Небето вече изсветляваше и във въздуха се долавяше свежестта на утрото.

— Какво носиш? — попита госпожа Лонсдейл, която тъкмо затваряше очуканото куфарче.

— Ректорът ми го даде. Не можем ли да го сложим вътре?

— Късно е вече. Куфарът се затваря трудно. Ще трябва да го сложиш в джоба на палтото си, каквото и да е то. Бягай сега в столовата. Сигурно вече те чакат…

 

 

Едва след като се сбогува с госпожа Лонсдейл и малкото слуги, които вече бяха на крак, Лира си спомни за Роджър. Почувства се виновна, че срещата с госпожа Колтър я е накарала напълно да го забрави. Колко стремително се бяха развили събитията!

И ето че вече пътуваше за Лондон! Седеше до прозореца на цепелина, а задните лапи на Панталеймон, който сега беше хермелин, се бяха забили в крака й, докато предните бяха опрени на стъклото. От другата й страна госпожа Колтър преглеждаше някакви книжа, но скоро ги остави и двете поведоха разговор. Какъв разговор само! Лира беше опиянена. Този път не ставаше дума за севера, а за Лондон, за ресторантите и балните зали, за вечерните приеми в посолствата и министерствата, за интригите между Уайтхол и Уестминстър. За Лира това беше още по-зашеметяващо и от променящия се пейзаж под цепелина. Онова, което госпожа Колтър говореше, носеше някакъв полъх от света на възрастните, който едновременно я тревожеше и я очароваше. Това беше ароматът на изискаността и блясъка.

 

 

Последва кацането в парка Фолксхол, пътуване с лодка по голямата кафява река, величествена старинна сграда на крайбрежния булевард, едър портиер (но не обикновен, а окичен с медали), който поздрави почтително госпожа Колтър и смигна на Лира, но тя запази каменно изражение…

И апартаментът…

Лира ахна от изумление.

През краткия си живот беше виждала много красота, но това беше красотата на колежа „Джордан“, на Оксфорд — величествена, каменна, мъжествена. В „Джордан“ всичко беше величествено, но нищо не беше изящно. В апартамента на госпожа Колтър всичко беше изящно. Беше облян в светлина, защото прозорците му гледаха на юг, а стените бяха облепени с дискретни тапети на златни и бели ивици. Очарователни картини в позлатени рамки, старинни на вид огледала, изящни свещници с анбарни лампи, засенчени от кокетни абажури. Възглавнички с къдрички, завеси с цветни воланчета, мек зелен килим с орнаменти на пода. И всяка свободна повърхност — поне с такова впечатление оставаше неизкушената Лира — отрупана с китайски кутийки, пастирки и палячовци от порцелан.

Госпожа Колтър се усмихна на безмълвното й възхищение.

— Да, Лира, има толкова много неща, които ще ти покажа! Свали си палтото. Ще те заведа в банята. Можеш да се изкъпеш, после ще обядваме и ще идем на пазар…

Банята беше още едно чудо. Лира беше свикнала да се мие с твърд жълт сапун в очукан леген, а водата от крановете в най-добрия случай беше хладка и често примесена с ръжда. Тук обаче водата беше гореща, сапунът — розов и благоуханен, хавлиите — дебели и пухкави като облаче. А около матовото огледало имаше малки розови лампички и когато Лира се погледна, нежно осветената фигура отсреща й се стори напълно непозната.

Панталеймон, който се опитваше да възпроизведе формата на демона на госпожа Колтър, пълзеше по ръба на ваната и й правеше гримаси. Тя го бутна в сапунената вода и в този миг внезапно си спомни за алетиометъра, който беше останал в джоба на палтото й. Беше оставила палтото на един стол в стаята. А беше обещала на Ректора, че госпожа Колтър няма да научи за него…

Това наистина беше много смущаващо. Госпожа Колтър беше толкова мила и умна, а Лира беше видяла с очите си как Ректорът се опитва да отрови лорд Азриел. На кого от двамата да вярва и да се подчинява?

Тя бързо се избърса и тръгна към гостната. Палтото й, разбира се, си беше на мястото, недокоснато.

— Готова ли си? — попита госпожа Колтър. — Мисля да обядваме в Кралския арктически институт. Аз съм от малкото членове жени, така че ще се възползвам от тази привилегия.

Тръгнаха пеша и след двадесет минути излязоха пред величествена сграда с каменна фасада. Седнаха в обширна зала със снежнобели покривки и искрящо сребро по масите и обядваха телешки дроб и бекон.

— Телешкият дроб е много вкусен — каза госпожа Колтър. — Тюленовият също, но ако ти свърши храната в Арктика, не бива да ядеш мечи дроб. Пълен е с отрови, които могат да те убият за броени минути.

Докато се хранеха, госпожа Колтър показа на Лира някои от мъжете, които седяха на съседните маси.

— Виждаш ли възрастния господин с червената връзка? Това е полковник Карборн, който пръв е прелетял с балон над Северния полюс. А високият мъж до прозореца, който току-що стана, е доктор Счупена стрела.

— Скрелинг ли е?

— Да. Първият, изработил карта на океанските течения във Великия северен океан…

Лира наблюдаваше всички тези велики мъже с любопитство и благоговение. Те бяха учени, в това нямаше никакво съмнение, но и изследователи в същото време. Доктор Счупена стрела със сигурност знаеше за мечия дроб, което едва ли можеше да се каже за Библиотекаря в „Джордан“.

След обяда госпожа Колтър й показа някои от безценните арктически находки в институтската библиотека — харпуна, убил огромния кит Гримсдур, камъка, покрит с надписи на непознат език, намерен в ръката на изследователя лорд Рук, който бил открит замръзнал в палатката си, огнехвъргачката на капитан Хъдсън, използвана по време на знаменитото му пътешествие до Земята на Ван Тирен. Госпожа Колтър разказа историята на всяка една от находките, а Лира чувстваше как сърцето й замира от възторг пред подвига на тези велики, храбри, далечни герои.

После отидоха на пазар. Всичко през този необикновен ден беше ново за Лира, но пазаруването направо я зашемети. Да обикаляш огромната сграда, пълна с красиви дрехи, където ти позволяват да ги пробваш, да се оглеждаш в огледалата… А и самите дрехи бяха толкова хубави! Грижата за облеклото на Лира беше възложена на госпожа Лонсдейл и дрехите й често биваха стари и кърпени. Рядко й се купуваше нещо ново, но и тогава предназначението му беше за носене, а не за красота. Тя самата никога не си беше избирала нищо, А сега госпожа Колтър й посочваше, съветваше я, плащаше и това нямаше край…

Когато приключиха с пазаруването, Лира беше зачервена и капнала от умора. Госпожа Колтър нареди да опаковат и изпратят покупките, като взе със себе си само един или два пакета.

И отново къпане във ваната, с цяла педя благоуханна пяна. Госпожа Колтър влезе да измие косата на Лира, но без да я търка и жули като госпожа Лонсдейл. Ръцете й бяха нежни. Панталеймон гледаше с нескрито любопитство, докато госпожа Колтър се обърна и го погледна. Не каза нищо, но той извърна глава, също като златната маймунка, смутен от малките женски тайни, които двете споделяха. Никога дотогава не му се беше налагало да го прави.

След ваната — топло мляко с ароматни билки, нова фланелена нощница с воланчета, щампована с цветя, и меки пантофки от агнешка кожа, боядисани в небесносиньо. И после — леглото.

Колко меко беше това легло! И анбарната лампа на нощната масичка! И уютната спалня с малки шкафчета, тоалетка и скрин, където щяха да отидат всичките нови дрехи, и килимът от едната стена до другата, и завесите на звезди, луни и планети! Лира лежеше напрегнато, твърде уморена, за да заспи, твърде потресена, за да си задава въпроси.

Когато госпожа Колтър нежно й пожела лека нощ и излезе от стаята, Панталеймон я дръпна за косата. Лира го бутна настрана, но той прошепна:

— Къде е онова нещо?

Тя разбра веднага за какво става дума. Старото й опърпано палто висеше в гардероба. Само секунда по-късно тя вече беше в леглото, седнала с кръстосани крака, а Панталеймон внимателно наблюдаваше как разгръща черното кадифе и разглежда предмета, който Ректорът й беше дал.

— Как го нарече той? — попита Лира.

— Алетиометър.

Нямаше смисъл да пита какво значи това. Уредът беше доста тежък, с блестящ кристален циферблат и майсторски изработен месингов корпус. Наподобяваше часовник или компас, със стрелки, сочещи определени места на циферблата, но вместо часове или точки имаше няколко малки картинки, всяка от тях нарисувана в черно невероятно прецизно, сякаш с най-тънка четка. Лира завъртя уреда в ръце, като се опитваше да разгледа всички картинки. Имаше котва, пясъчен часовник, увенчан с череп, бик, пчелен кошер… Всичко трийсет и шест и тя нямаше ни най-малка представа какво може да означават.

— Погледни, тук има колелце — каза Панталеймон. — Дали не се върти?

Всъщност колелцата бяха три и всяко от тях задвижваше една от трите по-къси стрелки, които се въртяха с меко прещракване. След като стигнеха картинката и застанеха точно в средата, те спираха да се движат.

Четвъртата стрелка беше по-дълга и по-тънка и като че беше направена от друг метал. Лира изобщо не можеше да я помръдне по никакъв начин. Тя се движеше накъдето си иска също като стрелка на компас, само че никъде не се спираше.

Метър означава, че мери нещо — каза Панталеймон. — Като термометъра. Капеланът ни е казвал.

— Не е трудно да се досетиш — прошепна Лира. — Но можеш ли да кажеш за какво служи?

Никой от двамата нямаше представа. Лира дълго въртя стрелките така, че да сочат различни картинки (ангел, шлем, делфин, глобус, лютня, компас, свещ, мълния, кон) и през цялото време наблюдаваше дългата стрелка, която така и не спря на едно място. Макар да не разбираше нищо, сложността и тънката изработка на уреда я очароваха и изпълваха с любопитство. Панталеймон се превърна в мишка, за да се приближи и да вижда по-добре, и сега беше поставил малките си крачета върху циферблата, а очичките му, черни и дребни като главичка на карфица, блестяха от любопитство.

— Какво ли искаше да каже Ректорът за чичо Азриел? — попита Лира.

— Може би да го пазиш и да му го дадеш на него.

— Но той се канеше да го отрови! Може би е имал предвид тъкмо обратното. Искал е да каже да не му го давам.

— Не — възрази Панталеймон, — той ни предупреди да го пазим от нея…

На вратата тихо се почука.

— Лира, на твое място щях да загася лампата — чу се гласът на госпожа Колтър. — Уморена си, а утре ни чака много работа.

Лира вече беше пъхнала алетиометъра под одеялото.

— Добре, госпожо Колтър — обади се тя.

— Тогава лека нощ.

— Лека нощ.

Лира угаси лампата и се сгуши под завивките. Малко преди да заспи, пъхна алетиометъра под възглавницата. За всеки случай.

5.
Коктейлът

През следващите няколко дни Лира не се отделяше от госпожа Колтър, сякаш беше неин демон. Госпожа Колтър познаваше невероятно много хора, с които се срещаха на всяка крачка и по всяко време. Сутрин отиваха на някое събрание, например на географите от Кралския арктически институт, и Лира седеше и слушаше, после настойничката й се срещаше с някой политик или свещеник за обяд в хубав ресторант и всички те живо се интересуваха от Лира и й поръчваха специални блюда, а тя се учеше как се ядат аспержи и какъв е вкусът на агнешките момици. Следобед обикновено пазаруваха, защото госпожа Колтър се подготвяше за експедиция, и тогава се купуваха кожи, мушами и непромокаеми ботуши, спални чували, ножове и чертожни инструменти, които изпълваха Лира с възторг. После отиваха на чай с други дами, не по-зле облечени от госпожа Колтър, макар и не толкова красиви и образовани. Жени, които толкова се отличаваха от професорките, циганките и слугините в колежа, сякаш бяха създадени от друг материал — опасни жени, чиято сила беше в чара, елегантността и изяществото. Тогава и Лира се обличаше хубаво, а дамите я глезеха и я включваха в лекия си изискан разговор, който засягаше различни непознати хора — политици, художници, любовници.

А вечер госпожа Колтър понякога водеше Лира на театър и тогава отново се срещаха с блестящи и изискани хора, които й говореха и се възхищаваха от нея, защото настойничката й като че познаваше всички важни личности в Лондон.

В интервалите между всички тези занимания госпожа Колтър й преподаваше основите на географията и математиката. В знанията на Лира имаше огромни пропуски, като изядена от мишките карта на света, защото в „Джордан“ я бяха учили хаотично и от време на време. Понякога нареждаха на някой Младши професор да й преподаде нещо и уроците се влачеха с мъка около седмица, след което тя „забравяше“ да се яви, за огромно облекчение на учителя си. Или пък той забравяше на какво трябва да я учи и задълбаваше в онова, което го интересуваше в момента. Тя знаеше за атомите и елементарните частици, за анбаромагнитните заряди и четирите фундаментални сили, както и за доста други проблеми на експерименталната теология, но нямаше никаква представа от устройството на Слънчевата система. Всъщност, когато госпожа Колтър й разказа за Земята и за другите пет планети, обикалящи около Слънцето, тя от сърце се смя на шегата.

Искаше й се обаче да покаже, че знае някои неща, затова, когато госпожа Колтър й разказваше за електроните, тя заяви с вид на познавач:

— Да, те са отрицателно заредени частици. Нещо като Праха, само дето той няма заряд.

В мига, в който го каза, демонът на госпожа Колтър я изгледа стреснато и златистата му козина настръхна, сякаш заредена. Госпожа Колтър сложи ръка на гърба му.

— Праха ли? — повтори тя.

— Да. Онзи, от космоса.

— Какво знаеш за Праха, Лира?

— Знам, че идва от космоса и осветява хората, стига да имаш специална камера да го видиш. Но не и децата. Той не им влияе.

— Откъде знаеш това?

Лира вече усещаше напрежението в стаята. Панталеймон се превърна в хермелин и се сгуши в скута й, целият разтреперан.

— От някого в „Джордан“ — неопределено отговори тя. — Не си спомням вече. Май че беше някой от Професорите.

— Може би по време на някой урок?

— Да, възможно е. Или пък е станало дума между другото. Да, май че точно така беше. Имаше един Професор — мисля, че беше от Нова Дания. Та той спомена нещо такова пред Капелана, а аз просто минавах оттам и ми стана интересно, затова се заслушах. Точно така стана.

— Разбирам — изрече госпожа Колтър.

— Вярно ли е това, което ми каза той, или не съм го разбрала правилно?

— Не знам. Сигурна съм, че знаеш много повече по въпроса от мен. Добре, да се върнем към електроните…

По-късно Панталеймон каза на Лира:

— Знаеш ли какво стана, когато демонът й настръхна? Аз бях зад него и я видях как сграбчи козината му, така че кокалчетата на пръстите й побеляха. Ти нямаше как да го видиш. Трябваше да мине доста време, докато той се успокои. Имах чувството, че ще се хвърли върху теб.

Това беше странно, две мнения нямаше, но никой от двамата нямаше представа какво би могло да означава.

Имаше и други уроци, преподадени така деликатно и мъдро, че Лира изобщо не ги усещаше като уроци. Как да си мие косата, как да прецени кои цветове си подхождат, как да каже „не“ така, че да не й се обидят, как да си слага червило, пудра, парфюм. Естествено, госпожа Колтър не учеше Лира на тези изкуства направо, но знаеше, че момичето я наблюдава, когато се приготвя за излизане, и я оставяше да разглежда козметиката й и да изпробва всичко върху себе си.

 

 

Времето минаваше и се зададе зимата. От време на време Лира си спомняше за „Джордан“, но той й се виждаше малък и тих в сравнение с трескавия живот, който водеше сега. Понякога мислеше и за Роджър и тогава усещаше как я обзема безпокойство, но се явяваше нещо неотложно — да отиде на опера, да премери нова рокля, да посети Кралския арктически институт — и Лира отново го забравяше.

Беше живяла в Лондон около месец и половина, когато госпожа Колтър реши да организира коктейл. Лира остана с впечатлението, че има някакъв празник, който трябва да се ознаменува, но госпожа Колтър не казваше нищо. Тя поръча цветя, обсъди с доставчика закуските и напитките и цяла вечер прави заедно с Лира списък на гостите, решавайки кого да покани.

— Трябва на всяка цена да поканим Архиепископа. Не мога да го пропусна, макар че е отвратителен стар сноб. Лорд Бореал е в града — това е чудесно. И принцеса Постникова. Как мислиш, добре ли ще е да поканим Ерик Андерсън? Чудя се дали не е време да се заемем с него…

Ерик Андерсън беше най-модният танцьор в Лондон. Лира нямаме представа какво означава „да се заемат с него“, но независимо от това й беше приятно, че я питат за мнението й. Тя старателно записваше всички имена, които госпожа Колтър споменаваше, макар и с куп грешки, и също така усърдно ги зачертаваше, когато гостът биваше сметнат за неподходящ.

Когато отиде да си легне, Панталеймон се обади от възглавницата:

— Тя никога няма да тръгне на север! Ще ни държи тук до свършека на света. Кога ще избягаме?

— Ще тръгне — възрази Лира. — Ти просто не я харесваш. Е, това е жалко, защото аз я харесвам. И защо й е притрябвало да ни учи на навигация и на какво ли не още, ако няма намерение да ни заведе на север?

— За да не започнеш да нервничиш, затова! Нали не си мечтала да стърчиш на някакъв коктейл и да се усмихваш? Тя иска да те превърне в домашно кученце.

Лира му обърна гръб и затвори очи. Но той казваше истината. Тя се чувстваше впримчена и притисната от този блестящ живот, независимо от разкоша, който я заобикаляше. Би дала всичко само за един ден с парцаливите си приятелчета в Оксфорд, за един бой в Глинозема или състезание по канала. Единственото, което й помагаше да остане любезна и внимателна с госпожа Колтър, беше сладката надежда, че ще тръгне на север. Може би там щяха да срещнат лорд Азриел. Може би двамата с госпожа Колтър щяха да се влюбят, да се оженят и да осиновят Лира, а после всички заедно щяха да спасят Роджър от Лакомиите.

Следобедът преди коктейла госпожа Колтър заведе Лира на фризьор, където тъмнорусата й коса беше грижливо сресана и накъдрена, а ноктите й бяха оформени и лакирани, после й сложиха малко червило и грим, за да й покажат как се прави. След фризьора отидоха да вземат новата рокля, която настойничката й беше поръчала, и да й купят лачени обувки и неусетно стана време да се прибират, за да подредят цветята и да се облекат за коктейла.

— Не ти трябва чантичка, скъпа — каза госпожа Колтър, когато Лира излезе от стаята си, сияеща от съзнанието за собствената си миловидност.

Лира не се разделяше с бялата си кожена чантичка, за да може алетиометърът винаги да й е подръка. Госпожа Колтър подреди няколко рози, които бяха пъхнати небрежно във вазата, и погледна многозначително към вратата.

— Моля ви, госпожо Колтър, аз толкова обичам тази чантичка!

— Не можеш да я носиш у дома, Лира. Толкова е нелепо да носиш чанта в собствената си къща! Върви да я оставиш и ела да прегледаме чашите…

Не толкова раздразненият й тон, колкото думите „в собствената си къща“ събудиха у Лира някаква непонятна съпротива. Панталеймон полетя към пода и мигновено се превърна в пор, изви гръб и се отърка в късите й бели чорапки. Това я окуражи.

— Но тя няма да ми пречи! Нищо друго не нося с такова удоволствие. И мисля, че подхожда…

Не успя да довърши изречението, защото демонът на госпожа Колтър скочи от канапето, развял златистата си козина, и притисна Панталеймон към килима, преди още да се е усетил. Лира извика — отначало разтревожена, после истински уплашена, защото Панталеймон се гърчеше, пищеше и ръмжеше, неспособен да се изтръгне от хватката на неочаквания си противник. Няколко секунди бяха достатъчни, за да сломят съпротивата му. Маймунката го сграбчи с черната си ръчичка за гърлото, стисна с крака задните му лапи и със свободната си ръка опъна ухото му така, сякаш искаше да го откъсне. Не сърдито, но с някаква хладна решимост, в която имаше нещо зловещо.

Лира хлипаше ужасена.

— Недейте! Моля ви! Спрете да ни причинявате болка!

Госпожа Колтър вдигна поглед от цветята си.

— Тогава направи каквото ти казах.

— Добре, обещавам!

Маймунката пусна Панталеймон, сякаш изведнъж се беше почувствала отегчена. Панталеймон се спусна към Лира и тя го притисна към лицето си, за да го целуне и утеши.

— Хайде, Лира! — каза госпожа Колтър.

Лира рязко се обърна и влезе в стаята си, като силно затръшна вратата зад гърба си. Но само миг по-късно вратата се отвори. На прага стоеше госпожа Колтър.

— Лира, ако се държиш по този груб и невъзпитан начин, ще стигнем до сблъсък и победителката ще съм аз. Остави чантата моментално! И да не виждам повече тази гримаса! Никога вече не блъскай вратата в мое присъствие, пък и когато и да било. Гостите ще почнат да пристигат след няколко минути и искам да намерят едно прекрасно възпитано момиче, мило, очарователно и невинно. Настоявам за това. Ясно ли ти е, Лира?

— Да, госпожо Колтър.

— Тогава ме целуни.

Тя леко се наведе и поднесе бузата си. Лира трябваше да се надигне на пръсти, за да я целуне. Забеляза колко е нежна кожата й, усети и малко странното й ухание — нежно, но някак метално. Отдръпна се и остави чантичката на тоалетката, после тръгна след госпожа Колтър към хола.

— Какво мислиш за цветята, миличка? — попита госпожа Колтър така нежно, сякаш нищо не се беше случило. — С розите никога не можеш да сбъркаш, но все пак не бива да се прекалява… Дали са доставили достатъчно лед? Бъди добро момиче и върви да попиташ. Неизстудените напитки са нещо ужасно…

Лира откри, че никак не й трудно да си придаде весел и безгрижен вид, макар през цялото време да усещаше отвращението на Панталеймон и омразата му към златистата маймунка. Скоро на вратата се позвъни и не след дълго стаята се изпълни с елегантни жени и красиви или прославени мъже. Лира се движеше сред тях, предлагаше им закуски, усмихваше се очарователно и отговаряше умно, когато я питаха нещо. Наистина се чувстваше като домашно кученце и в мига, в който си го помисли, Панталеймон разпери крилете си на щиглец и силно изчурулика.

Това поохлади усърдието й.

— Къде ходиш на училище, миличка? — попита една възрастна дама, като я разглеждаше през лорнета си.

— Не ходя на училище — отвърна Лира.

— Наистина ли? Мислех, че майка ти те е дала в нейния пансион. Много добро училище…

Едва сега Лира забеляза заблудата на старата дама.

— Тя не ми е майка. Само й помагам. Аз съм й лична асистентка — важно заяви тя.

— Така ли? А кои са родителите ти?

Лира отново се запита за скрития смисъл на въпроса.

— Били са граф и графиня. Загинали са при въздушна катастрофа някъде на север.

— Как е фамилията им?

— Баща ми е граф Белакуа. И е брат на лорд Азриел.

Демонът на старата дама, голям ален папагал, пристъпи от крак на крак, сякаш започваше да губи търпение. Любопитството на възрастната гостенка беше разпалено до такава степен, че Лира сметна за най-благоразумно да се махне. Тя се усмихна очарователно и продължи нататък.

Докато минаваше край една групичка от неколцина мъже и една млада жена, тя дочу думата Прах и тутакси наостри уши. Вече се беше движила достатъчно в обществото, за да схване кога мъжете и жените флиртуват, и започна да ги наблюдава с интерес, макар че споменаването на Праха я вълнуваше далеч повече. Тя се приближи и се заслуша. Мъжете явно бяха учени, а от начина, по който жената ги разпитваше, Лира заключи, че сигурно е студентка.

— Открили са го московитите. Ако вече го знаете, кажете ми — обясняваше мъж на средна възраст, а младата жена го гледаше с възхищение. — Един учен на име Русаков. Затова оттогава ги наричат частиците на Русаков. Елементарни частици, които по никакъв начин не влизат във взаимодействие с останалите и много трудно се откриват. Но най-странното е, че хората изглежда ги привличат.

— Наистина ли? — попита жената с разширени очи.

— А още по-странно е, че някои хора ги привличат по-силно от други. При възрастните притеглянето е по-силно, отколкото при децата. Поне докато пораснат. Всъщност, това е единствената причина… — той замълча за миг и сложи доверително ръка на рамото на жената, — …единствената причина за създаването на Жертвения съвет, както би могла да ви каже нашата домакиня.

— Наистина ли? Значи е свързана със Съвета?

— Мила моя, тя е Съветът. Това е изцяло неин проект…

Мъжът понечи да каже още нещо, но в този миг улови погледа на Лира. Тя го гледаше без да мига. Може би той беше пил повече, а може би просто искаше да впечатли жената, защото изрече:

— Бас държа, че малката дама знае всичко по този въпрос. Ти си защитена от Жертвения съвет, нали, миличка?

— О, да — съгласи се Лира. — Тук абсолютно нищо не ме заплашва. Докато живеех в Оксфорд, имаше много опасни неща. Например цигани — те крадат деца и ги продават на турците като роби. А в Порт Медоу при пълнолуние се появява върколак, който идва от стария женски манастир в Годстоу. Веднъж го чух да вие. Освен това има Лакомии…

— Точно за това говоря — каза мъжът. — Така наричат Жертвения съвет, нали?

Лира усети как Панталеймон трепна, но успя да запази самообладание. Демоните на двамата възрастни, котка и пеперуда, като че не забелязаха нищо.

— Лакомии? — повтори младата жена. — Какво странно име! Защо ги наричат така?

Лира отвори уста да й разкаже някои от смразяващите кръвта истории, с които плашеше оксфордските хлапета, но мъжът я изпревари.

— Това идва от инициалите — Лондонски комитет за изкупление. Всъщност идеята е много стара. През Средновековието родителите давали децата си на Църквата, за да стават монаси и монахини. Горките хлапета били принасяни в жертва пред Бога. Идеята била заимствана оттам, докато изследвали тази работа с Праха… Както вероятно знае нашата малка приятелка. Защо не идеш да си поговориш с лорд Бореал? — попита той направо. — Сигурен съм, че ще се радва да се запознае с протежето на госпожа Колтър. Онзи с посивялата коса и демона змия.

Лира разбираше, че той иска да се отърве от нея, за да може да си говори на четири очи с младата жена. Но жената изглежда беше заинтригувана от Лира, защото го остави и се приближи към нея.

— Почакай малко… Как се казваш?

— Лира.

— Аз съм Адел Старминстър. Журналистка. Можем ли да си поговорим някъде насаме?

— Да — отвърна простичко Лира, която намираше за съвсем естествено, че хората може да искат да си говорят с нея.

Пеперудата демон изпърха над тях, завъртя се из стаята и се върна. Прошепна нещо на ухото на Адел и тя се обърна към Лира:

— Да идем да седнем до прозореца.

Това беше любимото място на Лира. Прозорецът гледаше към реката и по това време светлините на отсрещния бряг блестяха ярко и се отразяваха в придошлата тъмна вода. Нагоре по реката се движеше върволица от баркаси, теглени на буксир. Адел Старминстър седна и направи място на Лира до себе си.

— Професор Докър каза, че имаш някаква връзка с госпожа Колтър. Правилно ли съм разбрала?

— Да.

— Каква е тя? Не си й дъщеря, нали? Щях да знам…

— Разбира се, че не. Аз съм личната й асистентка.

— Лична асистентка? А не си ли малко млада за това? Мислех, че си й някаква роднина. А тя що за човек е?

— Много е умна — каза Лира. Допреди тази вечер сигурно би казала още много, но нещата се променяха.

— Да, но аз питам за характера — настоя Адел Старминстър. — Как се държи — дружелюбно, нервно… Ти тук ли живееш, с нея? Каква е тя, когато сте сами?

— Много е добра — безстрастно изрече Лира.

— А ти какво правиш? По какъв начин й помагаш?

— Правя разни изчисления и неща от този род. Като при навигация.

— Разбирам… А откъде си? Как каза, че се казваш?

— Лира. И съм от Оксфорд.

— А защо госпожа Колтър избра теб…

Жената млъкна насред дума, защото пред тях внезапно се изправи самата госпожа Колтър. От начина, по който Адел вдигна поглед към нея, а пеперудата запърха уплашено над главата й, Лира разбра, че младата жена не е сред поканените на коктейла.

— Не знам коя сте — изрече госпожа Колтър много тихо, — но ще го разбера само за пет минути и тогава ще се простите с работата си на журналистка. Сега станете, без да вдигате шум, и излезте оттук. Мога само да ви кажа, че онзи, който ви е довел, също ще си изпати.

Госпожа Колтър сякаш беше заредена с някакъв вид анбарен заряд. Тя дори миришеше различно — от тялото й лъхаше на нагорещен метал. Лира и по-рано го беше усещала, но този път обектът беше друг и горката Адел нямаше нужната сила да се съпротивлява. Демонът й безсилно се отпусна на рамото й, изпърха един-два пъти с великолепните си крила и падна в несвяст. Жената също едва се държеше на крака. Тя се затътри непохватно през тълпата от бъбрещи гости и излезе от стаята. Едната й ръка придържаше примрелия демон на рамото й.

— Е? — обърна се госпожа Колтър към Лира.

— Не съм й казала нищо важно.

— Какво те питаше?

— Само с какво се занимавам, откъде съм и в този дух.

Едва тогава Лира забеляза, че госпожа Колтър е сама, без демона си. Как беше възможно? Но в този миг златната маймунка изникна изневиделица до тях. Жената протегна ръка, помогна на демона си да скочи на рамото й и сякаш изведнъж се успокои.

— Ако случайно забележиш още някого, който не е поканен, ела и ми кажи, скъпа.

Миризмата на нагорещен метал беше изчезнала. Може би Лира само си беше въобразила. Отново усещаше парфюма на госпожа Колтър, аромата на розите, миризмата на пурети и парфюмите на другите жени. Госпожа Колтър се усмихна със заговорнически вид, който казваше: „Ние с теб ги разбираме тези неща, нали?“, и отново тръгна да обхожда гостите.

Панталеймон прошепна на ухото на Лира:

— Докато тя беше тук, демонът й излезе от стаята ти. Сигурно е претърсвал и сега знае за алетиометъра.

Лира беше почти сигурна, че е така, но нямаше какво да направи. Какво разправяше онзи професор за Лакомиите? Тя го потърси с поглед, но когато го откри, видя как портиерът (облечен за случая като лакей) и още един мъж го потупват по рамото и тихо му казват нещо, при което професорът побеля като платно и ги последва навън. Това продължи само няколко секунди и беше направено така дискретно, че никой дори не забеляза, но Лира се почувства уязвима и се разтрепери вътрешно.

Тя се шляеше безцелно из двете стаи, в които бяха събрани гостите, слушаше с половин ухо разговорите, хвърляше око към коктейлите, които й беше забранено да опитва, и усещаше как с всяка минута раздразнението й нараства. Дори не беше забелязала, че някой я наблюдава, когато портиерът изникна до нея и прошепна на ухото й:

— Госпожице Лира, господинът до камината би искал да поговори с вас. Ако не знаете, той е лорд Бореал.

Лира погледна към другия край на стаята. Посивелият мъж с могъщо телосложение гледаше право в нея, а когато срещна погледа й, кимна и й даде знак да се приближи.

Тя тръгна към него неохотно, но любопитството й беше събудено.

— Добър вечер, дете — поздрави лорд Бореал. Гласът му беше спокоен и уверен. Люспестата глава и изумрудените очи на демона му проблясваха в светлината на лампата от гравирано стъкло.

— Добър вечер — отвърна Лира.

— Как е старият ми приятел, Ректорът на „Джордан“?

— Много добре, благодаря.

— Сигурно на всички им е било много мъчно да се разделят с теб?

— Да, така е.

— А госпожа Колтър създава ли ти достатъчно работа? На какво те учи?

Лира усети как непокорството надига глава у нея и вместо да отговори на този снизходителен въпрос истината или да даде воля на въображението си, което неведнъж я беше спасявало, изтърси:

— Уча за частиците на Русаков и за Жертвения съвет.

Изведнъж цялото му внимание се насочи към нея, както се насочва лъчът на анбарен прожектор.

— Може би ще ми кажеш какво знаеш?

Вече нищо не можеше да спре Лира.

— Те провеждат експерименти на север. Като доктор Груман.

— Продължавай.

— Правят специални фотограми, на които може да се види Прахът, и ако на снимката има мъж, цялата светлина отива към него, а към детето не отива нищо, или поне не толкова много.

— Госпожа Колтър ли ти е показвала такава снимка?

Лира се поколеба, защото това вече не беше лъжа, а нещо друго, в което нямаше никакъв опит.

— Не — призна тя. — Видях такава в „Джордан“.

— Кой ти я показа?

— Всъщност не са ми я показвали на мен. Аз само минавах и я видях. После Жертвеният съвет отвлече приятеля ми Роджър. Но…

— Кой ти показа снимката?

— Чичо ми Азриел.

— Кога?

— Последния път, когато беше в „Джордан“.

— Ясно. И какво друго си научила? Май чух да споменаваш Жертвения съвет?

— Да, само че не съм го чула от него. Научих го тук.

Това си беше самата истина.

Той я наблюдаваше внимателно. Лира отвърна на погледа му с цялата невинност, на която беше способна. Най-сетне мъжът кимна.

— Тогава госпожа Колтър явно е решила, че си готова да й помагаш в тази работа. Интересно. Започна ли вече?

— Не — отвърна Лира.

За какво говореше той? Панталеймон мъдро се спотайваше в най-безличната си форма на нощна пеперуда и не можеше да издаде чувствата й, а за себе си тя беше сигурна, че ще съумее да запази невинно изражение.

— А каза ли ти какво става с децата?

— Не, не ми е казвала. Знам само, че става дума за Праха и че те са нещо като жертва.

Това отново не беше съвсем лъжа — нали не беше казала, че го е чула лично от госпожа Колтър!

Жертва е твърде драматична дума. Онова, което се прави, е не само за наше, а и за тяхно добро. Пък и всички те тръгват с госпожа Колтър по своя воля. Именно затова я ценим толкова. Те трябва да се включат доброволно и с желание, а кое дете може да й устои? И ако е решила да те използва, за да доставя деца, още по-добре. Много се радвам.

Той й се усмихна досущ като госпожа Колтър, сякаш двамата споделяха обща тайна. Лира му отвърна с вежлива усмивка и мъжът насочи вниманието си към друг събеседник.

Лира усещаше ужаса на Панталеймон и знаеше, че и той чете мислите й. Искаше да излезе някъде и да си поговорят двамата насаме, искаше да се махне от този апартамент, да се върне в малката си порутена стаичка на Дванайсетото стълбище, искаше да намери лорд Азриел…

И сякаш в отговор на това желание дочу да се споменава името му и се приближи към групата на говорещите, като си даде вид, че иска да си вземе от закуските. Мъж в пурпурно епископско одеяние тъкмо казваше:

— Не, не мисля, че лорд Азриел ще ни създава грижи, поне за известно време.

— Къде казахте, че го държат?

— В крепостта Свалбард, доколкото разбрах. Пазят го броненосците — бронираните мечки. Невероятни същества! И хиляда години да живее, пак не може да избяга от тях. Всъщност мисля, че пътят ни наистина е чист…

— Последните опити потвърдиха убеждението, което винаги съм подкрепял — че Прахът е еманация на тъмното начало и…

— Не улавям ли зороастрийска ерес?

— Онова, което някога е било ерес…

— И ако успеем да изолираме тъмното начало…

— Свалбард ли казахте?

— Бронираните мечки…

— Жертвеният съвет…

— Децата не страдат, сигурен съм в това…

— Лорд Азриел е заточен…

Лира беше чула достатъчно. Обърна се и се измъкна от гостната, влезе в стаята си и затвори вратата. Шумът от коктейла тутакси заглъхна.

— Е? — тихо попита тя и Панталеймон се превърна в щиглец, който кацна на рамото й.

— Ще бягаме ли? — прошепна той в отговор.

— Разбира се. Ако го направим сега, с всичките тези хора наоколо, тя може да не се усети веднага.

— Но той ще се усети.

Панталеймон говореше за демона на госпожа Колтър. Когато си представи златистия му ореол, почувства, че й прилошава от страх.

— Този път ще се боря с него! — храбро заяви Панталеймон. — Аз мога да се променям, а той не може. Ще се променя толкова бързо, че няма да успее да реагира. Този път ще го победя, ще видиш.

Лира кимна разсеяно. Какво да облече? Как да се измъкне така, че никой да не я забележи?

— Ще трябва да идеш на разузнаване — прошепна тя. — Видиш ли, че е чисто, даваш ми знак и тръгваме. Бъди нощна пеперуда. И запомни, когато никой не гледа, изчезваме…

Тя открехна вратата и Панталеймон тихо се измъкна — тъмна сянка на фона на приглушената розова светлина в антрето.

През това време тя бързо навлече най-топлите дрехи, които имаше, и пъхна още няколко в една синтетична модна торбичка от магазина, който бяха посетили същия следобед. Госпожа Колтър й даваше пари като бонбони и макар Лира да ги харчеше наляво и надясно, все още й оставаха няколко соверена. Тя ги пъхна в джоба на тъмното палто от вълча кожа.

Последен уви алетиометъра в черното кадифе. Дали онази отвратителна маймунка го беше открила? Да, сигурно, и сто на сто беше казала на госпожа Колтър! Ах, защо не го беше скрила по-добре!

Приближи се на пръсти до вратата. За щастие тя беше в края на коридора до самия вестибюл, а повечето гости бяха в двете големи стаи от другата му страна. Чуваха се гласове, смях, тихият шум на водата в тоалетната, звън на чаши. В този миг един тъничък гласец прошепна в ухото й:

— Сега! Бързо!

Лира се промъкна във вестибюла и след по-малко от три секунди вече отваряше външната врата на апартамента. Миг по-късно беше навън и тихо притваряше вратата. С превърнатия в щиглец Панталеймон на рамото тя изтича по стълбите и изскочи навън.

6.
Мрежите

Лира бързо се отдалечи от реката, защото крайбрежната улица беше широка и добре осветена. Между нея и Кралския арктически институт имаше плетеница от малки улички, а сградата му беше единственото място в Лондон, за което беше сигурна, че ще може да открие, затова тя забърза нататък през тъмния лабиринт.

Ех, ако познаваше Лондон така добре, както познаваше Оксфорд! Тогава щеше да знае кои улици да избягва, къде да си измоли храна и, което беше най-важното, на кои врати да почука, за да намери подслон. В тази студена нощ тъмните улици наоколо бяха пълни с живот и тайни, но тя не знаеше нищо за тях.

Панталеймон се превърна в дива котка и се заозърта в мрака със зорките си очи. Час по час той спираше с настръхнала козина и Лира тутакси свиваше встрани. Нощта беше изпълнена с шумове — пиянски смях, дрезгави гласове, ревящи някаква песен, тракане и скърцане на зле смазана машина в някакво мазе. Лира се движеше предпазливо, като се стараеше да стои в сянката и да не напуска тесните улички, а сетивата й бяха изострени и преплетени с тези на Панталеймон.

От време на време й се налагаше да прекоси някоя широка, ярко осветена улица с бръмчащи трамваи, облени в светлина под анбарните си жици. Имаше правила за пресичане на лондонските улици, но тя не се съобразяваше с тях, а когато някой й викнеше, хукваше да бяга.

Чудесно беше да е отново свободна. Знаеше, че и Панталеймон, който стъпваше тихо на меките си котешки лапи до нея, изпитва същата радост, че е навън, макар това да беше мрачният Лондон, наситен с изпарения, сажди и шум. По-нататък щеше да им се наложи да се замислят върху онова, което бяха чули в апартамента на госпожа Колтър, но още не беше дошло времето. Сега най-важното беше да намерят място, където да преспят.

На кръстовището до един голям универсален магазин, чиито ярки светлини се отразяваха в мократа настилка, имаше кафене на колела — малък фургон с тезгях под дървения кепенец, който се вдигаше нагоре като навес. Вътре светеха силни жълти лампи и се носеше аромат на кафе. Собственикът в бяла престилка се беше облакътил на тезгяха и разговаряше с двама-трима клиенти.

Съблазънта беше голяма. Лира беше вървяла цял час на студа и влагата. С кацналия на рамото й Панталеймон, който сега беше врабче, тя се приближи и вдигна ръка, за да привлече вниманието на собственика.

— Чаша кафе и сандвич с шунка, моля.

— Не е ли малко късно за теб, миличка? — попита някакъв господин с цилиндър и бял копринен шал.

— Да — отвърна тя и се загледа в оживеното кръстовище. В близкия театър представлението тъкмо беше свършило и хората се тълпяха в ярко осветеното фоайе, викаха такси и се загръщаха в палтата си. Срещу него беше входът на подземната железница. Там тълпите бяха още по-гъсти, стотици хора се качваха и слизаха по стълбите.

— Заповядай, миличко — каза собственикът на фургона. — Два шилинга.

— Нека аз да платя — предложи мъжът с цилиндъра.

„Защо не?“, помисли си Лира. Можеше да тича по-бързо от него, а парите сигурно щяха да й потрябват. Мъжът с цилиндъра хвърли една монета на тезгяха и й се усмихна. Демонът му, лемур, се беше вкопчил в яката на палтото му и се блещеше към Лира с големите си кръгли очи.

Тя отхапа от сандвича си, като продължаваше да се взира в оживената улица. Нямаше представа къде се намира, защото никога не беше виждала карта на Лондон, не знаеше колко е голям и не можеше да предположи колко дълго ще й се наложи да върви, за да излезе от него.

— Как се казваш? — попита мъжът.

— Алис.

— Хубаво име. Искаш ли да ти сипя малко от това в кафето? Ще те стопли…

С тези думи той развъртя капачката на плоска сребърна бутилка.

— Не ми харесва — каза Лира. — Обичам само кафе.

— Сигурен съм, че никога не си опитвала такова бренди.

— Опитвала съм. И ми беше ужасно лошо. Изпих цяло шише… почти.

— Както искаш — сви рамене мъжът и наклони бутилката над чашата си. — Накъде си тръгнала така, сам-самичка?

— Чакам баща ми.

— А той какъв е?

— Убиец.

— Какъв?

— Казах ви, убиец. Такава му е професията. Тази вечер е на работа. Тук съм му донесла чисти дрехи, защото след работа обикновено целият е в кръв.

— О, ти се шегуваш!

— Нищо подобно.

Лемурът издаде тих мяукащ звук и бавно се изкатери по тила на мъжа, за да я огледа по-добре. Лира изпи кафето си с непроницаемо изражение и дояде сандвича си.

— Лека нощ — каза тя. — Татко май идва. Вижда ми се малко ядосан.

Мъжът с цилиндъра се огледа, а Лира в това време се запъти към тълпата пред театъра. Колкото и да й се искаше да се повози на подземната железница (госпожа Колтър й беше казала, че тя не е предназначена за хора от тяхната класа), мисълта да бъда хваната в капан под земята я плашеше. По-добре да остане на повърхността, за да може да бяга, ако се наложи.

Тя продължи да върви, а улиците ставаха все по-тъмни и празни. Ръмеше ситен дъждец, но дори и да нямаше облаци, небето беше прекалено осветено от заревото на града, за да се видят звездите. Панталеймон смяташе, че вървят на север, но кой би могъл да каже със сигурност?

Безкраен лабиринт от улички с еднакви тухлени къщи и градинки, в които едва се побираха кофите за боклук. Огромни мрачни фабрики зад телени огради, осветени от една-единствена анбарна лампа на стената, и нощни пазачи, дремещи над мангалите си. Грозни параклиси, които се отличаваха от складовете около тях само по Разпятието над входа. Веднъж тя опита да отвори вратата на един от тях, но чу стон откъм пейката само на крачка в тъмното и побегна. Преддверието беше пълно със спящи.

— Къде ще спим, Пан? — попита тя, докато се тътреха по една улица със затворени магазини, чиито решетки бяха спуснати.

— Пред някой праг.

— Не искам да ни видят. Всички входове са толкова открити.

— Ей там има канал…

Той се вглеждаше в една пресечна уличка от лявата им страна, и наистина, в дъното й блещукаше тъмно петно, което подсказваше, че наблизо има вода. Те предпазливо се запътиха нататък и наистина откриха канал. На пристана бяха привързани десетина лодки някои от тях високо над водата, другите тежко натоварени под щръкнали като бесилки кранове. От прозорчето на дървена барака се процеждаше мъждива светлина, а от металния комин се издигаше тънка струйка дим. Това беше единствената светлина наоколо, ако не се броят лампите на стената на някакъв склад и на стрелката на висок кран, и земята тънеше в полумрак. Пристаните бяха отрупани с варели от каменовъглен спирт, камари трупи и рула гумирани кабели.

Лира се приближи на пръсти до бараката и надникна през прозорчето. Възрастен мъж четеше комикс, мърдайки беззвучно устни, и пушеше лула, а демонът му, къдрава болонка, спеше на клъбце на масата. Човекът се изправи, взе от чугунената печка почернял чайник и наля гореща вода в нащърбена чаша, после отново се зае с комикса си.

— Дали да не го помолим да ни приюти, Пан? — прошепна Лира, но Панталеймон изглеждаше явно притеснен от нещо. Той се превръщаше последователно ту в прилеп, ту в бухал, ту отново в дива котка. Лира се огледа и тутакси схвана причината за паниката му. Към тях тичаха двама мъже. Единият държеше разпъната рибарска мрежа.

Панталеймон нададе дрезгав вик, превърна се в леопард и се хвърли към демона на по-близкия мъж, дива лисица, като я изтласка назад така, че тя се оплете в краката на човека. Той изруга и отскочи настрана. Лира изтича покрай него и хукна към открития кей. Не биваше да допуска да я притиснат в ъгъла.

Панталеймон, който сега беше орел, полетя стремително към нея.

— Наляво! Давай наляво!

Тя сви наляво и забеляза пролука между варелите с каменовъглен спирт и края на ръждясал железен навес и хукна нататък като стрела.

Но тези мрежи!

Във въздуха нещо изсвистя, нещо прелетя край нея и одраска бузата й и вонящите на катран върви се спуснаха върху лицето и раменете й, оплетоха ръцете й и се стегнаха около тялото й. Тя се строполи, но продължи да се мята и да ръмжи в напразно усилие да се изтръгне.

— Пан! Пан!

Но демонът лисица впи зъби в котката Панталеймон. Лира усети разкъсващата болка със собствената си плът и диво изкрещя. Единият мъж бързо стегна връвчиците около нея, омота ръцете и краката й, гърлото и главата й, уви я като вързоп и я остави да лежи на мократа земя. Лира се чувстваше безпомощна като муха, оплетена в паяжина. Бедният Пан се влачеше към нея заедно с вкопчената в гърба му лисица и дори нямаше сили да се превърне в нещо друго. А вторият мъж лежеше в тъмна локва и от гърлото му стърчеше стрела…

Светът сякаш застина, когато и съучастникът му го забеляза.

Панталеймон се изправи и примигна. Чу се меко тупване и мъжът с мрежата се строполи върху Лира, като кашляше и се мъчеше да си поеме дъх. Тя изкрещя от ужас — от него шуртеше кръв!

Тропот на тичащи крака и някой отдръпна трупа от Лира и се надвеси над него. Нечии ръце я вдигнаха, мярна се нож и връвчиците паднаха една по една. Тя се измъкна от тях, плюейки, и се хвърли на прегърне Панталеймон.

Докато коленичеше, погледна през рамо към новодошлите. Бяха мургави мъже, единият въоръжен с лък, другите с ножове. Онзи с лъка ахна.

— Я, ама това не е ли Лира?

Познат глас, но тя някак не можеше да го свърже с това място, докато мъжът не пристъпи напред. Лампата освети лицето му и демона ястреб на рамото му. Циганин! Оксфордски циганин от плът и кръв!

— Аз съм Тони Коста — каза той. — Сети ли се? Ти си играеше с братчето ми Били около лодките в Йерихон, докато Лакомиите го отмъкнаха.

— Господи, Пан, спасени сме! — изхлипа Лира, но в този миг я прониза ужасна мисъл. Корабът, който беше отвлякла миналото лято, принадлежете на семейство Коста. Ами ако си спомни?

— Най-добре ела с нас — предложи той. — Сама ли си?

— Да. Избягах…

— Добре, после ще говорим. Сега тихо. Яксер, закарай тия тела в сянката. Керим, ти се оглеждай наоколо.

Лира стоеше и трепереше, притиснала Панталеймон към гърдите си. Той се гърчеше и се опитваше да види нещо. Тя проследи погледа му и внезапно изпита същото любопитство — а какво ставаше с демоните на мъртвите мъже? Те линееха и се стапяха пред очите й, разсейваха се като малки облачета дим, но все още се опитваха да се вкопчат в мъртвите тела и да останат с тях. Панталеймон отмести поглед, а Лира се запрепъва след Тони Коста.

— Какво правите тук? — попита тя.

— Тихо, детенце. И така си имаме достатъчно проблеми, не ни трябват повече. Ще поговорим на кораба.

Той се насочи към малко дървено мостче, следван мълчаливо от другите двама мъже. Оттам излезе на пристана, стъпи на борда на закотвения кораб и бутна вратата на каютата.

— Влизай! — нареди. — И по-бързо!

Лира се подчини и потупа чантичката си (която не беше изпуснала дори оплетена в мрежата), за да се увери, че алетиометърът още е там. В дългата тясна каюта светеше фенер, окачен на кука. Едра жена с посивяла коса седеше до масата и четеше вестник. Лира тутакси позна майката на Били.

— Кой е това? — попита жената. — Възможно ли е да е Лира?

— Точно тя е. Мамо, трябва да се махаме. Убихме двама мъже на канала. Решихме, че са от Лакомиите, но изглежда са били турски търговци. Бяха хванали Лира. Не ме питай нищо, после ще говорим.

— Ела тук, дете — каза Мама Коста.

Лира се приближи, едновременно доволна и уплашена, защото знаеше, че Мама Коста има ръце като боздугани, пък и вече беше сигурна, че с Роджър и другите деца от колежа са отвлекли тъкмо техния кораб. Но циганката стисна нежно с две ръце лицето на Лира, а демонът й, голямо сиво куче, което приличаше повече на вълк, се наведе към Панталеймон и го близна по главата. Мама Коста обгърна Лира с едрите си ръце и я притисна до гърдите си.

— Не знам какво правиш тук, но ми се виждаш измъчена. Можеш да легнеш в креватчето на Били, а аз ще ти направя нещо топло за пиене. Настанявай се, детенце.

Изглежда пиратската й авантюра беше забравена, ако не простена. Лира се отпусна върху възглавниците на пейката пред лъснатата до бяло чамова маса. Газовият мотор забоботи и лодката се разтърси.

— Къде отиваме? — попита Лира.

Мама Коста сложи на печката тенджера с мляко и започна да ръчка жаравата с машата, за да разпали огъня.

— По-далеч оттук. Сега няма да говорим за това. Утре сутрин ще си приказваме.

Тя не каза нищо повече, изчака млякото да се стопли и подаде чашата на Лира, а когато лодката потегли, излезе на палубата и шепнешком заговори с мъжете. Лира изсърба млякото и вдигна крайчето на щората, вглеждайки се в отминаващите кейове. Няколко минути по-късно тя вече спеше дълбоко.

 

 

Събуди се в тясно легло, а някъде отдолу долиташе боботенето на мотор. Тя рязко седна, удари си силно главата и изруга. Озърна се наоколо и се изправи вече по-внимателно. В слабата сивкава светлина видя още три легла, всичките празни и грижливо оправени — едното под нейното, другите две на отсрещната стена. Огледа се за дрехите си и видя роклята и вълчето палто сгънати на края на леглото й, а до тях беше чантичката. Алетиометърът не се беше изгубил.

Бързо се облече и отвори вратата. Озова се в каютата с печката. Беше топло, но не се виждаше никой. Отвън се влачеха валма сива мъгла, през които прозираха тъмни сенки, но не беше ясно дали са дървета или къщи.

Тя понечи да тръгне към палубата, но в този миг вратата се отвори и влезе Мама Коста, загърната в старо сукнено палто, по което като миниатюрни перлички блестяха хиляди капки влага.

— Добре ли спа? — попита тя и посегна да вземе един тиган. — Седни сега някъде и не ми се пречкай, а аз ще ти направя нещо за закуска. Не ми се мотай из краката, виждаш колко е тясно.

— Къде сме? — попита Лира.

— На Големия свързващ канал. Ти по-добре стой тук, дете. Не искам да се качваш на палубата. Имаме проблеми.

Тя пусна в тигана няколко резена бекон и счупи отгоре едно яйце.

— Какви проблеми?

— Нищо сериозно, стига да кротуваш и да не се показваш.

Лира седна да се храни, а Мама Коста замълча. По едно време корабът намали скоростта, нещо се удари в кърмата, чуха се сърдити мъжки гласове, но после някой пусна шега, всички се разсмяха и гласовете заглъхнаха, а корабът продължи пътя си.

Не след дълго в каютата слезе Тони Коста, също като майка си обсипан със ситни бисерчета влага. Той изтръска шапката си над печката и капчиците заподскачаха и засъскаха.

— Какво ще й кажем, мамо?

— Първо ще я питаме, после ще обясняваме.

Той си наля кафе в алуминиево канче и седна. Беше мургав мъж с могъщо телосложение и сега, на дневната светлина, Лира забеляза колко е мрачно лицето му.

— Права си — съгласи се той. — Кажи ни сега какво правиш в Лондон, Лира. Ние мислехме, че са те отвлекли Лакомиите.

— Да, аз живях с една дама…

Лира се замисли за миг, припомняйки си всички подробности, и подреди историята си, както се подрежда тесте карти, готови за раздаване. Разказа им всичко, само за алетиометъра премълча.

— И снощи на този коктейл разбрах какво всъщност правят. Самата госпожа Колтър е от Лакомиите и искаше да ме използва, за да отвличаме заедно още деца. И ще ви кажа с какво се занимават…

Мама Коста излезе от каютата и тръгна към кубрика. Тони изчака вратата да се затвори и каза:

— Знаем какво правят. Поне отчасти. Знаем, че децата не се връщат. Карат ги на север, където няма жива душа, и си правят опити с тях. Най-напред мислехме, че изпробват разни лекарства и ваксини, ама защо им е притрябвало да започват така изведнъж? После си помислихме за тартарите — че тайно са се сговорили с тях. Те искат да идат по на север, също като другите, заради каменовъгления спирт и горивата, а слуховете за война се носеха още преди да се появят Лакомиите. И решихме, че Лакомиите подкупват вождовете на тартарите. Дават им деца, а тартарите ги ядат. Пекат децата и ги ядат.

— Не е вярно! — възрази Лира.

— Вярно е. Много още може да се говори. Чувала си някога за налкайнен?

— Не. Даже и при госпожа Колтър. Какво е това?

— Нещо като призрак, дето броди из техните гори. Голям е колкото дете и няма глава. Ходи пипнешком нощно време и ако заспиш в гората, вкопчва се в тебе и не те пуска за нищо на света. Налкайнен е северна дума. И Ветросмукачите, и те са опасни. Те летят по въздуха. Понякога хвърчат на ята или се крият из трънаците. Допрат ли се до теб, цялата ти сила изтича. Не можеш да ги видиш, виждаш само блещукане във въздуха. И Бездиханните…

— Те пък какви са?

— Недоубити войници. Да си жив е едно, да си умрял е съвсем друго, но да си недоубит е най-лошо. Те не могат да умрат, но нямат сили и да живеят. И така се скитат безкрай. Наричат ги Бездиханните заради онова, което са им сторили.

— А то какво е? — попита Лира с разширени очи.

— Северните тартари им разрязват гърдите и им изваждат дробовете. Това е цяло изкуство. Правят го, без да ги убиват, но дробовете им вече не действат, ако демоните им не им правят изкуствено дишане с ръце. Затова те нито дишат, нито не дишат, нито живеят, нито са мъртви. Недоубити, с една дума. А демоните им трябва ден и нощ да се трудят, иначе и те ще загинат заедно с тях. Чувал съм, че можеш да срещнеш в горите цели отряди от Бездиханни. А за броненосците чувала ли си? Това са бронираните мечки. Нещо като полярните мечки, само че…

— Да! Чувала съм за тях! Един от мъжете снощи каза, че чичо ми, лорд Азриел, е заточен в някаква крепост и го пазят бронирани мечки.

— Така ли? А какво е правил там?

— Изследвания. Но от думите на мъжа подразбрах, че чичо ми не е на страната на Лакомиите. И са много доволни, че той е затворен.

— Е, щом бронираните мечки го вардят, няма да излезе оттам. Те са нещо като наемници, ако знаеш какво значи това. Продават силата си на онзи, който им плаща. Имат ръце също като хората и по някакъв начин са се научили да обработват желязото, най-вече метеоритното. От него си коват брони. Те нападат скрелингите от векове. И са безмилостни убийци, но държат на думата си. Спогодиш ли се с броненосците, можеш да разчиташ на тях.

Лира го слушаше с благоговеен ужас.

— Мама не обича да слуша за севера заради онова, което може да се случи на Били — каза Тони. — Нали знаем, че са го отвели на север.

— Откъде знаете?

— Хванахме един от Лакомиите и го принудихме да говори. Така научихме някои неща. Ония двамата на кея не бяха Лакомии — прекалено бяха тромави. Ако бяха Лакомии, щяхме да ги хванем живи. Виждаш ли, ние, циганите, сме най-пострадали от тях и сега се събираме да решим какво да правим. Затова бяхме снощи в канала — набавяхме си запаси, за да тръгнем към Блатата — ние им викаме Тресавищата. Изглежда ще пратим спасителна група, но първо ще чуем какво знаят другите цигани и ще си направим план. На мястото на Джон Фаа и аз щях да направя точно това.

— Кой е Джон Фаа?

— Кралят на циганите.

— И наистина смятате да спасите децата? А Роджър?

— Какъв Роджър?

— Той помагаше в кухнята на „Джордан“. И също като Били го откраднаха в деня, преди да замина за Лондон с госпожа Колтър. Бас държа, че ако бяха отвлекли мен, той щеше да ме спаси. Щом искате да спасявате Били, искам да дойда и аз, за да спася Роджър.

„И чичо Азриел“, помисли си, но не го изрече на глас.

7.
Джон Фаа

Сега, когато имаше цел, Лира се почувства далеч по-добре. Да помага на госпожа Колтър беше много интересно, но Панталеймон беше прав — там тя всъщност не вършеше никаква работа, а беше просто красиво домашно кученце. На циганския кораб имаше истинска работа за вършене и Мама Коста не я жалеше. Лира чистеше и метеше, белеше картофи и правеше чай, смазваше витлото и го почистваше от водорасли, миеше чинии, отваряше шлюзовете, привързваше кораба на пристаните и само след няколко дни дотолкова свикна е новия си живот, сякаш се беше родила циганка.

Тя обаче не забелязваше, че семейството на Мама Коста постоянно е нащрек дали някой няма да се заинтересува прекалено много от нея. Истината беше, макар Лира още да не го знаеше, че е много важна и госпожа Колтър и Жертвеният съвет със сигурност ще я търсят навсякъде. Тони беше чул слуховете в крайбрежните кръчми, че полицията прави хайки, претърсва къщи, ферми и фабрики, без да дава обяснения, но се говорело, че издирват изчезнало момиче. И това само по себе си беше странно, при толкова изчезнали деца, които никой не търсеше. И циганите, и хората край реката бяха нервни и напрегнати.

Имаше и още една причина семейство Коста да проявява такъв интерес към Лира, но тя щеше да я научи едва след няколко дни.

Ето защо те продължаваха да я държат под палубата, когато минаваха край къщичките на пазачите, охраняващи шлюзовете, в малките заливчета по канала и навсякъде, където се мотаеха безделници от сушата. Веднъж минаха през едно градче, в което полицията проверяваше всички преминаващи лодки и корабчета и в двете посоки. Семейството обаче беше подготвено. Под леглото на Мама Коста имаше тайно скривалище и Лира лежа в него свита на кълбо, докато полицаите трополяха по стълбите и обикаляха целия кораб в безплодно търсене.

— Но как така демоните им не ме откриха? — попита Лира по-късно и Мама Коста й показа облицовката на скривалището — кедрово дърво, което действало приспивно на демоните. Това си беше самата истина — Панталеймон през цялото време беше спал блажено до главата на Лира.

Бавно, с много спирки и отклонения корабът на семейство Коста се приближаваше към Блатата, тази огромна и недостатъчно проучена пустош в Източна Англия с огромно празно небе и безкрайни тресавища. В единия си край Блатата преминаваха неусетно в плитко море с безброй заливчета и вливащи се рекички, а от другата му страна беше Холандия. Част от блатата бяха пресушени и преградени с насипи от холандците, някои от които се бяха заселили там. Ето защо диалектът, който се говореше по тези места, беше смесица от английски и холандски. Но част от Блатата никога не беше пресушавана и усвоявана и най-дивите централни райони, където се извиваха змиорки и водни птици се събираха на ята, където блещукаха тайнствени блатни огънчета и лоши хора примамваха непредпазливите пътници към тяхната гибел, за циганите открай време бяха най-сигурното място, където можеха да се събират.

И сега по хилядите канали, реки и потоци циганските лодки и корабчета се насочваха към Баян — единствената по-висока земя на стотици квадратни мили тресавища и мочурища. Там имаше много стара постройка, където се провеждаха събранията, а около нея живееха шепа постоянни жители. Имаше и няколко пристана, и един пазар, на който се продаваха змиорки. Когато се свикаше събрание на циганите, тук се събираха толкова много лодки, че човек можеше да върви цели мили само по палубите им, или поне така се говореше. В Блатата циганите бяха пълновластни господари. Никой друг не дръзваше да влезе там и докато те кротуваха и си въртяха търговията, хората от сушата си затваряха очите пред контрабандата и постоянните спречквания. И ако намереха нечие тяло, изхвърли на брега или оплетено в рибарските мрежи — какво толкова, някакъв си циганин!

Лира слушаше като омагьосана разказите за обитателите на Блатата, за голямото куче призрак, наречено Черния дявол, за блатните огънчета, които излизали от мехурчетата с вещерско масло, и започваше да мисли за себе си като за циганка, още преди да са стигнали Блатата. Скоро тя си върна оксфордския говор, към който сега се прибави и циганският, примесен с блатен холандски. Мама Коста трябваше да й напомни някои неща.

— Ти не си циганка, Лира. С малко повече практика можеш и да минеш за циганка, но не е само езикът, който ни прави цигани. У нас има дълбини и силни течения. Ние сме воден народ, а ти си дете на огъня. Ти повече приличаш на блатните огънчета и в душата ти има вещерско масло. Твоята душа е лъжовна, дете.

Лира се обиди.

— Никого не съм измамила досега! Питай…

Разбира се, нямаше кого да питат и Мама Коста се засмя, но смехът й беше добродушен.

— Не виждаш ли, че ти правя комплимент, глупаче?

Лира се успокои, макар да не разбираше нищо.

Когато стигнаха Баян, вече беше вечер и слънцето залязваше в кърваво зарево. Ниският остров и Залата, както и отрупаните около нея постройки чернееха като гърбави великани на фона на залеза. Тънък дим се виеше в неподвижния въздух, а от стотиците лодки наоколо се носеше миризма на пържена риба, на тютюн и ябълков спирт.

Акостираха близо до Залата на един пристан, за който Тони каза, че семейството му използва от поколения. Скоро Мама Коста вече беше сложила тигана на огъня и вътре цвърчаха две тлъсти змиорки, а в котлето се готвеше картофено пюре. Тони и Керим си напомадиха косите, облякоха си най-хубавите кожени куртки, сложиха си сини шалчета на точки, накичиха ръцете си със сребърни пръстени и тръгнаха да се видят с някои приятели от други лодки и да пийнат по чашка в най-близкия бар. Когато се върнаха, носеха важни новини.

— Дошли сме точно навреме. Събранието е тази вечер. Освен това в града се говори, че изчезналото дете е на цигански кораб и че ще се появи довечера на събранието! Какво ще кажете за това, а?

Той се изсмя и разроши косата на Лира. Откакто бяха влезли в Блатата, настроението му все повече се подобряваше и Лира имаше чувството, че свирепото му изражение е било само маска. Тя усещаше как вълнението й нараства. Нахрани се бързо, изми чиниите и се среса, после пъхна алетиометъра в джоба на вълчето палто и слезе на брега, където всички бързаха нагоре по склона към Залата.

Дотогава си мислеше, че Тони се шегува, но скоро откри, че това не е било шега и че изглежда много по-малко циганка, отколкото си въобразяваше, защото хората я гледаха, а децата я сочеха с пръст и когато стигнаха вратите на Залата, те вече вървяха сами между шпалир от хора, които се отдръпваха да им направят път.

Едва тогава Лира започна наистина да се изнервя. Тя се стараеше да стои по-близо до Мама Коста, а Панталеймон се уголеми колкото можа и се превърна в пантера, за да й вдъхне увереност. Мама Коста изкачваше тежко стълбите, сякаш нищо на света не можеше да я спре или да я застави да върви по-бързо, а Тони и Керим пристъпваха от двете й страни гордо като принцове.

Залата беше осветена от газени лампи, които хвърляха достатъчно светлина върху лицата на събралите се, но огромните греди в ъглите на помещението тънеха в сянка. Онези, които влизаха, трябваше да си проправят път, за да си намерят местенце. Всички пейки вече бяха претъпкани. Но хората се сгъстяваха, за да направят място на новодошлите, децата сядаха в скутовете на възрастните, а демоните се свиваха под седалките или кацаха по издадените греди на тавана.

В дъното на залата се издигаше подиум с осем резбовани дървени стола. Лира и спътниците й застанаха прави недалеч от вратата и в този миг от сянката на подиума излязоха осмина мъже и се изправиха пред столовете. През множеството премина тръпка. Когато шушукането утихна и се възцари пълна тишина, седем от мъжете седнаха.

Единственият, който остана прав, беше прехвърлил седемдесетте, но все още беше висок, изправен и с могъщо телосложение. Беше облечен в проста платнена куртка и карирана риза като много други мъже. Нямаше нищо, което да го отличава от тях, освен силата и авторитетът, които се излъчваха от него. Лира познаваше тази сила — чичо й Азриел я притежаваше, също и Ректорът на „Джордан“. Демонът на този мъж беше врана, която много приличаше на гарвана на Ректора.

— Това е Джон Фаа, повелителят на западните цигани — прошепна Тони.

Джон Фаа заговори бавно, с дълбок звучен глас:

— Цигани! Добре дошли на събранието. Дойдохме тук да слушаме и да решаваме. Всички вие знаете защо. Тук има много семейства, които са изгубили децата си. Някои са изгубили по две. Някой ги краде. Хората на сушата също губят децата си. В това отношение между нас и хората от сушата няма неразбирателство. От известно време се говори за някакво дете и за някаква награда. Ще ви кажа каква е истината, за да се сложи край на слуховете. Името на детето е Лира Белакуа и полицията на сушата я търси. На онзи, който я предаде, е обещана награда от хиляда соверена. Тя е дете от сушата, но е под наше покровителство и ще остане при нас. Онзи, който се изкуши от тези хиляда соверена, няма да си намери място нито на сушата, нито във водата. Ние няма да я предадем.

Лира усети как се изчервява до корените на косите, а Панталеймон се опита да стане невидим в облика си на нощна пеперуда. Всички погледи се насочиха към тях и тя вдигна очи към Мама Коста за кураж.

Джон Фаа заговори отново:

— Може да си говорим всичко, но това решение няма да се промени. Трябва да действаме така, че да променим други неща. Ще ви кажа още нещо: Лакомиите, тези крадци на деца, карат пленниците си в някакъв град в Далечния север, почти в земята на мрака. Не знам какво правят с тях там. Някои казват, че ги убивали, други говорят друго. Каква е истината никой не може да каже. Знаем само, че го правят с помощта на полицията на сушата и Църквата. Цялата власт е на тяхна страна. Запомнете това. Те знаят какво става и ще направят всичко възможно да помогнат на Лакомиите. Онова, което предлагам, е просто. Предлагам да пратим на север отряд бойци да отърват децата и да ги доведат тук живи и здрави. Предлагам да дадем колкото можем злато, заедно с цялата си смелост и умение. Да, Раймонд ван Герит?

Един мъж от публиката беше вдигнал ръка и Джон Фаа седна, за да му даде възможност да се изкаже.

— Прощавай, повелителю Фаа. Освен циганските деца има и отвлечени деца от сушата. Трябва да спасяваме и тях, правилно ли съм те разбрал?

Джон Фаа се изправи.

— Какво искаш да кажеш, Раймонд? Че сме готови да преминем през хиляди опасности, за да се доберем до една малка групичка уплашени деца, и после да им кажем, че някои могат да се върнат у дома, а останалите ще трябва да останат там? Не, имам по-добро мнение за теб. Е, приятели, одобрявате ли предложението ми?

Въпросът свари присъстващите неподготвени. Хората се поколебаха за миг, после гръмна многогласен рев, запляскаха ръце, вдигнаха се юмруци. Залата закипя. Гредите се разтърсиха и от тъмните ъгълчета изхвърчаха подплашени птици, стреснати в съня си, и запляскаха с крила. Облачета прах се посипаха върху събралото се множество.

Джон Фаа изчака минута-две, после вдигна ръка и шумът тутакси стихна.

— Ще ни трябва известно време да го организираме. Искам главите на семействата да определят сумите и да съберат парите. Ще се срещнем тук след три дни. Дотогава ще поговоря с детето, за което ви споменах, и с Отец Корам и ще разработя план, който да ви предложа. Лека нощ на всички.

Простодушното му, грубовато държание беше достатъчно да успокои страстите. Множеството започна да се изнася през вратите в студа и влагата на вечерта — някои към лодките си, други към претъпканите барове. Лира се обърна към Мама Коста:

— Кои са другите мъже на подиума?

— Главите на шестте фамилии, а седмият е Отец Корам, старейшината.

Не беше трудно да се предположи кой е той, защото беше най-възрастният от седмината. Отец Корам се подпираше на бастун и докато седеше зад Джон Фаа, ясно се виждаше как трепери като трескав.

— Хайде — каза Тони. — Ще те заведа при Джон Фаа да му поднесеш почитанията си. Наричай го „повелителю Фаа“. Не знам какво ще те пита, но гледай да му кажеш истината.

Сега Панталеймон беше врабче и стоеше на рамото на Лира, забил острите си нокти във вълчето палто. Тя тръгна след Тони към подиума.

Той я вдигна и я качи горе. Лира осъзнаваше, че всички, които още не бяха напуснали залата, я гледат, и си припомни хилядата соверена, на които я бяха оценили. Тя пламна и се поколеба. Панталеймон се превърна в дива котка и пропълзя на гърдите й, сгуши се в ръцете й и тихо засъска, като се озърташе наоколо.

Лира усети побутване и пристъпи към Джон Фаа. Той стоеше изправен, масивен и с безизразно лице — не човек, а каменен стълб, но след миг направи крачка към нея и й подаде ръка. Дланта на Лира се изгуби в огромната му лапа.

— Добре дошла, Лира — изрече той.

Отблизо гласът му наподобяваше дълбок тътен и тя сигурно щеше да се уплаши, ако не беше Панталеймон, както и искрицата топлота, която се мярна в каменното лице насреща й. Джон Фаа без съмнение беше благоразположен.

— Благодаря, повелителю Фаа — отвърна тя.

— Ела сега в стаята за съвещания и ще си поговорим — предложи Джон Фаа. — Семейство Коста добре ли те хранят?

— О, да. За вечеря имахме змиорки.

— Блатни змиорки, предполагам.

Стаята за съвещания беше голяма и удобна, с голяма камина, претъпкани със сребро и порцелан шкафове и тежка маса, излъскана от годините, около която бяха наредени дванадесет стола.

Другите мъже от подиума си бяха тръгнали, останал беше само треперещият възрастен човек. Джон Фаа му помогна да се настани до масата.

— Ти седни от дясната ми страна — каза той на Лира и се настани начело на масата. Лира се озова точно срещу Отец Корам. Изпитото му лице, което приличаше на покрит с кожа череп, и непрестанното треперене малко я плашеха. Демонът му беше красива пъстра котка, която обиколи масата с вдигната опашка и елегантно подуши Панталеймон, след което грациозно се настани в скута на Отец Корам, притвори очи и тихо замърка.

От сянката излезе някаква жена, която Лира не беше забелязала дотогава, остави пред Джон Фаа поднос с чаши и с лек поклон се оттегли. Той наля на себе си и Отец Корам ябълкова ракия от каменна бутилка, а на Лира сипа малко вино.

— И така — изрече циганският крал. — Избягала си.

— Да.

— А коя е дамата, от която избяга?

— Казва се госпожа Колтър. Мислех, че е добра, но се оказа, че е от Лакомиите. Чух някой да обяснява какво значело това — Лондонски комитет за изкупление — и тя го ръководи. Нейна е идеята. Всички те работят по някакъв план, не го знам какъв е, но искаха да ме накарат да им помагам в отвличането на деца. Те обаче не знаят…

— Какво не знаят?

— Първо, не знаят, че познавам някои от отвлечените деца. Моят приятел Роджър, който помагаше в кухнята на „Джордан“, и Били Коста, и едно момиче от Покрития пазар в Окфорд. Има и още нещо. Чичо ми, лорд Азриел… Чух ги да говорят за експедицията му на север и мисля, че той няма нищо общо с Лакомиите. Защото подслушвах в стаята на Ректора и на Професорите в „Джордан“ — скрих се в Стаята за отдих, където само те могат да влизат, и ги чух да говорят за експедицията му и за Праха, а той беше донесъл главата на Станислаус Груман и видях дупката, която тартарите бяха направили в черепа му. Сега Лакомиите са затворили чичо ми някъде. Пазят го бронираните мечки. И аз искам да го спася.

Това беше изречено гневно и с решителност, която никак не съответстваше на дребната й фигурка, потънала в стола с висока облегалка. Двамата мъже се спогледаха с усмивка, но ако усмивката на Отец Корам беше колеблива, богата на оттенъци и чувства, озаряващи лицето му като слънчев лъч във ветровит мартенски ден, Джон Фаа се усмихваше широко, топло и простодушно.

— По-добре ни кажи какво каза онази вечер чичо ти — подкани я той. — Разкажи ни всичко. Нищо не пропускай.

Лира повтори онова, което беше казала на семейство Коста, но по-бавно и по-искрено. Боеше се от Джон Фаа и най-вече от добротата му. Когато свърши, Отец Корам се обади за пръв път. Гласът му беше богат и мелодичен, с толкова оттенъци, колкото бяха цветовете на демона му.

— Този Прах — изрече той. — Използваха ли някаква друга дума, Лира?

— Не. Само Прах. Госпожа Колтър ми каза, че това били елементарни частици, но и тя го наричаше така.

— И мислят, че като си правят разни опити с деца, ще научат повече за него, така ли?

— Да. Само че не знам какво. Само чичо ми… Забравих да ви кажа нещо. Когато ни показваше онези снимки, имаше още една. На Рора…

— На кое? — попита Джон Фаа.

— На Аврора — обади се Отец Корам. — Нали така, Лира?

— Да, така беше. И в светлината на Рора имаше нещо като град. Кули, църкви и куполи. Помислих си, че малко прилича на Оксфорд. Чичо Азриел като че ли най-много се интересуваше от него, но Ректорът и Професорите питаха само за Праха, също като госпожа Колтър и лорд Бореал.

— Да-а — отново се намеси Отец Корам. — Това е интересно.

— А сега ще ти кажа нещо, Лира — каза Джон Фаа. — Отец Корам е мъдър човек. Ясновидец. Предсказа всичко за Праха, за Лакомиите, за лорд Азриел, също и за теб. Всеки път, когато семейство Коста и останалите заминаваха за Оксфорд, после ни донасяха новини. За теб, дете. Знаеше ли го?

Лира поклати глава. Започваше да се плаши сериозно. Панталеймон тихичко стенеше, така че никой не го чуваше, но тя го усещаше с пръстите си, докато милваше настръхналата му козина.

— Така е — продължи Джон Фаа. — Отец Корам научаваше за всичко, което правиш.

Лира вече не можеше да се сдържа.

— Не сме му направили нищо! Честна дума! Само малко го поокаляхме. И не отидохме много далече…

— За какво говориш, дете? — вдигна вежди Джон Фаа.

Отец Корам започна да се смее. Беше спрял да трепери и лицето му стана младо и изпълнено с живот.

Но на Лира не й беше до смях. С треперещи устни тя изрече:

— Даже и да бяхме намерили тапата, никога нямаше да я извадим! Ние само се пошегувахме! За нищо на света не бихме го потопили!

Сега и Джон Фаа се разсмя. Той плесна с широката си лапа по масата така силно, че чашите издрънчаха, огромните му рамене се разтресоха, а от очите му избликнаха сълзи, които той избърса с ръка. Лира никога не беше виждала подобно нещо, не беше чувала такъв рев — сякаш се смееше планина!

— О, да, и за това чухме, момиченце! — изрече той, когато най-сетне беше в състояние да говори. — Не вярвам оттогава семейство Коста да са отишли някъде, и да не им го напомнят! „Не е зле да оставяте пазач на кораба, Тони — разправят им хората. — Наоколо се навъртат свирепи момиченца!“ Тази история се разправя надлъж и шир из блатата, дете. Но ние не мислим да те наказваме за това. Не, не! Успокой се.

Той погледна Отец Корам и двамата мъже отново се разсмяха, но не толкова гръмогласно, и Лира се почувства спокойна и сигурна.

Джон Фаа тръсна глава и отново стана сериозен.

— Та ти казвах, Лира, че те знаем от малко момиченце. От бебе. И трябва да научиш онова, което знаем ние. Представям си какво са ти казали в „Джордан“ за родителите ти, но и те не знаят всичко. Казвали ли са ти някога кои са?

Лира беше слисана.

— Да — отвърна тя. — Казват, че аз… че те… че лорд Азриел ме е завел там, защото родителите ми са загинали във въздушна катастрофа. Това знам.

— Така ли? Добре, дете, сега ще ти разкажа цялата история. Истинската. Знам, че е истина, защото я научих от една циганка, а те всички казват истината на Джон Фаа и Отец Корам. Ето каква е истината за теб, Лира. Баща ти не е загинал във въздушна катастрофа, защото лорд Азриел е твой баща.

Лира усети как краката й се подкосяват и седна.

— Ето как се е случило това — продължи Джон Фаа. — Когато бил съвсем млад, лорд Азриел предприел няколко експедиции на север и се върнал с голямо състояние. А той бил луда глава, гневлив и необуздан. Майка ти също била с гореща кръв. Не толкова знатна като него, но умна жена. Дори учена, а ония, които са я виждали, казват, че била и много хубава. Тя и баща ти се влюбили от пръв поглед. Проблемът бил, че майка ти вече била омъжена. Съпругът й бил политик. Бил член на партията на краля, един от най-близките му съветници. Мъж, който бързо се издигал. Когато майка ти разбрала, че чака дете, не посмяла да каже на мъжа си, че детето не е негово. И когато бебето се родило — значи ти, момиченце, — от пръв поглед се виждало, че не прилича на мъжа й, а на истинския си баща, и тя решила, че е най-добре да те скрие и да каже, че си умряла. Закарали те в Оксфордшир, където баща ти имал имение, и те дали на една циганка да те гледа. Но някой подшушнал на мъжа на майка ти какво точно се е случило. Той долетял разярен в имението и се втурнал да претърсва къщата, в която живеела циганката. Тя обаче избягала в голямата къща, а мъжът тръгнал след нея, обзет от желание за мъст. Баща ти в това време бил на лов, но му съобщили и той препуснал към къщата. Пристигнал тъкмо навреме, за да пресрещне съпруга на майка ти в подножието на стълбището. Още малко, и онзи щял да разбие вратата на килера, където дойката ти се криела с теб, но лорд Азриел го предизвикал на дуел и го убил. Циганката видяла и чула всичко и така узнахме и ние. После имало голям процес. Баща ти не бил човек, който ще отрича и ще скрие истината, и съдиите се видели в чудо. Вярно, че бил извършил убийство, но той защитавал дома и детето си от нападение на злоумишленик. От друга страна, законът позволява на всеки мъж да отмъсти за честта на жена си и адвокатите на покойния твърдели, че той е правел точно това. Делото се гледало седмици, били изписани цели томове и от едната, и от другата страна. В крайна сметка съдът осъдил баща ти на конфискация на цялото имущество и всичката земя. Той се превърнал в бедняк, макар преди да бил по-богат от крал. Колкото до майка ти, тя не искала да има нищо общо с това, нито пък с теб. Обърнала ти гръб. Дойката ти сподели, че често се плашела от начина, по който майка ти се е отнасяла с теб, била горда и сприхава жена. Толкова за нея. Колкото до теб, ако нещата се бяха развили по-иначе, могла си да израснеш като циганка, защото дойката ти молила съда да й позволят да останеш при нея. Но ние, циганите, нямаме много тежест в очите на закона. Съдът решил да те дадат за отглеждане в манастир и така си отишла при Сестрите на смирението в Уотлингтън. Ти няма как да си спомняш. Но лорд Азриел не бил съгласен. Той мразел монасите и монахините и тъй като не признавал ничия власт, един ден просто отишъл и те взел оттам. Не за да те гледа той или да те даде на циганите. Оставил те в колежа „Джордан“ и зачакал законът да отговори на предизвикателството. Е, законът си затворил очите. Лорд Азриел се върнал към изследванията си, а ти си останала в „Джордан“. Единственото, което искал баща ти — единственото условие, което поставил — било да не позволяват на майка ти да те вижда. Дори и да се опита някога да го направи, трябвало да й попречат и веднага да му кажат, защото сега целият му гняв се бил насочил към нея. Ректорът дал дума и я спазил. Така изминали няколко години. После започна цялата тази суматоха около Праха. И по цялата страна, че и по целия свят умните мъже и жени се разтревожиха. Нас, циганите, това малко ни засягаше, докато не започнаха да отвличат децата ни. Едва тогава интересът ни се събуди. А ние имаме връзки в места, които въобще не можеш да си представиш, в това число и в „Джордан“. Ти не знаеш, но има един човек, който те наблюдава и ни докладва какво правиш от самото начало. Защото ние се интересувахме от теб, а и дойката ти винаги се е притеснявала за теб.

— Кой ме е наблюдавал? — попита Лира. Чувстваше се безкрайно важна, макар все още да не можеше да повярва, че толкова време е била обект на внимание и загриженост.

— Един от слугите в кухнята. Берни Йохансен, сладкарят. Той е наполовина циганин. Бас държа, че не си го знаела.

Берни беше свестен човек, но самотник, един от малкото, чийто демон бе от същия пол като него. И тъкмо на Берни беше крещяла тя, когато изчезна Роджър. А той е казвал всичко на циганите! Странно нещо.

— Така разбрахме — продължи Джон Фаа, — че напускаш „Джордан“, и то по време, когато лорд Азриел е затворен и не може да попречи. Тогава си спомнихме какво му е обещал Ректорът и че името на човека, за когото е била омъжена майка ти, е Едуард Колтър.

— Госпожа Колтър? — възкликна Лира. — Не е възможно тя да ми е майка!

— Майка ти е. И ако баща ти беше свободен, тя никога не би дръзнала да му се противопостави и ти още щеше да си в „Джордан“ и да не знаеш нищо. Но какво е мислел Ректорът, като е позволил да те отведе, за мен си остава загадка. Ти беше поверена на неговите грижи. Мога само да предполагам, че някой по-силен от него го е решил.

Лира внезапно проумя странното държание на Ректора сутринта преди заминаването й.

— Но той не искаше… Той… онази сутрин трябваше да отида и да се срещна с него, преди да са станали другите, и не биваше да казвам на госпожа Колтър… Имам чувството, че искаше да ме предпази от нея… — Тя замълча, загледана в двамата мъже, и в този миг реши да им каже цялата истина. — Знаете ли, има и още нещо. Онази вечер, когато се скрих в Стаята за отдих, видях как Ректорът се опита да отрови лорд Азриел. Аз казах на чичо ми и той бутна гарафата с виното от масата и го разля. Аз му спасих живота. Не знам защо Ректорът е искал да го отрови, той винаги е бил толкова добър. А преди да замина, той ме повика рано сутринта и трябваше да отида тайно, та никой да не разбере. И ми каза… — Лира се напрегна да си спомни какво точно й е казал Ректорът, но напразно. Тя тръсна глава. — Единственото, което знам, е, че той ми даде нещо, за което не биваше да казвам на госпожа Колтър. Но мисля, че на вас мога да кажа…

Тя бръкна в джоба на вълчето палто и извади увития в кадифе пакет. Постави го на масата и усети огромното простодушно любопитство на Джон Фаа и острата проницателност на Отец Корам да се насочват като прожектори към него.

Когато разгърна пакета, Отец Корам заговори пръв:

— Не вярвах, че някога пак ще видя подобно нещо. Това е уред за тълкуване на символи. Ректорът каза ли ти нещо за него, дете?

— Не. Само, че ще трябва сама да се науча да работя с него. И го нарече алетиометър.

— Какво означава това? — обърна се Джон Фаа към другаря си.

— Думата е гръцка. Предполагам, че идва от aletheia, което означава истина. Истиномер. А ти научи ли се да боравиш с него? — обърна се той към Лира.

— Не. Мога да накарам трите малки стрелки да сочат към различни картинки, но не мога да помръдна дългата. Тя се върти както си иска. Освен понякога, когато се съсредоточа или нещо такова. Тогава мога да накарам дългата стрелка да се завърти нанякъде само като си го помисля.

— Какво прави това нещо, Отче Корам? — попита Джон Фаа. — И как се разчита?

— Всички тези картинки околовръст са символи и всеки от тях означава няколко неща. Да вземем например котвата. Първото й значение е надежда, защото надеждата ни крепи като котва и не позволява да ни отнесе течението. Второто значение е непоколебимост. Третото е препятствие или предупреждение. Четвъртото е море. И така нататък до десет, дванадесет, а понякога и безброй значения.

— И ти ги знаеш всичките?

— Знам някои от тях, но за да разчета всичко, ще ми е нужна книгата. Виждал съм я и знам къде е, но нямам достъп до нея.

— Добре, по-късно ще говорим за това. Кажи ми сега как се разчитат символите.

— Имаме три стрелки, които можем да движим. Използваме ги, за да зададем въпроса. Като посочим три от символите, можем да попитаме всичко, което ни дойде на ума, защото за всеки един от тях имаме толкова много нива. След като формулираме въпроса по този начин, дългата стрелка започва да се движи и посочва още символи, които ни дават отговора.

— Но откъде ще знае тя кое точно ниво имаш предвид, когато задаваш въпроса?

— Тя самата не знае. Ще проработи единствено ако онзи, който задава въпроса, се е съсредоточил и знае какво пита. Първо, трябва да знаеш всички значения, а те сигурно са хиляди. После трябва да умееш да ги задържиш в главата си, без да насилваш нещата и да изкопчваш отговора, достатъчно е да гледаш как стрелката блуждае. Когато направи една пълна обиколка, вече ще знаеш отговора. Аз знам какъв е начинът, защото съм наблюдавал как го прави един мъдър човек в Упсала, но това е единственият път, когато съм виждал подобно нещо. Знаеш ли колко рядък е този уред?

— Ректорът ми каза, че имало само шест — каза Лира.

— Колкото и да са, не може да са много.

— А ти запази ли го в тайна от госпожа Колтър, както Ректорът ти каза? — попита Джон Фаа.

— Да. Но демонът й влизаше в стаята ми и съм сигурна, че го е открил.

— Ясно. Е, Лира, аз не знам дали някога ще научим истината, но имам някои предположения. Ректорът е бил натоварен от лорд Азриел със задачата да се грижи за теб и да те пази от майка ти. И точно това е правил повече от десет години. После приятелите на майка ти от Църквата й помагат да учреди Жертвения съвет, не знам с каква цел, и тя става толкова могъща, колкото и самият лорд Азриел. Родителите ти са силни хора, всеки от тях влиятелен по свой начин, и Ректорът се е опитвал да балансира между тях и да те държи настрана. Но представи си само за колко неща отговаря той! На първо място е колежът и всичко свързано с него. Ако ги грози някаква опасност, негов дълг е да се изправи срещу нея. А от известно време Църквата добива все по-голямо влияние и започва да се бърка във всичко. Има разни съвети и комитети за какво ли не, говори се даже, че щели да възстановяват Инквизицията, да не дава Господ! И Ректорът трябва да лавира между всички тези сили. Той е длъжен да държи колежа далеч от всяка ерес, ако иска „Джордан“ да оцелее. Друга негова грижа си ти, дете. Берни Йохансен винаги е бил наясно с това. Ректорът на „Джордан“ и Професорите те обичат като свое дете. Те биха направили всичко, за да те предпазят от опасност, не само защото са обещали на лорд Азриел, но и заради самата теб. Значи щом е предпочел да те даде на госпожа Колтър, независимо от обещанието си, Ректорът е бил убеден, че с нея ще си на по-сигурно място, отколкото в „Джордан“, както и да изглеждат нещата отстрани. И когато е решил да отрови баща ти, трябва да е бил сигурен, че онова, което той прави, поставя в опасност всички в „Джордан“. И не само тях, а и всички нас, може би целия свят. За мен Ректорът е човек, принуден да направи тежък избор. Каквото и да избере, вредата ще е огромна, но може би ако направи правилния избор, злото ще е много по-малко, отколкото ако вземе грешното решение. Бог да ме опази от такъв избор! И когато се поставя въпросът за твоето заминаване, той ти дава уреда за разчитане на символи и ти заръчва да го пазиш. Чудя се какво ли е имал предвид. След като не знаеш как да си служиш с него, какво може да е мислил?

— Той каза, че чичо Азриел е подарил алетиометъра на „Джордан“ преди години — каза Лира, опитвайки се да си припомни разговора. — Искаше да каже и още нещо, но някой почука на вратата и той не можа да продължи. Тогава си помислих, че е искал да ми каже да го пазя и от лорд Азриел.

— Или обратното — подметна Джон Фаа.

— Какво искаш да кажеш, Джон? — попита Отец Корам.

— Може би е искал да каже на Лира да го върне на лорд Азриел — като начин да заглади опита си да го отрови. Може да си е мислел, че опасността от страна на лорд Азриел е преминала. Или че той ще може да извлече от уреда нещо, което ще го накара да се откаже от замисленото. Щом лорд Азриел е пленник, може би няма да е зле да го освободим. Добре, Лира, вземи тогава този уред и го пази. Щом си го опазила досега, няма за какво да се притеснявам. Но може да дойде време, когато ще ни е нужна помощта му, и тогава ще я поискаме.

Той уви алетиометъра в кадифето и го побутна през масата. Лира искаше да попита още много неща, но изведнъж се почувства смутена пред този огромен мъж с малки остри очички сред бръчките и диплите на мургавото лице.

Имаше обаче нещо, което трябваше да попита.

— Коя е циганката, която ме е гледала?

— Майката на Били Коста, разбира се. Тя не е могла да ти каже, защото аз не й разреших, но знае за какво си говорим тук, така че вече няма какво да крие. А сега най-добре се върни при нея. Имаш за какво да си помислиш, дете. След три дни ще има ново събрание и тогава ще решим какво да правим. Бъди послушна. Лека нощ, Лира.

— Лека нощ, повелителю Фаа. Лека нощ, Отче Корам — сбогува се тя, като притисна алетиометъра до гърдите си, а с другата ръка държеше Панталеймон.

Двамата възрастни мъже й се усмихнаха бащински. Отвън я чакаше Мама Коста. Сякаш не се бяха разделяли през всичките тези години, дойката я прегърна с едрите си ръце и я целуна, преди да я сложи да си легне.

8.
Разочарованието

Лира трябваше да осмисли много неща и да свикне с новото, което беше научила, а това не можеше да стане за един ден. Да възприеме лорд Азриел като свой баща, беше едно, но да приеме, че госпожа Колтър й е майка, съвсем не беше толкова лесно. Преди месец-два би се радвала, естествено, и тя го знаеше. Това я караше да се чувства объркана.

Но Лира си беше Лира и да се тормози дълго за нещо не й беше в характера. Пък и тук бяха Блатата, които чакаха да бъдат изследвани, и много циганчета, които я гледаха със зяпнала уста. Не бяха изминали и три дни и тя вече се смяташе за познавач на околността и беше събрала около себе си банда хлапета, на които разправяше фантастични истории за могъщия си баща, който бил държан в плен.

— Една вечер турският посланик беше поканен на вечеря в „Джордан“. Той имал заповед лично от султана да убие баща ми, затова носел на ръката си кух пръстен, пълен с отрова. По едно време се престорил, че посяга за бутилката с вино, пресегнал се над чашата на баща ми и изсипал отровата вътре. Толкова бързо го направил, че никой друг не го видял, но…

— Каква отрова? — попита едно момиченце.

— От някаква турска змия — отговори Лира, без да се замисли. — За да я уловят, започват да й свирят със свирка и така я подмамват, а когато се покаже, хвърлят й една гъба, напоена с мед. Змията я захапва и не може да си освободи зъбите. Тогава я хващат и й изцеждат отровата. Както и да е, баща ми все пак видял какво направил турчинът, станал и казал: „Господа, предлагам да пием за дружбата между колежа «Джордан» и колежа в Измир.“ Това бил колежът на турския посланик. И в знак на приятелство предложил да си разменят чашите и всеки да пие от чашата на другия. Посланикът се видял в клопка — не можел да откаже, защото това щяло да бъде смъртна обида, но не можел и да пие, защото знаел, че виното е отровено. Пребледнял като платно и паднал в несвяст на масата. А когато се съвзел, всички били там и чакали да видят какво ще направи. И той трябвало или да изпие отровата, или да си признае всичко.

— И какво направил?

— Изпил виното. Умрял след пет минути в ужасни мъки.

— Ти видя ли всичко това?

— Не, защото не пускат момичета в банкетната зала. Но видях тялото му после, когато го приготвяха за погребението. Кожата му беше цялата спаружена като стара ябълка, а очите му бяха ужасно изхвръкнали, та се наложи да ги натикат обратно…

И така нататък.

В това време по границите на Блатната страна полицията чукаше по вратите на хората, претърсваше тавани и пристройки, проверяваше документи и разпитваше всеки, който кажеше, че е видял някъде русо момиченце. В Оксфорд търсенето беше особено ревностно. „Джордан“ беше претърсен от най-прашния килер до най-тъмната изба, същото беше и със „Сейнт Гейбриъл“ и „Сейнт Майкъл“, докато Ректорите на трите колежа не изразиха съвместен протест срещу накърняването на отколешните им права. Единственото, което усети Лира от цялото това търсене, беше непрекъснатият тътен на газовите мотори на дирижаблите, кръстосващи небето. Те не се виждаха, защото облаците бяха ниско, а правилникът забраняваше въздушните машини да летят на малка височина над Блатата, но кой би могъл да каже какви коварни устройства за шпиониране се криеха в тях? Най-разумното беше да се скрие, когато ги чуе, или поне да покрие главата си с мушамената качулка.

Лира разпита Мама Коста и за най-малките подробности около раждането си. Картината, която се оформи в съзнанието й, беше по-ясна и жива дори от измислените истории, които разправяше, и тя отново и отново преживяваше бягството от къщичката на дойката, треперенето в тъмния килер, дрезгавото предизвикателство, звъна на мечовете…

— Мечове? Боже милостиви, ти да не бълнуваш, момиче? — изуми се Мама Коста. — Господин Колтър имаше пистолет, а лорд Азриел го изби от ръката му и го повали с един удар. После се чуха два изстрела. Не мога да повярвам, че не помниш, колкото и да беше малка тогава. Първият изстрел беше на господин Колтър — той успя да грабне пистолета си и стреля, а вторият беше на лорд Азриел, който за втори път му изтръгна оръжието и го насочи срещу него. Застреля го право между очите и мозъкът му се разхвърча. Беше спокоен като паметник. Каза: „Госпожо Коста, излезте и дайте бебето тук.“ Ти ревеше колкото ти глас държи, и тоя демон тука — и той. Лорд Азриел те качи на раменете си и те носи на конче в чудесно настроение, докато мъртвецът лежеше в краката му, после поръча да му донесат вино и ми каза да измия пода.

След четвъртото повторение на цялата история Лира вече беше твърдо убедена, че си спомня всичко, и дори обясняваше какъв цвят е било палтото на господин Колтър и какви дрехи е имало в килера. Мама Коста се смееше.

Когато останеше сама, Лира изваждаше алетиометъра и се надвесваше над него като влюбен над портрета на любимата си. Значи всяка картинка имаше няколко значения? Защо пък да не ги разгадае? Не беше ли дъщеря на лорд Азриел?

Тя си спомняше думите на Отец Корам и се опитваше да се съсредоточи върху три произволно избрани символа, като превърташе стрелките така, че да сочат към тях. Установи, че ако просто държи уреда в ръка и го съзерцава съсредоточено, но без да се напряга силно, дългата стрелка започва да се движи по-целенасочено и вместо да блуждае по циферблата, плавно преминава от един символ към друг. Понякога се спираше на три от картинките, друг път на две, трети път на пет или повече. Лира не разбираше нищо, но изпитваше някаква дълбока, непозната дотогава радост. Панталеймон се надвесваше над циферблата, веднъж като котка, друг път като мишка, и движеше глава заедно със стрелката. Веднъж или два пъти те уловиха някакъв проблясък на смисъл, който приличаше на слънчев лъч, пробил гъстите облаци, за да озари дълга редица от величествени хълмове в далечината — нещо неподозирано досега, което се простираше отвъд хоризонта. Тогава Лира изпита същия вътрешен трепет, който чувстваше всеки път, когато някой споменеше думата север.

Така изминаха трите дни, а между корабите и Залата движението не спираше. Настъпи вечерта на второто събрание. Залата беше още по-претъпкана, доколкото изобщо беше възможно. Лира и семейство Коста отидоха навреме, за да седнат на първия ред, и когато потрепването на лампите показа, че помещението е препълнено до краен предел, на подиума излязоха Джон Фаа и Отец Корам и седнаха до масата. Не беше нужно да призовават към мълчание — Джон Фаа просто постави длани на масата и шумът постепенно стихна.

— Е — тежко изрече той, — направихте това, за което ви помолих. Дори повече, отколкото разчитах. Нека сега главите на шестте фамилии излязат тук, за да дадат златото и да ни припомнят какво са обещали. Никълъс Рокби, ти си пръв.

На подиума се качи як чернобрад мъж и постави на масата тежка кожена торба.

— Ето златото — каза той. — Ще дадем и трийсет и осем мъже.

— Благодаря, Никълъс — кимна Джон Фаа.

Отец Корам записваше. Първият мъж остана на подиума, докато Джон Фаа извикваше следващите. Всеки от тях се качваше, оставяше на масата торба със злато и обявяваше колко мъже може да даде. Семейството на Мама Коста беше част от фамилията Стефански и Тони, естествено, беше един от първите доброволци. Лира забеляза, че демонът му ястреб пристъпва от крак на крак и час по час разперва криле, а през това време главата на фамилията остави на масата златото и обеща двайсет и трима мъже.

Когато шестимата старейшини се изредиха пред Джон Фаа, Отец Корам му подаде листа и той отново се изправи.

— Приятели, имаме сто и седемдесет мъже. Благодаря ви и се гордея с вас. Колкото до златото, виждам, че всички сте бръкнали дълбоко в сандъците си, и ви благодаря от сърце и за това. Ето какво ще направим нататък. Ще наемем кораб и ще отплаваме на север, за да намерим децата и да ги освободим. Може би ще ни се наложи да се бием. Няма да ни е за пръв път, нито за последен, но досега още не сме влизали в бой с крадци на деца и ще се наложи да проявим повече хитрост отвсякога. Но няма да се върнем без децата си. Нали така, Дърк Врайс?

Мъжът, когото бяха нарекли Дърк Врайс, се изправи.

— Повелителю Фаа, а знаеш ли защо отвличат децата?

— Чухме, че правели някакви теологически изследвания. Експерименти, за които обаче не знаем нищо. Честно казано, дори не знаем дали им правят нещо лошо. Но каквото и да е, добро или лошо, те нямат право да се промъкват нощно време и да изтръгват децата от семействата им. Да, Раймонд ван Герит?

Мъжът, който беше говорил и на първото събрание, се изправи и заговори:

— Повелителю Фаа, това дете, за което ставаше дума — то сега седи на първия ред. Чух, че заради него къщите на хората около Блатата били обърнати с главата надолу. Чух още, че заради него в Парламента било обсъждано дали да не отменят отколешните ни привилегии.

Наоколо се разнесе изумен шепот.

— Да, приятели — натърти мъжът. — Те се канят да издадат закон, с който да ограничат правото ни свободно да влизаме и излизаме от Блатата. Ето защо, повелителю Фаа, искаме да знаем: кое е това дете, та да ни наложат заради него такъв закон? Чух, че не било циганче. Как стана така, че едно дете от сушата ни навлича такава беда?

Лира погледна нагоре към Джон Фаа. Сърцето й биеше толкова силно, че тя почти не чу първите му думи.

— Кажи го направо, Раймонд, не се стеснявай. Искаш да предадем детето на ония, от които е избягало, така ли?

Мъжът мълчеше намръщен.

— Какво пък, може да смяташ, че така е правилно. Но ако някой тук има нужда от оправдание, за да извърши нещо добро, ето какво ще ви кажа: това момиче е дъщеря на лорд Азриел — нито повече, нито по-малко. За онези, които са забравили, ще припомня, че тъкмо той ходатайства пред турците за живота на Сам Брокман. Лорд Азриел беше този, който разреши на циганите свободно да преминават през имотите му. Лорд Азриел се противопостави в Парламента на закона за каналите, от което ние спечелихме. Лорд Азриел беше този, който ден и нощ беше редом с нас по време на наводненията през петдесет и трета и на два пъти се хвърля във водата, за да извади малките Рууд и Нели Купман. Забравили ли сте? Срам и позор! А сега същият този лорд Азриел е затворник в най-далечния и студен пущинак, пленник в крепостта Свалбард. Трябва ли да ви казвам какви същества го вардят там? Това тук е неговата дъщеря, която потърси нашата закрила, а Раймонд ван Герит е готов да я предаде на властите заради малко спокойствие. Така ли е, Раймонд? Стани и отговори, човече!

Ала Раймонд ван Герит се беше снишил на мястото си и нищо на света не можеше да го накара да стане. В голямата зала се надигна възмутен ропот и Лира усети срама, който трябваше да преживее този човек, а заедно с това — и дълбока гордост заради храбрия си баща.

Джон Фаа се обърна и се вгледа в мъжете на подиума.

— Никълъс Рокби, натоварвам те с наемането на кораба и с командването му след отплаването. Адам Стефански, искам ти да се погрижиш за оръжието и боеприпасите и да командваш бойците. Роджър ван Попел, ти ще се грижиш за всички останали запаси, като се започне от храната и се стигне до зимните дрехи. Симон Хартман, ти ще си ковчежникът и ще отговаряш пред всички нас за разпределението на парите. Бенджамин де Ройтер, ти отговаряш за разузнаването. Има много неща, които ще трябва да разберем преди отпътуването. Ще докладваш на Отец Коран. Майкъл Канцона, ти ще координираш работата на останалите четирима и ще ми докладваш, а ако аз умра, поемаш командването вместо мен. И така, след като дадох разпорежданията си, ако има някой, който да не е съгласен, да стане и да го заяви пред всички.

Изправи се една жена.

— Повелителю Фаа, няма ли да вземете жени в експедицията, та да се грижат за децата, след като ги намерите?

— Не, Нел. Няма да има достатъчно място. Спасим ли децата, с нас те при всички положения ще са по-добре, отколкото там.

— А ако се окаже, че не можете да ги отървете без помощта на жени, преоблечени като сестри или охрана например?

— Не бях помислил за това — призна Джон Фаа. — Но след като се оттеглим в стаята за съвещания, ще го обсъдим внимателно, обещавам ти.

Вторият, който стана да говори, беше мъж.

— Повелителю Фаа, ти каза, че лорд Азриел е пленник. Влиза ли в плановете ти освобождаването му? Защото ако имаш такова намерение и ако наистина го вардят ония мечки, сто и седемдесет души няма да са достатъчни. И колкото и добър приятел да ни е лорд Азриел, не знам дали е наша работа да стигаме толкова далеч.

— На прав път си, Адриан Бракс. Наистина имам намерение да си отваряме очите и ушите и да разузнаем каквото е възможно по този въпрос, докато сме на север. Може би ще успеем по някакъв начин да му помогнем, може и да не успеем, но имате думата ми, че онова, което сте ми дали — и в злато, и в хора — няма да бъде използвано с друга цел, освен уговорената — да намерим децата и да ги върнем у дома.

Изправи се втора жена.

— Повелителю Фаа, ние не знаем какво правят Лакомиите с децата ни. Всички сме чували слуховете и страшните истории. Чували сме за деца без глави, за разполовени деца и съшити различни половинки и за какви ли не работи, дето е по-добре да не ги споменавам. Извинявайте, ако съм уплашила някого, но всички сме се наслушали на такива неща и искам да си ги кажем открито, Ако намерите нещо такова, повелителю Фаа, надявам се да отмъстите жестоко. Нека мисълта за милост и доброта да не възпре ръката ви и възмездието да е толкова съкрушително, че да порази право в сърцето това пъклено зло. Сигурна съм, че всяка майка, която е загубила детето си заради Лакомиите, мисли като мен.

Докато жената сядаше, залата одобрително зашумя и стотици глави закимаха в знак на съгласие.

Джон Фаа изчака страстите да се успокоят и заговори:

— Нищо не би възпряло ръката ми, Маргарет, освен справедливостта и здравият разум. Ако отпусна ръка на север, то ще е само за да ударя по-силно на юг. Да нанесеш удара ден по-рано, е същото като да удариш на стотици мили далеч от целта. Сигурен съм, че зад думите ти се крият много гняв и болка. Но ако се поддадем на страстите, приятели, ще направим тъкмо онова, срещу което толкова пъти съм предупреждавал: ще поставим удовлетворяването на чувствата си над работата, с която сме се захванали. Нашата работа е първо да спасим децата, и едва тогава да отмъщаваме. Ние не търсим отдушник за болката си. Нашите чувства не стоят на първо място. Ако спасим децата, дори без да сме отмъстили на Лакомиите, по-голямата част от работата ни ще е свършена. Но ако си поставим за цел най-напред да накажем крадците на деца и така подложим на риск спасяването на децата, значи сме се провалили. Но аз те уверявам, Маргарет, когато дойде време за наказание, ние ще нанесем такъв удар, че сърцата им ще слязат в петите. Ще им вземем силата, ще ги оставим развалини, ще ги осакатим, ще ги разкъсаме на хиляди парчета и ще ги пръснем във всички посоки. И моят чук жадува кръв, приятели. Не е усещал вкуса й, откакто убих вожда на тартарите в степите на Казахстан. Той виси в каютата ми и мечтае за битка, но сега надушва кръв във вятъра от север. Миналата нощ ми заговори за жаждата си и аз му отвърнах: „Скоро, миличък, скоро!“ Можеш да се притесняваш за много неща, Маргарет, но не бива да се тревожиш, че сърцето на Джон Фаа ще се окаже прекалено меко, когато дойде времето за удар. А времето ще дойде, когато разумът повели. Разумът, а не страстите. Има ли още някой желаещ да се изкаже? Говорете, ако има такива.

Никой повече не се обади. Джон Фаа се пресегна за звънеца и силният му звън огласи цялата зала и отекна в тежките греди на тавана.

Джон Фаа и останалите мъже напуснаха подиума и тръгнаха към стаята за съвещания. Лира беше малко разочарована. Не им ли трябваше вече? Отгатнал чувствата й, Тони се засмя.

— Те имат да обмислят планове — каза той. — Ти си свърши работата, Лира. Сега е ред на Джон Фаа и на старейшините.

— Но аз още нищо не съм направила! — възрази Лира, докато ситнеше след останалите по павираната улица към кея. — Само дето избягах от госпожа Колтър! Това е само началото. Искам и аз да ида на север!

— Слушай — опита се да я успокои Тони, — като се върна, ще ти донеса зъб от морж, честна дума!

Лира се намръщи. Панталеймон в това време правеше гримаси на демона на Тони, който притваряше надменно жълтите си очи. Лира се запъти към пристана и заедно с новите си приятелчета си намери занимание — провесваха над водата фенери, за да привличат опулените риби, които изплуваха бавно от черните води и стремително изчезваха, когато ги посрещнеха острите пръчки, с които хлапетата ги причакваха.

Но умът й беше в Джон Фаа и стаята за съвещания и не след дълго тя отново припкаше по паважа нагоре към Залата. Прозорецът светеше. Беше прекалено високо, за да надникне, но отвътре се чуваше боботенето на гласове.

Лира се приближи до вратата и почука решително. Гласовете стихнаха, чу се скърцане на стол и вратата се отвори. Меката светлина на газените лампи обля влажните стъпала.

— Да? — каза мъжът, който беше отворил.

Зад рамото му се виждаха останалите мъже около масата, наредените спретнати торбички със злато, хартиите и писалките, чашите и каменната бутилка с ракия.

— Искам и аз да дойда на север — заяви Лира така, че всички да я чуят. — Искам да дойда и да помогна да спасите децата. Бях го решила още когато избягах от госпожа Колтър. А още преди това исках да спася моя приятел Роджър от кухнята на „Джордан“, който беше отвлечен. Искам да дойда и да помогна. Разбирам от навигация, мога да измеря анбарометричните показатели на Аврора, знам кои части от мечката стават за ядене и още цял куп полезни неща. Ще съжалявате, ако стигнете там и откриете, че имате нужда от мен, след като сте ме оставили тук. Онази жена каза, че може да ви потрябват жени за маскировка. Защо пък да не ви потрябват и деца? Никой не може да каже предварително. Извинявайте, че ви прекъснах разговора, но трябва да ме вземете, повелителю Фаа.

Тя вече беше вътре в стаята и всички мъже и демоните гледаха в нея, някои изумено, други сърдито, но Лира виждаше само Джон Фаа. Панталеймон се поизправи в ръцете й, а зелените му котешки очи войнствено блестяха.

— Лира, и дума не може да става да те изложим на такава опасност, затова не се самозалъгвай, дете — изрече Джон Фаа. — Остани тук, помагай на Мама Коста и се пази. Това е твоята работа сега.

— Но аз почти се научих да разчитам алетиометъра! С всеки изминал ден съм все по-наясно. Не можете да минете без него!

Той поклати глава.

— Не. Знам, че сърцето те тегли на север, но съм твърдо убеден, че дори госпожа Колтър не би те повела натам. Ако искаш да видиш севера, ще трябва да изчакаш, докато минат всички тези неприятности. Бягай сега!

Панталеймон изсъска, но демонът на Джон Фаа разпери черните си крила и се устреми от облегалката на стола към тях — не заплашително, а сякаш да напомни за добрите обноски. Лира се обърна и си тръгна, а черната врана плавно се изви над главата й и се върна при Джон Фаа. Вратата се захлопна зад гърба на Лира.

— Ще заминем! — заяви тя на Панталеймон. — Нека се опитат само да ме спрат!

9.
Разузнавачите

През следващите няколко дни Лира беше заета да крои планове и един по един да ги отхвърля, защото всичките се свеждаха до идеята да се скрие, но къде да се скриеш на някакъв си баркас? Вярно, за същинското пътуване щеше да е нужен истински кораб и тя знаеше куп места, които да й послужат за скривалище — спасителните лодки, трюма, машинното отделение, каквото и да значеше това. Ала най-напред трябваше да се добере до кораба, а нямаше как да се измъкне от Блатата, освен на някоя от циганските лодки.

Но дори и да успееше да се добере до морския бряг, имаше опасност да сбърка кораба. Би било просто прелест да се скрие в някоя от спасителните лодки и да установи впоследствие, че пътува за Горна Бразилия.

В това време навсякъде около нея кипеше трескава подготовка за експедицията. Тя се навърташе около Адам Стефански и го наблюдаваше как подбира доброволците за отряда или досаждаше на Роджър ван Попел с идеи какво да вземе. Дали се е сетил за тъмни очила? Знае ли къде да намери карти на Арктика? И така нататък.

Човекът, на когото най-много искаше да помогне, беше Бенджамин де Ройтер, разузнавачът. Той обаче се беше измъкнал рано сутринта след събранието и никой не можеше да каже къде е отишъл и кога ще се върне. Ето защо Лира се присламчи към Отец Корам.

— Май че ще е най-добре да помогна на вас, Отче Корам — заяви тя. — Защото може би знам за Лакомиите повече от всеки друг. Нали толкова време бях близо до тях! Ако в съобщенията на господин Де Ройтер има нещо неясно, аз ще ви помогна да го разберете.

Старецът се съжали над упоритото, отчаяно момиченце и не го отпрати. Вместо това прие да си поговорят и се заслуша в спомените на Лира за Оксфорд и за госпожа Колтър. Същевременно тя се опитваше и да разчита алетиометъра.

— Къде е онази книга със символите? — попита Лира един ден.

— В Хайделберг.

— И е единствена?

— Може да има и други, но аз съм виждал само тази.

— Бас държа, че в библиотеката на „Бодли“ в Оксфорд има още една.

Тя не можеше да откъсне очи от демона на Отец Корам — най-красивия демон, който някога беше виждала. В облика на котка Панталеймон беше мършав, проскубан и войнствен, а Софонакс имаше златисти очи и беше неописуемо изящна, два пъти по-голяма от истинска котка и с великолепна гъста козина. Когато я докоснеше слънчев лъч, тя пламваше във всички оттенъци на жълтото, кафявото и златистото, цветовете на есен, на кехлибар и махагон, на узряло жито и падащи листа. Лира жадуваше да я погали, да допре бузи до меката й козина, но никога не си го позволяваше. Да докоснеш чужд демон, беше най-грубото нарушение на етикета, което човек можеше да си представи. Естествено, самите демони можеха да се докосват и да се бият, но забраната беше така дълбоко вкоренена у хората, че дори по време на битка никой воин не би докоснал демона на врага си. Това беше невъобразимо. Лира не си спомняше някой някога да й го е казвал — просто го знаеше, както знаеше, че да ти се гади е лошо, а да ти е леко е хубаво. Колкото и да се възхищаваше от меката козина на Софонакс и дори да си я представяше на пипане, тя нито веднъж не направи опит да я докосне, не би си го позволила.

Софонакс беше толкова гладка, цветуща и красива, колкото Отец Корам беше слаб и измъчен. Може би беше боледувал, а може да беше осакатен при злополука или раняване, но той не можеше да се движи без помощта на два бастуна и непрекъснато се тресеше като трепетликов лист. Умът му обаче беше ясен, остър и могъщ и не след дълго Лира го обикна за голямата му мъдрост и за разумните му съвети.

— Какво означава този пясъчен часовник, Отче Корам? — попита тя една слънчева сутрин на неговата лодка, надвесена над алетиометъра. — Стрелката продължава да се връща там.

— Ако се вгледаш по-внимателно, често можеш да откриеш нещо, което да те насочи. Какво е това върху часовника?

Тя присви очи и се взря в картинката.

— Череп!

— Какво може да значи това според теб?

— Смърт… Дали не сочи смърт?

— Така е. Едно от значенията на часовника е смъртта. Всъщност второто, а първото е времето.

— Знаете ли какво открих, Отче Корам? Стрелката спира там след втората обиколка! При първата някак странно потрепва, а на втората спира. Значи ли това, че трябва да разбираме второто значение?

— Възможно е. А ти какво го попита, Лира?

— Аз мислех… — Тя замълча, изненадана, че всъщност е задала въпроса, без да го съзнава. — Събрах трите картинки, защото… Мислех си за господин Де Ройтер. И нагласих стрелките на змията, на леярския тигел и на пчелния кошер, за да попитам как върви разузнаването му и…

— Защо точно тези три символа?

— Помислих си, че змията е хитрост, а разузнавачът трябва да бъде хитър, леярският съд е знанието, което трябва да се извлече, а пчелната пита означава упорита работа, също както пчелите работят упорито. Значи с хитрост и упоритост се постига знанието, а това е работата на разузнавача. Аз ги посочих и си зададох въпроса наум, а стрелката спря на смъртта… Мислите ли, че това нещо казва истината, Отче Корам?

— Съвсем изправно си работи, Лира. Не знаем само дали ние тълкуваме правилно. Това е тънко изкуство. Чудя се дали…

Но още преди да е довършил изречението, на вратата силно се похлопа и влезе млад циганин.

— Прощавай, Отче Корам, но току-що се върна Джейкъб Хюисманс и е тежко ранен.

— Той беше с Бенджамин де Ройтер — въздъхна Отец Корам. — Какво се е случило?

— Човекът не може да говори — каза младежът. — По-добре ела, Отче Корам, защото едва ли ще издържи много. Има кръвоизлив.

Отец Корам и Лира се спогледаха тревожно, но само за миг, после старецът хвана бастунчетата и закуцука към вратата, а демонът му пристъпваше грациозно пред него. Лира също тръгна, като от нетърпение едва се сдържаше да не хукне.

Младежът ги поведе към един кораб, спрял на кея, където разтоварваха захарното цвекло. Вратата им отвори жена с червена фланелена престилка, която подозрително изгледа Лира.

— Тя трябва да чуе какво ще каже Джейкъб, стопанке — успокои я Отец Корам.

Жената ги пусна да влязат и застана зад тях, а демонът й, катеричка, ги наблюдаваше отвисоко, покачена на дървения часовник. На едно легло лежеше раненият, завит с пъстър юрган. Лицето му беше бледо и влажно от пот, очите му горяха трескаво.

— Пратих да доведат доктор, Отче Корам — съобщи жената с разтреперан глас. — Моля ви, не искам да се вълнува. Той се мъчи ужасно. Дойде само преди няколко минути с кораба на Питър Хокър.

— А Питър къде е?

— Още връзва въжетата. Той каза да те повикаме.

Джейкъб извъртя очи към Отец Корам, който беше седнал на отсрещното легло.

— Здравей, Отче Корам — промълви той.

Лира погледна демона му. Дребният пор лежеше свит на клъбце до главата му, но отворените му очи блестяха трескаво като тези на Джейкъб.

— Какво стана? — попита Отец Корам.

— Бенджамин е мъртъв — изрече раненият. — Той е мъртъв, а Жерар е пленен.

Гласът му беше дрезгав, а дъхът му излизаше на пресекулки. Когато замълча, демонът му приближи глава към неговата и го близна по бузата. Това му даде сили да продължи.

— Вмъкнахме се в Министерството на теологията, защото един от Лакомиите, които пленихме, каза, че там бил щабът им. Оттам идвали всички заповеди…

Той отново замълча.

— Хванали сте няколко от тях? — попита Отец Корам.

Джейкъб кимна и погледна демона си. Рядко се случваше демон да говори с други хора, но този път човекът явно не можеше да продължи сам.

— Хванахме няколко от тях в Клъркънуел и ги принудихме да ни кажат за кого работят, кой издава заповедите и други такива неща. Те не знаеха къде карат децата, само били чували, че е някъде на север, в Лапландия…

Демонът млъкна и трескаво си пое дъх, а дребният му гръден кош се спускаше и издигаше мъчително.

— Така те ни казаха за Министерството на теологията и за лорд Бореал. Бенджамин заяви, че той и Жерар Хук ще се промъкнат там, а Франс Брокман и Том Мендъм трябваше да научат каквото могат за лорд Бореал.

— Те изпълниха ли задачата?

— Не знаем. Не се върнаха. Отче Корам, като че всичко, което правехме, се знаеше предварително. Франс и Том са били заловени живи още преди да се приближат до лорд Бореал.

— Кажи за Бенджамин — подкани Отец Корам, който видя, че дишането на Джейкъб става още по-пресекливо, а очите му се притварят от болка.

Демонът му изскимтя от тревога и обич, а жената пристъпи по-близо, вдигнала ръце към устата си, но не каза нищо и демонът продължи:

— С Бенджамин и Жерар се добрахме до Министерството в Уайтхол и намерихме малък страничен вход, който не се пазеше много строго. Те отключиха вратата и влязоха, а ние останахме на пост. Не беше минала и минута, и чухме викове. Демонът на Бенджамин излетя отвътре и започна да ни маха за помощ, после пак се върна, а ние извадихме ножовете си и хукнахме след него. Беше тъмно, виждаха се само някакви странни сенки, които се движеха страховито. Мятахме се насам-натам, но бъркотията беше пълна, чуваха се викове и Бенджамин и демонът му полетяха отвисоко от някакво стълбище над главите ни. Демонът му се опитваше с всички сили да го задържи, но напразно — двамата паднаха на каменния под и умряха на място. Жерар не се виждаше, но гласът му се носеше някъде отгоре. Ние бяхме замръзнали от страх. После някой пусна една стрела към нас, която се заби в рамото ни…

Гласът на демона все повече отслабваше. Раненият изстена. Отец Корам се наведе и леко повдигна завивката. От рамото на Джейкъб стърчеше стрела, забита чак до перата сред огромно петно от опечена кръв. Острието беше толкова дълбоко в гърдите на нещастника, че само няколко сантиметра се подаваха отвън. Лира усети, че й призлява.

Откъм кея се чуха трополене на стъпки и гласове.

Отец Корам се изправи.

— Докторът идва, Джейкъб. Сега те оставяме. Ще си поговорим повече, когато се оправиш.

Докато минаваше покрай жената, той я потупа окуражително по рамото. Лира се движеше плътно зад него, защото на кея вече се събираше тълпа. Отец Корам нареди на Питър Хокър да иде незабавно при Джон Фаа и се обърна към Лира:

— Веднага щом разберем ще оживее ли Джейкъб, или ще умре, пак ще си поговорим за алетиометъра. Върви сега и си намери някакво занимание, дете. Ние ще те повикаме.

Лира се запъти към обраслия с тръстика бряг, седна и започна да хвърля кал във водата. Знаеше едно: способността да тълкува алетиометъра не я радваше и не я караше да се чувства горда, а я изпълваше със страх. Не знаеше каква сила движи и спира стрелката, но тя действаше като мислещо същество.

— Сигурно е дух — изрече на глас и за миг изпита непреодолимо желание да запокити уреда в блатото.

— Ако имаше дух, щях да го видя — възрази Панталеймон. — Като оня стар призрак в Годстоу. Аз го видях, а ти не можа.

— Духовете са различни — обясни Лира. — Не можеш да ги видиш всичките. Ами онези мъртви Професори, дето нямаха глави? Аз ги видях, ако си забравил.

— Това беше просто сън.

— Не беше. Бяха си истински духове. Но оня, дето движи тази проклета стрелка, е от друг вид.

— Може да не е дух — повтори упорито Панталеймон.

— Какво друго може да е?

— Може… Може да са елементарни частици.

Лира се усмихна подигравателно.

— Възможно е! — настоя той. — Спомняш ли си оная въртележка в „Гейбриъл“? Нещо да кажеш?

В колежа „Гейбриъл“ имаха един свещен предмет, който държаха в Големия олтар на параклиса, покрит (сега Лира си спомни) с черно кадифе, същото като това на алетиометъра. Беше го виждала, когато с Библиотекаря на „Джордан“ посещаваха тамошните служби. Във върховия момент на службата свещеникът повдигаше покривалото и в полумрака пред погледите на множеството се появяваше стъклен купол, в който нещо просветваше. Свещеникът дръпваше едно шнурче, прикрепено към капандурата над главата му, и пропускаше един-единствен слънчев лъч, който падаше точно върху купола. Тогава започваше да се вижда по-ясно — нещо мъничко, наподобяващо ветропоказател с четири крила, черни от едната страна и бели от другата, което започваше да се върти в мига, в който светлината го докоснеше. Свещеникът обясняваше, че то онагледява морален урок — мракът на невежеството бяга от светлината, а бялото сияние на мъдростта се устремява към нея. Лира много не се замисляше върху това, но малките въртящи се крила бяха наистина чудесни, каквото и да значеха. По пътя към „Джордан“ Библиотекарят й беше обяснил, че движението се осъществява от фотони.

Може би Панталеймон беше прав. Щом елементарните частици можеха да задвижат светлинния ветропоказател, една стрелка нямаше да им се опре. Това обаче продължаваше да я тревожи.

— Лира! Лира!

Беше Тони Коста, който й махаше от кея.

— Идвай бързо! Трябва да отидеш при Джон Фаа в Залата. Спешно е!

В Залата Лира завари Джон Фаа, Отец Корам и старейшините. Всички имаха угрижен вид. Джон Фаа се обърна към нея:

— Лира, детето ми, Отец Корам ми каза, че можеш да разчиташ алетиометъра. За съжаление, беше права. Горкият Джейкъб току-що умря. Мисля, че все пак ще се наложи да те вземем с нас, колкото и да не ми се иска. Нямаме друг избор. Веднага след като погребем Джейкъб, потегляме. И искам добре да ме разбереш, Лира. Да, ти тръгваш с нас, но това не е повод да се радваш и да тържествуваш. Всички нас ни чакат много беди и опасности. Поверявам те на Отец Корам. Не му създавай грижи и се пази от необмислени постъпки, ако не искаш да изпиташ гнева ми. Бягай сега да кажеш на Мама Коста и се готви за път.

 

 

През следващите две седмици Лира беше по-заета откогато и да било в живота си. Това обаче не означаваше, че времето й минаваше бързо, защото имаше безкрайно скучни периоди на изчакване, на криене в претъпкани влажни килери, на взиране през прозорците, зад които се точеше унилият есенен пейзаж. После отново се криеше, спеше близо до изпаренията на газовия мотор и се събуждаше с ужасно главоболие и, което беше най-лошото, нито веднъж не й позволиха да излезе на чист въздух, да потича по палубата или по брега, да отвори вратите на шлюзовете или да поеме хвърленото от кея въже.

Трябваше да се спотайва през цялото време. Тони й беше казал за мълвата, която се ширеше из всички крайбрежни кръчми — че из цялото кралство се издирва малко русо момиченце и който го предаде, ще получи голяма награда, а онези, които го укриват, ще бъдат най-сурово наказани. Имаше и други странни слухове. Хората говореха, че то било единственото дете, успяло да избяга от Лакомиите, и знаело ужасните им тайни. Според друг слух нямало никакво дете, а два духа в облика на дете и демон, пратени от пъклените сили на земята, за да донесат огромни бедствия. А най-нелепият слух гласеше, че детето не било дете, а възрастен, смален чрез магия, комуто тартарите плащали, за да шпионира добрите англичани и да подготви почвата за тартарско нашествие.

Отначало Лира се забавляваше, като слушаше тези нелепици, но постепенно изпадна в униние. Всички тези хора се бояха от нея и я мразеха! А тя жадуваше да излезе от тясната каюта. Копнееше вече да е на север, в снежната пустош, под сияйната Аврора. Понякога й се искаше да е в „Джордан“, да се катери по покривите е Роджър и да слуша как звънчето на Главния лакей отмерва половин час до вечеря, да чуе още веднъж дрънченето, цвърченето и виковете в кухнята… Тогава просто й се искаше нищо да не се е променило и да не се променя никога, да си бъде пак Лира в колежа „Джордан“ и да си остане там завинаги.

Единственото, което успяваше да я изтръгне от скуката и раздразнението, беше алетиометърът. Тя го изучаваше всеки ден, понякога с Отец Корам, друг път сама, и не след дълго откри, че вече с лекота достига до онова спокойно съзерцателно състояние, когато значението на символите само се разгръщаше пред нея и онези далечни планински вериги с докоснати от слънцето върхове изникваха пред погледа й.

Тя се опитваше да обясни на Отец Корам какво чувства.

— То е все едно да говориш с други същества, само че не ги чуваш много добре и понякога се чувстваш ужасно глупав, защото те са по-умни от теб, но не ти се сърдят… И знаят толкова много, Отче Корам! Знаят всичко или почти всичко. Госпожа Колтър беше умна и знаеше толкова много неща, но това е друго знание… Като да разбираш всичко…

Той й задаваше въпроси и тя търсеше отговорите.

— Какво прави сега госпожа Колтър?

Ръцете й започваха да се движат.

— Кажи ми какво правиш сега — питаше Отец Корам.

— Ами, Мадоната е госпожа Колтър и когато нагласям стрелката върху нея, аз си мисля за моята майка; мравката означава заетост — това е лесно, то е първото значение; а пясъчният часовник означава време, но означава и сега и аз се съсредоточавам върху това.

— А как разбираш къде да търсиш тези значения?

— Ами, някак ги виждам. Или по-скоро ги усещам, все едно да слизаш по тъмно стълбище и да опипваш с крак следващото стъпало. Е, и аз така опипвам с ума си за следващото значение и го усещам. После ги свързвам. И там си има номер, като да си съсредоточиш погледа.

— Опитай тогава и ми кажи какво виждаш.

Лира го направи. Дългата стрелка веднага се завъртя и спря, после пак тръгна и спря и така няколко пъти. Имаше някаква красота и сила в това движение, които накараха Лира да се почувства като птиче, току-що научило се да лети. Отец Корам, който наблюдаваше действията й от отсрещната страна на масата, забеляза на кои места спира стрелката и как момичето отмахва кичур коса от челото си и прехапва долната си устна, докато следи с поглед не движението на самата стрелка, а нещо друго по циферблата. Отец Корам обичаше да играе шах и знаеше как гледат играчите фигурите върху шахматната дъска. Опитният играч сякаш вижда незрими силови линии върху полето, търси по-важните и не обръща внимание на незначителните. Очите на Лира се движеха по същия начин, сякаш приковани от невидимо магнитно поле, недостъпно за погледа му.

Стрелката спря на мълнията, на детето, на змията, на слона и на някакво същество, което Лира не можеше да назове — нещо като гущер с големи очи и опашка, увита около клона, на който стоеше. Фигурите се повтаряха в една и съща последователност през цялото време, докато тя гледаше.

— Какво означава този гущер? — попита Отец Корам, нарушавайки концентрацията й.

— Пълна безсмислица… Виждам какво ми казва, но сигурно не го тълкувам правилно. Мисля, че мълнията е гняв, а детето… Според мен съм аз. Тъкмо започнах да схващам какво значи гущерът, и вие ми заговорихте и смисълът се изгуби. Мярна ми се и се изгуби.

— Разбирам. Извинявай, Лира. Умори ли се? Искаш ли да спреш?

— Не — отвърна тя, но страните й пламтяха, а очите й блестяха трескаво. Беше видимо нервна и превъзбудена и дългото затворничество в тясната каюта още повече влошаваше нещата.

Той се взря през прозореца. Почти се беше стъмнило. Движеха се в устието на реката и скоро щяха да стигнат морския бряг. Пенестите кафяви води се ширеха под унило небе, а в далечината се виждаха няколко цистерни за каменовъглен спирт, ръждясали и опасани с паяжината на тръбите, водещи към близката рафинерия, където мазни черни пушеци неохотно пъплеха нагоре и се смесваха с облаците.

— Къде сме? — попита Лира. — Може ли да изляза за малко, Отче Корам?

— Това е Колби Уотър. Естуарът на река Коул. Като стигнем града, ще спрем близо до Димния пазар и пеша ще вървим до доковете. След час-два ще бъдем там…

Но вече се стъмваше, а сред обширната пустош на реката не се движеше нищо освен собствения им кораб и някакъв превозващ въглища баркас, който се беше отправил към рафинерията. Лира беше така превъзбудена и уморена и толкова дълго беше прекарала затворена, че Отец Корам продължи:

— Е, не виждам нищо лошо, ако излезеш за няколко минутки на въздух. Не бих го нарекъл свеж, защото е такъв само ако духа откъм морето, но можеш да се качиш на палубата и да погледаш, докато наближим пристанището.

Лира тутакси скочи, а Панталеймон се превърна в чайка, нетърпелив да разтвори криле час по-скоро. Навън беше студено и Лира скоро усети, че започва да трепери, колкото и добре да беше облечена. Панталеймон обаче беше във възторг, пърхаше, пляскаше с крила и ту изпреварваше кораба, ту изоставаше. Лира се радваше заедно с него, докато той се наслаждаваше на полета и се опитваше да внуши на корморана на стария кормчия да се включи в играта. Другият демон обаче не му обърна внимание, а сънливо се отпусна върху дръжката на румпела.

В тази печална кафява шир нямаше живот и само ритмичното ръмжене на мотора и плисъкът на водата нарушаваха тишината. Тежките облаци бяха надвиснали ниско, но дъжд нямаше. Въздухът под тях беше окаден от дима на рафинерията. Единствено изящният полет на Панталеймон внасяше искрица живот и радост в този безжизнен простор.

Той се спусна стремително надолу и отново се издигна с широко разперени крила, снежнобели на фона на сивото небе, но в същия миг нещо черно го връхлетя и се удари в него. Зашеметен от болка и изненада, Панталеймон започна да пада на една страна и Лира извика от ужас. След първото черно създание изневиделица се появи още едно. Полетът им не беше като този на птиците, а по-скоро като на бръмбари, тежък и равномерен, съпроводен с монотонно бръмчене.

Панталеймон падаше и правеше отчаяно усилие да се отклони встрани, за да стигне до кораба и протегнатите ръце на Лира, но двете черни създания налитаха върху него — бръмчащи, жужащи, смъртоносни. Лира беше почти парализирана от страха на Панталеймон и своя собствен, но в този миг нещо профуча край нея и се издигна нагоре.

Беше демонът на кормчията. Тежката и тромава на вид птица се стрелна към висините в мощен и стремителен полет, черните криле запляскаха във въздуха, клюнът нанасяше мълниеносни удари и нещо дребно и черно падна върху насмоления покрив на каютата, а оттам — в краката на Лира, в мига, в който пое в протегнатите си ръце Панталеймон.

Тя понечи да го погали, да го успокои, но той тутакси прие облика на дива котка, скочи върху съществото, което беше изпълзяло до ръба на покрива, и го събори. Панталеймон го притисна с ноктестата си лапа и погледна нагоре, където корморанът кръжеше все по-високо, преследвайки второто създание.

Не след дълго голямата птица плавно се спусна и изграчи нещо на кормчията, който обясни:

— Избягало е. Не позволявайте и това да избяга. Ето, вземи.

Той плисна утайката от калаеното канче, от което отпиваше кафе, и го протегна на Лира.

Без да губи време, тя захлупи съществото, което бръмчеше и жужеше като машинка.

— Дръж така — обади се зад гърба й Отец Корам, коленичи до нея и пъхна под канчето парче картон.

— Какво е това, Отче Корам? — попита Лира разтреперана.

— Да идем долу и да го погледнем. Дръж го внимателно, Лира. Не го отхлупвай.

Тя погледна към демона на кормчията, докато минаваха край него, с намерението да благодари на голямата птица, но старите й уморени очи бяха затворени. Вместо това Лира благодари на кормчията.

— Трябваше да стоиш долу — беше единственото, което каза той.

Тя отнесе канчето в каютата, където Отец Корам извади една бирена халба, нахлупи отгоре канчето и измъкна картончето. Съществото падна в халбата и той я вдигна, за да го разгледат по-добре.

Беше голямо колкото палеца на Лира и не черно, а тъмнозелено. Горните му крила бяха разтворени като на божа кравичка, готова да литне, а долните пърхаха така бързо, че едва се виждаха. Шестте му ноктести крачета чегъртаха по стъклото.

— Какво е това? — попита Лира отново.

Панталеймон, все още в облика си на дива котка, се беше снишил на няколко сантиметра от чашата и зелените му очи зорко следяха съществото.

— Ако го смачкаш — обясни Отец Корам, — ще видиш, че не е живо. Във всеки случай не е нито животно, нито насекомо. Вече съм виждал веднъж такова нещо и не очаквах да видя втори път толкова далеч на север. Срещат се в Африка. Вътре има часовников механизъм, а за пружинката му е закачен зъл дух с магия в сърцето.

— Кой може да го е пратил?

— Дори не е нужно да четеш символите, Лира. Лесно можеш да се досетиш и така.

— Госпожа Колтър?

— Разбира се. Тя не е изследвала само севера. И в пущинаците на юг има доста необичайни неща. За последен път видях такава машинка в Мароко. Тя е смъртно опасна — никога няма да спре, също като духа в нея. А ако пуснеш духа, той ще бъде толкова разгневен, че тутакси ще убие първото живо същество, което му се изпречи.

— Какво ли е търсил?

— Шпионирал е. Какъв глупак съм, че те пуснах горе! И не биваше да те прекъсвам, когато се опитваше да разгадаеш символите.

— Сега разбирам! — внезапно възкликна Лира. — Този гущер означава въздух! Разбрах го, но не проумявах защо. Опитах се, но ми се изплъзна.

— А, сега и аз разбирам. Това не е просто гущер, а хамелеон. И означава въздух, защото те не ядат и не пият вода, а живеят само от въздуха.

— И слонът…

— Африка. Аха!

Двамата се спогледаха. С всяко ново откритие, разбулващо тайните на алетиометъра, това устройство ги изпълваше с все по-голямо възхищение.

— Той през цялото време ни е казвал за тези неща — каза Лира. — Трябваше да го слушаме. А с това нещо какво ще правим, Отче Корам? Можем ли да го убием?

— Не знам дали може да се направи нещо. Просто ще го държим затворено и няма да го пускаме. Повече ме притеснява другото, което избяга. Сега сигурно вече лети към госпожа Колтър, за да й съобщи, че те е видяло. Дяволите да ме вземат, какъв глупак съм!

Той се порови из бюфета и измъкна цилиндрична тенекиена кутия от тютюн, десетина сантиметра в диаметър. Беше пълна с гайки и бурмички, но Отец Корам ги изсипа и избърса кутийката с чисто парцалче, после захлупи чашата отгоре, но не махна картончето от отвора.

Няколко минути дебнаха съществото, докато най-сетне го вкараха в кутийката, после завиха здраво капачката.

— Качим ли се веднъж на кораба, ще го запоя — обеща Отец Корам.

— Но часовникът никога ли не спира? — попита Лира.

— Ако е обикновен часовник, ще спре. Но както ти казах, този през цялото време е навит докрай благодарение на закрепения за пружината дух. И колкото повече се мъчи той да се освободи, толкова по-стегнато се навива пружината. Дай сега да го скрием тоя красавец.

Той уви кутийката в парче вълнен плат, за да заглуши бръмченето, и я пъхна под леглото си.

Вече се беше стъмнило и Лира се вглеждаше през прозореца в приближаващите се светлини на Колби. Тежкият въздух се сгъстяваше в мъгла и когато стигнаха пристана на Димния пазар, всичко вече се беше размило и избледняло. Мракът се забули в сребристосив перлен воал, който покри тъмните складове и крановете, дървените сергии и гранитната сграда с множество комини, дала името на пазара, където денонощно висяха и се опушваха над миризливи дъбови цепеници нанизи с риба. Комините внасяха своя дял в окадяването на въздуха, а приятният аромат на пушена херинга, скумрия и треска сякаш се издигаше от самия паваж.

Лира, загърната в мушама с огромна качулка, която скриваше издайническата й коса, вървеше между Отец Корам и кормчията. Трите демона бяха нащрек, надничаха зад ъглите и се ослушваха за стъпки.

Те обаче бяха единствените минувачи. Жителите на Колби си бяха по домовете и сигурно в този час си сръбваха ябълкова ракия край бумтящите печки. Докато стигнаха доковете, не срещнаха жива душа, а първият човек, който ги посрещна там, беше Тони Коста, който пазеше на портата.

— Слава богу, че се добрахте — каза той, докато ги пропускаше да минат. — Току-що научихме, че стреляли по Джак Верховен и потопили лодката му, а за вас никой не беше чувал. Джон Фаа вече е на борда и гори от нетърпение да отплаваме.

Корабът се видя огромен на Лира. В средата бяха рулевата рубка и коминът, над покритата с платнен навес палуба се издигаха полубакът и як кран, от илюминаторите и мостика струеше жълта светлина, а в подножието на стенгата светеше ослепително бяло. На палубата трима-четирима моряци работеха нещо, но Лира не можеше да види какво.

Тя забърза по трапа пред Отец Корам и се огледа развълнувано наоколо. Панталеймон се превърна в маймунка и тутакси се изкатери по крана, но тя го нахока и го накара да слезе. Отец Корам настояваше да стоят вътре.

Слязоха по някакви стълби и се озоваха в малък салон, където Джон Фаа тихо разговаряше с Никълъс Рокби, капитана на кораба. Джон Фаа не правеше нищо припряно. Лира зачака да я поздрави, но той продължи с напътствията си за прилива и управлението на кораба и едва тогава се обърна към новодошлите.

— Добър вечер, приятели. Горкият Джак Верховен е мъртъв, може би вече сте чули. А момчетата му са пленени.

— Ние също имаме лоши новини — каза Отец Корам и разказа за срещата им с летящите духове.

Джон Фаа поклати едрата си глава, но не ги укори.

— Къде е сега това създание? — попита той.

Отец Корам извади тенекиената кутийка и я постави на масата. Отвътре долетя такова яростно бръмчене, че кутийката се разклати.

— Чувал съм за тия часовникови дяволи, но никога не съм ги виждал — каза Джон Фаа. — Едно знам: няма начин да ги укротиш или да ги пратиш да си вървят по живо, по здраво. Няма смисъл и да им окачиш оловни тежести и да ги пуснеш на дъното на океана, защото един ден металът ще ръждяса и дяволът пак ще излезе на свобода и ще преследва детето, където и да се намира. Не, ще трябва да го държим при нас и да си отваряме очите на четири.

Тъй като беше единствената жена на кораба (Джон Фаа все пак беше решил след дълъг размисъл да не вземат жени), Лира имаше отделна каюта. Вярно, не беше голяма — малко по-широка от килер, с една койка и илюминатор. Тя напъха малкото си вещи в чекмеджето под леглото и бързо изтича горе, облакъти се на перилата и се загледа в изчезващия английски бряг, по-точно в онова, което се виждаше от него в мъглата.

Но плискащата се долу вода, движението на въздуха, дръзките светлини на кораба, прорязващи мрака, грохотът на мотора и миризмата на сол, риба и каменовъглен спирт и така бяха достатъчно вълнуващи. Вълнението й още повече се усили, когато корабът навлезе сред безкрайните простори на Германския океан. Когато я повикаха за вечеря, тя никак не беше гладна, но реши, че ще е добре да полегне за малко заради Панталеймон, защото бедното създание вече страдаше от жесток пристъп на морска болест.

Така започна пътешествието й на север.

Втора част
БОЛВАНГАР

10.
Консулът и мечокът

Джон Фаа и останалите водачи решиха, че ще поемат към Тролезунд, главното пристанище на Лапландия. Вещиците имаха консулство в града, а Джон Фаа знаеше, че без тяхна помощ или поне доброжелателния им неутралитет няма да могат да спасят пленените деца. Той обясни замисъла си на Лира и на Отец Корам на другия ден, когато морската болест на Лира беше попреминала. Слънцето грееше ярко, а зелените вълни се устремяваха срещу кораба и се разбиваха, пръскайки водопади от бяла пяна. На палубата духаше лек бриз и цялото море искреше от светлина и движение. Лира почувства как и последните остатъци от болестта я напускат. Сега, когато Панталеймон беше открил удоволствието да се рее като чайка или буревестник и да докосва в бръснещ полет гребените на вълните, тя беше твърде погълната от възторга му, за да се търкаля в леглото.

Джон Фаа, Отец Корам и още двама-трима души стояха на кърмата и си говореха на слънце, обсъждайки какво да предприемат по-нататък.

— Отец Корам познава лапландските вещици — каза Джон Фаа. — И ако не се лъжа, имат някакви отдавнашни уговорки.

— Прав си, Джон — потвърди Отец Корам. — Това беше преди четиридесет години, но за вещиците те са нищо. Някои от тях живеят много пъти по толкова.

— Как се стигна до тези уговорки? — попита Адам Стефански, който отговаряше за бойния отряд.

— Спасих живота на една вещица — обясни Отец Корам. — Тя падна от небето, а след нея се спусна голяма червена птица, каквато никога не бях виждал. Вещицата беше ранена и падна в блатото, а аз тръгнах да я търся. Когато я открих, тя се давеше. Качих я на лодката и застрелях птицата, която падна в тресавището за мое голямо съжаление, защото беше огромна и червена като пламък.

Мъжете се размърдаха, някои от тях ахнаха, очаровани от историята на Отец Корам.

— След като я качих на лодката — продължи той, — преживях най-големия потрес в живота си, защото тази млада жена нямаше демон.

Последните му думи прозвучаха като: „Тя нямаше глава.“ Самата мисъл за това беше противна. Мъжете потрепериха, а демоните им настръхнаха и нададоха жални викове. Панталеймон пропълзя и се сгуши на гърдите на Лира, която усети тупкането на сърцето му.

— Поне така беше на пръв поглед — каза Отец Корам. — Като я видях да пада от въздуха, аз веднага се досетих, че е вещица. Видът й беше на жена, по-слаба от някои и по-хубава от повечето жени, които познавах, но като не видях демон, аз се ужасих.

— А вещиците наистина ли нямат демони? — попита Майкъл Канцона.

— Сигурно са невидими — предположи Адам Стефански. — Той е бил там, но Отец Корам просто не го е виждал.

— Грешиш, Адам — възрази Отец Корам. — Той не беше там. Вещиците имат способността да се разделят с демоните си на по-голямо разстояние от нас. Ако се наложи, могат да пращат демоните си надалеч — по земята, в облаците или на дъното на океана. А тази вещица още не беше се съвзела, когато след около час долетя демонът й, усетил страха и болката й. И съм сигурен, макар тя така и да не си призна, че голямата червена птица беше демонът на друга вещица. Господи, като осъзнах това, тръпки ме побиха! Трябваше да възпра ръката си. Но злото вече беше сторено. И все пак аз й бях спасил живота и тя ми остави знак и ми каза да я повикам, ако изпадна в нужда. Веднъж вече ми прати помощ, когато скрелингите ме улучиха с отровна стрела. Влизали сме във връзка и друг път… Вече много години не съм я виждал, но тя ще си спомни.

— А тази вещица в Тролезунд ли живее?

— Не, вещиците живеят в горите или в тундрата, а не в пристанищата сред хората. Техен дом е пущинакът. Но имат консул там и аз ще й пратя вест, имате думата ми.

Лира искаше да научи повече за вещиците, но мъжете заговориха за горивото и за запасите от храна и тя предпочете да разгледа кораба. Обиколи го от носа до кърмата и скоро се запозна с един истински моряк, като започна да го цели със семките от ябълката, която беше яла на закуска. Морякът, спокоен едър мъж, я наруга, тя му отвърна със същото и после двамата станаха големи приятели. Той се казваше Джери. Благодарение на него Лира разбра, че най-добрият начин да избегнеш морската болест е да се занимаваш с нещо и че дори черна работа като търкането на палубата може да носи удоволствие, ако го правиш по моряшки. Тази идея много й допадна и по-късно тя сгъна одеялата на леглото си по моряшки, подреди си вещите по моряшки и дори вече наричаше това скатаване вместо подреждане.

След два дни в морето Лира реши, че е родена за такъв живот. Обикаляше кораба от машинното отделение до мостика и скоро беше на ти с целия екипаж. Капитан Рокби веднъж й позволи да даде сигнал на една холандска фрегата, като дръпне ръчката на парната свирка, готвачът беше принуден всеки път да търпи помощта й при бъркането на тестото за сливовия пудинг и единствено строгият глас на Джон Фаа успяваше да й попречи да се покатери на мачтата, за да наблюдава отвисоко хоризонта.

Междувременно напредваха на север и с всеки изминал ден ставаше все по-студено. Запасите от дрехи на кораба бяха претърсени основно, за да й намерят мушама, която да скъсят според ръста й, а Джери й показваше как се шие — умение, което тя охотно възприемаше от него, макар в „Джордан“ да се отнасяше с презрение към това занимание, колкото и да се опитваше госпожа Лонсдейл да я научи. Двамата заедно ушиха водонепроницаема торбичка за алетиометъра, която се връзваше на кръста — в случай че Лира падне в морето, според собствените й думи. Тя заставаше облакътена на перилата, облечена в мушамата си и с нахлупена качулка, а жилещите водни пръски я обсипваха от глава до пети и мокреха палубата зад нея. Пристъпите на морска болест все още я измъчваха от време на време, особено когато вятърът се усилеше и корабът се залюлееше тежко над гребените на сиво-сините вълни. Тогава Панталеймон правеше всичко възможно да й отвлече вниманието, като се превръщаше в буревестник и докосваше вълните в стремителен полет, а тя усещаше безкрайното му опиянение от стихията и забравяше за пристъпа. От време на време Панталеймон се опитваше да се превърне в риба, а веднъж дори взе участие в игрите на стадо делфини, за тяхна голяма изненада и удоволствие. Лира стоеше трепереща под качулката си и се заливаше от смях, когато любимият й Панталеймон, гладък и могъщ, изскачаше и се извиваше във въздуха заедно с още половин дузина стремителни сиви силуети. Изпитваше удоволствие, но я парваше и нещо друго — болка и страх при мисълта, че това може би му е по-близко и скъпо от нея.

Приятелят й Джери беше наблизо и спря за миг работата си, за да погледа как демонът на момичето играе с делфините. Неговата чайка беше пъхнала глава под крилото си и стоеше на кабестана. Той разбираше добре чувствата на Лира.

— Спомням си, че когато за пръв път тръгнах на плаване, моята Белизария още нямаше постоянна форма, толкова млад бях. На нея й харесваше да бъде делфин и аз много се боях, че ще си остане такава. На първия ми кораб имаше един стар моряк, чийто демон беше делфин, и той не можеше да излезе от морето. Беше прекрасен моряк, най-добрият навигатор, когото съм виждал, можеше да направи цяло състояние като рибар, но не беше щастлив. Така си остана до самата си смърт и го погребаха в морето.

— Защо трябва демоните да приемат постоянна форма? — попита Лира. — Иска ми се Панталеймон да може винаги да се променя, а и той би искал същото.

— Е, винаги става така и така ще бъде. Това е част от порастването. Ще дойде време, когато ще се умориш да го гледаш как постоянно се променя и ще поискаш да си остане един и същ.

— Никога!

— О, ще видиш. И ти като всички останали момичета ще поискаш да пораснеш. Но постоянната форма си има своите предимства.

— Какви са те?

— Ще знаеш що за човек си. Вземи старата Белизария. Тя е чайка, и аз също съм донякъде чайка. Не съм велик, красив и блестящ, но съм жилав и мога да оцелея навсякъде и да си намеря късче хляб и компания. Това си струва да се знае. И когато демонът ти приеме неизменна форма, и ти ще знаещ какъв човек си.

— А ако демонът приеме форма, която не ти харесва?

— Това ще е много досадно, но има много хора, които искат демонът им да е лъв, а трябва да се примиряват с пудел. И докато се научат да приемат нещата такива, каквито са, хабят много нерви и се терзаят.

Лира обаче имаше чувството, че никога няма да порасне.

 

 

Една сутрин във въздуха се носеше друг мирис и корабът се движеше по друг начин — вместо да се спуска и издига, той се люлееше странно от една страна на друга. Минута след като се събуди, Лира вече беше на палубата и се взираше жадно в сушата — толкова странна гледка след всичката тази вода! Макар да бяха прекарали в морето едва няколко дни, на нея й се виждаха цяла вечност. Право пред кораба изникна планина, обградена от зеленина и увенчана с бяла снежна шапка, а под нея беше заливът с малкия град около него. Дървени къщи със стръмни покриви, островърх параклис, малко пристанище с кранове и облаци от кръжащи и кряскащи чайки. Миришеше на риба, но към нея се примесваха и ароматите на земята — на борова смола и пръст, на животни и тор. И на още нещо, което би могло да бъде сняг — студено, безлико и диво. Мирисът на севера.

Около кораба плуваха тюлени, които подаваха над водата клоунските си лица и отново се гмуркаха с плясък. Вятърът, който разбиваше на хиляди дребни пръски гребените на вълните, беше чудовищно студен. Той се провираше през всяка пролука на вълчето палто на Лира и скоро ръцете й се вкочаниха, а лицето й изтръпна от студа. Панталеймон се беше превърнал в хермелин и топлеше шията й, но въпреки това беше прекалено студено, за да стои човек навън без работа, и Лира побърза да слезе долу, за да закуси с обичайната каша и да надникне през илюминатора в салончето.

В залива водата беше спокойна и когато минаха масивния вълнолом, люшкането съвсем изчезна и Лира се почувства непривично. Двамата с Панталеймон стояха и гледаха как корабът мудно приближава кея. През следващия час ръмженето на мотора заглъхна и се превърна в глухо боботене, разнасяха се команди и викове, хвърляха се въжетата, спускаха се траповете и шлюзовете се отваряха.

— Хайде, Лира — каза Отец Корам. — Готов ли е багажът ти?

Вещите на Лира бяха опаковани още от сутринта. От нея се искаше само да изтича до каютата, да грабне пазарската торбичка и да излезе на палубата.

Първото, което направиха с Отец Корам на брега, беше да посетят дома на Консула на вещиците. Не беше трудно да го открият — целият градец беше струпан около залива и единствените по-внушителни постройки бяха къщата на губернатора и параклисът. Консулът на вещиците живееше в зелена дървена къща, от която се виждаше морето, и когато дръпнаха звънеца, звънът му отекна силно на тихата уличка.

Един слуга ги въведе в малък салон и им поднесе кафе. Не след дълго се появи и самият Консул. Беше дебел мъж с червендалесто лице и строг черен костюм, който се представи като Мартин Ланселиус. Демонът му беше малка змия със същия наситен зелен цвят като блестящите му очи — единственото в облика му, което напомняше за връзката му с вещиците, макар че Лира никак не беше сигурна как точно трябва да изглежда един представител на това племе.

— С какво мога да ви бъда полезен, Отче Корам? — попита той.

— С две неща, доктор Ланселиус. Първо, бих искал да вляза във връзка с една вещица, която срещнах преди няколко години в Блатната страна в Източна Англия. Казва се Серафина Пекала.

Доктор Ланселиус си записа нещо със сребърен молив.

— Преди колко време се срещнахте с нея? — попита той.

— Има вече около четирийсет години. Но мисля, че тя ще си спомни.

— А кое е второто, за което ще ви е нужна помощта ми?

— Аз представлявам няколко цигански семейства, изгубили деца. Имаме основания да смятаме, че съществува организация, която отвлича децата, наши и чужди, и ги кара на север с някаква неизвестна цел. Бих искал да знам дали вие или някой от вашите хора е чувал нещо за това.

Доктор Ланселиус отпи от кафето си с непроницаемо изражение.

— Възможно е и да сме чули нещо за подобна дейност — отвърна той. — Но, знаете ли, отношенията ни със северняците са изключително дружески. Едва ли ще бъде оправдано да ги безпокоим.

Отец Корам кимна с разбиране.

— Напълно сте прав. И аз не бих ви притеснявал, ако имаше някакъв друг начин да се сдобием с информация. Точно затова ви попитах най-напред за Серафина Пекала.

Сега доктор Ланселиус на свой ред кимна с разбиране. Лира следеше тази игра с интерес и уважение. Зад нея се криеха много други неща и вече беше ясно, че Консулът е на път да вземе решение.

— Добре — каза той. — Това, разбира се, е вярно и вие разбирате, че името ви не ни е непознато, Отче Корам. Серафина Пекала е кралица на един от клановете на вещиците в района на езерото Енара. Колкото до другия ви въпрос, ясно е, че такава информация не може да стигне до вас чрез мен.

— Естествено.

— Е, в такъв случай ще ви кажа, че тук, в този град има клон на една организация, наречена Изследователска компания за развитие на Севера, която уж търси полезни изкопаеми, но всъщност е под ръководството на така наречения Жертвен съвет в Лондон. Тази организация, доколкото подразбрах, внася деца. Това не се знае от всички в града — правителството на Норвегия официално не е информирано. Децата се отвеждат някъде във вътрешността на страната.

— Знаете ли къде, доктор Ланселиус?

— Не. Ако знаех, щях да ви кажа.

— А знаете ли какво става с тях след това?

За пръв път доктор Ланселиус погледна Лира. Тя му отвърна с твърд поглед. Малката зелена змия, увита около шията на Консула, вдигна глава и му прошепна нещо, а тънкият й език се стрелкаше към ухото му.

— Чувал съм да се говори в тази връзка за Майщатски процес — каза Консулът. — Мисля, че това е с цел да избегнат назоваването на нещата с истинските им имена. Чувал съм и за междинно разполовяване, но не мога да кажа какво означава.

— А в момента в града има ли някакви деца? — попита Отец Корам.

Той милваше демона си, който седеше в скута му, но беше нащрек. Лира забеляза, че голямата котка е спряла да мърка.

— Мисля, че не — отвърна доктор Ланселиус. — Група от двайсетина деца пристигна преди седмица и замина онзи ден.

— Толкова скоро? Това ни дава някаква надежда. С какво тръгнаха, доктор Ланселиус?

— С шейни.

— И нямате никаква представа накъде са поели?

— Почти. Този въпрос не ни интересува.

— Разбира се. Е, вие отговорихте чистосърдечно на всичките ми въпроси, господине, остана само още един. Ако бяхте на мое място, какъв въпрос щяхте да зададете на Консула на вещиците?

За пръв път доктор Ланселиус се усмихна.

— Щях да го попитам как да си осигуря услугите на бронирана мечка — отвърна той.

Лира се изправи на стола си и усети как сърцето на Панталеймон подскочи.

— Доколкото разбрах, бронираните мечки служат на Жертвания съвет — с изненада изрече Отец Корам. — Искам да кажа, на Компанията за развитие на Севера или както се наричат там.

— За един от мечоците мога да кажа със сигурност, че не е на тяхна служба. Ще го намерите в гаража за шейни в края на улица „Ланглокур“. В момента си изкарва прехраната там, но нравът му е такъв, че едва ли ще изтрае дълго, пък и кучетата се боят от него.

— Значи е отцепник?

— По всичко личи. Казва се Йорек Бирнисон. Попитахте ме какво бих ви попитал аз, и чухте отговора ми. А ето какво бих направил: за нищо на света не бих пропуснал шанса да привлека на своя страна бронирана мечка, дори да беше на много по-голямо разстояние.

Лира едва се сдържаше да не скочи от мястото си, но Отец Корам, който познаваше етикета в случаи като този, си взе още една меденка от подноса. Докато я ядеше, доктор Ланселиус се обърна към Лира:

— Доколкото разбрах, притежаваш алетиометър — каза той.

Това я слиса. Откъде можеше да знае Консулът за алетиометъра?

— Да — отвърна и побърза да добави, след като Панталеймон я ущипа силно: — Искате ли да го погледнете?

— С най-голямо удоволствие.

Лира бръкна непохватно в мушамената торбичка и измъкна увития в кадифе пакет. Консулът го разгърна много внимателно и загледа уреда така, както учен би гледал рядък ръкопис.

— Изключителен е! — възкликна той. — Виждал съм още един екземпляр, но не беше толкова хубав. А книгата с тълкуванията у теб ли е?

— Не — отвърна Лира, но преди да успее да продължи, Отец Корам се обади:

— Не, и е много жалко, че Лира притежава такава ценна вещ, а не е в състояние да я използва. Тя е такава загадка, както мастилените петна, по които индусите предсказват бъдещето. А най-близката книга с тълкувания, доколкото знам, е в манастира „Санкт Йохан“ в Хайделберг.

Лира разбираше каква е причината да се намеси — той не искате доктор Ланселиус да знае за силата й. Но виждаше и нещо, недостъпно за Отец Корам — вълнението на демона на доктор Ланселиус — и тутакси разбра, че премълчаването няма да им донесе нищо добро.

— Всъщност мога да го тълкувам — обърна се тя и към двамата.

Консулът беше този, който й отговори:

— Много умно от твоя страна. Откъде го имаш?

— Даде ми го Ректорът на колежа „Джордан“ в Оксфорд. Знаете ли кой ги е направил, доктор Ланселиус?

— Казват, че били направени в Прага. Ученият, изобретил уреда, явно е търсел способ за тълкуване на влиянието на планетите съгласно принципите на астрологията. Целта му е била да направи такова устройство, което да изразява идеята за Марс и Венера, както компасът изразява идеята за Севера. Не е успял, но изобретеният от него механизъм определено изразява нещо, макар никой да не знае какво точно е то.

— А символите откъде са взети?

— Говорим за седемнадесети век, когато символите и емблемите са били навсякъде. Сградите и изображенията трябвало да приличат на отворени книги. Всяко нещо значело и нещо друго — ако имаш нужния речник, можеш да прочетеш и самата природа. Никак не е за чудене, че философите са използвали символите на своето време, за да изразят чрез тях знание, идещо от тайнствен източник. Но вече два века и повече никой не използва сериозно символите.

Той подаде уреда на Лира с думите:

— Мога ли да те попитам нещо? Как успяваш да го разчетеш без книгата с тълкуванията?

— Просто изчиствам мозъка си от всичко — то е като да гледаш във водата. Очите ти сами намират нужното ниво, защото то е единственото, върху което се вижда ясно. Нещо от този род — обясни тя.

— А ако те помоля, дали ще се съгласиш да ми покажеш?

Лира погледна Отец Корам въпреки желанието си тутакси да се съгласи. Той кимна.

— Какво да търся? — попита тя.

— Какви са намеренията на тартарите по отношение на Камчатка?

Това не беше никак трудно. Лира намести стрелките на камилата, което означаваше Азия, на рога на изобилието, който трябваше да значи Камчатка с нейните златни мини, и на мравката — символ на активността, на целите и намеренията. После застина в очакване трите нива на значенията да се избистрят и изчака спокойно отговора, който дойде почти веднага. Дългата стрелка трепна върху делфина, шлема, бебето и котвата, затанцува между тях и се насоча нататък към леярския тигел, очертавайки сложен рисунък, който обаче не представляваше трудност за Лира, макар да беше напълно неразбираем за двамата мъже.

Когато това се повтори няколко пъти, тя вдигна поглед и примигна, сякаш излизаше от транс.

— Ще си дадат вид, че я нападат, но всъщност няма да го направят, защото тя е прекалено далече и това ще ги затрудни.

— Ще ми кажеш ли как го прочете?

— Делфинът в едно от значенията си е игра, значи има някаква уловка. Знам, че става дума за това, защото стрелката спря няколко пъти и само това ниво се виждаше ясно. Шлемът означава война, а двете заедно — игра на война, но нищо сериозно. А бебето е трудност… ще им бъде много трудно да я нападнат и котвата обяснява защо — ще стигнат толкова далеч, колкото им позволява опънатата верига на котвата. Не знам, просто виждам нещата по този начин.

Доктор Ланселиус кимна.

— Забележително! — изрече. — Много съм ти благодарен. Няма да го забравя.

Той погледна някак особено Отец Корам, после погледът му отново се спря на Лира.

— Мога ли да те помоля за още една демонстрация? Отвън на стената ще видиш няколко клонки от омаен бор. Една от тях е използвана от Серафина Пекала, а останалите не са. Можеш ли да кажеш коя е?

— Да! — тутакси отвърна Лира, готова да покаже уменията си, взе алетиометъра и забърза навън. Нямаше търпение да види омайния бор, защото знаеше, че вещиците летят на него, но никога не го беше виждала.

Когато излезе, Консулът се обърна към Отец Корам:

— Знаете ли кое е това дете?

— Дъщеря на лорд Азриел. А майка й е госпожа Колтър, от Жертвения съвет.

— А освен това?

— Не — поклати глава старият циганин. — Повече не знам. Но тя е странно невинно създание и аз за нищо на света не бих я наранил. Не мога да си представя как се е научила да тълкува този инструмент, но й вярвам, когато говори за това. Защо питате, доктор Ланселиус? Какво знаете за нея?

— Вещиците говорят за това дете от векове. Може би защото живеят твърде близко до мястото, където воалът между световете е тънък, но от време на време те чуват безсмъртен шепот, гласовете на онези, които преминават между различните светове. И те говорят за едно такова дете, чиято велика съдба ще се изпълни — но не тук, а далеч отвъд. Без това дете всички ние ще умрем. Така казват вещиците. Но тя трябва да последва тази съдба, без да знае какво върши, защото единствено в нейното незнание е нашето спасение. Разбирате ли ме, Отче Корам?

— Не — поклати глава старецът. — Не бих казал, че ви разбирам.

— Това означава, че трябва да й се даде свобода да прави грешки. Можем само да се надяваме, че ще ги избегне, но не бива да я направляваме. Щастлив съм, че можах да я видя, преди да умра.

— Но как разбрахте, че точно тя е това дете? И какви са тези същества, които преминават между световете? Не мога да ви разбера, доктор Ланселиус, макар да знам, че сте честен човек…

Консулът понечи да отговори, но в този миг вратата се отвори и Лира влезе победоносно с борова клонка в ръка.

— Ето я! — заяви тя. — Пробвах ги всичките и съм сигурна, че е тази.

Консулът погледна клонката и кимна.

— Вярно е. Браво, Лира, това е забележително! Късметлийка си, че притежаваш такъв уред, и ти пожелавам да ти служи добре. Позволи ми сега да ти дам нещо, което ще отнесеш със себе си…

Той отчупи една вейка от клона.

— Тя с това нещо ли е летяла? — попита Лира с благоговение.

— Да. Не мога да ти дам целия клон, защото ми трябва да влизам във връзка с нея, но и това е достатъчно. Пази я.

— Ще я пазя — обеща Лира. — Благодаря.

Тя пъхна вейката в торбичката при алетиометъра. Отец Корам докосна клона, сякаш за късмет, и на лицето му се появи изражение, което Лира не беше виждала дотогава, някакъв далечен копнеж. Консулът ги изпрати до вратата, стисна ръката на Отец Корам и подаде ръка и на Лира.

— Надявам се да успеете — пожела той и застана на прага в пронизващия студ, за да ги изпроводи с поглед.

— Той знаеше отговора за тартарите още преди мен — пошушна Лира. — Алетиометърът ми го каза, но аз си замълчах. Леярският тигел значеше точно това.

— Предполагам, че те е изпитвал, дете. Но се радвам, че ти беше толкова учтива, без да си сигурна какво знае той. И това за мечката беше полезна информация. Не знам как щяхме да разберем, ако не беше той.

Двамата се запътиха към гаража — няколко бетонни постройки в гол и мрачен район, където сред сивите скали и заледените локви тук-там растяха жалки стръкчета трева и бурени. Някакъв сърдит мъж в канцеларията им каза, че в шест мечокът свършва работа, но трябва да побързат, защото той отивал направо в двора на Ейнарсоновия бар, където му давали да пие.

После Отец Корам заведе Лира при най-добрия шивач в града и й купи зимни дрехи, подходящи за тукашния студен климат. Избраха парка от еленова кожа, защото косъмът й е кух и изолира добре. Качулката беше подплатена с кожа от росомаха, по която не се образуват ледени висулки от дъха. Купиха и дрехи и гамаши от кожа на млад елен, както и копринени ръкавици, които се носят под кожените. Ботушите и ръкавиците бяха направени от кожата на предните крака на елена, която е особено здрава, а подметките бяха от кожа на брадат тюлен, която не отстъпва по здравина на моржовата, но е по-лека. Накрая купиха водонепроницаема наметка от полупрозрачни тюленови черва, която обгръщаше Лира от глава до пети.

Навлечена във всичко това, с копринен шал около врата и вълнена шапка на главата, с нахлупена качулка, тя усещаше, че се задъхва от жега, но им предстоеше да заминат за далеч по-студени места.

Джон Фаа беше наблюдавал разтоварването на кораба и сега гореше от нетърпение да чуе какво е казал Консулът на вещиците, но въпросът за мечока го заинтригува още повече.

— Още тази вечер ще идем при него — реши той. — Говорил ли си някога с такова същество, Отче Корам?

— Да, и дори съм се бил с едно — слава Богу, не сам. Трябва да сме готови да се пазарим с него, Джон. Той ще поиска много, сигурен съм, и ще е почти неуправляем, но ни е нужен.

— Да, трябва да го привлечеш на наша страна. А какво стана с твоята вещица?

— Тя е далече. Сега е кралица на клана си. Надявам се, че ще можем да й пратим вест, но ще мине много време, докато получим отговор.

— Добре. Нека сега да ти кажа какво открих аз, стари приятелю.

Джон Фаа явно нямаше търпение да сподели нещо с тях. На пристана беше срещнал един златотърсач от Нова Дания — тексасеца Лий Скорзби, който покрай всичко останало имал и балон. Експедицията в която се надявал да участва, се провалила поради недостиг на средства още преди да напусне Амстердам, така че сега бил изпаднал в затруднение.

— Помисли си какво бихме могли да направим с помощта на един аеронавт, Отче Корам! — възкликна Джон Фаа, като потриваше едрите си ръце. — Поканих го да се присъедини към нас. Май имахме голям късмет, като дойдохме тук.

— Още по-голям късмет щяхме да имаме, ако знаехме къде отиваме — промърмори Отец Корам, но нищо не можеше да угаси ентусиазма на Джон Фаа, който се радваше като дете, че отново има с какво да се захване.

Мракът вече беше паднал и всичките припаси и екипировка бяха стоварени и чакаха на кея, когато Отец Корам и Лира се запътиха по крайбрежната улица да търсят бара на Ейнарсон. Намериха го лесно по грубия бетонен навес с червен неонов надпис, святкащ на неравни интервали над вратата, и гръмките гласове, долитащи през запотените прозорци.

Тясна пътека водеше към ламаринената врата на задния двор, където над замръзналата кал се издигаше малък навес. В мътната светлина от задния прозорец се мержелееше едра бледа фигура, която стоеше изправена и гризеше голям кокал, като го стискаше с две ръце. На Лира й се стори, че вижда окървавена муцуна, злобни черни очички и сплъстена жълтеникава козина. Съществото гризеше кокала с грозно ръмжене, мляскане и хрущене.

Отец Корам застана до вратата и го повика:

— Йорек Бирнисон!

Мечокът спря да яде. Стори им се, че гледа право към тях, но изражението му беше непроницаемо.

— Йорек Бирнисон — повтори Отец Корам, — може ли да поговорим?

Сърцето на Лира биеше лудо — нещо в присъствието на мечока я изпълваше с усещането за студ, опасност и груба сила, но сила, подвластна на разума. Това не беше човешки разум, не — защото мечките нямаха демони. Това странно огромно същество, поглъщащо храната си, не приличаше на нищо, видяно досега, и тя усети как я изпълва възхищение и жалост към самотното създание.

Мечокът пусна еленовия крак и тръгна на четири крака към вратата. Там се изправи в целия си ръст, над три метра висок, сякаш да покаже цялата си мощ, да им напомни, че вратата не може да го спре, и проговори:

— Кои сте вие?

Гласът му беше толкова дълбок и тътнещ, че сякаш земята затрепери. Острата миризма, която се излъчваше от тялото му, беше почти нетърпима.

— Аз съм Отец Корам от циганския народ на Източна Англия. А това момиченце е Лира Белакуа.

— Какво искате?

— Искаме да ти предложим работа, Йорек Бирнисон.

— Аз имам работа.

Мечокът отново застана на четири крака. В гласа му не можеше да се долови никакво чувство, нито ирония, нито гняв — толкова дълбок и безизразен беше.

— Какво правиш в гаража за шейни? — попита Отец Корам.

— Поправям счупени машини и метални предмети. Вдигам тежести.

— Може ли това да е работа за бронирана мечка?

— Щом плащат.

Зад мечока вратата на бара се открехна и някакъв мъж остави на земята голяма пръстена кана, после се изправи и ги погледна.

— Кои са тези?

— Чужденци — отвърна мечокът.

Съдържателят като че искаше да попита още нещо, но Йорек Бирнисон направи внезапно движение към него и той захлопна уплашено вратата. Мечокът провря ноктестата си лапа през дръжката и вдигна каната към устата си. Лира усети как я облъхна острата миризма на неразреден спирт.

Мечокът отпи няколко глътки и остави каната, за да се върне към кокала. Лира и Отец Корам имаха чувството, че ги е забравил, когато той заговори отново:

— Каква работа предлагате?

— Бой, по всяка вероятност — каза Отец Корам. — Ще вървим на север, докато намерим мястото, където държат едни пленени деца. Когато го открием, ще се наложи да се бием, за да освободим децата, а после ще ги отведем у дома.

— И какво ще платите?

— Не знам какво да ти предложа, Йорек Бирнисон. Ако приемеш злато, ще ти платим в злато.

— Не става.

— Какво ти плащат в гаража?

— Месо и спирт.

Мечокът замълча, после пусна оглозгалия кокал на земята и отново надигна каната. Пиеше неразредения спирт, сякаш беше вода.

— Прощавай, че те питам, Йорек Бирнисон — обади се Отец Корам, — но ти би могъл да водиш свободен и горд живот сред ледовете, да ловиш тюлени и моржове или да воюваш и да спечелиш големи почести. Какво те държи в Тролезунд и Ейнарсоновия бар?

Лира усети, че настръхва. Знаеше че подобен въпрос можеше да се изтълкува като оскърбление, което щеше да разяри гиганта, и се чудеше на куража на Отец Корам. Йорек Бирнисон остави каната, приближи се до вратата и се взря в лицето на стареца. Отец Корам не мигна.

— Познавам хората, които търсите — каза мечокът. — Онези, които режат деца. Те тръгнаха онзи ден на север с нова група. Никой няма да ви каже нищо за тях — дават си вид, че не знаят, защото те носят пари и създават работа. Аз не харесвам хората, които режат деца, затова ще ви отговоря. Стоя тук и пия спирт, защото ми взеха бронята, а без нея мога да ловя тюлени, но не мога да воювам. А аз съм брониран мечок — войната е морето, в което плавам, и въздухът, който дишам. Мъжете в този град ми даваха да пия спирт, докато заспах, после ми взеха бронята. Ако знаех къде я държат, щях да срина града, за да си я върна. Искате ли да ви служа, това е цената — върнете ми бронята. Направете го и аз ще бъда с вас, докато умра или извоювате победа. Цената е бронята ми. Върнете ли ми я, вече няма да имам нужда от спирт.

11.
Бронята

Когато се върнаха на кораба, Отец Корам и Джон Фаа дълго се съвещаваха в салона с другите водачи, а Лира се запъти към каютата си да се допита до алетиометъра. След пет минути тя знаеше точно къде е бронята и защо няма да е никак лесно да се доберат до нея.

Чудеше се дали да не отиде в салона да каже на Джон Фаа и останалите, но реши, че ако искат да знаят, те сами ще я попитат. А може би вече знаеха.

Тя лежеше на леглото си и мислеше за този див могъщ мечок, за безумното му наливане с огнената отрова и за самотата му под мръсния навес. Колко различно беше да си човек и демонът ти винаги да е до теб, винаги готов да откликне и да си поговорите! В тишината на неподвижния кораб, без непрестанното скърцане и бумтенето на мотора, без плискането на водата зад борда Лира неусетно се унесе в сън. На възглавницата до нея дремеше Панталеймон.

Тя сънуваше великия си заточен баща, когато внезапно, без всякаква причина, се събуди. Нямаше представа кое време е. В кабината проникваше слаба светлина, която приличаше на лунната, и осветяваше новите й кожени дрехи, оставени в ъгъла. В мига, в който ги видя, тя изпита желание отново да ги пробва.

Облече се и нещо сякаш я затегли към палубата. Минута по-късно вече беше навън.

Веднага забеляза, че във въздуха има нещо странно. Помисли си, че са облаци, които се движат и трептят, но Панталеймон прошепна:

— Аврора!

Изумлението й беше толкова голямо, че трябваше да стисне парапета, за да не падне.

Заревото изпълваше цялото северно небе и величието на гледката надхвърляше границите на въображението. Сякаш от самия небосвод се спускаха и трептяха тънки завеси от прозрачна светлина. Бледозелени и розови, по-нежни и от най-тънката материя, в долната си част те избухваха в пурпурно и малиново като пламъците на ада, блещукаха и се извиваха с изяществото на изкусен танцьор. Лира имаше чувството, че дори ги чува — шепот и шумолене от далечни простори. Но в тази ефирна мимолетност тя долови и нещо дълбоко и проникновено, което беше почувствала и в присъствието на мечока. То я трогна — беше толкова красиво, почти свято. Усети как очите й се пълнят със сълзи и през тяхната мрежа светлината се разпадна на множество пъстроцветни дъгички. Това приличаше на транса, до който я довеждаше взирането в алетиометъра. В ума й се мярна мисълта, че може би силата, която движи стрелката, е същата, която предизвиква сиянието на Аврора. А дали не беше самият Прах? Тогава това не й направи впечатление и скоро тя забрави хрумването си, за да си го припомни много по-късно.

Докато се взираше, зад воалите и потоците от прозрачна светлина започнаха да се обрисуват очертанията на град — кули и куполи, храмове и колонади с цвят на мед, широки улици и облени в слънце паркове. Зави й се свят, сякаш не гледаше нагоре, а се беше надвесила над бездна — толкова огромна, че нищо не би могло да я премине. Разстояние от цяла вселена.

И все пак имаше нещо, което прекосяваше бездната, и Лира се напрегна да проследи движението. Усети гадене и главозамайване, защото онова, което се движеше, не беше част нито от Аврора, нито от другата вселена отвъд нея. Когато най-сетне успя да го види, вече беше напълно будна, а въздушният град беше изчезнал.

Летящата точка се приближи, порасна и започна да кръжи над кораба с разперени криле, спусна се с плавно и грациозно движение надолу и кацна на палубата на няколко метра от Лира.

В сиянието на Аврора тя видя голяма птица, сива гъска, чиято красива глава беше увенчана със снопче искрящобели пера. И все пак не беше птица — беше демон, макар наоколо да нямаше никой, освен самата Лира. Тази мисъл я изпълни със зашеметяващ страх.

— Къде е Отец Корам? — попита птицата.

В този миг Лира внезапно разбра чий е демонът. На Серафина Пекала, кралицата на вещиците, приятелката на Отец Корам.

— Аз… той… — заекна момичето. — Ще го доведа, ей сега…

Лира се спусна бързо по стълбата и се втурна към каютата на Отец Корам, отвори вратата и извика в тъмнината:

— Отче Корам, демонът на вещицата е тук! Чака на палубата! Долетял е сам — видях го как дойде от небето…

— Помоли го да изчака, дете — отвърна старецът.

Гъсокът величествено се упъти към кърмата и се огледа, див и изящен едновременно, а Лира го загледа с благоговеен ужас, сякаш виждаше призрак.

Скоро се появи и Отец Корам, облечен в дебелите си зимни дрехи, а зад него пристъпваше Джон Фаа. Двамата възрастни мъже се поклониха почтително, демоните им също приветстваха госта.

— Добре дошъл — проговори Отец Корам. — За мен е чест и удоволствие да те видя отново, Кайса. Ще влезем ли вътре, или предпочиташ да останем на палубата?

— Благодаря, Отче Корам, предпочитам да останем навън. Стига да не ви е студено.

Вещиците и демоните им бяха безчувствени към студа, но си даваха сметка, че при другите хора не е така.

Отец Корам го увери, че са добре облечени, и попита:

— Как е Серафина Пекала?

— Жива и здрава е, Отче Корам, и ти праща много поздрави. Кои са тези хора?

Отец Корам представи спътниците си. Демонът гъсок се взря внимателно в Лира.

— Чувал съм за това дете — каза той. — Вещиците говорят за него. Значи сте тръгнали на война, така ли?

— Не е война, Кайса. Отиваме да освободим няколко отвлечени деца. И се надявам вещиците да ни помогнат.

— Не всички ще пожелаят. Някои кланове сътрудничат на Ловците на Прах.

— Така ли наричате Жертвения съвет?

— Не знам какъв е този съвет. Те са Ловци на Прах. Дойдоха в нашите земи преди десетина години с философската си екипировка. Платиха ни да им позволим да построят станции на наша територия и винаги са се отнасяли почтително с нас.

— Какъв е този Прах?

— Той идва от небето. Някои казват, че винаги е бил там, други твърдят, че е започнал да пада отскоро. Едно е сигурно — когато разберат за него, хората изпадат в ужас и не се спират пред нищо, за да открият какво представлява. Но вещиците това не ги засяга.

— А къде са сега тези Ловци на Прах?

— На четири дни път североизточно оттук, в едно място, наречено Болвангар. Нашият клан не е сключвал споразумение с тях и заради услугата, която ти дължим отдавна, дойдох да ви покажа как да ги откриете.

Отец Корам се усмихна, а Джон Фаа плесна доволно с едрите си ръце.

— Благодаря ви от сърце, господине — обърна се той към гъсока. — Кажете ни обаче, дали не знаете нещо повече за тези Ловци на Прах? Какво правят те в Болвангар?

— Построили са там сгради от метал и бетон, както и подземни бункери. Горят каменовъглен спирт, който им се доставя на много висока цена. Не знаем с какво се занимават, но над самото място и на цели мили наоколо витае омраза и страх. Вещиците усещат тези неща, за разлика от другите хора. Животните също избягват да се навъртат нататък. По тези места птица не прелита, лемингите и лисиците също бягат. Оттам иде и името Болвангар — полята на злото. Те обаче не го наричат така, а Станцията. Но за всички останали Болвангар си е Болвангар.

— С каква защита разполагат?

— Имат един отряд северни тартари, въоръжени с пушки. Те са добри войници, но неопитни, защото никой не е нападал селището от самото му построяване. Освен това има ограда от бодлива тел, по която протича анбарен заряд. Може да има и други предохранителни мерки, за които да не знаем, защото не сме се интересували.

Лира нямаше търпение да попита нещо и гъсокът се обърна към нея, сякаш й даваше разрешение.

— Защо вещиците говорят за мен? — зададе въпроса си тя.

— Заради баща ти и знанията му за другите светове — отвърна демонът.

И тримата бяха изумени. Лира погледна Отец Корам, който повдигна вежди в недоумение. Джон Фаа имаше угрижен вид.

— Други светове ли? — попита той. — Извинете, господине, но за какви други светове става дума? Може би говорите за звездите?

— Не, разбира се.

— Тогава за света на духовете? — намеси се Отец Корам.

— Не.

— За града в небето ли говорите? — обади се Лира. — Това е, нали?

Гъсокът обърна към нея величествената си глава. Очите му бяха черни, обкръжени от тънка небесносиня линия, а погледът му беше остър и настойчив.

— Да — каза той. — Вещиците знаят за другите светове от хиляди години. Понякога можете да ги видите в Северното сияние. Те не са част от тази вселена. Дори и най-далечните звезди са част от нашата вселена, но онова, което сиянието ни показва, е съвсем друга вселена. Тя не е далеч от нашата, прониква в нашата. Тук, на тази палуба съществуват милиони други вселени, които не подозират една за друга…

Той разпери огромните си криле и отново ги събра, преди да продължи.

— Ето, аз току-що докоснах десетки милиони други светове, а те дори не подозират. Ние сме близо колкото един удар на сърцето, но не можем да се видим, да се чуем и да се докоснем, освен в Северното сияние.

— А защо там? — попита Отец Корам.

— Защото заредените частици на Аврора имат свойството да изтъняват материята на нашия свят и така можем да надникнем за кратко през нея. Вещиците винаги са го знаели, но рядко говорят за това.

— Баща ми вярва в това — каза Лира. — Знам го, защото го чух и го видях да показва снимки на Аврора.

— Това има ли нещо общо с Праха? — попита Джон Фаа.

— Кой може да каже? — замислено изрече гъсокът. — Знам само, че Ловците на Прах толкова се боят от него, сякаш е смъртоносна отрова. Това е причината да затворят лорд Азриел.

— Но защо? — недоумяваше Лира.

— Според тях той има намерение да използва Праха, за да прехвърли мост между този свят и онзи отвъд Аврора.

Лира усети как мислите й все повече се объркват. Чу Отец Корам да казва:

— А вярно ли е?

— Да — отвърна гъсокът. — Те не вярват, че може да го направи, най-вече защото не вярват в съществуването на други светове и го смятат за луд. Но е вярно, че той възнамерява да направи точно това. А лорд Азриел е твърде могъща фигура и те се боят, че може да обърка собствените им планове, затова са се споразумели с бронираните мечки да го пленят и да го държат затворен в крепостта Свалбард, за да не им пречи. Разправят, че помогнали на новия крал на мечките да се добере до трона като част от сделката.

— А вещиците искат ли той да прехвърли този мост? — попита Лира. — На негова страна ли са, или са срещу него?

— Това е много сложен въпрос. Първо, вещиците не са единни. И сред тях има разногласия. Второ, мостът на лорд Азриел има отношение към войната, която се води в момента между вещиците и различни други сили, някои от които в света на духовете. Контролът върху моста, ако съществува такъв, ще даде огромно предимство на онези, които го владеят. Трето, кланът на Серафина Пекала — моят клан — още не е сключил никакъв съюз, макар да ни се оказва голям натиск да се присъединим към някоя от страните. Виждате, че става дума за сериозна политика и не е лесно да ви отговоря.

— А мечките? — попита Лира. — Те на чия страна са?

— На страната на онзи, който им плаща. Тези въпроси изобщо не ги интересуват — те нямат демони и човешките проблеми са далеч от тях. Поне така е било досега, но се чува, че новият им крал имал намерение да промени старите обичаи… Във всеки случай, Ловците на Прах са им платили да пленят лорд Азриел и те ще го държат в Свалбард, докато не падне и последната жива мечка.

— Но това не важи за всички мечки! — възкликна Лира. — Има един от тях, който не е в Свалбард. Той е изгнаник и ще застане на наша страна.

Гъсокът още веднъж я погледна с пронизващия си поглед и този път тя усети сдържаната му изненада.

Отец Корам се размърда неспокойно.

— Всъщност аз не смятам, че ще го направи, Лира. Както чухме, той е осъден и трябва да служи като наемен работник. Значи не е свободен и докато не излежи присъдата си, няма да може да дойде с нас, независимо дали има броня или не. Пък и не би могъл да си я върне по никакъв начин.

— Но той каза, че са го измамили! Дали са му да пие и са му я откраднали!

— А ние чухме нещо друго — намеси се Джон Фаа. — Той е опасен измамник, така разправят всички!

— Ако… — Лира беше толкова възмутена, че изричаше думите с труд. — Щом алетиометърът казва нещо, аз му вярвам напълно! Аз опитах и той ми каза, че мечокът говори истината. Измамили са го и не той, а те разправят лъжи! Аз му вярвам, повелителю Фаа! Отче Корам, вие също го видяхте и му повярвахте, нали?

— Мисля, че да, дете. Но не съм толкова сигурен в нещата като теб.

— Но от какво се боят те? Да не мислят, че като си сложи бронята, и веднага ще тръгне да убива хора? Той и сега може да убие дузини!

— Правил го е — обади се Джон Фаа. — Е, не дузини, но няколко души. Когато му взели бронята, той изпаднал в ярост и тръгнал да я търси. Нахълтал в полицията, в банката и не знам къде още, но поне двама души загинали. Единствената причина да не го застрелят била рядката му дарба да работи с метал. Искали да го използват като работник.

— Като роб! — разпалено извика Лира. — Нямат право!

— Във всеки случай, могли са да го застрелят за тези убийства, но не са го направили. Заставили са го да работи за града, докато изплати щетите и кръвнината.

— Джон — намеси се Отец Корам, — не знам ти какво мислиш, но на мен ми се струва, че никога няма да му върнат бронята. Колкото по-дълго го държат тук, толкова по-голям ще е гневът му, когато се добере до нея.

— Но ако ние му върнем бронята, той ще дойде с нас и никога вече няма да ги притеснява — каза Лира. — Обещавам, повелителю Фаа.

— И как смяташ да го направиш?

— Аз знам къде я крият!

Настъпи тишина. Внезапно всички си дадоха сметка, че демонът на вещицата е там и наблюдава внимателно Лира. Тримата се обърнаха към него, а също и демоните им, които до този момент от учтивост избягваха да гледат към това самотно същество, дошло без тялото си.

— Сигурно няма да се изненадаш — продума гъсокът, — че алетиометърът е другата причина вещиците да се интересуват от теб, Лира. Нашият консул ни осведоми за посещението ти тази сутрин. Предполагам, че доктор Ланселиус ви е казал за мечока.

— Така е — призна Джон Фаа. — Лира и Отец Корам отидоха и разговаряха лично с него. Мисля, че Лира казва самата истина, но ако нарушим по някакъв начин законите на местните хора, това ще ни скара с тях, а ние трябва да продължим на всяка цена към Болвангар, с мечока или без него.

— Да, но ти не си го виждал, Джон — намеси се Отец Корам. — Аз вярвам на Лира. Можем да обещаем от негово име каквото е необходимо. А помощта му наистина е много важна за нас.

— А вие какво мислите, господине? — обърна се Джон Фаа към демона на вещицата.

— Ние нямаме много вземане-даване с мечките. Техните стремежи са ни толкова чужди, колкото са нашите за тях. Щом този мечок е изгнаник, може да се окаже по-малко надежден, отколкото е прието да се смята. Ще трябва сами да решите.

— Ще решим — заяви Джон Фаа. — А сега, господине, ще ни кажете ли как да се доберем до Болвангар?

Демонът започна да обяснява. Спомена имената на няколко долини и хълмове, линията на гората и тундрата, ориентирането по звездите. Лира известно време го слуша, после се отпусна в шезлонга на палубата с Панталеймон, увит около врата й, и се замисли за грандиозната картина, която демонът беше нарисувал. Мост между световете… Това беше далеч по-великолепно от всичко, за което беше мечтала! И единствено великият й баща би могъл да стигне до подобна идея! Веднага щом измъкнеха децата, тя щеше да се добере с мечока до Свалбард, да занесе на лорд Азриел алетиометъра и да му помогне да се освободи. Те заедно щяха да построят моста, да прехвърлят първия…

 

 

По някое време през нощта Джон Фаа беше пренесъл Лира в леглото й, защото на сутринта тя се събуди там. Слабото размито слънце беше само на педя над хоризонта и нямаше да се вдигне повече. Сигурно наближаваше пладне. Скоро, когато тръгнеха на север, слънцето изобщо нямаше да го има.

Тя се облече и изтича на палубата, за да установи, че в нейно отсъствие нищо ново не се е случило. Всичкият им багаж беше разтоварен, на брега ги чакаха наетите шейни и кучешки впрягове. Всичко беше готово и чакаше. Повечето цигани седяха в задимените кафенета край брега, похапваха курабийки и пиеха силно сладко кафе край дългите дървени маси под съскането и пращенето на старите анбарни лампи.

— Къде е повелителят Фаа? — попита Лира, когато отиде да седне при Тони Коста и приятелите му. — А Отец Корам? Да не би да са отишли за бронята на мечока?

— Говорят си с тукашния губернатор. Значи ти видя мечока, а, Лира?

— Да — потвърди момичето и им разказа всичко. Докато говореха, някакъв човек примъкна един стол и седна при тях.

— Значи си говорила със стария Йорек? — попита той.

Лира го изгледа с изненада. Новодошлият беше висок слаб мъж с тънки черни мустаци и тесни сини очи, а ироничната гримаса не слизаше от лицето му. Той тутакси й направи силно впечатление, но Лира не би могла да каже дали го харесва, или й е неприятен. Демонът му беше проскубана зайка, мършава и жилава на вид като самия него.

Мъжът й протегна ръка и Лира предпазливо подаде своята.

— Лий Скорзби — представи се той.

— Аеронавтът! — възкликна Лира. — Къде е балонът ви? Ще мога ли да полетя малко?

— В момента е сгънат и опакован, госпожичке. Ти трябва да си прословутата Лира. Та как се разбрахте с Йорек Бирнисон?

— Познавате ли го?

— Бил съм се редом с него в Тунгуската кампания. Познавам Йорек от години. Мечките въобще не са лесни създания, но той е още по-дръпнат от останалите. Господа, някой от вас има ли желание да поиграем на карти?

В ръката му неизвестно откъде изникна тесте карти. Той ги разбърка с плющене.

— Чувал съм, че вашите хора били много добри на карти — каза Лий Скорзби, като продължи да разбърква тестето с една ръка, а с другата измъкна пура от джобчето си. — И ми се струва, че едва ли ще откажете на един скромен тексаски пътешественик да си премери силите с вашето умение и изобретателност на игралното поле. Какво ще кажете, господа?

Циганите се гордееха с майсторството си на картоиграчи и тутакси няколко души се оживиха и примъкнаха столовете си. Докато се уговаряха с Лий Скорзби какво ще играят и на какви залози, зайката шавна с уши по посока на Панталеймон, който улови знака и подскочи към нея в облика на катеричка.

Естествено, тя говореше така, че и Лира да я чуе.

— Вървете право при мечока и му кажете как стоят работите. Щом разберат, че знаете, те веднага ще преместят бронята му другаде.

Лира се изправи, взе си курабийката и си тръгна. Никой не й обърна внимание. Лий Скорзби вече раздаваше картите и всички го гледаха зорко в ръцете.

В слабата светлина на безкрайния следобед тя се запъти към гаража за шейни. Знаеше, че трябва да го направи, но се чувстваше неспокойна и уплашена.

Огромният мечок работеше под най-големия бетонен навес и Лира се спря до отворената врата да го погледа. Йорек Бирнисон демонтираше катастрофирал трактор с газов мотор. Металният кожух беше изкривен и нагънат, един от роторите стърчеше нагоре. Мечокът вдигна мотора, като че беше от картон, повъртя го в огромните си ръчища, сякаш го преценяваше, после го натисна с една от задните си лапи някъде в ъгъла и го огъна така, че зъбците изскочиха и формата беше възстановена. Той го облегна на стената, вдигна тежкия трактор и го повали настрани с една ръка, после се наведе и заразглежда повредения ротор.

Едва тогава мечокът забеляза Лира. Тя усети как я пронизва леденото острие на страха — мечокът беше толкова огромен и толкова чужд. Докато стоеше и го наблюдаваше през металната мрежа, Лира си мислеше с каква лекота той би могъл да преодолее разстоянието от трийсетина метра само за секунди и как би помел телта като паяжина. Тази мисъл едва не я накара да се обърне и да хукне назад, но Панталеймон я спря:

— Чакай! Аз ще ида да си поговоря с него.

Беше се превърнал в речен рибар и тутакси прелетя над оградата, без да дочака отговор. Малко по-нататък имаше малка портичка и Лира би могла да го последва, но неохотно се отдръпна. Панталеймон я погледна и прие облика на язовец.

Тя знаеше какво се опитва да направи. Демоните не можеха да се отдалечават от хората си на повече от няколко метра и ако той си останеше птица, а тя продължаваше да стои до оградата, Панталеймон не би могъл да се приближи до мечока и затова имаше намерение да я притегли насила.

Лира почувства как я обзема гняв и същевременно й стана болно. Панталеймон заби нокти в земята и направи крачка напред. Това беше странно и мъчително чувство — демонът ти да обтяга невидимата нишка, която ви свързва. Дълбоко в гърдите отеква болка, примесена с тъга и обич. Лира знаеше, че и при него е така. Всеки познаваше мъчителното чувство на отдалечаване и безкрайното облекчение при завръщането.

Той потегли малко по-силно.

— Недей, Пан!

Демонът обаче не спря. Мечокът чакаше неподвижно. Болката в гърдите на Лира ставаше все по-непоносима. Гърлото й се сви в ридание.

— Пан…

След миг тя вече влизаше през портичката, хлъзгайки се по замръзналата кал. Панталеймон се превърна в дива котка и скочи в ръцете й. Двамата се вкопчиха разтреперани един в друг, като надаваха тихи жални стонове.

— Помислих си, че наистина ще…

— Не, не…

— Не знаех, че толкова боли…

Лира рязко изтри сълзите от лицето си и пое дълбоко дъх. Панталеймон се сгуши в ръцете й и тя знаеше, че по-скоро би умряла, отколкото да позволи отново нещо да ги раздели и да й причини същата болка. Би полудяла от мъка и ужас. Ако умреше, пак щяха да останат заедно, също като Професорите и техните демони в криптата на „Джордан“.

Момичето и демонът вдигнаха поглед към самотния мечок. Той нямаше демон. Беше сам, винаги сам. Заля я вълна на съжаление и нежност и тя почти посегна да погали сплъстената му козина. Само уважението и боязънта от тези студени свирепи очи я възпряха.

— Йорек Бирнисон — изрече тя.

— Какво има?

— Повелителят Фаа и Отец Корам ще се опитат да ти върнат бронята.

Той не помръдна, не проговори. Беше ясно какво мисли за шансовете им.

— Аз обаче знам къде е тя — продължи Лира — и ако ти кажа, може би ще успееш да си я вземеш сам.

— Откъде знаеш къде е?

— Имам устройство за тълкуване на символи. Мисля, че трябва да ти кажа, Йорек Бирнисон, най-вече защото видях как са те измамили. Не е справедливо. Не е трябвало да го правят. Повелителят Фаа ще се опита да убеди Губернатора, но не вярвам да ти я върнат, каквото и да им говори той. Ако ти кажа, ще ни помогнеш ли да освободим децата от Болвангар?

— Да.

— Аз… — Лира не искаше да проявява детинско любопитство, но не можа да се сдържи. — Защо просто не си направиш нова броня от всичкия този метал тук, Йорек Бирнисон?

— Той не струва. Погледни.

Мечокът вдигна с една ръка мотора, заби ноктите на другата в дебелия метален кожух и го сцепи като с отварачка за консерви.

— Моята броня е направена от небесно желязо, специално за мен. Бронята е душата на мечката — също както демонът е твоята душа. Все едно да го захвърлиш — той посочи Панталеймон — и да го замениш с парцалена кукла. И за мен е така. Е, къде е бронята ми?

— Само че ще трябва да обещаеш да не си отмъщаваш. Те са постъпили зле, като са ти я взели, но ти ще трябва да спреш дотук.

— Добре. Няма да има отмъщение. Но няма да има и прошка, ако се опитат да ми попречат. Бият ли се, ще умрат.

— Тя е скрита в мазето в къщата на свещеника. Той мисли, че в нея има зъл дух, и се е опитвал да го прогони. Но бронята е там.

Мечокът се изправи на задните си крака и се вгледа на запад. Последните слънчеви отблясъци обагриха лицето му в кремавобяло, искрящо в здрача. Лира усети силата на огромното същество, която се излъчваше от него на горещи талази.

— Трябва да работя до залез слънце — каза мечокът. — Дадох дума тази сутрин на собственика. Имам още няколко минути работа.

— Тук, при мен, слънцето вече е залязло.

Лира посочи на югозапад, където огромният скалист връх скриваше слънчевия диск.

Мечокът се отпусна на четири крака. Сега и неговото лице беше в сянката.

— Вярно. Как се казваш, дете?

— Лира Белакуа.

— Длъжник съм ти, Лира Белакуа.

Той се обърна и така стремително се отдалечи по заледената земя, че Лира не би могла да го настигне и с тичане. Тя обаче хукна след него, а Панталеймон полетя като чайка отгоре, за да й показва пътя.

Йорек Бирнисон изскочи от двора на гаража, премина по тясната пряка и излезе на главната улица, подминавайки резиденцията на Губернатора, където в неподвижния въздух висеше знаме и по хълма крачеше часови. По това време часовият вече беше разбрал, че става нещо нередно, и се мъчеше да измисли какво да прави по нататък, но мечокът побърза да свие зад ъгъла по посока на залива.

Хората спираха да го погледат или отскачаха уплашено от пътя му. Часовият даде два изстрела във въздуха и хукна надолу по хълма след него, но развали целия ефект от героичната си постъпка като се подхлъзна на заледения склон и успя да възстанови равновесието си едва след като се хвана за най-близката ограда. Скоро се появи и Лира. Когато минаваше край къщата на Губернатора, забеляза няколко души да излизат отвътре, привлечени от суматохата. Сред тях беше и Отец Корам. Тя обаче не спря, а хукна с все сила към ъгъла, зад който се беше скрил мечокът, а след него и злополучният часови.

Къщата на свещеника беше сред най-старите и най-представителни постройки в града. Три стъпала водеха към парадния вход, чиято врата сега беше натрошена на летви, а отвътре долитаха писъци и шум от трошене и разбиване. Часовият се поколеба отвън с вдигната пушка, но видът на събиращата се тълпа и изскочилите по прозорците хора го принуди да действа. Той стреля във въздуха и се втурна в къщата.

Миг по-късно цялата постройка сякаш се разтърси. Стъклата на три прозореца се пръснаха, а от покрива се свлече една керемида, после отвътре изскочи слугиня, чийто демон кокошка закудкудяка след нея.

Прозвуча още един изстрел, последван от гръмогласен рев, който накара слугинята да запищи. Самият свещеник изскочи като изстрелян с топ, а след него излетя и демонът му пеликан в облак от пера и с видимо накърнена гордост. Лира чу команди, обърна се и видя иззад ъгъла да се появява отряд въоръжени полицаи, някои с пистолети, други с пушки, а след тях се носеха Джон Фаа и шишкавият, суетлив Губернатор.

Отвътре отново долетя шум от трошене и всички се обърнаха към къщата. Един прозорец на нивото на земята, явно към мазето, беше изтръгнат от пантите и натрошен на парчета. Часовият, последвал Йорек Бирнисон, изскочи от къщата и застана пред прозореца с вдигната пушка. Пред него се измъкна мечокът, вече с броня.

И без нея той беше огромен. С нея беше страховит. Бронята беше ръждивочервена и грубо заварена — огромни плочи и пластини от назъбен обезцветен метал, които се застъпваха и припокриваха. Шлемът му беше заострен като муцуната му, с пролуки за очите, и оставяше долната част на лицето открита, за да може да хапе и да разкъсва.

Часовият даде няколко изстрела, полицаите също вдигнаха пушките си, но Йорек Бирнисон просто отърси куршумите от себе си като дъждовни капки и пристъпи напред. Преди да успее да отстъпи, часовият беше повален на земята. Демонът му, огромен силен пес, се хвърли към гърлото на мечока, който дори не го забеляза, сякаш беше муха, придърпа часовия с едната си грамадна лапа, преви врата му и сключи яките си челюсти около главата му. Лира си представи какво ще се случи — той щеше да смаже черепа на човека като яйчена черупка, щеше да се пролее много кръв и още хора щяха да умрат. Това означаваше и ново забавяне. И те никога нямаше да се измъкнат от този град, с мечока или без него.

Без дори да се замисли, тя се хвърли напред и пъхна ръката си в единственото незащитено място в бронята на мечока — пролуката между шлема и огромната плоча на раменете му, през която между ръждивите ръбове на метала прозираше жълтеникавата му козина. Зарови пръсти в нея, а Панталеймон тутакси се превърна в дива котка, готов да я защити. Ала Йорек Бирнисон остана неподвижен и полицаите застинаха с вдигнати пушки.

— Йорек! — изсъска свирепо тя. — Ти каза, че си ми длъжник, нали така? Е, сега можеш да изплатиш дълга си. Направи каквото те моля. Не се бий с тези мъже. Просто се обърни и тръгни с мен. Ние имаме нужда от теб, Йорек, не можеш да останеш тук! Просто ела с мен и не се обръщай назад. Остави Джон Фаа и Отец Корам да говорят вместо теб. Те ще уредят всичко. Пусни този човек и ела с мен…

Мечокът бавно разтвори челюсти. Главата на часовия, окървавена, мокра и с пепеляво лице, глухо се удари в земята. Човекът беше припаднал. Демонът му приклекна до него и започна да го ближе, а мечокът се отдалечи заедно с Лира.

Никой не помръдна. Всички наблюдаваха безмълвно как мечокът обърна гръб на жертвата си заради момичето с демона котарак. Хората се отдръпнаха да му направят път и го изпроводиха с поглед, докато той тежко пристъпваше до Лира по посока на залива.

Цялото й внимание беше съсредоточено върху него, затова тя не забеляза суматохата зад гърба си, страха и гнева на тълпата. Вървеше редом с него, а най-отпред пристъпваше Панталеймон, сякаш им проправяше път.

Когато стигнаха залива, Йорек Бирнисон наведе глава и смъкна шлема си, като го остави да падне на замръзналата земя. Циганите бяха наизлезли от кафенето и наблюдаваха в светлината на анбарните лампи откъм палубата как мечокът бързо се освободи от бронята си и я струпа на купчина на пристана. Без да издаде звук, той се гмурна безшумно във водата и изчезна.

— Какво стана? — попита Тони Коста.

Откъм улицата над пристанището долитаха възмутени гласове — гражданите и полицията се бяха запътили към залива.

Лира му обясни с няколко думи, доколкото й беше по силите.

— Но къде изчезна той? — разтревожено попита Тони. — Може ли просто да си зареже бронята ей така? Местните ще му я вземат само да се доберат дотук!

Лира се боеше от същото. В този миг иззад ъгъла се показа първият полицай, последван от други, а след тях се появиха Губернаторът и свещеникът, съпроводени от трийсетина зяпачи. Най-отзад вървяха Джон Фаа и Отец Корам, който се мъчеше да не изостава от тълпата.

Ала когато зърнаха групата на пристана, всички забавиха крачка и спряха. Беше се появила нова фигура. Върху бронята на мечока седеше с небрежно кръстосани крака длъгнестият Лий Скорзби, а от ръката му стърчеше най-дългият пистолет, който Лира беше виждала някога. Дулото му сочеше право в корема на Губернатора.

— Май не сте се грижили много добре за бронята на моя приятел — дружелюбно подметна тексасецът. — Я вижте каква ръжда! Няма да се изненадам, ако са се завъдили и молци. Сега просто си останете там, където сте, и не мърдайте, докато мечокът не се върне със смазката. Ако предпочитате, можете да се приберете у дома да си прочетете вестника. Ваша воля.

— Ето го! — възкликна Тони Коста и посочи към далечния край на кея. Йорек Бирнисон се измъкна от водата, като влачеше в зъбите си нещо тъмно. Щом стъпи на кея, той се отърси от водата. Около него се вдигна водопад от пръски, но козината му отново стана гъста и плътна. Мечокът се наведе към тъмния предмет, стисна го в зъбите си и го помъкна към бронята. Беше мъртъв тюлен.

— Йорек — изрече аеронавтът, като се изправи лениво, но пистолетът му оставаше насочен право в Губернатора. — Здрасти.

Мечокът вдигна глава и кратко изръмжа, преди да разпори тюлена с един замах на лапата. Лира го наблюдаваше като омагьосана как разпъва кожата и отпаря от нея ивици мас, а после я размазва върху бронята, като натрива най-обилно местата, където пластините се припокриваха.

— Ти с тези хора ли си? — подметна той на Лий Скорзби.

— Разбира се. Изглежда и двамата сме наемници, Йорек.

— Къде е балонът ви? — попита Лира.

— Натоварен е на две шейни. Аха, шефът идва насам.

Джон Фаа и Отец Корам се приближиха заедно с Губернатора. Придружаваха ги четирима полицаи.

— Слушай, мечок! — извика Губернаторът с висок, дрезгав глас. — Разрешено ти е да напуснеш града с тези хора. Но исках да те предупредя, че ако пристъпиш отново пределите му, ще бъдем безмилостни.

Йорек Бирнисон не му обърна никакво внимание, а продължи да смазва бронята си с тюленова мас. Грижата и усърдието, с което го вършеше, напомниха на Лира за собствената й всеотдайност спрямо Панталеймон. Мечокът беше прав — бронята беше неговата душа. Губернаторът и полицаите се оттеглиха, тълпата също оредя, макар че на пристанището останаха неколцина зяпачи.

Джон Фаа вдигна ръце към устата си и извика:

— Цигани!

Всички бяха готови за път, Най-сетне бяха дочакали мига, за който копнееха още от слизането си на брега. Шейните бяха натоварени, кучетата — запрегнати.

— Време е за тръгване, приятели — изрече Джон Фаа. — Всички са тук и пътят е свободен. Господин Скорзби, вашият багаж натоварен ли е?

— Всичко е готово, повелителю Фаа.

— А ти, Йорек Бирнисон?

— Веднага щом се облека — отвърна мечокът.

Беше свършил със смазването на бронята. Изглежда не му се искаше тюленовото месо да иде нахалост, затова го стисна в зъбите си и го метна отзад на голямата шейна на Лий Скорзби, после бързо облече бронята си. Лекотата, с която се справи, беше изумителна — на места металните пластини бяха дебели цял пръст, но той ги нагласи, сякаш обличаше копринена роба. Това му отне не повече от минута и този път нямаше скърцане на ръждив метал.

Така след по-малко от половин час експедицията вече пътуваше на север. Под милионите звезди и ярката сияеща луна шейните се друсаха и стържеха по камъните и дупките, докато излязоха от града. Звуците се промениха — чуваше се само тихото скърцане на снега и скрибуцането на шейните. Кучетата се оживиха и впряговете се понесоха плавно и стремително напред.

Лира, която седеше в шейната на Отец Корам и се беше увила така, че само очите й се виждаха, прошепна на Панталеймон:

— Виждаш ли Йорек?

— Върви редом с шейната на Лий Скорзби — отвърна демонът, който се беше превърнал в хермелин и се беше вкопчил в подплатената й с кожа качулка.

Над планините пред тях вече трептяха и блещукаха бледите арки и воали на Северното сияние. Лира се вглеждаше в тях с премрежен поглед и усещаше сънливия трепет на съвършеното блаженство — да се носи на север под лъчите на Аврора! Панталеймон се опитваше да се бори с дрямката й, но напразно. Най-сетне се отказа, превърна се в мишка и се сви в качулката й. Можеше да й го каже, когато се събудят, пък и най-вероятно това беше просто белка. Или сън. Или някой безобиден местен дух. Но нещо следваше шейните през гъстия боров лес, като се прехвърляше леко от клон на клон, и това нещо кой знае защо се свързваше в съзнанието му с образа на маймунка.

12.
Изгубеното момче

Бяха пътували няколко часа, когато спряха за вечеря. Докато мъжете палеха огньовете и топяха сняг вместо вода, а Йорек Бирнисон наблюдаваше как Лий Скорзби пече тюленово месо, Джон Фаа заговори Лира.

— Лира, можеш ли да видиш онзи инструмент достатъчно ясно? — попита той.

Луната отдавна беше залязла. Светлината на Аврора беше по-ярка от лунната, но твърде непостоянна. Лира обаче имаше остър поглед, затова бръкна в торбичката и измъкна алетиометъра.

— Много добре го виждам. Пък и вече знам къде са повечето символи. Какво да го питам, повелителю Фаа?

— Искам да знам повече за охраната на този Болвангар — отвърна циганинът.

Момичето дори не се замисли. Ръцете й сами нагласиха стрелките на шлема, орела и леярския тигел, а мисълта й се съсредоточи върху точните значения на символите като триизмерна диаграма. Дългата стрелка тутакси се завъртя, спря и отново закръжи като пчела, предаваща със своя танц посланието си на кошера. Тя наблюдаваше движението й спокойно, без да се напряга да улови веднага значението. Знаеше, че то идва, че скоро ще се изясни, и остави стрелката да се движи, докато не се увери, че е схванала правилно всичко.

— Точно както каза демонът на вещицата, повелителю Фаа. Станцията се пази от отряд тартари и е оградена с бодлива тел. Уредът казва, че всъщност никой не се бои сериозно от нападение. Но…

— Какво, дете?

— Той казва и още нещо. В една съседна долина има езеро и село край него и някакъв призрак тормози тамошните хора.

Джон Фаа поклати нетърпеливо глава.

— Това не ни интересува сега. Разправят, че в тези гори бродели какви ли не духове. Кажи ми пак за тартарите. Колко са? С какво са въоръжени?

Лира зададе въпроса и след малко вече знаеше отговора.

— Шестдесет души с пушки и още няколко по-големи оръжия. Нещо като топове. Имат и огнехвъргачки. И… демоните на всичките са вълци, така казва алетиометърът.

Това предизвика силно вълнение у онези, които бяха участвали по-рано в бойни действия.

— Полковете в Сибирск имат демони вълци — обади се някой.

— Не съм срещал по-свирепи воини — каза Джон Фаа. — Трябва да се бием като тигри. И да се посъветваме най-напред с мечока. Той е роден боец.

Лира го прекъсна нетърпеливо:

— Но, повелителю Фаа, този призрак… Мисля, че е призракът на някое от децата!

— Дори и така да е, Лира, едва ли може да се направи нещо. Шестдесет сибирски стрелци, плюс огнехвъргачки… Господин Скорзби, елате насам за малко.

Аеронавтът се приближи към шейната, а в това време Лира се измъкна и пристъпи към мечока.

— Йорек, идвал ли си тук по-рано?

— Веднъж — отвърна той с дълбокия си безизразен глас.

— Наблизо има село, нали?

— Оттатък хребета — мечокът погледна към редките дървета.

— Далече ли е?

— За теб или за мен?

— За мен.

— Доста далече. Но не и за мен.

— За колко време може да се стигне дотам?

— Мога да отида и да се върна три пъти, докато изгрее луната.

— Слушай, Йорек, нали ти казах, че имам тълкувател на символи. Разбрах, че има нещо важно, което трябва да свърша в това село, но повелителят Фаа няма да ме пусне там. Той иска да продължим по-скоро на север — това също е важно. Но ако не отида там да разбера какво става, може и да не узнаем какво всъщност правят Лакомиите.

Мечокът не каза нищо. Седеше като човек, с кръстосани на скута огромни лапи, а черните му очи я пронизваха от висотата на ръста му. Знаеше, че тя ще иска нещо от него.

— Можеш ли да ни отведеш дотам и после да догониш шейните? — попита Панталеймон.

— Мога. Но съм дал дума на повелителя Фаа, че ще се подчинявам единствено на него и на никого другиго.

— А ако ми разреши? — попита Лира.

— Тогава може.

Тя се обърна и се затича през снега.

— Повелителю Фаа! Ако Йорек Бирнисон ме пренесе през хребета до селото, можем да разберем какво става там и после да догоним шейните. Той знае пътя. Нямаше да настоявам, но може да стане като миналия път. Отче Корам, нали си спомняте хамелеона? Тогава не разбрах, но то беше истина и едва по-късно го научихме. И сега имам същото чувство. Не разбирам точно какво казва уредът, но знам, че е важно. А Йорек Бирнисон знае пътя, той каза, че може да отиде и да се върне три пъти, докато изгрее луната, пък и с кого бих се чувствала по-сигурна? Обаче не е съгласен да тръгне, докато не получи разрешение от повелителя Фаа.

Възцари се мълчание. Отец Корам въздъхна. Джон Фаа се намръщи и устните му се свиха в мрачна гримаса.

Но още преди да заговори, аеронавтът се намеси:

— Повелителю Фаа, ако момичето е с Йорек Бирнисон, ще е също толкова в безопасност, колкото и тук, с нас. Всички мечки държат на думата си, но аз познавам Йорек от години и знам, че нищо на света не би го накарало да наруши дадената дума. Накарай го да ти обещае, че ще се грижи за нея, и той ще го направи. Колкото до скоростта, той може да препуска с часове, без да се умори.

— Добре, но защо да не отидат няколко мъже? — попита Джон Фаа.

— Те ще трябва да вървят — намеси се Лира, — защото хребетът не може да се премине с шейна. Йорек Бирнисон може да се движи в такава местност по-бързо от всеки човек, пък и аз съм лека и няма да го забавя. Обещавам, повелителю Фаа, че няма да остана повече от необходимото и няма да издам нищо за нас, нито ще се изложа на опасност.

— Сигурна ли си, че се налага да го правиш? Дали тоя тълкувател не те прави на глупачка?

— Никога не го е правил, повелителю Фаа, пък и едва ли би могъл.

Джон Фаа потърка брадата си.

— Какво пък, ако всичко мине както трябва, сигурно ще получим някакви нови сведения. Йорек Бирнисон, ти готов ли си да направиш онова, което предлага детето?

— Ще направя каквото кажеш, повелителю Фаа. Кажи ми да отнеса детето там, и ще го направя.

— Много добре. Ще я закараш там, където ти каже, и ще правиш каквото ти каже. Лира, слушаш ли внимателно нарежданията ми?

— Да, повелителю Фаа.

— Ще идеш там и ще потърсиш онова, което те интересува, а когато го намериш, веднага се връщаш. Йорек Бирнисон, дотогава ние ще сме тръгнали, така че ще ни догониш.

Мечокът кимна с огромната си глава.

— Има ли войници в селото? — обърна се той към Лира. — Ще ми трябва ли бронята? Без нея ще се движим по-бързо.

— Не — отвърна тя. — Сигурна съм, Йорек. Благодаря, повелителю Фаа. Обещавам да направя точно каквото ми казахте.

Тони Коста й даде къс сушено тюленово месо и с Панталеймон в облика на мишка, свит в качулката й, тя се покатери върху мечока и се вкопчи в козината му, а коленете й се притиснаха в тесния му мускулест гръб. Козината му беше невероятно гъста, а силата, която се излъчваше от него, беше зашеметяваща. Сякаш носеше на гърба си перце, той се обърна и препусна с дълги плавни скокове сред дърветата по посока на хребета.

На Лира й трябваше известно време, докато свикне с този начин на придвижване, но когато овладя тънкостите на ездата, усети как я залива вълна на опиянение. Яздеше мечок! А над тях трептяха и се полюшваха златните арки и воали и ги обкръжаваше жестокият арктически студ и безбрежната тишина на Севера.

Лапите на Йорек Бирнисон стъпваха безшумно в снега. Дърветата бяха дребни и хилави, защото наближаваха тундрата, но по пътя се срещаха драки и жилави храсти, ала мечокът ги мачкаше, сякаш бяха паяжини.

Изкачиха ниския хребет между пръснатите безредно черни скали и скоро изгубиха от поглед спътниците си. Лира искаше да си поговори с мечока и ако той беше човек, вече щяха да са добри приятели. Йорек обаче беше толкова чужд, див и студен, че тя едва ли не за пръв път в живота си се чувстваше плаха и стеснителна. Седеше на гърба му и си мислеше, че може би така му харесва повече, че в очите на огромния брониран мечок тя е просто едно бърборещо хлапе, почти бебе.

Дотогава Лира почти не се беше опитвала да се погледне отстрани и сега откри, че това е интересно, но и доста неудобно занимание. Също като язденето на мечка. Йорек Бирнисон препускаше бързо, като стъпваше едновременно с двата десни, после с двата леви крака и се люлееше в равномерен мощен ритъм. Лира установи, че не е достатъчно просто да седи на гърба му, налагаше се наистина да язди.

Бяха вървели повече от час и тя усещаше, че цялото й тяло се е вдървило, но удоволствието от язденето си струваше. Внезапно мечокът забави крачка и спря.

— Погледни нагоре — каза той.

Лира вдигна очи и трябваше да ги избърше с опакото на дланта, защото от студа й потекоха сълзи. Когато най-сетне прогледна, ахна от изумление. Аврора беше помръкнала и се беше превърнала в блед треперлив отблясък, но звездите бяха ярки като диаманти. Стотици миниатюрни черни фигурки прекосяваха обсипания със скъпоценни камъни свод, насочвайки се от изток и юг на север.

— Птици ли са? — попита Лира.

— Вещици — отвърна мечокът.

— Вещици! Какво правят?

— Може би са тръгнали на война. Никога не съм виждал толкова много на едно място.

— Ти познаваш ли вещици, Йорек?

— Служил съм на няколко. И съм се сражавал с някои. Тази гледка може да уплаши повелителя Фаа. Ако са тръгнали да помагат на враговете ви, има от какво да се боите.

— Повелителят Фаа не би се уплашил! Ти също не се плашиш, нали?

— Не още. Но когато се уплаша, ще мога да надвия страха. Трябва да кажем на повелителя Фаа за вещиците. Може да не са ги видели.

Той тръгна бавно, а Лира продължи да гледа към небето, докато очите й отново се замрежиха от сълзи, но безкрайната върволица не секваше.

Най-сетне Йорек Бирнисон спря.

— Ето там е селото.

Долу под неравния изрит склон се гушеха няколко дървени постройки, а пред тях се простираше равна като тепсия заснежена повърхност, вероятно замръзналото езеро. На тази мисъл навеждаше и дървеният пристан. Дотам имаше не повече от пет минути път.

— Какво мислиш да правиш? — попита мечокът.

Лира се смъкна от гърба му и установи, че едва се държи на краката си. Лицето й се беше схванало от студа, а коленете й трепереха, но тя се вкопчи в козината му и се опита да се разтъпче. Скоро вече се чувстваше по-добре.

— В това село има призрак или дете, и аз не знам. Може да не е в самото село, а някъде около него, не съм сигурна. Искам да го намеря и да го отведа при повелителя Фаа и останалите, стига да е възможно. Помислих си, че е призрак, но тълкувателят може да ми казва нещо, което не разбирам.

— Ако не е в селото, сигурно ще му трябва подслон.

— Мисля, че не е мъртво… — изрече Лира, но съвсем не беше сигурна. Алетиометърът показваше нещо зловещо и противоестествено, което я изпълни с трепет. Но коя беше тя? Дъщерята на лорд Азриел! И й се подчиняваше един могъщ мечок! Как би могла да се покаже малодушна?

— Да идем да видим!

Тя отново се покатери на гърба на мечока, който закрачи равномерно надолу по неравния склон. Кучетата в селото го надушиха или го чуха и започнаха да вият зловещо. Елените в кошарата се размърдаха неспокойно и се заблъскаха, а рогата им тракаха като сухи клони. В неподвижния въздух всеки шум се чуваше отдалеч.

Когато наближиха първите къщи, Лира се озърна, вглеждайки се в полумрака — Аврора вече избледняваше, а до изгрева на луната оставаше много време. Тук-там под затрупаните със сняг покриви проблясваше светлинка и й се стори, че вижда през един от прозорците бледи лица. Представи си изумлението на хората, ако можеха да видят как едно дете язди голяма бяла мечка.

В средата на селцето близо до пристана имаше празно пространство, където бяха изтеглени лодките, сега затрупани със сняг. Шумът, който кучетата вдигаха, беше оглушителен и в селото сигурно всички вече бяха будни. В мига, в който Лира си го помисли, една врата се отвори и отвътре излезе мъж с пушка. Демонът му росомаха скочи върху купчината цепеници до вратата и вдигна облаче сняг.

Лира тутакси се свлече от гърба на мечока и застана между него и човека. Спомни си, че тя му беше казала да не облича бронята.

Мъжът заговори на непознат език. Йорек Бирнисон му отговори по същия начин и човекът нададе уплашен вик.

— Мисли ни за дяволи — обясни Йорек. — Какво да му кажа?

— Кажи му, че не сме дяволи, но имаме приятели сред тях. И че търсим… Просто търсим едно дете. Странно дете. Кажи му.

Йорек му каза и човекът тутакси посочи някъде надясно, като бързо ломотеше нещо.

— Пита дали сме дошли да отведем детето — обясни мечокът. — Тук се боят от него. Опитали са се да го прогонят, но то все се връщало.

— Кажи му, че ще го отведем, но е много лошо от тяхна страна да се отнасят така с него. Къде е то?

Човекът заговори, като ръкомахаше уплашено. Лира се побоя да не би да стреля по погрешка, но той изломоти няколко думи и побърза да се скрие в къщата, като затръшна вратата зад себе си.

— Къде е детето? — попита тя.

— В рибарската къщичка — отвърна мечокът и тръгна към пристана.

Лира го последва. Беше ужасно нервна. Душейки въздуха, Йорек се запъти към тесен дървен заслон, пред който спря.

— Тук е.

Сърцето на Лира биеше така силно, че й беше трудно да си поеме дъх. Тя понечи да почука на вратата, но това беше нелепо. Пое въздух да извика и осъзна, че не знае какво да каже. Беше се стъмнило. Как не се беше сетила да вземе фенер!

Но нямаше избор. Не искаше мечокът да забележи колко е уплашена. Беше й казал, че може да овладее страха си — това трябваше да направи и тя. Лира повдигна ремъка от еленова кожа, с който беше привързано резето, и дръпна заскрежената врата, която се отвори със скърцане. Наложи се да разхвърля с крака снега, за да може да я отвори по-широко. От Панталеймон нямаше никаква полза — в облика си на хермелин той се суетеше насам-натам и писукаше уплашено, бяла сянка върху белотата на снега.

— Пан, за Бога! — изсъска тя. — Стани прилеп. Влез вътре и погледни…

Той обаче не помръдна, нито проговори. Никога не го беше виждала такъв, освен онзи път, когато с Роджър местеха монетите от един череп в друг в криптата на „Джордан“. Страхът му беше дори по-голям от нейния. Колкото до Йорек Бирнисон, той лежеше в снега недалеч и ги наблюдаваше мълчаливо.

— Излез! — престраши се тя. — Излез!

Отвътре не се чуваше нищо. Тя отвори вратата още малко, а Панталеймон се метна в ръцете й и я натисна настойчиво с котешките си лапи.

— Да се махаме! Не стой тук! Ох, Лира, тръгвай! Хайде, връщай се!

Докато се опитваше да го усмири, тя забеляза как Йорек Бирнисон се надига и се обръща към някого, който слизаше по пътечката откъм селото с фенер в ръка. Когато се приближи достатъчно, човекът вдигна фенера и пламъкът освети лицето му. Беше възрастен мъж с широко набръчкано лице. Очите му почти се губеха сред хилядите гънки. Демонът му беше полярна лисица.

Той заговори и Йорек Бирнисон преведе:

— Казва, че това дете не е единственото такова. Виждал е и други в гората. Понякога умират бързо, друг път не умират. Според него това тук е много жилаво. Но за него ще е по-добре да е мъртво.

— Попитай го ще ми заеме ли фенера си — помоли Лира.

Мечокът заговори и човекът с готовност й подаде фенера, като кимаше усърдно. Тя разбра, че е дошъл точно затова, и му благодари. Човекът кимна още веднъж и се отдръпна — по-далеч от нея, от колибата и от мечока.

Внезапно Лира си помисли, че детето може да е Роджър. Сърцето й се сви: Господи, дано да не е той! Панталеймон се беше вкопчил в нея, отново хермелин, а ноктите му се забиваха дълбоко в анорака й.

Тя вдигна високо фенера и пристъпи в мрака. И в този миг й стана ясно какво правеше Жертвеният съвет и каква беше жертвата, която децата трябваше да принесат.

Момчето се беше свило до дървената сушилна с редиците изкормени риби, увиснали нагъсто една до друга. То притискаше до гърдите си една риба, както Лира притискаше Панталеймон — силно, с две ръце, близо до сърцето. Но това беше всичко, което имаше — защото момчето нямаше демон. Лакомиите го бяха отрязали. Това беше междинното разсичане, а детето беше разполовено.

13.
Дуелът

Първият й порив беше да се обърне и да побегне или да припадне. Човек без демон беше като да нямаш лице или ребрата ти да са натрошени и сърцето изтръгнато. Нещо зловещо и противоестествено, което беше част от света на призраците, а не на здравия разум.

Лира се вкопчи в Панталеймон. Главата й се въртеше и й се гадеше. Изби я студена пот въпреки пронизващия мраз.

— Мишеловке! — проговори момчето. — Доведохте ли моята Мишеловка?

— Не — едва намери сили да отговори Лира. — Как се казваш?

— Тони Макариос. Къде е Мишеловката?

— Не знам… — започна тя и спря, за да преглътне гаденето, което се надигна към гърлото й. — Лакомиите…

Не можа да довърши. Трябваше да излезе от заслона и да седне на снега. Но тя не беше сама, никога и никъде, защото Панталеймон винаги беше с нея. Господи, да я откъснат от него, както това момче беше откъснато от своята Мишеловка! Нищо не би могло да бъде по-лошо от това! Лира усети, че плаче, Панталеймон също скимтеше, и двамата обзети от гореща жалост и съчувствие към осакатеното момче.

Не след дълго Лира се окопити.

— Ела — обади се тя с треперещ глас. — Излез, Тони! Ще те заведем на сигурно място.

В колибата се чу шум и Тони се появи на вратата, като все още стискаше сушената риба. Беше облечен топло, в дебело подплатен анорак и кожени ботуши, но дрехите му изглеждаха вехти и не по мярка. В слабите отблясъци на Аврора и на искрящобелия сняг той изглеждаше още по-самотен и жалък, отколкото в колибата край сушилката за риба.

Селянинът, донесъл фенера, се беше отдръпнал на няколко метра и сега извика нещо.

— Казва, че трябва да платиш за рибата — преведе Йорек Бирнисон.

Лира изпита желание да заповяда на мечока да го убие, но каза само:

— Ще отведем детето и то няма да ги тревожи повече. Мисля, че си струва да платят с една риба за това.

Мечокът заговори. Човекът промърмори нещо, но не се опита да спори. Лира остави фенера на снега и хвана момчето за ръка, за да го отведе при Йорек. Тони се подчини безропотно, без да показва изненада или страх при вида на огромния бял звяр, а когато Лира му помогна да се качи на гърба на мечока, само промълви:

— Не знам къде е моята Мишеловка.

— Ние също, Тони — каза тя. — Но ние… ние ще накажем Лакомиите. Обещавам ти. Йорек, имаш ли нещо против и аз да се кача?

— Бронята ми тежи далеч повече от две деца — отвърна мечокът.

Тя се покатери на гърба му зад Тони, когато го накара да се хване за дългата корава козина, а Панталеймон се настани в качулката й, топъл, близък и изпълнен с жалост. Тя усещаше желанието му да се пресегне и да погали осакатеното момче, да го близне и да го стопли, както би направил собственият му демон. Но имаше закони, които никой и никога не биваше да престъпва.

Преминаха през селото и се насочиха към хребета. Лицата на селяните бяха разкривени от ужас и някакво зловещо облекчение при вида на осакатеното същество, което си заминаваше, съпроводено от малко момиче и огромен бял мечок.

В душата на Лира отвращението се бореше със съчувствието и съчувствието победи. Тя обгърна с ръце малката мършава фигурка, за да не й позволи да падне. Обратният път беше още по-студен, тъмен и труден, но въпреки това й се стори по-кратък. Йорек Бирнисон не знаеше умора, а и Лира вече беше свикнала достатъчно с язденето. Студеното телце в ръцете й беше съвсем леко, почти безтегловно. Но в същото време Тони седеше вдървено, без да се движи, и не й беше никак лесно да се справи с него.

От време на време осакатеното момче проговаряше.

— Какво каза? — питаше Лира.

— Тя ще знае ли къде съм?

— Да, ще разбере и ще те намери. И ние ще я търсим. Дръж се право, Тони. Малко остана…

Мечокът препускаше стремително. Лира нямаше представа колко е уморена, докато не догониха циганите. Шейните бяха спрели, за да си починат кучетата, и изведнъж всички ги наобиколиха — Отец Корам, Джон Фаа, Лий Скорзби, нетърпеливи да я посрещнат и да й помогнат. Видът на дребната фигурка в ръцете и ги накара да отстъпят изумени. Лира беше така вкочанена, че не можеше да помръдне. Джон Фаа нежно откопчи ръцете й, които обгръщаха момчето, и я свали от гърба на мечока.

— Боже милостиви, какво е това? — попита той слисан. — Лира, какво си ни довела, дете?

— Казва се Тони — едва успя да раздвижи тя замръзналите си устни. — Отрязали са демона му. Това правят Лакомиите.

Мъжете отстъпиха ужасени още крачка назад. Тогава, за огромно изумление на Лира, заговори мечокът.

— Срам и позор! Помислете си какво направи това дете! Вие може да не сте по-смели от нея, но е срамота да го показвате!

— Имаш право, Йорек Бирнисон — изрече Джон Фаа и се обърна към хората си. — Запалете огъня и стоплете малко супа за детето. За двете деца. Отче Корам, готов ли е заслонът ти?

— Да, Джон. Донесете я там и ще я стоплим…

— И момчето — обади се някой. — То също може да се нахрани и да се стопли, нищо че…

Лира се опита да каже на Джон Фаа за вещиците, но всички бяха твърде заети, а тя се чувстваше смазана. След няколко минути суматоха, в която се мяркаше светлина на фенери, дим от цепеници и забързани фигури, леко ухапване по ухото от зъбите на Панталеймон я събуди. На сантиметри от лицето си Лира видя муцуната на мечока.

— Вещиците! — прошепна Панталеймон. — Повиках Йорек.

— Да — промърмори тя. — Йорек, благодаря ти, че ме закара дотам и обратно. Може да забравя да кажа на повелителя Фаа за вещиците, така че направи го ти вместо мен…

Чу, че той се съгласи, и това й стигаше. След минута тя вече спеше дълбоко.

 

 

Когато се събуди, вече съмваше. На югоизток небето беше избледняло, а въздухът беше пропит от сивкава мъгла, в която циганите се движеха като призраци, докато товареха шейните и запрягаха кучетата.

Лира видя всичко това от навеса над шейната на Отец Корам, където лежеше под купчина кожи. Панталеймон се беше събудил още преди нея и опитваше формата на полярна лисица, но това явно не му се удаваше особено, защото скоро се върна към любимия си облик на хермелин.

Йорек Бирнисон спеше в снега наблизо, положил глава върху огромните си лапи. Отец Корам обаче беше на крак и когато видя че Панталеймон е буден, закуцука към тях да събуди Лира.

Тя го видя да се приближава и седна.

— Отче Корам, сега знам кое е това, което не разбирах! Алетиометърът повтаряше птица и не и това ми се струваше безсмислено, защото означаваше няма демон, а как е възможно човек да няма демон?… Какво има?

— Лира, боя се да ти го кажа след всичко, което направи, но момчето умря преди час. Не можеше да се успокои, не го свърташе на едно място. Все питаше за демона си, къде е, дали ще дойде скоро. И през цялото време стискаше тая смрадлива риба, сякаш… Не мога да говоря за това, дете! Но той най-сетне затвори очи и се отпусна и за пръв път изглеждаше спокоен — като всеки друг мъртвец, чийто демон си е отишъл съвсем естествено. Опитахме се да му изкопаем гроб, но земята е корава като желязо, затова Джон Фаа нареди да направят клада и ще го изгорят, та да не го разкъсат хищниците. Дете, ти постъпи много смело и доблестно и аз се гордея с теб. Сега вече знаем на какво са способни тези хора и в какво се състои нашият дълг. Ти трябва да си починеш и да се нахраниш, защото снощи заспа твърде бързо, а при тези температури трябва да ядеш, за да не отслабне организмът ти…

— Отче Корам, а къде е сега момчето? Изгориха ли го вече?

— Не, Лира, тялото му е зад шейните.

— Искам да го видя.

Той не можеше да й откаже, след като беше видяла нещо далеч по-лошо от смъртта, а и това би могло да я успокои. Заедно с Панталеймон, който подскачаше до нея, превърнат в бял заек, тя тръгна към задната част на кервана, където няколко мъже трупаха съчки.

Тялото на момчето лежеше под карирано одеяло край пътеката. Лира коленичи до него и повдигна одеялото. Един от мъжете понечи да я спре, но останалите поклатиха глави.

Панталеймон се примъкна по-близо и двамата се вгледаха в жалкото изнурено личице. Лира свали ръкавицата си и докосна очите му. Бяха студени като мрамор. Отец Корам беше прав — горкият малък Тони Макариос по нищо не се различаваше от всяко друго човешко същество, чийто демон е бил отнесен от смъртта. О, ако й отнемеха Панталеймон! Тя го грабна и го притисна до сърцето си, сякаш искаше да го скрие там. А малкият Тони Макариос имаше само една жалка риба…

Къде ли беше тя?

Лира дръпна одеялото. Рибата я нямаше.

Тя скочи на крака с искрящи от гняв очи.

— Къде е рибата му?

Циганите спряха работата си и я погледнаха слисани. Демоните им обаче разбраха и се спогледаха. Върху лицето на един от мъжете се появи колеблива усмивка.

— Да не сте посмели да се смеете! Ще ви изтръгна дробовете, ако дръзнете да му се надсмивате! Това беше всичко, за което можеше да се залови, една вмирисана сушена риба, тя беше неговият демон и едничкото същество, което да обича! Кой му я взе? Къде е тя?

Панталеймон се беше превърнал в ръмжащ снежен леопард, същият като демона на лорд Азриел, но тя не забеляза това. Сега виждаше единствено кое е хубаво и кое лошо.

— Успокой се, Лира — каза един от мъжете. — По-кротко, дете.

— Кой му я взе? — продължи да вилнее тя и циганинът се отдръпна смутен.

— Не знаех — започна да се оправдава друг мъж. — Мислех, че са му я дали да яде. Взех му я, защото си помислих, че така е по-прилично. Не беше нарочно, Лира.

— Къде е рибата?

— Дадох я на кучетата, защото не знаех, че правя нещо лошо — смутено промърмори мъжът. — Прощавай.

— Не аз трябва да ти прощавам, а той — изрече Лира и се обърна към мъртвото момче, за да докосне леденостудената му буза.

Тогава я осени една мисъл и тя започна да рови из кожите, в които беше загърната. Студът я лъхна през разтворения анорак, но само за няколко секунди тя откри онова, което търсеше, измъкна от портмонето си златна монета и отново се загърна плътно.

— Ще ми дадеш ли за малко ножа си? — попита тя мъжа, който беше взел рибата. Той й подаде ножа, а Лира се обърна към Панталеймон: — Как й беше името?

— Мишеловка — мигновено реагира той.

Лира хвана ножа като писалка и стисна здраво монетата в лявата си ръка, а с дясната издълба в златото името на демона.

— Надявам се, че това ще свърши работа — щом за Професорите в „Джордан“ е достатъчно — прошепна тя на мъртвото момче, разтвори със сила челюстта му и пъхна монетата в устата му. Не беше лесно, но се справи някак.

После върна ножа на мъжа и се запъти в сутрешния здрач към шейната на Отец Корам.

Той й даде паничка току-що свалена от огъня супа, която Лира загълта лакомо.

— Какво ще правим с тези вещици, Отче Корам? — попита тя. — Чудя се дали и вашата не е с тях.

Моята ли? Не съм врачка, Лира. Може да са тръгнали къде ли не. В живота на вещиците има хиляди неща, за които ние дори не подозираме. Неща, невидими за нас. Тайнствени болести, които за нас са смешни, но за тях може да се окажат смъртоносни. Поводи за война, неразбираеми за нас. Радости и скърби, породени от цъфтежа на едва забележими растения в тундрата… Все пак съжалявам, че не видях полета им. Иска ми се да можех да се насладя на тази гледка. Хайде, дояж си супата. Искаш ли още? Има и сухари. Яж, дете, защото скоро потегляме.

Храната посъживи Лира и скоро ледът, сковал душата й, започна да се топи. Заедно с останалите тя отиде да погледа как полагат малкото осакатено телце на кладата и сведе глава, за да изслуша със затворени очи молитвата на Джон Фаа. Мъжете напръскаха дървата с каменовъглен спирт, запалиха огъня и само след миг пламъците лумнаха високо.

Щом се увериха, че тялото е изгорено, те отново потеглиха на път. Това беше едно призрачно пътуване. Заваля сняг и скоро светът се сви до сивите сенки на кучетата, тичащи отпред, скърцането на шейната, хапещия студ и вихъра от снежинки, тъмни почти колкото небето и тежки почти колкото земята.

Кучетата продължаваха да тичат с вирнати опашки, изпускайки облачета пара. Превали пладне и здрачът отново обгърна света. Те спряха да се нахранят и да си починат в една долина между хълмовете. Трябваше да определят местоположението и маршрута си и докато Джон Фаа се съветваше с Лий Скорзби как ще е най-добре да използват балона, Лира се сети за летящия шпионин и попита Отец Корам за кутията от тютюн, в която го бяха затворили.

— Затрупал съм я здраво — успокои я той. — Пъхнах я на дъното на една торба, в която няма нищо интересно. На кораба запоих капака, както ти обещах. Не знам какво ще правим с това нещо, честно да ти кажа. Можем да го хвърлим на дъното на някоя огнена мина, но не знам това ще реши ли проблема. Ти обаче няма от какво да се тревожиш, Лира. Докато е у мен, нищо не те заплашва.

При първия удобен случай тя пъхна ръка на дъното на вкоравената от студа платнена торба и измъкна малката кутия. Още преди да я докосне, усети бръмченето отвътре.

Докато Отец Корам разговаряше с останалите водачи, тя отнесе кутията на Йорек Бирнисон и сподели с него хрумването си. Беше се сетила за това, когато си припомни лекотата, с която той проби кожуха на мотора.

Мечокът я изслуша, после взе капака на една тенекиена кутия от бисквити и ловко го огъна под формата на цилиндър. Лира беше изумена от сръчността на ръцете му. За разлика от повечето мечки неговата порода имаше палец, с който можеше да държи предметите и да си помага при работа. Той притежаваше и някакъв вроден усет за якостта и гъвкавостта на метала, което означаваше, че му е достатъчно само да го вдигне и да го повърти в ръцете си, за да знае как за кратко време да му придаде желаната форма. Точно това направи и сега — огъна краищата на тенекиения капак така, че се образува цилиндър, а после измайстори и капачка. Сетне по молба на Лира направи и още един — със същия размер като кутийката на Отец Корам. Единият цилиндър влизаше в другия и дори оставаше място да се напъхат козина и мъх, за да заглушат шума. В готов вид конструкцията напомняше по форма и размер алетиометъра.

Лира седна до мечока, който гризеше замръзнал еленов крак, твърд като дърво.

— Йорек — продума тя, — трудно ли е да нямаш демон? Не си ли самотен?

— Самотен? — повтори той. — Не знам. Като кажат например, че е студено, аз не го разбирам, защото не знам какво е студ. По същия начин не знам и какво значи самотен. Мечките са създадени да живеят сами.

— А мечките в Свалбард? Чух, че били хиляди. Така ли е?

Той не отговори, а стисна със зъби кокала така, че се чу пукот като от прекършено дърво.

— Извинявай, Йорек — каза Лира. — Дано не съм те обидила с нещо. Просто съм любопитна. А пък свалбардските мечки ме интересуват още повече заради баща ми.

— Кой е баща ти?

— Лорд Азриел. Пленник е в Свалбард. Мисля, че Лакомиите са го предали и са платили на мечките да го държат затворен.

— Не знам. Не съм от Свалбард.

— Мислех, че си бил…

— Не. Бях от Свалбард, но вече не съм. Наказаха ме с изгнание, защото убих друга мечка. Отнеха ми положението, имуществото и бронята. Пратиха ме да живея на границата на човешкия свят, да си изкарвам хляба с най-тежката работа, когато изобщо успея да намеря такава, и да се опитвам да удавя спомените си в алкохола.

— Защо уби другия мечок?

— От гняв. Мечките знаят как да насочват гнева си в друга посока, но аз не се овладях. Убих го и бях справедливо наказан.

— Бил си богат и с високо положение — възхитено изрече Лира. — Също като баща ми, Йорек! На него му се е случило нещо подобно малко след като съм се родила. Той също е убил и са му отнели цялото богатство. Това обаче е било много преди да го затворят в Свалбард. Не знам нищо за Свалбард, освен че е в крайния Север… Всичко ли е покрито с лед? Може ли да се стигне дотам по замръзналото море?

— Не и от този бряг. На юг от него морето понякога замръзва, но не винаги. Трябва лодка.

— Или балон?

— Да, или балон, но тогава ще е нужен и попътен вятър.

Той отново заби зъби в месото, а Лира пак си спомни всичките онези вещици в нощното небе, но не каза нищо. Предпочете да го разпитва за Свалбард и слушаше като омагьосана, докато той й разказваше за плъзгащите се глетчери, за скалите и плаващите ледове със стотиците налягали по тях моржове с блестящи от белота зъби, за гъмжащите от тюлени морета, за нарвалите, пробиващи заледената вода с огромните си бивни, за мрачния скалист бряг, за високите по триста метра канари, където кръжаха и виеха гнезда скални призраци, за въглищните шахти и огнените мини, където мечоците ковачи ковяха яки железни листове и ги превръщаха в брони…

— Щом са ти взели бронята, Йорек, откъде намери тази?

— Направих си я сам на Нова земя от небесно желязо. Дотогава бях непълноценен.

— Значи мечките могат да изковат собствената си душа… — промълви тя. На света имаше толкова много неща, които не знаеше. — А кой е кралят на Свалбард? Имат ли мечките крал?

— Името му е Йофур Ракнисон.

Името й прозвуча познато. Беше го чувала и преди, но къде ли? При това изречено не от мечока и не от циганин. Гласът, който го беше произнесъл, принадлежеше на Професор — ясен, педантичен и лениво арогантен. Така говореха в „Джордан“. Тя отново се опита да си го припомни. О, толкова добре го познаваше!

В този миг я осени: Стаята за отдих. Професорите слушат лорд Азриел. Странстващият професор беше този, който спомена нещо за Йофур Ракнисон. Той беше изрекъл думата броненосци, която Лира чуваше за пръв път, затова не разбра, че Йофур Ракнисон е мечок. Какво ли беше казал тогава? Че кралят на Свалбард е суетен и може да бъде спечелен с ласкателство. Имаше и още нещо, само да успееше да си го спомни, но оттогава се бяха случили толкова много неща…

— Щом баща ти е пленник на свалбардските мечки, няма да избяга оттам — каза Йорек Бирнисон. — Там няма дървета, от които да си направи лодка. От друга страна, той е благородник и ще се отнасят с него почтително. Ще му дадат къща и прислуга, ще му осигурят храна и топливо.

— Могат ли мечките да бъдат победени, Йорек?

— Не.

— А надхитрени?

Той спря да гризе кокала и я погледна право в очите.

— Бронираните мечки не могат да бъдат победени. Ти видя бронята ми, виж сега оръжията ми.

Мечокът пусна кокала и протегна ръцете си с дланите нагоре. Черните възглавнички бяха покрити с вроговена кожа, два-три сантиметра дебела, а всеки нокът беше дълъг колкото дланта на Лира и остър като нож. Тя изумена прокара пръсти по тях.

— С един удар троша черепа на тюлен — каза той. — Или гръбнака на човек. Изтръгвам крайници. Освен това мога и да хапя. Ако ти не ме беше спряла в Тролезунд, щях да строша черепа на онзи човек като яйчена черупка. За силата толкова. Сега за хитростта. Не можеш да надхитриш мечка. Искаш ли да ти докажа? Вземи тогава една пръчка, ще се дуелираме.

Нетърпелива да опита, Лира отчупи от близкия храст един клон, окърши всички вейки и го размаха като шпага. Йорек Бирнисон приседна на задните си крака и зачака, сложил лапи в скута си. Когато беше готова, тя се изправи срещу него, но не искаше да го напада внезапно, защото той имаше крайно миролюбив вид. Лира размаха клона наляво-надясно, но не направи опит да го удари и той не помръдна. Тя повтори упражнението няколко пъти, но мечокът стоеше като вкаменен.

Най-сетне Лира реши да нанесе пряк удар, не да го удари силно, а само да го бодне лекичко в корема. Лапата му се стрелна мълниеносно и запрати пръчката на няколко метра встрани.

Лира не очакваше подобно нещо. Реши да повтори още веднъж, но резултатът беше същият. Опита отново, този път по-бързо, и неговата реакция беше още по-светкавична. Стиснала пръчката като рапира, тя започна да напада напълно сериозно, но нито веднъж не успя да го засегне. Той като че знаеше още преди нея какво смята да направи — когато тя се прицели в главата му, с едно бързо движение на огромната си лапа отблъсна удара, а при последвалата лъжлива атака изобщо не помръдна.

Лира започна да се ядосва и се хвърли яростно в нападение — размахваше пръчката, удряше, мушкаше и сечеше, но нито веднъж не стигна по-нататък от огромните му лапи. Те бяха навсякъде — точно там, където трябваше да отрази удара, точно навреме, за да спре атаката.

Тя усети страх и спря. Цялата беше потна под дебелите кожи, задъхана и омаломощена, а мечокът продължаваше да си седи все така невъзмутимо. Дори пръчката й да беше меч със смъртоносно острие, той пак щеше да си остане незасегнат.

— Бас държа, че можеш да ловиш куршумите — каза тя и захвърли пръчката. — Как го правиш?

— Просто не съм човек — отвърна той. — Точно затова никога не можеш да надхитриш мечка. Ние виждаме измамата и хитростта така ясно, както ръцете и краката. Виждаме по начин, който хората са забравили. Но ти трябва да го знаеш — нали разчиташ тълкувателя.

— Не е същото — възрази тя. Това, което току-що беше видяла, я плашеше повече дори от гнева му.

— Същото е. Доколкото разбирам, възрастните не могат да го разчитат. В сравнение с хората аз съм това, което си ти с твоя тълкувател спрямо възрастните.

— Може пък и да си прав — неохотно призна тя. — Значи ли това, че като порасна, ще забравя как се прави?

— Кой знае? Никога не съм виждал тълкувател, нито някой, които да може да го разчита. Може пък да си различна от другите.

Той отново застана на четири крака и продължи да гризе кокала си. Лира беше разкопчала кожите си, но студът отново стана жесток и трябваше да се загърне. Целият този епизод беше доста обезпокоителен. Искаше й се веднага да се допита до алетиометъра, но беше много студено, пък и я викаха да се качва на шейната. Лира взе тенекиените цилиндри, които Йорек Бирнисон беше направил, остави празния в торбата на Отец Корам, а другия, побрал кутийката с летящия шпионин, пъхна при алетиометъра в торбичката на кръста си. Когато отново потеглиха на път, изпита облекчение.

 

 

Водачите се съгласиха с Лий Скорзби, че на следващата спирка е добре да надуят балона и да огледат околността от въздуха. Естествено, Лира изгаряше от желание да полети с него, но й забраниха, както можеше да се очаква. Тя обаче го засипа с въпроси по пътя.

— Господин Скорзби, как може да се стигне с балон до Свалбард?

— Ще е нужен дирижабъл с газов мотор, нещо като цепелин, плюс попътен вятър от юг. Аз обаче не бих посмял. Виждала ли си крепостта някога? Най-мрачната и негостоприемна дупка, която можеш да си представиш, забравена от бога пустош, забутана на края на света.

— Чудех се дали Йорек Бирнисон не би искал да се върне там…

— Ще го убият. Йорек е изгнаник. Само да припари нататък, ще го разкъсат на парчета.

— Как надувате балона си, господин Скорзби?

— По два начина. Мога да получа водород, като залея железни стърготини със сярна киселина. Ако уловя газа, който се образува, мога постепенно да напълня балона с него. Другият начин е да открия около някоя огнена мина кладенец със земен газ. Тук под земята има много газ и нефт. Ако се наложи, мога да получа газ от нефт, а и от въглища. Не е никак трудно. Но най-бързият начин е да се използва земен газ. Един хубав кладенец може да напълни балона за час.

— Колко души могат да се качат?

— Шестима, ако е необходимо.

— Можете ли да вземете Йорек Бирнисон с бронята му?

— Правил съм го. Веднъж го спасих от тартарите, когато беше отрязан от своите и те се мъчеха да го уморят от глад — това беше по време на Тунгуската кампания. Аз се спуснах с балона и го измъкнах. Звучи просто, но трябваше да изчислявам теглото на този приятел на око. Освен това разчитах да намеря газ под леденото укрепление, което си беше построил. От въздуха обаче видях терена и прецених, че е безопасно да се копае. Нали разбираш, за да кацна, трябва да изпусна газа, а ако не вкарам нов, не мога да се вдигна във въздуха. Както и да е, справихме се, и бронята качихме.

— Господин Скорзби, а вие знаете ли, че тартарите пробиват дупки в черепите на хората?

— Разбира се. Правят го от хиляди години. В Тунгуската кампания пленихме петима живи тартари и трима от тях имаха дупки в черепа си. Единият имаше две.

— Значи го правят и на своите?

— Точно така. Първо изрязват малко кръгче от кожата на скалпа, но не изцяло, а така, че да може да се повдигне и да оголи костта. После издълбават в черепа кръгла дупка, но много внимателно, за да не засегнат мозъка, и зашиват кожата отгоре.

— Мислех, че го правят на враговете си!

— Нищо подобно! Това е голяма привилегия. Правят го, за да могат боговете да говорят с тях.

— Чувал ли сте някога за един изследовател, Станислаус Груман.

— Груман? Разбира се. Срещнах един от екипа му, когато преди две години летях над река Енисей. Той имаше намерение да поживее при тамошните тартари. Всъщност мисля си, че Груман наистина е имал такава дупка в черепа. Това било част от церемонията на посвещаването, но човекът, който ми го каза, също не знаеше много по въпроса.

— Тогава… Ако е бил почетен тартарин, те не са могли да го убият!

— Да го убият ли? Да не би да е мъртъв?

— Да, аз видях главата му — гордо заяви Лира. — Баща ми я беше намерил. Видях, когато я показваше на Професорите в колежа „Джордан“ в Оксфорд. Бяха го скалпирали.

— Кой го беше скалпирал?

— Ами, тартарите. Поне така мислеха Професорите… Но може и да не е така.

— Може да не е била главата на Груман — каза Лий Скорзби. — Не е изключено баща ти да е заблудил Професорите.

— Възможно е — изрече замислено Лира. — Той им искаше пари.

— И когато видяха главата, те му дадоха парите, така ли?

— Да.

— Хубав номер! Когато видят подобно нещо, хората са потресени и нямат желание да се заглеждат отблизо.

— Особено Професорите — съгласи се Лира.

— Е, ти по-добре знаеш. Но ако наистина е била главата на Груман, готов съм да се обзаложа, че не са го скалпирали тартарите. Те скалпират враговете си, а не своите хора. Той е бил приет от тях.

По пътя Лира премисляше чутото. Навсякъде около нея се движеха мощни течения, пълни със скрит смисъл — Лакомиите с тяхната жестокост и страха им от Праха, градът в Северното сияние, баща й в Свалбард, майка й… А къде беше тя? Алетиометърът, летящите на север вещици. Бедният малък Тони Макариос, шпионинът с часовников механизъм, зловещият дуел с Йорек Бирнисон…

Унесена в мислите си, Лира заспа. Всеки изминал час ги приближаваше към Болвангар.

14.
Светлините на Болвангар

Обстоятелството, че циганите не бяха виждали, нито чували за госпожа Колтър, безпокоеше Отец Корам и Джон Фаа повече, отколкото можеше да допусне Лира. Те обаче не можеха да предположат колко е притеснена тя самата. Лира се боеше от госпожа Колтър и често мислеше за нея. И макар сега лорд Азриел да беше баща й, тя така и не можа да си наложи да мисли за госпожа Колтър като за своя майка. Причината беше демонът й, златистата маймунка, която изпълваше Панталеймон с огромно отвращение и ненавист, а и беше ровила из вещите й, за да открие тайните й, особено тази на алетиометъра.

Те сигурно щяха да я преследват. Глупаво беше да мисли, че това ще й се размине. Летящият шпионин го доказваше.

Ала когато врагът нанесе удара си, това нямаше нищо общо с госпожа Колтър. Циганите се готвеха да спрат, за да дадат отдих на кучетата, да поправят една-две шейни и да приготвят оръжието си за нападението на Болвангар. Джон Фаа се надяваше Лий Скорзби да намери някъде земен газ, за да напълни по-малкия балон (оказа се, че имал два) и да отиде на разузнаване с него. За съжаление обаче аеронавтът е толкова зависим от капризите на времето, колкото и морякът. Според него се очакваше мъгла. И наистина, скоро след като спряха, падна гъста мъгла. Лий Скорзби знаеше, че няма да види нищо отгоре, затова се задоволи само да провери екипировката си, макар че всичко беше в безупречен ред. И тогава без предупреждение от мрака върху тях се изсипа дъжд от стрели.

Трима цигани паднаха още в същия миг и умряха така тихо, че никой нищо не чу. Едва когато се свлякоха на пътя на шейните или неочаквано притихнаха, околните забелязаха какво става, но вече беше твърде късно, защото към тях летеше нов облак от стрели. Някои от мъжете вдигнаха поглед нагоре, озадачени от неравномерна тропот, с който стрелите се забиваха в дървото или в замръзналите платнища над главите им.

Пръв се опомни Джон Фаа и започна да крещи команди от средата на кервана. Премръзналите ръце и вдървените крака автоматично се раздвижиха, подчинявайки се на заповедта, но тогава ги връхлетя нов дъжд от стрели — стремителни изопнати пръски със смъртоносни остриета.

Лира беше на открито и стрелите свистяха над главата й. Панталеймон се окопити преди нея, превърна се в леопард и я събори. Тя махна снега от очите си и се превъртя на една страна, като се опитваше да види какво става. Полумракът беше изпълнен с шум и суматоха. Чу мощен рев, после звън и скърцане на метал, и Йорек Бирнисон прескочи шейните и потъна в мрака. След миг оттам долетяха викове, ръмжене, шум от трошене и разкъсване, удари, ужасени писъци и яростен рев на разярена мечка.

Но кои бяха нападателите? Лира още не беше видяла врага. Циганите се тълпяха да бранят шейните, но това ги правеше още по-удобни мишени, а ръкавиците им пречеха да натискат спусъка. Лира чу само четири-пет изстрела, докато дъждът от стрели не секваше. И с всяка минута падаха все нови и нови мъже.

„О, Джон Фаа! — помисли си тя с болка. — Ти не предвиди това, а аз не ти помогнах!“

Но тази мисъл се мярна и изчезна за секунда, защото в този миг Панталеймон мощно изрева и нещо — по-скоро някой, и този някой беше друг демон — се хвърли към него и го събори, като изкара и дъха на Лира. Нечии ръце се протегнаха към нея, сграбчиха я и я вдигнаха. Някой запуши устата й със смрадливи ръкавици и я прехвърли в нечии други ръце и пак я натиснаха в снега. Тя усети как й прилошава и дъхът й секва. Ръцете й бяха болезнено извити на гърба. Вързаха китките й и метнаха на главата й някакво покривало, за да заглушат виковете й, защото тя крещеше с все сила:

— Йорек! Йорек Бирнисон! Помощ!

Но дали мечокът можеше да я чуе? Лира нямаше представа, защото я понесоха нанякъде и я хвърлиха върху нещо твърдо, което започна да се движи и да друса като шейна. До нея достигаха диви викове, но ревът на мечока вече не се чуваше. Ръцете й започваха да отичат, устата й беше запушена, а наблизо се чуваха непознати гласове. Усети как се задушава от страх и ярост.

— Пан! — отчаяно изхърка тя.

— Тихо, тук съм! Ще ти помогна да дишаш. Не мърдай…

Мишите му лапички задърпаха покривалото, докато не откриха устата й. Тя пое трескаво мразовития въздух.

— Кои са тези?

— Приличат ми на тартари. Струва ми се, че улучиха Джон Фаа.

— Не…

— Видях го да пада. Той обаче трябваше да е готов за такова нападение. Знаехме го.

— Но и ние не му помогнахме! Трябваше да погледнем алетиометъра!

— Тихо! Направи се, че си припаднала.

Чу се плющене на камшик и кучешки вой. От начина, по който се тресеше и мяташе, Лира можеше да каже колко бързо се движат. Ала колкото и да се напрягаше, не можа да улови никакъв звук от битката, освен няколко изстрела, заглушени от разстоянието, а после тупуркане на меки лапи по снега.

— Карат ни при Лакомиите! — прошепна тя.

В този миг в ума й изникна думата разполовяване. Смразяващ страх прониза цялото й същество. Панталеймон се сгуши и се притисна в нея.

— Аз ще се бия с тях — заяви той.

— Аз също. Ще ги убия!

— И Йорек, когато разбере. Той ще ги смаже!

— Колко ли път има до Болвангар?

И двамата бяха на мнение, че едва ли е повече от един ден. След като бяха пътували толкова дълго, че цялото й тяло се беше вдървило, кучетата неочаквано забавиха ход и някой рязко дръпна покривалото.

Над нея се надвеси широко азиатско лице под качулка от росомаха, слабо осветено от мъждива лампа. Черните очи на мъжа блеснаха доволно, особено когато Панталеймон, превърнат в хермелин, оголи ситните си бели зъби и изсъска насреща му. Демонът му, едра росомаха, изръмжа в отговор, но Панталеймон дори не трепна.

Човекът сложи Лира да седне и я подпря на страничната дъска на шейната. Тя обаче продължи да пада настрани, защото ръцете й бяха вързани зад гърба, затова азиатецът върза краката й и освободи ръцете.

През падащия сняг и гъстата мъгла тя видя колко е силен този мъж, а и другият, който караше шейната, колко са пъргави и самоуверени — те си бяха у дома сред тази пустош.

Мъжът заговори, но тя не разбра нищо. Той опита отново на друг език, но резултатът беше същият. Тогава премина на английски.

— Как се казва?

Панталеймон тутакси настръхна и тя разбра предупреждението без думи. Значи тези мъже не знаеха коя е! Не я бяха отвлекли заради връзката й с госпожа Колтър, така че в крайна сметка може би не бяха наемници на Лакомиите.

— Лизи Брукс — излъга тя.

— Лизи Бругс — повтори мъжът. — Отведем теб хубав място. Хубав хора.

— Кои сте вие?

— Племе самоеди. Ловци.

— Къде ме водите?

— Хубав място. Хубав хора. Имате броненосец?

— Той ни е охрана.

— Няма полза! Ха, ха, мечка няма полза! Пак хванахме!

Той се изсмя силно. Лира се сдържа и не каза нищо.

— Кои тия хора? — попита мъжът, като посочи нататък, откъдето бяха дошли.

— Търговци.

— Търговци… Какво търгува?

— Кожа, спирт — отвърна тя. — Тютюн.

— Продава тютюн, купува кожи?

— Да.

Той каза нещо на другаря си, който му отговори лаконично. В това време шейната продължаваше да се плъзга напред и Лира се настани по-удобно, за да се огледа. Снегът обаче продължаваше да сипе, а небето беше съвсем смрачено и скоро тя отново се отпусна на дъното на шейната. Двамата с Панталеймон долавяха мислите си и се опитваха да запазят спокойствие, но не можеха да не мислят за смъртта на Джон Фаа… А с Отец Корам какво ли се беше случило? Дали Йорек щеше да успее да убие останалите самоеди? И щяха ли някога да открият следите й?

За пръв път тя изпита нещо като самосъжаление.

По някое време мъжът я разтърси и й подаде парче сушено еленско месо. То беше жилаво и противно на вкус, но Лира беше гладна, пък и беше приятно, че все пак се грижат за нея. След като го сдъвка, тя се почувства малко по-добре. Плъзна бавно ръка под кожите, за да се увери, че алетиометърът си е на мястото, после измъкна кутията с летящия шпионин и я пъхна в ботуша си. Панталеймон се превърна в мишка и натика кутийката колкото можа по-навътре.

Лира притвори очи. Страхът и напрежението я бяха изтощили и скоро тя потъна в неспокоен сън.

Събуди се, защото движението на шейната се беше променило, изведнъж беше станало плавно и равномерно. Тя отвори очи и тутакси ги затвори отново — над нея преминаваха ярки светлини, толкова ослепителни, че трябваше да дръпне покривалото върху лицето си. Когато надникна отново, видя, че се движат между две редици стълбове с ярки анбарни лампи на върха. Докато се опитваше да се съвземе, шейната премина през отворена метална порта в дъното на алеята със стълбовете. Озоваха се на открита площадка, която наподобяваше празен пазар или спортно игрище. Беше стотина метра широка, безупречно гладка, равна и бяла, а околовръст имаше висока метална ограда.

В дъното на площадката шейната спря. Намираха се пред ниска сграда или редица сгради, покрити с дебел сняг. Беше трудно да се каже, но изглежда отделните части на сградата бяха свързани помежду си с тунели, изгърбени под снега. Отстрани се виждаше висок метален пилон, твърде познат на вид, макар че Лира не би могла да каже какво й напомня.

Тук трябваше да прекъсне наблюденията си, защото мъжът преряза въжетата, с които бяха вързани глезените й, и грубо я смъкна от шейната, докато другарят му се опитваше да усмири лаещите кучета. На няколко метра по-нататък се отвори врата и светна анбарна лампа, която ги заслепи като прожектор.

Похитителят на Лира я тласна напред, без да я пуска, сякаш беше някакъв ловен трофей, и заговори нещо на непознатия си език. Човекът на вратата отговори по същия начин, но Лира успя да види чертите му — не беше нито самоед, нито тартарин. Спокойно би могъл да бъде Професор в „Джордан“. Той я огледа, но особено внимателно се взря в Панталеймон.

Самоедът отново заговори и мъжът от Болвангар се обърна към Лира:

— Говориш ли английски?

— Да — отвърна тя.

— Демонът ти винаги ли приема тази форма?

Въпросът я свари съвсем неподготвена. Лира отвори уста, но Панталеймон отговори по свой начин — превърна се в сокол и се спусна от рамото й към демона на мъжа, едър мармот, който се хвърли към него и злобно изсъска. Панталеймон бързо се оттегли.

— Да, ясно — удовлетворено промърмори мъжът.

Самоедите го гледаха с очакване. Мъжът кимна, свали едната си ръкавица и бръкна в джоба си. Измъкна плетена кесия и наброи дванайсет тежки монети в протегнатата ръка на ловеца.

Двамата мъже преброиха парите, разделиха си ги по равно и грижливо ги скътаха, после се запътиха към шейната, без да се обърнат повече. Единият вдигна камшика, подвикна на кучетата и шейната полетя през равната бяла площадка към алеята с лампите, като набираше скорост, и не след дълго се скри в мрака.

Мъжът отвори вратата.

— Влизай бързо. Вътре е топло и приятно. Не стой на студа. Как се казваш?

Английският му беше безупречен, без следа от акцент. Такива хора беше срещала у госпожа Колтър — умни, образовани и важни.

— Лизи Брукс — каза тя.

— Влизай, Лизи. Ние ще се погрижим за теб, бъди спокойна.

Явно му беше по-студено, отколкото на нея, въпреки че беше прекарала много по-дълго на студа. По всичко личеше, че няма търпение да влезе на топло. Лира реши да се прави на слабоумна и вяла и затътри крака след него, когато и двамата прекрачиха високия праг.

Вътре имаше още една врата на голямо разстояние от първата, та да не бяга топлият въздух. Минаха през нея и ги лъхна непоносима жега. Лира разкопча кожените дрехи и отметна качулката.

Бяха в квадратно помещение, около два метра широко, с коридори от двете страни и нещо като бюро отпред, което му придаваше вид на болнична приемна. Всичко беше ярко осветено, с изобилие от блестящи бели повърхности и неръждаема стомана. Във въздуха се носеше миризма на готвено — познатият аромат на бекон и кафе, примесен със слаб болничен мирис. От стените се чуваше тихо бръмчене, почти недоловимо за слуха — онзи досаден звук, с който трябва или да свикнеш, или ще полудееш.

Панталеймон, който сега беше щиглец, прошепна в ухото й:

— Прави се на тъпа. Ама наистина тъпа.

Трима възрастни се взираха преценяващо в нея — мъжът, който я беше посрещнал, още един мъж с бяла престилка и жена в униформа на медицинска сестра.

— Англичани — каза първият мъж. — Явно търговци.

— Същите ловци, нали? Както винаги?

— От същото племе, доколкото мога да преценя. Сестра Клара, ще се погрижите ли за нея?

— Разбира се, докторе. Ела с мен, миличка — подкани сестрата и Лира покорно я последва.

Тръгнаха по къс коридор с врати от едната страна и столова от другата. Оттам се чуваха гласове и тракане на ножове и вилици, носеше се миризма на кухня. Сестрата беше горе-долу на възрастта на госпожа Колтър и изглеждаше чевръста, разумна и безлична. Такава би могла да зашие рана и да смени превръзка, но не и да разкаже случка. Демонът й беше малко бяло кученце, което припкаше след нея. При вида му Лира усети как я побиват тръпки, но само след миг вече се чудеше какво е могло да я уплаши.

— Как се казваш, миличка? — попита сестрата, докато отваряше една тежка врата.

— Лизи.

— Само Лизи?

— Лизи Брукс.

— А на колко си години?

— На единайсет.

Често й бяха казвали, че е дребна за възрастта си, каквото и да значеше това. То никога не се беше отразявало на самочувствието й, а сега дори можеше да й бъде от полза — трябваше да изиграе ролята на една плаха, нервна и жалка Лизи и тя дори се попрегърби и се сви, докато влизаше в стаята.

Очакваше да я попитат откъде идва и как е стигнала дотук и вече си беше приготвила отговорите. Сестрата обаче беше лишена не само от въображение, а и от любопитство. Болвангар можеше със същия успех да е в покрайнините на Лондон и през цялото време да идват нови деца — на нея явно й беше все едно. Напереният й малък демон я следваше по петите също така пъргав и безличен като нея.

В стаята, в която влязоха, имаше кушетка, маса, два стола и картотека, а в дъното — шкаф с лекарства и бинтове, и леген. Сестрата свали палтото на Лира и го пусна на лъскавия под.

— Сваляй и останалото, миличка. Сега ще те огледаме набързо да се уверим, че си здрава и всичко е наред. Ще проверим за измръзвания, за хрема, и ще ти намерим хубави чисти дрехи. Преди това ще те изкъпем — добави тя, защото Лира не се беше мила и преобличала от няколко дни и в топлия въздух това се усещаше все по-ясно.

Панталеймон негодуващо размаха крила, но тя го усмири с гримаса. Той кацна на кушетката, а Лира започна да се съблича, докато не свали всичко от себе си, макар да изпитваше яд и срам. Все пак успя да запази присъствие на духа и продължи да се прави на слабоумна и покорна.

— И торбичката, Лизи — каза сестрата и развърза пояса със силните си пръсти. Понечи да го остави върху купчината дрехи, но напипа алетиометъра и спря.

— Какво е това?

— Ами, играчка — обясни Лира. — Моя е.

— Тогава няма да ти я вземаме, миличка — успокои я сестра Клара, докато разгръщаше черното кадифе. — Хубава е, прилича на компас. Хайде, влизай под душа!

Тя остави алетиометъра на пода и дръпна мушамената завеса в ъгъла.

Лира неохотно се пъхна под топлата струя и започна да се сапунисва, а Панталеймон кацна на корниза. И двамата съзнаваха, че не бива да е твърде оживен, защото демоните на вялите и глупави хора също са такива. Когато се изкъпа и изсуши, сестрата й премери температурата, погледна очите, ушите и гърлото й, после измери ръста и теглото й и си записа нещо. Когато свърши, даде й пижама и халат, които бяха с добро качество, но поовехтели, също като анорака на Тони Макариос.

— Тия дрехи не са мои — каза Лира.

— Не, миличка. Твоите имат нужда от едно хубаво пране.

— А ще ми ги върнете ли?

— Предполагам. Да, разбира се.

— Какво е това място?

— Нарича се експериментална станция.

Това не беше отговор и Лира непременно би поискала да узнае повече, но не и Лизи Брукс. Ето защо тя навлече покорно дрехите и не попита нищо, само жално проточи:

— Искам си играчката!

— Вземи я, миличка. А не искаш ли вместо нея едно хубаво пухкаво мече? Или кукла?

Сестрата отвори едно чекмедже, пълно с меки играчки, които лежаха вътре като мъртъвци. Лира се приближи и си даде вид, че се колебае, накрая избра една парцалена кукла с големи безжизнени очи. Никога не беше имала кукла, но знаеше какво да прави с нея и я притисна до гърдите си с отсъстващ вид.

— А торбичката ми? — попита тя. — Искам да си сложа играчката вътре.

— Вземи я тогава, миличка — кимна сестра Клара, докато попълваше някаква розова бланка.

Лира вдигна горнището на чуждата пижама и опаса пояса около кръста си.

— А палтото и ботушите ми? И ръкавиците, и другите неща?

— Ние ще ги почистим — автоматично отговори сестрата.

После звънна телефон и докато сестра Клара отговаряше, Лира бързо се наведе, вдигна от купчината кутийката с летящия шпионин и я пъхна в торбичката при алетиометъра. Сестрата остави слушалката.

— Ела с мен, Лизи. Сега ще ти намерим нещо за ядене. Сигурно си гладна.

Лира тръгна след нея към столовата, където дузината кръгли бели маси бяха покрити с трохи и лепкави кръгчета от чашите. Мръсните чинии и прибори бяха струпани на метална количка. Прозорци нямаше и за да се създаде илюзия за светлина и простор, едната стена беше покрита с голяма фотограма на тропически бряг с ярко синьо небе, бял пясък и кокосови палми.

Мъжът, който я беше посрещнал, вземаше от кухненското прозорче поднос с храна.

— Яж — подкани я той.

Нямаше смисъл да се подлага на глад и тя изяде с апетит задушеното с картофи. За десерт имаше компот от праскови и сладолед. Докато се хранеше, мъжът и сестрата тихо си говореха нещо на съседната маса, а когато свърши, сестра Клара й донесе чаша топло мляко и прибра подноса.

Мъжът се приближи и седна срещу нея. Демонът му, мармотът, не беше вял и безличен като този на сестрата, а седеше спокойно на рамото му, гледаше и слушаше.

— Е, Лизи — каза мъжът. — Нахрани ли се добре?

— Да, благодаря.

— Искам да ми кажеш откъде си. Знаеш ли?

— От Лондон.

— А какво правиш толкова далеч на север?

— Татко ме доведе — изломоти тя със сведен поглед, сякаш всеки момент щеше да избухне в плач. Не искаше мармотът да вижда очите й.

— Баща ти? Ясно. А той какво прави тук?

— Търгува. Докарахме тютюн от Нова Дания и купуваме кожи.

— Сам ли е баща ти?

— Не. Чичовците ми са с него. Има и други хора — неопределено отвърна тя. Не знаеше какво са му казали самоедите.

— А защо те е повел на такова пътешествие, Лизи?

— Преди две години взе мама и каза, че следващия път ще ме вземе и мен, но ме излъга. Аз много му се молих и накрая се съгласи.

— На колко си години?

— На единайсет.

— Чудесно! Ти си момиче с късмет, Лизи. Тези ловци, които те намериха, те доведоха на най-хубавото място на света.

— Не са ме намерили — възрази тя колебливо. — Те се биха. Бяха много и имаха стрели…

— Не вярвам да е било така, Лизи. Ти си се отдалечила от групата и си се изгубила. Ловците са те намерили да скиташ сама и те доведоха тук. Ето какво е станало.

— Но аз ги видях да се бият. Стреляха със стрели и… Искам при татко! — извика тя и усети, че наистина ще се разплаче.

— Тук си на сигурно място, докато дойде той — каза докторът.

— Видях ги да стрелят със стрели!

— Само така си мислиш. Това често се случва, когато е много студено. Заспала си и си сънувала, а сега не знаеш кое е истина и кое е сън. Не се тревожи, не са се били. Баща ти е жив и здрав и скоро ще дойде тук, защото на стотици мили наоколо няма друго поселище. Как ще се изненада само да те види жива и здрава! Сега сестра Клара ще те заведе в спалнята да се запознаеш с други момичета и момчета, които също като теб са се изгубили. Хайде, върви. Утре сутрин пак ще си поприказваме.

Лира се изправи, притиснала куклата до гърдите си, а Панталеймон скочи на рамото й. Сестрата отвори вратата и отново ги поведе по някакви коридори.

Лира вече наистина беше уморена, прозяваше се неудържимо и едва влачеше крака в плъстените пантофи, които й бяха дали. Панталеймон задрямваше и трябваше да се превърне в мишка, за да се приюти в джоба на халата й. В просъница Лира видя редица легла, детски лица, възглавница… после потъна в сън.

 

 

Някой я разтърсваше здраво. Първото, което направи, беше да опипа торбичката на кръста си. Всичко си беше на мястото. Опита се да отвори очи, но не успя. Никога не й се беше случвало така да й се спи.

— Събуди се! Събуди се!

Това беше изречено шепнешком, но от няколко гласа едновременно. С огромно усилие, сякаш търкаляше камък по стръмен склон, Лира отвори очи.

В мъждивата светлина на много слабата анбарна лампа над вратата тя видя три момичета, надвесени над нея. Не можеше да ги разгледа добре, защото очите й още лепнеха от съня, но бяха горе-долу на нейната възраст и говореха на английски.

— Будна е.

— Дали са й приспивателно, сигурна съм…

— Как се казваш?

— Лизи — изломоти Лира.

— Нова група деца ли са докарали? — попита едно от момичетата.

— Не знам. Само аз съм.

— Къде те намериха тогава?

Лира се помъчи да седне. Не помнеше да е пила приспивателно, но може би бяха сложили нещо в млякото й. Главата й беше празна като балон, а в слепоочията й пулсираше тъпа болка.

— Къде сме?

— В някакъв пущинак. Никой не ни казва.

— Обикновено докарват по няколко деца наведнъж…

— А какво правят? — успя да попита Лира, която вече се беше поокопитила. Панталеймон също се мъчеше да се събуди заедно с нея.

— Не знаем — отвърна най-приказливото от децата, високо червенокосо момиче с припрени движения и силен лондонски акцент. — Мерят ни, правят ни някакви изследвания…

— Измерват Праха — допълни пълничко чернокосо момиче, доста добродушно на вид.

— Ти пък откъде знаеш? — прекъсна го другото с червената коса.

— Така е — намеси се и третото, кротко и свито дете, което притискаше до гърдите си демон зайче. — Аз ги чух да си говорят.

— После ни отвеждат един по един и повече нищо не знаем. Никой не се връща — допълни червенокосото момиче.

— Има едно момче, което мисли… — започна пълничкото, но червенокоската го прекъсна:

— Не й казвай! Не още!

— Значи има и момчета? — попита Лира.

— Да. Тук сме много. Мисля, че около трийсетина.

— Повече. Към четирийсет — намеси се пълничкото момиче.

— Да, но през цялото време отвеждат някого. Обикновено докарват цяла група, а после отвеждат децата едно по едно.

— Те са Лакомиите. Чувала си за Лакомиите, нали? Всички ни беше страх от тях, преди да ни хванат…

Лира постепенно се отърсваше от съня. Демоните на другите момичета, освен зайчето, стояха до вратата и слушаха. Всички говореха шепнешком. Лира ги попита как се казват. Червенокосото момиче беше Ани, дебеланката — Белла, а уплашеното дете със заека — Марта. Те не знаеха имената на момчетата, защото през по-голямата част от времето бяха разделени. И трите твърдяха, че с тях се отнасят добре.

— Тук никак не е лошо — заяви Белла, — нямаме кой знае каква работа, само дето ни изследват и ни карат да правим упражнения. Мерят ни, слагат ни термометри, такива работи… Ужасно е скучно.

— Освен когато идва госпожа Колтър — допълни Ани.

Лира едва се сдържа да не извика, а Панталеймон така изпърха с крила, че момичетата нямаше как да не забележат.

— Нервен е — обясни Лира, като го галеше. — Изглежда наистина са ни дали приспивателно, защото много ни се спи. Коя е госпожа Колтър?

— Тя ни подмами, поне повечето от нас — каза Марта. — Всички говорят за нея. Когато се появи, и започват да изчезват деца.

— Тя обича да гледа, когато отвеждат някое дете. Приятно й е да наблюдава какво го правят. Онова момче, Саймън — според него те го убиват, а госпожа Колтър гледа.

— Убиват ли? — попита Лира, потрепервайки.

— Сигурно. Щом никой не се връща.

— Те изследват и демоните — каза Белла. — Мерят ги, претеглят ги…

— Какво, докосват демоните ви?!

— Господи, не! Слагат един кантар и демонът трябва да се качи на него и да се променя, а те си водят бележки и снимат. После те слагат в един шкаф и измерват Праха. През цялото време мерят.

— Какъв прах? — попита Лира.

— Не знаем — отвърна Ани. — Нещо от космоса. Не става дума за истински прах. Ако нямаш Прах, това е добре. Но и да нямаш, накрая пак ще се появи.

— Знаете ли какво чух да разправя Саймън? — обади се Белла. — Той казва, че тартарите пробивали дупки в черепите си, за да пуснат Праха вътре.

— Да бе, той все знае! — свадливо заяви Ани. — Накрая ще взема да попитам госпожа Колтър, когато дойде.

— Няма да посмееш! — изрече Марта с възхищение.

— Ще посмея.

— А тя кога ще дойде? — попита Лира.

— Вдругиден.

Лира усети как я полазват студени тръпки на ужас, а Панталеймон се сгуши в нея. Имаше само един ден да открие Роджър и да разбере колкото е възможно повече за това място. После щеше или да избяга, или да бъде разкрита. Ако всички цигани бяха избити, кой щеше да помогне на децата да оцелеят в тази ледена пустош?

Момичетата продължиха да си говорят, но Лира и Панталеймон се притиснаха един в друг и се опитаха да се стоплят взаимно. Знаеха, че на стотици мили наоколо няма нищо, освен вледеняващ страх.

15.
Клетките

Лира рядко изпадаше в униние. Тя беше жизнерадостно и практично дете, пък и й липсваше въображение. Никой с по-развито въображение не би допуснал сериозно, че е възможно да измине целия този път и да спаси Роджър. Пък и да допуснеше, тутакси щеше да намери поне няколко довода да отхвърли тази мисъл като невъзможна. Да си изпечен лъжец още не означава, че имаш въображение. Точно тази липса прави наглата лъжа толкова убедителна.

Сега, след като беше попаднала в ръцете на Жертвения съвет, Лира не изпадна в ужас при мисълта какво може да се е случило с циганите. Всички те бяха добри бойци и макар Панталеймон да твърдеше, че е видял Джон Фаа да пада, не беше изключено и да греши. А ако грешеше, можеше да се окаже, че циганският крал дори не е сериозно ранен. Лош късмет беше да попадне в ръцете на самоедите, но циганите скоро щяха да дойдат и да я спасят, а ако не успееха, Йорек Бирнисон щеше да я намери и нищо не би могло да го спре. Тогава щяха да отлетят за Свалбард с балона на Лий Скорзби и да помогнат на лорд Азриел да избяга.

За нея всичко беше от просто по-просто.

Ето защо, когато се събуди на другата сутрин, тя беше изпълнена с любопитство и готова да посрещне всичко, което денят щеше да й поднесе. И гореше от нетърпение да се срещне с Роджър — по-точно да го види, преди той да я е забелязал.

Не се наложи да чака дълго. Децата в различните спални бяха събудени в шест и половина от сестрите, които се грижеха за тях. Те се измиха, облякоха се и тръгнаха към столовата на закуска.

Роджър беше там.

Той седеше с още пет момчета на една маса до вратата. Опашката пред кухненското прозорче беше точно до тях и Лира се престори, че изпуска носната си кърпичка, и се наведе към стола му да я вземе, така че Панталеймон да може да поговори със Салсилия, демона на Роджър.

Тя беше сипка и така уплашено изпърха с криле, че Панталеймон мигновено се превърна в котка, скочи върху нея и я притисна на пода, после й зашепна нещо. За щастие подобни бързи схватки между демоните на децата бяха нещо обичайно и никой не обърна внимание, но Роджър пребледня като платно. Той вдигна поглед и видя Лира да стои до него с надменно изражение и лицето му се озари от надежда, вълнение и радост. Само видът на Панталеймон, който разтърсваше Салсилия, го възпря да скочи тутакси на крака и да прегърне другарката си в игрите.

Лира извърна поглед към новите си приятелки, демонстрирайки пълна незаинтересованост, и остави Панталеймон да обяснява. Четирите момичета взеха подносите си с царевични пръчици и препечен хляб и седнаха заедно, за да могат да поклюкарстват на спокойствие за останалите.

Не е възможно да държиш на едно място голяма група деца, без да им намериш занимание. В това отношение Болвангар приличаше на училище със строго разписание на занятията — например гимнастика и часове по изкуства. Момчетата и момичетата се занимаваха отделно и се събираха само по време на хранене и през междучасията, така че Лира успя да поговори с Роджър след близо два часа, когато приключи урокът по шев, воден от една от сестрите. Трудното обаче беше как да направи така, че това да изглежда естествено. Всички деца бяха горе-долу на една възраст — възрастта, когато момчетата говорят с момчета, а момичетата с момичета, като и едните, и другите демонстративно избягват противоположния пол.

Възможността да си поговорят й се удаде отново в столовата, когато децата влязоха да пият мляко с бисквити. Лира прати Панталеймон, превърнат в муха, да поговори със Салсилия от стената до масата им, а тя и Роджър не се поглеждаха. Не беше лесно да разговаряш, когато вниманието на демона ти е насочено другаде, и Лира си придаде мрачен и недоволен вид, като надаваше ухо към разговора на демоните, които тихичко бръмчаха недалеч от нея. По едно време обаче до слуха й достигна познато име, произнесено от някакво девойче със светлоруси коси, което я накара да застане нащрек.

Името беше Тони Макариос. Панталеймон долови вълнението й и замълча, докато двамата с Роджър се вслушваха в разговора на децата.

— Не, аз знам защо го отведоха — заяви момичето и всички глави се обърнаха към него. — Защото демонът му не се променяше. Те си мислеха, че е по-голям, отколкото изглежда, и че не е дете. Всъщност демонът му не се променяше, защото самият Тони не се замисляше за нищо. Аз съм виждала как се променя. Казваше се Мишеловка…

— Защо толкова много се интересуват от демоните? — попита Лира.

— Никой не знае — сви рамене момичето.

— Аз знам — обади се едно от момчетата. — Те убиват демона ти и чакат да видят дали ще умреш.

— Добре де, защо им е да го правят толкова пъти с различни деца? — попита някой. — Стига им да го направят и веднъж, нали така?

— Аз знам какво правят — каза русото момиче.

Отново всички погледи се обърнаха към него, но опитът беше научил децата крият от възрастните за какво си говорят и сега всички успяха да запазят безгрижно, апатично изражение, макар да слушаха с напрегнато любопитство.

— Откъде? — попита някой.

— Бях с него, когато дойдоха да го отведат. В килера с бельото.

Момичето силно се изчерви. Но ако очакваше подмятания и насмешки, нищо подобно не последва. Всички деца слушаха внимателно и никое не си позволи дори да се усмихне.

— Стояхме тихо — продължи момичето, — но по едно време влезе сестрата, онази с тихия глас, и каза: „Хайде, Тони, излез. Знам, че си тук. Излез, нищо лошо няма да ти направим.“ А той попита: „Какво ще ми правите?“ „Просто ще те сложим да спиш, после ще направим една малка операция и ще се събудиш жив и здрав.“ Тони обаче не й повярва. Каза…

— Дупките! — обади се някой. — Правят дупка в главата ти, също като тартарите, сигурен съм!

— Млъкни! Какво още каза сестрата?

Дузина деца се бяха скупчили около масата заедно с демоните си, също така нетърпеливи да чуят какво се е случило.

— Тони искаше да знае какво мислят да правят с Мишеловката — продължи момичето. — А сестрата каза: „Ами, и тя ще заспи, също като теб.“ Тони й отвърна: „Ще я убиете, нали? Знам, че така ще стане. Всички знаем, че го правите.“ „Нищо подобно. Това е само нещо като малка операция. Просто ще резнем на едно място. Дори няма да те заболи, но за по-сигурно ще те приспим.“

Сега цялата стая беше притихнала. Сестрата, която следеше за реда, беше излязла, а прозорчето към кухнята беше затворено, така че никой не би могъл да чуе.

— Какво ще резнат? — попита едно момче с разтреперан от страх и вълнение глас. — Тя каза ли?

— Каза само: „Така ще пораснеш по-бързо.“ Каза, че трябвало при всички хора да бъде така. Затова демоните на големите не се променяли като нашите. Те правели тази операция, за да си останат демоните едни и същи, и така се пораствало.

— Но…

— Наистина ли…

— Какво, всички големи ли са оперирани?

— А какво каза…

Внезапно гласовете стихнаха и всички погледи се насочиха към вратата. Там стоеше сестра Клара, ласкава и безлична както винаги, а до нея беше застанал мъж в бяла престилка, когото Лира не беше виждала.

— Бриджит Макгин — изрече той.

Русото момиче се изправи разтреперано. Демонът му катеричка се вкопчи здраво в него.

— Да, господине? — изрече Бриджит едва чуто.

— Свърши си закуската и ела със сестра Клара. Другите да си отиват по класните стаи.

Децата покорно оставиха чашите си на количката от неръждаема стомана и излязоха с наведени глави. Никой не погледна към Бриджит Макгин, освен Лира. Лицето на момичето беше застинало от ужас.

Останалата част от сутринта премина в упражнения. Станцията имаше малък гимнастически салон, защото по време на дългата полярна нощ не можеше да се излиза навън, и групите деца се сменяха да играят в салона под наблюдението на една от сестрите. Разделяха се на отбори и играеха на топка и отначало Лира, която в живота си не беше участвала в такава игра, не знаеше какво да прави. Тя обаче беше бърза и силна, с вродена склонност да командва другите, и скоро откри, че й харесва. Виковете на децата, писъци и граченето на демоните скоро изпълниха малкия салон и тревожните мисли отстъпиха на заден план. Което всъщност беше и целта на тези занимания.

 

 

По обяд, когато децата отново се редяха на опашка в столовата, Лира чу радостното чуруликане на Панталеймон, обърна се и видя точно зад себе си Били Коста.

— Роджър ми каза, че си тук — прошепна той.

— Брат ти идва насам с Джон Фаа и цял отряд цигани — каза тя. — За да те отведат у дома.

Момчето едва се сдържа да не извика от радост, но навреме се усети и вместо това се закашля.

— И ме наричай Лизи — предупреди го тя. — Не Лира, а Лизи, запомни ли?

Седнаха заедно, а Роджър се намести близо до тях. На обяд, когато децата се движеха повече из столовата, а пред кухнята имаше опашка, това се оказа по-лесно. Под тракането на чиниите и приборите Роджър и Били й разказаха всичко, което знаеха. Били беше чул от една сестра, че децата, претърпели операция, често били местени на юг, което обясняваше как Тони Макариос се е озовал в пущинака. Но Роджър имаше да й каже нещо още по-интересно.

— Намерих скривалище — заяви той.

— Какво? Къде?

— Виждаш ли картината? — Той посочи голямата фотограма с тропическия бряг. — Горе в десния ъгъл. Виждаш ли плоскостта на тавана?

Таванът беше от големи четириъгълни плоскости, придържани от тънки метални летвички, а ъгълът на плоскостта над картината беше леко повдигнат.

— Като я видях, си помислих, че може и другите да са така — обясни Роджър. — Повдигнах ги и всичките са хлабаво закрепени. Даже изобщо не са закрепени, а се повдигат. С едно момче проверихме и в спалнята — малко преди да го отведат. Вътре има разстояние и може да се пълзи…

— Докъде стигнахте? — попита Лира.

— Не знам. Просто лазихме донякъде и се върнахме. Помислихме си, че може да ни се наложи някой път да се скрием там, но сигурно ще ни намерят.

За Лира това не беше скривалище, а по-скоро тунел, който извеждаше някъде. Това беше най-хубавото, което беше чула тук от идването си. Но разговорът трябваше да спре дотук, защото докторът почука с лъжицата си по масата и заговори:

— Слушайте, деца! Чуйте ме добре. От време на време се налага да провеждаме противопожарни учения. Трябва всички да се облечете хубаво и да излезете навън без паника. Днес следобед ще има такава учебна тревога. Чуете ли звънеца, спирате да правите каквото и да било и изпълнявате каквото ви наредят възрастните. Запомнете мястото, където ще ви заведат. Ако стане истински пожар, трябва да отидете там.

Какво пък, помисли си Лира, това е идея.

В ранния следобед тя и още четири момичета бяха изследвани за Прах. Докторите не го казаха, но не беше трудно да се досетят. Водеха ги една по една в лабораторията, което ги изпълваше с ужас. Лира си помисли колко несправедливо ще е, ако загине, без да им е нанесла дори един-единствен удар. Но по всичко личеше, че все още нямат намерение да я оперират.

— Искаме да направим още някои измервания — обясни докторът.

Лира трудно различаваше всичките тези хора. Мъжете й изглеждаха съвсем еднакви в белите си престилки и с тефтерите и моливите си, а и жените си приличаха като близначки — еднакви униформи, еднакви безлични и спокойни лица.

— Вчера ме мериха — каза Лира.

— Днешните измервания са други. Застани на металната плоча, само че преди това си свали обувките. Ако искаш, дръж си демона. Гледай напред. Точно така, в зелената лампичка. Браво…

Нещо светна. Докторът я накара да се обърне на другата страна. Всеки път нещо щракаше и присветваше.

— Чудесно! Сега се приближи до тази машина и си сложи ръката в тръбата. Нищо няма да стане, обещавам. Изпъни пръстите. Така е добре.

— Какво мерите? — попита тя. — Праха ли?

— Кой ти каза за Праха?

— Едно от момичетата, не му знам името. Каза, че целите сме покрити с Прах. Аз не съм прашна. Вчера се къпах.

— Това е друг вид прах. Той не се вижда с нормалното зрение, защото е по-особен. Свий си сега юмрука. Точно така! Сега опипай наоколо, ще намериш нещо като дръжка. Напипа ли я? Хвани я. Браво! Сложи си сега другата ръка ето тук, на месинговата топка. Чудесно! Ще усетиш леко боцкане, но не се притеснявай, това е просто много слаб анбарен ток…

Панталеймон, приел облика на дива котка, напрегнат и недоверчив, се промъкна до апарата, огледа го подозрително и се върна да се отърка в краката на Лира.

Вече беше сигурна, че още не е дошло времето за операцията и че маскировката й като Лизи Брукс е сполучлива, затова се осмели да попита:

— Защо отрязвате демоните на хората?

— Какво? Кой ти го каза това?

— Онова същото момиче, не го знам как се казва. То каза, че разделяте хората от демоните им.

— Глупости!

Мъжът обаче изглеждаше разтревожен и Лира продължи:

— Защото отвеждате децата едно по едно и те не се връщат повече. Някои мислят, че просто ги убивате, а други казват, че отрязвате…

— Това изобщо не е вярно. Когато отвеждаме децата, това означава, че е дошло времето да ги преместим другаде. Те порастват. Твоята приятелка напразно се тревожи. Няма нищо подобно! Дори не си помисляй подобни неща. А коя е приятелката ти?

— Аз съм тук от вчера, не им знам имената.

— Как изглежда?

— Не си спомням. Май че беше с кестенява коса… светлокестенява като че ли. Не знам.

Докторът се приближи до сестрата и й заговори. През това време Лира наблюдаваше внимателно демоните им. Демонът на сестрата беше красива птичка, спретната и напълно лишена от любопитство, също като кученцето на сестра Клара, а този на доктора — едра нощна пеперуда. И двата стояха неподвижно. Бяха будни — това си личеше от блестящите очи на птичката и пипалцата на пеперудата, които леко се мърдаха, но липсваше нормалното за демоните оживление. Може би наистина никак не им беше интересно и любопитно какво си говорят хората им.

Не след дълго докторът се върна и продължи изследванията, като измери отделно Лира и Панталеймон, после я гледа през специален екран, премери пулса й и я накара да застане под някаква тръба, която съскаше и изпускаше нещо, миришещо на свеж въздух.

Още не бяха приключили с изследванията, когато някъде силно зазвъня звънец.

— Пожарната тревога — въздъхна докторът. — Добре, Лизи, върви със сестра Бети.

— Но всичките им връхни дрехи са в спалния корпус, докторе. Тя не може да излезе навън така. Как мислите, трябва ли най-напред да отидем дотам?

Докторът беше ядосан, че са прекъснали опитите му, и нетърпеливо щракна с пръсти.

— Предполагам, че целта на учебната тревога е да изясни точно тези неща. Каква досада!

— Когато дойдох вчера — услужливо се намеси Лира, — сестра Клара остави дрехите ми в един гардероб в съседната стая, където ме преглеждахте. Мога да облека тях.

— Добра идея! — зарадва се сестрата. — Хайде, бързо!

Лира забърза след сестрата, като ликуваше тайничко, измъкна палтото и ботушите си и бързо ги навлече, докато сестрата се обличаше.

Двете се втурнаха навън. На широката площадка пред главните корпуси се бяха събрали стотина души, деца и възрастни. Някои бяха развълнувани, други ядосани, но повечето бяха просто объркани и не знаеха какво да правят.

— Виждате ли? — говореше някакъв мъж. — Струва си да се направи подобно нещо, за да се види какъв хаос ще настъпи, ако наистина избухне пожар.

Някой надуваше свирка, няколко души размахваха ръце, но никой не им обръщаше внимание. Лира видя Роджър и му махна. Роджър хвана Били Коста за ръка и след малко тримата бяха заедно сред тълпата от бягащи деца.

— Никой няма да забележи, ако се поогледаме малко — предложи Лира. — Ще им трябва много време, докато преброят всички. Можем да кажем, че сме тръгнали след някого и сме се изгубили.

Те изчакаха, докато повечето възрастни насочат вниманието си другаде. Лира направи от сняг мека топка и я хвърли напосоки сред тълпата. След миг всички деца се замеряха с топки и навсякъде хвърчеше сняг. Крясъците и смехът заглушиха напълно виковете на възрастните, които се опитваха да ги усмирят. Тъкмо тогава трите деца издебнаха момента и се шмугнаха зад ъгъла.

Снегът беше толкова дълбок, че им беше трудно да вървят, но това сега не беше важно. Никой не ги следваше. Те се покатериха върху извития покрив на един от тунелите и насреща им изникна призрачен лунен пейзаж, редуващи се хълмчета и долчинки, загърнати в бяло под черния небосвод и слабо осветени от отблясъците на лампите над площадката.

— Какво търсим? — попита Били.

— Не знам. Просто гледаме — отвърна Лира и ги поведе към ниска четвъртита постройка малко встрани от останалите. На ъгъла светеше слаба анбарна крушка.

Глъчката зад тях беше все така силна, но се чуваше по-отдалеч. Децата явно се радваха на глътката свобода и Лира се надяваше това да продължи повече. Тя заобиколи четвъртитата постройка, като търсеше да види прозорец. Покривът беше само на два метра от земята и за разлика от останалите сгради тази нямаше покрит тунел, който да я свързва с останалата част от Станцията.

Прозорец нямаше, но скоро се натъкнаха на врата. Над нея беше окачена табелка с големи червени букви ВЛИЗАНЕТО СТРОГО ЗАБРАНЕНО.

Лира посегна към дръжката, но в този миг Роджър възкликна:

— Погледнете! Птица! Или…

Птицата, която се спускаше от небето, изобщо не беше птица. Лира я беше виждала и преди.

— Демонът на вещицата!

Гъсокът изпляска с крила, докато кацаше, и вдигна облак сняг.

— Здравей, Лира — каза той. — Следвах те дотук, макар ти да не ме виждаше. Чаках да излезеш. Какво става?

Лира му разказа с няколко изречения.

— Къде са циганите? — попита тя. — Джон Фаа добре ли е? Справиха ли се със самоедите?

— Повечето са живи и здрави. Джон Фаа е ранен, но не сериозно. Хората, които те отвлякоха, са ловци и грабители. Те често причакват пътешествениците, но сами се придвижват далеч по-бързо, отколкото на големи групи. Циганите все още са на един ден път оттук.

Двете момчета съзерцаваха със страх демона гъсок, изумени от близкото му познанство с Лира, защото никога дотогава не бяха виждали демон без неговия човек, а и не знаеха почти нищо за вещиците.

Лира се обърна към тях:

— Слушайте, най-добре идете да пазите. Били, ти тръгни нататък, а Роджър да застане на пътя, по който дойдохме. Няма да се бавим.

Те тутакси хукнаха да изпълнят нареждането, а тя се обърна към вратата.

— Защо искаш да влезеш тук? — попита гъсокът.

— Заради онова, което правят. Те отрязват… — тя понижи глас — разединяват хората от демоните им. Децата. Мисля, че може да го правят точно тук. Във всеки случай, има нещо и аз смятам да проверя какво е. Само че е заключено…

— Мога да отворя — каза гъсокът и размаха крила срещу вратата, като отново вдигна облак сняг. Лира чу как в ключалката нещо се превъртя.

— Влез, но внимавай — предупреди демонът.

Лира открехна вратата и се вмъкна вътре. Гъсокът влезе заедно с нея. Панталеймон беше развълнуван и уплашен, но не искаше демонът на вещицата да забележи, затова тихичко се промъкна под кожите и се сви на гърдите на Лира.

Щом очите им свикнаха с полумрака, причината за страха му стана ясна.

В стъклени клетки по протежение на стените бяха затворени демоните на разединените деца. Призрачни силуети на котки, птици и плъхове, както и на други същества, всичките уплашени и объркани, бледи като дим.

Демонът на вещицата гневно изкряка, а Лира притисна Панталеймон към гърдите си.

— Не гледай! Не гледай, чуваш ли!

— Къде са децата на тези демони? — попита гъсокът, разтреперан от гняв.

Лира объркано му разказа за срещата си с Тони Макариос, като поглеждаше боязливо през рамо към нещастните създания в клетките, които напираха навън и притискаха бледите си личица към стъклото. Лира чуваше слабите им писъци, изпълнени с болка и страдание. В мъждивата светлина на слабата анбарна крушка се виждаха имената, написани на табелки върху всяка клетка. Да, имаше и една с името на Тони Макариос. Празна. Освен нея имаше още четири-пет празни клетки с табелки.

— Искам да освободя тези нещастни същества! — яростно изрече Лира. — Ще строша стъклото и ще ги пусна…

Тя се огледа наоколо за някой тежък предмет, но помещението беше съвсем голо.

— Почакай — спря я гъсокът.

Той беше демон на вещица, при това много по-стар и по-силен от нея. Трябваше да го слуша.

— Трябва да създадем впечатлението, че някой е забравил да заключи вратата и е оставил клетките отворени — обясни той. — Ако видят строшено стъкло и стъпки по снега, няма да им трябва много време да те разкрият. А това не бива да става, докато не дойдат циганите. Сега прави това, което ти казвам: вземи шепа сняг и когато ти дам знак, хвърли по малко към всяка клетка.

Лира изтича навън. Били и Роджър бяха на поста си, а отдалеч долиташе глъчката на играещите деца, защото бяха минали само минута-две.

Момичето загреба с две шепи лекия сипкав сняг и се върна, за да изпълни заръката на демона. Хвърли по малко към всяка клетка, после гъсокът издаде щракащ звук и резетата се отвориха.

Лира вдигна стъклото на първата клетка и навън изхвръкна почти безплътно врабче, но не успя да полети и падна на земята. Гъсокът се наведе и нежно го побутна с човката си. Врабчето се превърна в мишка и се залута из стаята. Панталеймон се втурна към него да го успокои.

Лира действаше ловко и след няколко минути всички демони бяха освободени. Някои се опитваха да говорят. Всички се скупчиха около краката й, някои дори полазиха по ботушите й, макар забраната да ги спираше. Бедничките, тя ги разбираше — те тъгуваха по сигурността и топлината на човешките си тела и копнееха да се притиснат до нечие сърце, както би направил на тяхно място Панталеймон.

— Бързо! — нареди гъсокът. — Лира, тичай обратно при другите деца и не се дели повече от тях. Бъди смела, дете! Циганите бързат насам. Аз трябва да помогна на тези нещастни демони да намерят хората си…

Той се приближи до нея и прошепна:

— Но те никога вече няма да бъдат едно цяло. Сега са разделени завинаги. Това е най-голямата злина, която съм виждал някога… Остави стъпките така, както са. Аз ще ги залича. Сега бързай…

— Моля те, кажи ми само, преди да си тръгнеш! Вещиците… Те наистина летят, нали? И не съм сънувала, когато ги видях миналата нощ в небето?

— Така е, дете. Защо питаш?

— Могат ли да вдигнат балон?

— Разбира се, но…

— Ще дойде ли Серафина Пекала?

— Нямам време да ти обяснявам политиката на вещиците. Но става дума за голяма власт и Серафина Пекала е длъжна да защитава интересите на своя клан. Възможно е обаче това, което става тук, да е част от някакъв по-голям замисъл. Трябва да тръгваш, Лира. Хайде, бягай!

Тя се затича, а Роджър, който наблюдаваше изумен как демоните напускаха сградата, хукна към нея през дълбокия сняг.

— Това са… Това е като в криптата на „Джордан“! Демони!

— Да. Не викай. И не казвай нищо на Били, нито на когото и да било. Връщаме се.

Зад тях гъсокът размахваше могъщите си крила и заличаваше следите им. Около него се бяха скупчили осиротелите демони и тихо писукаха от мъка и копнеж. Когато следите бяха заметени, гъсокът се обърна към тях да ги събере още по-близо. Той заговори и всички започнаха един по един да се променят, макар и с видимо усилие, докато и последният се превърна в птица. Като пиленца голишарчета те последваха с подхвръкване и подскачане гъсока и най-сетне успяха да се вдигнат във въздуха с огромен труд. Накъсаната им колона постепенно набра височина, но волята на някои беше сломена и те често политаха надолу. Големият сив гъсок кръжеше около тях и нежно ги побутваше с човката си нагоре и ги връщаше в ятото, което постепенно се изгуби в мастиления мрак.

Роджър дръпна Лира за ръкава.

— Бързо, почти са се строили!

С препъване те се добраха до Били Коста, който им махаше от ъгъла на главния корпус. Или децата вече се бяха уморили, или възрастните бяха успели някак да ги усмирят, защото пред главния вход се бяха наредили неравни редици. Лира и двете момчета се вмъкнаха между тях, но преди това тя успя да им прошепне:

— Предайте на другите да се готвят за бягство. Всички трябва да разберат къде се пазят топлите дрехи и да могат да ги грабнат и да изтичат навън при първия сигнал. И никому нито дума, ясно ли е?

Били кимна, а Роджър попита:

— Какъв ще е сигналът?

— Същият този звънец. Когато дойде време, аз ще го включа.

Децата зачакаха да ги преброят. Ако някой в Жертвения съвет разбираше от деца и от училище, всичко щеше да приключи много по-бързо. Тъй като нямаше постоянни групи, всички имена се търсеха в общ списък, който при това не беше подреден в азбучен ред, а и никой от възрастните не знаеше как да въдвори ред в подобна ситуация. Ето защо бъркотията беше голяма, независимо че вече никой не тичаше и не се мотаеше безцелно.

Лира наблюдаваше и запомняше всичко. На тези хора им липсваше дисциплина — те роптаеха срещу учебната тревога, но знаеха къде се съхраняват връхните дрехи, не можеха да строят децата както трябва. Тази неорганизираност можеше да й бъде от полза.

Вече почти бяха приключили, когато нещо друго отново отвлече вниманието на всички. И според Лира това беше възможно най-лошото, което можеше да й се случи.

Всички чуха звука и вдигнаха глави към тъмното небе, където в застиналия въздух ревеше газовият мотор на цепелин.

Единственото добро беше, че звукът идеше от посока, обратна на онази, в която беше отлетял сивият гъсок с демонското ято. С това обаче хубавото свършваше. Много скоро цепелинът се появи и през редиците премина развълнуван шепот. Издутото сребристо тяло прелетя бавно над осветената алея и собствените му светлини блеснаха ослепително откъм носа и пътническата кабина, прикрепена под корпуса.

Пилотът намали скоростта и цепелинът започна да се снижава. Сега Лира разбра за какво служи якият пилон — естествено, за привързване на летателните апарати. Докато възрастните се опитваха да вкарат децата в сградата, всички глави бяха обърнати назад и следяха работата на наземния екипаж, който пълзеше нагоре по стълбите на пилона и приготвяше въжетата за привързване на кораба. Моторите ревяха и снегът се завихряше под тях, а през прозореца на кабината надничаха лицата на пътниците.

Лира се вгледа внимателно. Нямаше грешка. Панталеймон се вкопчи в нея, превърна се в дива котка и изсъска от омраза, защото от прозореца надничаше любопитно тъмнокосата главица на госпожа Колтър, а в скута й седеше златистата маймунка.

16.
Сребърната гилотина

Лира мигновено скри глава под кожената качулка и се вмъкна през двойната врата заедно с другите деца. Имаше достатъчно време да мисли по-късно какво ще си кажат, когато се изправят очи в очи. Сега проблемът й беше друг — как да скрие кожените си дрехи така, че да може да се добере до тях по всяко време, без да иска разрешение.

За неин късмет вътре цареше не по-малък безпорядък, отколкото отвън. Възрастните се опитваха да разчистят пътя от децата, та да могат да минат пътниците от цепелина, и никой не беше особено бдителен. Лира свали анорака и ботушите и ги сви на стегнато вързопче, после се запъти заедно с другите към спалнята си.

Там бързо придърпа едно шкафче в ъгъла, качи се върху него и повдигна плоскостта на тавана. Всичко стана точно както й беше казал Роджър. Тя хвърли ботушите в пролуката, но когато се накани да метне вътре и анорака, нещо я накара да спре и да измъкне алетиометъра от торбичката на кръста си. Пъхна го във вътрешния джоб на анорака и хвърли вътре и него.

Скочи на пода, премести шкафчето и прошепна на Панталеймон.

— Просто ще се правим на малоумни, докато тя ни види, после ще кажем, че са ни отвлекли. За циганите и особено за Йорек Бирнисон — нито дума!

Лира вече съзнаваше, че целият ужас, който беше способна да изпита, е предизвикан от госпожа Колтър, както стрелката на компаса се насочва неизменно към полюса. Можеше да се справи с всичко, което беше видяла досега, дори и с невижданата жестокост на разединението. Беше достатъчно силна да го стори. Ала мисълта за това миловидно лице и този нежен глас, представата за игривата златиста маймунка — те караха стомаха й да се свива и започваше да й се гади.

Но циганите идваха. Трябваше да мисли за тях. За Йорек Бирнисон. Не биваше да се издава. С тази мисъл тя се запъти към столовата, откъдето долиташе глъчка.

Децата се редяха за топли напитки. Някои още не бяха свалили анораците. Всички говореха само за цепелина и пътниците му.

— Тя беше… с маймунката…

— И теб ли те отвлече тя?

— Каза, че ще пише на мама и татко, но бас държа, че не им е писала…

— Не ни е казвала, че убиват деца. Нито думица.

— Тази маймунка е най-лоша от всичко — тя хвана моята Кароса и едва не я уби. Краката ми се подкосиха…

Всички бяха не по-малко уплашени от Лира. Тя потърси Ани и останалите и седна при тях.

— Можете ли да пазите тайна?

— Да!

Трите личица се обърнаха с надежда към нея.

— Има план за бягство — прошепна Лира. — Насам идват хора, за да ни отведат. Ще бъдат тук утре по това време, а може и по-рано. От нас се иска да сме готови, когато чуем сигнала, да грабнем дебелите си дрехи и да изтичаме навън. Без размотаване. Просто трябва да бягаме. Но ако не вземете анораците и ботушите си, ще умрете от студ.

— Какъв сигнал? — попита Ани.

— Същият като днес, пожарната аларма. Всичко е организирано. Трябва да кажем на всички деца, но никой от възрастните не бива да разбере, особено тя.

Очите им блеснаха от надежда и вълнение. Скоро всички в столовата знаеха новината. Лира усещаше, че настроението се е променило. Навън децата бяха неудържими, жадни за игра. После, когато видяха госпожа Колтър, всички бяха обзети от паника, която едва успяваха да потиснат. Сега обаче в оживлението им имаше овладяност и целеустременост. Лира с удивление си даде сметка как надеждата променя всичко.

Тя често надничаше през отворената врата, но много предпазливо, готова всеки миг да се сниши. Чуха се гласове на възрастни, после за момент се мярна госпожа Колтър, която надникна вътре и се усмихна на щастливите деца, седнали в столовата, сити и добре облечени. През помещението премина мигновена тръпка и децата притихнаха и застинаха.

Госпожа Колтър се усмихна и отмина, без да каже дума. Малко по малко разговорът се оживи.

— Къде отидоха да си говорят? — попита Лира.

— Сигурно в заседателната зала — каза Ани. — Веднъж ни викаха там — добави тя, като посочи демона си. — Имаше двайсетина големи и един от тях четеше нещо като лекция. Аз трябваше да застана там и да правя каквото ми каже. Искаше да види колко може да се отдалечи от мен моят Кирилион, после ме хипнотизира и разни такива работи… Това е една голяма стая с много столове и маси и малък подиум. Точно срещу главния вход е. Ей, бас държа, че сега ще я убеждават колко добре е минала учебната тревога. Май и те се боят от нея, също като нас…

Лира остана до вечерта с другите момичета. Наблюдаваше, почти не говореше и се стараеше да не привлича вниманието. Имаше гимнастика, после час по шев, след това вечеря и игра в хола — голяма занемарена стая с дъски за шах, няколко опърпани книги и маса за тенис. По някое време Лира и останалите усетиха, че става нещо, защото наоколо постоянно сновяха възрастни, влизаха и излизаха, скупчваха се на малки групички и разговаряха оживено. Лира предположи, че са открили бягството на демоните и сега се чудят как е могло да се случи подобно нещо.

Госпожа Колтър обаче никъде не се виждаше, за нейна голяма радост. Когато стана време за лягане, тя вече беше решила да посвети останалите момичета в част от тайната.

— Слушайте, минават ли често по стаите да проверят дали сме заспали?

— Не, поглеждат веднъж, дори не се заглеждат много, просто светват с един фенер — отвърна Белла.

— Това е добре. Защото смятам да се поогледам наоколо. Едно момче ми показа пролука на тавана, откъдето може да се мине…

Тя започна да обяснява.

— Аз ще дойда с теб! — извика Ани, още преди да е свършила.

— По-добре недей, защото може да се усетят, ако липсват повече деца. Можете да кажете, че сте заспали и не сте видели къде съм отишла.

— Но ако дойда с теб…

— Има по-голяма вероятност да ни хванат — прекъсна я Лира.

Демоните им се гледаха настръхнали — Панталеймон като дива котка, а Кирилион — в облика на лисица. Панталеймон изсъска тихо и заплашително и оголи зъбите си. Кирилион се извърна настрана и започна да ближе козината си, сякаш ставащото не го засягаше.

— Е, добре — съгласи се покорно Ани.

Това се случваше често — недоразуменията между децата да се разрешават от демоните им. Единият приемаше превъзходството на другия и с това се свършваше. Хората им се примиряваха и не се сърдеха. Лира знаеше, че Ани ще направи онова, за което я молеше.

Момичетата струпаха на леглото й дрехи и метнаха отгоре завивките, сякаш имаше някой, с обещанието да кажат, че не знаят нищо. Лира се приближи до вратата, за да се увери, че няма никой, после премести шкафчето, покатери се на него и се вмъкна през пролуката.

— Нищо не знаете! — прошепна тя още веднъж към обърнатите нагоре лица.

После внимателно постави плоскостта на мястото й и се огледа.

Намираше се в тесен улей, поддържан от метални пречки и подпорни. Плоскостите на тавана леко прозираха и отдолу се процеждаше слаба светлина, която позволи на Лира да огледа помещението. Беше високо малко повече от половин метър. Навсякъде се виждаха метални тръби, сред които не беше трудно да се изгубиш, но ако стъпваше по пречките и не вдигаше шум, Лира спокойно можеше да обходи Станцията от единия до другия край.

— Също като в „Джордан“, Пан — прошепна тя, — когато подслушвахме в Стаята за отдих.

— Ако не го беше направила тогава, нямаше да се случи всичко това — тихичко изписка той в отговор.

— Значи сега трябва да поправя стореното, нали така?

Тя се замисли за миг, като се мъчеше да определи в коя посока горе-долу се намира заседателната зала, накрая се реши. Пътешествието далеч не можеше да се нарече леко. Трябваше да пълзи на лакти и колене, защото беше твърде ниско, за да се изправи повече. Често й се налагаше да прескача тръбите за парното или да се промушва под тях. Металните улеи, по които се движеше, изглежда вървяха точно над вътрешните стени и тя усещаше стабилността им, но краищата им бяха толкова остри, че кокалчетата на пръстите и коленете й се разкървавиха. Не след дълго цялата беше натъртена и прашна от главата до петите.

Знаеше приблизително къде се намира, а тъмната купчинка на дрехите й над спалнята беше жалонът, който щеше да й покаже обратния път. Можеше да каже коя от стаите е празна, защото там през плоскостите не се процеждаше светлина. От време на време чуваше гласове и се спираше да послуша, но това бяха само готвачите в кухнята и сестрите в сестринската стая, които не казваха нищо интересно.

Най-сетне стигна мястото, където по нейни изчисления трябваше да се намира заседателната зала. Тук площадката беше празна — тръбите за парното и климатика тръгваха надолу, а плоскостите бяха равномерно осветени. Тя опря ухо в пода и чу бръмчене на мъжки гласове. Явно беше попаднала където трябва.

Заслуша се внимателно и сантиметър по сантиметър пропълзя до мястото, откъдето се чуваше най-добре. Просна се в металния улей и подаде глава отстрани, за да чува какво се говори.

Отдолу долиташе потракване на прибори, звън на чаши и бълбукане на течност — по всичко личеше, че разговарящите вечерят. Говореха четирима души — госпожа Колтър и трима мъже. Обсъждаха бягството на демоните.

— Кой отговаря за този участък? — прозвуча нежният мелодичен глас на госпожа Колтър.

— Един младши сътрудник, Маккей — отговори й мъжки глас. — Но има механизми, предназначени да предотвратяват подобни инциденти…

— Явно не са задействали.

— Извинете ме, но не е така, госпожо Колтър. Маккей ни уверява, че е заключил всички клетки, преди да излезе от сградата днес в единадесет. Външната врата по никакъв начин не би могла да остане отворена, защото той е влязъл и излязъл през вътрешната, както обикновено. Вратите се заключват с шифър и в паметта на устройството има запис, че той е въведен. В противен случай се задейства алармата.

— Но не се е задействала — възрази госпожа Колтър.

— Задействала се е, но по времето, когато всички са били отвън заради учебната тревога.

— Добре, а когато влязохте…

— За съжаление и двете аларми са на едно и също захранване. Това е грешка при проектирането, която трябва да поправим. Което означава, че когато след тревогата сме изключили пожарната аларма, другата автоматично също се е изключила. Това би могло лесно да бъде засечено, защото след всяко прекъсване на нормалната работа се извършват проверки, но тогава пристигнахте вие и пожелахте да се срещнете веднага с лабораторния екип във вашата стая. Ето защо никой не успя да се върне в лабораторията още известно време.

— Разбирам — хладно изрече госпожа Колтър. — В такъв случаи демоните явно са освободени по време на самата учебна тревога. Това разширява кръга на заподозрените. Практически всеки възрастен в Станцията би могъл да е извършителят. Замисляли ли сте се върху това?

— А вие замисляли ли сте се, че извършителят може да е и дете? — попита някой.

Тя не отговори и мъжът продължи:

— Всички възрастни имаха определени задачи, които би трябвало да погълнат цялото им внимание. Задачите бяха изпълнени до една. Няма никаква възможност някой от персонала да е отворил онази врата. Никаква. Значи или е бил някой външен, дошъл с ясното намерение да извърши точно това, или някое от децата е намерило пътя дотам, отворило е вратата и клетките и после се е върнало пред главния корпус.

— И какво разследване предприехте? — попита госпожа Колтър, но след миг добави: — Всъщност не, не ми казвайте. Разберете ме добре, доктор Купър, не ви упреквам от някаква заядливост. Трябва да бъдем извънредно внимателни. Това, че двете аларми са на едно захранване, е невероятен пропуск, който трябва да се поправи веднага. Дали началникът на тартарската стража не може да ви помогне в разследването? Просто ви споменавам това като една от възможностите. Между другото, къде бяха тартарите по време на тревогата? Преполагам, че вече сте мислили върху това.

— Разбира се — уморено изрече мъжът. — Охраната патрулираше, от първия до последния човек. Те си водят записи много грижливо.

— Сигурна съм, че давате най-доброто от себе си — каза тя. — Е, какво да се прави… Много жалко. Но стига толкова по този въпрос. Кажете ми за новия сепаратор.

— О, имаме голям напредък — изрече докторът с видимо облекчение. — При първия модел съществуваше реален риск пациентът да умре от шок, но този вече е несравнимо по-съвършен.

— Скрелингите го правят по-добре и без апарати — обади се за пръв път третият мъж.

— Имат многовековен опит — намеси се друг.

— Но отначало разкъсването беше единствената възможност — каза докторът, — макар че се отразяваше много зле на операторите. Ако си спомняте, трябваше да освободим по тази причина много хора. Първият голям пробив обаче дойде с прилагането на упойката в комбинация с анбарния скалпел на Майщат. Това ни позволи да намалим смъртността от оперативен шок до по-малко от пет процента.

— А новият инструмент? — попита госпожа Колтър.

Лира усети, че трепери. Кръвта блъскаше лудо в ушите й. Панталеймон, превърнат в хермелин, се притисна силно до нея и прошепна:

— Тихо, Лира, няма да го направят… няма да им позволим да го направят!

— Да, ключа към този нов метод ни даде едно любопитно откритие на самия лорд Азриел. То се състои в това, че сплавта от манган и титан има свойството да разделя тялото от демона. Между другото, какво става с лорд Азриел?

— Вероятно не сте чули — отвърна госпожа Колтър, — че лорд Азриел беше осъден условно на смърт. Едно от условията да бъде пратен вместо това в изгнание в Свалбард беше да се откаже напълно от философските си изследвания. За съжаление обаче той е успял по някакъв начин да се сдобие с книги и апаратура и е довел еретичните си проучвания дотам, че вече е опасно да бъде оставен жив. Във всеки случай Дисциплинарният съд на Църквата вече обсъжда този въпрос и е твърде възможно присъдата му да бъде изпълнена. Но да се върнем на новия ви инструмент, докторе. Как действа той?

— Ах, да… Смъртна присъда, казвате? Боже праведни!… Извинете ме. И така, новият инструмент. Сега провеждаме наблюдения какво става, когато пациентът е в съзнание. Ясно е, че процесът на Майщат тук не върши работа. Ето защо разработихме един вид гилотина. Острието е изработено от манганово-титанова сплав, а детето и демонът се поставят в кабинки от същата сплав, съединени помежду си. При това положение, естествено, връзката им се запазва. После острието пада рязко между тях и връзката се прекъсва. Те вече са отделни същества.

— Бих искала да го видя — каза госпожа Колтър. — Надявам се, скоро. Но сега съм много уморена. Мисля да си легна. Искам да видя утре всички деца. Ще разберем кой е отворил онази врата.

Чу се шум на отмествани столове, вежливи пожелания за лека нощ и затваряне на врата. После Лира чу как останалите отново седнаха и продължиха разговора си, но вече по-тихо.

— Какво ли е намислил лорд Азриел?

— Струва ми се, че е стигнал до съвсем друга идея за естеството на Праха. Там е цялата работа. Това си е чиста ерес, а Дисциплинарният съд на Църквата не може да допусне каквито и да било други интерпретации, освен наложените от нея. Освен това той иска да експериментира…

— Да експериментира? С Праха?

— Тихо! Не викайте толкова…

— Мислите ли, че ще ни натопи?

— Не, не. Смятам, че добре се справихте с нея.

— Притеснява ме отношението й…

— Искате да кажете, че е ненаучно?

— Именно. Усещам някаква лична заинтересованост. Неприятно ми е да използвам тази дума, но ми се вижда някак… кръвожадно.

— Малко силно казано…

— Спомняте ли си първия експеримент, когато тя нямаше търпение да види как ще ги откъснат един от друг…

Лира не можа да се сдържи и сподавено извика. В същия миг кракът й неволно изрита подпорната.

— Какво беше това?

— Откъм тавана е…

— Бързо!

Отново шум на отместени столове, тропот, влачене на маса. Лира се опита да изпълзи по-далеч, но мястото беше толкова малко, че още преди да е изминала два метра, плоскостта на тавана до нея се мести и тя се озова лице в лице със слисан мъж. Беше толкова близо, че се виждаше всяко косъмче на мустаците му. Той беше не по-малко стреснат от нея, но имаше по-голяма свобода на движение. Мъжът пъхна ръка в пролуката и я сграбчи за китката.

— Дете!

— Не я пускай!

Лира впи зъби в едрата, покрита с лунички ръка. Мъжът извика, но не я пусна, макар че по кожата му изби кръв. Панталеймон съскаше и ръмжеше, но напразно. Мъжът беше далеч по-силен от нея и продължи да дърпа, докато другата й ръка, вкопчена в подпорната, се изскубна и тя почти се изхлузи в стаята.

Лира безмълвно се бореше. Беше вплела крака в острия режещ метал над нея и драскаше, хапеше и щипеше с яростта на дива котка. Мъжът пъшкаше и стенеше от болка и напрежение, но продължаваше да я дърпа.

Тогава силите внезапно я напуснаха.

Сякаш нечия чужда ръка я сграбчи отвътре и се опита да изтръгне нещо от нея. Нещо съкровено и безценно.

Усети как отмалява и започва да й се гади. Беше зашеметена и почти парализирана.

Един от мъжете държеше Панталеймон!

Беше стиснал демона й в човешките си ръце и бедният Панталеймон трепереше неудържимо от ужас и отвращение. Лира протегна ръце към него и той се опита да се изтръгне, за да се скрие в прегръдките й.

Двамата застинаха. Бяха пленници.

Тя усещаше тези ръце… Това беше забранено… Никой не биваше да го докосва… Каква подлост!

— Сама ли беше?

— Май че е сама…

— Коя е?

— Новото момиче.

— Онова, което самоедите доведоха?

— Да.

— Нали не мислиш, че тя… Демоните…

— Би могла. Но едва ли сама.

— Дали да казваме…

— Това съвсем ще ни довърши, не мислиш ли?

— Да, по-добре да не знае.

— Какво да правим сега?

— Не можем да я върнем при другите деца.

— Не, в никакъв случай!

— Мисля, че ни остава само едно.

— Сега?!

— Налага се. Не можем да чакаме до сутринта. Тя иска да присъства.

— Можем да го направим и сами. Не е нужно да намесваме и други.

Мъжът, който явно беше главният от тримата, се поколеба, но след миг кимна.

— Добре. Направете го сега. Иначе тя ще проговори. Шокът ще й затвори устата. Няма да помни коя е, какво е видяла, какво е чула… Хайде!

Лира не можеше да говори, не беше в състояние дори да си поеме дъх. Остави се да я пренесат през Станцията, по празните бели коридори, край стаите, от които се чуваше тихо анбарно бръмчене, край спалните, където децата спяха с демоните до главите си и сънуваха заедно с тях. Тя не откъсваше поглед от Панталеймон, който се мъчеше да се изтръгне и да иде при нея, а очите му бяха впити в нейните.

Стигнаха метална врата, която се отваряше с помощта на голямо колело. Чу се свистене на въздух и пред тях се откри ярко осветено помещение с блестящи бели плочки и уреди от неръждаема стомана. Страхът й се превърна в почти физическа болка, когато ги проснаха върху клетката от сребриста мрежа, над която беше надвиснало матовосребристото острие, готово да ги раздели навеки.

Най-сетне гласът й се върна и тя изпищя. Писъкът отекна сред блестящата белота на стаята, но тежката врата вече беше затворена. Можеше да крещи така цяла вечност и никой нямаше да я чуе.

Но Панталеймон бе успял да се изтръгне от омразните ръце. Беше лъв, беше орел, нахвърляше се върху тях с острите си нокти, огромните криле пляскаха свирепо, после се превърна във вълк, в мечка, в пор, нападаше, ръмжеше, дереше. Поредица от светкавични трансформации, като през цялото време скачаше, летеше и се изплъзваше, докато непохватните им ръце се мятаха и ловяха празния въздух.

Но и те имаха демони. Не бяха двама срещу трима, а двама срещу шестима. Язовецът, бухалът и бабуинът правеха всичко възможно да притиснат Панталеймон и Лира им извика:

— Защо? Защо го правите? Помогнете на нас! Не бива да помагате на тях!

Тя риташе и хапеше по-яростно отвсякога и мъжът, който я държеше, за миг я пусна. Беше свободна! Панталеймон се метна като мълния към нея и тя го притисна до гърдите си, а той заби острите си нокти в нея и тази болка й беше близка и скъпа.

— Никога! Никога, никога! — извика Лира и се облегна на стената, готова да се брани до смърт.

Но те отново се нахвърлиха върху нея, трима големи жестоки мъже, а тя беше само едно дете, замаяно от ужас. Изтръгнаха Панталеймон от ръцете й и го хвърлиха върху мрежата, а нея проснаха от другата страна. Между тях имаше мрежеста преграда, но той още беше част от нея, двамата все още бяха едно цяло. Още няколко мига той щеше да бъде душата и сърцето й.

Сред риданията й, тежкото дишане на мъжете и дивия вой на демона й се прокрадна друг звук — тихо бръмчене. Един от мъжете, чийто нос беше разкървавен, натискаше бутоните по някакъв пулт. Другите двама погледнаха нагоре. Тя проследи погледите им и застина. Голямото сребристо острие бавно се издигаше нагоре и отразяваше ярките светлини на стаята. Последният миг в живота й на пълноценно същество.

— Какво става тук?

Тих, мелодичен глас. Нейният глас. Всички замръзнаха по местата си.

— Какво правите? И кое е това дете…

Тя не успя да довърши, защото в този миг я позна. През сълзи Лира я видя как се приближава до една пейка и се вкопчва в нея. Лицето й, толкова красиво и спокойно, сега беше измъчено и разкривено от ужас.

— Лира… — прошепна тя.

Златистата маймунка се хвърли към Панталеймон и го издърпа от мрежата, Лира също скочи като ужилена. Панталеймон се изтръгна от грижовните ръце на маймунката и тръгна със залитане към Лира, за да се сгуши в прегръдките й.

— Никога, никога! — прошепна момичето, скри лице в козината му и усети ударите на сърцето му, докато той се притискаше в нея.

Двамата стояха вкопчени един в друг като корабокрушенци на необитаем бряг. Лира чуваше, че госпожа Колтър говори нещо на мъжете, но дори не се опитваше да долови смисъла на думите й. После напуснаха омразната стая заедно. Госпожа Колтър я подкрепяше, почти я носеше по коридора, докато стигнаха някаква врата. Вътре имаше легло, въздухът ухаеше, светлината беше мека и приглушена.

Госпожа Колтър нежно я сложи на леглото. Лира така здраво притискаше Панталеймон до гърдите си, че ръцете й трепереха от усилието. Нежна ръка я погали по косата.

— Мое скъпо, скъпо дете — промълви нежният глас. — Как попадна тук?

17.
Вещиците

Лира стенеше и трепереше неудържимо, сякаш току-що я бяха измъкнали от леденостудена вода. Панталеймон се притискаше до голата й кожа под дрехите, милваше я и се опитваше да й помогне да дойде на себе си, но през цялото време усещаше присъствието на госпожа Колтър, която приготвяше някаква отвара, и най-вече на златистата маймунка, чиито твърди пръстчета бързо опипаха тялото на Лира и напипаха торбичката на кръста й.

— Седни, миличка, и изпий това — каза госпожа Колтър и нежно пъхна ръка зад гърба й, за да я повдигне.

Лира цялата се сви, но Панталеймон й прошепна мислено: „Можем да сме в безопасност само ако се преструваме?“ Тя отвори очи и откри, че са пълни със сълзи. И за своя изненада и срам се разрида неудържимо.

Госпожа Колтър избърса очите й с напарфюмирана кърпичка, като съчувствено мърмореше нещо. В това време маймунката държеше чашата й.

— Поплачи си, миличка — ласкаво изрече жената и Лира реши, че трябва да престане на всяка цена. Опита се да спре сълзите, стисна устни и сподави риданията, които още я разтърсваха.

Панталеймон играеше същата игра. Да ги излъжат, да ги надхитрят! Той се превърна в мишка и пропълзя до маймунката, за да подуши отварата. Беше съвсем безобидна — обикновена лайка. Панталеймон се прокрадна обратно до Лира и й прошепна:

— Пий!

Тя седна в леглото и хвана горещата чаша с две ръце, като духаше и сърбаше. Беше свела поглед. Трябваше да се преструва, че никога в живота си не се е чувствала по-зле.

— Лира, скъпа — промълви госпожа Колтър, като я галеше по косата. — Мислех си, че никога вече няма да те видя! Какво стана? Изгуби ли се? Сигурно някой те е извел от апартамента ми?

— Да — промърмори Лира.

— Кой, скъпа?

— Мъж и жена.

— От гостите ли?

— Да, май че да. Казаха ми да отида да ви донеса нещо от долния етаж и аз тръгнах, а те ме хванаха и ме откараха нанякъде с някаква кола. Но когато спряха, аз побегнах и те не успяха да ме хванат. Само че не знаех къде съм…

Отново я разтърсиха ридания, но този път по-слаби и никак не й беше трудно да си даде вид, че споменът за случилото се я е разстроил.

— Тръгнах да скитам наоколо и се опитвах да се върна обратно, но тогава ме хванаха Лакомиите… Качиха ме на един камион с още няколко деца и ме отведоха в някаква голяма сграда, не знам къде точно се намира.

С всяка изминала секунда, с всяка изречена дума Лира усещаше как силите й се връщат. Сега, когато вършеше нещо трудно, добре познато и непредсказуемо в повечето случаи — с други думи, лъжеше, — тя отново се почувства господарка на положението. Това беше същото усещане, което й даваше властта над алетиометъра. Трябваше да внимава да не каже нещо съвсем неправдоподобно, на някои места да се изразява мъгляво, а друг път да измисля цветисти подробности. С две думи, да прояви цялата си артистичност.

— Колко време те държаха там? — попита госпожа Колтър.

Пътешествието на Лира по каналите и после с циганите беше отнело седмици. Трябваше добре да го пресметне. Тя си измисли някакво пътуване с Лакомиите до Тролезунд, после бягство, всичко това наситено с подробности, които разходките из града й бяха дали. Имаше и черна работа в Ейнарсоновия бар, и кратка служба в някаква ферма във вътрешността на сушата, а накрая и самоеди, които уж я бяха хванали и я бяха отвели в Болвангар.

— Те искаха… искаха да отрежат…

— Тихо, тихо, скъпа. Ще разбера какво е станало.

— Но защо искаха да ми сторят това? Никому нищо не съм направила! Всички деца ги е страх от това, което става тук, но никое не знае какво е то. Толкова е ужасно! По-лошо от всичко друго… Защо го правят, госпожо Колтър? Защо са толкова жестоки?

— Стига, стига. Вече нищо не те заплашва, миличка. Никога няма да позволя да ти сторят подобно нещо. Вече знам, че си тук, и няма да го допусна. Никой вече не може да ти навреди, скъпа моя…

— Но те го правят с другите деца! Защо?

— Виж, скъпа…

— Заради Праха, нали?

— Те ли ти казаха? Докторите?

— Децата го знаят. Всички говорят за това, но никой не знае със сигурност! И едва не го направиха на мен! Вие трябва да ми кажете! Вече нямате право да го пазите в тайна!

— Лира, Лира, Лира… Скъпа, това са големи и трудни за разбиране идеи. Прахът и така нататък. Децата не бива да се занимават с подобни неща. Но докторите го правят за доброто на самите деца, миличка. Прахът е нещо лошо, нещо грешно, нещо зло и пагубно. Големите и техните демони са така заразени от Праха, че за тях вече всичко е изгубено. Не може да им се помогне… Но една бърза операция, и децата вече са в безопасност. Прахът вече няма да полепва по тях. Те са свободни, щастливи и…

Лира си спомни малкия Тони Макариос. Наведе се рязко напред и повърна. Госпожа Колтър се отдръпна и я загледа.

— Добре ли си, скъпа? Върви в банята.

Лира преглътна мъчително и избърса очите си с опакото на ръката.

— Не бива да ни причинявате това — изрече тя. — Просто ни оставете на мира. Бас държа, че лорд Азриел не би го допуснал, ако знаеше какво се върши. Ако по вас, по него, по Ректора на „Джордан“ и по всички големи има Прах, значи така трябва да бъде. Когато изляза оттук, ще разкажа на всички деца по света за това. Пък щом е толкова хубаво, защо не им позволихте да довършат започнатото? Ако беше толкова хубаво, трябваше да ги оставите да го направят и да се радвате.

Госпожа Колтър поклати глава и се усмихна тъжно.

— Скъпа, понякога хубавите неща ни причиняват болка и съвсем естествено е, ако ти си разстроена, и околните да се разстроят… Но това не значи, че ще ти отнемат демона. Той ще остане с теб. Бог ми е свидетел, много от възрастните тук са преминали през такава операция. Сестрите съвсем нямат нещастен вид, не мислиш ли?

Лира примигна. Внезапно проумя странната безлична незаинтересованост на сестрите и сънливостта на послушните им демони. Реши обаче да не казва нищо и да си държи устата затворена.

— Скъпа, никой не би си и помислил да извърти операция на дете, без да са преминати изпитания. И никой не би отнел изцяло демона на едно дете! Едно малко рязване, и всичко е мирно и тихо. Завинаги! Виждаш ли, демонът е чудесен приятел и спътник, докато човек е малък, но във възрастта, която наричаме пубертет, възраст, която много скоро и ти ще достигнеш, скъпа, демоните ти внушават множество тревожни чувства и усещания и това отваря пътя на Праха. Една малка операция преди това, и вече нищо няма да те тревожи! И демонът ти остава с теб, но… връзката е прекъсната. Като… като чудесен домашен любимец. Най-милият на света! На теб не би ли ти харесало това?

Нагла лъжкиня, какви безсрамни лъжи сипеше само! Дори и да не знаеше, че я лъжат (Тони Макариос и демоните в клетките го доказваха), тази мисъл пак би й се сторила отвратителна. Нейната душа и сърце, скъпият й другар да бъде откъснат от нея и превърнат в домашен любимец? Лира кипеше от омраза, а Панталеймон в ръцете й придоби облик на пор, най-грозното и злобното от всичките му превъплъщения, и изсъска.

Но и двамата не казаха нито дума. Лира притисна силно Панталеймон и остави госпожа Колтър да я погали по главата.

— Изпий си лайката — подкани жената. — Ще наредя да ти внесат легло тук. Не е нужно да се връщаш в спалнята при другите момичета, след като те открих, малка помощнице. Моята любимка! Най-добрата помощница на света. Знаеш ли, скъпа, че претърсихме цял Лондон заради теб? Заедно с полицията преровихме всеки град в страната. О, толкова ми липсваше! Нямам думи да ти кажа колко се радвам, че те намерих…

В това време златистата маймунка неспокойно обикаляше наоколо, скачаше върху масата, настаняваше се на рамото на госпожа Колтър и шепнеше на ухото й, крачеше по пода с навирена опашка. Това издаваше досадата на госпожа Колтър, която накрая все пак излезе наяве.

— Лира, скъпа — каза тя. — Мисля, че преди да тръгнеш от „Джордан“, Ректорът ти е дал нещо. Така ли е? Дал ти е алетиометъра, който му е бил поверен преди време. Това е твърде ценна вещ, за да се разнася насам-натам — знаеш ли, в целия свят има не повече от два-три. Предполагам, че Ректорът ти го е дал, за да стигне до лорд Азриел. И ти е заръчал да не ми казваш, нали?

Лира изкриви уста.

— Да, виждам, че съм права. Няма значение, скъпа, ти така или иначе не ми каза. Не си нарушила обещанието си. Но чуй ме, миличка, този уред не бива да остава без надзор. Толкова е рядък и деликатен, че не бива повече да го излагаме на опасност.

— А защо да не отиде у лорд Азриел? — попита Лира.

— Заради онова, което прави той. Знаеш, че е пратен в изгнание, защото е намислил нещо лошо и опасно. Той има нужда от алетиометъра, за да осъществи плана си, но повярвай ми, скъпа, уредът за нищо на света не бива да попада в неговите ръце! Ректорът на „Джордан“ е изпаднал в голяма заблуда. Но сега вече знаеш и най-добре ще е да ми го дадеш, нали? Няма да ти се налага да трепериш над него и да се чудиш кому и за какво е притрябвала тази глупава играчка…

Лира се запита как е възможно някога да е смятала тази жена за умна и очарователна.

— Затова ако е у теб, скъпа, най-добре ми го дай аз да се грижа за него. Той е в торбичката на кръста ти, нали? Много умно да се сетиш за това…

Ръцете й се пресегнаха към талията й и бързо развързаха пояса. Лира стисна зъби. Златистата маймунка се промъкваше към леглото, разтреперана от нетърпение, притиснала черните си ръчички към устата. Госпожа Колтър дръпна пояса и развърза торбичката, като дишаше пресекливо. Извади увитото в черно кадифе пакетче, разгърна го и откри вътре тенекиената кутийка, която Йорек Бирнисон беше измайсторил.

Панталеймон отново беше див котарак, готов за скок. Лира придърпа крака към себе си и бавно ги спусна към пода, та да може да побегне, когато настъпи мигът.

— Какво е това? — попита изумена госпожа Колтър. — Каква смешна тенекийка! Да не би да си го сложила вътре за по-сигурно, скъпа? Всичкият този мъх… Много си предпазлива. Още една кутийка! При това запоена! Кой ги направи, миличка?

Тя беше твърде заета с отварянето на цилиндрите, за да дочака отговора. В чантата си държеше ножче с множество приспособления и сега отвори едно от тях и го заби в кутийката.

Тутакси яростно бръмчене изпълни стаята.

Лира и Панталеймон не помръдваха. Госпожа Колтър, любопитна и нетърпелива, дръпна капачето, а златистата маймунка се наведе да вижда по-добре.

Летящият шпионин излетя мълниеносно от кутийката и се блъсна в лицето на маймунката.

Тя извика и отскочи назад. Госпожа Колтър също почувства удара, извика от болка и уплаха заедно с демона си, а дяволът с часовников механизъм започна да се катери бързо по нея, по гърдите и гърлото и право към лицето.

Лира не се колеба дълго. Панталеймон се хвърли към вратата и тя го последва, дръпна дръжката с все сила и побегна така, както не беше бягала в живота си.

— Пожарната аларма! — извика Панталеймон, докато се носеше стремително пред нея.

Лира видя копчето на следващия ъгъл и с един отчаян удар разби стъклото. Докато тичаше към спалнята, разби още две стъкла, а в коридора наизскачаха хора, които се озъртаха да видят къде гори.

Беше близо до кухнята, когато в ума на Панталеймон проблесна дръзка мисъл и тя влетя вътре. Разви докрай всички кранове на газта и метна клечка кибрит към най-близкия котлон, после смъкна от един рафт чувалче с брашно и го удари в ръба на масата с такава сила, че се вдигна бял непрогледен облак. Беше чувала, че брашното може да избухне, ако се разпилее близо до открит огън.

После изтича навън и с все сила хукна към спалното помещение. Коридорите вече бяха пълни. Децата тичаха насам-натам, изпълнени с радостна възбуда, защото думата бягство се носеше от уста на уста. Най-големите тичаха към килерите, където държаха връхните дрехи, и подкарваха и по-малките. Възрастните се опитваха да овладеят положението, но никой не разбираше какво става. Навсякъде беше пълно с хора, които крещяха, блъскаха се и си проправяха път.

Лира и Панталеймон се носеха стремително като рибки, промъквайки се през тълпата към спалното помещение. В мига, в който стигнаха там, някъде отзад се чу мощна експлозия, която разтърси цялата сграда.

Другите момичета бяха избягали. Стаята беше празна. Лира примъкна шкафчето в ъгъла, качи се върху него и измъкна вързопчето с дрехите си, като първата й работа беше да провери дали алетиометърът си е на мястото. Там беше. Тя навлече светкавично кожите, нахлупи качулката и се обърна към Панталеймон, който извика откъм вратата:

— Бързо!

Лира изтича навън. За неин късмет група деца, които вече бяха облекли топлите си дрехи, тичаха към изхода и тя се вмъкна между тях. Сърцето й биеше до пръсване. Знаеше, че или ще се измъкне, или ще умре.

Пътят беше преграден. Огънят откъм кухнята бързо се беше разпространил и част от покрива се беше срутил, макар да не беше ясно дали от брашното или от газта. Хората се катереха по подпорките за да се доберат до леденостудения въздух. Носеше се силна миризма на газ. После прозвуча нова експлозия, този път по-слаба и по-близка от първата. Взривната вълна събори няколко души и се разнесоха викове на ужас и болка.

Лира се изправи и се изкатери по купчината отломки. Сред крясъците и стоновете на другите демони чу гласа на Панталеймон, който викаше:

— Насам! Насам!

Въздухът, който вдишваше, беше леден. Дано другите деца да бяха намерили топлите си дрехи! Никак не й харесваше мисълта да избягат от Станцията, само за да умрат от студ навън.

Сега пожарът вече беше истински. Когато се озова върху покрива под нощното небе, тя видя пламъците да ближат краищата на огромна дупка в стената на сградата. Край главния вход се тълпяха деца и възрастни, но този път възрастните бяха много по-възбудени, а децата — далеч по-уплашени.

— Роджър! Роджър! — извика Лира. Панталеймон, който се оглеждаше със зорките си очи на бухал съобщи, че го е видял.

Миг по-късно двамата вече бяха заедно.

— Кажи им да вървят с мен! — извика Лира в ухото му.

— Няма да искат! Съвсем са се паникьосали…

— Кажи им какво правят онези с децата, които изчезват! Отрязват ги от демоните им с един голям нож! Кажи им какво видя днес следобед, за всичките онези демони, които пуснахме! Кажи им, че същото ще се случи и с тях, ако не се махнат!

Роджър стоеше със зяпнала уста, но накрая се окопити и хукна към най-близката група от колебаещи се деца. Лира направи същото и когато вестта обиколи всички, някои от децата извикаха и притиснаха демоните си ужасени.

— Елате с мен! — викаше Лира. — Идват ни на помощ! Трябва да излезем от района на Станцията! Хайде, бягайте!

Децата я чуха и я последваха към алеята с лампите, а ботушите им скърцаха и трополяха по утъпкания сняг.

Зад тях крещяха възрастни, но после се чу нов трясък и още една част от сградата рухна. Във въздуха излетя облак от искри и пламъците изскочиха навън с шум на раздирано платно. Ала сред всичко това се чу още един звук, ужасяващо близък и смразяващ. Лира никога не го беше чувала, но го позна — воят на тартарските демони-вълци. Усети как коленете й омекват, а много от децата се обърнаха и застинаха, защото към тях се носеше с насочена пушка първият от тартарските стражи, а до него сивееше призрачната грамада на демона му.

После се появи втори, след него трети. Всички бяха в ризници и нямаха очи — или поне очите им не се виждаха зад прорезите в шлемовете. Единствените очи, които гледаха към децата, бяха кръглите тъмни дула на пушките и жълтите пламъчета над озъбените челюсти на демоните, от които капеше пяна.

Лира се поколеба. Дори не си беше представяла колко страшни са тези вълци. Сега, когато знаеше колко лесно хората от Болвангар нарушават изконното табу, мисълта за оголените зъби я накара да потрепери…

Тартарите ги заобиколиха и застанаха в редица на входа на алеята с лампите, а демоните им бяха до тях, дисциплинирани и стегнати като самите пазачи. Още миг и щеше да се оформи втора редица, защото продължаваха да пристигат нови тартари. „Децата не могат да се бият с войници“, помисли си Лира отчаяно. Това по нищо не приличаше на битките в оксфордския Глинозем — да хвърляш буци кал по децата на тухларите.

Дали? Тя си спомни как хвърли шепа глина в широкото лице на едно от момчетата на тухларите, което вече надделяваше над нея. То спря да изчисти калта от лицето си и тогава градските деца се нахвърлиха върху него.

Тогава тя стоеше в калта, сега стоеше в снега.

Също като онзи следобед, но с истинска стръв, Лира загреба шепа сняг и го хвърли в лицето на най-близкия войник.

— Целете се в очите! — извика тя и хвърли втора топка. Другите деца последваха примера й, после на някой от демоните му хрумна да литне като лястовица заедно с топката и да я бутне право в прореза на шлема и всички останали се присъединиха към него. Минута по-късно всички тартари залитаха, плюеха и проклинаха, докато се опитваха да изчистят твърдия сняг от тесните цепнатини пред очите си.

— Хайде! — извика Лира и се хвърли през портата към осветената алея.

Децата до едно хукнаха след нея, като се опитваха да избегнат озъбените челюсти на вълците. Краката сами ги носеха по алеята към мамещата тъмнина отвъд.

Отзад долетя дрезгава команда и затворите на пушките изщракаха. Нов вик и после настъпи напрегната тишина, в която се чуваше само тропотът на бягащи крака и запъхтяно дишане.

Войниците се бяха прицелили и нямаше да пропуснат целта.

Ала преди да натиснат спусъка, един от тартарите издаде задавен стон, а друг извика от изненада.

Лира се обърна и видя на снега да лежи мъж със стърчаща от гърба стрела. Стрела със сиви пера. Той се гърчеше, потрепваше конвулсивно и храчеше кръв, а останалите войници се озъртаха да видят кой е пратил стрелата, но стрелецът не се виждаше никъде.

Тогава право от небето долетя втора стрела и улучи друг войник в тила. Мъжът се строполи, без да издаде звук. Командирът им изкрещя нещо и всички вдигнаха поглед нагоре.

— Вещиците! — извика Панталеймон.

В този миг те се появиха — изящни черни силуети, които се стрелкаха високо във въздуха, възседнали клонките от омаен бор, в чиито иглички свистеше вятърът. Още една се спусна плавно надолу и пусна стрела. И още един мъж се строполи.

Тартарите вдигнаха пушките и стреляха в тъмното небе, в нищото, в сенките и облаците, а върху тях се посипа дъжд от стрели.

Командирът на отряда видя, че пленниците почти са успели да избягат и нареди на една група да ги догони. В този миг се чуха писъци, децата спряха и се обърнаха ужасени назад. От мрака отвъд осветената алея изникна чудовищен силует, който се хвърли срещу тях.

— Йорек Бирнисон! — извика Лира. Имаше чувството, че ще се пръсне от радост.

Мечокът като че не усещаше тежестта на бронята. Той прелетя край Лира и се вряза в тартарите. Войници, демони и пушки се разхвърчаха на всички страни. Йорек Бирнисон се закова на място, извъртя се мощно и грациозно и замахна с ръце. Тутакси от двете му страни се строполи по един тартарски войник.

Един от демоните, огромна вълчица, се хвърли върху него. Той я пресрещна с удар във въздуха. Лумна ярък пламък и тя се стовари с вой на снега, силно изсъска и след миг вече я нямаше. Човекът й умря заедно с нея.

Тартарският командир не се поколеба пред лицето на тази атака от две страни, рязко изкрещя поредица от команди и отрядът му се раздели на две. Едната част трябваше да отблъсне нападението на вещиците, а другата, по-голямата — да се изправи срещу мечока. Наемниците бяха храбри, никой не би могъл да го отрече. По четирима те се отпускаха на едно коляно и стреляха, сякаш бяха на учение, без да трепнат пред напиращата към тях чудовищна грамада. И след миг срещаха смъртта.

Йорек продължаваше да нанася удари, громеше, рушеше, ръмжеше, а куршумите отлитаха от него като мухи, без да го засегнат. В това време Лира подканяше децата да бързат, да излязат от осветената алея. Тартарите бяха опасни, но далеч по-опасни бяха възрастните в Болвангар.

Тя крещеше, размахваше ръце и побутваше децата.

— Къде отиваме? — попита някой.

— Там има само сняг!

— Идват ни на помощ! — обясни Лира. — Петдесет цигани, може би дори повече. Сигурно ще има и ваши роднини. Всички цигански семейства, които са изгубили дете, са пратили хора.

— Аз не съм циганин — обади се едно момче.

— Няма значение. И теб ще те вземат.

— Къде? — свадливо попита някой.

— У дома. Точно затова съм тук, за да помогна да ви спасят. Аз доведох циганите тук. Само трябва да повървим малко и ще ги открием. Мечокът е с тях, така че едва ли са далече.

— Видяхте ли го тоя мечок! — възкликна едно момче. — Когато смачка демона, човекът умря, сякаш някой му изтръгна сърцето!

— Не знаех, че демоните също могат да бъдат убити — обади се друго дете.

Сега всички говореха. Вълнението и облекчението им бяха развързали езиците. Но това нямаше значение, достатъчно беше, че се движат.

— Вярно ли е, че правят такива неща, каквито ти разправяш? — попита едно от момичетата.

— Вярно е — отвърна Лира. — Никога не съм допускала, че ще видя човек без демон. Но докато идвахме насам, срещнахме онова момче, което нямаше демон. То през цялото време питаше за него, дали ще го намери. Казваше се Тони Макариос.

— Аз го познавам! — обади се някой, а след него и още няколко гласа. — Да, отведоха го преди около седмица…

— Е, те му бяха отрязали демона — продължи Лира. Знаеше как ще им подейства това. — И малко след като го намерихме, умря. Те държаха всички демони, които бяха отрязали, в клетки в квадратната постройка отзад.

— Вярно е — потвърди Роджър. — А Лира ги пусна по време на учебната тревога.

— Да, и аз ги видях! — намеси се Били Коста. — Отначало не знаех какво са, но после ги видях да отлитат с онзи гъсок.

— Но защо го правят? — попита едно момче. — Защо отрязват демоните на хората? Това е мъчение! Защо им е притрябвало да го правят?

— Прахът… — колебливо предположи някой.

— Прахът! — презрително се изсмя момчето. — Няма такова нещо. Те си измислят. Не им вярвам!

— Я погледнете! — обади се някой. — Вижте какво става с цепелина!

Всички обърнаха глави нататък. Отвъд осветената алея, където битката още продължаваше, дългото тяло на цепелина вече не се рееше свободно около пилона. Единият му край се беше смъкнал надолу, а зад него се издигаше кълбото на…

— Балонът на Лий Скорзби! — извика Лира и плесна с ръце.

Другите деца не разбираха нищо. Лира отново ги поведе напред, като се чудеше как аеронавтът е стигнал толкова далеч. Беше ясно какво се опитва да направи — да напълни балона си с газ от дирижабъла и да избяга, като същевременно отнеме на хората от Станцията всяка възможност за преследване!

— Хайде, движете се, иначе ще замръзнете! — подвикна тя, защото някои от децата трепереха и хленчеха от студ, а демоните им виеха тъничко.

Панталеймон започваше да се дразни. Превърна се в росомаха и се озъби на демона катеричка на едно от момичетата, който се беше отпуснал на рамото на детето и тихо скимтеше.

— Влез под палтото й! Стани голям и я стопли!

Уплашеният демон тутакси пропълзя под анорака на момичето.

Бедата беше там, че изкуствената коприна топлеше по-малко от истинските кожи, независимо колко дебело беше подплатена с кухи влакна. Някои от децата имаха вид на пухкави топки, но дрехите им бяха произведени във фабрики и лаборатории, където не знаеха какво е истински студ, и не изпълняваха предназначението си. Дрехите на Лира имаха опърпан вид и миришеха, но я пазеха от студа.

— Ако не открием скоро циганите, няма да издържат — прошепна тя на Панталеймон.

— Карай ги да вървят — каза тихо той в отговор. — Спрат ли, с тях е свършено. Знаеш какво каза Отец Корам…

Отец Корам й беше разказвал много истории за собствените си пътешествия на север, а също и госпожа Колтър, доколкото изобщо можеше да й се вярва. Но в едно и двамата бяха единодушни — че не бива да спираш.

— Колко още ще вървим? — попита едно малко момче.

— Тя ни кара да вървим, за да ни убият — обади се друго дете.

— По-добре да сме тук, отколкото вътре — измърмори някой.

— Не искам да вървя повече! В Станцията е топло, има храна и мляко…

— Но тя гори!

— Какво ще правим тук? Ще умрем от глад…

В ума на Лира се тълпяха въпроси, стремителни и неуловими като вещици, а някъде отвъд пределите на досегаемото трептеше и сияеше с ослепителен блясък нещо, което тя не проумяваше.

То обаче й даде сили да измъкне едно момиче от преспата, в която беше затънало, да смушка някакво момче, което се мотаеше безцелно, и да извика на останалите:

— Не спирайте! Вървете по мечата следа! Той е дошъл с циганите, значи следите му водят до тях. Продължавайте да вървите!

Започнаха да падат едри снежинки. Скоро следите на Йорек Бирнисон съвсем щяха да се изгубят. Светлините на Болвангар вече не се виждаха, само слабите отблясъци на пожара трептяха в далечината. Единствената светлина идеше от бялата покривка, застилаща земята. Гъсти облаци забулваха небето и скриваха луната и Северното сияние, но макар и с труд, децата все още различаваха дълбоката бразда, която беше прокарал Йорек Бирнисон в снега. Лира ги окуражаваше, подвикваше, раздаваше плесници, подкрепяше, ругаеше, теглеше и носеше, а Панталеймон следеше поведението на демоните и й казваше какво е нужно да се направи.

„Ще ги измъкна! — повтаряше си тя. — Дошла съм тук да ги измъкна и ще го направя, по дяволите!“

Роджър й помагаше, а Били Коста, който имаше по-остър поглед от повечето деца, вървеше най-отпред. Скоро снегът стана толкова гъст, че трябваше да се вкопчат един в друг, за да не се изгубят. Ако легнеха и се топлеха, ако прокопаеха дупки в снега… Лира пропъди тази мисъл.

През цялото време й се причуваха разни неща. Бръмчене на мотор, но не рев на цепелин, а тънко жужене като на стършел, което ту се чуваше ясно, ту заглъхваше. И вой… Кучета? Впрегатни? И той беше твърде далеч, за да е сигурна, а милионите снежинки обвиваха всичко като вата, кръжаха и се въртяха под поривите на вятъра. Може би бяха впрегатните кучета на циганите или пък дивите духове на тундрата, а защо не и онези освободени демони, плачещи за своите деца?

Привиждаше й се… В снега не можеше да има светлини. Сигурно и те бяха призраци… Освен ако не бяха направили кръг и сега се приближаваха отново към светлините на Болвангар.

Но това бяха малки жълти пламъчета на фенери, а не ярките лъчи на анбарните лампи. И се движеха, а воят вече звучеше по-близо. Още преди да се е уверила, че не сънува, Лира вече беше сред познати лица. Мъже, облечени в кожи, я прегръщаха — могъщите ръце на Джон Фаа я вдигнаха, а Отец Корам се смееше от радост. Навсякъде, докъдето погледът й стигаше през виелицата, циганите прегръщаха децата, качваха ги на шейните, увиваха ги в кожи и им даваха да дъвчат тюленово месо. И Тони Коста беше тук, прегръщаше Били, потупваше го лекичко с юмруци и пак го прегръщаше и го разтърсваше от радост. А Роджър…

— Роджър идва с нас — каза тя на Отец Корам. — Най-много заради него исках да дойда тук. Двамата ще се върнем в „Джордан“. Какъв е този вой?

Отново виеше същият мотор, който й напомняше за летящия шпионин, уголемен хилядократно.

Внезапно я връхлетя удар, който я просна, а Панталеймон не можеше да я защити, защото златистата маймунка…

Госпожа Колтър…

Маймунката удряше, хапеше, драскаше Панталеймон, който се преобразяваше така светкавично, че беше почти невидим. Той също не отстъпваше — бодеше, удряше, разкъсваше. В това време госпожа Колтър, върху чието премръзнало лице сред кожите бяха изписани вълнуващите я чувства, дърпаше Лира към моторната шейна, а тя се бранеше със същата стръв като демона си. Виелицата беше толкова силна, че през гъстия сняг не се виждаше нищо, и в анбарната светлина на фаровете се въртяха само рояци снежинки.

— Помощ! — извика Лира на циганите, които бяха съвсем близо, но не можеха да я видят. — Помощ! Отче Корам! Повелителю Фаа! Господи, помогнете ми!

Госпожа Колтър изкрещя пронизително някаква заповед на езика на северните тартари. От снега изникнаха фигурите на цял отряд, въоръжени с пушки, а демоните им стояха до тях с оголени зъби. Командирът им видя борбата на госпожа Колтър с Лира, вдигна момичето с една ръка, сякаш беше кукла, и го хвърли в шейната. Прозвуча изстрел, после втори — циганите бяха усетили какво става. Но да стрелят по невидима цел, когато не виждаха и своите, беше опасно. Тартарите, които бяха наобиколили шейната, можеха да стрелят напосоки, но циганите не смееха, за да не улучат Лира.

Тя се почувства уморена и отчаяна.

С усилие се изправи и видя Панталеймон все още да се бори с маймунката. Челюстите му на росомаха бяха сключени около златистата й ръка. Той вече не се променяше, само стискаше здраво. А това кой беше?

Нима Роджър?

Да, Роджър, който се хвърли срещу госпожа Колтър с юмруци и ритници, привел глава, но беше повален с един удар от най-близкия тартарин, сякаш беше муха. После настъпи невероятна бъркотия — черно и бяло, мигновен зелен проблясък, неясни сенки, люшкащи се светлини…

Внезапен вихър размята снежните завеси и в образувалата се пролука нахлу с грохот Йорек Бирнисон. Челюстите му изщракаха наляво, после надясно, огромната му лапа раздра нечия гръд. Бели зъби, черно желязо, мокра червена козина…

После нещо вдигна с мощен тласък Лира във въздуха, а тя се вкопчи в Роджър и го изтръгна от ръцете на госпожа Колтър. Демоните на двете деца, превърнати в птици, изпърхаха уплашено нагоре и в същото време още някой се издигна стремително. Лира видя до себе си вещица — един от онези изящни тъмни силуети от висините — но достатъчно близо, за да я докосне. Вещицата държеше лък и протегна голите си бели ръце (в този мраз!), за да опъне тетивата, после пусна една стрела в най-близкия тартарин…

Стрелата влезе през пролуката на шлема и се показа отзад, а демонът на мъжа, огромен вълк, се хвърли светкавично напред, но се стопи като дим още във въздуха.

Лира и Роджър се държаха с отмалели пръсти за клонката от снежна мура, на която седеше с неподражаема грация млада вещица. Тя се наведе надолу и наляво и пред погледите на двете деца изникна от нищото огромната грамада на земята.

Те тупнаха в снега точно до коша на Лий Скорзби.

— Скачай вътре! — извика тексасецът. — И приятелчето ти също. Видяхте ли мечока?

Лира се озърна и забеляза три вещици да държат въжето на балона, омотано около една скала.

— Качвай се! — викна тя на Роджър и се прекатури през обвития с кожа край на коша, за да се намери насред снежна купчина. Роджър се стовари върху нея и в същия миг земята се разтърси от мощен рев.

— Давай, Йорек! Качвай се по-бързо, старче! — изкрещя Лий Скорзби.

Мечокът се прехвърли в коша, който започна зловещо да пращи.

Нов порив на вятъра размята снега и мъглата и в разчистеното пространство Лира видя всичко, което ставаше наоколо. Отряд цигани, водени от Джон Фаа, нападаше тартарите и ги изтласкваше към горящите развалини на Болвангар. Други цигани помагаха на децата да се качат на шейните и ги увиваха в кожи. Наоколо разтревожено се луташе Отец Корам, подпирайки се на бастуна си, а пъстрият му демон прескачаше преспите и се озърташе, сякаш търсеше нещо.

— Отец Корам! — извика Лира. — Насам!

Старецът я чу и се обърна изумен към балона, който беше обтегнал въжето и все още оставаше ниско долу само благодарение на усилията на вещиците. От коша размахваше ръце Лира.

— Лира! — възкликна той. — Добре ли си, девойче? Наред ли е всичко?

— Всичко е наред! — викна тя в отговор. — Довиждане, Отче Корам! Довиждане! Да отведете всички деца у дома!

— Ще го направим, кълна се! Лек път, детето ми! И всичко хубаво…

В същия миг аеронавтът даде знак и вещиците пуснаха въжето.

Балонът излетя стремително и се издигна сред вихъра на височина, каквато Лира не си беше и представяла. Земята изчезна в мъглата, а те продължаваха да се издигат, все по-бързо и по-бързо. Двамата с Роджър лежаха на дъното на коша, вкопчени един в друг, притиснати от ускорението.

Лий Скорзби подскачаше и се смееше от възторг, и надаваше диви тексаски възгласи. Йорек Бирнисон спокойно се освобождаваше от бронята и трупаше отделните й части на купчина. Плющенето и свистенето на вятъра в игличките на омайния бор и разветите одежди подсказваха, че вещиците не са си тръгнали.

Постепенно дишането на Лира се успокои. Тя седна и се огледа.

Кошът беше много по-голям, отколкото си мислеше. По стените му бяха наредени полици с философски инструменти, купчини кожи, бутилиран въздух и множество други неща, толкова дребни, че не можеха да се видят добре в мъглата и снега.

— Това облак ли е? — попита тя.

— Явно. Увий приятеля си в кожите, преди да е станал на ледена висулка. Тук е студено, но ще стане още по-студено.

— Как ни намерихте?

— Вещиците ни помогнаха. Една от тях иска да говори с теб. Веднага щом се измъкнем от облака, ще седнем и ще си поприказваме.

— Йорек — каза Лира, — благодаря ти, че дойде.

Мечокът изпръхтя, приседна и започна да ближе кръвта от козината си. От тежестта му кошът се беше наклонил силно на една страна, но това не беше важно. Роджър беше настръхнал от страх, но Йорек му обръщаше толкова внимание, колкото и на прелитащите снежинки. Лира се държеше за края на коша, над който едва успяваше да надникне, и се взираше във виелицата.

Само след няколко секунди балонът излезе от облака и продължи да се издига бързо нагоре.

Каква гледка!

Точно над главите им се извисяваше огромният купол на балона. Над него сияеше Аврора, по-блестяща и великолепна от всякога. Беше навсякъде около тях и те бяха почти част от нея. Ослепителни ивици трептяха и се развяваха като ангелски крила. Каскади от искряща светлина се спускаха по невидими скали и се превръщаха в кипящи въртопи и величествени водопади.

Лира застина от изумление, а когато най-сетне се съвзе и погледна надолу, гледката я порази още повече.

Докъдето стигаше погледът, до самия хоризонт, във всички посоки се простираше безбрежно бяло море. Тук-там се издигаха заоблени възвишения и хлътваха долини, изпълнени с мъгла, но всичко останало повече приличаше на плътен лед.

И сред всичко това се мяркаха на групички по две и повече същите изящни тъмни фигурки, възседнали клонките от омаен бор. Вещиците.

Те летяха бързо, без видимо напрежение, нагоре и по посока на балона, като се накланяха на една страна на завоите. Една от тях — онази, която беше стреляла с лъка срещу тартарина и беше спасила Лира от госпожа Колтър — летеше до самия кош и сега за пръв път тя я видя ясно.

— Лира?

— Да! А вие сигурно сте Серафина Пекала?

— Да.

Лира разбра защо я е обичал Отец Корам и какво е разбило сърцето му, макар да не знаеше нищо за тези неща само допреди минута. Той старееше и полека се превръщаше в немощен старец, а тя щеше да си остане млада още много години.

— У теб ли е тълкувателят? — попита вещицата с глас, толкова наподобяващ прекрасната дива песен на Аврора, че Лира не разбра веднага смисъла на въпроса, вслушвайки се в сладката му мелодия.

— Да. Тук е, в джоба ми.

Плясък на крила възвести появата на нов спътник, който скоро се озова до нея — демонът гъсок. Той бързо продума нещо и отлетя, като описа голям кръг около издигащия се балон.

— Циганите са нанесли големи щети на Болвангар — обясни Серафина Пекала. — Избили са двадесет и двама стражи и деветима от персонала, после са запалили всички оцелели части на сградата. От нея няма да остане нищо.

— А госпожа Колтър?

— От нея няма ни вест, ни кост.

Тя нададе силен вик и другите вещици тутакси полетяха към балона.

— Господин Скорзби, дайте въжето.

— Много съм ви признателен, госпожо. Продължаваме да се издигаме. Предполагам, че ще летим нагоре още известно време. Колко от вашите ще са нужни, за да ни насочат на север?

— Ние сме силни — увери го тя.

Лий Скорзби прикрепи дълго намотано въже към железния пръстен, придържащ въжетата в долната част на балона, където висеше кошът. Завърза го здраво и метна свободния край навън. Тутакси шест вещици полетяха към него, хванаха го и започнаха да дърпат, обърнали клонките си по посока на Полярната звезда.

Балонът се понесе нататък. Панталеймон, превърнат в речна рибарка, кацна на ръба на коша. Демонът на Роджър пропълзя да погледне, но бързо се върна обратно. Момчето вече спеше, заспал беше и мечокът. Само Лий Скорзби беше буден, дъвчеше невъзмутимо тънка пура и разглеждаше инструментите си.

— Е, Лира, знаеш ли защо отиваш при лорд Азриел? — попита Серафина Пекала.

Лира беше изумена.

— За да му занеса алетиометъра, разбира се — продума тя.

Никога не се беше замисляла върху това — причината й се струваше очевидна. После обаче си спомни първия си подтик. Това беше толкова отдавна, че почти го беше забравила.

— И… за да му помогна да избяга. Трябва да му помогнем да се измъкне оттам.

В мига, в който го изрече, осъзна цялата нелепост на тази мисъл. Бягство от Свалбард? Невъзможно!

— Поне ще опитам — добави тя упорито. — Защо?

— Трябва да ти кажа някои неща — каза вещицата.

— За Праха? — попита Лира с надежда.

— Да, и за него. Но сега си уморена, а полетът ще трае дълго. Ще говорим, когато се събудиш.

Лира се прозя. Дълбока прозявка, която трая близо минута, или поне така й се стори. Сънят я оборваше неудържимо, колкото и да му се противеше. Серафина Пекала протегна ръка и докосна очите й. Лира се отпусна на пода, а Панталеймон се превърна в хермелин и пропълзя на любимото си място за сън на врата й.

Вещицата остана до коша и полетя заедно с балона по посока на Свалбард.

Трета част
СВАЛБАРД

18.
Мъгла и лед

Лий Скорзби натрупа върху Лира камара кожи. Тя се сви до Роджър и двамата спаха дълго, докато балонът се носеше към полюса. От време на време аеронавтът проверяваше уредите си, дъвчеше пурата си, която така и не запали заради леснозапалимия водород, и се гушеше в кожите си.

— Това момиченце е много важно, а? — попита той по някое време.

— Повече, отколкото можем да си представим — отвърна Серафина Пекала.

— Значи ли това, че още ще ни преследват? Нали разбирате, говоря като практичен човек, който трябва да си изкарва хляба. Не мога да си позволя да ме арестуват или да ме направят на решето, без да съм договорил предварително някакви компенсации. Не се опитвам да опороча целите на тази експедиция, повярвайте ми, госпожо. Но Джон Фаа и циганите ми плащат за времето и уменията ми, както и за нормалното износване и повреди на балона, това е всичко. Но не съм обезщетен в случай на война, а трябва да ви кажа, че когато стоварим Йорек Бирнисон в Свалбард, това ще си е чиста война.

Той изплю парче тютюн през борда.

— Затова искам да знам какво можем да очакваме откъм бойни действия и щети — завърши той.

— Може да има бой — каза Серафина Пекала. — Но вие сте воювал и преди.

— Разбира се, когато ми плащат. Но всъщност бях убеден, че става дума за обикновено транспортиране, и поисках съответната сума за превоз. Само че сега се чудя докъде се простират задълженията ми на превозвач. Например дали трябва да си рискувам кожата и екипировката в една война между мечките. И дали това момиченце няма в Свалбард такива люти врагове, каквито в Болвангар. Споменавам за това, колкото да става разговор.

— Господин Скорзби — каза вещицата, — съжалявам, че не мога да отговоря на въпросите ви. Мога да кажа само, че всички ние — хора, вещици, мечки — вече сме във война, макар да не го съзнаваме. Дали ще се сблъскате с опасността в Свалбард, или ще отлетите незасегнат, вие сте наемник, войник, воюваща страна.

— Е, това ми се струва малко прекалено. Човек трябва да има избор дали да воюва или не.

— Имаме точно толкова избор, колкото дали да се родим.

— Обичам да имам избор — заяви той. — Харесва ми сам да решавам какво да работя, къде да ида, какво да ям и с какви спътници да тръгна. На вас не ви ли се иска от време на време да имате избор?

Серафина Пекала се замисли за миг.

— Може би под избор ние с вас разбираме различни неща, господин Скорзби. Ние, вещиците, не притежаваме нищо, затова и нямаме какво да губим. Не търсим облаги, а колкото до един или друг избор, ако живееш стотици години, осъзнаваш, че пропуснатата възможност ще се яви втори път. Нашите нужди са други. Вие трябва да поправяте балона си и да го поддържате в добро състояние, а това изисква време и средства. А ние, за да литнем, достатъчно е да откъртим клонка от омаен бор. Клони има колкото искаш. Ние не усещаме студ, затова нямаме нужда от топли дрехи. Нямаме друга разменна монета, освен взаимната помощ. Ако една вещица има нужда от нещо, друга ще й го даде. Ако трябва да водим война, цената не е съображение, което да ни попречи. Не се ръководим и от представата за чест, като мечките например. За една мечка оскърблението е нещо, което трябва да се измие с кръв. Ние дори не можем да си го представим. По какъв начин можеш да оскърбиш една вещица? И какво значение има, дори да го направиш?

— Е, в това съм съгласен с вас. Боят си е бой, но заради обиди не си струва да се биеш. Но се надявам, че разбирате пред каква трудност съм поставен, госпожо. Аз съм обикновен аеронавт и искам да свърша дните си спокойно и мирно. Да си купя малка ферма, няколко глави добитък, някой и друг кон… Както виждате, не искам кой знае какво. Не ми трябват дворци, роби и камари злато. Само вятърът вечер над прерията, една пура и чаша бърбън. Проблемът е, че това струва пари. Ето защо летя срещу заплащане и след всяка експедиция пращам по някой и друг долар в банката си, а когато събера достатъчно, ще продам балона и ще си купя билет за парахода до Порт Галвстон. И никога повече няма да напусна земята.

— Още една разлика между нас, господин Скорзби. Една вещица по-скоро ще се откаже да диша, отколкото да лети. Летенето е нашата същност.

— Разбирам, госпожо, и ви завиждам. Но на мен вашите източници на радост и удовлетворение са ми чужди. За мен летенето е просто професия. Аз съм обикновен техник. Със същия успех мога да обслужвам газови мотори или анбарни инсталации. Но изборът си е лично мой. Ето защо тази вероятна война, за която не бях предупреден, ме притеснява.

— Свадата на Йорек Бирнисон с неговия крал също е част от това — каза вещицата. — И на това дете е предопределено да изиграе важна роля в предстоящите събития.

— Говорите за предопределение като за нещо решено. Не съм сигурен, че това ми допада повече от войната, в която съм въвлечен, без да подозирам. Къде е мястото на свободната воля? А това дете тук като че има повече свободна воля от всички, които съм срещал досега. Нали не искате да ми кажете, че е навита на пружинка играчка, която трябва просто да следва определения курс?

— Всички ние сме роби на съдбата. Но трябва да се държим така, сякаш не сме, иначе ще умрем от отчаяние. С това момиченце е свързано едно любопитно пророчество — съдено му е да сложи край на съдбата. Но трябва да го направи, без да го знае, сякаш това иде от природата й, а не от съдбата. Ако й се каже какво трябва да извърши, всичко ще пропадне. Смъртта ще се развихри във всичките светове. Ще настъпи тържество на вечното отчаяние. Вселените ще се превърнат в свързани една с друга машини — слепи, лишени от мисъл, чувство и живот…

Те се вгледаха в Лира, чието спящо личице носеше печата на воля и упоритост.

— Мисля, че дълбоко в себе си го съзнава — каза аеронавтът. — Или поне изглежда подготвена. А момчето? Знаете ли, че е изминала целия този път, за да го спаси от онези приятелчета? Те са си играели заедно, в Оксфорд или там някъде. Знаехте ли го?

— Да, знам. Лира има у себе си нещо безкрайно ценно и изглежда съдбата я използва като пратеник, за да го занесе на баща си. Тя е изминала целия този път да спаси приятеля си, без да знае че същият този приятел е отведен на север от съдбата, за да може тя да го последва и да отнесе нужната вещ на баща си.

— Това е вашето тълкуване, нали?

За пръв път вещицата се поколеба.

— Поне така ми изглежда… Но никой не може да вижда в мрака, господин Скорзби. Напълно е възможно да греша.

— А вас какво ви доведе тук, ако ми позволите да попитам?

— Каквото и да са правили в Болвангар, ние усещахме с цялото си сърце, че е нещо лошо. Лира е техен враг, значи ние сме нейни приятели. Това е, което знаем. Но има и още нещо — моят клан е в дружески отношения с циганите, откакто преди много години Отец Корам ми спаси живота. Ние изпълняваме тяхната молба. А те от своя страна се чувстват задължени на лорд Азриел.

— Разбирам. Значи теглите балона към Свалбард, за да угодите на циганите. А дотолкова ли е силно приятелството ви, че да ни върнете обратно, или ще трябва да чакам попътен вятър и да разчитам на снизходителността на мечките? Приемете го просто като приятелски въпрос.

— Ако можем да ви помогнем да се върнете в Тролезунд, господин Скорзби, ще го направим. Ние обаче не знаем с какво ще се сблъскаме в Свалбард. Новият крал на мечките е въвел много промени. Старите обичаи не се тачат вече. Приземяването ви може да има доста тежки последици. Освен това не знам как Лира ще стигне до баща си, нито какво е намислил Йорек Бирнисон. Знам само, че съдбата му е свързана с нейната.

— Аз също не знам, госпожо. Мисля, че той се е привързал към момичето и се изживява като неин защитник. Тя му е помогнала да си върне бронята. Кой може да каже какво чувства един мечок? Но ако някога мечка е обичала човек, това е Йорек. Колкото до кацането в Свалбард, то никога не е било лесно. И все пак, ако ви помоля да ме дръпнете накъдето трябва, ще се чувствам много по-спокоен. И ако има нещо, с което да мога да ви се отплатя, само ми кажете. Това е, има само още едно нещо, което искам да знам — на чия страна съм аз в тази невидима война?

— И двамата сме на страната на Лира.

— О, в това не може да има съмнение.

Облаците под тях им пречеха да преценят с каква скорост се движат. При нормални обстоятелства балонът летеше със скоростта на вятъра, но сега с помощта на вещиците той пореше въздуха, вместо да се носи заедно с него. От съпротивлението кошът се люлееше и подскачаше повече, отколкото при нормален полет.

Лий Скорзби се притесняваше за удобствата си далеч по-малко, отколкото за уредите си, затова внимателно ги провери един по един дали са достатъчно добре прикрепени. Според висотомера летяха на близо три хиляди метра над земята. Температурата беше минус двадесет градуса. Той беше виждал и по-силен студ, но сега никак не му се искаше да мръзне повече, затова разви платнището, което използваше в извънредни случаи, и го спусна пред спящите деца, а сам легна, опря гръб в стария си боен другар Йорек Бирнисон и бързо заспа.

 

 

Когато Лира се събуди, луната беше високо в небето и всичко наоколо беше посребрено, от кълбящите се облаци под тях до ледените висулки по краищата на балона.

Всички спяха — Роджър, Лий Скорзби и мечокът. До коша обаче все така невъзмутимо летеше вещицата.

— Колко остава до Свалбард? — попита Лира.

— Ако не излезе насрещен вятър, ще бъдем над Свалбард след дванайсет часа.

— Къде ще кацнем?

— Зависи от времето. Все пак ще се опитаме да избегнем скалите. Там живеят същества, нападащи всичко, което се движи. Ако можем, ще ви помогнем да кацнете по-далеч от брега и от двореца на Йофур Ракнисон.

— Какво ще стане, когато намеря лорд Азриел? Дали той ще иска да се върне в Оксфорд? Не знам трябва ли да му казвам, че съм наясно какъв ми е. Може би ще предпочете да си даде вид, че ми е чичо. Аз почти не го познавам.

— Той няма да иска да се върне в Оксфорд, Лира. Изглежда има нещо, което трябва да се направи в един друг свят, и лорд Азриел е единственият, способен да прехвърли мост през бездната между двата свята. Но ще му трябва нещо, което ще му помогне.

— Алетиометърът! — възкликна Лира. — Ректорът на „Джордан“ ми го даде и искаше да ми каже нещо за лорд Азриел, но не успя. Знам, че не е искал наистина да го отрови. Ще може ли лорд Азриел да разчете символите и да разбере как да прехвърли този мост? Бас държа, че мога да му помогна. Вече го тълкувам по-добре от когото и да било.

— Не знам. Не мога да кажа как ще го направи и какъв е смисълът да го извърши. Има сили, които разговарят с нас, но има и по-висши от тях. Но дори и за най-висшите съществуват тайни.

— Алетиометърът ще ми каже! Вече разбирам езика му…

Беше обаче твърде студено, за да го извади.

— Защо не усещате студ, Серафина Пекала?

— Усещаме студа, но не му обръщаме внимание, защото той не може да ни навреди. А ако се облечем топло, няма да почувстваме други неща — чистия звън на звездите, музиката на Аврора и нежната ласка на луната върху кожата си, от която няма нищо по-прекрасно. Струва си да помръзнеш малко заради тези неща.

— А аз мога ли да ги усетя?

— Не. Ако свалиш кожите, ще умреш от студ. Остани си облечена.

— Колко живеят вещиците, Серафина Пекала? Според Отец Корам — стотици години. Но вие изобщо не изглеждате стара.

— Аз съм на повече от триста години. Най-старата майка сред нас е на близо хиляда. Един ден Ямбе-Ака ще дойде да я прибере. Един ден ще дойде и за мен. Тя е богинята на мъртвите. Идва усмихната и добра и ти разбираш, че е време да си идеш.

— А имате ли мъже, или вещиците са само жени?

— Има мъже, които ни служат, като Консула в Тролезунд. Има и такива, които вземаме за любовници и съпрузи. Ти си толкова млада, Лира, прекалено млада, за да го разбереш, но един ден ще го осъзнаеш. Мъжете преминават пред очите ни като пеперуди еднодневки. Ние ги обичаме — те са храбри, горди, красиви, умни. Но умират. Умират толкова бързо, че сърцата ни не спират да болят. Ние раждаме техните деца — вещици, ако са момичета, и хора, ако са момчета. И после, докато се огледаме, ги губим. Убити, посечени, отнесени от болест. Синовете ни също. Докато расте, момчето си мисли, че е безсмъртно, Майка му знае, че не е. И всеки път става все по-болезнено, докато накрая това разбие сърцето ти. Може би тъкмо тогава Ямбе-Ака идва да прибере душата ти. Тя е по-стара от тундрата. Може би за нея животът на вещиците е толкова кратък колкото е за нас човешкият.

— Обичахте ли Отец Корам?

— Да. Той знае ли го?

— Не знам, но съм сигурна, че ви обича.

— Когато ме спаси, той беше млад и силен, изпълнен с гордост и красота. Обикнах го веднага. Бях готова да се променя, да се откажа от звъна на звездите и музиката на Аврора. Никога вече да не полетя. Бих се отказала от всичко това, без дори да се замисля, за да се превърна в циганка, да му готвя, да деля леглото му и да му раждам деца. Ала никой не може да се промени, всеки си остава такъв, какъвто е. Аз съм вещица. Той е човек. Останах с него достатъчно дълго, за да му родя дете…

— Никога не го е споменавал! Момиче ли е? Вещица?

— Не. Момче, което умря в голямата епидемия, дошла от изток преди четиридесет години. Горкото дете! То дойде на този свят и си отиде от него като мушичка напролет и това изтръгна къс от сърцето ми и разби сърцето на Корам. Тогава ме повикаха да се върна при своите, защото Ямбе-Ака беше призовала майка ми при себе си и аз бях новата кралица на клана. Трябваше да си тръгна и аз го направих.

— Виждали ли сте се след това с Отец Корам?

— Никога. Получавах вести за него. Чух, че е ранен от скрелингите с отровна стрела, и му пратих билки и магии, които да го изцерят, но не намерих сили да се срещна с него. Чух как след това се пречупил и как помъдрял, научих, че е започнал да чете и да търси знанието, и се гордеех с него. Но времената бяха опасни за моя клан, заплашваше ни война между вещиците, освен това мислех, че може да ме забрави и да си вземе човешка жена…

— Никога не би го направил! — заяви Лира. — Трябвало е да отидете да го видите. Той още ви обича, знам го!

— Но той ще се срамува от старостта си, а аз не искам да му причиня мъка.

— Възможно е. Но поне би трябвало да му пратите вест. Така мисля аз.

Серафина Пекала замълча. Панталеймон се превърна в птица и литна към клонката й — признание, че може би са прекалили.

— Защо хората имат демони, Серафина Пекала? — първа наруши мълчанието Лира.

— Всички питат за това, но никой не знае отговора. Откакто има хора, има и демони. Това е, което ни отличава от животните.

— Да, вярно е, че сме различни… Например мечките. Странни същества са мечките, нали? Мислиш си, че са почти хора, а те вземат, че направят нещо толкова странно и диво… Но знаете ли какво ми каза Йорек? Че бронята била за него като демона за човека. Че е душата му. Но и в това са различни, защото той сам си е направил бронята. Когато го пратили в изгнание, му взели бронята, но той намерил небесен метал и си направил нова. Все едно си направил нова душа. Ние не можем да създадем сами демоните си. После хората в Тролезунд му дали да пие спирт и му откраднали и тази броня, но аз разбрах къде я крият и той си я взе обратно… Чудя се само защо му е да се връща в Свалбард. Те ще го посрещнат с оръжие, може да го убият… Аз обичам Йорек. Обичам го толкова много, че не искам да идва с нас.

— Той казвал ли ти е кой е?

— Само името си. Знам и онова, което ни каза Консулът в Тролезунд.

— Той е от благородно потекло. Принц. Всъщност, ако не беше извършил престъпление, сега щеше да е крал на мечките.

— Но техният крал се казва Йофур Ракнисон.

— Йофур Ракнисон стана крал след изгнанието на Йорек. Йофур е принц, разбира се, иначе не биха му позволили да седне на трона. Той обаче е по човешки умен — сключва споразумения, влиза в съюзи. Не живее като мечките в ледена крепост, а в новичък дворец и намеква за размяна на посланици с хората и за разработване на огнените мини с помощта на инженери хора… Много е хитър и е изкусен дипломат. Разправят, че той подтикнал Йорек към престъплението, за което бил изгонен, а според някои дори и да не е участвал в тази провокация, няма нищо против поданиците му да мислят така, защото това доказва колко е хитър и находчив.

— А какво е направил Йорек? Виждате ли, една от причините да го обичам е, че някога баща ми е направил същото и е бил наказан. Струва ми се, че двамата си приличат. Йорек ми каза, че е убил друг мечок, но не знам как се е стигнало дотам.

— Свадата е била заради женска. Когато станало ясно, че Йорек е по-силният, другият мечок не пожелал да се предаде, както е обичаят. При цялата си гордост мечките винаги признават превъзходството на по-силния и отстъпват, но онзи кой знае защо не го направил. Разправят, че Йофур Ракнисон му е втълпил нещо или му е дал някакви билки. Във всеки случай младият мечок отказал да се покори, а Йорек Бирнисон позволил яростта му да надделее над разума. Нататък присъдата била ясна: можел е да го рани, но не е трябвало да го убива.

— Значи е щял да бъде крал — каза Лира. — И аз чух нещо за Йофур Ракнисон от Странстващия професор в „Джордан“ — той е бил на север и се е срещал с него. Каза… жалко, че не си спомням добре думите му. Нещо в смисъл, че се е добрал с измама до трона… Мисля си какво ми каза веднъж Йорек — че никой не може да измами мечка, и ми го доказа. Излиза обаче, че и двамата с противника ми са били измамени. Може би човек не може да измами мечка, но самите мечки могат. Само че… Хората в Тролезунд са успели, нали така? Дали са му да пие и са му взели бронята.

— Може би могат да бъдат излъгани, когато постъпват като хора — вметна Серафина Пекала. — Ако се държат като мечки, това сигурно не може да стане. При нормални обстоятелства мечките не пият. Йорек Бирнисон е пил, за да забрави срама от изгнанието, и това е позволило на хората в Тролезунд да го измамят.

Лира кимна. Тази мисъл й хареса. Йорек я изпълваше с безкрайно възхищение и сега беше доволна, че намира потвърждение на благородството му.

— Добре се сетихте — каза тя. — Нямаше да знам, ако не ми бяхте казали. Мисля, че сте по-умна от госпожа Колтър.

Лира се замисли и задъвка парчето тюленово месо, което намери в джоба си.

— Серафина Пекала — обади се момичето по някое време, — какво е Прахът? Защото си мисля, че всички тези проблеми са заради него, но никой не ми е казал още какво представлява.

— Не знам — отвърна Серафина Пекала. — Вещиците никога не са се вълнували от Праха. Мога само да ти кажа, че където има свещеници, има и страх от Праха. Госпожа Колтър не е свещеник, разбира се, но е могъщ агент на Магистратурата. Тя е създала Жертвения съвет и е убедила Църквата да плаща за Болвангар именно заради интереса си към Праха. Не можем да разберем подбудите й, но има много неща, които не разбираме. Виждаме, че тартарите пробиват дупки в черепите си, и се чудим колко е странно това. Така че Прахът е странно нещо и ние също се питаме що за чудо е, но не убиваме и не разрушаваме, за да го разберем. Оставяме това на Църквата.

— Църквата? — повтори Лира.

Спомни си един разговор с Панталеймон в Блатата, когато умуваха коя ли е силата, която движи стрелките на алетиометъра, и се сетиха за странната въртележка в олтара на „Гейбриъл“. Тамошният свещеник изобщо не криеше, че за религията елементарните частици са от особено значение.

— Възможно е — кимна тя. — Църквата държи в тайна какво ли не. Но повечето й тайни са стари, а Прахът не е. Чудя се дали лорд Азриел не може да ми каже…

Лира отново се прозя.

— По-добре да легна, защото ще замръзна. И долу на земята ми беше студено, но такъв студ като сегашния не съм виждала. Ако стане още малко по-студено, сигурно ще умра.

— Тогава лягай и се увий хубаво в кожите.

— Да, така ще направя. А ако трябва да умра, по-добре да е тук, отколкото долу. Когато видях онова острие, казах си: „Край!“ И двамата си мислехме така. Ужасно беше! Хайде, лягаме си. Събудете ни, когато пристигнем.

Тя се вмъкна сред кожите и се притисна до Роджър. Всяка частица от тялото я болеше, вкочанена от дяволския студ.

Така четиримата спящи пътешественици продължиха пътя си в заледения балон към скалите и глетчерите, към огнените мини и ледените укрепления на Свалбард.

 

 

Серафина Пекала събуди аеронавта, който тутакси отвори очи. Беше омаломощен от студа, но веднага усети, че нещо не е наред. Кошът се люлееше и подскачаше бясно, а четирите вещици, които държаха въжето, едва удържаха балона. Ако го пуснеха, вятърът веднага щеше да го отклони от курса и да го понесе към Нова земя с близо сто мили в час.

— Къде сме? — извика аеронавтът.

Лира също се събуди от люшкането и студа, от който тялото й се беше вкочанило напълно.

Не чу отговора на вещицата, но в светлината на анбарния фенер видя как Лий Скорзби дръпна рязко въжето, водещо към балона и го нави на една кука.

— Изпуснах малко газ — обясни той на вещицата. — Ще се снижим. Прекалено високо летим.

Серафина Пекала извика нещо в отговор, но Лира отново не чу думите й. Роджър също отвори очи. Скърцането на коша можеше да събуди и мъртвец, дори и да не беше люшкането и разтърсването. Демонът на Роджър и Панталеймон се вкопчиха един в друг като мармозетки, а Лира едва се сдържа да не скочи на крака.

— Няма нищо! — бодро изрече Роджър. — Ще кацнем, ще си запалим огън и ще се стоплим. Имам кибрит. Откраднах го от кухнята в Болвангар.

Балонът наистина започна да се спуска, защото няколко секунди по-късно се озоваха в плътен мразовит облак. Приличаше на най-гъстата мъгла, която Лира беше виждала някога.

— Скоро ли… — започна тя, но не довърши, защото се случи нещо странно и противно. Някакво същество колкото половин човешки бой, с ципести криле и извити нокти пропълзя през ръба на коша и се насочи към Лий Скорзби. Главата му беше плоска, с изпъкнали очи и широка жабешка уста, от която се носеше отвратителна воня. Лира дори не успя да извика. Йорек Бирнисон протегна ръка и стовари юмрука си върху него. Съществото се прекатури навън с писък.

— Скален призрак — лаконично обясни мечокът.

В този миг се появи Серафина Пекала и припряно заговори:

— Скалните призраци нападат. Ще приземим балона и ще се отбраняваме. Те са…

Лира не можа да чуе края, защото се чу звук от раздрано платно и балонът се наклони. Ужасен удар отхвърли хората към другия край на коша, където беше отрупана бронята на Йорек Бирнисон. Мечокът протегна огромната си лапа да ги задържи, а в това време кошът неистово се разтърсваше. Серафина Пекала беше изчезнала. Шумът беше оглушителен, а най-силно се чуваха писъците на скалните призраци. Лира ги видя да прелитат наблизо и усети отвратителната им воня.

Последва нов удар, толкова внезапен, че отново ги запрати на пода. Кошът започна да се снижава стремително, като се въртеше със зашеметяваща скорост, сякаш се беше откъснал от балона и сега падаше, без да има какво да го спре. Последва нова поредица от удари и подскоци, сякаш се блъскаха в успоредни каменни стени.

Последното, което Лира видя, беше Лий Скорзби, който изпразни пистолета си в лицето на един скален призрак. Тя затвори очи и се вкопчи ужасена в козината на Йорек Бирнисон. Викове, писъци, свистене, скърцане — всичко това изпълваше въздуха с оглушителен шум.

И най-накрая дойде последният удар, най-силният от всички. Лира изхвърча от коша, ръцете й се разтвориха, дъхът й секна. Докато падаше, тя се превъртя така, че трудно можеше да каже къде е небето и къде земята, но качулката й внезапно се напълни със сухи ледени кристалчета…

Сняг. Беше се приземила в пряспа. Почувства се смазана. Няколко секунди лежа неподвижно, като плюеше сняг, докато най-сетне си освободи пространство да диша.

Нищо не я болеше, просто не можеше да си поеме дъх. Тя внимателно раздвижи ръцете и краката си и повдигна глава.

Почти нищо не видя, защото качулката й още беше пълна със сняг. С усилие, сякаш ръцете й тежаха тонове, тя я отметна и се огледа. Пред погледа й се откри сив свят — бледосиво, тъмносиво, черно — с призрачна сива мъгла, която се носеше наоколо на парцали.

Чуваха се единствено далечните крясъци на скалните призраци високо над главата й и шумът на разбиващите се в скалите морски вълни.

— Йорек! — извика тя с разтреперан глас. Никой не й отговори. — Роджър!

Отново никакъв отговор. Би могла да е сама в целия свят. Но, разбира се, това никога не би било напълно вярно. Панталеймон изпълзя изпод анорака й, превърнат в мишле, за да й прави компания.

— Проверих алетиометъра — каза той. — Нищо му няма. Цял е.

— Изгубени сме, Пан! Видя ли скалните призраци и как господин Скорзби стреляше по тях? Ако слязат насам, с нас е свършено…

— По-добре да се опитаме да намерим коша.

— А най-добре да си мълчим. Преди малко виках, но не биваше, защото ако ни чуят… Ох, къде ли сме?

— Ако знаехме, може би нямаше да се чувстваме по-добре. Ами ако сме в някоя пропаст, от която няма измъкване? И горе на скалите стоят скални призраци, които ще ни видят, щом се вдигне мъглата?

Лира полежа още малко, после внимателно опипа наоколо. Беше паднала в пукнатината между две покрити със сняг скали. Шумът на прибоя се чуваше съвсем близко, на петдесетина метра, съдейки по звука, а отгоре долитаха писъците на скалните призраци, макар и малко по-приглушени. На разстояние два-три метра вече нищо не се виждаше и дори зорките очи на Панталеймон, който се беше превърнал в бухал, не можеха да помогнат.

Лира пипнешком опита да се измъкне от пукнатината, като се хлъзгаше по заледените камъни, но навън видя само скали и сняг. От балона и пътниците му нямаше и следа.

— Не може просто да са изчезнали! — прошепна тя.

Панталеймон в котешки образ стигна малко по-далеч и се натъкна на четири чувала с пясък, който се беше разпилял и вече замръзваше.

— Баласт — промърмори Лира. — Сигурно са го хвърлили, за да се вдигнат нагоре.

Тя преглътна мъчително, за да разкара буцата, заседнала в гърлото й.

— Господи, страх ме е! Дано да са живи и здрави!

Панталеймон скочи в ръцете й, превърна се в мишка и се спотаи в качулката й. Лира чу шум, някакво чегъртане по камъните, и се обърна да погледне.

— Йорек!

Думата заседна в гърлото й. Не беше Йорек Бирнисон, а непознат мечок в лъскава броня, върху която проблясваха кристалчета скреж, и с пера на шлема.

Той застина на около два метра от Лира и тя си помисли, че този път наистина е свършено с нея.

Мечокът раззина паст и изрева. Ехото отекна в скалите, а отгоре му отговориха дивите писъци на скалните призраци. От мъглата изникна още един мечок, после трети. Лира стоеше изправена и стискаше малките си юмручета.

— Как се казваш? — изрече първият.

— Лира.

— Откъде идеш?

— От небето.

— С балон?

— Да.

— Идваш с нас. Ти си наша пленница. Хайде!

Уморена и уплашена, Лира се запрепъва след мечките по хлъзгавите ръбести камъни, като се чудеше с каква хитрост ще се измъкне този път.

19.
Пленничеството

Мечките поведоха Лира през един овраг между скалите, където мъглата беше още по-гъста, отколкото на брега. Писъците на скалните призраци и шумът на прибоя се чуваха все по-слабо, докато се изкачваха нагоре, и скоро до тях долитаха само крясъците на морските птици. Катереха се мълчаливо по скалите и преспите, а Лира се взираше внимателно в мъглата и напрягаше слуха си, но по нищо не личеше, че не е единственият човек в Свалбард. А Йорек можеше да е мъртъв.

Командирът на мечките не й проговори, докато не се озоваха на равна площадка. Там спряха. Съдейки по шума на вълните, сигурно бяха на върха на скалите. Лира си помисли за бягство, но не се реши да предприеме каквото и да е.

— Погледни нагоре — каза мечокът, когато един порив на вятъра разтвори завесите на мъглата.

Светлината беше оскъдна, но Лира все пак се взря и остана изумена. Стояха пред огромна каменна сграда. Беше висока поне колкото най-високата част на „Джордан“, но далеч по-масивна и цялата украсена с барелефи, представящи победите на мечките — покорени скрелинги, оковани тартари, затворени в огнените мини, цепелини, каращи дарове от целия свят на краля на мечките Йофур Ракнисон.

Поне така й обясни командирът на отряда и тя трябваше да приеме думите му на доверие, защото всяка издатина на богато украсената фасада беше приютила морски птици, които грачеха, крещяха и летяха наоколо, а изпражненията им бяха покрили цялата сграда с мръснобели струпеи.

Мечките обаче като че не забелязваха мръсотията. Поведоха Лира към огромна арка, замръзналата земя под която беше покрита с птичи нечистотии. Следваше широк двор, голямо стълбище и няколко порти, на всяка от които стоеше мечок в броня и ги пропускаше само след като чуеше паролата. Броните им бяха полирани и лъскави и всички имаха пера на шлемовете. Лира неволно ги сравняваше с Йорек Бирнисон и сравнението винаги беше в негова полза — той беше по-могъщ, по-грациозен и бронята му беше истинска, с петна от ръжда и кръв, със следи от битките, а не елегантно украшение като тези на сънародниците му.

Колкото по-навътре влизаха, толкова по-топло ставаше. Усилваше се и миризмата. Дворецът на Йофур Ракнисон вонеше отвратително на гранясала тюленова мас, тор, кръв и помия. Лира смъкна качулката си да се разхлади и сбърчи нос. Надяваше се, че мечките не разбират човешките гримаси. На всеки няколко метра имаше железни скоби, в които бяха поставени газени лампи, и в мъждивата им светлина не винаги беше лесно да се ориентира.

Най-сетне спряха пред тежка желязна врата. Стражът дръпна масивното резе, а командирът внезапно бутна Лира вътре с огромната си глава и я просна на пода. Още преди да се е изправила на крака, резето щракна зад гърба й.

Беше тъмно като в рог, но Панталеймон се превърна в светулка и разреди малко тъмнината. Бяха в тясна килия, по чиито стени се стичаше влага, имаше само една каменна пейка. В дъното тъмнееше купчина дрипи, които вероятно трябваше да представляват легло, и това беше всичко.

Лира седна и заопипва дрехите си за алетиометъра.

— Доста го блъскахме, Пан — прошепна тя. — Дано да е цял.

Панталеймон кацна на ръката й и я освети, докато Лира се опитваше да се съсредоточи. Една част от нея ликуваше, че макар да е в ужасна опасност, е достатъчно спокойна да тълкува алетиометъра. Символите, които й бяха нужни, за да зададе въпросите, сами изникваха в главата й така естествено, както мускулите движеха ръцете и краката й. Дори не й се налагаше да мисли за това.

Тя завъртя стрелките и мислено зададе въпроса: „Къде е Йорек?“

Отговорът не се забави: „На един ден път оттук, отнесен от балона, но бърза насам.“

„А Роджър?“

„Той е с Йорек.“

„Какво ще направи Йорек?“

„Мисли да нахълта в двореца, за да те отърве, независимо от всички трудности.“

Тя остави алетиометъра, този път истински разтревожена.

— Те няма да му позволят. Прекалено много са. Защо не бях вещица, Пан! Тогава ти щеше да излезеш, да му отнесеш вест и щяхме да измислим подходящ план…

В този миг се случи нещо, което я накара да настръхне.

В тъмното, само на няколко крачки от нея прозвуча мъжки глас:

— Коя си ти?

Тя скочи на крака с вик. Панталеймон се превърна в прилеп и запищя над главата й.

— Коя си? — повтори мъжът. — Кажи, де! Говори!

— Стани пак светулка, Пан — изрече момичето с разтреперан глас. — Но не се приближавай много.

Светлинната затанцува във въздуха и закръжи около главата на човека. Оказа се, че дрипите в ъгъла не са били завивки, а мъж с посивяла брада, прикован към стената, чиято сплъстена коса се спускаше върху раменете. Демонът му, изнемощяла змия, лежеше на скута му, само езикът й се стрелкаше от време на време към пърхащия наоколо Панталеймон.

— Как се казвате? — попита Лира.

— Джотам Сантелия — отвърна човекът. — Професор съм към Кралската катедра по космология на Глостърския университет. А ти коя си?

— Лира Белакуа. За какво ви затвориха?

— Злобата и завистта са причината. А ти откъде идваш?

— От колежа „Джордан“.

— Какво? От Оксфорд?

— Да.

— Там ли е още онзи негодник Трелони?

— Странстващият професор? Да, там е.

— Докога, за бога! Отдавна трябваше да го принудят да се махне от науката. Лицемерен плагиат! Надут глупак!

Лира промърмори нещо неопределено.

— Публикува ли вече статията си за фотоните в гама-лъчите? — продължи да пита мъжът, като се наведе напред.

Лира се отдръпна.

— Не знам — отвърна тя, но после навикът да си измисля взе връх. — Всъщност не. Сега си спомних. Той каза, че трябвало да провери още веднъж някои изчисления. Освен това каза… че имал намерение да пише за Праха.

— Негодник! Крадец! Мерзавец! Мошеник! — изруга човекът, разтреперан от гняв.

Лира за миг се уплаши, че ще получи удар. От ъгълчетата на устата му се стичаше слюнка.

— Да — съгласи се тя. — И аз винаги съм мислела, че е мошеник и подлец.

Беше цяло чудо, че в килията беше попаднало момиченце, което познаваше не друг, а заклетия му враг, но старецът като че не забелязваше. Горкият, явно беше съвсем луд и в това нямаше нищо чудно, но можеше да разполага с информация, която Лира да използва.

Тя се приближи предпазливо до него.

— Професор Трелони обичаше да се хвали колко добре познава краля на мечките…

— Да се хвали? Разбира се, той друго не може! Фукльо! И пират! Няма нито един собствен труд! Всичко е откраднато от по-кадърните!

— Точно така е — най-искрено заяви Лира. — А когато направи нещо свое, нищо не излиза.

— Да, да! Напълно си права! Никакъв талант, никакво въображение, всичко е лъжа от начало до край!

— Ето, аз си мисля, че вие например знаете за мечките много повече от него…

— За мечките? Ха, че аз мога да напиша цял трактат за тях! Нали точно затова ме затвориха!

— Как така?

— Знам твърде много за тях и те не посмяха да ме убият. Не биха посмели, колкото и да им се иска. Аз имам приятели, могъщи приятели.

— Да — съгласи се тя. — И съм сигурна, че ще сте чудесен учител. С вашия опит и знания!

При цялата му лудост явно у него просветна искрица здрав разум и той я изгледа остро, сякаш подозираше, че му се подиграва, Лира обаче цял живот си беше имала работа с недоверчиви и капризни Професори и го загледа с такова искрено възхищение, че мъжът омекна.

— Учител… Да, бива ме за учител. Дай ми подходящ ученик, а аз ще запаля пожар в ума му!

— Защото вашите знания не бива просто да изчезнат безследно! — окуражи го тя. — Те трябва да стигнат до другите, за да ви запомнят.

— Така е — кимна сериозно ученият. — Много разумно изказване, дете. Как ти е името?

— Лира. Ще ме научите ли за мечките?

— Мечките… — повтори той със съмнение.

— Наистина искам да знам повече за космологията и за Праха, но не съм достатъчно умна за това. Трябват ви по-умни ученици. Но за мечките мога да науча нещичко. Можем да се поупражняваме върху тези неща и може би ще стигнем и до Праха.

Той кимна замислено.

— Да, струва ми се, че си права. Има връзка между микрокосмоса и макрокосмоса! Звездите са живи, дете. Знаеше ли го? Всичко тук е живо и е подчинено на велика цел! Вселената се подчинява на голям замисъл! Всяко нещо си има цел и смисъл. Смисълът на твоето съществуване е да ми го напомниш. Чудесно, чудесно! В отчаянието си го бях забравил. Чудесно, детето ми!

— Виждал ли сте краля? Йофур Ракнисон?

— Да, разбира се. Дойдох тук по негова покана. Той имаше намерение да открие университет. Щеше да ме направи ректор. Това щеше да е голям удар за Кралското арктическо общество, в това число и за Трелони.

— И какво стана?

— Бях предаден от дребни хорица, сред които и Трелони, разбира се. Той беше тук, в Свалбард. Разпространяваше лъжи и клевети по мой адрес, че не съм бил учен. Клевети! Злословия! А кой откри доказателството на хипотезата на Барнард-Стоукс, а? Сантелия! Трелони не можа да го преглътне и започна да сипе лъжи. Йофур Ракнисон заповяда да ме хвърлят тук. Но един ден ще изляза оттук, ще видиш. И ще бъда Ректор! Тогава Трелони ще дойде да ме моля за милост. И нека посмеят тогава от Кралското арктическо общество да отрекат научните ми заслуги! Всичките ще ги разоблича!

— Мисля, че Йорек Бирнисон ще ви повярва, когато се върне — подметна Лира.

— Йорек Бирнисон? Чакай от умрял писмо! Той никога няма да се върне.

— Вече пътува насам.

— Тогава ще го убият. Той не е мечка, а изгнаник. Също като мен. Без каквито и да било права и привилегии.

— Да предположим все пак, че Йорек Бирнисон се върне. И извика Йофур Ракнисон на двубой…

— Не, няма да го допуснат — решително заяви Професорът. — Йофур никога няма да признае правото на Йорек Бирнисон да се бие с него. Йорек просто няма никакви права. Със същия успех може да е тюлен, морж или каквото и да е друго, но не и мечка. Все едно е тартарин или скрелинг. Няма да го удостоят с честта да се бие с мечка. Ще го убият с огнехвъргачки още преди да се е приближил. Без надежда. Без милост.

Лира усети как в гърдите й се надига отчаяние.

— А другите затворници? — попита тя. — Знаете ли къде ги държат?

— Другите затворници ли?

— Ами… например лорд Азриел.

Професорът изведнъж се промени, сви се уплашено и се притисна до стената.

— Ш-шт! По-тихо! Ще те чуят! — изсъска той.

— Защо не бива да споменаваме лорд Азриел?

— Забранено е! Опасно! Йофур Ракнисон не позволява да се споменава името му!

Лира се приближи до него и също заговори шепнешком.

— Защо? — попита тя.

— Жертвеният съвет е натоварил Йофур Ракнисон със задачата да държи в плен лорд Азриел. Госпожа Колтър дойде лично да се срещне с краля и му предложи какви ли не привилегии, само и само да държи лорд Азриел по-далеч от тях. Аз го знам, защото по онова време се ползвах с благоразположението на Йофур. Да, срещнах се с госпожа Колтър и имах дълъг разговор с нея. Йофур си изгуби ума по нея. Само за госпожа Колтър приказваше. За нея би направил абсолютно всичко. Ако тя поиска от него да държи лорд Азриел на стотици мили далеч, той ще го направи. Няма нищо, на което не би се съгласил. Знаеш ли, че има намерение да нарече столицата си на нейно име?

— Значи той не би позволил на никого да се срещне с лорд Азриел?

— За нищо на света! Но той се бои и от лорд Азриел и играе много трудна игра. Йофур обаче е умен. Опитва се да угоди и на двамата. Държи лорд Азриел изолиран, за да е доволна госпожа Колтър, и в същото време доставя цялото оборудване, което лордът поиска, за да удовлетвори и неговите желания. Това равновесие не може да изтрае дълго. Прекалено нестабилно е. Не можеш да угодиш на всички. Скоро ще рухне. Знам го от сигурен източник.

— Наистина ли? — попита Лира механично, но умът й беше другаде. — Кога ще ни нахранят, Професоре?

— Да ни нахранят ли?

— Трябва от време на време да ни носят по нещо за ядене, иначе ще умрем от глад. Пък и на пода има кости. Предполагам, че са тюленови?

— Тюленови… Не знам. Възможно е.

Лира се изправи и пипнешком тръгна към вратата. Разбира се, нямаше дръжка, нито ключалка, нямаше и процепи, през които да влиза светлина. Тя опря ухо във вратата, но не чу нищо. Зад гърба й старецът си мърмореше нещо. Веригите му издрънчаха, когато той се обърна с лице към стената и не след дълго започна да похърква.

Тя се върна на пейката. Панталеймон, уморен от усилието да излъчва светлина, се беше превърнал в прилеп и това му се отразяваше много добре. Хвърчеше в тъмното и надаваше тихи писъци, а в това време Лира седеше на пейката и си гризеше ноктите.

Внезапно тя си спомни нещо, което беше чула от Странстващия професор в Стаята за отдих. Нещо, което я глождеше, откакто Йорек Бирнисон за пръв път спомена името на Йофур. Сега то изплува изведнъж — професор Трелони беше казал, че Йофур Ракнисон повече от всичко на света мечтае да си има демон.

Естествено, тогава тя не разбра какво означава това, защото нямаше представа, че Йофур Ракнисон не е човек. А хората имаха демони, така че се получаваше пълна безсмислица.

Сега вече й стана ясно. Всичко, което беше чула за мечия крал, се свеждаше до едно: Йофур Ракнисон искаше да бъде човек и да си има демон.

И още в същия миг в ума й се зароди план. Имаше начин Йофур Ракнисон да бъде принуден да направи нещо, което иначе не би направил. Начин Йорек Бирнисон да заеме престола, който му се полагаше по право. Начин да се добере до лорд Азриел и да му даде алетиометъра.

Трябваше само планът да узрее в главата й.

 

 

Тя беше почти заспала, когато резето изщрака и вратата се отвори. Вътре нахлу светлина и Лира тутакси скочи на кр