Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тайните на безсмъртния Никола Фламел (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Alchemyst, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 105 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010 г.)
Корекция и форматиране
Проф. Цвети (2010 г.)

Издание:

Майкъл Скот. Алхимикът

Серия Тайните на безсмъртния Никола Фламел, №1

Американска, първо издание

Отговорен редактор: Венера Атанасова

Стилов редактор: Ангелин Минев

Компютърна обработка: Костадин Чаушев

Коректор: Юлиана Василева

ИК „Хермес“ — Пловдив, 2009 г.

ISBN: 978–954–26–0740–3

История

  1. — Добавяне

Глава 13

— Завий тук — посочи Никола Фламел.

Джош отпусна педала на газта, завъртя волана и очуканият джип пое по тесен път, който едва успяваше да побере колата. Последните тридесет минути бяха карали на север от Сан Франциско, слушайки истеричните радиорепортажи, в които редица експерти даваха мнението си за птичата атака на моста. Най-често обясняваха поведението на птиците с глобалното затопляне: твърдяха, че слънчевата радиация била нарушила естествената им навигационна система.

Фламел ги насочи на север към Мил Вали[1] и връх Тамалпайс, но бързо напуснаха магистралата и се придържаха към тесни двулентови пътища. Движението оредя и имаше дълги интервали, през които те бяха единствената кола на пътя. Най-сетне, на един тесен път, който толкова криволичеше, че предизвикваше гадене, той накара Джош да кара много бавно. Свали прозореца си и започна да се взира в гъстата гора, която стигаше досами шосето. Всъщност те дори подминаха тесния път, без Фламел да го забележи.

— Спри. Върни се. Завий тук.

Джош погледна към сестра си, когато колата навлезе в неравния коловоз. Ръцете й бяха прибрани в скута, но той забеляза, че кокалчетата й са побелели от напрежение. Ноктите й, които само допреди час бяха идеално оформени, сега бяха груби и нагризани, сигурен признак за стреса й. Той се пресегна и хвана ръката й; тя отвърна със силно стискане. Както винаги те нямаха нужда от думи. Поради честите отсъствия на родителите им Софи и Джош от съвсем ранна възраст бяха се научили да разчитат изцяло и единствено на самите себе си. Докато се местеха от училище в училище, от квартал в квартал, често им беше трудно да създават и поддържат приятелства, но знаеха, че каквото и да се случи, винаги ще имат до себе си другия.

От двете страни на обраслия път дърветата се издигаха високо към небето, а храсталаците под тях бяха изненадващо гъсти. Диви къпини и трънаци дращеха колата, прещип и пареща коприва, преплетени с отровен бръшлян, завършваха непроходимия плет.

— Никога не съм виждала подобно нещо — промърмори Софи. — Просто не е естествено. — А после млъкна, внезапно осъзнала какво е изрекла. Завъртя се в седалката да погледне към Фламел. — Не е естествено, нали?

Той поклати глава. Бе започнал да изглежда стар и уморен. Под очите му имаше тъмни кръгове, а бръчките на челото и покрай устата му изглеждаха по-дълбоки.

— Добре дошли в нашия свят — прошепна той.

— Нещо се движи в храстите — обяви Джош на висок глас. — Нещо голямо… ама наистина голямо. — След всичко, което бе видял и преживял днес, въображението му започваше да се развихря. — Движи се успоредно на колата.

— Докато сме на пътя, всичко ще е наред — каза спокойно Фламел.

Софи се втренчи в тъмния горски храсталак. В първия момент не видя нищо, но после осъзна, че онова, което отначало бе сметнала за сенчесто петно, всъщност е живо създание. То се движеше и светлината, проникваща през листата, шареше по козината му. Зърна плосък нос, зурла и големи, извити глиги.

— Това е свиня… глиган — поправи се тя. А после забеляза още три, движещи се от дясната страна на колата.

— И от моята страна има — каза Джош. Четири тромави животни се движеха през храстите отляво. Той хвърли поглед в огледалото за обратно виждане. — А също и зад нас.

Софи, Скати и Никола се обърнаха в седалките, за да погледнат през задното стъкло към двата огромни глигана, които се бяха измъкнали от шубрака и подтичваха по пътя зад тях. Софи внезапно осъзна колко големи са съществата — бяха колкото попита. Имаха едри мускули, а глигите, стърчащи от долните им челюсти, бяха огромни — в основата си дебели колкото китката й, с върхове остри като игли.

— Не знаех, че в Америка има глигани — рече Джош, — и определено не в Мил Вали, Калифорния.

— Из цяла Америка има диви глигани и свине — отвърна разсеяно Фламел. — Били са пренесени от испанците през шестнадесети век.

Джош смени предавката, отпусна газта и остави колата да напредва пълзешком. Пътят се оказа задънен. Преградата от храсти, тръни и дървета тук го пресичаше.

— Край на пътя — обяви той, спря колата и дръпна ръчната спирачка. Огледа се. Глиганите също бяха спрели — стояха от всяка страна по четири и ги гледаха. В огледалото се виждаше, че и двата по-големи глигана също са спрели. Бяха обградени. „А сега какво — зачуди се той, — сега какво?“ Погледна към сестра си и разбра, че и тя си мисли същото. Никола Фламел се наведе между седалките и погледна преградата.

— Смятам, че е тук, за да обезкуражава вироглавците, които са стигнали до това място. А ако човек е изключително глупав, може да се изкуши да излезе от колата си.

— Но ние не сме нито вироглави, нито глупави — тросна се Скати. — Така че какво ще правим? — Тя кимна към глиганите. — Не съм виждала тази порода от векове. Приличат на галски бойни глигани и ако наистина са такива, е практически невъзможно да бъдат убити. Вероятно на всеки един, който виждаме, има поне още три в сенките, и то без да броим тези, които ги управляват.

— Тези не са галски; специално тази порода няма нужда от контрол — каза меко Фламел с лек френски акцент. — Погледни глигите им.

Софи, Джош и Скати се обърнаха да погледнат глигите на огромните създания, стоящи на пътя зад тях.

— По тях има нещо гравирано — рече Софи, примижавайки на късната следобедна светлина. — Кръгове.

— Спирали — каза Скати леко учудена. Тя погледна към Фламел. — Те са Торк Алта[2], нали?

— Такива са — каза Фламел. — Глигани-превръщенци.

— Като казваш превръщенци — попита Джош, — имаш предвид нещо като върколаци ли?

Скати поклати глава нетърпеливо.

— Не, не като върколаци…

— Какво облекчение — каза Джош, — защото за секунда си помислих, че говорите за хора, които се превръщат във вълци.

— Върколаците са Торк Мадра[3] — продължи Скати, сякаш не го е чула. — Те са съвсем различен клан.

Софи се втренчи в най-близкия глиган. Стори й се, че смътно различава в свинските му черти формите на човешко лице. Очите му — хладни, много яркосини и стряскащо интелигентни — срещнаха нейните.

Джош се обърна отново към волана и го стисна здраво.

— Глигани-превръщенци… естествено, че са различни от върколаците. Съвсем различен клан са — измънка той. — Колко съм глупав.

— Какво ще правим? — попита Софи.

— Ще продължим — каза Никола Фламел.

Джош посочи към преградата.

— Ами това?

— Просто карай — нареди алхимикът.

— Но… — опита се да възрази Джош.

— Имате ли ми доверие? — попита Фламел за втори път този ден.

Близнаците се спогледаха, после погледнаха отново Фламел и кимнаха едновременно.

— Тогава карай — каза той меко.

Джош включи на скорост тежкия джип и освободи ръчната спирачка. Колата запълзя напред. Предната броня докосна непреодолимата наглед преграда от храсти… и в следващия момент сякаш храстите погълнаха предницата на колата.

Джипът навлезе сред храстите и дърветата. За миг стана тъмно и мразовито и във въздуха се разнесе лек горчиво-сладък аромат като на изгоряла захар… а после пътят се появи отново, завиващ надясно.

— Как… — започна изумено Джош.

— Това беше илюзия — обясни Фламел. — Нищо повече. Пречупена светлина, отразяваща образите на дървета и храсти в завеса от водна пара, в която всяка капчица действа като огледало. И съвсем малко магия — допълни той. Посочи напред с изящен жест. — Все още сме в Северна Америка, но сега навлязохме във владението на една от най-старите и най-велики представителки на Древната раса. Тук ще сме в безопасност за известно време.

Скати издаде неприличен звук.

— О, тя е стара, няма съмнение, но за велика не съм толкова сигурна.

— Скатах, искам да се държиш прилично — каза Фламел, обръщайки се към младата на вид, но всъщност много древна жена, седяща до него.

— Аз не я харесвам. И не й вярвам.

— Трябва да загърбите старите си вражди.

— Тя се опита да ме убие, Никола — възрази Скати. — Изостави ме в Подземния свят. Отне ми векове да намеря пътя навън.

— Това е било преди малко повече от хиляда и петстотин години, ако си спомням добре митологията — напомни й Фламел.

— Имам добра памет — промърмори Скати; в този миг приличаше на нацупено детенце.

— За кого говорите? — попита Софи, а Джош натисна спирачките и закова намясто тежката кола.

— Да не би случайно да е за една висока чернокожа жена? — попита той.

Софи се обърна да погледне през напуканото предно стъкло, а Фламел и Скати се наведоха напред.

— Това е тя — навъси се Скати.

Фигурата стоеше на пътя точно пред колата. Висока и плещеста, жената изглеждаше като изсечена от солиден абаносовочерен каменен блок. Фина бяла коса покриваше главата й като плътно прилепнала шапчица, а чертите на лицето й бяха остри и ъгловати: високи скули, прав, заострен нос, остра брадичка, толкова тънки устни, че сякаш липсваха. Зениците й бяха с цвят на масло. Носеше дълга, проста на вид рокля, изработена от блестяща материя, която се полюшваше от вятър, който като че ли не докосваше нищо друго около нея. При това движение по дължината й проблясваха всички цветове на дъгата, също както в петролно петно на водната повърхност. Жената не носеше никакви украшения, макар че Софи забеляза, че всеки от късите й, равно изрязани, нокти беше боядисан в различен цвят.

— Не изглежда и ден по-стара от десет хиляди години — промърмори Скати.

— Бъди любезна — напомни й Фламел.

— Коя е тя? — попита пак Софи, гледайки втренчено жената. Макар че изглеждаше като човек, в нея имаше нещо различно, нещо от друг свят. Стоеше напълно неподвижно с надменно вирнатата глава.

— Това — каза Никола Фламел с нотка на искрено благоговение в гласа си — е Древната, известна като Хеката[4]. — Той произнесе името бавно: — Хе-ка-та.

— Триликата богиня — добави кисело Скати.

Бележки

[1] Град на 6–7 километра северно от Сан Франциско. — Б.пр.

[2] На ирландски означава диво прасе или глиган. — Б.пр.

[3] На ирландски означава диво куче, тоест вълк. — Б.пр.

[4] В гръцката митология — богиня на мрака, сънищата и магиите. — Б.пр.