Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тайните на безсмъртния Никола Фламел (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Alchemyst, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 105 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010 г.)
Корекция и форматиране
Проф. Цвети (2010 г.)

Издание:

Майкъл Скот. Алхимикът

Серия Тайните на безсмъртния Никола Фламел, №1

Американска, първо издание

Отговорен редактор: Венера Атанасова

Стилов редактор: Ангелин Минев

Компютърна обработка: Костадин Чаушев

Коректор: Юлиана Василева

ИК „Хермес“ — Пловдив, 2009 г.

ISBN: 978–954–26–0740–3

История

  1. — Добавяне

Глава 12

Джош забеляза пролука между две коли — фолксваген бръмбар и лексус. Натисна здраво педала и тежката кола се стрелна напред. Но пролуката не беше достатъчно широка. Решетката на джипа му удари страничните огледала на другите две коли и ги счупи.

— Опааа… — Джош моментално свали крак от газта.

— Продължавай да караш — заповяда твърдо Фламел. Държеше телефона на Софи и говореше забързано на гърлен, груб език, който не приличаше на нищо, което близнаците бяха чували до този момент.

Като умишлено избягваше да погледне в огледалото за обратно виждане, Джош подкара джипа с рев по моста, без да обръща внимание на клаксоните и виковете зад себе си. Стрелна се по външната лента, после се вмъкна в средната, а след малко се върна отново. Софи се държеше за таблото и наблюдаваше полузажумяла от страх. Видя как джипът отнесе още едно странично огледало; то излетя, въртейки се като на забавен каданс, удари се в покрива на джипа и остави дълга драскотина в черната боя.

— И през ум да не ти минава — прошепна тя, когато един малък италиански спортен кабриолет тръгна към същата пролука между колите, в която се бе прицелил и Джош. Шофьорът — възрастен мъж с много златни ланци около врата — натисна газта и се устреми към пролуката. Не успя.

Тежкият джип закачи малката кола, като само я чукна по бронята. Спортната кола беше отхвърлена настрани и се завъртя на 360 градуса върху претъпкания мост, при което удари четири други коли. Джош се шмугна в пролуката.

Фламел се обърна в седалката и погледна през задното стъкло към хаоса, който бяха оставили подире си.

— Стори ми се, каза, че можеш да шофираш — промърмори той.

— Мога — каза Джош, изненадан, че гласът му звучи толкова спокойно и уравновесено. — Но не съм казвал, че съм много добър шофьор. Мислиш ли, че някой е видял регистрационните ни номера? — попита той. Това изобщо не приличаше на компютърна игра! Дланите му бяха влажни и хлъзгави, а по лицето му се стичаха едри капки пот. Един мускул на левия му крак потръпваше от усилието да държи педала на газта натиснат здраво до пода.

— Струва ми се, че те си имат други грижи — прошепна Софи.

Враните се бяха спуснали върху моста Голдън Гейт. Бяха хиляди. Идеха на черна вълна, с грачене, крясъци и плясък на криле. Закръжиха над колите, пикираха ниско, а някои дори кацаха по покривите и кълвяха метала и стъклото. По цялата дължина на моста колите започнаха да се блъскат.

— Загубили са концентрация — рече Скатах, наблюдавайки поведението на птиците. — Търсят ни, но са забравили описанието ни. Имат толкова малки мозъчета — добави тя презрително.

— Нещо е отвлякло вниманието на тъмната им господарка — каза Фламел. — Пернел — добави той радостно. — Чудя се какво ли е направила. Нещо драматично, без съмнение. Винаги е имала театрален усет.

Но още докато говореше, птиците се издигнаха отново във въздуха, а после като една обърнаха черните си очи по посока на бягащия черен джип. Този път техният грак прозвуча като победоносен вик.

— Те се връщат — каза Софи бързо и задъхано. Усети как сърцето й блъска силно в гърдите. Погледна към Фламел и Девата-воин за подкрепа, но мрачните им изражения никак не я успокоиха.

Скатах я погледна и каза:

— Сега вече загазихме.

Огромна, черна, перната маса се устреми подир джипа.

Движението на моста беше спряло. Хората седяха в колите си, вцепенени от ужас, докато птиците прелитаха над покривите им, противни и носещи смрад. Джипът беше единствената движеща се кола. Джош беше натиснал педала плътно до пода и стрелката на скоростомера клонеше към 130 км/ч. Той свикваше все повече с уредите и поне от минута не беше блъснал нищо. Краят на моста вече се виждаше. Джош се усмихна. Щяха да успеят.

 

 

Но огромна врана кацна върху предния капак.

Софи изпищя и Джош завъртя рязко волана, опитвайки се да събори злокобното създание, но то се държеше здраво с нокти в изпъкналите ръбове на капака. Враната изви главата си на една страна, като изгледа първо Джош, а после и Софи, след което с два къси подскока се озова до предното стъкло и се втренчи настоятелно вътре с блестящите си черни очи.

Клъвна стъклото… и върху него се появи малка звездовидна дупчица.

— Тя не би трябвало да е способна на това — каза Джош, като се мъчеше да следи пътя.

Враната клъвна пак и се появи още една дупчица. Чу се тупване, последвано от второ и трето, и още три врани се приземиха върху покрива на колата. Металният покрив зазвънтя, когато птиците започнаха да го кълват.

— Мразя враните — въздъхна Скатах. Зарови из чантата си и извади нунчаку — дълги по тридесет сантиметра дървени пръчки, покрити с резба, които бяха свързани помежду си с десетсантиметрова верига. Тя потупа с пръчките по дланта си. — Жалко, че нямаме люк на покрива — рече Девата-воин. — Щях да изляза навън и да ги пообработя малко с това.

Фламел посочи към един лъч слънчева светлина, който влизаше през дупчица в покрива.

— Скоро може и да имаме. Освен това — добави той, — тези не са обикновени врани. Трите на покрива и тази на капака са зловрани, любимките на Мориган.

Огромната птица на капака клъвна отново предното стъкло и този път човката й успя да го пробие.

— Не съм сигурна какво мога да направя… — започна Скатах, но тогава Софи се наведе и натисна бутона за чистачките. Тежките чистачки се раздвижиха… и просто пометоха птицата сред облак от пера и пронизителен грак на изненада. Червенокосата Дева-воин се усмихна. — Е, и така става, разбира се.

Вече и останалите птици бяха застигнали джипа. Те покриха колата като голямо одеяло. Десетки, стотици се струпаха върху покрива, капака, вратите, вкопчвайки се във всяка възможна пролука. Ако някоя се изпуснеше, дузина други се сборичкваха за мястото й. Шумът в колата беше невероятен, докато хилядите птици кълвяха метала, стъклата, вратите. Измъкнаха гумените уплътнения на прозорците и разкъсаха на парчета резервната гума отзад. Върху капака имаше толкова много птици, че Джош не виждаше накъде кара. Отпусна крака си от газта и колата започна да забавя.

— Карай! — извика Фламел. — Ако спреш, наистина сме загубени.

— Но аз не виждам!

Фламел се наведе напред през седалките и протегна дясната си ръка. Софи забеляза малката кръгла татуировка от вътрешната страна на китката му. В кръга имаше кръст, който излизаше от очертанията му. Само за миг татуировката засия… а после алхимикът щракна с пръсти. Мъничко кълбо съскащ, пращящ пламък изникна от върховете на пръстите му.

— Затворете очи — нареди той. И веднага насочи топката към стъклото.

Дори през затворените си клепачи близнаците видяха ослепителната светлина, която озари вътрешността на колата.

— А сега карай — заповяда Никола Фламел.

Когато близнаците отвориха очи, повечето врани бяха изчезнали от капака, а малкото останали изглеждаха зашеметени и объркани.

— Това няма да ги задържи задълго — рече Скати. Вдигна поглед, когато една остра човка проби дупка в металния покрив. Тя замахна светкавично с нунчакуто. Беше хванала едната пръчка в ръката си, а другата, прикрепена към късата верига, се стрелна и уцели с размазваща сила забитата в покрива човка. Чу се стреснат грак и човката изчезна, леко огъната.

Софи понечи да погледне в страничното огледало. То се люшкаше отстрани, държейки се само на парченце метал и няколко жици. Видя още птици — хиляди, — които се приближаваха, за да заместят онези, които бяха пометени, и разбра, че няма да се измъкнат. Птиците бяха прекалено много.

— Слушайте — каза изведнъж Никола Фламел.

— Не чувам нищо — рече мрачно Джош.

Изведнъж Софи дочу звука. И усети как косъмчетата на ръцете й настръхват. Нисък и самотен, шумът беше все още едва доловим. Беше като бриз, в един миг звучеше тихо и нежно, а в следващия по-силно и едва ли не ядосано. В колата лъхна странен мирис.

— Каква е тази миризма? — попита Джош.

— Прилича на ароматни портокали — рече Софи, вдъхвайки дълбоко.

— Нарове — каза Фламел.

А после се появи вятърът.

Той се понесе с вой над залива, топъл и екзотичен, понесъл аромата на кардамон и розова вода, на лимон и на пелин, после се втурна по дължината на моста и помете птиците от подпорите и колите, завъртя ги във въздуха. Накрая вятърът достигна до джипа. Птиците бяха изчезнали, а купето се изпълни с мирис на пустиня, сух въздух и топъл пясък.

Софи натисна бутона и накълваното стъкло се спусна. Тя подаде глава навън, вдишвайки богатия на аромати въздух.

Огромното ято бе отнесено от вятъра високо в небето. Една птица се опита да се измъкне — голяма зловрана, както се стори на Софи, — но бързо беше уловена от струята на топлия вятър и върната обратно в ятото. Отдолу гъмжилото от птици приличаше на мръсен облак… а после облакът се разсея, птиците се пръснаха, оставяйки небето отново чисто и синьо.

Софи погледна назад по моста. Голдън Гейт беше абсолютно непроходим; навсякъде имаше катастрофирали коли, които задръстваха платната… и разбира се, успешно блокираха пътя на всеки, който би решил да ги преследва, осъзна тя. Всяко возило беше нацвъкано с бели птичи курешки. Тя погледна към брат си и се стресна, като забеляза кръв върху долната му устна. Измъкна от джоба си хартиена кърпичка.

— Ти си ранен! — рече тя припряно, навлажни края на кърпичката и посегна да изтрие лицето на брат си.

Джош отблъсна ръката й.

— Стига. Това е отвратително. — Той докосна устната си с пръст. — Сигурно съм се прехапал. Дори не съм усетил. — Взе кърпичката от сестра си и изтри брадичката си. — Нищо работа. — После се усмихна. — Видя ли мръсотията, която птиците оставиха там отзад. — Софи кимна. Той направи отвратена физиономия. — Е, това вече ще смърди!

Софи се облегна в седалката, успокоена, че брат й е добре. Наистина се уплаши, когато видя кръвта. После една мисъл внезапно я порази и тя се обърна към Фламел.

— Ти ли призова вятъра?

Той се усмихна и поклати глава.

— Не, аз нямам власт над стихиите. Това умение притежават само Древните и много малко хора.

Софи погледна към Скати, но Девата-воин поклати глава.

— Това е отвъд моите твърде ограничени способности.

— Но вие все пак призовахте вятъра, нали? — настоя Софи.

Фламел върна на Софи телефона й.

— Просто се обадих да го поръчам — каза той и се усмихна.