Майкъл Скот
Алхимикът (34)

Глава 33

Беше късно следобед, когато Джош най-сетне свърна с хамъра по дългия виещ се път, който водеше към малкия град Охай. Напрежението от шестстотин и трийсетте километра непрекъснато шофиране бе отпечатано върху лицето му и макар че компютърът беше дал приблизително време от шест часа и половина, беше му отнело близо девет. Да кара големия хамър по магистралата, бе изненадващо лесно: просто включваше автопилота и го оставяше. Това беше отегчително, но пък извън магистралата, по другите пътища, управлението на хамъра беше истински кошмар. Изобщо не приличаше на компютърните игри. Джипът беше ужасно голям и Джош непрекъснато се тревожеше, че ще прегази нещо. Освен това голямата лъскава, черна кола привличаше вниманието — никога не беше предполагал, че ще са му нужни затъмнени стъкла. Зачуди се какво ли биха си помислили хората, ако знаеха, че колата се управлява от петнадесетгодишно момче.

Пътят зави надясно и пред Джош се появи дългата права главна улица на Охай. Той забави, докато подминаваше „Медиум Бутика“^[1] и Охайския кинотеатър; после светофарът на Сигнал Стрийт светна червено и той спря, приведе се над волана и се взря през зацапаното, покрито с размазани буболечки, предно стъкло. Първото му впечатление, докато гледаше празната улица, беше, че Охай е изненадващо зелен. В Калифорния беше юни — времето, когато повечето растителност пожълтява и вехне, а тук навсякъде имаше зелени дървета, които контрастираха с белия камък на сградите. Точно пред него, от дясната му страна, една ниска, пищно украсена, кула от бял камък се издигаше над пощенския клон на фона на яркото синьо небе, докато отляво встрани от пътя имаше редица магазинчета, подслонени под редица бели каменни арки.

Като хвърли поглед към огледалото за обратно виждане, той с изненада срещна погледа на Скати.

— Мислех, че спиш — каза той тихо.

Софи, която след няколко часа път се бе преместила на седалката до него, спеше свита, а Фламел похъркваше леко до Скати.

— Аз нямам нужда от сън — каза тя простичко.

Имаше много въпроси, които му се искаше да зададе, но попита само:

— Знаеш ли къде отиваме?

Тя се наведе напред, подпря ръце на облегалката му и положи брадичка върху ръцете си.

— Право напред, покрай пощенския клон — това е сградата с кулата, — а след Либи парк и Фокс Стрийт завий надясно и намери място за паркиране. — Тя кимна наляво, към редицата магазини, сгушени под белите арки. — Отиваме там.

— Там ли се намира баба ти?

— Да — отвърна кратко Скати.

— А тя наистина ли е вещица?

— Не просто вещица. Тя е първата Вещица.

 

 

— Как се чувстваш? — попита Софи. Тя стоеше на тротоара и се протягаше — беше се изправила на пръсти и извиваше гърба си в дъга. Вратът й изпука. — Това е хубаво — добави тя, като затвори очи и обърна лице към слънцето, което още се намираше високо в безоблачното нежносиньо небе.

— Аз би трябвало да ти задам този въпрос — рече Джош, като се измъкна от колата. Той се прозя и се протегна, въртейки глава насам-натам. — Не искам никога вече да карам кола — добави той. После й прошепна. — Радвам се, че си добре. — Той се поколеба. — Добре си, нали?

Софи се пресегна и стисна ръката на брат си.

— Така мисля.

Фламел излезе от колата и затръшна вратата. Скати вече се бе дръпнала настрани и стоеше на сянка под едно дърво. Измъкна от джоба си чифт огледални слънчеви очила и ги сложи. Алхимикът отиде при нея, докато Джош се опитваше да включи алармата. Колата изпиука веднъж и светлините й премигнаха.

— Трябва да поговорим — рече Фламел тихо, макар че улицата бе пуста. Прокара пръсти през късо подстриганата си коса и по ръката му останаха косми. Той ги погледна за миг, после избърса ръка в джинсите си. Върху лицето му се бе отпечатала още една година, леко увеличавайки бръчките около очите и от двете страни на устата му. — Тази, с която ще се видим, понякога е… — Той се поколеба, после добави: — … трудна.

— На мен ли го казваш? — промърмори Скати.

— Какво имаш предвид под трудна? — попита разтревожен Джош. След всичко, с което се бяха сблъскали, трудна би могло да означава какво ли не.

— Своенравна, раздразнителна, свадлива… и това е, когато е в добро настроение — рече Скати.

— Ами когато е в лошо?

— Тогава най-добре изобщо да не сте в същия град!

Джош беше озадачен. Обърна се към алхимика.

— Тогава защо отиваме при нея?

— Защото Пернел така ми каза — отговори той търпеливо.

— Защото тя е Господарката на въздуха и може да научи Софи на основните неща от магията на въздушната стихия и защото може да й даде някои съвети как да се пази.

— От какво? — попита стреснато Джош.

— От самата себе си — отвърна сухо Фламел и тръгна обратно към Охай Авеню.

Скати излезе от сянката и го последва.

— Ще ми се да си бях взела слънчобран. Много лесно изгарям на това слънце — изсумтя тя, докато се отдалечаваха. — И почакай само да ми видиш луничките на сутринта.

Джош се обърна отново към сестра си; започваше да придобива някаква представа за бездната, която сега го делеше от близначката му.

— Имаш ли някаква представа за какво говорят? Да се пазиш от самата себе си? Какво ще рече това?

— Мисля, че знам. — Софи се намръщи. — Всичко около мен е толкова… гръмко, толкова ярко, толкова отчетливо, толкова наситено. Все едно някой го е усилил до дупка. Сетивата ми са толкова изострени; няма да повярваш какво чувам. — Тя посочи към една очукана червена тойота, която бавно се движеше по пътя. — Жената в онази кола говори по телефона с майка си. Казва й, че не иска риба за вечеря. — Посочи към един камион, паркиран в двор от другата страна на улицата. — Отзад на камиона има стикер; искаш ли да ти кажа какво пише на него?

Джош примижа; не можеше да разчете дори регистрационния номер.

— Преди, докато ядохме, вкусът на храната беше толкова силен, че едва не ме накара да повърна. Усещах вкуса на всяко отделно зрънце сол в сандвича. — Тя се наведе и вдигна от земята едно листо на якаранда^[2]. — Мога да проследя всяка жилка върху опакото на това листо със затворени очи. Но знаеш ли кое е най-лошото от всичко? Миризмите — каза тя, гледайки многозначително брат си.

— Хей… — Откакто бе влязъл в пубертета, той бе изпробвал всеки дезодорант на пазара.

— Не, не само ти — усмихна се тя, — макар че наистина трябва да си смениш дезодоранта, а чорапите мисля, че се налага да ги изгориш. Става дума за всички миризми през цялото време. Вонята на бензин във въздуха е ужасна, мирисът на гореща гума на пътя, на мазна храна, дори уханието на тези цветя ми идва в повече. — Тя се спря насред улицата и тонът й рязко се промени. Погледна към брат си и неочаквано от очите й потекоха сълзи. — Това е прекалено много, Джош. Просто е прекалено много. Лошо ми е и главата ми тупти, очите и ушите ме болят, гърлото ме дращи.

Джош се опита непохватно да прегърне сестра си, но тя го отблъсна.

— Моля те, не ме докосвай. Не мога да го понеса.

Джош се помъчи да измисли някакъв отговор, но нямаше какво да каже или да направи. Почувства се ужасно безпомощен. Софи винаги бе силна и се владееше; тя беше човекът, към когото се обръщаше, когато има проблеми. Тя винаги намираше решение.

Досега.

Фламел! Джош усети как гневът му се разгаря отново. За всичко беше виновен Фламел. Никога нямаше да прости на алхимика за това, което бе направил. Вдигна очи и видя Фламел и Скатах да се обръщат към тях.

Девата-воин се приближи забързано.

— Избърши си очите — нареди тя строго. — Не бива да привличаме внимание към себе си.

— Не говори на сестра ми… — започна Джош, но Скати с един поглед го накара да млъкне.

— Да вървим в магазина на баба ми; тя ще може да ти помогне. Намира се ей там отсреща. Хайде.

Софи изтри очите си с ръкав и покорно я последва. Чувстваше се толкова безпомощна. Рядко плачеше — даже на края на „Титаник“ й беше смешно — така че защо плачеше сега?

Пробуждането на магическите й сили й се бе струвало чудесна идея. Харесваше й мисълта, че ще може да управлява и моделира волята си, да насочва ауралната си енергия и да прави вълшебства. Но нещата се бяха оказали различни. Множеството от възприятия я бяха оставили съсипана и изтощена. Болеше я. Ето защо плачеше.

Освен това бе ужасена от мисълта, че болката може да не отмине. В такъв случай какво щеше да прави — какво би могла да направи?

Софи вдигна очи и видя, че брат й я гледа със загриженост.

— Фламел каза, че Вещицата ще може да ти помогне — рече той.

— Ами ако не може, Джош? Ами ако не може?

Той нямаше отговор.

 

 

Софи и Джош пресякоха Охай Авеню и влязоха под аркадата покрай улицата. Там беше хладно и Софи осъзна, че ризата е залепнала на гърба й — усещаше ледената й студенина по гръбнака си.

Настигнаха Никола Фламел, който бе спрял пред малък антикварен магазин със смутено изражение на лицето. Магазинът беше затворен. Без да каже и дума, той почука по хартиения часовник, залепен от вътрешната страна на вратата. Стрелките бяха нагласени на два и тридесет, а една надраскана на ръка бележка отдолу гласеше: „Отидох да обядвам, ще се върна в 2:30.“

Вече наближаваше три и половина.

Фламел и Скати опряха чела в стъклото на вратата, взирайки се вътре, докато близнаците надникнаха през прозореца. В магазинчето, изглежда, се продаваше само стъклария: купи, кани, чинии, преспапиета, орнаменти и огледала. Много огледала. Те бяха навсякъде, с всякакви форми и размери — от малки кръгчета до огромни правоъгълници. Доста от стъклените изделия изглеждаха съвременни, но някои от тези на витрината очевидно бяха антики.

— И какво ще правим сега? — зачуди се Фламел. — Къде ли може да е?

— Сигурно е излязла да обядва и е забравила да се върне — предположи Скати, като огледа улицата в двете посоки. — Днес, изглежда, не е много натоварено, нали?

Макар че беше късен петъчен следобед, движението по главната улица бе слабо и имаше десетина пешеходци, крачещи бавно в безистена.

— Бихме могли да я потърсим в ресторантите — предложи Фламел. — Тя какво обича да яде?

— Не питай — рече бързо Скати, — наистина не ти трябва да знаеш.

— Може би ако се разделим… — започна Никола.

Софи импулсивно се пресегна и завъртя дръжката: една камбанка издрънча мелодично и вратата се отвори.

— Браво, сестричке.

— Видях го веднъж в един филм — промърмори тя. После пристъпи в магазина и извика: — Ехо?

Не последва отговор.

Антикварният магазин беше мъничък — една дълга, правоъгълна стая, но стотиците огледала, някои от които висяха даже от тавана, го правеха да изглежда по-голям, отколкото е всъщност.

Софи вдигна глава и вдъхна дълбоко с разширени ноздри.

— Помирисвате ли това?

Брат й поклати глава. Множеството огледала го изнервяха; постоянно виждаше свои отражения от всички страни и образът му във всяко огледало бе различен, пречупен или разкривен.

— Какво подушваш? — попита Скати.

— Прилича на… — Софи направи пауза. — … на дим от горящи дърва наесен.

— Значи е била тук.

Софи и Джош я изгледаха неразбиращо.

— Това е миризмата на Вещицата от Ендор, ароматът на нейната вещерска магия.

Фламел стоеше до вратата и оглеждаше улицата.

— Не може да е отишла далеч, щом е оставила магазина отключен. Ще отида да я потърся. — Той се обърна към Скати. — Как да я позная?

Тя се ухили, очите й блестяха лукаво.

— Повярвай ми, ще я познаеш, като я видиш.

— Връщам се след малко.

Когато Фламел излезе на улицата, един голям мотоциклет спря почти пред магазина. Мотористът изчака там няколко мига, после форсира двигателя и отпраши с мощен рев. Шумът беше невероятен: всичкото стъкло в магазинчето затрепери и завибрира. Софи притисна ушите си с ръце.

— Не знам колко още ще мога да понасям всичко това — прошепна тя през сълзи.

Джош поведе сестра си към прост дървен стол и я накара да седне. Приклекна от едната й страна. Искаше да подържи ръката й, но се боеше, че ще й причини болка. Чувстваше се напълно безполезен.

Скати коленичи пред Софи, така че лицата им се озоваха на едно ниво.

— Когато Хеката те пробуди, не успя да те научи как да активираш и потискаш усилените си възприятия. В момента сетивата ти работят непрекъснато, но невинаги ще е така, обещавам ти. С малко обучение и няколко простички защитни магии, ще се научиш да активираш сетивата си само за съвсем кратки периоди.

Джош погледна към двете момичета. Отново се почувства изолиран от близначката си: наистина изолиран. Те бяха двуяйчни близнаци и следователно не бяха с еднакви гени. Не изпитваха онези неща, за които често говореха еднояйчните близнаци — да чувстват болка, когато другият е ранен, да познават кога другият е в опасност, — но в момента усещаше страданието на сестра си. Искаше му се да може да направи нещо, за да облекчи болката й.

Като че ли прочела мислите му, Скати изведнъж каза:

— Мога да направя нещо, което би могло да помогне. — Близнаците доловиха колебанието в гласа й. — Няма да боли — добави бързо тя.

— Няма как да боли повече от това, което усещам сега — прошепна Софи. — Направи го — каза тя бързо.

— Първо ми трябва твоето разрешение.

— Соф… — опита да се възпротиви Джош, но сестра му не му обърна внимание.

— Направи го — повтори тя. — Моля те.

— Казах ви, че съм това, което вие човеците наричате вампир…

— Няма да пиеш кръвта й! — изрева Джош ужасен. Стомахът му се преобърна при тази мисъл.

— Казах ти и по-рано, моят клан не пие кръв.

— Не ме интересува…

— Джош — прекъсна го ядосано Софи и от гнева й нейната аура проблесна за секунда, изпълвайки внезапно магазина със сладкия дъх на ванилов сладолед. Някъде стъклени камбанки зазвънтяха от недоловим полъх. — Джош, млъкни. — Тя погледна към Скати. — Какво искаш да направя?

— Дай ми дясната си ръка.

Софи веднага протегна ръката си и Скати я взе между своите. После внимателно нагласи пръстите на лявата си ръка върху тези на момичето, палец върху палец, показалец върху показалец, кутре върху кутре.

— Вампирите-кръвопийци — рече тя отнесено, съсредоточена върху дланите им — всъщност са най-слабите, най-нисшите от нашия клан. Питали ли сте се някога защо пият кръв? Те всъщност са мъртви, сърцата им не бият, нямат нужда от храна, така че кръвта не им осигурява препитание.

— А ти мъртва ли си? — зададе Софи въпроса, който и Джош се готвеше да зададе.

— Не, не съвсем.

Джош погледна към огледалата, но ясно видя отражението на Скатах в тях. Тя улови погледа му и се усмихна.

— Не вярвай на онези стари глупости, че вампирите нямали отражение: разбира се, че имаме; все пак ние сме материални.

Джош гледаше внимателно как Скатах притисна пръстите си към тези на сестра му. Не изглеждаше да става нещо.

После зърна сребристо блещукане в едно огледало зад Скати и осъзна, че в отражението ръката на Софи е започнала да сияе с бледа сребърна светлина.

— Моят народ, Вампирския клан — продължи Скатах много тихо, взирайки се в дланта на момичето, — е от Следващото поколение.

В огледалото Джош видя, че светлината е започнала да се събира в дланта на Софи.

— Ние не сме Древни. Всички ние, които сме родени след гибелта на Дану Талис, изобщо не приличаме на родителите си; различаваме се от тях по непонятни начини.

— И по-рано споменаваше Дану Талис — промърмори Софи сънливо. — Какво е това, някакво място ли? — Нагоре по ръката й пълзеше топло, успокояващо усещане, което донякъде приличаше на бодежи, но бе гъделичкащо и приятно.

— Това бил центърът на света в Древните времена. Древната раса управлявала света от островен континент, известен като Дану Талис. Той се простирал от днешния бряг на Африка до бреговете на Северна Америка и навлизал в Мексиканския залив.

— Никога не съм чувала за Дану Талис — прошепна Софи.

— Чувала си — рече Скатах. — Келтите го наричали Острова Де Данан; днес светът го познава като Атлантида. — В огледалото Джош виждаше, че ръката на Софи вече грее в сребристобяло. Изглеждаше сякаш носи ръкавица. Искрящи пипалца от сребро се увиха около пръстите на Скати като изящни пръстени и тя потрепери.

— Дану Талис бил разцепен, защото Управляващите близнаци — Слънцето и Луната — се сбили на върха на Великата пирамида. Невероятните магически сили, които те освободили, нарушили природното равновесие. Чувала съм, че същата тази необуздана магия, носеща се в атмосферата, причинила промените в Следващото поколение. Някои от нас се родили чудовища, други останали между две различни форми, неколцина притежават необикновената способност да се преобразяват и могат да стават животни по своя воля. А други, като тези, които накрая образувахме Вампирския клан, открихме, че сме неспособни да чувстваме.

Джош изгледа остро Скатах.

— Какво имаш предвид под чувстваме?

Девата-воин се усмихна и го погледна. Зъбите й му се сториха пораснали.

— Изпитваме слаби или никакви емоции. Липсва ни способността да усещаме страх, любов, да се радваме на чувствата на щастие и наслада. Най-добрите воини са не само тези, които не познават страх, но и тези, които не изпитват гняв.

Джош отстъпи от Скати и дълбоко въздъхна. Краката му започваха да се схващат, а пръстите му изтръпнаха. Освен това му се искаше да се отдалечи от вампирката. Сега всички огледала и гладки стъклени повърхности в магазина отразяваха сребристата светлина, лееща се от дланта на Софи нагоре по ръката на Скати. Тя изчезваше в плътта й, преди да стигне до лакътя.

Скати обърна глава да погледне към Джош и той забеляза, че бялото на очите й е станало сребристо.

— Вампирите-кръвопийци нямат нужда от кръвта. Имат нужда от емоциите, усещанията, съдържащи се в нея.

— Ти крадеш чувствата на Софи — прошепна Джош ужасен. — Софи, спри я…

— Не! — извика близначката му, отваряйки широко очи. Бялото на очите й, също като при Скати, бе станало сребърно. — Чувствам как болката си отива.

— Усещанията са прекалено силни, за да може сестра ти да ги понесе. Те стават болезнени и това я кара да се страхува. Аз само отнемам тази болка и страх.

— Защо някой би искал да чувства болка или страх? — зачуди се Джош на глас, едновременно заинтригуван и отблъснат от тази идея. Имаше нещо нередно в това.

— За да се чувства жив — отвърна Скати.