Майкъл Скот
Алхимикът (21)

Глава 20

Дори за Бел Еър — района от Лос Анджелис, известен със своите екстравагантни имения — къщата беше невероятна. Обширна, построена изцяло от бял травертин^[1], до нея можеше да се стигне само по частен път. Тя се намираше в имение от шейсет акра, оградено от триметрова стена, по чиято горна част течеше електричество. Доктор Джон Дий трябваше да чака десет минути пред затворената порта, докато един въоръжен пазач проверяваше самоличността му, а друг претърсваше всеки сантиметър от колата, дори я огледа отдолу с малка камера. Дий се радваше, че е избрал да дойде с кола под наем и наемен шофьор; не беше сигурен как ще се отнесат пазачите с един кален голем.

Дий бе долетял от Сан Франциско късно следобед с личния си самолет. Лимузината, наета от неговата компания, го взе от летище „Бърбанк“ — което, сега бе преименувано на „Боб Хоуп“ — и го прекара по булевард „Сънсет“, през едно от най-ужасяващите улични движения, които бе виждал, след като напусна Викторианския Лондон.

За първи път в извънредно дългия си живот Дий усещаше, че събитията се изплъзват от контрола му. Развиваха се твърде бързо, а според неговия опит именно в такива случаи се стигаше до катастрофи. Беше подложен на натиск от хора — е, всъщност не точно хора, а по-скоро същества, — които искаха бързи резултати. Те го бяха накарали да се изправи днес срещу Фламел, макар че им бе казал, че се нуждае от още няколко дни за подготовка. И се оказа прав. Ако разполагаше с още двайсет и четири часа за планиране и наблюдение, щеше да може да залови както Пернел, така и самия Никола, заедно с целия Сборник. Дий беше предупредил работодателите си, че Никола Фламел може да създаде доста проблеми, но те не го послушаха. Дий познаваше Фламел по-добре от всеки друг. През вековете на няколко пъти беше близо до залавянето му — много близо, — но във всеки от тези случаи Фламел и Пернел съумяваха да се изплъзнат.

Докато пазачите извършваха огледа си, той се отпусна в климатизирания автомобил и си припомни първия път, когато бе срещнал прочутия алхимик Никола Фламел.

Джон Дий беше роден през 1527 година. По време на царуването на Елизабет I той бе служил на кралицата по много начини: като съветник и преводач, като математик и астроном, и даже като личен астролог. На него бе оставено да избере датата на коронацията й и той бе решил тя да се състои по пладне на 15 януари 1559-а. Беше обещал на младата принцеса, че царуването й ще е дълго. То продължи четирийсет и пет години.

Доктор Джон Дий беше и шпионин на кралицата.

Той шпионираше за английската кралица из цяла Европа и беше нейният най-доверен и способен агент на континента. Като прочут учен, магьосник и алхимик, го посрещаха радушно в кралските дворове и в палатите на благородниците. Дий се преструваше, че знае само английски, латински и гръцки, макар всъщност да говореше добре дузина езици и разбираше поне още толкова, дори арабски и малко китайски. Отрано бе научил, че хората често са непредпазливи, когато не знаят, че той разбира всяка тяхна дума, и се възползваше от това в пълна степен. Подписваше поверителните си шифровани доклади с цифрите 007. Сметна за страхотна ирония факта, че стотици години по-късно, когато Ян Флеминг създаде Джеймс Бонд, му сложи същото кодово име.

Джон Дий бе един от най-могъщите магьосници на своето време. Беше изучавал некромантия и чародейство, астрология и математика, врачуване и гадаене на кристал. При пътуванията си из Европа бе срещнал всички велики магьосници и чародеи на онази епоха… включително и легендарния Никола Фламел — човека, известен като Алхимика.

Дий откри, че Никола Фламел — който уж бе умрял през 1418 година — е още жив съвсем случайно. Тази среща щеше да предопредели целта на остатъка от живота му и да повлияе на световната история по толкова много начини.

Никола и Пернел се бяха върнали в Париж през първото десетилетие на шестнайсети век и работеха като лекари, грижеха се за бедните и болните в същите онези болници, които Фламел бе основал преди повече от сто години. Живееха и работеха буквално в сянката на великата катедрала „Нотр Дам“. Дий се намираше в Париж с тайна мисия, възложена от кралицата, но веднага щом видя слабия, тъмнокос мъж и неговата зеленоока жена да работят заедно в просторните отделения на болницата, ги разпозна. Дий бе един от малкото хора на света, които притежаваха копие от шедьовъра на Фламел „Кратко изложение по философия“, включващо гравюра на прочутия алхимик след титулната страница. Когато Дий се представи на лекаря и жена му и ги назова с истинските им имена, никой от тях не отрече. Разбира се, те също бяха слушали доста за известния доктор Джон Дий. Макар че Пернел имаше някои резерви, Никола се зарадва на възможността да вземе английския магьосник за свой чирак. Дий незабавно напусна Англия и прекара следващите четири години, обучавайки се при Никола и Пернел в Париж.

И именно в Париж през 1575 година той за първи път узна за съществуването на Древната раса.

Една вечер, докато учеше в късните часове в малката си таванска стаичка в къщата на Фламел, едно създание, сякаш излязло от кошмар, се вмъкна през комина и изпълзя на опърлената рогозка, разпилявайки жарава и цепеници. Създанието беше гаргойл — една от древните породи върколаци, които се въдеха в канализациите и гробищата на повечето европейски градове. Приличаше на грубите, издялани от камък фигури, които украсяваха катедралата срещу къщата, но беше живо. Плътта му приличаше на мрамор и бе набраздена от вени, а очите му бяха черни като въглен. Гаргойлът заговори на старогръцки и го покани да дойде на среща в катедралата „Нотр Дам“. Като прецени, че това не е покана, която може да бъде отхвърлена, Дий последва създанието навън в нощта. Подскачайки на два крака, а често придвижвайки се и на четири, гаргойлът го водеше по все по-тесни улички, а после през подземните тунели на канализацията, докато накрая минаха през таен проход, който ги отведе зад стените на голямата катедрала. Дий последва гаргойла нагоре по хиляда и едното стъпала, по вътрешната страна на стената, които го изведоха на покрива на готическата катедрала.

— Чакай — заповяда гаргойлът и не каза нищо повече.

След като беше изпълнил задачата си, той престана да обръща внимание на Дий и се настани на парапета, приведен напред и с прибрани между плешките криле, свил опашка плътно до себе си. Виждаха се малките рогчета, стърчащи от челото му. Той се взря към площада далеч долу, загледан в окъснелите минувачи и бездомниците, които нямаше къде да се приберат и търсеха нещо за ядене. Ако някой случайно вдигнеше поглед нагоре, за него гаргойлът щеше да е неразличим от множеството други каменни фигури върху сградата.

Дий се приближи до ръба на покрива и се загледа в града. Целият нощен Париж се простираше под него, виждаше хиляди премигващи светлинки от огньове за готвене, газени лампи и свещи — безчислени точки светлина, разделяни от тъмната ивица на Сена. Стълбчета дим се издигаха право нагоре в неподвижния въздух. От тази височина Дий чуваше и жуженето на града — нисък, монотонен звук като на пчелен кошер, подготвящ се за нощта, — и можеше да помирише зловонието, тегнещо над улиците — смесица от миризми на канализация, гниещи плодове и развалено месо, човешка и животинска пот и смрадта на самата река.

Дий чакаше над прочутия прозорец с розетка на катедралата. Изучаването на магия го беше възпитало в много отношения — беше се научил да цени търпението. Ученият се наслаждаваше на преживяването да стои на покрива на най-високата сграда в Париж и му се искаше да си беше взел скицника. Задоволи се с това да оглежда наоколо и да запечатва всичко, което вижда, в невероятната си памет. Спомни си за неотдавнашното си посещение във Флоренция. Беше отишъл там, за да изследва дневниците на Леонардо да Винчи. Те бяха изписани със странен шифър, който нито един човек не бе успял да разгадае: на него му отне по-малко от час — никой не беше се досетил, че Леонардо бе писал дневниците си не само с шифър, но и огледално. Дневниците бяха изпълнени с множество изумителни рисунки на идеи за изобретения: оръжия, които стрелят многократно, бронирана каляска, която се движи без помощта на коне, и съд, който може да плува под морската повърхност. Имаше обаче едно изобретение, което особено заинтригува Дий: приспособление, за което Да Винчи твърдеше, че ще позволи на човека да се издигне във въздуха и да полети като птица. Дий не бе напълно убеден, че идеята може да бъде реализирана, макар че повече от всичко на света му се искаше да полети. Сега, докато се взираше в нощния Париж, започна да си представя какво би било да привърже крилете на Да Винчи към ръцете си и да се понесе над покривите.

Мислите му бяха прекъснати, когато някакво движение привлече вниманието му. Той се обърна на север, където една неясна фигура се носеше в нощното небе — черна сянка, подир която летяха десетки по-малки точици. Те приличаха на птици… но Дий знаеше, че птиците рядко летят нощем. Той моментално и без никакво съмнение разбра, че именно за тази среща е бил доведен тук. Съсредоточи се върху по-голямата фигура, мъчейки се да различи какво се приближава, но едва когато фигурата се спусна на покрива, той осъзна, че това е жена с пепеляво лице, облечена изцяло в черно и с дълго наметало от пера на врани.

Онази нощ доктор Джон Дий за първи път се срещна с Мориган. Онази нощ научи за съществуването на Древната раса и за това, как тя е била прогонена от човешкия свят от магията в Книгата на Авраам Мага — книга, която понастоящем се намираше у Никола Фламел. Онази нощ Дий научи също, че сред Древните има такива, които искат да си възвърнат полагащото им се място на господари на човечеството. И онази нощ Богинята-врана обеща на Дий, че един ден той ще управлява целия свят, ще бъде владетел на империя, простираща се от полюс до полюс, от изгрева до залеза. Всичко, което трябваше да направи, бе да открадне Книгата от Фламел и да им я предаде.

В същата нощ доктор Джон Дий застана на страната на Тъмните древни.

Това бе мисия, която го бе водила на много места по целия свят, а и до много царства на сенките, граничещи с него. Беше се борил с духове и върколаци, създания, които нямаха право да съществуват извън кошмарите, и други, останали от времената, предхождащи появата на човеците. Беше тръгвал на битка начело на армия от чудовища и бе прекарал поне десетилетие, бродейки изгубен в един леден отвъден свят. Много пъти се бе опасявал за живота си, но никога не бе бил наистина уплашен… до този момент сега, когато стоеше пред входа на имението в Бел Еър, в Лос Анджелис, през двайсет и първи век. В онези ранни дни той не осъзнаваше напълно силата на съществата, на които служеше, но след почти четири века и половина в тяхна служба бе научил много неща… включително и това, че смъртта е може би най-лекото наказание, което може да го сполети.

Въоръженият страж отстъпи назад и високите метални порти се отвориха, позволявайки на колата на Дий да поеме по дългата каменна алея към просторната мраморна вила, която едва се виждаше сред дърветата. Макар че нощта бе паднала, в къщата не се забелязваха никакви светлини и за миг Дий си помисли, че там няма никой. После си спомни, че човекът… създанието, с което бе дошъл да се срещне, предпочиташе тъмните часове и нямаше нужда от осветление.

Колата сви по кръглото обръщало пред главния вход и фаровете осветиха трима души, стоящи на най-долното стъпало. Когато автомобилът най-сетне спря с хрущене върху белия чакъл, една фигура пристъпи към вратата и я отвори. В сумрака беше невъзможно да се различат каквито и да било подробности, но гласът, който се разнесе от тъмнината, бе мъжки и говореше английски със силен акцент.

— Доктор Дий, предполагам. Аз съм Синухе^[2]. Заповядайте, моля. Очаквахме ви. — После фигурата се обърна и закрачи нагоре по стъпалата.

Дий излезе от колата, поизтупа скъпия си костюм и с разтуптяно сърце последва Синухе във вилата. Другите две фигури тръгнаха от лявата и от дясната му страна. Макар че никой нищо не каза, Дий знаеше, че те са стражи. И навярно не бяха хора.

Магьосникът разпозна тежката наситена миризма, която го обгърна веднага, щом влезе в къщата: това беше тамян, рядка и невероятно скъпа ароматна смола от Близкия изток, използвана в древни времена в Египет и Гърция, и на изток чак до Китай. Дий усети как очите му се насълзяват и носът му потръпва. Представителите на Древната раса ужасно си падаха по тамян, но той получаваше главоболие от него.

Докато трите тъмни фигури въвеждаха Дий в един голям коридор, той зърна бегло Синухе: дребен, слаб мъж, с плешива глава и маслинена кожа. Изглеждаше, че по произход е от Близкия изток — от Египет или Йемен. Синухе затвори тежката входна врата, изрече две думи: „Стойте тук“, а после изчезна в мрака, оставяйки Дий в компанията на двамата мълчаливи стражи.

Дий се огледа. Дори в сенчестия полумрак можеше да види, че коридорът е празен. Нямаше мебели върху мозаичния под, нито картини или огледала по стените, нито завеси на прозорците. Той знаеше, че из целия свят има разпръснати къщи като тази, домове на малцината Тъмни древни, които обичаха да бродят из човешкия свят, обикновено вършейки пакости. Макар че притежаваха невероятни способности и бяха извънредно опасни, силите им бяха твърде ограничени поради широкото разпространение на желязото в съвременния свят, което отслабваше магическите им енергии. Също както оловото бе отровно за хората, желязото — човешкият метал — беше отровно за Древната раса. Без дори да се огледа, Дий знаеше, че в тази къща няма и грам от въпросния метал. Всичко щеше да е направено от злато и сребро, даже дръжките на вратите и кранчетата в баните.

Тъмните древни ценяха своята уединеност; те предпочитаха тихи затънтени местенца — малки острови, пустинни райони, страни като Швейцария, части от бившия Съветски съюз, арктическите области на Канада, хималайските върхове и бразилската джунгла. Когато изберяха да живеят в град като този, къщите им бяха изолирани зад стени и плетове и именията им се обхождаха от въоръжени стражи и кучета. А ако някой беше достатъчно голям късметлия или глупак, за да стигне до самата къща, щеше да се сблъска с по-древни, по-мрачни и по-смъртоносни пазачи.

— Насам.

Дий бе доволен, че успя да овладее уплахата си при звука от гласа на Синухе; не беше чул мъжът да се връща. Дали щяха да тръгнат нагоре или надолу, зачуди се той. Според неговия опит, представителите на Древната раса се деляха на две обособени категории: такива, които предпочитат да спят по покривите, и такива, които предпочитат мазетата. Мориган бе създание на таваните и покривите.

Синухе мина през едно светло петно и Дий забеляза, че очите му са оцветени с черен прах — горният клепач беше изцяло почернен и две водоравни линии минаваха от ъгълчетата на очите към ушите му. Три отвесни линии бяха изрисувани на брадичката под устните му. Той поведе Дий към една скрита врата непосредствено под широкото стълбище и я отвори, изричайки парола на езика, който би използвало момчето-фараон Тутанкамон. Дий последва фигурата в непрогледната тъмнина на коридора и спря, щом вратата се затвори с щракване зад тях. Чу как мъжът се движи пред него, а после стъпките му закънтяха по стълби.

Надолу. Дий трябваше да се досети, че Тъмната древна, при която го бе пратила Мориган, ще е създание на подземията и тунелите.

— Трябва ми светлина — каза той високо. — Не искам да падна по стълбите в тъмното и да си счупя врата. — Гласът му отекна със слабо ехо в затвореното пространство.

— В тази къща няма електричество, доктор Джон Дий. Но знаем, че сте изтъкнат магьосник. Ако желаете да създадете светлина, имате разрешение да го сторите.

Без да каже и дума, Дий протегна ръка. Синя искра оживя с пращене в дланта му. Тя зажужа и засъска, въртейки се, после нарасна от размера на грахче до този на гроздово зърно. Излъчваше студена синьо-бяла светлина. Протегнал ръка пред себе си, Дий тръгна надолу по стълбите.

Започна да брои стъпалата, докато слизаше, но бързо се отказа — вниманието му бе привлечено от украсата на стените, тавана и дори пода. Все едно беше влязъл в египетска гробница, но за разлика от безбройните гробници, които бе виждал и където рисунките бяха избледнели, напукани и полуразрушени и всичко бе покрито с фин слой пясък, тук украсата беше чиста, ярка и ненакърнена. Цветовете, леко изопачени от синята светлина, която носеше, изглеждаха сякаш току-що са били нанесени, пиктограмите и йероглифите бяха ярки и отчетливи, а имената на боговете бяха покрити с дебел златен варак.

Внезапен полъх отдолу накара синьо-бялото кълбо от светлина да затрепти и затанцува в дланта му, така че сенките започнаха да подскачат и да се мятат. Ноздрите на Дий се разшириха: вятърът носеше воня на нещо старо… старо и отдавна мъртво.

Стълбището свърши в обширно сводесто мазе. Още при първата си стъпка Дий усети как нещо хрущи и се чупи под крака му. Снижи ръка и синьо-белият светлик озари пода… който беше покрит с безброй мънички бели костици, застилащи земята като килим. Трябваше му известно време, за да разбере, че това са кости на плъхове и мишки. Някои бяха толкова стари, че се разсипваха на бял прах, щом ги докоснеше, но други бяха далеч по-скорошни. Без желание да зададе въпроса, чийто отговор всъщност не му се искаше да знае, Дий последва своя мълчалив водач, а костите хрущяха и пукаха при всяка негова стъпка. Вдигна ръката си високо, разпръсквайки светлина из помещението. Обаче за разлика от стълбището, тази стая беше неукрасена, стените бяха почернели от влага, зелена плесен се бе насъбрала покрай пода, а таванът беше покрит с петна от гъбички.

— Изглежда, имате проблем с влагата — рече Дий, просто за да наруши все по-тягостното мълчание.

— Това е без значение — рече тихо Синухе.

— Отдавна ли сте тук? — запита Дий, като се оглеждаше.

— На това място ли? — Другият мъж млъкна и се замисли. — По-малко от сто години. Което всъщност не е нищо.

В сенките се размърда някаква фигура.

— И няма да останем тук още дълго. Затова си дошъл, нали, доктор Дий? — Гласът беше нещо между страховито ръмжене и мъркане и с труд оформяше английските думи. Почти против волята си Дий вдигна ръка, позволявайки на светлината в дланта си да освети високата стройна фигура, която се движеше в сумрака. Светлината мина по боси стъпала с черни и хищно извити нокти, после нагоре по тежка бяла права пола, украсена със скъпоценни камъни, и гръд, върху която бяха кръстосани широки ленти, изписани с египетски символи, и накрая стигна до главата.

Макар да знаеше какво ще види, Дий не можа да сдържи потресеното ахване, което се отрони от устните му, когато съзря Бастет. Тялото й беше женско, но главата, която докосваше сводестия таван, бе котешка, със загладена козина, огромни жълти очи с отвесни зеници, дълга, заострена муцуна и големи триъгълни уши. Устата се отвори и студената светлина на Дий пробяга по блестящи жълти зъби. Това бе създанието, боготворено от много поколения из цял Египет.

Дий облиза пресъхналите си устни и се поклони ниско.

— Вашата племенница Мориган ви праща своите почитания и ме помоли да ви предам съобщението, че е време да си отмъстите на Триликата.

Бастет скочи напред и сграбчи с острите си като бръснач нокти скъпото сако на Дий, пробивайки дупки в коприната.

— Точно… кажи ми точно какво каза племенницата ми — настоя тя.

— Казах ви — рече Дий, вдигайки поглед към ужасяващото лице. Дъхът на Бастет вонеше на гнило месо. Той подхвърли синьо-бялото кълбо светлина във въздуха, където то увисна, въртейки се на едно място, а после внимателно отстрани ноктите на Бастет от ревера си, който беше станал на парцали.

— Мориган иска да се присъедините към нея и да атакувате царството на Хеката — рече простичко Дий.

— Значи времето е дошло — обяви ликуващо Бастет.

Старият магьосник кимна и при движението сенки се втурнаха и затанцуваха по стената.

— Дошло е — съгласи се той, — дошло е време Древната раса да се върне и да завладее наново този свят.

Бастет нададе вой — писклив и ужасяващ звук, — а после тъмнината зад нея завря, когато хиляди котки от всякакви породи и размери започнаха да навлизат в мазето и се струпваха около нея във все по-нарастващ кръг.

— Време е да ловуваме — обяви тя. — Време е да се храним.

Котките вдигнаха глави и замяукаха. Дий сметна тази врява за ужасяваща: звучеше като плача на безброй изгубени бебета.