Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тайните на безсмъртния Никола Фламел (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Alchemyst, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 105 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010 г.)
Корекция и форматиране
Проф. Цвети (2010 г.)

Издание:

Майкъл Скот. Алхимикът

Серия Тайните на безсмъртния Никола Фламел, №1

Американска, първо издание

Отговорен редактор: Венера Атанасова

Стилов редактор: Ангелин Минев

Компютърна обработка: Костадин Чаушев

Коректор: Юлиана Василева

ИК „Хермес“ — Пловдив, 2009 г.

ISBN: 978–954–26–0740–3

История

  1. — Добавяне

Глава 23

Котките на Сан Франциско напуснаха града в най-тъмната доба.

Поединично и по двойки, диви и покрити с белези улични котки, охранени домашни котки със загладена козина, котки с всякакви размери, чистокръвни и мелези, дългокосмести и късокосмести, те се движеха през сенките като тиха котешка вълна. Втурваха се по мостовете, струпваха се на тесните проходи, тичаха през тунелите под улиците, скачаха от покрив на покрив.

И всички се насочваха на север.

Профучаваха покрай потресени и ужасени нощни гуляйджии, заобикаляха плъхове и мишки, без да ги погнат, не обръщаха внимание на птичите гнезда. И макар че се движеха в пълна тишина, минаването им бе белязано от един необикновен звук.

Тази нощ град Сан Франциско ехтеше от дивия вой на стотици хиляди кучета.

 

 

Доктор Джон Дий беше недоволен.

И донякъде уплашен. Лесно беше да говорят за нападение над Хеката в собственото й царство, но съвсем друго бе да седи пред входа на невидимото й владение и да гледа как котките и птиците пристигат, призовани от господарките си Бастет и Мориган. Какво биха могли да сторят тези малки създания срещу древната магия на Хеката от Древната раса?

Дий седеше в голям черен хамър до Синухе — мъжа, който слугуваше на Бастет. Нито един от двамата не бе проговорил по време на полета с частния самолет на Дий от Лос Анджелис до Сан Франциско, макар че на Дий му се искаше да зададе хиляди въпроси на по-възрастния мъж. През годините бе започнал да разбира, че слугите на Тъмни древни — какъвто беше и самият той — не обичат да ги разпитват.

Стигнаха до входа за царството на Хеката към два часа през нощта — навреме, за да видят пристигането на първите от създанията на Мориган. Птиците се спуснаха от север и изток на дълги, тъмни ята и единственият звук бе плясъкът на крилете им. Накацаха по дърветата в Мил Вали толкова нагъсто, че някои от клоните запукаха под тежестта им.

През следващите няколко часа пристигнаха котките.

Изляха се от тъмнината в нескончаем поток от козина, а после спряха — всички обърнати към скрития вход на царството на сенките. Дий надзърна през прозореца на колата си: не можеше да види земята. Докъдето стигаше погледът във всички посоки, тя беше покрита с котки.

Накрая, точно когато източният хоризонт започна да просветлява в розово, Синухе извади от торбичката, която носеше на врата си, малка черна статуетка и я постави на таблото. Статуетката представляваше прекрасно издялана египетска котка не по-голяма от кутрето му.

— Време е — каза той тихо.

Очите на черната статуетка засияха в червено.

— Тя идва — каза Синухе.

— Защо не нападнахме по-рано, докато Хеката спеше? — попита Дий. Въпреки че от няколкостотин години изучаваше Тъмните древни, осъзнаваше, че всъщност знае твърде малко за тях. Но това му действаше и донякъде успокоително, защото му подсказваше, че те знаят също толкова малко за хората.

Синухе махна с ръка към събраните птици и котки.

— Имахме нужда от нашите съюзници — каза той кратко.

Дий кимна. Предполагаше, че Бастет в момента се придвижва през различни царства на сенките, граничещи с човешкия свят. Непоносимостта на Древната раса към желязото означаваше, че някои съвременни удобства като коли и самолети са недостъпни за тях. Тънките му устни се извиха в невесела усмивка; ето защо Древните се нуждаеха от хора като него и Синухе, за да изпълняват ролята на техни посредници.

Дий по-скоро почувства, отколкото видя как птиците по дърветата се размърдаха: половин милион, а може би и повече глави се обърнаха на запад. Той проследи погледа им към най-тъмната част на небето. Отначало не можеше да види нищо, но после високо в небосвода се появи една сянка, която се забелязваше поради това, че затъмняваше звездите. Мориган идваше.

Дий знаеше, че в сърцевината на всяка легенда има зрънце истина. Докато гледаше нагоре в нощното небе как бледоликото създание приближава от запад, развяло своето пернато наметало след себе си като огромни криле, му се стори, че разбира откъде произлизат легендите за вампирите Носферату. През дългия си живот той бе срещал вампири — истински, — но никой от тях не бе толкова ужасяващ като Богинята-врана.

Мориган се спусна на земята точно пред хамъра. Котките се пръснаха в последния момент, преди тя да свие наметалото си и да кацне. В полумрака се виждаше само белият овал на лицето й; очите й бяха черни като нощта, приличаха на прогорени в хартия дупки.

После котките заръмжаха — ниско бучене, от което затрептя въздухът, — и Бастет излезе от сенките. Богинята-котка носеше бяла памучна роба като на египетска принцеса и държеше копие, високо колкото нея. Закрачи през морето от котки, които се разделяха пред нея и се събираха отново подире й. Когато се изправи над Мориган, тя се поклони дълбоко на Богинята-врана.

— Племеннице, време ли е? — измърка тя.

— Време е — отвърна Мориган, като също се поклони. Отхвърли наметалото си назад и разкри един лък, преметнат през рамото й. Свали го и постави на тетивата стрела от колчана на хълбока си.

А после двете Древни се втурнаха като една към наглед непроходимия храсталак и скочиха през него.

Котките и птиците се устремиха подире им.

— Започва се — рече весело Синухе, като взе оръжията си — два извити египетски бронзови меча — и излезе от колата.

„Или пък свършва“ — помисли си Дий, но запази своите страхове за себе си.